Вълкодав

2. Кристалното мънисто

Пещера. Зловонен пушек на съскащи факли. Стрелкащи се под тавана крилати сенки. Стените и подът са опръскани с кръв.

Високият кокалест момък е проснат по очи. С пранги на ръцете и краката. Надзирателят с прякор Вълка хвърля настрана окървавения камшик, гребва шепа едра сол и я изсипва върху голия гръб на момъка, който се гърчи от болка, но не издава нито звук. Притиснато до рамото на човека, хълца от болка и страх черно зверче с големи уши и крило, току-що разкъсано от удар с камшик.

Прангите в рудника бяха от камък, полирани до блясък от плътта на безбройните и безименни роби…

Вълкодав се събуди от трепването, разтърсило тялото му и разбра, че работата е лоша.

Над хълмовете мрачно се съмваше. От ръба на покривалото лениво се отронваха капки дъжд и цопваха в локвата, от която стърчаха мокри главни. Същите, дето снощи ги бяха дарили с чудна топлина. А сега от нея нямаше и помен.

В целия свят нямаше повече топлина, освен жалките трохи, все още скътани под старата наметка… Във всеки случай откъм оная страна, където рамото на Вълкодав се допираше до хърбавия гръб на Тилорн…

По тялото му от кръста нагоре сякаш се разхождаха мравки, пукналите се мехури на мястото на изгарянията бяха хванали корички. Сивият полумрак му се стори заслепяващ, до болка и сълзи в очите. Паметта на плътта, която се пробуждаше всеки път, когато Вълкодав се чувстваше наистина много зле. Десният хълбок беше отекъл безобразно, а човъркащата го болка беше отвратителна.

Хлапачката Ниилит спеше от другата страна на Тилорн: нейните гарвановочерни къдрици се преплитаха над наметката с неговите пепеляворуси. Вълкодав внимателно се отмести, седна, задъхан от болка, и подпъхна овехтялата вълнена завивка, за да ги предпази от студа.

Прилепчо по стар навик висеше на пръта, който поддържаше завесата на навеса. Скоро ще полетиш, мислено му обеща Вълкодав. Зверчето тутакси отвори светещите си очички мъниста и след сладка прозявка отново скри дългоуха главица под крилото си. То отдавна се бе отказало от нощния си начин на живот, свикнало да заспива по всяко време, когато не става нищо интересно. Вълкодав се измъкна под студения ръмящ дъждец и първата му работа беше да огледа кръга, начертан от него снощи около малкия бивак. Нощес никой не бе припарвал, не се беше опитвал да наруши кръга. Вълкодав погледна летвата на обтегача и преброи резките. Две резки — два дни. Днешният ще е третият.

Знаеше, че нощес ще завали и се беше погрижил да се запаси със сухи дърва. Студът тормозеше Вълкодав, нещо противно стягаше гърдите му, пречеше му да диша. Той отново разпали огъня, донесе вода и окачи над пламъците котлето. Още веднъж прекрачи отвъд кръга и приведен започна да бере млади листенца от горска ягода.

Навремето, много отдавна, малкото момче от рода на Сивия пес видя по заснежения път към селото да се задава човек с торба на гърба и на ски. Човекът седна на снега в покрайнините и зачака, без да приказва с никого и да вдига поглед, докато от общинния дом не излезе големката и след кратка раздумка не го преведе през вратника.

„Какъв е тоя човек?“ — попита момчето майка си.

„Сирак — отговори майката. — От племето на велхите. Останал е без роднини. А цялото му имане е в торбата.“

Цял ден момчето копня да влезе в голямата къща и да огледа по-добре този чудат човек, който — я виж ти! — няма нито род, нито своя къща. Значи ако си сирак, можеш да правиш каквото си поискаш и никой няма да те наказва.

Обаче всеки може да ти стори зло, без да го е страх от мъст, защото няма кой да отмъщава…

И момчето се размисли колко ли е интересно да си сирак, но после се сети как за първи път бе отишло само на лов — и се ужаси, защото проумя, че връщащите се у дома от заснежената гора сираци никой не ги чака пред запаленото огнище, с паница гореща зелева чорба на масата.

А след няколко месеца, в навечерието на същата нощ, когато предстоеше да нарекат момчето с мъжко име, сиракът велх се сражаваше за седмина с велхска песен на уста — до последно, докато не го съсякоха с меча.

Изглежда, велхите също си имаха Песен на смъртта…

Котлето забълбука. Вълкодав го сне от огъня, хвърли във водата шепа ароматни листа, захлупи го с капака и тръгна към ручея да се умива.

Хубавата миризма пробуди Ниилит. Когато видя, че хлапачката е будна, Вълкодав извади ножа и направи още една резка на обтегача. И реши, че днес няма да е грехота вече да сплете плитките си. Синовете на Сивия пес ги разплитаха само пред съдбовни начинания, изискващи висока вглъбеност на духа. Да речем, преди лов на мечка.

