Вълкодав

10. Чужда булка

На седмия ден, след като бе преминал през няколко горски рекички, обозът достигна първото от отбелязаните на картата кръгчета — погоста, сиреч махалата Ключинка.

Названието на селото беше чисто солвянско, но в него, а и в околните села живееха предимно велхи. Вълкодав знаеше това и не се учуди, когато насреща им зад завоя се зададоха с шеметна бързина няколко колесници с впрегнати в тях двойки коне, подбрани да си подхождат по цвят. Велхите, прословути със страстта си към отглеждането на тези животни, почти не ги използваха за езда. Някога в древността те бяха смятали, че на коне се качват само страхливците, бягащи от бойното поле. Сега вече възгледите им не бяха толкова крайни, но все пак на един велхски воин повече му приличаше да се вози на колесница, отколкото на кон.

Охранителният отряд начаса грабна копията, но оръжието беше оставено тутакси: до колесниците мирно яздеха двама души, изпратен напред патрул. Всъщност срещата не беше случайна, просто очакванията на посрещачите бяха тя да се състои малко по-късно, след няколко хиляди стъпки.

В предната колесница стоеше висок момък, връстник на Вълкодав или малко по-млад от него, хубав и снажен, с гъсти руси коси, привързани с лента, избродирана с бисерни мъниста. Велхите украсяваха колесниците си така щедро, както останалите хора украсяваха дрехите си — тяхната Правда учеше, че врагът в боя веднага трябва да види с кого го е срещнала воинската орис. Вълкодав се вгледа в изпъкналите щитове на стремително приближаващата се колесница и определи, че посрещач на кнесинята е третият и най-малък син на местния старейшина, по велхски — рига. И че въпреки младостта си, този юнак се е бил в битката при Трите хълма, та дори се е върнал от нея с два трофея — две вражески глави.

Истината бе, че му беше много по-лесно да разчете всичко това по знаците върху колесницата, отколкото да срича буквите.

После вниманието на вянина беше привлечено от кочияша, който управляваше враните жребци. Изпърво Вълкодав го помисли за хлапак, може би племенник на онзи, когото возеше в колесницата, и се зачуди на вещината, с която насочва и управлява мощните коне. Но ето че дойде време колесницата да спре и младокът изопна плавно юздите, отметна назад глава и изпъна тяло, така че украсеното с шевици горнище плътно прилепна към тялото му…

Момиче!

Личеше си, че конете искаха да продължат своя бяг, но тъй като бяха добре обучени, те се подчиниха на волята на кочияша. Спряха послушно и замряха, застанали точно на една линия. Човек не можеше да не им се възхити.

Момичето, показало такова високо майсторство, свали кожената си шапчица, преди да стори поклон на кнесинята. Блестящите му къдрави коси имаха цвят на потъмнял бакър. Момъкът скочи от колесницата и тръгна напред, като държеше в изпънатата си напред ръка три тънки метателни копия с остриетата надолу. Знак за мир, покорство и любов. Впрочем, дори да беше рачил да замахне с тях, той едва ли би постигнал нещо повече от собствената си смърт. Редом с кнесинята яздеха трима телохранители, всеки от които си разбираше много от работата.

Когато се доближи, синът на старейшината мълком подви едното си коляно и остави трите копия пред краката на бялата кобила на кнесинята. От другите две колесници незабавно надуха тръбите, чиито отвори бяха изковани във вид на малки конски глави. Ревът се разнасяше право от широко отворените бакърени пасти. Младият мъж се изправи. Велхите бяха народ, който тачеше красноречието, но кнесинята го изпревари, като каза на неговия език:

— Сполай ти, славни Кетарн, син на Кесан и Горах, тук, на земята на твоите предци!

Тя никога не държеше сметка за чиновете, защото мислеше, че няма да накърни правдата на един вожд, ако приветливо поздрави човек, стоящ по-ниско от нея в йерархията на живота. С крайчеца на окото си Вълкодав видя как Лъчезар изкриви тънките си устни. Боляринът не можеше да разбере това. Добре поне, че си мълчеше и с отегчен вид бе зареял поглед над главите на посрещачите.

— Сполай и на теб, благородна бан-риона, дъщеря на мъдрия Глузд и на храбрата Любима — отвърна Кетарн. Личеше си, че приготвените за тази среща тържествени думи още се въртят на езика му и му пречат да води разговора. Но на Вълкодав допадна гласът му: звучен, дълбок глас на предводител на воини, ловец и певец.

— Всичко ли е наред в дома на твоя баща, о, Кетарн? — продължи кнесинята. Дъщерята на владетеля отлично знаеше как трябва да разговаря с един велх.

Кетарн отвърна така, както подобава:

— По волята на Трирогия, сегашната реколта е добра, дивечът е в изобилие, а конските стада се множат. Моят род те моли да споделиш с нас доволството и радостта ни, о, благородна бан-риона.

Еленя Глуздовна наведе главата си под сребристата копринена мрежичка — като учтива гостенка, която се е отбила на празненство.

— Не ще откажа да се присъединя към веселието под покрива на дома ти, Кетарн, защото пътят ми е далечен, а конете са изморени.

В този миг върху лицето на велха грейна хлапашка усмивка.

— Ако чудесната ти кобила е уморена от пътя, моля те, почитана господарке, качи се на моята колесница, а аз ще дърпам юздите на конете.

— И това не ще ти откажа — отвърна кнесинята.

На Вълкодав му се наложи да гледа как чуждият човек сваля кнесинята от седлото, а после с подобаваща почит й помага да се качи на колесницата. Ако Еленя Глуздовна се бе допитала за мнението му, той би я помолил да внимава, защото си личеше, че синът на старейшината е луда глава. И със сигурност би я посъветвал да не пътува с такъв кочияш на колесница, теглена от коне, чийто нрав не познава. Но кнесинята изобщо нямаше нужда от неговите съвети. Дори му се стори, че тя няма нищо против да стовари яда си за нещо тъкмо върху него и близнаците, но най-вече да си го изкара на него, разбира се. Само че защо?… Прехвърли през ума си случилото се през изминалата седмица, когато той и братята Храбри по цял ден не я изпускаха от поглед, а нощем се редуваха да спят до колелата на талигата или до края на шатрата. Вълкодав не откри нищо, за което тя можеше да се хване. Пък и ако наистина беше недоволна, тя нямаше да го премълчи…

Вянинът дори си спомни пътуванията им до реката. И за това как тя непрекъснато му додяваше с разговорите си и го разпитваше. Откакто бяха потеглили от Галирад, не го беше заприказвала нито веднъж. Може би не вървеше една вече сватосана невяста да се намира на приказки с телохранителите, че и пред очите на посланика?…

Междувременно червенокосата девойка отстъпи мястото си на Кетарн и ловко се качи на другата колесница, като се настани при нозете на возещия се в нея пътник. Вълкодав, комуто не убягваше нищо, забеляза, че Лъчезар я изпраща с поглед.

Кетарн подкара конете и вянинът с голямо облекчение разбра, че е излишно да се моли на Боговете да дарят Сивчо с достатъчно сили, за да не изостане. Или, тъкмо обратното, Боговете го бяха чули, но по навик бяха постъпили по свой си начин. Отлично обучените велхски коне гордо извиха шии и поеха напред почти в раван.

Преди двеста години границите на населените земи бяха разтърсени от войната, която и досега наричаха Последната. Не защото оттогава насам не бе имало повече войни. Просто в нея ставаха такива неща, че хората вече си мислеха, че са настъпили последните времена и краят на света наближава.

А всичко започна от това, че във Вечната степ, ширнала се отвъд Халисун и Сакарем, се появи някакъв народ. Отчаян, озлобен и готов да прегризе гърлото на всеки, комуто хрумне да оспорва мястото му под слънцето. Народът се наричаше меоре и се бе появил без всякакво предупреждение и небесни знамения. Просто веднъж до варовиковите скали, от които Вечната степ свършваше с пропаст към морето, пристигнаха безброй ята тръстикови лодки с платна, изплетени от жилави листа. Пред очите на изумените жители на степта по скалите се закатериха хиляди мъже, жени и деца. Невижданите досега пришълци се държаха с местните жители така, както един беден, но решен на всичко човек постъпва с богатия си съсед, когато разбере, че оня цял живот е присвоявал онова, което се пада нему.

Ако сегваните бавно, но сигурно бяха прокуждани от домовете си от пълзящите ледници, то за народа меоре се разбра, че е бил принуден по най-бързия начин да напусне родните си места заради изригванията на бълващите огън планини. Те си обясняваха тези изригвания, разбира се, с коварството на заможните им съседи. Които по недоглеждане на Небесата и без това се наслаждаваха на съвсем извънмерни блага!

На меоре не им бе познато умението да топят рудите, нито пък имаха представа от колелото. Но безогледната ярост на недотам многобройното племе още на другия ден принуди степните животновъди да напуснат тези места. Наложи им се да търсят нови пасища и водопои за стадата си, но се оказа, че покрай всеки що-годе действащ водоизточник вече са се заселили хора. Така водните кръгове се разбягват по-надалеч от хвърления камък. Едно подир друго племената започнаха да нарушават осветените от вековете граници. Едни сторваха място на новодошлите и решаваха мирно спора. Други грабваха оръжието и вече не можеха да се спрат, защото прогоненият завоевател на всяка цена трябваше да бъде наказан и ограбен. А бойните победи, както е известно на всички, раздвижват кръвта във вените и вливат жажда за нови сражения.

Последната война разпокъса и смеси народите по най-невероятен начин. И тъкмо оттогава в Ключинка живееха западните велхи и даже бяха успели да се разделят на два клана, ливаден и горски. Ливадните жители владееха земите около река Сивур, вливаща се в Светин, и там, на тези щедро подхранвани от водите й поляни, пасяха прочутите си коне. Горските велхи на шега ги наричаха и блатни: предците им, обзети от страх пред нови вражески нашествия, бяха предпочели да се оттеглят от откритите пространства в най-затънтените дълбини на леса. А там живееха предимно в торфените блата, като строяха къщите си на майсторски укрепени каменни острови, че си правеха и наколни жилища. Те добиваха блатно желязо и им се носеше славата на добри ковачи и майстори, изработващи хубави талиги. Ливадните велхи отколе смятаха горските за страхливци, а пък онези, от своя страна, имаха ливадните за големи празнодумци, които знаят само да вдигат олелия. Често изясняваха отношенията си в юнашки сбивания. Но когато преди пет години господарят Глузд изпрати в Ключинка бойна стрела, велхите не се заеха с разчистване на сметките си, нито с ровене в миналото. Създадоха единен отряд и се върнаха увенчани със слава у дома.

Ежегодната дан за галирадския кнес не се възприемаше от гордите жители на Ключинка като нещо унизително, а по-скоро като залог за преданост и защита. Така и би следвало да бъде между поданиците и вожда.

Затова кнесинята Еленя знаеше по име и Кесан, рига и съпругата му, и цялото им потомство. Тук тя беше между стари познайници.

Ключинка бе разположена край голямо кръгло езеро, в каквото се бе разлял в долината пълноводният Сивур. От южната страна на разлива като дълъг език в поляните се врязваше като клин висок земен скат. И точно тук, сродявайки се със солвяните, обитаващи това място от памтивека, се бяха заселили новопристигналите Велхи.

Още щом отпред се показаха езерото и селото, от колесниците отново се обадиха медните бойни тръби. Скоро долетя отговор и насреща им с радостна глъчка се изсипаха хора. Най-отпред тичаха кучетата и дечурлигата, след тях вървяха възрастните, а насред тълпата тържествено се движеше колесницата на самия риг.

Конете на Кетарн наостриха уши и понечиха да препуснат напред, но синът на старейшината ги укроти с леко движение.

