Вълкодав

8. Разходки на кон

Вълкодав стоеше в задния двор на прикъта, на площадката за стрелба с лък, и се прицелваше. Всяко умение се притъпява и забравя, ако не се упражнява, нали така. Стреляше от всички положения на снагата и по всички възможни начини: изправен, легнал, със завъртане или при скок през глава, яхнал кон. И се възползваше от случая да приучи Сивчо да се подчинява само на докосване с колене, без поводите, на шепот, глас и изсвирване.

Когато видя кнесинята, Вълкодав отпусна лъка и стори поклон.

— Здрава бъди, почитана господарке.

— Как са раните ти? — попита тя. — Заздравяват ли?

— При мен всичко заздравява бързо, владетелке — рече той.

— Ти си добър стрелец — похвали го владетелката и посегна към лъка. — Покажи ми как се борави с това оръжие.

Това бе мощен вянски лък, стигащ до гърдите на изправен мъж — майсторски изработено оръжие от смрика и бреза, облепено със сухожилия и рог, а отгоре увито с брезова кора. Оръжие, което стреля безотказно и в лют мраз, и под проливен дъжд. Кнесинята претегли лъка на дланта си, пипна навосъчената кожена тетива, отвърнала на докосването й с тихо бръмчене. Страховит лък. От онези, с които заковават дъбова дъска от двеста крачки.

Девойката бавно и като истински познавач огледа оръжието и не откри никъде по него знака за принадлежност към оръжейната на кнеса. За цялото си войнско снаряжение Вълкодав се охарчваше сам.

— Нещо отбягваш нашите оръжейни — отбеляза кнесинята. — Защо?

— Аз не съм витяз, господарке — рече той. — Не бива да завися от вожда.

Кнесинята погледна дланите му и пак отбеляза:

— Поне ръкавици да беше сложил, да ти предпазват ръцете… Не те ли е страх, че ще се нараниш?

Неумело отпуснатата тетива наистина като нищо осакатява човек. Вълкодав каза:

— В моята работа трябва да си готов да те сварят неподготвен, почитана господарке.

Еленя Глуздовна се опита да изопне лъка, но едва помръдна тетивата. За да я задържиш както си му е редът до дясното ухо, се изискваше усилие, равносилно на отлепянето от земята на човек, отдавна загърбил детството.

Тя малко измъчено се усмихна и попита:

— А ножове умееш ли да хвърляш?

Вълкодав кимна.

— Умея, господарке — бе отговорът му.

— Покажи.

Вълкодав извади от ножницата тежкия боен нож и със замах, без да се цели, го запокити по дървения стълб, по който не личеше здраво място поради усърдието на упражняващите се бойци. Ножът изхвърча от дланта му, превъртя се във въздуха и се заби дълбоко. Вълкодав отиде да го издърпа и го прибра в канията. Кнесинята го наблюдаваше замислено.

— Не искам да влизаш в разпри с Лъчезар — каза тя след малко.

Вълкодав отвърна:

— Аз не закачам твоя брат, господарке.

Тя неочаквано помоли:

— Научи ме да боравя с оръжие, Вълкодаве.

Той помисли и предпазливо се поинтересува:

— Прощавай, почитана господарке, ама нали си расла покрай дружината. Как стана така, че не си обучена да се сражаваш?

Еленя Глуздовна не отвърна нищо. Само леко се изчерви, обърна гръб и мълчаливо си тръгна. Още същия ден Вълкодав избра сгоден миг да поразпита Десняка. Боляринът го погледна строго, явно с почуда какво е това любопитство, но после прецени, че телохранителят едва ли пита само за сладка раздумка. И разправи на вянина, че майката на кнесинята била прочута с воинските си умения: сегашният владетел Глузд отначало бил обикновен войвода от обкръжението й. След като тя загинала в сражение с морските сегвани, Глузд, комуто бе оставила да отгледа невръстната им дъщеря, се беше заклел, че не ще позволи да я сполети същата съдба.

— Кнесът не я учеше на бойни изкуства и забрани и на нас да я учим — предупреди той Вълкодав, който му кимна и благодари.

Вечно недоволният Серт прати на Вълкодав двама младежи, отроците Храброслав и Храбробор, за да ги обучава на уменията си. Понеже произходът им не беше знатен, не беше задължително близнаците да бъдат посветени във витязи. Викаха им братята Храбри. Тези чудесни момчета не понасяха Лъчезар, затова новата служба страшно им допадна. Вече никой от дружината не можеше да им заповядва! Дори болярите!

— Само мен ще слушате — рече им Вълкодав и момчетата не изпитаха желание да спорят с него. А той допълни: — И кнесинята, но само за нещата, които не се отнасят до охраната.

Много по-трудно се стори на братята усвояването на едно друго умение: да обръщат внимание само на онова, което би засегнало по някакъв начин владетелката, като нехаят напълно за ехидните забележки и дори за пряко насочените към тях оскърбления.

Всяка сутрин добродушният Сивчо довеждаше Вълкодав в крепостта и вянинът здраво се залавяше за работа с момчетата. Отначало те леко се притесняваха от него, но после свикнаха, все повече го зауважаваха и даже му разправиха много интересни работи. Кой знае защо, той изпита голямо облекчение, когато научи, че Лъчезар изобщо не се пада брат на кнесинята, нито й е братовчед дори. Нейната прабаба се падала сватя на неговия прадядо. Наистина, Лъчезар при всеки сгоден случай наричал кнесинята сестра, но, виж, тя него никога не го наричала брат.

Освен това младият болярин си имал една чудатост. Сегиз-тогиз се затварял в покоите си за цял ден, понякога и два дни не си показвал носа навън. Уж болен бил, ама тия измислени извинения за продължителното си отсъствие да ги разправял на баба си, понеже е здрав за трима.

Когато близнаците споменаха за тези странни изчезвания, в паметта на Вълкодав потрепна една мисъл досущ като струната на самострел, заложен край пътеката, по която минава горски звяр. Веднага се сети за оная походка на Левака, дето хич не му се беше харесала в деня на покушението, и попита:

— А преди да се подключи боляринът, дали се случва да е раздразнителен и зъл?

Братята се спогледаха и едновременно кимнаха:

— И още как!…

Тогава Вълкодав силно заподозря, че Левака е заклет, пристрастен привърженик на сивите кристали, даряващи блаженство, чудни сънища наяве… и несигурна, тътреща се походка след пробуждането. Още в Скъпоценните планини се беше нагледал на почитателите на сладката отрова. И знаеше какво прави тя с хората. Не сподели нищо с момчетата, а подробно ги разпита за всички останали обитатели на крепостта, до най-последния коняр и роб. Добрият телохранител е длъжен да знае всичко. И за младата девойка от простолюдието, залюбила се с витяз, и за обидения слуга, може би затаил в душата си зло. И за местата, където кнесинята обича да бере гъби. И за болярина, който, току-виж, съвсем стане предан роб на сивия прах — а значи и на хората, които го доставят…

Вечер Ниилит го лекуваше със своите вълшебства и след известно време той с радостно учудване откри, че се е отървал от кашлицата.

Много скоро Господарката на Съдбите отново го сблъска с Лъчезар.

Една сутрин Вълкодав стоеше в задния двор на прикъта и обясняваше на братята Храбри сложното изкуство на внезапния бой: стои си човекът съвсем безгрижно… и изведнъж се превръща във вихрушка, раздаваща съкрушителни и светкавични удари. И двамата близнаци не бяха виждали нещо подобно. Вълкодав знаеше, че в дружините се отнасят с високомерна погнуса към този вид единоборство. Братята отначало също извръщаха носове, но после престанаха. На витязите е отредено да водят честни битки, гърди в гърди, и горди благороднически двубои. Телохранителят е друго нещо. Той има само една цел — да опази здрав и читав човека, когото се е наел да охранява. А чест и слава нека дирят велможите и благородниците…

Прилепчо, седнал се на рамото на Вълкодав, изведнъж се обезпокои и изсъска. Вянинът се извърна и видя задаващия се Лъчезар. След младия болярин крачеха двама мъжаги, които той позна веднага и тутакси застана нащрек. Единият беше чернокосият воин на жреците, когото май наистина бяха изгонили. Измъкнали го бяха от бронята му като рак. А вторият… вторият бе тогавашният му противник, солвянинът.

— Ето още двамина телохранители за сестра ми — каза Лъчезар, обръщайки се към Десняка, който рядко пропускаше сгодата да погледа как Вълкодав се бъхти да учи момчетата. — Добри воини са, пък и не са от Галирад. Така че няма да се наговарят с никого тук, в града.

Серт се навъси и попита чернокосия:

— Как ти е името? И защо не отплава с проповедниците отвъд морето?

— Името ми е Канаон, син съм на Кавтин, а родът ми е род на воини — отвърна онзи. Ако се съди по начина, по който изговаряше думите, негова родина беше Нарлак, разположен на северозапад от Халисун, отвъд планините, които солвяните наричаха Заключени, а вяните — Железни. — Проповедниците ме отлъчиха — продължи Канаон и си пролича, че май наистина им има зъб. — В седем града се бих за тяхната вяра с меча си, бях за тях най-добрия. Ама още първия път, когато не успях…

Той погледна Вълкодав и веднага отмести погледа си.

— А ти? — попита боляринът солвянина.

Момъкът се нарече с име, което подхождаше на птица — Плишка. Според думите му излизаше, че е сирак и е израснал като ратай у земеделец сегванин, от когото после избягал и станал наемник. И вече седем години обикалял белия свят, припечелвайки с меча си. При това си създал някакви ядове с Учениците на Близнаците и тогава на площада се канел да си разчисти сметките с тях, но не успял. А когато ония вече си били заминали, видял Канаон, почти разплакал в кръчмата. Някогашните противници пийнали заедно по бира и още веднага станали неразделни другари. И така, заедно дошли при болярина Лъчезар, защото владетелката кнесиня може да има полза от наемни телохранители…

Добре измислено, реши Вълкодав. Чудесно навързано. Виж ти, дори и сключилите се за миг вежди на Десняка се отключиха. Да. Живели едно време двамина храбри воини и честно се сражавали в битките, а после взели и се побратимили. Какво има за неразбиране!

Серт се извърна към него.

— А ти какво ще речеш, вянино?

Вълкодав сви рамене, погледна увисналия на ризата му с нокти Прилепчо, и равнодушно отвърна:

— Ще река, че докато аз съм до кнесинята, тия двамата няма що да дирят до нея.

Плишка и Канаон смутено се спогледаха: май не бяха очаквали подобно негостоприемство. Ръката на Лъчезар легна върху меча.

— А не се ли изсилваш твърде, вянино? — измърмори Серт.

Вълкодав спокойно каза:

— Ти попита и аз ти отвърнах.

— От що се боиш? — осведоми се Серт.

Плишка изхъмка и каза:

— Бои се, че кнесинята повече нас ще зачита.

Върху лицето на Канаон цъфна усмивка: мъжествено, потъмняло от слънцето лице, сини очи, бели зъби под черните мустаци. Хубавец, спор няма. Пък и Плишка беше хубав, и то доста. Вълкодав рече:

— Единият надви другия, пък аз надвих надвилия.

— Е и какво? — с присмех попита Серт. — Като си ги надвил, според теб това означава, че са лоши бойци, така ли? С твоите млади юнаци само дето дворището не замиташ…

— Може и да са добри бойци — каза Вълкодав. — Но дорде съм жив не ще ги пусна да припарят до владетелката.

— Това си е жива обида, вянино — поклати глава Плишка. — Гледай да не ти излезе солена.

— А ти мълчи, чукундур! — изрева изведнъж Десняка. — Стига си дрънкал!