Или преди мъст…

Подръпвайки ризата си надолу, Ниилит се измъкна под завивката, поклони се на Вълкодав и изчезна зад мокрите храсти. Вълкодав се разреса на път и сплете две плитки, като плъзгаше кичурите между пръстите си отдолу нагоре в знак на успешен завършек на голямото дело. На деветия ден плетката ще е различна от днешната, за да прати стореното в миналото…

— Гази те болест, господарю — каза върналата се Ниилит и Вълкодав с неудоволствие си помисли, че треската, която го тресе, очевидно не убягва и на чуждите погледи. С неохота вдигна глава и хлапачката тутакси се пресегна да опипа челото му. Вълкодав не понасяше да му се натрапват. Едва се сдържа да не я отблъсне. Но пръстите на Ниилит бяха толкова леки и хладни — не студени, а успокоително прохладни.

— Ама ти изгаряш — каза момичето и отдръпна ръката си.

Той кимна мълчаливо. Сякаш и сам не беше наясно, че изгаря. За какво са всичките тия дрънканици? Сякаш с приказки нещо се лекува. Или отпада нуждата да се тръгва нанякъде.

— Де да имах малко повече силици, щях тогава… — обади се Тилорн. Вълкодав не го удостои с отговор. Тилорн поднесе длан към лицето си, кой знае защо я размърда пред очите си и с въздишка я скри под завивката.

Бяха им останали няколко печени риби. На първия ден, още при реката, Ниилит помоли Вълкодав да й направи копие от една пръчка, откъртена от лещака. Макар молбата й да му се видя странна, Вълкодав я изпълни, и Ниилит, израсла сред лъките на Сакарем, със смайваща вещина и търпение се зае да лови в малкия вир шарани, за да намаже люспите им с глина и майсторски да ги опече на жаравата.

Докато Вълкодав помагаше на сакатия да се умие, Ниилит извади една дебела риба и се залови да я чисти. На Вълкодав му се повдигна само от миризмата. Ниилит му поднесе парчето върху свежо листо от репей. Той мълчаливо поклати глава и се извърна. Момичето не посмя да настоява и се отдръпна, за да храни Тилорн. Вълкодав равнодушно слушаше похвалите му и за гозбата, и за готвачката. Прилепчо, слязъл от високото на земята, също вече се бореше с перките и месестата опашка малко встрани от хората.

Нащърбената глинена чаша беше една и за тримата. Вълкодав последен отпи от билковата отвара и установи, че е бая изстинала. С погнуса я погълна и изплю озовалото се в устата му меко листо. Още веднъж косо погледна третата резка, изправи се и отиде в гората, за да се върне оттам с тънко, добре подострено в единия край равно стебло на млада трепетлика. Обгори копието в припламващата жарава и го подаде на Ниилит:

— Дръж!

Заля огъня с вода. Знае се, че отъпкването обижда до смърт Бога на огъня. Жаравата изсъска — първо сърдито, сетне жално. А когато се смълча, Вълкодав я покри с приготвените от предния ден чимове трева. Окото на случаен горски пътник едва ли щеше да забележи следите от бивака.

До завесата на навеса стоеше големия кош, изплетен от Вълкодав пак там, на речния бряг, докато Ниилит ловеше шарани. Той настани в коша Тилорн, увит в покривката, предпазваща го от дъжда, и оня вече по навик подви колене до брадичката си. Вълкодав промуши ръцете си през въжените презрамки, взе и торбата си, после кимна на Ниилит:

— Да тръгваме.

— Гложди ме съвестта, че ти тежа като камък на врата, Вълкодаве — каза Тилорн. — Но щом това е положението, поне кажи накъде сме се запътили?…

Вълкодав изведнъж, ни в клин, ни в ръкав се сети как двамата с Ниилит бяха помагали на сакатия мъдрец при една най-обикновена човешка нужда, как бяха мили безпомощното му голо тяло, за да намажат с мехлем безбройните му рани, а Тилорн само благодареше, въздишаше с покруса и засрамено правеше опити да се шегува. Иска се мъжество да приемаш така помощта, Вълкодав ги разбираше тия работи.

— Към пътя, по който минават търговците — отвърна той. — Наблизо има село… казва се Велики хан. Там отсядат онези, които пътуват за Галирад.

— Галирад… — повтори Тилорн, названието явно го подсети за нещо. И уточни: — Дето е в страната на солвяните, нали?

Кошът се полюшваше. Прилепчо дремеше на рамото на Вълкодав, а Ниилит вървеше до него, здраво стиснала малките копия, ореховото и трепетликовото.

— Точно така — каза Вълкодав. И за пръв път не изчака да го разпитват, а сам поясни: — Най-добре беше да вървим покрай Светин… но ако ни търсят някъде, то ще е при реката.

— Към търговците ли искаш да се присъединиш? — поинтересува се Тилорн.

— Не да се присъединя — измърмори Вълкодав. — А да се цаня. На търговците често им трябват воини… да ги пазят. Нека първо стигнем до Галирад, после ще видим.

Вървяха почти целия ден без почивка. Вълкодав не искаше да губи време. Направи бивак само веднъж, при малко изворче. Ниилит, Тилорн и Прилепчо доядоха шарана. Вълкодав отново отказа да яде.

— Ама, господарю… — жално каза Ниилит, но дългите пръсти на Тилорн легнаха върху дланта й:

— Недей, дете — тихо рече той. — Нашият спасител сигурно знае какво прави.