— Голямо е майсторството, което притежаваш, о, потомъко на славен род — похвали го кнесинята, която имаше набито око. Помисли и допълни: — Но онази, която заемаше мястото ти, също толкова умело управляваше конете. Ще ми се удаде ли сгоден случай да узная името й?

Поласканият Кетарн отвърна с готовност:

— Това е Ане от блатното село, дъщерята на Фахтна и Ледне.

Лицето и шията му бяха потъмнели от слънцето, но Вълкодав забеляза избилата руменина и разбра: кнесинята, която пътуваше за своята сватба, насмалко не се бе озовала като гост на чужда, и то май доста по-радостна. При велхите бе прието да се въвежда в дома булката, „когато тригодишният петнист жребец счупи с копито леда, стегнал локвата“.

Старейшината Кесан се оказа снажен къдрокос мъж на средна възраст. Нямаше брада, както е присъщо на всички велхи, но пищните му мустаци се спускаха чак до гърдите. Той много приличаше на Кетарн, който щеше да стане същият, когато и неговите синове пораснеха. До Кесан в колесницата стоеше съпругата му, а редом с екипажа, от двете страни крачеха двама мъжаги в пълно въоръжение, с копия и продълговати бойни щитове. Наследниците. Гордостта на майката и опората на бащата.

Ригът приветства кнесинята и свитата й почти със същите думи, които бе изрекъл преди него Кетарн. И също не рачи, както това бе прието при солвяните, да се извинява пред високопоставените си гости за мнимата оскъдица. По това велхите и вяните си приличаха. И едните, и другите смятаха, че за престъпилия прага на техния дом е важна честта на домакините, а не тяхното богатство, което означаваше, че няма за какво да искат извинение.

Впрочем, тук очевидно не страдаха от недоимък и оскъдица. На кнесинята отредиха цял просторен двор с голяма къща, кръгъл хамбар, вдигнат на колчета, за да бъде опазен от мишките, и баня под брега, до самата вода. Всичко това изглеждаше току-що построено, новичко, стабилно и чисто, и сламата на покрива още не бе успяла да изгуби свежия си блясък — сияеше като злато.

— В деня, в който си напуснала дома си, бан-риона, взехме последните наръчи — поясни с усмивка ригът. — А едва вчера сутринта направихме хамбара годен за живеене. Ти ще се заселиш тук първа, Глуздовна, тъй че стори ни добрината да го благословиш, за да заобикалят нещастията и другите, които ще влязат в него след теб.

— Кой ще заживее тук след сестра ми? — поинтересува се Лъчезар.

— При нас в селото с идването на есента се вдигат сватби, войводо — отвърна Кесан и веднага заговори за друго, а в гласа му Вълкодав усети някаква стаена сдържаност и даже страх.

Колко му трябва на един пътник след дълъг път? Да отдъхне, да утоли глада и жаждата си, но преди всичко хубаво да се изкъпе. Слугите се заеха да пренасят багажа в къщата, а старата дойка с младата довереница поведоха кнесинята към банята — да порадват телата си с дъхавите метлички, държани над парата на врящ квас, за да омекнат.

Телохранителите бяха застанали далеч от банята, но така, че да завардят пътя на всеки, който реши да отиде там.

Ратниците и воините на Лъчезар разпрягаха конете, опъваха зад външната ограда шатрите си, сваляха ризите и с ругатни и смях се поливаха едни други със студена, вече есенна вода, от която върху кожата пламваха ярки петна. Юношите велхи вървяха по петите на снажните воини и на драго сърце им помагаха да се устроят, молеха ги да им подържат ризниците и като същински познавачи оглеждаха и галеха конете. Младежите пък гледаха накриво новодошлите, като си личеше, че ги гложди ревност. Дечурлигата и девойките гощаваха мъжете с бира и домашни пирожки, а в замяна получаваха галирадски курабии, специално пазени за такива случаи. Някои — особено велхите, разбира се — имаха тук приятели и дори роднини, така че хората от отряда на велхите бяха взети да спят по къщите.

Кнесинята още се къпеше, когато Вълкодав видя на пътечката запътилия се към тях Кетарн.

— Добре сте поседнали тук, доблестни мъже, съпровождащи бан-рионата — каза синът на рига и седна до тях, като ловко кръстоса нозе.

Велхите не признаваха кой знае колко пейките и от малки свикваха да седят на пода, върху постелки и кожи. Братята Храбри веднага се загледаха в кинжала на пояса на юнака. Позлатената дръжка беше изработена във вид на фигурка на човек с вдигнати над главата ръце. Човечето сякаш бе седнало на ръба на острието като на пънче. Кетарн очевидно се гордееше с това красиво оръжие и го излагаше на показ. Като разпозна във Вълкодав най-личния от тримата, той се обърна към него:

— Ти сигурно си велик воин от добър род, щом не се отделяш от почитаната господарка. Прощавай, ако нито веднъж не съм те видял в покоите, където пируват вашите витязи. Как те наричат хората?

Вянинът спокойно отвърна:

— Хората ме наричат Вълкодав, пък витяз не съм. На владетелката й бе угодно да ме направи свой телохранител и само затова съм непрекъснато покрай нея.

— Лицето ти е украсено с белези — продължи Кетарн. — Много глави ли донесе от полето край Трите хълма?

— Аз не съм се сражавал там, сине на рига — рече Вълкодав.

Ако се съдеше по израза на лицето на младия велх, той делеше хората на два вида, които по никакъв начин не бяха равни помежду си: сражавалите се в прочутата битка и онези, дето не са били там. И последните не следваше дори да се опитват да спечелят уважението му.

— А аз си мислех, че си герой — бяха думите, които се изтръгнаха неволно от него.

— Не всекиму е писано да бъде герой — пак така спокойно рече вянинът. — Достатъчно е и това, че ти си се върнал с плячка и глави. Нима при вас не е прието най-малкият син да остава да пази къщата?

Кетарн кимна.

— Това е така. Но баща ми каза, че за мъжете от нашия род е позор да останат живи, когато може да загине цялата страна и най-добрите й синове. А ти, значи, също си най-малкият син и си седял вкъщи при майка си? Или… тогава вече си ял хляба на някоя достойна жена?

В дните на битката при Трите хълма на Сивия пес му оставаха още месеци до двубоя, заради който бе получил името си.

— Аз бях далеч — каза Вълкодав.

През това време Кетарн бе повикан от Мал-Гона, старшината на велхския отряд с червените мустаци.

— Ела тук, сине на рига!

Кетарн се обърна и го погледна, но остана на мястото си.

— Аз съм по-стар от теб и родът ми е не по-малко знатен от твоя! — изрева галирадецът. — Щом ти е казано — идвай!

Тези думи прозвучаха достатъчно властно, така че младият велх сметна за най-добре да се изправи и да се доближи да Мал-Гона. Оня го отведе настрана и се зае строго да го гълчи за нещо. Вълкодав не чу за какво си говорят, освен една-единствена дума: „Аркатнейл“.

— Вълкодаве, а ти участвал ли си в истински бой? — попита го Храбробор.

Вянинът се подсмихна. На хлапетата страшно им се щеше да видят своя наставник като герой.

— Какъв такъв истински?

— Ами… — запъна се отрокът. — Това е когато… има войска… много хора…

— Участвал съм — каза Вълкодав.

— И… как беше? — попита Храбробор.

Вълкодав сви рамене и отвърна кратко:

— Страшно.

Близнаците се спогледаха и сега вече Храброслав се обади:

— А на колко години беше, когато за пръв път уби враг?

На него самия още не му се беше случвало да отнема вражески живот и той смяташе, че това си е жива срамота.

— На дванайсет — каза Вълкодав.

Вечерта организираха състезания с колесници.

За навика често да устройват подобни забавления говореше специално отредената за целта пътечка, която се затваряше в кръг. Тя беше оградена с нисък насип и втвърдена като камък от конските копита и колелетата на множеството префучали оттам колесници. Дори да престанеха да я ползват, пак щяха да са нужни няколко години, докато там отново поникне трева.

Близнаците още не бяха виждали велхски конни състезания и Вълкодав реши да поразхлаби дисциплината. Пусна ги да крещят и свиркат заедно с тълпата. Ако не го беше сторил, братята все едно трудно биха овладели любопитството си, а от такива телохранители полза никаква.

Лично Вълкодав не се интересуваше кой знае колко от състезанието. Стоеше, скръстил ръце на гърдите си, до почетното място, на което седеше кнесинята, и пет пари не даваше какво ще кажат велхите по повод подаващата се от кожените му ръкави ризница.

Ето че тръбите изреваха и три колесници потеглиха вихрено. Конете, които бяха не по-малко разгорещени от стопаните си, препускаха като бесни. От колесниците бяха снети щитовете, чието предназначение бе да прикриват воина от копията и стрелите по време на боя. Останали бяха само малки площадки с големината на боен щит, колкото да има място за воина и за водача. Изглеждаше същински подвиг просто да се задържиш там, без да се озовеш под съперническите колелета. Но на безстрашните водачи и това им беше малко — те скачаха с боси нозе на пръта на впряга и тичаха по него от край до край, като крещяха право в ушите на конете. При велхите от Ключинка не беше прието да се удрят верните ездитни животни. Хората, които почитаха Каплона, Богинята на конете, смятаха, че свещеното животно само избира на кого да служи. А това означава, че не бива да бъде принуждавано, а само подтиквано с обич и ласка.

Когато едно жребче-бързаче се присламчи към конете, дюдюкането на зрителите се примеси с висок смях.

— Ще стане добър боен кон от него — предрече ригът с усмивка и се обърна към кнесинята, до която седеше.

Вълкодав, зает да наблюдава зяпачите, почти не следеше развоя на състезанието. И едва когато спечелилият водач, изпотен не по-малко от конете си, се доближи до почетните места на вождовете, той видя, че става дума не за победител, а за победителка. Висока, снажна девойка със сиви очи и гъсти синкавочерни къдрици. Косите й бяха остригани до раменете, почти като на мъж. Ливадните велхи бяха въвели този обичай пак от времената на Последната война, когато техните девойки носеха оръжие наравно с мъжете, за да отстояват бъдещето на своя народ.

Вълкодав погледна хубавицата, която поемаше от ръцете на кнесинята сребърното, украсено със зелен емайл венче галирадска изработка, и за кой ли път се учуди колко различна може да бъде хубостта. Спомни си за Ниилит и си я представи редом с тези две красавици. Диво коте. Лебед. И соколица. Тази с черните къдри я виждаше как стои с ризница и шлем, с бойно копие в силната си ръка. Горда, силна и смела. Напълно способна да брани и себе си, и другите. Такава, каквато бе поискала да стане кнесинята, но каквато едва ли щеше да бъде някога…

Сякаш прочела мислите му, победителката сложи подареното й венче върху мокрите си къдрици, извърна се към съплеменниците си и внезапно нададе боен вик, при това толкова звънък и мелодичен, че веднага бе подзет от тълпата, а впрегатните коне откликнаха с гръмко цвилене.

Така си е то, помисли си Вълкодав. Нека жената прави онова, което най-много й харесва. Но ако все пак се наложи да рискуваш главата си — точно затова са мъжете.

Три колесници отново се втурнаха напред и този път спечели Кетарн. Би било много учудващо, ако бе позволил някому да го изпревари. Един младоженец трябва да е пръв във всичко. В очите му гори огън, а на гърба си има криле. Ако на пътя му се изпречи планина, той ще отмести и нея само за да се усмихне неговата избраница.

И на него кнесинята, след като се посъветва с рига, подари женски накит. Огърлица от сини, червени и позлатени мъниста, излети в работилницата на Остей. Тържествуващият Кетарн прие наградата и я вдигна над главата си, за да я покаже на съселяните си. Нямаше капка съмнение на чия шия щеше да блести още същата вечер тази чудна огърлица.