Канаон полугласно изрече нещо на солвянски, нещо за опинците на бабата на Вълкодав. За такива думи при вяните бе прието да се извиква на двубой и това бе известно на всички. Братята Храбри не сваляха поглед от наставника си. Вълкодав стоеше, като че бе оглушал.

Лъчезар слушаше разговора, личеше си, че е бесен. Ръката му танцуваше по дръжката на меча, но засега работите не отиваха по-далеч. Не вървеше той, с неговото високо положение, да се занимава с някакъв бивш роб в чуждо присъствие.

— Да вървим! — нареди той на наемниците и те го последваха, хвърляйки мръсни погледи към Вълкодав. Когато се изнизаха, на свой ред го подхвана Серт:

— А сега, момко, разправяй каква е работата! Защо обиди тия хубави хора?… — И свирепо се огледа към спотаилите се близнаци: — Къш оттука!…

Храбробор и Храброслав по навик понечиха да се подчинят, но после се спогледаха и не се помръднаха от местата си. Като видя това непокорство, боляринът кипна и отвори уста да ги тури на мястото им… Вълкодав го изпревари и с кимване им даде знак да си вървят.

Братята се подчиниха.

— Е, момко!… — Серт не знаеше дали да се сърди, или да се смее. Почеса се по брадата и продължи: — Ти не размени и дума с ония двамата, а вас вяните ви познавам. Значи си правиш сметката дали няма съдбата да ви изправи един срещу друг в смъртоносна битка!… Защо?

— Защото те лъжеха — рече Вълкодав. — Те се познават отдавна. А онзи бой беше уговорен предварително. Нямам вяра на такива хора…

И на тези, които наемат за сестрите си подобни измекяри, допълни той наум.

— А дали не пазиш собствената си кожа? — скептично попита боляринът. — Защо реши така?

— Аз съм си патил, войводо, затова се пазя… Когато те се биеха, Плишка предугаждаше ударите, които човек няма как да предугади. А после не забеляза най-обикновения, с който нарлакът го повали…

Серт, който презираше измислените дървени мечове, измъкна от ножницата бойния си меч и нареди:

— Я покажи!

Вълкодав се подчини. Не му се удаде да докосне болярина, но работата не беше там.

— Ти действаш също като мен тогава — каза той на Десняка. — А Плишка се бранеше сякаш предварително знаеше.

Боляринът отпусна меча си и попита:

— На колко години си?

— На двайсет и три.

— А от колко се сражаваш?

— От четири…

— Пък аз — от четиригодишен — ядосано каза Серт. — Може тогава баща ти още да не е бил роден! Защо ти веднага си видял онова, което аз едва сега вдянах?

Вълкодав каза:

— Сигурно винаги си имал работа с честни воини, войводо. Не като мен с обесници.

Следващият ден бе топъл и слънчев. Младата кнесиня реши да поязди и заповяда на Вълкодав да се стяга за път.

— Идваш с мен — каза тя.

Боляринът Серт привика един от по-младите витязи и нареди да оседлаят коне за десетима юнаци, но Еленя Глуздовна го спря:

— Само телохранителя, няма нужда да идват други.

— Как така?… — плесна с ръце възрастният воин. — Ами ако срещнеш лоши хора?…

Кнесинята, която се изкачваше по стълбите, за да отиде да се преоблече, му хвърли строг поглед и каза:

— Оня път защити ли ме твоята дузина юнаци?

И изчезна зад вратата, а боляринът, лишен от възможността да я издърпа за ушите, изля цялото си раздразнение върху Вълкодав:

— Ей, вянино…

Вълкодав го погледна в очите и отвърна:

— И според мен, войводо, с дузина воини е по-сигурно. Но щом владетелката друго отсече, значи ще стане нейното. А нашата работа е да я увардим от лошите…

Братята Храбри със завист гледаха Вълкодав, който заедно с кнесинята напускаше на кон крепостта. Наясно бяха, че ще има още доста да почакат, докато и те бъдат удостоени с подобна чест.

Сивчо извиваше могъщата си шия и подкованите му копита ритмично громоляха по дървения паваж. Ако на всеки му скимнеше да язди презглава из града, майсторите, които поддържаха улиците, нямаше да смогват да кърпят разнебитеното, а гражданите щяха да се разорят да събират пари за поддържането на пътищата, минаващи покрай оградите им. Затова в града бе забранено да се язди бързо, само на витязите и на вестоносците бе разрешено да пришпорват конете. Вълкодав бе видял как хвърчат трески под копитата на конете на Лъчезар и свитата му. Кнесинята зачиташе повелите на прадедите и яздеше бавно.

Добрите граждани на Галирад приветстваха владетелката си, покланяха й се, сторваха път, махаха с ръце и дантелени кърпички подире й. Вълкодав също се радваше на вниманието им. Но бе прекалено зает с работа, за да се покланя учтиво в отговор на техните поклони, както правеше кнесинята. Нямаше време дори да се сеща, че същите тези добри граждани доскоро се бяха подсмихвали, когато той ги подминаваше, запътил се решително да си поръчва ножницата. Той седеше в седлото досущ като хищен котарак пред миша дупка и на раменете му, облети от кожената туника, тихо проскърцваше ризницата, а до седлото се поклащаше бойният лък. Вълкодав оглеждаше минувачите и небрежно държеше ръце близо до пояса си. Дланите му трепнаха, когато право към кнесинята се устреми уличният продавач, синът на пекаря. За широката, минаваща през раменете му лента, бе закачена широка табла, на която имаше цяла купчина вкусно ухаещи сладки и пирожки. Кнесинята взе една пирожка и каза нещо на младия продавач, като кимна към телохранителя си. Момчето се дръпна, за да стори път на сребристата кобила, и повдигна стоката към Вълкодав. Вянинът взе една макова кифличка и хвърли на продавача грошче. Само това липсваше — да се гощава на чужд гръб. Момчето хвана с лекота паричката във въздуха и се отдалечи бързо и наперено. Най-късно до утре цялата улица щеше да дотърчи да изкупува печивата, вкусени от самата кнесиня!… Той така и не разбра, че прекаленият му устрем да угоди на кнесинята би могъл да му коства животеца.

Вълкодав откъсна малко парченце от кифличката и го даде на Прилепчо.

В средата на лятото се случваше Галирад да бъде налегнат от влажна задушлива жега, но този ден не беше такъв. Подгонени от ветреца, из небето плуваха бели облачета. Летящите сенки се плъзгаха по цъфналите поляни, притичваха през пълноводната Светин и забързано поемаха към далечината по върховете на дървета в лесовете, синеещи на отвъдния бряг. Такива дни от само себе си се врязват в паметта и после човек си спомня за тях като за благословия на Боговете.

— Накъде се е запътила владетелката? — попита Вълкодав, когато градските порти и широкият път с върволиците натоварени талиги останаха далеч назад.

— Към Скалата на мъглите! — извръщайки се, отвърна кнесинята. И поясни: — Оттам се виждат морето, островите и целият град. Отдавна не съм ходила при нея.

Вълкодав се улови, че й се любува. Тя седеше уверено и изправено в седлото, очите й блестяха, нежните й страни бяха поруменели от слънцето и свежия ветрец, а малките й ръце държаха здраво юздите на опърничавата кобила… Можеше да си представи каква е била майка й, онази жена-воин. Вълкодав поклати глава и каза:

— Не, владетелке. Прекалено далеч е, пък и мястото е затънтено.

Тънка бръчица проряза гладкото чело на кнесинята: телохранителят отказваше да се подчини!… Значи и това се случвало. В сивите й очи внезапно пламна искра и тя рече предизвикателно:

— Моята Снежинка е по-бърза… Като препусна, няма как да ме догониш!

Вълкодав я погледна сериозно и каза:

— Може и да е по-бърза, владетелке. — Кнесинята хвърли поглед към седлото му, където бе окачена готовата за хвърляне примка. Виждала беше колко добре борави с нея. Въздъхна и каза:

— Ти, Вълкодаве, май за това си ми спасил живота, за да го изгубя сама… Добре, по-надолу има едно чудно заливче на реката, пък и градът се вижда…

Вянинът кимна и смуши леко жребеца си с пети.

Мястото наистина се оказа чудесно. Тревистата полянка на високия речен бряг бе заобиколена от могъщи стари борове, които бяха расли не толкова на височина, колкото на ширина. Да, мястото беше хубаво. Хем няма как някой да се приближи незабелязано, хем реши ли да стреля отдалеч, няма да успее да уцели.

Под брега, зад тясната ивица на ситния пясък имаше просторен залив, едва докосван от ветреца. Дълга ивица земя, по чийто гребен растяха подредени едно до друго еднакви, сякаш специално засадени дървета, отделяше дълбокия вир от стръмното. В тъмното огледало, което отразяваше небесната синева, лежаха белите звезди на водните лилии. А в далечината наистина се виждаха гордите стражеви кули на старопрестолния Галирад.

Вълкодав побърза да слезе и свали кнесинята от седлото. През тези няколко мига, в които я държеше в ръце, той си помисли: лека е като перце, макар че тялото й е налято…

— Не връзвай Снежинка — нареди Еленя Глуздовна. — Тя не се отделя от мен.

Гальовната кобила доверчиво побутна ръцете му с глава, когато той я хвана за юздите. Вълкодав все пак я върза, но с по-дълго въженце, хем за да си намери тревица, хем да се потъркаля, пък и да нагази в хладната водица. На Сивчо не му бе дадена такава свобода. И без това жребецът беше започнал да се перчи пред тънконогата стройна Снежинка. Добре бе да се поукроти. Вълкодав го отведе на другия край на поляната и го остави там, като за утеха му даде коматче хляб, поръсено със солчица. И си спомни, че вяните винаги връзват на двойки конете до пристройката, в която се оттеглят младоженците. Нарочно, за да цвилят призивно конете и да се стремят едни към други, като множат и човешката любов…

— Какви ги вършиш!… — това бяха думите, с които го посрещна кнесинята, вече седнала върху постлания на земята чул. — Нали ти казах, че тя от мене не се отделя!

Вълкодав беше почти сигурен, че кнесинята ще тръгне да освобождава любимката си, но тя не го стори.

— Може и така да е, владетелке — рече той. — Но някой може да я изплаши. Или да се опита да я открадне.

Кнесинята въздъхна с досада, извърна се и се загледа към реката и града.

… Не е хубаво това, мрачно си мислеше Вълкодав, докато оглеждаше растящите нарядко борове, залива и дърветата на височинката над него. Да беше повикала със себе си приятелки, болярските дъщери, или поне дойката си. Щеше да има с кого да си приказва, да си поиграе, пък и щеше да има кой да я прикрие, ако й се прище да се изкъпе в реката… Вяните от памтивека влизаха в реката всички заедно — и мъжете, и жените — и не намираха в това нищо непристойно. Но Вълкодав знаеше, че солвяните разсъждават съвсем другояче.

… А пък десетина младежи, воини отроци да бяха застанали зад боровите дървета, за да не може да припари никой лош човек по-близо от седем пъти разстоянието на изстрел с лък…

— Ти винаги ли си такъв… напрегнат като тетива? — изненадващо попита кнесинята. Оказа се, че го е наблюдавала, докато той оглеждаше всичко наоколо.

— Винаги съм си такъв, когато вардя някого, владетелке — отвърна Вълкодав.

Тя потупа с длан по разстлания до нея чул.

— Какво стоиш, сядай.

Вълкодав седна, но не до нея, а отсреща — с гръб към реката, с лице към гората. Все пак от водата едва ли щеше да изскочи някой. Прилепчо слезе от рамото му и се запъти да дири някаква плячка из горската морава.

— А владееш ли обикновения бой? — попита кнесинята Еленя. — Без оръжие, с голи ръце?