Вълкодав коленичи до изворчето и пи дълго, с наслада. Когато се изправи, стори нисък поклон, сякаш изворчето беше стопанка, щедро нагостила уличен минувач.

Щом надникналото привечер слънце започна да закача върховете на далечните хълмове, Вълкодав започна да търси място за нощувка. Тази вечер избираше особено придирчиво. Равнодушно подмина няколко наглед доста приятни кътчета, където имаше и вода, и простор за ветреца, прогонващ комарите. Накрая избра мястото под клонестия стар дъб, което бе на цели двеста крачки от най-близкия ручей. Вълкодав остави коша досами корените на дървото, разрови шумата и направи легло за Тилорн, който благодарно се усмихна и с въздишка на блаженство изопна хилавите си крака.

Слънцето залязваше зад прозрачна дъждовна завеса: половината небосвод гореше, обзет от студени малиновочервени пламъци, а на изток на склона на хълма се беше подпряла къса червеникава дъга.

Вълкодав довлече дебел, съборен от вятъра клон и дълго си игра с ножа, докато оголи сухата бяла сърцевина. Накладе огъня по-далеч от дъба, за да не притесни и да не обиди чудесното дърво. Когато слънцето потъна наполовина зад залезните натежали от дъжд облаци, той се измъкна от самоделната шатра и се залови да чертае кръга, и както обикновено обхвана с него и огъня, и колчетата на обтегачите, и приютилото ги дърво. Само че този път черта не с ножа, а с бащиния си чук, който влачеше по земята.

Все така имаше треска, затова дълго не можа да се сгрее и да заспи. Но най-после под широкия стар плащ, достатъчен да се завият и тримата, стана малко по-топло. Вълкодав слушаше как равномерно диша Ниилит и си мислеше за старците, в чиито легла лягат млади момичета — не за друго, ами за да стоплят завивките, защото есента на живота изстудява кръвта им и те все зъзнат… После все пак заспа.

Огънят бавно оглозгваше дългия прът, осветявайки очертанията на кръга.

Събуди го дрезгав, пропит със страх писък, който бе проехтял наблизо. В момента, в който се поотърси от мътилката на съня, Вълкодав се изправи с нож в юмрука. Адската болка в хълбока, причинена от рязкото движение, шибна като огнен бич съзнанието му и той забеляза, че мястото на Ниилит под завивката е празно. Забеляза трепетликовия колец, подпрян на дървото… После видя и самата Ниилит.

Вълкодав веднага разбра какво се е случило. На път насам минаха през торфено блато и момичето набра няколко шепи ланшни боровинки с едри, тъмночервени плодчета на дългите изсъхнали дръжки. Вечерта пуснаха боровинките в котлето. Напитката стана чудно хубава. Ниилит все надигаше котлето, изпи почти половината от него сама. Нищо чудно, че й се е наложило да притича до храстите. И още сънена, разбира се, е забравила строгата заръка на Вълкодав да не напуска кръга…

Ама на ти сега…

С отчаяни писъци Ниилит тичаше през поляната към огъня. С очи като два бели кръга. А подире й…

Подире й вървеше Човекоядеца. Именно вървеше, тромаво и уж бавно местейки сковани в коленете крака. Но Вълкодав веднага разбра, че Ниилит няма да му избяга.

Значи, още веднъж Човекоядеца…

Вянинът дообмисляше тази мисъл в движение, вече устремен с огромни скокове напред. Не, изродът, който вървеше насреща му, не беше живият Човекоядец, успял по чудо да се измъкне от горящите развалини и да изцери раната си. Сега Човекоядеца беше мъртъв. Гледаше с мъртвешки оцъклен поглед, неподвижната му озъбена паст на хищник се бе разтворила с лъщящ овал сред развятата брада, а полите на ризата, крачолите и ботушите бяха плътно покрити с черна слуз. Убиецът е нечист и неговата нечистотия привлича душите на убитите, помага им се сдобият с подобие на плът.

Мъртвецът бе дошъл за живите…

Силите и разумът напуснаха Ниилит едновременно — тя падна и остана да лежи неподвижно. Вълкодав прелетя над нея и влезе в схватка с чудовището.

Ръцете и краката правеха всичко сами. Само с три бързи движения вянинът сграбчи Човекоядеца и го притисна към земята, придържайки го за извитата ръка. Сега трябва да обезглави и…

Човекоядеца се надигна.

Жив човек не би могъл да го стори. Мъртвецът можеше.

Под пръстите на вянина изпукаха сухожилия и стави: Човекоядеца равнодушно чупеше собствената си плът. В този миг Вълкодав го достраша. Истински го достраша. Потрепервайки от отвращение той започна да кълца с ножа студената, разлагаща се плът. Дано успее! Според вярата на сегваните на оживелия мъртвец първо му се отсича главата, после се долепва до задника. А според вяните…

Освестилата се Ниилит пак се разпищя. В този миг Вълкодав чу изненадващо силния вик на Тилорн:

— Удари го с кола, момичето ми! С трепетликовия!…

Ножът не пускаше кръв, просто режеше на парчета мъртвата плът. Човекоядеца все така неумолимо продължаваше да се надига. Силите му нямаше да намалеят, докато главата е свързана с трупа. Май Тилорн извика още нещо, но Вълкодав вече нищо не чуваше от страх и напрежение.