— Какво пък, бан-риона! — внезапно каза Кетарн, обръщайки се към Еленя Глуздовна. — Дали някой от хората ти не ще пожелае да си пробва късмета, състезавайки се с нас в някое от изкуствата? Може би на твоя телохранител му е додеяло да те пази от приятели?

При тези думи той не сваляше очи от Вълкодав. Ригът се намръщи, недоволен от дързостта на сина си, но кнесинята също се извърна към вянина и го попита:

— Не искаш ли да се поразкършиш, Вълкодаве?

Той отвърна невъзмутимо:

— Не, не искам, владетелке.

Кетарн му хвърли поглед, в който ясно се четеше, че не е очаквал друг отговор от човек, който е свикнал да си кротува у дома, докато останалите се бият. И се отдалечи.

— Сестра ми е наела за охранител воин, който не се грижи кой знае колко за честта си — подхвърли Лъчезар, който седеше отляво на старейшината.

„За сметка на това се грижи аз да съм жива и здрава“, можеше да отвърне кнесинята, но не го стори. Сигурно, помисли си Вълкодав, тя също е на мнение, че един прекалено улегнал телохранител не я извисява в очите на поданиците.

Вечерта устроиха пиршество в кръглата, покрита с щръкнала слама къща на старейшината. Постлаха глинения под с килими, ушити от няколко вълчи кожи, като го сториха толкова майсторски, че се получи нещо, наподобяващо огромен звяр. На влизане гостите и своите първо приветстваха бащата на рига — побелелия вехт старец, който вече твърде отдавна бе прехвърлил на сина си бремето на званието старейшина. Умът му беше все още бистър, но шумната веселба бързо го измори и широкоплещестите внуци го изведоха навън.

Вълкодав и двамата му подчинени се бяха настанили зад гърба на кнесинята. Велхите бяха народ с гореща кръв и по време на подобни празненства, след като си пийнеха, често започваха да си съперничат. Тук, в Ключинка, веднъж бе станало същинско клане, в което бяха загинали двама млади и напети юнаци; оттогава се забраняваше носенето на оръжие по време на пиршества на всеки, който няма женен внук. Обаче Вълкодав и близнаците, ползвайки се с привилегията си на телохранители, имаха мечове. И пак те бяха единствените, които не пиеха нищо. Вълкодав бе заповядал на братята Храбри да не се докосват дори до бирата. Да не говорим за виното, от което походката ставаше несигурна, нищо че умът оставаше бистър. И за медовината, понеже от нея може и да не се подкосяват краката, но пък мислите се объркват и се заплита езикът. Самият Вълкодав беше равнодушен към пиенето. Близнаците въздишаха и завиждаха на гостите, но бяха наясно със забраната и не роптаеха.

В началото на пиршеството велхите вече почти открито пускаха шегички за тримата въоръжени мъже, които на бар-рионата кой знае защо й беше щукнало да държи покрай себе си. И които, отгоре на всичко, пазеха почти неприлично въздържание. Вълкодав и близнаците, добре обучени от наставника си, изобщо не обръщаха внимание на закачките. И в края на краищата домакините ги оставиха на мира, явно решили да смятат телохранителите за нещо като кучета-пазачи, не заслужаващи хорското внимание.

Добре, че поне им поднесоха хубава храна, а не огризки като на кучетата.

Тук бе прието напитките да се разнасят от жени. Велхите смятаха поднасянето на различните вина и медовини за същинско изкуство, което изисква съсредоточеност и майсторство. Ту една, ту друга красавица преминаваше между пируващите със захлупен голям съд и кокалено черпаче, като отвръщаше с усмивка на възторжените мъжки похвали и от време на време ловко се изплъзваше от нечии прекалено въодушевени задевки с ръце.

Вълкодав бавно дъвчеше пирожката с гъби и току хвърляше коси погледи към Кетарн, седнал заедно с Ане до стената. Видя как младият воин подбутна с лакът приятелката си, прошушна й нещо, и кимна към него. Май замисляше някаква щуротия. Ане стана, отиде при ниската масичка до входа с наредените върху нея черпаци и кани. Избра една, взе и изографисано черпаче и се отправи към Вълкодав и братята.

Вянинът я гледаше с възхита как държи каната: с длан под дънцето, така че запотените стени на съда да не се допират нито до тънката ленена риза, щедро избродирана на гърдите, нито до почернялата от слънцето, оголена над лакътя ръка.

— Утолете жаждата си, воини — промълви Ане на велхски. Тя не владееше солвянски, камо ли вянски. И от притеснение, че гостите не ще я разберат и ще се обидят, почервеня с онази ярка руменина, що често сякаш оплисква страните на червенокосите по волята на Боговете.

— Чашите ни са празни, наистина — отвърна Вълкодав на езика на западните велхи. — Няма ли да се случи така, че ще бъдат напълнени от твоите ръце, кайлин-ог?

Девойката още по-силно се изчерви. Кайлин-ог означаваше булка. Тя рече:

— Тъкмо така трябва да бъде между домакини и гости.

После с плавно движение потопи в каната издълженото, леко извито островръхо черпаче, изработено от бивната на някакъв звяр, който би могъл да бъде прадядо на всички тигри на Мономатана.

Гощавката трябваше да бъде приета, защото онзи, който не вкуси от нея, е враг, а не приятел. Вълкодав подаде чашата си, която започна да се пълни… с чудесен квас, ухаещ на сладки ръжени сухари. Кетарн сигурно бе помолил годеницата си за съвсем друго нещо, но тя беше сторила каквото бе сметнала за нужно.

Вълкодав я попита:

— Няма ли да поседиш до нас под покрива на този дом?

На подобна покана също не бе прието да се отказва и Кетарн можеше колкото си иска да се ядосва и да се върти като шугав върху сбръчканата кожа до стената. Ане подви нозе и седна срещу Вълкодав. Всеки велх бе способен да седи в тази поза половин ден. За разлика от близнаците Храброслав и Храбробор, които направо бяха хванали мазоли от седене, та чак ги сърбеше.

Малцина биха нарекли Ане красавица, но Вълкодав твърде я хареса. Беше кръглолика и мила, и от нея лъхаше невероятен уют. Някак добронамерено лукавство струеше от кафявите очи, в които май не се бе отразявало нито страдание, нито страх.

— От кого пазиш бар-рионата тук, между приятели? — попита тя. Беше забелязала внимателния поглед на Вълкодав, който неуморно обхождаше пируващите.

Вянинът се позамисли и отвърна:

— От чужд човек, който би могъл да се промъкне на празненството и да навреди на владетелката, а и на вас да стори зло.

— Ти сигурно дълго си живял сред велхи — рече девойката. — Изразяваш се като един от нас.

— Имал съм приятели велхи, кайлин-ог — отвърна Вълкодав. И докосна с длан ръката й, която държеше каната. — Сполай ти, че поднесе напитката и украси нашето пиршество.

Жените са по-мъдри от мъжете, мислеше си той, загледан в гърба на младата невяста, която отиваше при годеника си. Една жена няма да закача гостенина и да го пита в какво пиянско сбиване са раздрали лицето му, щом като не е имал честта и храбростта да се бие при Трите хълма…

Освен това той видя как Кетарн гледа вървящата към него Ане и как раздразнението му се топи, за да разцъфти на негово място щастлива усмивка.

В самия разгар на празненството четирима яки момци внесоха огромно дървено блюдо с опечено на жарава диво прасе. Според велхите именно това бе храната на мъжествените герои, най-главното и вкусно ястие, достойно да увенчае празненството. Вълкодав не се учуди особено, когато разбра, че дивечът е уловен от Кетарн. Какво друго би могло да се очаква?

Блюдото бе оставено тържествено пред кнесинята, след което й връчиха голям, наглед старинен и излъскан до блясък нож. Нека бар-рионата разреже на парчета месото и справедливо връчи първото — сочна порция от печения бут — на най-добрия от героите, пируващи на това празненство.

Според Вълкодав човек не трябваше да е ясновидец, за да определи безпогрешно най-добрия сред най-добрите. Кой беше сега най-достойният сред момците, най-лудите глави на Ключинка, кой излизаше от кожата си, за да докаже своето мъжество на себе си и на останалите?…

Кнесинята тихо попита нещо рига Кесан, оня също толкова тихо й отвърна. Еленя Глуздовна ловко отряза скъпоценното парче месо от още димящото печено, набучи го на ножа, вдигна го високо и попита:

— Истина ли е, че тук не ще се намери никой, чиято правда на духа да се сравни с правдата на Кетарн, сина на Кесан и Горах?

Половината ключински велхи тутакси скочиха на крака с дружен рев:

— Ще се намери!

Настъпваше дългоочакваният миг, започваше любимото развлечение — съревнованието между мъжете. Състезанието, за което всички щяха да приказват чак до следващия празник. Преди сто години се бе случвало то да завършва и с кръвопролитие. Сега хората бяха поумнели и се ограничаваха със словесни схватки или най-много с юмручен бой.

Ревнивите юноши и младите мъже започнаха да се надпреварват в изреждането на различните недостатъци и прегрешения на Кетарн, заради които според мнението на спорещите той бе недостоен да получи първото парче от ръцете на бан-рионата. Приятелите на Кетарн и той самият ги поставяха намясто, като всеки получаваше смешна и парлива забележка във вид на отговор.

— Ти ли ще очерняш Кетарн, ти, дето всички видяха как жена ти те погна с парцала!

— Ти ли ще отваряш уста за първото парче, ти, дето на празника на Конете щеше да се удавиш в бъчвата с бира…

Недоволните не се предаваха:

— Ти, Кетарн, още от деня на раждането си не ставаше за нищо — надигна се от мястото си воин с руси мустаци и ръце, обвити от сините ленти на татуировките, който много приличаше на Ане. — Сигурно не си спомняш как обърна върху себе си котлето с вряла вода и почитаемата ти майка те носеше в краварника, за да те топи в пресния тор? Според мен още не си се измил както трябва…

— Питай сестра си, Ферадах! Дали само задника си е опарил или още нещо? — със смях се обади съседът му.

Ферадах. Братът на девойката, рече си Вълкодав.

Червенокосата Ане отново поруменя и скри с длани пламналите си страни. За нейния годеник се застъпи Ертан с черните къдрици, същата, дето бе спечелила надбягването с колесници.

— Да си беше затраял, Ферадах! Не ти си тоя, дето ще очерня смелия мъж, който и тогава, както разправят, мълчаливо е понесъл болката, докато са лекували изгарянията му. Докато ти, това ми го разправи почитаемия ти тейко, като малък си се страхувал да се доближиш до малината, защото до нея имало кошери и са те жилели пчелите!

Когато започна подялбата на месото, Вълкодав наостри уши: току-виж стане някое сбиване и се наложи да варди кнесинята от прекалено буйното веселие на домакините. Но и велхите, и местните ключинци, и съседите явно обичаха сина на старейшината. И не толкова го нападаха с думи, колкото използваха сгодния случай да изтъкнат себе си. Вълкодав виждаше как въртят глави Храброслав и Храбробор. На младежите им допадаше шумната велхска веселба, жалко само, че не бяха местни, така че при цялото си желание не можеха да вземат участие. Когато забелязаха погледа на наставника си, близнаците престанаха да зяпат като невидели и се сетиха, че са тук по работа.

Велхите се надвикваха като ято гарги преди залез. Но слухът на Вълкодав притежаваше полезната дарба да различава сред каквато и да било шумотевица тихо шумолене, да улавя дума, произнесена с половин глас.

Еленя Глуздовна тъкмо се беше навела да претопли набученото на ножа парче върху жаравата, когато Лъчезар се извърна към Кесан, до когото седеше, и попита:

— Значи, ти скоро ще жениш най-малкия си син, старейшино?

— Право думаш, войводо, ще го женя — с достойнство отвърна ригът, но на Вълкодав отново му се счу, че в гласа му има някакво опасение.