— Владея го, почитана господарке — кимна той. — Нали сама видя.

Кнесинята решително го погледна право в очите.

— Научи ме, Вълкодаве.

Ето, тя пак си знае своето, с въздишка си помисли той. Хич не му се искаше да се озове между чука и наковалнята. А на глас й отвърна:

— Боговете не са отредили на жените да се бият, владетелке. Тях мъжете трябва да ги бранят.

Погледът, който тя му отправи, беше като на сърдита малка соколица.

— Ами ако се случи така, че наблизо няма мъже? Или ако бъдат ранени или, да ги пазят Боговете, бъдат убити?… Хич да не можеш да се защитиш, а само да плачеш, така ли? И да се молиш?… Това вече сме го чували!…

Вълкодав отмести поглед. Кнесинята имаше право. И все пак…

— Ако желаеш, владетелке, ще ти покажа как да се изтръгнеш от нападателя — с нежелание рече той. Началото беше поставено.

— Покажи ми!

Вълкодав обгърна с десница лявата си китка:

— Щом бъдат сграбчени, хората все гледат да се отскубнат ей така… — Той дръпна ръката към себе си, — а трябва ей тъй. — Той наведе свития юмрук в обратната посока, като преодоляваше съпротивата на един, наместо на четири пръста.

Кнесинята Еленя се опита да стори същото и се убеди в предимството на този похват. Тя подви нозе и се наведе към Вълкодав:

— Хайде, дръж, ще пробвам да се отскубна!

Вълкодав я хвана за ръката. Кнесинята се освободи с едно ловко движение, като повтори безпогрешно показаната й хватка. Наистина, после погледна дланта си и се намръщи. Вянинът нямаше как да прочете мислите й. А тя си мислеше, че внимателните пръсти на телохранителя са способни като нищо да смажат ръката й. И едва ли би я спасила дори масивната й сребърна гривна, закопчана на китката. След малко попита:

— Ами ако… не се отскубна? Тогава какво?

— Ако другата ти ръка е свободна, удряй право в очите, владетелке. — Той започна обясненията си как се осакатява, че и убива нападателят, при това говореше по-деловито и спокойно, отколкото други хора за готварските тънкости, прилагани за да свариш много, ама много гъста рибена чорба. Кнесинята потрепери неволно, а той отгоре на всичкото предложи:

— Опитай, владетелке.

Меракът й да се учи се топеше като ланшен сняг. Тя посегна, но тутакси отпусна ръка и рече:

— Не мога… страх ме е.

— Така е — кимна Вълкодав. — Трябва да се решиш, почитана господарке. Ако се забавиш, загубена си.

Кнесинята прехапа устни и направи опит. Вянинът леко отдръпна глава и рече:

— Обикновено такова държание им идва изневиделица, защото очакват само викове и плач.

— Ами ако държат и двете ти ръце?

— Тогава удряй с коляно в слабините, почитана господарке. Много боли. Сграбчат ли те отзад, пробваш удар с глава в лицето. Или риташ по пищяла. И щом вече ще удряш, без жал, с всичка сила. И без разтакаване.

Той виждаше как я ужасяват кръвожадните хватки, които й показва. Защото се беше надявала да разбере как да спре, да отблъсне врага… и да си плюе на петите. Обаче излизаше, че жестокостта не може да бъде преодоляна без жестокост, свирепостта — без още по-ужасяваща свирепост… Как да открие човек подобно нещо в душата си?

Кнесинята гледаше мрачния брадат момък, който седеше насреща, и внезапно й се стори, че телохранителят вянин е пришълец от друг свят. Студен и много страшен свят. За който само бе чувала, тъй като бе израснала в доволство и заобиколена с твърде много добрина, прекомерно закриляна от дъбовите стени на прикъта, от щитовете на бащината си дружина. А сега си мислеше що за живот е живял този човек? Какво го беше превърнало в това, което е?…

— Би ли могъл да убиеш жена, Вълкодаве? — попита тя.

Той отвърна, без да се замисли, най-хладнокръвно:

— Да, владетелке.

Кнесинята Еленя знаеше колко почита жените народът му и потрепери:

— Представям си каква трябва да е тя, щом дори ти, вянинът…

Вълкодав й хвърли бърз поглед, после го отмести и бавно поклати глава:

— По-добре хич не си я представяй, владетелке.

Къде ли беше сега онази… оня срам за цялото женско племе, дето без излишни приказки би обезглавил, стига да се увереше, че наистина е тя? Може би си е още там, в Скъпоценните планини. А може и да не е.

— А дете? — попита тя. — Дете би ли могъл да убиеш?

Вълкодав помисли и каза:

— Сега не знам. Преди можех.

Щом го рече, забеляза, че кнесинята с мъка се сдържа да не се отдръпне назад. Откъде ще знае, че той веднага си спомни пътя към рудника. И децата на този път.

Хранеха ги така. Докарваха кош със сушена (откъде само я намираха в планините?) риба. Колкото бяха дечурлигата, толкова на брой бяха и рибите. Всичко се изсипваше на купчина право на пода. Ако имаш кураж, грабвай и яж. Сивия пес беше на тринайсет години, когато едно от момчетата, петнайсетгодишно, си науми да стане надзирател. И за да постигне целта си, започна първо да отнема храната на по-слабите. Веднъж, когато си бе извоювал трета риба с грозни юмруци, Сивия пес отиде и стисна рамото му. Още тогава пипаше здраво — трудно бе да се изплъзнеш от хватката му. Момчето се извърна и Сивия пес, без да отрони нито дума, счупи главата му с камък.

Освен това в паметта на Вълкодав упорито изплува споменът за малолетните хулигани, които бе разхвърлял като котета на пристана. Макар да беше наясно, че те не заслужават да се сеща за тях, камо ли да ги споменава пред кнесинята.

— Вие, вяните, много държите на семейството — неочаквано рече тя. — Как стана така, че живееш самичък?

Изглежда, беше решила, че челядта му го е прогонила заради някое престъпление. Вълкодав мълча дълго, преди да отвърне. Все по-малко му се нравеше целия този разговор.

— Аз нямам семейство, владетелке.

Тя погледна мънистото, което блестеше като малка дъга в русата му плитка и реши да се похвали с познания за вянските обичаи:

— Но нали си женен? Или това е подарък от годеницата?

Вълкодав се усмихна. Кнесинята за пръв път го виждаше да се усмихва така.

— Онази, дето ми подари мънистото, е само на десет години, владетелке.

Еленя Глуздовна се настани по-удобно и помоли:

— Разкажи ми за себе си, Вълкодаве.

Изобщо не му се искаше. Отново започна да се оглежда и мълча толкова дълго, че девойката не издържа:

— Тук няма никой освен нас двамата. Щях ли да дойда с теб на това място, ако ти нямах доверие?

Вълкодав си помисли, че също й има пълно доверие и, разбира се, в никакъв случай не е имал предвид да я наскърбява. Просто колкото по-малко знае за телохранителя наелият го, толкоз по-добре. Пък и не беше научен да реди като мъниста думите. Така че изрече, каквото му беше на ума:

— Не умея добре да разказвам, владетелке…

В това време зад храста излетя, шумно пляскайки с криле, някаква голяма птица. Вълкодав моментално притисна кнесинята към земята, като едновременно с това грабна лъка и светкавично зареди стрела… и чак тогава се усети, че си има работа само с безобиден глухар, едва успял да смени перушината и потърсил усамотение в храсталака. След птицата на поляната се появи и Прилепчо, та така Вълкодав разбра на кого се дължи цялата суматоха. Той разхлаби тетивата, въздъхна дълбоко и пусна кнесинята.

— Ама че ме изплаши… — рече тя, а гласът й трепереше жално.

Горката, та тя примря от страх, изведнъж осъзна Вълкодав. Перчи се, иска да я науча да се бие въоръжена или в най-лошия случай с голи ръце… иска да ходи на затънтени места без охрана… а пък сърчицето й трепка като овча опашка от най-малкия шум. Ама че съм пън, как не се усетих веднага…

Той реши да й вдъхне кураж и каза:

— Аз също се стреснах, владетелке.

Устните й съвсем по-детски се изкривиха:

— Страх ме е, Вълкодаве… толкова ме е страх… дано по-скоро се върне баща ми… През цялото време дебнат и се примъкват крадешком… нощем, в тъмното…

Тя скри лице в дланите си и сълзите й рукнаха.

Вълкодав се премести по-близо до нея и я прегърна, като не забравяше да се оглежда наоколо. Гордата кнесиня се притисна към него и още по-безутешно заплака. Усещаше как тупти сърцето й.

— Не се бой от нищо, почитана господарке — тихо рече той. Помълча и допълни: — По-добре се сети колко силен бе уплахът на глухаря.

Кнесинята вдигна глава и направи опит да се усмихне през сълзи. На колко ли е години, помисли си Вълкодав. На шестнайсет? На седемнайсет?… Тъкмо сега му е времето да се приказва със сватовете, да се дири добър мъж. Такъв, дето да брани от прокрадващи се в тъмното чужди и да прокужда дори лошите сънища…

Той рече:

— Не плачи, владетелке. Искаш ли да си вървим у дома?

Тя непохватно избърза сълзите си.

— Не… почакай.

И туй си е така, разсъждаваше Вълкодав, докато се спускаше подире й към брега на залива. Поддадеш ли се веднъж на страха — после няма отърваване. Кнесинята изми лицето си, приглади косите си и отново стана същата като преди, ако не се брояха подпухналите клепачи и почервенелия нос. Докато стигне до града, всичко ще й мине.

— Баща ми казва, че разбирам от хора — с укрепнал глас рече тя. — Аз ще се опитам да отгатна, а ти ще ме поправиш, ако бъркам. Съгласен ли си?

Той отвърна с нежелание:

— Както кажеш, владетелке.

— Биеш се така, че чичо Серт ти се чуди. И държиш на честта. Значи си бил витяз — решително поде младата владетелка. — Сигурно си бил ранен в боя, попаднал си в плен и са те заробили… — Тя погледна Вълкодав очаквателно, но вянинът мълчеше и кнесинята се намръщи: — Не, не е така. Серт казва, че ти само четири години… И как е станало така, че не са откупили свободата ти?

Вълкодав поклати глава.

— Не беше така, владетелке.

Продължение не последва и кнесинята разбра: повече нито дума не ще успее да изцеди от него. Той просто седеше и я гледаше. И мълчеше. Страшен човек. Опасен каторжник, заклеймен убиец. Кнесинята изведнъж почувства, че вярва на този човек напълно, без да си задава никакви въпроси, безпределно. Понечи да му го каже, но не намери думи, задави се и ни в клин, ни в ръкав попита:

— Защо дойде в Галирад, Вълкодаве?

Той сби рамене.

— Беше ми все едно къде ще ида, господарке.

Прилепчо, каталясал от пълзенето из треволяка, се върна при Вълкодав и се нагласи да подремне на кукичката на ремъка, прикрепена към ножницата на меча. Кнесинята си помисли, че гражданите, като искат да се скрият, хващат гората и си въобразяват, че там никой не ще ги намери. А горяните, напротив, са на мнение, че е най-лесно да се скриеш в големия град. Помисли си и това, че на човек като Вълкодав хич не би му било лесно да се скрие. Хора като него не умеят да са по-тихи от водата и по-ниски от тревата. Те непрекъснато се застъпват за осъдени еретици и за бедни старици и с мрачно достойнство очакват присъдата си, когато бъдат изправени пред съда заради нечия клевета.

Вълкодав отново огледа рядката гора, като отбеляза вече изместилите се сенки. Любопитна птица-дърволазка кацна на едно ниско клонче, погледна го отначало с едното, а после с другото оченце и отлетя от дървото да гони комари.