После покрай лявото му рамо се плъзна нещо и се заби в мъртвеца. Колът от трепетлика!… Човекоядеца се замята в опит да се отърве от ужасния кол, но Вълкодав хвърли ножа, стисна заострения прът и започна да го забива все по-дълбоко, докато острието не докосна земята.

И тогава… На вянина му се стори, че полегналата трева се отдръпна, а трупът внезапно се срасна с пръстта, без да може да отлепи от нея крайниците си. После земята, въпреки съпротивата на Човекоядеца, започна да го всмуква, за да се затвори над лактите, коленете, лицето…

Вълкодав пусна кола едва когато на повърхността не остана нищо, освен изправилата се отново трева. Колът обаче продължи да потъва, за да изчезне и той.

Сега вече край. Човекоядеца нямаше да се върне повече.

Вълкодав вдигна омърсения нож и грижливо го избърса. Ръцете му трепереха. Дано не забрави да обгори острието на огъня, за да премахне остатъците от всичко скверно… Ниилит бе закрила лицето си с длани и ридаеше.

— Господарю… — опита се да каже нещо девойчето. — Госпо…

Вълкодав се наведе и я вдигна на ръце. В натъртения му хълбок сякаш се бяха забили няколко стрели наведнъж. Ниилит поривисто го прегърна и ризата на гърдите му веднага подгизна от нейните сълзи.

— Ех, пиле шарено — тихо каза той с цялата нежност, на която беше способен. И понесе Ниилит обратно към огъня.

Когато Вълкодав се втурна към страшния гостенин, Прилепчо, разбира се, незабавно хукна подире му. Но с тия къси лапички бе стигнал само до чертата на нарушения кръг. Сега светкавично се покатери на рамото на Вълкодав и ухапа ухото му от яд, че е бил пренебрегнат като съратник в битката срещу злото.

Тилорн ги чакаше, надигнал се на лакът. Немощните пръсти на учения мъж стискаха малкото орехово копие. Какво пък, и то щеше да е от помощ, помисли си Вълкодав.

Лещакът е свещен. Но колът от трепетлика все пак си е по-сигурно нещо.

— Какво беше това?… — шепнешком попита Тилорн, когато Вълкодав с мъка откопчи ръцете на Ниилит от врата си и я накара да се пъхне под завивката. Вянинът извади от торбата си чука, поднови очертанията на кръга, седна до Ниилит и каза:

— Идат убитите от мен преди три дни.

В този миг му се стори, че дясната му ноздра мокрее и той побърза да прокара ръка по мустаците си, за да провери дали от носа му не тече кръв. Откакто бе счупен в каторгата, това се случваше често. Не, май сега му се беше разминало.

— Господарю… — Ниилит отново се разплака, притиснала лице до коляното му.

— Стига, ама и аз съм един — измърмори Вълкодав и непохватно я погали по главата. Косата й беше гъста и мека като коприна. Дори кошничка диви ябълки да изсипеш в тези пуснати коси, една няма да се търкулне долу, помисли си Вълкодав. — Не исках да те плаша, ама трябваше. Ако кръгът… — Той махна с ръка, отчаян от неумението си да обясни как стоят работите в действителност. Прекалено дълго бе за разправяне, че воинът, убил враг, задължително трябва поне три дни поред добре да се напари в банята, да пости и да не стъпва на земята, да не се показва на слънце и, то се знае, да не приказва с никого. И всичко това се прави, за да се попречи на отмъстителните души да открият погубилия ги.

Ала Вълкодав нито умееше, нито обичаше да разказва.

— Може и още да довтасат — промълви той накрая. — Ще ни стигне друг път.

След малко дойде палачът — грозно подут и поради това по-дебел, отколкото изглеждаше приживе. Главата под качулката се кандилкаше на счупения врат. Тогава, в подземието, Вълкодав така и не беше видял лицето му. А сега пък хич и не искаше да го зърва.

Когато се натъкна на кръга, палачът вдигна ръце и заопипва невидимата преграда. После заситни на една страна все покрай чертата, като търсеше пролука. Прекрачи сянката на дъба, ала веднага изскочи обратно, като попарен.

Ниилит тихичко заскимтя и пълзешком се скри под завивката. Според Вълкодав вече можеха спокойно да си легнат и да спят до сутринта: мъртвият палач и останалите натрапници щяха да се развяват безпомощно покрай свещената черта — като конски фъшкии в дупка, пробита в леда на реката, а в ранни зори щяха да изфирясат от само себе си. Но Ниилит, обзета от ужас, не спираше да трепери до тях двамата с Тилорн. Шумът на стъпките отвъд кръга направо я подлудяваше. Тилорн си траеше, но Вълкодав виждаше, че и пишман-магьосникът хич не е спокоен. Мърморейки, Вълкодав стана от леглото, отново извади чука и се извърна към мъртвеца, за да изпише във въздуха Знака на гръмотевицата: шест островърхи листенца, затворени в кръг-колело.

— В името на Бурята! — повелително каза той на палача. — Пръждосвай се!