— А, какво, хубава ли е годеницата му? — поинтересува се боляринът и приглади мустаците си, при което вянинът разбра причината за сдържаността на Кесан и сърцето му се сви. Повече от достатъчно се бе наслушал за слабостта на Лъчезар към жените.

— На сина му харесва, а на някой друг може и да не се понрави — съвсем без желание откликна старейшината.

Нима, ахна мислено Вълкодав, нима Лъчезар е способен заради една краткотрайна и празна наслада да повика нещастието? Да опълчи срещу себе си и своя кнес този войнствен, избухлив и горд народ?…

Впрочем, той бе виждал как пристрастените към сивия прах бяха правили и много по-големи дивотии, вече съвсем немислими за здравомислещ човек.

Междувременно препирнята между велхите бе прекратена и кнесинята връчи на сияещия Кетарн ароматното, сочно парче месо.

Раздаването и на следващите парчета бе съпроводено с обиди и яростни спорове. Чернокосата Ертан пожела да участва в тази делба наравно с младежите и дори извика на двубой един от тях, който не спря да се разправя.

Както много тукашни жени, тя ходеше с широки панталони, прихванати с връвчица при глезените. И с риза без ръкави. Според Вълкодав тази риза много й отиваше. Тя откриваше до самите рамене нежната кожа, под която се свиваха и разпускаха твърдите като издялани от кост мускули. Да се не нагледаш на такава хубост!

Ръкопашният бой на противниците се завърза досами кнесинята, право пред мястото, където тя седеше, и Вълкодав неволно се наведе напред. Той беше наясно колко много неща биха могли да се случат, кога случайно, кога не. Но за негово облекчение всичко свърши бързо. Съперникът на Ертан беше успял така добре да се накваси, че не оказа достойна съпротива. Девойката го събори на пода с един чудесен плесник и се доближи усмихната, за да получи своя дял от почетната гощавка.

Когато печеното беше изядено, гостите от блатното село се наканиха да си вървят. Вълкодав потърси с очи Ане и я видя заедно с родителите, брат й и любимия й. Достатъчно бе човек да зърне огнената грива на нейния баща, коларя Фахтна, за да се досети на кого се е метнала с тези червени като бакър коси.

Доколкото Вълкодав разбираше от тези неща, родителите искаха да отведат Ане вкъщи, а тя ги молеше да поостанат още малко на празника и кимаше към годеника си, че той ще я изпрати до дома. Пък и може да останат да пренощуват в Ключинка, при майката на Кетарн, няма да е за пръв път…

Не я пускай, мислено отправи зова си Вълкодав към коларя, но той беше твърде далеч от майсторството на Тилорн, що се отнася до внушаването на мисли от разстояние. Фахтна не го чу. Спогледаха се с жената и той с усмивка разреши на щерка си да остане. Сигурно се бе сетил за собствените си младини и за скъпата цена на всеки миг, прекаран с годеницата.

Междувременно ригът Кесан привика сина си и строго му заръча нещо. Вълкодав не се съмняваше за какво иде реч. Кетарн кимна, ала някак разсеяно. Любимецът на селото не очакваше никакви клопки — ни от свои, ни от чужди. Вълкодав забеляза и притеснението на старейшината недоумяваше как да накара сина си да опази девойката, без да го настрои зле против знатните гости…

Младежта го удари на танци, игри и някакви състезания край горящите в двора огньове, а уморената кнесиня се накани да се оттегли в отредената за нея къща.

— Владетелке — с приглушен глас се обърна към нея Вълкодав, — заповядай на годеницата на Кетарн да ти прислужва заедно с девойките тази нощ и на сутринта…

Още не бе довършил приказката си, когато някакво вътрешно чувство вече му подсказваше, че кнесинята няма да го послуша. И позна. Еленя Глуздовна повдигна рамо раздразнено:

— Откъде накъде? И без това тук вече ми оказаха прекалено големи почести…

Вълкодав само изруга мислено. Няма нищо по-лошо от това да забиваш клин между роднини. Пък и как да докаже какво си е намислил Лъчезар? Впрочем Вълкодава нямаше намерение да доказва на когото и да било каквото и да било.

Но възнамеряваше да предотврати готвещото се срамно безчестие.

Той вървеше след кнесинята към нейния двор и напрегнато гадаеше какви ще ги дроби тепърва боляринът — а в това, че Лъчезар се е чалдисал без любимия си прашец и вече е закопнял за хубостите на някоя девойка, вянинът почти не се съмняваше. Най-вероятно ще изпрати за девойката своите отроци. Трима, така изглежда. Едва ли ще са повече на брой, но няма да са и по-малко. Плитка и Канаон? Не, едва ли. Вълкодав не би се заловил да обяснява мнението си, просто надушваше, че няма да са ония двамата. Освен това копнееше да се лъже в предположенията си и да разбере, че набеждава в мислите си Лъчезар. Ала животът вече неведнъж бе доказал, че най-лошото оправдава очакванията си. Значи Кетарн ще си има работа с трима. Дали ще се справи?… Силен е и не току-така се е сдобил с двата бойни трофея. Обаче едва ли размахва до пладне оръжието като главорезите на Лъчезар. Вълкодав се сети за оня отрок, дето смуши с дръжката на копието старицата Кирен. Ох, дано Кетарн не цопне с извит врат в същото блато, отвъд което живеят родителите на любимата! Пък и самото момиче, след като Лъчезар се позабавлява с него…

А Еленя Глуздовна по пътя към къщата като за беда постоянно се спираше. Ту за да пожелае хубави сънища на велиморския посланик Дунгорм, който щеше да нощува заедно с отряда си в шатрите. Ту за да благодари още веднъж на рига и на съпругата му за хубавия прием… И тук, и там нещата не се ограничиха с няколко поклона, а с поредни упражнения по красноречие — кой кого ще наддума. Шествието на кнесинята към нощувката толкова се проточи, че Вълкодав пресметна наум и реши, че вече всичко е изгубено. Сигурно дори неуморната младеж се разотиваше по домовете си, за да си легне. И значи той нямаше да успее да изпрати Кетарн и Ане до блатното село…

По-бързо, мислено подканяше той кнесинята. Хайде, побързай…

Най-после стигнаха в двора и слугините, начело с дойката, заобиколиха владетелката и я отведоха в къщата. Вянинът, без да отлага нито миг повече, повика при себе си близнаците и ги попита строго:

— Добре ли съм ви научил да пазите владетелката?

Храброслав и Храбробор се спогледаха и от учудване отговориха не в един глас:

— Да…

Разбираха, че не ги пита току-така, и си пролича, че са доста притеснени. Наставникът още никога не им беше заръчвал да пазят сами владетелката. Младите телохранители с нетърпение бяха очаквали задачата, а когато желанието им се беше сбъднало, изпитваха лек страх.

— Трябва да отскоча до едно място — рече Вълкодав. — Ще се справите ли сами?

Храброслав твърдо отвърна от името и на двамата:

— Ще се справим!

Вянинът не бе очаквал друг отговор. Кимна мълчаливо на близнаците и бързо се отдалечи в тъмата.

Вълкодав не бе идвал из тези места и не познаваше нито гората, нито пътечките в нея. Дори нямаше да знае в коя посока се намира селището на горските велхи, ако още през деня, за всеки случай, не беше проучил откъде влизат в Ключинка блатните обитатели. За да излезе там, трябваше първо да мине през цялото село и дома на рига. И първия, когото зърна след младежите покрай догарящите огньове, беше Кетарн.

Вълкодав побърза да се скрие в сянката, където не достигаше червеникавият отблясък на въглените, и се вгледа внимателно. Кетарн топлеше ръцете си над жаравата и весело хортуваше с приятелите си — явно възнамеряваше да участва в новото забавление. Юношите се състезаваха в надвисване на копие, като забучваха остриетата в земята и, помагайки си с ръка, стъпваха върху ръкохватките, докато всички останали отброяваха в хор, свивайки пръсти, времето на всеки участник.

Ане я нямаше, обаче косите на момъка блещукаха от росата, а ботушите му бяха мокри, както и дългите гащи до коленете. Отначало на Вълкодав му олекна на сърцето, явно синът на рига е изпратил девойката и се е върнал! Но после вянинът си спомни времето, за което бързите босоноги хлапетии вземат разстоянието до блатните съседи, и тревогата му се възроди отново. Кетарн просто не би могъл хем да отиде, хем да се върне. Дори да бе тръгнал веднага след като кнесинята бе напуснала пиршеството и да беше изминал тичешком пътя и в двете посоки.

Значи не бе изпроводил девойката до прага на бащиния й дом, за да я посрещнат там родителите й, както обеща. Най-много да е извървял редом с нея половината път, за да се сбогува и да я пусне нататък самичка по правия път…

Вълкодав подмина огньовете незабелязан. После се прехвърли през незавардения от никого плет, с няколко скока се озова в ниското и хукна през влажната тучна ливада към леса, молейки се на всички Богове да не окъснее.

Прилепчо се отдели от рамото му и като безшумна сянка заплува отпред.

Ето кога се възползва изцяло и от нощното зрение, дар от каменоломната, и от усвоеното още в детството умение да не вдига излишен шум.

Ами ако! — мислеше си той, докато криволичеше между храстите и тичешком откриваше пътя сред росната трева. В ясното небе висеше само тесният сърп на месечко ясен, но светлината му бе достатъчна. Ами ако Лъчезар наистина е замислил нещо да стори злина. Ами ако е останал в шатрата си, а не е поел скришом заедно с неговите отроци към гората… Не, едва ли, нали и той не е тукашен, за да познава местността, значи ще гледа да се навърта около своите, при това ще е въоръжен. А на хлапачката, за да не се разнищи, ще й запушат устата и ще я пъхнат в чувал или още по-лесно: ще я заплашат, че ще одерат годеника й жив, за да направят чизми от кожата му, ако тя не бъде мила с болярина. Да, Ане не е Ертан, жената-воин, която самичка ще те накълца на кайма, за да те намаже на филийката си за закуска…

А как ще я кара занапред Лъчезар в живота и разбирателството дори не с ключинските велхи, а със своя кнес Глузд Несмеянович — можеше само да се гадае. Няма начин случката да не се разчуе. Макар и със закъснение, на всяка цена ще се разбере. В Галирад хората май и хабер си нямат от сивия прах и какво прави той с хората. Инак нямаше да доверят на Лъчезар охраната на своята „сестра“…

Ами ако докато аз се шляя из гората, нещо стане с кнесинята?… Решавай, Вълкодав, сам решавай, тук няма кой да ти подскаже отговора на задачката. И лично ти ще отговаряш, така че само на себе си се надявай, на никой друг.

Това, последното, за чуждата помощ, беше научен урок. Усвоен много, много отдавна.

Два пъти насреща му изскачаха злите ключински кучета, развълнувани от нашествието на непознати. Но още не бе родено кучето, дето ще джафка срещу потомък на Сивия пес. Вълкодав обиколи тичешком галирадския бивак по широка дъга, подмина в тъмното горските стражи като звяр, душещ за дирята на улова си. Ако все още разбираше нещо от следи, Лъчезар с приближените си беше още в шатрата. И никой не се беше примъквал до лагера откъм гората.

Нощните стражи се бяха разпределили по двама на такова разстояние, достатъчно за да чуват подвикванията си. Без да излиза от прикритието си Вълкодав огледа всички постове. Разпозна Канаон и Плишка, които се бяха окопали на прекия път към шатрата на болярина. Така значи. Кой ще упрекне Лъчезар, че е настанил любимците си на две крачки от своята особа? Ако се случи случка, двамата главорези драговолно ще се кълнат, че нищо не са видели. И че не са чули нито звук.

Вълкодав продължи през гората, защото беше наясно, че ако боляринът наистина е изпратил някого за Ане, воините му сигурно ще минат на връщане през гъсталака.

Зад гърба му висеше чудният меч с приказни украси, но той нямаше намерение да го използва. Само това липсваше.