— Все пак е редно да ме научиш да се сражавам — решително произнесе кнесинята. — Ти си мой телохранител, а не на баща ми… ще слушаш мен, а не него. — Вянинът мълчеше и тя сведе глава, после тихо допълни: — Не дръзвам да стана воин, като майка ми. Просто искам да не се боя повече… — После вирна брадичка и погледът й отново блесна. — Чувала съм как се развличат най-добрите бойци от племето ти. Някой препуска към тях с тройка коне и те с един удар събарят на земята и трите животни! Това можеш ли го?

— Не знам — рече Вълкодав. — Не съм пробвал.

Кнесинята му хвърли лукав поглед и каза с въздишка:

— Сигурно хората лъжат.

— Не лъжат — рече Вълкодав.

— А ти самият виждал ли си някой да го прави?

— Да. Само че не го правеха за развлечение.

— А защо?…

— На панаира конете се уплашиха — с нежелание отвърна той. — Нас, децата, щяха да ни стъпчат, ако нашият баща не ги беше спрял.

— Той е бил воин, така ли? — попита кнесинята.

Вълкодав поклати глава отрицателно и отново млъкна.

А след няколко дни се случи онова, което бе очаквал от самото начало и особено след като Лъчезар доведе низвергнатия от жреците бияч и Плишка. Довтаса трети. Не се знаеше дали беше подслушал някакъв разговор на тържището или самичък се беше сетил. Беше млад русоляв сегванин, но при цялата му младост сегванското у него беше доста по-малко, отколкото велхското у старата Кирен. Вълкодав добре познаваше тази порода странстващи наемници, които пътуваха от страна в страна, следвайки воините и войските, отдавна забравили пътя към дома. Той самият не би се поблазнил за никакви надници да се присъедини към тях, макар да го бяха канили. И да бяха обяснявали до прегракване на загубеняка вянин, че войната също е занаят, не по-различен от всички останали…

Забеляза сегванина почти от самия портал и незабавно разбра какво си е наумил. Ето, попита за нещо младите воини и те се заеха да му обясняват, сочейки палатите на кнесинята. Сегванинът продължи по-нататък и единият от отроците редом с него. Не толкова да му покаже пътя, колкото заради това, че е пришълец — въоръжен и очевидно добър познавач на ръкопашния бой.

Кнесинята тъкмо си почиваше. Вълкодав седеше на стъпалата, водещи към входната врата, а Прилепчо, полегнал на коляното му, блажено се припичаше на слънчицето, клонящо към залез. Привлечена от нещо, една голяма муха започна да кръжи над стъпалата, а зверчето хищно наостри уши, но не напусна коляното на господаря си.

— Ех, ти — каза му Вълкодав.

Сегванинът се приближи и спря на крачки от тях. Застана в доста нахална поза, така, че да засенчи нозете на вянина. Прилепчо заплашително изсъска и се покатери по-нагоре, като се присви и заканително разпери черни криле.

— Ти случайно да не си Вълкодав? — попита сегванинът. Известно време вянинът го гледа с присвити очи, преценявайки дали си заслужава да му отговаря. Накрая реши, че май си заслужава, и измърмори:

— Може и аз да съм…

— Ще те победя и в бой с мечове, и с ножове, и без оръжие! — без да губи време, хвана бика за рогата дръзкият момък. — Аз ще охранявам кнесинята вместо тебе, защото съм по-добър в боя!

Това беше предизвикателство. Към отрока, който се бе доближил заедно със сегванина, се присъедини втори, после трети. Довтасаха братята Храбри. Пристигнаха и двама витязи на коне и се спряха малко встрани, като се преструваха, че ставащото при стълбите ни най-малко не ги интересува.

— А тебе как те викат, храбрецо? — бавно издума Вълкодав.

— Първо ме победи — присмехулно отвърна оня, — тогава ще питаш.

Вълкодав се облегна с гръб на гладкото перило, за да се намести по-удобно.

— Ама ти си бил страхливец, а! — зарадван рече сегванинът. — Хег да ти изтръгне червата! Истината казват, че вянинът е храбрец, щом срещу овцете се изправи като боец, а пък пред истинския противник…

Вълкодав не отвърна и дори не се помръдна, поради което разочарованите зрители разбраха, че той не е настроен за битка.

— Тебе май за нищо не те бива — продължи сегванинът, но вече без първоначалното напрежение, а с ясно различимо презрение. Извади от ножницата меча си и го завъртя стремително във въздуха, като ловко започна да го прехвърля от едната в другата си ръка.

— А така можеш ли? Ами така?!

— Мога — с безразличие отвърна Вълкодав. Той прекрасно разбираше какво прави неканеният гостенин. Това бе често срещана практика преди двубой, да нажежиш себе си до червено и да смутиш противника. Вълкодав нямаше намерение да се поддава. Нито пък да се бие. Този момък със сигурност си го биваше, щом с нрава си е оцелял досега. Бива си го в схватките, ама няма ум. Инак би се вслушал по-задълбочено в приказките из града за кнесинята и нейните телохранители и би дошъл с добро да се запознаят. Във всеки случай нямаше да смята, че кнесинята ще се радва да наеме него вместо човека, на когото отскоро дължи спасението на живота си. Не, помисли си Вълкодав. Когато аз самият се занимавах кажи-речи със същото като теб, аз се държах по друг начин. И освен това разбирах, че дъщерята на онзи, който управлява града, не е търговка, която се бои от крадците.

Междувременно нахалният младок върна със замах меча в ножницата и извади боен нож, чието лъскаво острие бе дълго почти три педи. Вълкодав знаеше, че островните и бреговите сегвани понякога дори предпочитат тези ножове пред мечовете. А как само ги владееха…

— А така можеш ли?!…

Момъкът ловко хвърли ножа зад гърба си, той прелетя над лявото му рамо, за да легне дръжката му в отворената длан.

— Не съм пробвал — каза Вълкодав. — А защо?

— Ами затова!…

Онзи внезапно отскочи половин крачка назад, приведе се ниско и Вълкодав успя да си помисли: сигурно ножът сега ще полети към него, какво да се направи, та да не повреди красивата маронгова дърворезба на стената… Но не му беше писано да разбере какво точно е възнамерявал да направи сегванинът. Защото и без това разлютеният Прилепчо окончателно се бе убедил, че се готвят да сторят зло хем на него, хем на господаря. И с вик на ярост безстрашно се устреми към нападателя, за пореден път забравил, че камшикът на надзирателя Вълк навремето го бе лишил от способността да лети. Както и това, че вълшебникът Тилорн му беше върнал тази способност. Прилепчо просто размаха криле и се насочи към лицето на сегванина…

И внезапно осъзна, че ЛЕТИ.

Той се беше засилил да ухапе човека по носа, но от изненада пропусна и само го одраска по бузата. След бойния вик последваха ужасени вопли, зверчето се хвърли като пухкава топчица обратно към Вълкодав и се скри в пазвата му.

Целият полет продължи един миг. Сегванинът, връхлетян изневиделица от нещо черно, врещящо и злобно тракащо със зъби, изпусна ножа и се отдръпна, като закри лицето си с известно закъснение. Спъна се, изгуби равновесие, размаха ръце и тромаво седна на земята.

Събралите се до стълбите отроци и млади витязи дружно избухнаха във весел смях. За оногова, който е дошъл да дири слава, този смях е по-лош и от вражески стрели. Сегванинът скочи и се заоглежда вбесено. Вълкодав се надяваше, че ще му стигне умът да надвие себе си и да се посмее заедно с останалите. Но не позна. Момъкът грабна падналия нож и хукна към изходния портал на прикъта. Не, нямаше как баш той да стане телохранител на кнесинята.

Вълкодав извади от пазвата си разрошения и още зъбещ се Прилепчо и го подхвърли високо на дланта си. Прилепчо по навик изврещя жално, но после разпери криле и се приземи с достойнство.

— Е, отдавна беше време да го направиш — рече му Вълкодав. — Край, стига си се преструвал!

Те отново стояха на крайбрежната поляна, но сега до кнесинята не беше само Вълкодав, тук бяха и тримата й телохранители. Вянинът все пак се зае да учи младата си повелителка да се отбранява, а същевременно тренираше и братята Храбри. Така имаше кой да се оглежда наоколо, докато останалите двама се търкаляха по сухите борови иглички и шишарките, които болезнено се впиваха в плътта…

Храбрата кнесиня беше донесла на дъното на окачената на седлото чанта мъжки панталони, които обу зад един храст и настоя да не я щадят:

— Нали никой няма да ме жали наистина…

— Ами ако ти излезе синина, владетелке? — попита Храброслав. Точно така, помисли си Вълкодав.

— Дойката ще види, ще вдигне олелия… — рече Храбробор.

— Че тя да не би да не знае! — уведоми ги кнесинята и свали от главата си сребърното венче, за да препаше широката лента през челото си.

Вянинът я гледаше с тъга как стои, обута с нелепи мъжки гащи между двамината люти в схватката момци, нежна, лъхаща на домашен уют, женствена. Защо, за стотен път се питаше той, защо силният си присвоява някакви права само защото е силен? Силата има едно свято правило — да брани по-слабите. Жената, детето, сакатия… Отговори, справедливо Око на Боговете, какъв е тоя свят, щом мъдрите и добрите трябва да се учат на жестокост? А жената, родена за ласки и да ражда, да се учи и готви и тя да убива и осакатява? Защото инак ще е загубена?…

Вълкодав вече бе успял да научи и тримата как да падат встрани така, че да останат читави, а после моментално да скачат на крака, без да охкат и да се хващат за ударените хълбоци. Дойде редът на най-простата хватка.

— Дръж ме за ръката, почитана господарке — каза той. — Не, не с тази, с другата. По-здраво дръж, нали ти нападаш. Или аз държа нож, а ти си ме хванала. Ето така.

Кнесинята го хвана над китката. Вълкодав стори крачка встрани, леко извърна китката си, приклекна, гмурна се и ръката на кнесинята остана извърната по невероятен начин. Вянинът направи всичко много бавно и внимателно с учебна цел, но на „нападателката“ не й остана друго, освен да изохка и тромаво да падне. Тая хватка се зовеше „Благодарност към Земята“. Кнесинята се изправи, като хапеше устни и се мръщеше.

— Сега ти ме тръшни, владтелке — каза Вълкодав. Братята Храбри, които стояха до тях, се опитаха да повторят движенията им.

Еленя Глуздовна едвам-едвам раздвижи ръката, която стискаше с длан, и смутено измърмори:

— Ама аз не мога да те помръдна…

— Ще ме помръднеш, владетелке — обеща Вълкодав. И допълни: — Ти си по-дребна от мен, така че ти е още по на сгода.

Как и на коя страна трябва да се отстъпва, кнесинята проумя на третия или четвъртия път. После използва и другата си ръка, но не я промуши отгоре, както трябваше, а отдолу. Вълкодав й обясни къде бърка и я посъветва да не бърза, да внимава едновременно за движенията и на краката, и на ръцете. Кнесинята направи опит да се гмурне, но премного избърза и той с лекота я възпрепятства.

— Не бързай с това, че ще те гътнат.