Струята виолетов пламък безшумно се стовари може би от клоните на дъба или пък от самото небе и заля трупа. Палачът започна да се гърчи, сякаш го разчекваха. Милосърдната земя го дръпна за краката и бързо го скри. Майката Земя винаги жали своите чеда, дори най-калпавите.

Вълкодав се върна под дъба и си легна, като безуспешно внимаваше да не притиска хълбока си. Тилорн галеше Ниилит по главата и не спираше да повтаря:

— Не плачи, мъниче… всичко е наред… Не плачи…

Вълкодав си спомни допира до тежката коприна на косите й… и как се беше притиснала до него, докато я носеше на ръце… А горе блещукаха зениците на Прилепчо, увиснал надолу с главата от дървения обтегач. Постепенно Ниилит се стопли, престана да хлипа и заспа, свита на кълбо.

Току преди зазоряване Вълкодав се събуди от тихото, но бясно, кръвожадно съскане на Прилепчо. Той отвори очи и видя, че покрай чертата безмозъчно тъпчат още двама мъртъвци, неспособни да преодолеят забраната на пустотата. Вместо дясно око единият пришълец имаше зейнала безформена дупка, а другият бе омазан със сажди и почти гол, ако не се брояха овъглените, опърлени от огъня дрипи. Тия са лесни. Вълкодав не чака дълго, за да не се събуди и да не се уплаши пак Ниилит. Само надигна глава и шепнешком изрече най-гнусните ругатни, които знаеше. Мъртъвците моментално избледняха и се стопиха, смесиха се с гъстата студена мъгла…

Велики хан се намираше в изконните земи на племето на солвяните.

Навремето тук имало най-обикновена махала, в която, както във всяка друга махала, живеел един-единствен род. На широката поляна в гората била издигната голяма общинна къща, заобиколена от по-малки къщи, обитавани от жени и мъже, които наричали себе си Славеи. Местното предание гласеше, че още в началото на времената прародителката на племето се прехласнала по славеевите трели и обикнала прекрасния момък, в който се бил превърнал неугледният сладкогласен певец. Другите славеи запомнили и научили изпятата от него за любимата му песен, която и до ден-днешен огласява напролет ухаещите на цъфнала дива череша гори. Старите хора още помнеха как през лунните нощи девойките отивали голи в горския гъстак, за да сбъднат мечтите си да омаят хубавеца. Какво пък, след прекараната в гората нощ коремите на някои от тях наистина започвали да наедряват…

Всичко това любопитният Тилорн бе успял лека-полека, дума по дума, да измъкне за няколко дни от мълчаливия Вълкодав, който отговаряше или откъслечно, или едносрично и с неохота. А когато го подпитваше за рода му — млъкваше и половин ден дума не обелваше. Но времето, пък и търпението на Тилорн бе повече от достатъчно: вървяха до Велики хан още четири дни.

Докато крачеше напред, Вълкодав отначало все поглеждаше към Ниилит — дали ще издържи дългия преход. Но хлапачката шляпаше неуморно с босите си пети и дори се изхитряше пътьом да набере киселец или още нещо вкусно за готвене.

След сражението с мъртъвците цялата риба, която носеха, отведнъж се вмириса и Вълкодав почна да се замисля дали да не претараши някое изоставено катериче скривалище. Но вечерта спряха при малко езеро и Ниилит смайващо бързо налови жаби, които майсторски опържи.

— Туй са жаби, господарю — смутено предложи тя вкусното ястие на Тилорн. — Ние ги ядем. Ако вярата ти не забранява…

— Не забранява — с усмивка каза той. — Макар че моят народ, честно казано, отдавна не убива живи същества, за да засити глада си.

Вълкодав най-после се бе отървал от треската, така че и той пое подадената му храна. Вярата на Тилорн му се видя доста странна, но се беше нагледал на далеч по-особени обичаи. На каторгата бе ловил плъховете, които се въдеха в подземията, за да ги яде сурови. А сред робите някои предпочитаха да умрат от глад, но не и да погазят вярата си, осъждаща приемането на нечиста храна…

Вълкодав сдъвка крехкото жабешко бутче и взе следващото.

Много неща се бяха променили при Славеите през последните сто години.

Родът, който си стоеше в непроходимата гора и общуваше само със съседите си от близката околност, ненадейно се бе озовал на оживен търговски път. В безименното селце започнаха да отсядат пътници и то се сдоби с името Велики хан. Някои славееви чеда, наистина нечувана работа, бяха излетели от родните гнезда, за да свият своите в незнайни земи. А пък близо до старите гнезда се заселваха чужди хора, пришълци. Появиха се дори такива, дето не ловуваха и не бяха хващали рало. Някои, ама че луда работа, отваряха странноприемници, готвеха ястия, точеха бира на гостите и им постилаха постели, като така се прехранваха от пролет до пролет. И най-чудното бе, че добре си живееха…

Скоро като нищо можеше да дойде начело на храбрата си бойна дружина и някой напет галирадски болярин, за да построи малка крепост-градче и да почне да събира от търговците мито…

Ето защо минувачите не се извръщаха след Вълкодав, който вървеше по улицата, нарамил кош и с Прилепчо на рамо. Велики хан се беше нагледал на какви ли не хора, поради което вече бе превъзмогнал любопитството си. Тук не биха се впечатлили особено дори на чернокож от Мономатана само с препаска от пъстра питонска кожа. Много важно, че някакъв бродяга вянин носи на гръб космат и сакат несретник. Ако някой от тримата изобщо привличаше погледите, това бе хубавицата Ниилит, която плахо държеше Вълкодав за ръката и носеше — брей, че срамота! — мъжка риза.