Имаше остър слух, който обаче отстъпваше на слуха на животните. Върналият се на рамото му Прилепчо трепна и изсъска и чак тогава Вълкодав долови сред гъстака нечии стъпки. Четирима, веднага определи той, като по навик похлупи с шепа войнственото мъниче. При това тримата вървят, четвъртия го влачат насила, и той, сиреч тя, прави неуспешни опити да се откачи. Вълкодав натири Прилепчо, защото работата отиваше на бой, и хукна насреща им.

Видя ги много преди те да го видят. С обикновеното си човешко виждане се оправяха в нощната гора колкото да не се залутат. Трима яки тъпаци, рядко виждани в компанията на Лъчезар. Единият водеше червенокосата Ане — раздърпана, без плащ, с раздрана риза. С парцал в устата, а зад гърба и бяха вързани с въже ръцете, толкова сръчни при поднасянето на съдовете с напитки. Другите двама отроци крачеха отстрани и сърцато опипваха безпомощната пленничка, като едва се сдържаха да не огласят околността с кикотенето си.

Вълкодав излезе зад дърветата на откритата поляна и каза:

— Тя не иска да върви с вас.

За тях той бе черна безлична сянка, внезапно изникнала на пътя. Разпознаха го по-успешно по гласа.

Момците се спряха, разбира се, без да изпускат плячката си. Щом си сгазил лука, поне го стъпчи, инак какъв е смисълът.

— О, ама той е сам — каза оня от двамата, който бе стигнал малко по напред. Водещият Ане, подхвърли презрително:

— К-къш, наемнико!

Дружинните бойци, макар и отроци, рядко уважават служещите срещу парично заплащане. Те смятат, при това с пълно основание, че наемните воини с охота напускат лошите платци, за да се цанят при по-добрите. Само дето Вълкодав никога не беше причислявал себе си към наемниците.

— Тя не иска да върви с вас — повтори той, без да помръдва от мястото си. Успял бе вече да разпознае дружинника, хванал Ане, и вече бе разбрал, че Боговете са решили да го възнаградят за нещо. Това бе същият отрок, който бе вдигнал ръка срещу старата Кирен.

По-нататъшният развой на събитията протече бързо.

— Нали ти се каза да се разкараш — с досада изръмжа някой от тримата. Двамата, чиито ръце не бяха вързани от пленничката, скочиха на Вълкодав едновременно, с издърпани от ножниците мечове. Вянинът стрелна ръце към падащото отгоре острие на първия и същевременно изрита в гърдите втория, леко окъснял със сабления си удар. Ритникът беше разкъртващ. Пролетес, при схватката с горските разбойници Вълкодав с точно същия удар уби един човек. А човекът на Лъчезар се отърва със счупени ребра и ключица: вянинът все пак пощади отрока, изпълняващ болярска заповед. Което не му пречеше да е на мнение, че от двайсетгодишни дангалаци, охотно наемащи се да вършат подобни неща, хора не стават. А значи нямаше защо да му цепи басмата.

На сколасалия по-сръчно да извади меча, не му провървя повече. Лъскавото острие отсвири дъгата отгоре до долу, но по воля, различна от тази на притежателя си. Вълкодав засили отрока с носа напред, а след изминатите на бегом със зейнала уста три крачки със сила го лашна назад, като стисна с пръсти въоръжената му ръка в кожодерска захапка. Нещо поддаде с влажен пукот, разпадна се под пръстите му, а мечът окапа на земята. Вълкодав изпита силното съмнение, че ръката, подлагала допреди миг нещастната Ане на унижения, ще може някога да хване здраво поне лъжицата.

Двамата тихо кротуваха на горската морава, подредени, както биха се изразили вянските воини, в купчинка. Третият още не се бе усетил, че е останал сам. Съратниците му дори не бяха сварили да извикат, защото подобна болка не достига веднага до съзнанието, което милосърдно успява да угасне. Нищо, тепърва ще се нареват, когато се освестят и отпълзят за помощ. Вълкодав пристъпи към третия с намерение и на него да отдаде заслуженото, но онзи прояви бързина и сръчност, на каквито човек не би могъл да се надява. Издърпа ножа от пояса си, сграбчи Ане по-здраво и допря острието до корема й, който беше почти изцяло оголен.

— Стой настрана!

Вълкодав дори не си и помисли да стои. При нужда умееше да се придвижва бързо. Много бързо. Без да се съмнява, че ще закъснее. Но междувременно върху главата на противника му като мълчалива смърт нейде отгоре падна без звук Прилепчо. Черните криле затулиха очите, острите зъби разкъсаха веждата, ноктите на задните лапички забърсаха бузата. Момъкът нещо изблея и го отпъди с ножа, но безнадеждно закъсня. Прилепчо изчезна със същата светкавична бързина, която бе съпътствала появата му.

Вълкодав взе с един скок трите крачки, които го деляха от солвянина. Лявата му длан се стрелна напред и сабленият удар с хрущене помля носа на отрока. Ако ударът се бе стоварил малко по-нагоре и по-силно, никакъв лечител нямаше да може да помогне. А иначе — нищо, ще се оправи, само дето няма вече да се перчи толкова със сладникавата си външност на хубавец.

Ане, съборена на земята, правеше опити пълзешком да се отдалечи от полесражението. Очите на страха са големи: тя направо полудяваше и вече не знаеше от кого да се бои повече — от тримата, упражнили насилието върху нея, или от телохранителя на бар-риона, който бе осакатил и тримата. Когато Вълкодав й помогна да се изправи, тя отчаяно се замята в ръцете му, леейки сълзи и мучейки през парцала, запушил устата й.

— Сега ще те развържа, само без тичане и крясъци, бива ли? — каза вянинът.

Хлапачката май не го чу и той здравата я раздруса за раменете така, че главата й се люшна. От опит знаеше, че това действа по-добре от мили приказки на една уплашена до смърт жена. И наистина погледът на Ане стана малко по-осмислен.

— Край, няма повече от кого да се боиш — измърмори Вълкодав и развърза тънкия шнур, стегнал китките й. — Само тихо, нали ме разбра?

Ане побърза да закима трескаво. Очите й бяха все още ококорени. Вълкодав измъкна усърдно натъпкания парцал и тя започна да диша учестено, като уловена рибка. Вянинът не очакваше от нея да спази обещанието си, така че беше готов да я хване, ако хукне да бяга, но девойката закри с ръце лицето си, побърза да се извърне, след което повърна. Коленете й се подвиваха от преживяния ужас, тя се опираше в дървото, за да не падне. Вълкодав отряза парче от ризата на единия от похитителите и го подаде на момичето, да избърше устата си. И тя най-после осъзна, че вече наистина няма от какво да се бои. Поривисто се вкопчи във вянина и отчаяно зарида, заровила лице в гърдите му, разтреперана като че има треска. Вълкодав я прегърна и започна да я гали по червеникавите къдрици, подгизнали от пот. Чужда невяста. Кротка, ласкава, създадена за домашен уют. Едва не бе полудяла в лапите на трима мръсници. През скъсаната риза Вълкодав усещаше допира на плътта, копринен там, където гърдите й бяха разголени.

— Къде ти е плащът? — попита тихо той. Въображението му бе успяло да нарисува стряскаща картина: рано сутринта блатните велхи, така и не дочакали връщането на дъщеря си, намират измачканата й връхна дреха в някой храсталак.

— У т-т-ях — заеквайки, отвърна Ането. Наистина търсеното се намери в торбата на единия мизерник, оня с осакатената от Вълкодав ръка. Отрокът слабо изстена: вянинът, без да проявява особено човеколюбие, го преобърна с крак по гръб. Когато тези двамата започнеха да идват на себе си, жертвата им вече ще е далеч.

— Всичко ли е тук? — попита Вълкодав. — Носеше ли кърпа или нещо друго?

Като бършеше сълзите си, Ането криво-ляво успя да му обясни, че нейните мъчители не само са успели да заличат следите от неравната борба на пътечката, но й са я отвели далеч встрани по ручея, който се влива в блатото — в случай, че пуснат кучета да ги дирят. Вълкодав слушаше разказа й и се опитваше да реши какво трябва да се направи. Като в това време наглеждаше й Прилепчо, който с упоение се стрелкаше над повалените тела и ги оскверняваше в полет.

— Няма ли вкъщи да се притеснят, ако не се прибереш до сутринта? — попита накрая Вянинът.

Тук беше мястото да го излъже, че със сигурност ще се притеснят, но момичето каза истината. И преди й се беше случвало, когато се отбива при Кетарн, да остава да пренощува при добрата му майка.

— Да вървим — рече Вълкодав и я хвана за ръката. Прилепчо увисна във въздуха, надничайки в лицето на Ане, после се настани на рамото на господаря си.

Ане покорно се затътри след телохранителя, хванала го за ръка, като се мъчеше да загърне ризата си по-плътно на гърдите и да придържа плаща. Дрехата бе плътна и топла, но момичето продължаваше да трепери. Вълкодав сне кожената си куртка и накара Ане да я облече. Тя вдигна глава и свенливо попита:

— Къде отиваме сега? При Кетарн ли?…

— Не, не отиваме при него — рече Вълкодав и видя, че тя отново се готви да се поддаде на уплаха. Какво да се прави, наложи му се да й обясни защо и как.

— Ти поне знаеш ли кои са тия, дето те отмъкнаха? — първо попита той.

Ането отвърна:

— Х-х-хората… на благородника, който съпровожда бар-рионата… — Според Вълкодав на тоя благородник бе редно му изтръгнат червата. След което да го натирят да мери дължината им с крачки, докато не му секне животецът. Но не беше в негова власт да постъпи така с Лъчезар. За най-голямо съжаление.

— Ако те заведа у вас или при годеника ти, ще стане голяма дандания. Че и ще се стигне до бой — рече той на Ане. — Тукашното племе от двеста години се държи за ръката на галирадския риг… и какво сега, да се изпокарат до смърт заради един посерко? И без това оня нищо не постигна… А за твоята обида мисля, че успях хубавичко да отмъстя…

Велхинята го погледна, явно спомняйки си за мигновената и твърде жестока схватка, в която току-що Вълкодав бе раздал справедливост. Може би впоследствие наказаните пак щяха да се заяждат с момците и да закачат момите. Но дотогава имаше доста време.

— Тогава накъде? — шепнешком попита Ане, примряла свян и от страх, като не смееше да помисли дали закрилникът няма да поиска да бъде възнаграден. Малко познаваш вяните, измърмори наум Вълкодав. После се сети, че и Вълка беше вянин.

— Отиваме при бан-рионата — каза той на глас. — Там, до нейната къща, на нас, телохранителите, са ни отпуснали един хамбар… Ще поспиш в него до сутринта, никой няма да припари наблизо. Ако твоите те попитат къде си била, ще им отвърнеш, че си се върнала да прислужваш на повелителката. Разбра ли?

Те се върнаха до Ключинка по вече познатия на Вълкодав път: през подгизналата поляна, нагоре по хълма, а после през плета. Оказа се, че младата велхиня не я бива да се катери по огради, така че се наложи да й помага. Докосването до младото й топло тяло беше хем смущаващо, хем му доставяше радост. По време на скока от оградата полата й се закачи за върха на пръта и разпраната риза се дораздра. Вълкодав успя да види в тъмното руменината, избила по бузите на девойката, която се опитваше да скрие от него оголените си колене.

Когато стигнаха до двора, стана ясно, че той все пак е успял да научи на някои неща подчинените си. Външен човек можеше да реши, че мястото е пусто и безлюдно, само до хамбара тихо тлееше догарящото малко огнище. Но когато се доближиха, край портите нечуто изникнаха две снажни сенки.