В края на краищата, тя направи всичко както трябва и въодушевено му изви ръката, след което го повали на земята. Обиграните в схватките близнаци бяха усвоили този похват много по-рано от нея и вече се надпреварваха кой кого да хвърли на поляната, като току отърсваха сухите иглички, полепващи по лъщящите им от пот гърбове. Вълкодав позволи на кнесинята още неколкократно да го надвие, после повика за двубой Храбробор, а девойката повери на Храброслав. И почти веднага се усети, че е избързал. Първата схватка излезе твърде неуспешна. Момъкът беше много по-силен от кнесинята, но не се беше научил да си мери силата: младата владетелка изсъска нещо през зъби и започна да разтрива китката си. Храброслав се изплаши и се хвърли да я вдига от земята. Кнесинята седна и от очите й от само себе си рукнаха сълзи. Тя ги бършеше и сърдито подсмърчаше. И сама с радост би се спряла, но не можеше. Вълкодав отлично се помнеше като момче и знаеше какво изживява тя. Обида на тялото, наказано за нищо с внезапно връхлитаща болка. Така се случва, когато миеш пода под масата, сетиш се нещо и рипнеш, па фраснеш с все сила глава в Божията Длан. Освен това знаеше, че сега кнесинята жадува да остави всичко, да яхне коня и да се прибере по живо, по здраво у дома. Там, дето я чакаше меката постеля с пухеното дюшече. И чинийката с фурмите и измитите стафиди за подслаждане на душичката. И няма досадници, които се опитват да ти откъснат ръцете и краката… Защо да се мъчи, нека мъжищата се изтрепват помежду си. А тя нека се котка и се гледа, нека се разхожда из градинката с чуждоземните цветенца…

Тримата мъже бяха клекнали до нея и за всеки случай си мълчаха, а че телохранителите трябва освен всичко останало и да се оглеждат наоколо, помнеше един-единствен Вълкодав.

Кнесинята стана решително, изсекна се и с всичка сила се вкопчи в китката на Храброслав:

— Хайде!

— Господарке… — уплашено промълви отрокът.

Вълкодав се намеси:

— Хайде, Храброславе, само че… с пълна сила — само с мен.

Младоците винаги горят от желание час по-скоро да се поперчат с новото умение, по-скоро да се възползват от наученото, особено когато става дума за бойни изкуства… Вълкодав беше по-голям може би само с три години от братята близнаци, но се чувстваше като връстник поне на дядо им. Той със закъснение, но все пак се усети, че и тук, също както в битките с мечове не започват веднага с острите бойни оръжия, а първо се упражняват с дървени. Хем се запомня, хем никого не ще убиеш…

Той се извърна рязко, приложи похвата на кнесинята и я събори върху бодливата трева, но този път го направи с нужната предпазливост. Ще им дойде времето и на истинските схватки. После двамата си смениха местата, кнесинята тръшна по-високия с една глава от нея юначага на земята и тропна с крак:

— Не смей да отстъпваш нарочно!

На връщане към дома Вълкодав забеляза, че тя пази лявата си ръка. Той, както обикновено, с мъка започна да подбира думите и чак когато отпред вече се мержелееше градската стена, най-после попита:

— Бива ли толкова да се мориш, господарке? Не ти нас, а ние тебе сме се цанили да охраняваме…

Все пак не бе намерил най-разумните думи. Разбра това в мига, в който ги изрече, затова я зачака да му се сопне и да му каже, че и без него знае какво й трябва. Кнесинята свъси вежди и се зае да намества сребърните гривни, макар че червените петна, които скоро щяха да посинеят, бяха скрити добре под ръкавите.

— Аз съм дъщеря на вожд — рече девойката. — Щом съм се захванала с нещо, не бива да отстъпвам.

Дъщеря на вожд, помисли си Вълкодав. Най-тъжното бе, че всичко й се удаваше толкова добре. Прави са като казват, че за каквото и да се заловят вождовете, всичко им спори по-добре, отколкото на обикновените хора. Може би защото един добър вожд помни на какво се крепи народната сполука. Ето, и дъщерите на вождовете нямат равни на себе си и по красота, и по ловкост, и по ум. И по твърдост на духа…

А освен това се говореше, че кнесинята Еленя е одрала кожата на майка си, на жената-воин. Иди разбери сега това за добро ли е?…

Краят на лятото наближаваше и в града все по-често се чуваха приказки, че господарят Глузд съвсем скоро ще се завърне. Вълкодав не го беше чак толкова еня накъде е отпътувал кнесът, но с половин ухо все пак научи, че владетелят бил прекарал лятото в голямата и могъща държава Велимор, за да преговаря по някакви търговски работи и за получаването на някаква военна подкрепа в случай на евентуална опасност. Не че някой заплашваше Галирад или могъщия Велимор. Просто солвяните искаха да си осигурят благосклонността на силния и войнствен съсед. Що се отнасяше до Велимор, и там едва ли бяха безразлични към приятелството с една здрава северна държава. Защото, както всички знаеха, Галирад досега пред никого не се беше огъвал…

Вълкодав не беше ходил във Велимор и познаваше тази страна повече благодарение на слуховете. Говореше се, че тя е разположена в самото сърце на Заключените планини и че дотам водят малко пътища, които до един преминават из лъкатушещите планински проломи. И всички тези проломи си приличаха по едно. На известно разстояние от входовете им скалите се събираха и се превръщаха в същински похлупак. Всички, които бяха ходили до Велимор, твърдяха, че в тези каменни тунели човек се чувства твърде непривично. Много по-зле било, отколкото в обикновените тесни проходи или даже в пещерите. Но още в мига, в който се излезеше на открито от едната или от другата страна на похлупака, отвратителното усещане се изпарявало без следа…

Но с това не се изчерпваха велиморските чудеса. Високи и почти непроходими бяха заснежените бърда на Заключените планини — не случайно солвяните им бяха дали такова наименование, — но все пак не беше невъзможно да бъдат преодолени. Намираха се безстрашни катерачи, които се изкачваха на непристъпните зъбери и дори прекосяваха цялата планинска местност, за да стигнат от страната на солвяните право в Нарлак. Но онези, които пренебрегваха пътеводните теснини и избираха да минат по други пътища, не намираха сред планинските хребети никакви признаци на голяма и богата страна. Там нямаше нищо, освен разкошни високопланински поляни, ослепителен сняг по върховете и малобройни племена от планинци, които безпощадно се избиваха помежду си. Тук е мястото да се каже, че обитателите на вътрешните долини не бяха чували за никакъв Велимор.

Докато онези, които минаваха с приведена глава под потискащите скални сводове, разказваха за градове, заобиколени от исполински каменни стени, за великолепни дворци, изобилна търговия и безчет роби, които ден и нощ се трудят, за да се множат богатствата на държавата…

Когато питаха велиморци каква е тая работа, те обикновено се подсмихваха и отговаряха, че Боговете пазели тяхната страна, като не пускали там непознати и лоши хора. Затова се намираха такива, които наричаха Велимор Опричната страна, сиреч особената, отделната, неприличащата на никоя друга. Това наименование не допадаше на велиморци, които предпочитаха да я именуват Закътаната страна.

Но най-чудното според Вълкодав се заключаваше в друго. Беше му се случвало да има вземане-даване с хора, водещи потеклото си от Закътаната страна, и веднъж с огромна изненада установи, че Велимор никога не е имал свой собствен народ, свое коренно население. Там живеели сегвани, велхи, нарлаки, халисунци, солвяни и още какви ли не, но хората нямали свой единен език, обичаи или вяра. Като нищо някога са открили тези пустеещи земи и са ги заселили хора от всички околни племена…

Ако някой бе попитал Вълкодав, той би могъл да разкаже, че неговият народ отдавна се отнася с голямо недоверие към Заключените планини и към всичко, що иде оттам. Вяните наричаха тези планини Железни и твърдяха че с тия върхари, досущ като с железен катинар, Богът на Бурята е затворил някога Тъмните богове и различните нечисти сили и им забранил да се появяват в света на дневната светлина. Солвяните също помнеха по нещо от древните легенди. „Опричен“ в техния език изобщо не беше дума, подходяща за ласкателство. Съплеменниците на Вълкодав се изразяваха още по-непочтително. Именуваха Опричната или Закътаната страна „Освенска“. Което в стари времена, общо взето, значело просто „разположена особено, ОСВЕН“…

Над хорицата, които вярваха във всички тези работи, задружно се присмиваха грамотните и просветени люде.

Както бе предвиждал Вълкодав, на болярина Серт страшно не му се понравиха безкрайните отсъствия на младата кнесиня. Каква е тая работа! Наместо да се разхожда както подобава край прикъта, да преде, да отпочива в покоите си или в най-лошия случай да се грижи за цветята (занимание, подходящо за една девойка от простолюдието, ама хайде, важното е детето да си намира залъгалки…), „дъщеричката“ му яздеше с трима телохранители кой знае къде. Понякога тя вземаше сокола, под претекст, че отивала на лов, но неясно защо никога не носеше на връщане дивеч. Само дето изглеждаше уморена, сякаш е преследвала най-малкото глиган.

Боляринът на драго сърце би я разпитал, пък и би издърпал ушите на непослушното чедо. Но се чудеше как да подхване работата така, че да не вземе тя самата да стане за срам.

След като обмисли цялата работа, Серт реши като начало здравата да се залови с вянина. Защото тайнствените отсъствия на кнесинята бяха започнали след неговата поява в прикъта.

Веднъж той извика телохранителя настрана и здраво се вкопчи в ръкава му.

— Къде влачиш ката ден момичето? — заплашително изръмжа той. — Защо след като е била с вас, ходи като пребита?

Вълкодав погледна силните възлести пръсти, които го държаха за ръкава. Можеше да издърпа ръката си, но не го стори, а отвърна със спокоен глас:

— Господарката ходи там, където пожелае, а ние я съпровождаме. А когато спрем, тя прави каквото й е присърце. Пък ние внимаваме никой да не й стори зло.

Доколкото разбираше, на болярина страшно му се искаше да го цапардоса, но се сдържа. Серт прецени, че няма смисъл, само ще си докара някоя беля. Че и току-виж се изложи. Пък и заслужаваше ли си да се разправя с един обесник, зад когото „щерката“ беше като зад каменна стена… И разговорът им приключи с това.

Като изчака да мине известно време, боляринът постави натясно и двамата братя Храбри. Но и тук му беше писано да удари на камък. Младите негодници предпочитаха да угаждат на своя наставник, а не на войводата, и мълчаха като истукани. Тогава Серт се разсъди още повече и се реши да прибегне до последното средство. Отиде при кнесинята и подхвана с нея разговор за оня неизбежен и задължителен свян, който трябва да има едно младо момиче, и за това, че когато баща й, кнесът, се върне, със сигурност ще му одере кожата, задето е пускал чедото му на разходки без подобаваща свита. Тъй като предварително беше измислил всичко, хитрият войвода първо се опита да натрапи за съпровождане на кнесинята цял кокошарник болярски щерки и други знатни девойки. Като сестрата на Лъчезар, Варушка, красива, но глупава и вечно сънена девойка. При мисълта, че Варушка и още дузина като нея ще я съпровождат като конна свита, Еленя Глуздовна се усети и доста лесно се съгласи да взема със себе си поне старата си дойка. Което всъщност беше и целта на болярина. Той не само беше един от малцината, ненатирвани от проклетата бабишкера, ами влизаше в най-тесния кръг на котканите от нея и зачитани като скъпи гости избраници.

На другия ден Вълкодав седеше на стълбите пред вратата, която беше полуотворена. Отвътре се чуваше как дойката приготвя кошницата с храната и в същото време гълчи чедото, дето не се свърта вкъщи.