Вълкодав се спря пред вратника на странноприемницата. Над тях, подета от вятъра, се клатеше и поскърцваше рисувана табела: як кон, теглещ натоварена догоре шейна. Бялата боя, с която навремето е било изографисано товарното добиче, се беше поолющила, но не съвсем.

— „Белия кон“! — без запъване прочете Ниилит. Вълкодав я погледна леко накриво. Магьосник и хубавко девойче, което може да чете. Добре се беше подредил, няма що.

Дворът зад дувара се оказа почти празен, ако не се брояха неколцината снажни халисунци с бронзов загар, които оживено си приказваха и редяха някакви вързопи на масивната, покачената на високи колела каруца. Вълкодав им кимна любезно, както подобава на учтив гостенин. Халисунците се умълчаха за миг и кимнаха в отговор.

Вратата бе гостоприемно отворена. Вълкодав отметна пъстрата завеска и влезе вътре.

Наближаваше пладне и кръчмата, меко казано, не беше претъпкана. Слугинята бършеше масите, а на поръсения със слама под се бе разположил млад работник и грижливо напасваше новото краче към дългата пейка.

Вълкодав свали долу коша, извади Тилорн и го настани на пейката до вратата. Ниилит веднага седна до него, за да хване килналото се тяло и да го подпре. Тилорн също като младенец тепърва трябваше да се учи да сяда. Мъдрецът се усмихна на Ниилит и виновно въздъхна.

Вълкодав се отправи към тезгяха. Кръчмарят, който бършеше глинените халби с бродирана кърпа, веднага заряза заниманието си и учтиво се приведе напред. Беше от племето на източните велхи. Вълкодав разбра това, като видя лентата с шевица, опасала челото му.

— Сполай ти, стопанино, под покрива на тоя дом — обърна се той към велха на родния му език. — Добре ли се пени бирата в казаните ти?

— Хвала на Боговете, хубаво си живеем — отвърна гостилничарят и сложи длан върху дървения тезгях, за да се предпази от предполагаеми уроки. — Реколтата на ечемика беше богата, по волята на Трирогия, и пак по негова воля не секват запасите ни от малц… — Той млъкна и изпитателно огледа снажния клиент от глава до пети. — … в което господарят може да се убеди и сам, ако пожелае да се освежи след дългия път. Намират ни се и чудесни печени прасенца, храна за истински воини. Има каша, мляко и извара за болника, че и сладкиши за хубавицата. Какво ще обича господарят?

Вълкодав се подсмихна и потупа с ръка отънялата кесия на колана си. Тя не иззвънтя веднага, защото на трите медни гроша им трябваше време, за да се съберат в един и същи ъгъл.

— Късметът ми днес е такъв — рече Вълкодав, — че търся не печени прасенца, а работа. Дали ти, почитаеми, няма да ме насочиш към някой търговец, пътуващ за Галирад, който има нужда от охранител?

— Боя се, че днес нямам с какво да те зарадвам — отвърна велхът. — Впрочем, утре пристига почитаемият Фитела, който винаги отсяда в моята гостилница, с което с право се гордея. Опитай късмета си при него. Но имай предвид, че керваните му винаги се охраняват много добре. Ако желаеш, горе имам стаи за нощувка…

— Влезли сме в дома на достоен мъж. — Вълкодав се поклони тържествено. — Ще пренощуваме при езерото. А на сутринта, стига да не възразяваш, пак ще наминем при теб.

И той се извърна да си върви, ала домакинът се приведе над тезгяха и го хвана лекичко за ръкава.

— Защо ще ходите при езерото, щом можете да пренощувате тук? Няма да ви взема пари.

Стаята беше повече от скромна, но пък имаше легло — истинско дървено легло с одеяло, възглавница и чисти чаршафи, макар и от небелено платно.

— Нека Ниилит… — колебливо поде Тилорн, ала Вълкодав мълчаливо го сложи да легне и го зави с одеялото. — Невероятно… — прошепна ученият, като галеше меката завивка. — Невероятно… Вече бях забравил какво е това…

Вълкодав си помисли същото, но разбира се, не каза нищо. Медните грошове иззвънтяха след поредната случайна среща в кесията и той внезапно се подвоуми дали да не купи сладкиши на Ниилит?… Или чаша мляко и комат бял хляб за Тилорн…

В този миг на вратата се почука. Вълкодав кимна на стоящата при прага Ниилит да отвори.

Влезе кръчмарят с плетена табла в ръце. А на таблата имаше дървена чиния с голямо парче свинско печено, голяма паница с млечна пшеничена каша, халба бира, хляб и няколко курабии. Кръчмарят с усмивка погледна Вълкодав.

— Реших, че все пак няма да е зле да похапнете. Не мога да оставя гладни гостите си.