Щом видяха спътничката на Вълкодав, която изглеждаше така, сякаш е била нападната от диви зверове, братята се ококорха. Разбира се, те веднага бяха познали червенокосата годеница на Кетарн и изгаряха от желание да научат какво се е случило. Но вянинът, без да се впуска в обяснения, поведе девойката към хамбара и близнаците не посмяха да разпитват.

Вълкодав притвори вратата и запали в ъгъла малкия светилник. Борината грейна и озари чистите измазани стени, дъсчения под и трите постлани на земята кожи. Ане щеше да се омъжи за Кетарн и много години да влиза тук като господарка, и всеки път щеше да си спомня най-първата нощ, прекарана между тези стени.

Вълкодав без особен възторг огледа ложето си, намери го за не особено подходящо за едно младо момиче и се пресегна, за да свали от дървения гвоздей сивия си, подплатен с мека кожа плащ.

— Вземи, настанявай се — каза той на велхинята, подавайки й плаща. — Сега ще ти донеса и нещо да се облечеш.

Ане, достатъчно успокоена, за да може за се замисли за дрехите, трепна и понечи да благодари. Но вянинът вече бе затворил вратата зад себе си.

Велхите нямаха в къщите си вътрешни прегради, защото предпочитаха плътните тъкани завеси, които бродираха майсторски и с голямо въображение. При това особено се ценяха пердетата без лице и опако: с двустранна бродерия. Такива завеси, изработени от най-добрите майсторки, деляха на две половини голямата стая, отредена за кнесинята. На главна, в която бе настанила самата почитана господарка, и на битова, където нощуваха слугините. Нито едно от момичетата не се събуди при влизането на Вълкодав. Само старата дойка, до чиято възглавница не гаснеше малкият светилник, винаги пълен с олио, веднага отвори очи, а после разтревожено се надигна на лакът. Дотогава телохранителят не си бе позволявал нощем да нахлува в покоите на кнесинята. Значи, нещо се е случило. Потоп, пожар, врагове!…

Вълкодав притисна пръст към устните си и кимна успокоително на старицата, после си приближи, прекрачвайки кротко спящите слугини и клекна до нея.

— Бабо — прошепна той, — да ти се намира някоя запасена риза, която не е нужна особено на владетелката?

— На тебе пък защо ти е? — с подозрителен шепот се осведоми Хайгал.

Вълкодав поясни:

— За да се дари на едно добро момиче, дето му скъсаха дрехите.

Старицата чевръсто се измъкна под одеялото, разкривайки пред погледа все същите шалвари, и зашляпа с боси стъпала към голямата ракла от брезова кора до стената.

— Кое е това момиче? — делово попита тя Вълкодав.

— Едно червенокосо… ще става снаха на старейшината. Казва се Ане.

Бабата измърмори нещо под носа си, порови се в дъното на раклата и след малко разгърна пред него една гиздава новичка риза, от яркозелена коприна с бледосини шевици по ръкавите и яката, както бе прието при солвяните:

— Достатъчно ли е хубава за нея?

Може кнесинята да я беше обличала веднъж, а може изобщо да не знаеше, че има и такава риза.

— Благодаря ти, бабо, направо ме спаси — каза Вълкодав и взе ризата.

Изведнъж дойката хитро го погледна с блеснали очи-въглени:

— На тия, дето са задиряли момата, сигурно им откъсна главите?

Вълкодав се подсмихна.

— Не, не съм. Макар че трябваше.

Старицата се изкиска, но се притесни да не събуди слугините и като размаха ръка решително изфъфли:

— Върви, ама че си!…

Вълкодав занесе на велхинята ризата, даде й да се преоблече, после взе скъсаната и я отнесе в двора. Там седна до огъня, живна го с две цепеници и започна да хвърля в пламъците парчетата омърлян плат. Помисли си как тримата със сигурност едва сега се измъкват от леса след сакатлъка, скърцат със зъби от болка и предчувстват, че тепърва ще бъдат възнаградени и от Лъчезар. Усмихна се. Чуждата годеница, читава и непокътната, лежеше свита на кълбо в хамбара зад гърба му. Той й бе обещал, че ще стои наблизо. И засега май нямаше поводи за притеснение.

Усмивката му не се изплъзна от вниманието на близнаците. Скоро и те седнаха до него край огъня и Храбробор попита:

— Кой й причини това, Вълкодаве?

— Хората на Лъчезар — отвърна наставникът.

— И много ли… бяха? — попита Храбробор. Вянинът сви рамене:

— Не особено. Трима.

Очите на юнаците блеснаха.

— И ти сам… се справи? С всичките?

— Ако не бях го сторил, сега нямаше да седя тук — рече Вълкодав. И се усети: — Никому нито дума за станалото!

Близнаците се спогледаха обидено: наставникът им все още ги броеше за млади загубеняци, на които трябва да се припомнят най-простите истини. И две рошави глави с лененоруси коси се люшнаха едновременно в знак на съгласие.

По-късно се разбра, че едно шестгодишно момче все пак бе видяло как телохранителят на бар-рионата, „оня, страшния, с плитките, дето си има прилеп…“ е превел през задните дворове Ане, облечена с неговата дреха. Че и я бил прегърнал през рамото! За щастие, хлапакът не се бе оказал достатъчно съобразителен, при това беше бъзльо. Не само не бе затърчал да каже на възрастните — къде ти! От страх се бе шмугнал в кучешката колибка и прегърнал топлия хълбок на дворното куче бе дочакал да се съмне. Ужасният другоселец без съмнение се канел първо да излапа Ане, а после щял да дойде и за него. Но когато се съмна, до кучешката колибка се доближи Кетарн, който бе победил в героичното състезание с копия и най-сетне се бе запътил да подремне. Хлапакът се изтърколи в нозете му.

— А ако знаеш кой отведе през нощта със себе си твоята Ане…

След хубавата веселба почти цялото село спеше непробудно. И младият Бог на Слънцето, току-що появил се на небето, дари своята милост, като насочи делата човешки.

Младият велх с гореща кръв, шашардисан от смайващата новина, също не хукна да събира помагачи. Той веднага разбра всичко. Вчера се беше спречкал с Вълкодав и го беше изобличил заради малодушието му. И оня си е намислил да му отмъсти. И му е отмъстил. Гнусно и подло, подмолно. Както се полага на един страхливец. Кетарн опипа в пояса си кинжала, с който не се разделяше, и без дума да продума, се емна към двора на бан-рионата. Към същия двор, където бе смятал да изживее живота си с Ане. С неговото Ане. Той сам щеше да изпълни присъдата над мръсника. Със собствената си ръка ще пререже гръкляна му и ще прибави главата му към онези двете, които се пазеха в дома му грижливо, балсамирани в кедрово масло. И нямаше нужда от ничия помощ, за да го стори.

А пък момчурляка, след като се бе освободил и от своята тайна, а заедно с нея и от страха, се прозя и отново влезе в колибката — за да си отспи. Кучето го близна по бузата и се помръдна, за да направи място на приятелчето си.

Нощта не беше хладна и Вълкодав даже поспа при огъня, до вратата на хамбара, а близнаците стояха на стража. Когато се зазори и запяха първите петли, в двора се появи голяма пъстра котка. Вълкодав се сети как майка му го беше учила да различава котараците от котките по формата на муцунката и реши, че им гостува именно котка. Любопитната зеленоока котка бе дошла да огледа по-отблизо непознатите гости, пък и да провери дали в новата къща не са се завъдили вече плъхове и мишки.

Котката с доброжелателно достойнство вървеше през двора с вирната разкошна пухкава опашка. Вълкодав погледна към тази царствена красавица и изведнъж се сети за своите сънища или не съвсем сънища, в които му се бе случвало да бъде сив пес. Котките не се разбират много с кучетата и вянинът си намисли, че ако тя усети звяра у него и се уплаши, ако не пожелае да се доближи, значи той наистина е започнал да се превръща във върколак. Не че подобно бъдеще кой знае колко го натъжаваше. В края на краищата, Боговете по-добре знаеха кое е хубаво за него. И какво заслужава или не заслужава. Но човешката външност и разум му бяха някак по-присъщи и той предпочиташе да ги запази. Почегърта с нокът прага, на който бе седнал пред хамбара, и за негово облекчение котката дотича. Дори миризмата му да принадлежеше на звяр, не беше кучешка, а на спящия Прилепчо, който обаче висеше на оня пирон, от който бе откачен сивият плащ.

Котката скоро разбра, че това е просто игра, но лишена от ловен хазарт, ала не се засегна. Когато Вълкодав коленичи внимателно и протегна ръка, тя пъхна главица в дланта му, замърка и изпъчи белия си нагръдник за почесване. А после се просна по гръб и започна да лови с меки лапички ловката му ръка.

Той стоеше така, на колене, и подсмивайки се, играеше с котката, когато в двора, с един скок през плета, нахълта Кетарн.

Младият велх дори не изкрещя, за да извика Вълкодав на двубой. Той просто го връхлетя, без да се обръща ни наляво, ни надясно. Пет пари не даваше има ли други в този двор и какво има да става с него вътре. Дошъл бе да убива. В ръката му святкаше кинжал, лицето му бе направо като маска заради изкривилата го гримаса. Само очите му пламтяха, и името на огъня беше лудост.

Котката дрезгаво измяука и се спаси под хамбара, а Вълкодав разбра, че едва ли ще успее да се изправи от позата, в която бе коленичил. От друга страна, никой не го бе задължил да става. От какъв зор, щом като бе по на сгода просто да люшне бедра, да използва за опора лявото коляно и с отработено движение да стрелне ръце нагоре и напред. Героят от Трите хълма се изпързаля по онова, което бе останало от тревата в отъпканото от толкова хора напоследък дворище, и ударът в земята изтръгна с шум въздуха от дробовете му. Докато се мъчеше да осъзнае случилото се и да добие опора, за да скочи, Вълкодав се хвърли отгоре му и го яхна. Притисна го. И стискащата великолепен кинжал десница на Кетарн за броени мигове бе извадена от строя.

— Така — рече Вълкодав, изваждайки от омекналата длан позлатената дръжка, и заби кинжала в касата на вратата на стопанската постройка. — Дали да не си похортуваме като почтени хора?

Велхът изстена и бясно се дръпна, но без резултат. Колкото и да е силна яростта, много е трудно човек да превъзмогне нежеланието на собствената си плът да се осакати собственоръчно.

Звукът от забиването на кинжала в дървото събуди Ане, която и без това спеше леко. Вратата не беше затворена плътно: Вълкодав нарочно бе оставил пролука, за да не си помисли хлапачката, че е заключена. През процепа се процеждаха светлината и утринният хлад. Ане седна, подръпна копринената риза, за да закрие коленете си и на мига зърна на китките си ясните резки, оставени от въжето. Потрепери зиморничаво, зави се с плаща, добре разтърка очи и реши да излезе на двора.

Кетарн лежеше извърнат с лице към хамбара. Веднага видя годеницата си, излязла на прага. По красива зелена риза, обаче не снощната и… се беше загърнала с дебелия сив плащ, с който снощи половината село бе видяло Вълкодав. Китките й бяха насинени, но нищо друго не подсказваше Ане да е била държана тук насила. Значи… значи…

Може ли да бъде изразена с думи цялата бездна от унижение на нещастния годеник? Кетарн се дръпна още веднъж, но за пореден път спрян от болката, захапа смачканите и опоскани зелени стръкчета. После зарови в тревата лице… и заплака.

Ане силно ахна, плащът се свлече от раменете й, а тя се устреми към Кетарн. Когато дотича при тях, тя се помъчи да разтвори пръстите на Вълкодав и се примоли:

— Пусни го!

Със същия успех можеше да се пробва да разгъне конска подкова.

— Почакай, кайлин-ог — тихо рече Вълкодав. — Нищо лошо няма да му сторя.

Близнаците вече стояха до наставника си и Храбробор весело потвърди:

— Няма нищо да му направи. Ако искаше, отдавна да му е взел душата.

Храброслав кимна в знак на съгласие.