— Извади меда, дойке — рече й кнесинята. — И курабийките също. По-добре донеси сланина, хляб, пушено месо, лук, не забрави да сложиш и глава чесън…

Старицата помълча възмутено, сетне изфъфли:

— Ябълките няма да ги вадя от кошницата, пък ти както щеш. И курабийките ще ги оставя. Ще ги намокря с водица и ще си подсладя живота, аз, беззъбата…

След като помогна на кнесинята да седне на седлото, Вълкодав погледна косо братята Храбри, които възнамеряваха да държат стремето, за да стъпи на него дойката. Очаквал бе да изведат за нея кротко магаренце или поне някое послушно муле. Нищо подобно. Конярят доведе на старата жена тъмнокафяв дорест жребец, че и седлото беше мъжко. Момците се доближиха, като се споглеждаха нерешително. Старицата изсъска срещу тях, светкавично подхвана полите на безформената си черна риза и скочи в седлото така, сякаш от малка не беше слизала от коня. Вълкодав само поклати глава. Дойката водеше рода си от племето на ичендарите, което, между другото, обитаваше същите тия Заключени планини.

Когато стигнаха до полянката, той изпрати близнаците да огледат горичката и да се убедят, че никой не е забелязал честите идвания на кнесинята и не е приготвил засада. После позволи на младата владетелка да се преоблече в обичайните мъжки дрехи и се залови да й обяснява какво да прави, ако са я сграбчили и за двете ръце. Междувременно дойката се настани на чергилото до кошницата с храната, взе бродерията и се залови за работа. После и кнесинята щеше да направи няколко бода. За да може, без да си криви душата, да отвърне на въпроса с какво са се занимавали: „Шихме!“.

— Дори не се опитвай със сила, владетелке — поучаваше я Вълкодав. — Той, все едно, ще е по-силен. Не бързай, после от само себе си ще се получи…

Кнесинята бе свъсила вежди и съсредоточено се опитваше да се измъкне. Вянинът я държеше малко над китките, много внимателно, за да не й направи синини, но на нея й се струваше, че ръцете й са заклещени с подплатени с грапава кожа пранги. Нямаше измъкване, колкото и да се мъчеше да открие начин.

— На мъжете им е добре да разсъждавате за силата — обидено рече тя, след като усилията й не дадоха никакъв резултат. — А вие самите при най-малкия повод…

Старицата остави настрана бродерията, чевръсто стана и се доближи.

— Я пусни момичето! — сопна се тя на Вълкодав. — На такъв, ако му се довериш, ще ти откъсне ръцете!

— Дойке! — възмути се кнесинята, а Вълкодав пусна ръцете й и се обърна към старицата.

— Аз няма да го сторя — каза той. — Правя така, за да не пострада от някой друг. — И протегна ръка. — Искаш ли да се убедиш, че не причинявам болка на господарката…

Кафявата сбръчкана лапичка на старицата със смайваща бързина изчезна под дългата до петите копринена кърпа за глава. Когато се показа отново, в нея потреперваше остра като бръснач дълга фиба. Бляскавото острие бе покрито до средата със засъхнала жълтеникава ципа.

— Все някак ще защитя и чедото, и себе си!…

Тя вероятно наистина можеше някои неща. Навремето, преди около петдесет години, когато я бяха сложили да бди над люлката на майката на сегашната кнесиня. Не случайно я бяха нарекли Хайгал — Поразяващото Копие. Да. Вълкодав можеше с едно щракване на пръсти да се избави и от фибата, и от бабата. Не само той — всеки от братята Храбри, на които тя така добре бе обърнала гръб…

— Страшна работа си ти — миролюбиво й рече Вълкодав. — Как ли ще посрещнеш врага, щом се каниш да прободеш мен, телохранителя, с отровна игла.

— Дойке — повтори кнесинята Еленя.

Бабата ги гледаше с потъмнелите си от гняв старчески очи, като не бързаше да отстъпва. Със сигурност и самата тя бе наясно, че колкото и да се перчи, младите и чевръсти момци ще защитят „чедото“ по-добре от нея. Но не можеше просто така да го признае. Защо й е тогава да живее на този свят?…

Вълкодав строго погледна към подсмихващите се близнаци и каза на кнесинята:

— Успокой дойката, владетелке, нека види, че ти и сама можеш да се защитиш.

Когато кнесинята за трети път го тръшна на земята, върху лицето на старицата грейна усмивка, а след седмия път бабата най-после скри фибата. През това време Еленя Глуздовна направи май всички възможни грешки, така че противникът, ако не беше пълен глупак, можеше да се справи при всички положения, като й даде отпор. Но не му беше сега моментът.

Дойката съвсем се успокои, когато дойде време за почивка и нейната рожбичка, след като се изкъпа в реката, се залови да яде като гладна ламя пресния хляб и вкусното месо заедно с тримата гладни юнаци. Нямаше нужда човек да я моли като у дома поне да опита една хапка…

Нито Вълкодав, нито близнаците бяха очевидци на по-нататъшните събития. Но някой от вездесъщите всезнаещи слуги бе успял скришом да види как боляринът Серт разпитвал за нещо старата робиня. Наистина, без да разбере за какво точно. Но със сигурност се знаеше, че въпросите му останали без отговор. Старицата мълчала и само тайнствено стрелвала поглед към небето…

Една вечер в прикъта долетя малко и уморено сиво гълъбче. То се шмугна в гълъбарника и там веднага го забеляза младият син на една от робините, чието задължение бе да се грижи за птиците. Юношата предпазливо улови гълъба в хранилката и тичешком го занесе при болярина Серт. Войводата сне от гръбчето на птицата малката кесийка и внимателно извади оттам писмото, написано върху фин полупрозрачен лист, изработен от смачканата и изсушена на слънце мека сърцевина на мономатанска тръстика. Серт прочете писмото и се запъти при кнесинята Еленя.

Вълкодав знаеше само, че с гълъба е пристигнало послание от владетеля Глузд. Но никой не го уведоми, него, телохранителя, какво пише в писмото, пък и той не питаше. Само забеляза, че кнесинята стана умислена, дори тъжна. А това го учуди. Тя обичаше баща си, очакваше го с нетърпение, тогава защо?… Вълкодав изпърво даже реши, че кнесът се е разболял и ще се задържи във Велимор, но после проумя, че работата е друга. Ако кнесът бе болен, Еленя Глуздовна със сигурност веднага щеше да хукне в храма, за да подири съвет и да се помоли. Ама не. Кнесинята не зачести разговорите си с влъхвите. И изобщо се държеше почти както обикновено. И Вълкодав реши, че тази работа не го засяга.

Той, глупакът, се бе надявал, че кнесинята ще се задоволи с няколко обикновени хватки, за да се научи да се брани от случайни нахалници. Или още по-добре — няма да надвие отвращението си към това жестоко занимание, което изобщо не беше за жени. Нищо подобно. Тя хвърляше ножове, посягаше към меча и стреляше със самострела, който се задействаше с ръчка и не изискваше такава сила като лъка.

Веднъж, когато вече яздеха в тръс към къщи, кнесинята попита Вълкодав как се женят вяните.

— Когато девойката порасне, момците идват да й искат мънистата — отвърна той. — Ако майката разреши. После тя избира един от тях…

Кнесинята го изслуша и потъна в размисъл. Вълкодав виждаше, че тя иска да го попита за нещо, но не се решава. На няколко пъти почти бе готова да отвори приказка, но в последния момент все пак се отказваше. И накрая попита за съвсем друго:

— А случва ли се девойката да я оженят за друг, не за онзи, за когото тя иска?

Вълкодав се смяташе за човек, който си е поживял и се е нагледал на доста неща, но не можеше да свикне с това, че при повечето народи дават девойката на някого. При вяните девойката сама си избираше съпруг. Той отвърна:

— Случва се, когато това е необходимо за рода… Но по-често постъпват така не с девойката, а с момъка.

— А случва ли се девойката да се възпротиви и да избяга с онзи, когото тя харесва?

— Случва се, почитана господарке — отвърна Вълкодав. — Наистина рядко, но се случва. При нас не смятат, че това е нещо добро.

Вянската Правда се състоеше от много закони и сред тях имаше един, който осъждаше прекомерно властните родители, чиито деца, отчаяни от невъзможността да се спасят от нежелания брак, се самоубиваха. В рода на Сивия пес, за щастие, подобно нещо не се беше случвало никога и Вълкодав реши, че няма смисъл да разправя тия работи на кнесинята.

А тя най-сетне се реши и като отмести поглед встрани, зададе въпроса, който я измъчваше:

— А могат ли вашите девойки… сами да кажат на мъжа, че го харесват?

Вълкодав отвърна:

— Най-често точно така се прави. — И след кратък размисъл допълни: — Онази, която ми подари мънистото, сама дойде при мен…

— Та тя е дете, което нищо не разбира! — неочаквано се разсърди кнесинята. — В името на Златните ключове! Десетгодишна е!… Какво, така ли става — дава ти мънистото и хайде, жени се?…

— Тя ми го даде, а аз го взех — търпеливо обясни Вълкодав. — Можех и да не го взема. А за женитбата… Може тя да си намери някой по-добър… Или майка й да не пожелае…

Още повече, че не допаднах много на майката, каза си той. Какво пък, мънистото в косите му с нищо не задължаваше малката палавница. Според вянския обичай това, че ергенът носи този дар, означава, че той възнамерява да бъде верен на онази, която му го е поднесла. Докато тя не го вземе за мъж. Или не предпочете другиго…

Ала кнесинята се бе разсърдила за нещо на своя телохранител и изведнъж пришпори кобилата си. Вълкодав незабавно срита Сивчо. Обученият жребец дръпна мощно напред и се изравни със Снежинка, която още не бе успяла да препусне стремително. Вълкодав хвана кобилата за юздите и я спря.

Той очакваше господарката да го сгълчи за това своеволие, но не позна. Навела глава, кнесинята седеше неподвижно в седлото и мълчеше. Изглеждаше някак жалка и зашеметена в това си мълчание. Вълкодав също не каза нищо. Близнаците, които бяха успели да се присъединят към тях, се споглеждаха виновно, защото бяха наясно, че не биха могли да попречат на кнесинята да се изплъзне.

Еленя Глуздовна въздъхна и продължи пътя си, като яздеше бавно, с наведена глава…

Отпред вече се бяха показали островърхите галирадски кули, когато насреща им се зададе самотен конник. Вълкодав веднага позна болярина Серт и само въздъхна. Ясно беше, че този път посрещачът е твърдо решен да разбере всичко. Затова не водеше със себе си отроци. За да не станат свидетели на някоя срамотия.

Той препречи пътя с врания си жребец, сетне слезе от коня и кръстоса ръце пред широките си гърди. Дори и да имаш желание да го подминеш, няма да успееш. А освен това кой би могъл да си позволи да подмине един толкова виден войвода. Серт гледаше Вълкодав, който се приближи до него и скочи от коня.

— Къде хойкаш всеки ден с кнесинята? — мрачно попита Серт. — Като си я увардил от убиеца, мислиш, че всичко ти е разрешено, тъй ли? Отговаряй, чуваш ли!

Вълкодав отвърна с равен глас:

— Владетелката ходи където иска и с когото си поиска, а ние с теб, войводо, не можем да й заповядваме.

Боляринът, почервенял, пристъпи към него. Вълкодав не помръдна. Засега не възнамеряваше да прибягва до оръжие, а по-късно щеше да си покаже.

Еленя Глуздовна не се остави да чака, докато инатът и предаността на тези двамата станат причина за някакво нещастие.

Тя повика Вълкодав, протегна му ръка и той я свали от коня. Кнесинята се доближи до болярина и попита:

— Ти, Серт Милованович, си се заел да ме наглеждаш, така ли?

Тя все пак не изрече най-непоправимото. Не се осведоми дали той, боляринът, е дръзнал да задава въпроси за нея, кнесинята. Не. Тя твърде много обичаше стария другар на своя любим баща, за да го обижда по този начин.

— Ами да, заел съм се! — изрева Серт. — Като се върне кнесът, с какви очи ще застана пред него? Твоето чедо се разхождаше с три луди глави… а пък аз, старият глупак, спокойно си стоях вкъщи, това ли да му река?