— А с това, че може да си на загуба, наясно ли си, почитаеми стопанино? — мрачно попита Вълкодав, който явно не бързаше да приеме гощавката. — Щото не се знае кога ще ти се издължа…

— … и дали ще можеш да се издължиш — додаде кръчмарят и остави таблата на перваза. Отчупи залче хляб, топна го в мазнината и почерпи Прилепчо. Черното зверче първо заплашително разпери криле, но после размисли, взе залъчето и лакомо започна да яде. — От години живея и въртя търговия тук — продължи домакинът. — Познавам твоя народ и отдавна съм разбрал, че вяните никога не забравят да уредят сметките си… — Погледът му уж случайно се плъзна по сплетените плитки на Вълкодав, белег за скорошна мъст. — Наясно съм и с това, господарю, че хората всичко виждат и забелязват. Скоро навред ще се разчуе, че кръчмарят Айр-Дон не е отказал храна и подслон на един храбър мъж от племето на вяните, който временно е обеднял поради извършеното от него достойно дело. Ако беше живял колкото мен на тоя кръстопът…

Не довърши думите си, пак се усмихна и излезе от стаята, като тихо затвори вратата зад себе си.

— Благодарим ти за добрината, Айр-Дон — закъсняло се обади Тилорн.

Прилепчо дояде залъка и погъделичка Вълкодав с крило, за да си поиска още.

Вечерта Вълкодав излезе на въздух на двора и се загледа в старата ябълка до външната стълба, водеща към входа на къщата. Нежнорозовите цветчета я обгръщаха като облак до самия връх, но възлестият дънер и чепатите клони говореха за изпълнен с несгоди живот.

Сякаш бе жена не в първа младост, притиснала към гърдите си извадената от раклата сватбена рокля в бяло и червено — разхубавена от спомена, тя отново заприличва на някогашната млада хубавица, каквато е била…

— Хей!… — От високия прозорец на къщата се показа някакъв хлапак и явно за да впечатли непознатия, скочи от перваза право на дървото. Разхвърчаха се обрулени цветчета, стогодишните клони жално изохкаха. Големият клон не издържа тежестта, пречупи се и увисна, между него и дънера се отвори бяла цепнатина.

Вълкодав хвана скокльото за ухото и го свали на земята.

— Бързо донеси вряла смола и въже…

— От какъв зор!… — ядосано изкрещя хлапакът, като избяга встрани. — Та тя вече и ябълки не ражда!

— Прави каквото ти се казва — строго отбеляза Айр-Дон, който бе излязъл от къщата и стоеше пред врата. — Слушай възрастните! — Когато дребосъкът избяга, обясни на Вълкодав, който се беше загледал подире му. — Това е синът ми. Голям палавник е, няма оправия. А ябълката, почитаеми, наистина е ялова. Всяка година се каня да я отсека, ама като я видя така нацъфтяла, ми дожалява. Да раждаше и плодове…

Хлапакът донесе заръчаното и Айр-Дон го отведе в къщата да събира празните халби от масите и да помага при миенето на съдовете. Останал сам, Вълкодав привърза здраво клона и замаза раната, за да не загнива. После седна на земята и се облегна на изкривения дънер. Из двора щъкаха хора, от кръчмата се носеше глъчка. Цъфналите клонки руменееха над главата на Вълкодав и тихо пръскаха светлина към розовеещото предзалезно небе…

Същите ябълкови дървета растяха край бащината му къща…

Както винаги при спомена за родния дом отляво в гърдите се появи оная пуста тежест и болка. Вълкодав затвори очи и отметна глава, притисна тила си към дървото. Какви ябълки само имаше в общинния зимник, чак до новата реколта — големи плетени кошници с румени, сочни кюлчета благословено слънце… А как ухаеше в мазата — дъхът им беше благ като майчина целувка… Нито един Сив пес не би дръзнал да обиди старата ябълка. Та това е същото като да наскърбиш жена, която с годините е станала безплодна и вече носи скромна забрадка, а не украсена с бисерни мъниста двурога кика…

Кой разхвърля сега кофите тор под дърветата, кой подпира с пръти техните натежали от плод клони и им благодари за щедростта?

Старото мъдро дърво с грижовна нежност гледаше младия мъж, който тепърва имаше да се учи на толкова много неща…

Отдавна никой не беше доближавал незабелязан Вълкодав. Обаче тия стъпки той не беше чул. Дали пък защото не таяха нито зло, нито заплаха. Нечии копринени пръстчета го погалиха по ръката и той трепна, вдигна глава и отвори очи. Пред него стоеше момиченце на около десет години. Стоеше и го гледаше без капка страх, може би защото наоколо нямаше възрастни, които до й обясняват, че широкоплещестите мъже със счупени носове и дълги ножове в каниите понякога са твърде, твърде опасни. Дребосъчката носеше дълга до петите ленена ризка без пояс, прекроена от бащината. Такива носят всички вянски деца, докато не пораснат. Рядката й светла косица, прихваната с тясна лента на челото, се спускаше до раменете. Само увисналото на нишката между ключиците мънисто издаваше, че пред него не стои момче.

— Здравей, Сив пес — каза момиченцето. — Защо си толкова тъжен?