— Искам само едно — твоят годеник да ме изслуша — рече Вълкодав. — Ама ако го пусна, той пак ще ми налети. Дръпни се, кайлин-ог.

Кетарн надигна глава и отвори уста… Вълкодав заподозря, че момъкът се кани да наприказва на годеницата си такива неща, че после и сам ще се разкайва до последния си дъх. Пък и изобщо засега беше по-добре да си трае. Затова той лекичко мръдна ръка. Кетарн начаса си забрави приказката, пририта и отново заби чело в прахоляка.

Ане направи една крачка, но се натъкна на погледа на Вълкодав, възпрял я като стена. И безпогрешният женски усет й подсказа: искаш ли да дойде хубавото, прави каквото ти казва тоя човек. Един чужд човек, другоселец, когото си видяла снощи за пръв път и наистина страшен. Цял живот бяха учили Ане да се пази от чуждите хора. Никой не знае какво се върти из ума на непознатия пътник, никой не може да се закълне, че тук не се е отбил някой зъл дух, приел човешки облик.

Тя се отказа да вдига шум, за да вика съселяните си на помощ. Просто закима сащисано с глава и се поотдалечи.

— А сега послушай какво ще ти каже старилото — рече Вълкодав, след като се намести по-удобно на гърба на Кетарн. Годеникът беше с година по-млад от него, но това нямаше значение. — Беше ли ти заръчано да изпратиш годеницата до прага? До прага, на който я чакат любящите родители? Ти изпрати ли я до прага?… Не, защото нямаше търпение да се фукаш колко те бива за състезания с копие. Че инак току-виж, да пази вашият Трирог, друг ще се перчи, че е най-личният момък в селото. Случвало ли ти се е заради твоята Ане наведнъж с трима да се хванеш за гушите… защото са й вързали ръцете?… Ти остави на мен да я отървавам, пък сега си и недоволен?

Тримата, които той насмалко не бе убил, най-вероятно биха хвърлили Кетарн в блатото, но за това Вълкодав предпочете да си замълчи. И без това бе говорил прекалено дълго. И не твърде свързано, ама той си беше такъв. Вълкодав и сам усещаше, че е изчерпал запаса си приказки за идната седмица, но лошото бе друго, че се е хабил напразно. Пък и нямаше време да измисли чалъма за вразумяването на Кетарн: от къщата долитаха приглушените гласове на пробуждащите се слугини, които започваха предпазливо да шетат. Вълкодав стана и с едно рязко движение изправи на крака изохкалия велх.

— Сега отиваш в хамбара и кротуваш — рече той и леко го блъсна вътре, като пусна и Ане да влезе. — Ще говори годеницата ти — продължи Вълкодав, — а ти ще я слушаш и ще траеш. Тя има ум в главата, така че те съветвам добронамерено. А си й казал макар и една груба дума — а съм ти вързал езика на възел. Около гръкляна.

Нямаше и помен от учтивост, така че Кетарн, който беше свикнал да се смята за човек, дето се от никого и от нищо не плаши, на мига побесня и кипна. За да прекипи гневът му също толкова бързо. Поради спокойния и скучен делничен тон, с който бе изречено обещанието. И Кетарн, както и мнозина преди него, бе осъзнал с отчетлива яснота: вянинът не сипе празни закани. Той наистина смята да спази обещанието си. И е способен да спазва обещанията си.

На Кетарн дори му се повдигна: така се бунтува стомахът, поел храна, която не е в състояние да смели. В очите на Ане блестяха сълзи. Копнееше да се хвърли на врата на любимия годеник и да го успокои с ласкави думи… но той със сигурност ще я отблъсне. Кетарн също усещаше, че помежду им за първи път се изпречва нещо, и от това дваж повече го заболя. Вълкодав, окончателно изчерпал оскъдното си красноречие, стоеше зад гърба на Ане и навъсено гледаше несретника годеник. Събудилият се Прилепчо подаде бдително глава под сключените си криле, застана нащрек за бойни подвизи, а блесналите мъниста на очичките му се местеха от човек на човек.

Ръката на Кетарн лека-полека си възвръщаше чувствителността след кратката схватка. А възродената сетивност възвърна и болката, така че някаква частица от разума му, която не странеше от предпазливостта, започна да търси причина да престане да се нахвърля на Вълкодав. Достойна причина, която не е предизвикана от страха.

Вянинът не се остави да чака, докато оня намери тази причина.

— Нищо не е толкова просто, колкото ти изглежда — измърмори той и излезе на двора, като остави годеника и годеницата насаме. Прилепчо се отдели от пирончето си и отлетя подир него, като с лекота се изплъзна през процепа на вече затварящата се врата.

Когато излезе навън, Вълкодав подложи длан за кацане на крилатия си приятел и го погъделичка, като в същото време нададе ухо за случващото се в хамбара. Той много се боеше, че надутостта на герест петел все пак ще тласне Кетарн към някаква мъчна за поправяне постъпка. Но зад вратата отначало бе тихо, после прозвуча гласът на Ане. Тих, но много настойчив и убедителен. Вълкодав би чул какво точно казва тя, ако желаеше. Но той не пожела.

Кнесинята сънуваше сън. Лош, тягостен сън. Наистина, напоследък рядко й се случваше да сънува нещо хубаво. Но щеше да поразсъждава за това наяве. А насън възприемаш всичко така, сякаш е в реда на нещата.

Кнесиня Еленя стоеше на тясна камениста пътечка, от двете страни на която не растяха нито храстче, нито стръкче трева. И отдясно, и отляво се извисяваха непристъпни сиви канари. Над назъбените върхове насреща й бавно плуваше чорлаво сиво небе.

А зад канарите… настъпваше, промъкваше се, пълзеше… нещо безименно и безлично, все още скрито зад завоя на пътеката, но нещо такова, че кнесинята знаеше: ако го мерне — ще умре в същия миг.

Не беше сама, а с Вълкодав, виждаше го до себе си. Гърба му с ризницата, подаващата плетеницата си под кожения калъф на меча. Вълкодав отстъпваше бавно назад по пътеката, свирепо надигаше меча, водеше яростен и неравен бой. Нейният Незнаен ужас за него бе просто враг от плът и кръв, който спокойно можеше да бъде посечен с острието…

После кнесинята забеляза, че и тя самата носи ризница и шлем, а в ръката й блести меч. Но тя дори не умее борави що-годе добре с оръжието.

„Бягай, владетелке!“, без да се обръща изхриптя Вълкодав.

И кнесинята усети, че наистина може да избяга и да се спаси. Просто да се обърне и да избяга. Нещо й подсказваше, че тук тя е само зрител: спокойно може да си тръгне и да не се връща.

„Ами ти?…“ — изкрещя тя. Вълкодав не отвърна. Той действаше с меча с онази убийствена сила и бързина, която толкова често я бе омагьосвала в задния двор на прикъта.

„Мен не ме мисли!“ — подхвърли накрая той през рамо.

Трябва да се обърне и спокойно да си тръгне… Кнесинята не можеше нито да спаси Вълкодав, нито да го изостави. Можеше само да умре заедно с него. А това нейният телохранител най-малко желаеше.

Кнесинята се накани да му каже, че никога няма да го изостави, но не успя. Вълкодав падаше. И докато падаше, извърна глава: девойката видя разкривеното му и окървавено лице. А зад канарата — в този миг косата на кнесинята настръхна — към Вълкодав се пресягаха някакви мъхнати пипала…

Еленя Глуздовна стисна в мократа си длан дръжката на меча с дивашки вик и непохватно се притече на помощ…

И след това настъпи пълна промяна.

Така е то в съня. Когато се сблъска с онова, което не може да понесе, човек или се събужда, или пропада от прекалено страшното съновидение в друго, по-спокойно и ведро.

Кнесинята стоеше на същата пътека, но на друго място и незнайно защо беше сигурна, че нещата се случват „после“. Забързано криволичеше между сивите канари и нямаше кураж да се извърне. После се видя на мост. Дълъг мост, сглобен от безчет овързани с въже дъсчици. Прострян над пропаст, на дъното на която плуваше дрипава мъгла и бавно се стелеше глух тътен. Кнесинята се затича по моста, а той внезапно хлътна. Не така, както би се огънал под прекомерна тежест, а защото някой бе посякъл въжетата. И когато се обърна назад, тя видя. Човек с маска от брезова кора наместо лице се мъчеше още веднъж да съсече с меча дебелата въжената опора, а Вълкодав бе препречил пътя му и правеше всичко, само и само оня да не прекъсне моста…

Кнесинята се затича към хората, които я очакваха на другия бряг, а мостът безспир се спускаше надолу, лишен от опора…

И сънят, озовал се в твърде страшна задънена улица, секна отново. Само че този път кнесинята се пробуди. Не скочи с вик от леглото. Просто усети, че няма никакви скали и никакъв мост, а само възглавница и одеяла. И между бродираните перденца закачливо наднича весел утринен лъч.

Обърна се на другата страна, за да се унесе в блажена дрямка. Зави се през глава и не отвори очи. Но времето беше напреднало, младото й тяло бе успяло да се освободи от умората, така че нямаше нужда от повече отдих. За сметка на това току-що посетилото кнесинята сънно видение продължаваше да се носи по повърхността на спомена, все още не бе потънало в пълната забрава.

Вълкодав, помисли си тя и отвори очи. Не го изоставих. Аз… нищо не можех да направя. А той сигурно загина.

Хвана я страх. Когато сънуваш някой близък, после, наяве, изпитваш към него особено сродяване. Нощес му се е случило нещо. Убили са го — и аз съм почувствала това…

Дъхът й секна и кнесинята седна в леглото, спусна нозе на студения измазан с глина под и напипа амулета против уроки на гърдите си. Хайде стига, това беше просто сън. Разбира се, има и пророчески сънища. За които човек си спомня после цял век. Защото тези сънища се сънуват само веднъж на сто години. Но кой е казал, че точно този сън е от онези сънища, които се сбъдват?…

Еленя Глуздовна стана, грабна широкото наметало, загърна се с него, после дръпна леко завесата.

Слугинската половина беше празна, само на прага седеше голяма шарена котка и се миеше с лапа. А по-нататък се виждаше огреният от слънце двор и в двора беше Вълкодав, кнесинята веднага го видя.

Нейният телохранител си играеше с крилатия си любимец. Високо подхвърляше зверчето на дланта си и то правеше няколко въздушни кълбета, след което, без да разтваря криле, падаше обратно. Личеше си, че мишлето е сигурно в ръката, която ще го хване винаги преди падането.

Кнесинята облегна рамо на отворената врата и започна да гледа Вълкодав. Откъде би могла да знае, че те са измислили тази игра много отдавна, когато Прилепчо не можеше да лети.

Изведнъж си спомни похода им до река Светин. И как се беше уплашила от безобидния глухар, изхвърчал от храстите. И как телохранителят веднага я притисна към земята, за да я прикрие с тялото си. А после я галеше по главата и нещо й говореше за утеха, за да прокуди от нея страха…

Ето и сега, тя, Еленя Глуздовна, като го гледаше, усещаше как се отдръпва и се изгубва полека в мъглата сражението от съня. Вълкодав беше тук. С нея. Жив и здрав. Случи ли се, той ще е насреща. Не плачи, почитана господарке, ще каже той. Няма от кого повече да се страхуваш. Пък и нищо не е станало, нали.

Кнесинята далеч не бе глупава, освен това бе навикнала да мисли над думите и постъпките на хората, за да търси причините. Отлично знаеше какво означава една жена да желае да погледне един мъж в очите и да среща погледа му. Да го заговаря и да слуша неговия глас. Да му протяга ръка, за да усети докосването му. Например, когато той я качва на коня. Когато я учи как да се брани от враговете…

Колко е лесно и просто всичко, когато става дума за другиго. Колко е лесно другиму да дадеш умен съвет. Разумът на съветващия е спокоен и ясен, чуждите бури не го смущават. Докато чуждият смут е толкова разбираем, гледан отстрани, толкова очевидни са у него чертите на онова, общото, което сродява хората от началото на света и което ще им бъде присъщо до неговия край. Много по-трудно е да включиш себе си в тази общност. Всеки живее за пръв път, всеки е единствен и неповторим за себе си и случващото се с него е винаги нещо особено, различно от случващото се на всички останали.