— С трима телохранители, чичо Серт — неочаквано спокойно го поправи девойката. Все пак не случайно тя беше отсъждала на чия страна е правдата, приемала бе чуждите търговци и бе разговаряла с галирадския народ. — Като двама от тях са избрани лично от теб, а пък третият ме спаси от сигурна смърт. На кого от тримата нямаш вяра, болярино?

Старата Хайгал злорадстваше безмълвно на коня си.

Серт погледна братята Храбри, ту единия, ту другия, а по Вълкодав само плъзна погледа си и така се издаде. Вянинът въздъхна, отбелязвайки междувременно, че близнаците не забравят да оглеждат храстите, полето и ивицата на далечната гора. Все пак бе успял да ги научи на нещо.

А боляринът още повече почервеня.

— Виж какво, момиче, не ме карай да ти припомням времената, когато те шляпах с коприва…

Кнесинята продължи да го притиска и повтори:

— На кого нямаш вяра, болярино?

И тогава Серт допусна грешка. Сграбчи я за ръката.

Вълкодав разбра какво ще направи кнесинята едва ли не преди самата тя да го е решила, и се обля в пот. Тази хватка не й се удаваше особено сполучливо. Пък и против болярина, който кажи-речи от раждането си е носил меч… Но не позна. Вдъхновена от обидата, кнесинята направи всичко безукорно. И… бързо. Учудващо бързо. Така че както си стоеше, важният болярин изведнъж извика и се стовари възнак. Кнесинята моментално го пусна и скочи.

— Добре ли си, чичо Серт?… — попита тя и поруменя от срам.

Вълкодав виждаше колко се свени. Все пак този възрастен мъж навремето я беше дундуркал на колене, беше пял приспивни песни на сирачето без майка. Лежането на земята не си е работа, но Десняка кой знае защо не бързаше да се изправя. Само се надигна на лакът и започна да разтрива жилавата си китка и поглеждаше под вежди — ту смутената кнесиня, ту навъсения вянин, ту близнаците, които едва сдържаха смеха си, ту старицата на коня. Когато срещна погледа на Поразяващото Копие, тя му се изплези.

— Исках господарката да може да се брани — рече Вълкодав. — Дори ако убият всички ни. И мен, и тях — той кимна към братята, — и теб…

— Няма защо да ме оправдаваш! — прекъсна го кнесинята. — Не ти си искал да направиш нещо, а аз те карах!

— Е, какво, дърт пън такъв? — поинтересува се дойката. — Всичко ли разбра? За забавленията на чедото? Или още обяснения искаш?

Боляринът най-сетне се изправи и без да каже нито дума, започна да отупва прахта от дрехите си. Кнесинята го заобиколи и направи опит да надзърне в очите му — дали не се е засегнал? По-нататъшният ход на събитията според Вълкодав също беше лесно предвидим. Боляринът грабна своята „щерчица“ със светкавично движение, което май изцяло й бе убягнало. А след това я курдиса на коляното си и се зае да я пляска, както го бе правил навремето…

Вълкодав, разбира се, не се намеси.

А след няколко дни в крепостта долетя поредният гълъб и глашатаите разгласиха из града щастливата вест: кнесът се връща у дома, кнесът пристига от Велимор. Че и грамота носи за обичта и съгласието с великия южен съсед. Хора, радвайте се!

И хората се радваха.

Денят, в който кнесът се завърна в града, се случи подгизнал и сив. Тъжният — като есенен — дъжд бе завалял още предния ден. Понякога небето се уморяваше да рони сълзи, но никъде не се дяваше тежката мъгла, паднала досами земята. Без да бърза, вятърът търкаляше по морето ниски лениви вълни и почти по водата се плъзгаха мокрите валма на облаците, които нямаха край. Градът бе настръхнал и помръкнал, дори зелената трева върху покривите сякаш бе изгубила цвета си. В такова усойно време на човек му се искаше да се затвори между четири стени и да се занимава с домакинстване под съпровода на пеещия в печката огън. И хич да не мисли за влажния сумрак навън. Който с ръка на сърце дори не може да бъде наречен ден. Откакто се помнеше, на Вълкодав не му се бе удавало да си стои на топло в лошото време. Така беше прието у тях: жените и котките шетат вътре, а мъжете и кучетата — из дворището. А после седем години не само че не бе виждал дъжд и сняг, а изобщо бе забравил как изглеждат небето, слънцето и облаците. Предния ден вечерта, предвиждайки, че времето ще се развали задълго, кнесинята му беше наредила да прекара следващия ден у дома си, защото и тя самата не възнамеряваше да напуска крепостта. Но тъкмо бе изрекла заповедта, по подгизналия главен път, препускайки през глава и разпръсквайки кал, в града пристигна вестоносец и съобщи, че се очаква кнесът да пристигне на другия ден. И дъщерята, разбира се, реши да тръгне да го посреща. Вълкодав знаеше, че ще се опитат да я спрат, но тя няма да ги послуша.

Когато дъждовните облаци станаха от черни синкави, Вълкодав оседла коня си, сложи наметалото с качулка и пое към прикъта.

Той се придвижваше по тъмната безлюдна улица, като рядко срещаше самотни стражи и си мислеше, че когато тръгнат да посрещат кнеса, ще трябва да е с оголена глава — качулката му пречеше да вижда какво става наоколо — и тогава влагата ще слепи косите му, ще започне да се стича по врата му, ще се пропие в ризата му и ще остави петна по хубавата кожена туника… Добре поне, че ризницата не хваща ръжда…

Вчера ликуващият Тилорн му бе показал над какво се бяха бъхтили с майстор Коприва цяло лято: една желязна лъжица, покрита с лъскава като огледало метална плака. Цялата, освен крайчето на дръжката, за която я бяха държали, за да я топнат в разтвора.

— Скоро Коприва ще започне да покрива с това ризниците! — каза ученият. — Представяте ли си каква цена ще започнат да искат за веществата си арантите, ако научат каква е работата?

Лъжицата тържествено бе подарена на Ниилит и девойката незабавно я изпробва: зае се да разбърква зеленчуковата супа, която къкреше на глинената печка. Лъжицата пареше и Ниилит уви дръжката с парцал. Вълкодав се сети, че използваните от Коприва кристали се смятат за отровни и попита Тилорн ще става ли после супата за ядене. Доколкото бе наясно, учените не винаги се сещаха за подобни дреболии. Тилорн само махна с ръка. Той се притесняваше за съдбата на финото покритие не по-малко отколкото Вълкодав за Прилепчо, когато наместваха крилото на зверчето. А пък Ниилит се притесняваше и за лъжицата, и за Тилорн, и за супата от спанак. В нейната родина не готвеха такава, рецептата беше на Вълкодав и тя не бе сигурна в нищо. Любопитният Зуйко (от когото бяха изтръгнали страшна клетва — чрез ядене на малка бучка пръст! — да мълчи за видяното) доведе дядо си, дърпайки го за ръката, а пък с дядото в кухнята дойде и Еврих, който бе помагал за мазането с разтопен восък на парчетата кожа. От рамото на вянина изхвърча развълнуваният Прилепчо и с писък закръжи под тавана… Събра се цялата челяд. Накрая извадиха лъжицата от гърнето, без да я избърсват. Ниилит я изми и изтърка от нея остатъците от спанака…

Чудното покритие заблестя като слънце. Тилорн грабна Ниилит и затанцува с нея до печката.

— Трябва да се направят такива за витязите — посъветва го Вълкодав. — Сигурно веднага ще забравят за разправиите си кой ще яде със сребърна, а кой с кокалена лъжица…

… И ето че той пътуваше към крепостта под унилия дъжд, който изглеждаше още по-студен заради ранния час, и мислеше за лъскавите като ледени дантели ризници, които скоро ще изплете майстор Коприва. И с които сигурно бързо ще се прослави. С такива ризници е добре да препускаш срещу врага, да се носиш към него като желязна стена, хвърляйки го в ужас само с броните… Вълкодав за нищо на света не би сменил с такава собствената си ризница. Както, впрочем, и обикновената си дървена лъжица с тази, лъскавата, дето не можеш да я държиш с гола ръка, а пък как пари в устата…

Студът бе такъв, сякаш не бе лято и той надяна под ризницата две ризи наведнъж, а под тях вълнено елече, скришом изплетено от Ниилит. Елечето бе от сива кучешка козина. Вълкодав, който не беше свикнал да получава подаръци, първоначално се смути, а после, като видя каква е работата, направо се разтопи, толкова драго му стана.

— Това ти е… за да не кашляш повече — притеснена до смърт обясни Ниилит. Вянинът я прегърна с благодарност, а после я попита защо е избрала именно този цвят. За рода си не бе казвал никому. Тя още повече се смути и каза:

— Ами… те, вълкодавите… са такива, сиви на цвят…

Очертанията на къщите и кулите започнаха лека-полека да се избистрят сред тъмата, когато жребецът го докара в прикъта. Кнесинята закусваше и Вълкодав по навик се настани на стълбите, водещи към входа на покоите й. Той прекрасно знаеше, че бдителната баба няма да го пусне дори в коридора. За да не изцапа с мокрите си ботуши красивия и чист под. Вълкодав се замисли как ще тръгнат сега да посрещат кнеса и изведнъж се сети за чутото от болярина Серт, че кнесът изпърво е бил обикновен войвода при покойната владетелка…

Ами какво пък, рече си той ни в клин, ни в ръкав. Кой може да се обзаложи, че след сто години добрите галирадци няма да си спомнят за един от бившите си владетели, че отначало е бил обикновен телохранител при кнесинята?…

Прилепчо подаде носле от пазвата му, подуши влажния въздух и отново се скри на топло, за да си доспи. До стълбите имаше просторен навес, направен именно за да се оставят там конете при лошо време. Вълкодав избърса благодарно пръхтящия Сивчо и криво се усмихна на безсрамната, незнайно откъде щукнала му мисъл. Ама че врели-некипели…

Братята Храбри нечуто изникнаха зад ъгъла и тихичко започнаха да се прокрадват към него, криейки се в мрака.

— Добро утро — поздрави ги Вълкодав.

От тъмното долетя хорова въздишка и братята се приближиха, вече без да се спотайват.

— Че как успя да ни забележиш?… — попита Храброслав. Рядко се случваше сутрин да не зададат на Вълкодав същия въпрос. Да се доближат скришом до него беше безнадеждно начинание, но упоритите близнаци никога не спираха да опитват.

— Аз виждам в тъмното — рече вянинът.

— Ще ни научиш ли? — моментално попита Храброслав. Той беше по-големият и по-бойният от двамата.

Разсъдителният Храбробор подбутна брат си с лакът и каза:

— Какви ги приказваш, трябва да си роден с тази дарба…

— Научих се на това в рудника — рече Вълкодав. — Свикнах с тъмното.

За негов ужас близнаците се спогледаха едва ли не със завист. И двамата се бяха попременили. Когато изведоха конете, се оказа, че животните са така почистени и излъскани, сякаш братята ще се кипрят с тях насред тържището, а няма да яздят из калищата. Първият път винаги си е първи път, каквото и да си приказваме. Първата любов, първият бой… първото пътуване със свитата на кнесинята… Щеш — не щеш, за цял живот ще го запомниш.

Отдавна възнамеряваха да павират главния път на подстъпите към града с камък, по нарлакски, а не с дървени трупи, както бе прието при солвяните. Всички бяха съгласни, че камъкът дълго ще издържи под копитата на конете и със сигурност няма да се превръща всяка пролет и есен в непроходимо блато. Нямаше сговор само относно това кой ще развърже кесията си за общото дело. И затова все още нищо не бе направено.