— Здравей и ти — бавно отвърна Вълкодав, който се почувства наистина като грамаден зъл пес, внезапно заобиколен от боричкащи се глупави кутрета. И също като старото куче замря, не смееше да помръдне, за да не бутне, да не уплаши… А в съзнанието му натрапчиво туптеше мисълта: и аз можех да си имам дом… и дъщеричка…

— Не бива да се разхождаш сама — каза най-сетне той. — Хората… има ги всякакви…

Тя сведе глава към слабичкото си рамо и свенливо се усмихна. Сиреч, прав си, но аз знам, че ти си от добрите. Вълкодав непохватно се усмихна в отговор и веднага се сети за белезите си и за липсващия преден зъб: усмивката никак не го разхубавяваше. Но вълшебното същество все така го гледаше с бистрите си очи и упорито не желаеше да се плаши. После вдигна ръце към вратлето си:

— Искаш ли на теб да си подаря мънистото?

В този миг Вълкодав най-сетне проумя, че е заспал под ябълковото дърво и сънува приказен сън. Вянските жени подаряваха своите мъниста на годениците и съпрузите, за да ги нанижат на ремъчетата, с които пристягат плитките си. Празни бяха ремъчетата само на вдовците и на пренебрегваните, нехаресваните мъже. Изгубил дар-слово, Вълкодав мълчаливо кимна в знак на съгласие. Момиченцето бързо свали от нишката кристалното мънисто, наниза го на ремъчето на Вълкодав, закрепи го и с възелче. Хитрушата се засмя от удоволствие, че е успяла в начинанието си.

— А всички ми разправяха, че съм грозничка и никой няма да ми поиска мънистото…

— Гледай бързо голяма да пораснеш — прошепна Вълкодав. — Тогава ще стане, каквото има да става.

И горчиво съжали, че е оставил преялия Прилепчо да си отспи на забития в стената дървен пирон. Щеше голяма радост да падне — дай ми да погаля мишлето…

— Ти къде живееш, а? — попита той и се изправи. — Хайде да те изпратя до вас. Майка ти сигурно вече е полудяла от притеснение.

И забеляза, че момиченцето наистина е слабо и дребничко за годините си. Докато седеше до дънера, се бяха гледали с очи в очи, но когато се изправи, малката едва стигаше до кожения ремък на пояса му. Вълкодав предпазливо хвана топлата доверчива длан и изведе момиченцето от двора.

Оказа се, че и нейното семейство, също като Вълкодав и неговите хора, само пътьом се е отбило във Велики хан. Отседнали бяха при далечни роднини в другия край на селището. Когато Вълкодав и момиченцето наближиха двора, насреща им изтича красива пълна жена. Като ги видя, плесна с ръце и замръзна намясто. На Вълкодав му беше достатъчен един поглед към бродираната кика и червено-синята пола с бяла нишка, за да разбере, че жената е дъщеря на Петнистите елени, взела за съпруг мъж от рода на Борсуците.

— Здрава бъди, Борсучке — с поклон рече Вълкодав.

— И ти здрав бъди… — смутено отвърна тя, късогледо опитвайки се да разпознае неговия род по знаците върху ризата или ремъка му. Впрочем, занимаваше я друго. Пристъпи напред и хвана дъщеря си за ръката. — Благодаря ти, добри юначе, че доведе тази лудетина! Ще видиш сега, мъко моя…

И в този миг, като капак на всичко, забеляза искрящото сред косите на Вълкодав мънисто.

— Ах ти, безсрамнице!

Майката е тази, която има власт над чедото си: по своя воля ще го накаже, дори ще го прокълне, тук дори Боговете нямат право да се месят. Но плесницата, предназначена за дъщерята, удари дланта на Вълкодав, който се бе пресегнал да предпази детето.

— Бий мен — спокойно каза той.

Зад портата надникна, привлечен от гълчавата, напет мъж с посребрена огърлица на врата. Когато забеляза при семейството си снажния непознат, той се отправи с бърза стъпка към тях.

— Нещо да си забравил тук, добри ми юначе? — каза и застана между Вълкодав и жена си. Не му убягна, че плитките на мъжа са сплетени като след скорошно убийство. Вълкодав погледна мъничето. То стоеше с наведена глава, а в прахоляка до босите крачета капеха сълзи. Без да обръща внимание на ядосаните родители, Вълкодав коленичи пред момиченцето.

— Не ме помни с лошо — тихо рече той. — Трябва да слушаш майка си, а аз ти благодаря за честта.

После се изправи в цял ръст и пое обратно към белеещата в здрача табела на странноприемницата на Айр-Дон. Зад гърба му жената обясняваше на съпруга си, че наглед свирепият юначага не е сторил нищо лошо нито на нея, нито на рожбата им. А оня сучеше мустаци и мълчаливо се питаше дали някой разбойник от бандата на Жадоба не е довтасал във Велики хан.

— Поне от кои е? — попита жената. — Дали видя?

— От Сивите песове — отвърна мъжът, все така умислен.

Жената не повярва.

— Че тях преди дванайсет години ги изтребиха до крак.

Той сви рамене и каза:

— Излиза, че не са.

След няколко дни те щяха да разберат, че на Светин е изгорял замъкът на кунса Винитарий с прякор Човекоядеца и да се сетят за плитките на Вълкодав — и имаше да се чудят дали да се радват, или да се страхуват.