Кнесинята беше само на седемнайсет и не се беше влюбвала нито веднъж.

Досега…

Прииска й се да излезе и да заприказва Вълкодав. Все едно за какво. Но през това време на дворището се появи един от хората на Лъчезар, така че кнесинята, която не тачеше особено „брат си“, се отдръпна зад завесата. Там нямаше как да я видят.

Боляринът Лъчезар чудесно знаеше кого да изпрати при Вълкодав. В двора влезе, притваряйки портата зад себе си, кротък слабичък момък, който поради крехкото си здраве никога не бе посягал към оръжие. Лъчезар го държеше заради отраканата му грамотност. Самият болярин не се затормозяваше с четмо и писмо, макар да владееше и двете умения. Според него за един воин перото и мастилницата граничеха с неприличието.

— Господарю… — с плах поклон каза момчето. — Добро да бъде утрото ви…

Изглежда, той се боеше от Вълкодав и се чувстваше в присъствието му като разтреперано пале. Вянинът отначало се замисли откъде иде този страх. После се сети за нощните наказания. Потърпевшите явно са се довлекли, за да надрънкат своите врели и некипели. В този миг му хрумна и нещо друго и Вълкодав с усмивка си помисли: де да можех поне с крайчеца на ухото да чуя овчите им сметки. Интересно, колко вяни са държали за ръцете и колко вяни са ги пребивали от бой…

— Добро да е и за теб — рече той на вестоносеца.

— Господарю — отново започна с поклоните младият писар. — Боляринът Лъчезар заповяда да се явиш при него…

Прилепчо се преобърна във въздуха и блажено тупна в дланта на Вълкодав.

— Твоят болярин не може да ми заповядва — рече вянинът. И замълча така, че да се разбере: това е последната му дума. Очите на младока се наляха със сълзи:

— Боляринът ми каза, че ще нареди да ми ударят един пердах, ако не доведа господаря…

След като хвана Прилепчо за последен път, Вълкодав сложи зверчето на рамото си и измери юношата от глава до пети със заплашителен поглед.

— Може и това да стане, ще изтърпиш пердаха. По-хубаво ли е аз да се смиля над теб, пък в мое отсъствие някой да убие кнесинята?

Устните на момчето затрепериха, то изхлипа, извърна се и избяга.

Никой така и не разбра дали Лъчезар бе изпълнил заканата, отправена към писаря. След малко Левака довтаса лично в двора на кнесинята. Разбира се, не дойде сам, така че когато видяха Плишка и Канаон, които го съпровождаха, братята Храбри, без да натрапват присъствието си, застанаха в непосредствената близост до своя наставник.

Главорезите слязоха първи от конете. Лъчезар слезе от врания си жребец, като се подпря на раменете им, сякаш бе тежко болен. Той наистина изглеждаше зле. Посивяло лице, кървясали очи, зеници като топлийки. Вчера, останал на сухо като мъж с ищах, Левака бе разтворил в чашата си с вино само едно, а не шест зрънца, както правеха дирещите блаженство. Така постъпваха понякога желаещите да пришпорят безплодните си и объркани мисли. Или плътта, стресната от непосилен труд. Вълкодав беше запознат и с двете гледки, затова веднага застана нащрек. Лъчезар само изглеждаше отпуснат. Вянинът отлично знаеше каква е цената на това спокойствие. Неведнъж бе наблюдавал как боляринът се сражава с мечове, предназначени за упражняване на бойното изкуство, с няколко отрока наведнъж и бе успявал да отблъсне всичките. За завиждане е дружината, в която има един-двама подобни бойци. А в сегашното си състояние Лъчезар беше далеч по-опасен от обикновено…

Най-изненадващо обаче Левака се усмихна и каза:

— Здрав бъди, Вълкодаве.

Вянинът се огледа и повика Храбробор при себе си с поглед. Младежът веднага дотича.

— Предай на болярина, че и аз му пожелавам добро да бъде утрото му.

Лъчезар се разходи на техния хоризонт напред-назад и весело се закани с пръст:

— Упорит човек си ти, Вълкодаве. Все за враг ме броиш, дори не желаеш да се обърнеш към мен направо. Обиждаш ме, вянино! Та аз не съм дошъл при теб, за да се караме, а за да ти благодаря. За това, че си изпреварил моите хора с грижите за честта ми. Ония тримата глупаци нещо им се привидяло на пиршеството, че уж съм бил харесал хлапачката. Решили да ми направят подарък, моля ти се… Правилно си постъпил, че си предотвратил изцепките им и хубавичко си ги порязал и тримката. Те разправят, че били видели и други, освен тебе, ама ти си бил сам, нали? Аз ги отпратих, за да не ме опозоряват и занапред… А ти къде отведе девойката, Вълкодаве? Искам да си поприказвам с нея, за да не таи зло…

Вълкодав отговори, обръщайки се както преди към Храбробор:

— Кажи на болярина, че девойката е решила да прислужва на владетелката и ще стои неотлъчно до нея до самото й отпътуване.

— Такава била работата, значи — с усмивка рече боляринът. Като на длан си ми, говореше погледът му. Скрия си момичето. Умник. Скрия си я зад гърба на кнесинята…

Защо ги отпрати, болярино, мислеше си междувременно Вълкодав. Чак пък заради опозоряването? Или под позор се подразбира, че трима от твоите са некадърни да изгърбят един?

Усмивката, отправена му от събеседника, не успя да изрази пълно безгрижие. Омайният прах си вършеше работата, като й придаваше нещо все по-нечовешко. Лъчезар развърза окачената на пояса кесия и извади оттам дълга огърлица. Полюбува й се на слънчевата светлина, после подаде накита на младшия телохранител, защото беше наясно, че неговият наставник все едно, не ще пожелае да я вземе.

— Това е за нея. Нека я носи и да си спомня за мен с добро. Храбробор обеща да предаде дареното.

Огърлицата беше от онези, каквито в Галирад подаряваха на девойките си последните голтаци. За изработката се използваше смолата, която не струваше почти пукнат грош и която се добиваше в покрайнините на града. Външно приличаше на кехлибар, но за разлика от него лесно омекваше и се топеше. И се трошеше право в дланите. Сиреч боклучи в боклук на боклуците, но полетът на занаятчийската фантазия и тук нямаше юзди. Някои изливаха разтопената маса в причудливи формички и нанизваха на нишката петлета, патенца и кончета. Други, вече съвсем завършени мошеници, добавяха пясък, дребен горски боклук и мъртви насекоми — от мравки до охранени хлебарки, хванати в близката кръчма. Изстиналите купчинки, след удар с чук или други тежки предмети, за да придобият неправилна форма, успешно пътуваха за чужбината заедно с техните наивни притежатели, вярващи, че са се сдобили са най-истински кехлибар, намерен сред природата.

След оттеглянето на болярина, Вълкодав повъртя огърлицата в ръце и я върна на Храбробор: щом на тебе е дадена, значи ти ще я връчиш на когото трябва.

— Заръчай й първо добре да я измие — посъветва той отрока.

— Защо ти никога не разговаряш с болярина? А все чрез посредник? — прояви любопитство Храбробор.

Вълкодав сви рамене, чудеше се какво да каже. Да вземе да го изтърси направо — хич не обичам Лъчезар и ме е страх да не стане така, че да му извия врата някой ден? Близнаците също не го обичаха, кажи-речи колкото него. Но ръкопашната схватка с един болярин бе нещо, което би могло само да се присъни на момчетата, закърмени с правилата на дружината. Как така! Един от най-личните витязи, дето е стоял вляво на престола на самия кнес! С него е волята на кнеса и по време на поход. Немислимо е да се очаква от един вожд да действа пагубно, нали? Пък и защо би трябвало човек да точи меча си против него?…

Докато Вълкодав разсъждаваше над всичко това, в гърдите му се запали малко огънче, което бързо се превърна в пламък. Както винаги, вянинът се бореше до последно, мъчейки се да спре пристъпа, и както винаги не успя. Той седна тежко на земята и Прилепчо с отчаян писък закръжи над главата му.

Вълкодав усети как устата му се изпълва с кръв и как кнесинята стои до него. Кой знае защо бе убеден, че тя в никакъв случай не бива да знае за болестите му. НЕ БИВА. Вълкодав направи страхотно усилие и пристъпът премина. Едно от онези чудеса, които ти се удават веднъж в живота.

Отвори очи и наистина видя кнесинята над себе си. Бистрите й очи се бяха превърнали в бездънни езера, от които извираше безпокойство.

— Какво ти има, Вълкодаве? Какво?…

Той се изправи на крака и отговори, без да се надява особено, че гласът му ще прозвучи нормално:

— Нищо, владетелке. Всичко е наред.

Гласът не го подведе и в очите на кнесинята сякаш с трясък се затвори някаква врата. Тя май искаше да поприказват нещо, но размисли и си замълча. А после се обърна и си тръгна.

Младата владетелка остана в Ключинка още три дни и за това време не възникнаха никакви недоразумения между домакини и гости. Никой не започна да гледа накриво някой от останалите, но трябва ли да се споменава, че до самото тръгване на галирадците местните девойки — и ключинските, и от блатата — не тръгваха по горските пътечки, ако не бяха придружавани от баща си, братята и годеника си. Вълкодав имаше сериозни подозрения, че за това трябва да се благодари не на Кетарн, а на неговата невяста, успяла да прошепне това-онова на ухото на майка си и приятелките си. После дойде време керванът на кнесинята да продължи пътя си.

Вълкодав вече беше извел Сивчо от конюшнята и гледаше как слугите и въодушевените велхи нареждат в колата кошниците от лико с багажа на владетелката. Работата беше в разгара си, когато към него се приближи Ане, придружена от Кетарн, който, кой знае защо, криеше едната си ръка зад гърба си.

— Тръгваш, а? — изрече велхът, след като го поздрави. — Какво пък, отбивай се, ако имаш път насам.

— Може и да се отбия — каза Вълкодав. Струваше му се, че за тези няколко дни Кетарн е пораснал с десет години. Най-малкото — беше се превърнал от заядлив юноша в свестен млад мъж.

— Ето, вземи това за спомен — рече му синът на рига. — За да не забравиш пътя.

Измъкна ръка иззад гърба си и подаде на вянина кинжал в ножница. Онзи същият, с дръжка във вид на позлатено човече. Донесен от полесражението при Трите хълма.

Вълкодав поклати глава:

— Не бива да се подаряват толкова скъпи подаръци.

Ане го погледна лукаво в очите:

— А ти нима не си правил такива подаръци?

А Кетарн добави:

— Не ме обиждай, вземи го. Понечих да посегна с него на добър човек… Ще изгаря ръката ми, когато го вадя от ножницата.

Нямаше какво да се направи, за Вълкодав се оказа наложително да вземе ножа и да го закачи на колана си. И тогава Ане се приближи решително към него, прегърна го през врата, принуди го да се наведе и без ни най-малко да се смущава от хората наоколо, силно го целуна по устата. Смаяният Вълкодав надникна над главата й и срещна погледа на Кетарн. Ревнивият годеник му намигна, а после се усмихна заговорнически. Всички знаеха историята, измислена от Лъчезар. А истината — само те тримата, може би още и старейшината.

Ане отстъпи на половин крачка и Вълкодав я попита:

— А огърлицата де ти е?…

Девойката се засмя, отново го накара да се наведе и му пошушна:

— Подарих я на Блатната Богиня!…