Пътят отначало минаваше покрай реката, после завиваше на юг, покрай Скалата на мъглите, тънеща сред ниски облаци, и конете веднага започнаха да се движат по-леко. По велиморския път дотук не идваха кой знае колко хора, затова не беше твърде разкалян. Засега. Ако нещата тръгнеха така, както ги бяха замислили кнесът, дружината и мъдрите галирадски старейшини, Галирад щеше да се превърне в още една от морските врати на Велимор. Тогава талигите по този път щяха да се нижат една след друга. И може би най-сетне щяха да се намерят пари и за павирането на пътя. Ако не се появеше нещо друго, което да попречи…

Кнесинята жадно се взираше напред и Вълкодав видя, че тя много се вълнува. Всеки миг сред мъглата щеше да се покаже познатият стяг — бялата птица в полет върху ален фон — и бащата владетел щеше да притисне към гърдите си своята дъщеря хубавица, която от самото начало на пролетта се бе грижила разумно за неговия град. Нима кнесинята имаше за какво да трепери като хлапак преди Посвещението, което щеше да го причисли към мъжете? Може би се страхуваше, че кнесът няма да я похвали?… Но защо?…

— Като ги зърнеш, не се втурвай веднага напред, господарке — предупреди я Вълкодав, когато се качваха на конете. — Само ако си сигурна, че насреща си виждаш баща си. Всичко се случва…

— Виж го ти как командва, срамота!… — веднага се размърмори Хайгал.

Вълкодав си замълча, пък и какво би могъл да каже на заядливата старица, обаче кнесинята прояви неочаквана кротост и рече само:

— Както кажеш…

Заедно с нея пое да посрещне вожда Лъчезар със своите юначни отроци, които яздеха бързи и яки коне и се пръснаха далеч напред по пътя, за да съгледат челния отряд на кнеса. Самият Лъчезар яздеше редом със своята „сестра“ и отначало все гледаше да мине от дясната й страна, за да застане между нея и Вълкодав, но кнесинята му заповяда да застане отляво и боляринът не посмя да не се подчини, макар че се нацупи. А Вълкодав този път яздеше малко по-напред. Свалил бе качулката и усещаше как влагата пропълзява под дрехите му.

Той не се оглеждаше към близнаците, чиито коне следваха в тръс Снежинка, кобилата на кнесинята. Какво имаше толкова да се оглежда. Всеки от тримата бе наясно какво да прави в случай на необходимост.

Кнесинята се бе умълчала, свита под наметката от щавена кожа, която не пропускаше дъжд. Сякаш не посреща любимия си баща, помисли си Вълкодав, ами… Тя очаква от тази среща нещо, което не я радва особено. Изведнъж го осени. Дали пък нея е сватосал твърде грижовният родител?… Сигурно точно затова се бе заела да разпитва за това как е при вяните, случва ли се да не е по любов… Такова нещо може да й дойде наум, само ако на нея самата всеки момент й предстои подобно. Ами да, сватосал я е! За някой от личните мъже на Велимор. Милостива Повелителко на Съдбите, направи така, че да не е съвсем стар, зъл и противен.

На Вълкодав му дожаля за кнесинята, на която не само че не можеше да помогне в тази беда, но и не умееше да намери дори разумна дума за утеха. Освен това през ума му мина мисълта, че ако нещата наистина стоят така, ще трябва някой да се мести да живее другаде. Дали кнесинята ще иде във Велимор? Или пък знатният жених — при новите роднини и новите си съюзници?… И ако се падне на кнесинята да замине, дали тя ще пожелае да вземе него, Вълкодав, със себе си? И какво ще правят тогава Тилорн, Ниилит и Еврих, дядо Варох и внучето му Зуйко?…

Такива ми ти работи, помисли си той и се подсмихна. Нито те могат без мен, нито аз без тях. Семейство. Моето семейство…

И в този миг зад сивата дъждовна завеса долетя тихият, поради голямото разстояние, но ясен и звънък глас на рога.

Еленя Глуздовна, то се знае, на мига забрави всичките си обещания и понечи да препусне напред. Вълкодав, който нарочно яздеше пред нея, я спря, хващайки юздите на кобилата й. И не ги пусна дори тогава, когато от мократа мъгла пред тях изникна един разчорлен отрок.

— Кнесът!… Пристига кнесът, зърнах го с очите си!… Ей ги, вече се виждат…

През пелената на дъжда наистина вече се очертаваха силуетите на конници. Чуваше се смях, ехтяха радостни гласове.

— Догонвай ме, сестро! — каза Лъчезар и се понесе напред по обраслия с трева път.

— Чуваш ли вече гласа на татко ти, почитана господарке? — попита Вълкодав.

Кнесинята само кимна. Тя гледаше Вълкодав почти с някакво отчаяние. Така, сякаш не искаше да я пуска. Вянинът пусна юздите и каза:

— Да вървим.

Кобилата й пристъпваше от крак на крак, нетърпелива да препусне след всички останали. И когато й бе дадена тази свобода, буквално полетя напред.

Сигурно Еленя Глуздовна наистина се беше метнала на майка си. Широкоплещестият, среден на ръст мъж, който прегърна бащински, имаше тъмна къдрава коса. Единственото, по което двамата си приличаха, бяха очите — сиви, бистри като кладенчова вода. Кнесинята плачеше на глас и се притискаше към бащините гърди, като нехаеше, че коженият плащ се беше разтворил и студеният дъжд мокреше зелената й карирана вълнена рокля.

— … Колко си отслабнала, станала си кожа и кости! Докато ме е нямало, май си престанала да се храниш? Пък аз смятах, че само велиморските хубавици се стараят да станат кльощави и бледи, мислех си, че нашите са по-умни… Ама и ти си същата! — сгълча я ласкаво кнесът, като се стараеше да овладее треперенето на гласа си. После погледна над главата на щерка си и срещна погледа на Вълкодав, който стоеше само на две крачки разстояние. Глузд Несмеянович внимателно огледа новия човек и лекичко побутна кнесинята по рамото. — А този, дето те съпровожда, кой е? Не си го спомням…

— Това е вянски главорез, роднино — обясни Лъчезар. — Дъщеря ти е прекалено добра, владетелю: храни с твоя хляб разни готованци…

Кнесинята вдигна рязко глава и впери поглед в него. Ако не ставаше дума за такава красавица, Вълкодав би казал, че гледа свирепо. И още нещо. Лъчезар сигурно отдавна се развличаше, благодарение на омайващия прах. Хората с всичкия си ум в главата не се държат така. Не повтарят поред все едни и същи грешки.

— Това е телохранителят ми! — със звънтящ глас каза кнесиня Еленя.

— Нима? — учуди се кнесът. — Че на кой друг, освен мен, си нужна, че да те вардят?… — Отпрати с ръка Вълкодав и каза: — Хубаво, сега си върви заедно с твоите отроци, вянино. После ще видим каква е работата.

Вълкодав не се помръдна от мястото си.

— Щом вянинът мълчи, значи има причина за това — рече кнесът и погледът му стана много внимателен. — Ти умееш ли да говориш, телохранителю?

— Добри хора са счупили носа му, ама май още не са му отрязали езика — каза Лъчезар подигравателно. — Макар че си е заслужавало…

— Прощавай, владетелю — тихо каза Вълкодав. — Аз служа на твоята дъщеря, а не на теб.

Витязите и слугите, които бяха съпровождали кнеса във Велимор, с любопитство поглеждаха странния приближен на кнесинята, удостоен от нея с подобна чест за незнайни заслуги. Ала Глузд Несмянович гледаше Вълкодав с чувство, в което прозираше одобрение.

— Че от кого ще я пазиш, щом е с мен? Освен аз самият да напляскам чедото си…

— Владетелката ме храни, за да пазя добре — рече Вълкодав. — И аз просто си върша работата.

Тук отново се намеси кнесинята и на скоропоговорка заразправя на баща си как са се опитали да я убият на тържището. В разговора се намеси и Лъчезар. Той не криеше своята неприязън към своенравния вянин, вярно, без да го обвинява повече в сговор с убиеца. Сега според думите му излизаше, че той преди всички е забелязал опасността и пръв би закрил сестра си с тяло, ако не е бил съборен на земята от тромавия телохранител.

Вълкодав яздеше отдясно на кнесинята, като леко изоставаше от нея и мълчеше. Беше му все едно. Няколко пъти усети върху себе си въпросителния поглед на кнеса. Нека си гледа. Той само си вършеше работата — охраняваше, а разговорът между големците не го засягаше.

Когато наближиха градските порти, пътят се изпълни с посрещачи. Гражданите се бяха затъжили за своя кнес. Май жителите на Галирад обичаха Глузд Несмеянович не по-малко от неговата умница дъщеря. Щастлив народ, помисли си Вълкодав. Когато протягат на един вожд децата си за благословия, това все значи нещо. До слуха му долитаха откъслечни думи: хората приветстваха кнеса и го уверяваха, че кнесинята ги е управлявала мъдро и справедливо. Вълкодав се надяваше само на едно — шумът и виковете да не му попречат да разпознае, да речем, шепота на кинжала, напускащ ножницата. Или тихото бръмчене на изопваната от стрела тетива…

Ала сега Боговете гледаха от висините към Галирад с благосклонна усмивка. И свитата, и посрещачите благополучно пристигнаха в прикъта.

В крепостта кнесът веднага се усамоти с дружината си и със своята дъщеря помощница. Изглежда, имаше работи, чието обсъждане не търпеше отлагане. Вълкодав отведе Сивчо в конюшнята, размишлявайки по въпроса, че при вяните никога не се прави така. Там затваряха завърналия се от дълго пътуване в отделна стая, без да го допускат особено до общия живот на домочадието. Ами ако докато е обикалял из незнайни земи, се е пропил с някаква нечистотия?… Току-виж това изобщо не е той, а някой зъл дух, приел облика на човек?…

Все пак сигурно имаше право старецът, с когото му бе писано да си поприказва на брега. Какъвто е животът, такива са и обичаите. Какво щеше да стане с големия търговски град, ако с пълна строгост се почита домашният праг, а пък новопристигналият кнес бъде приет като чужд човек?…

Вълкодав изпитваше желание да се върне в дома на Варох, хубавичко да се наяде и после може би да подремне на топло, но нямаше право да го стори. Трябваше следобед да е на разположение на тържището, където кнесът щеше да разговаря с гражданите, за да ги уведоми как е минало пътуването, с какво се е върнал от него. Защото ако не го стореше, още вечерта из града щяха да плъзнат разни слухове. Което нямаше да е хубаво.

Когато Вълкодав влезе със Сивчо в конюшнята, завари коняря Спел да посреща на гости мятелника Зичко Живлякович. Двамата се бяха разположили върху купчина слама и се гощаваха, за да отпразнуват благополучното завръщане на кнеса. Ето какво се случва, когато нямаш навика да почукаш преди влизане, помисли си Вълкодав. Без да иска се бе натрапил, така излизаше.

— Да ви е сладко — рече той, докато ги подминаваше. Нямаше нито да се учуди, нито да се засегне, ако му отвърнеха с думи, от които да проличи, че гощавката е само за двама, а третият е излишен. Но Спел, чиято коса имаше досущ цвета на слама, зарадвано заръкомаха и посочи на Вълкодав малката глинена бутилка.

— Ела при нас, Вълкодаве! Да пийнем за здравето на кнеса и кнесинята…

Колкото и да бе странно на пръв поглед, особнякът телохранител му харесваше. Сигурно понеже онзи чудесно се грижеше за Сивчо, без да прехвърля това задължение на слугите.

— Благодаря — отвърна Вълкодав. — Може да хапна от мезето, но недей да цапаш чашката. Тепърва ще съпровождам владетелката до площада…

И се залови да четка коня, който вече беше заврял муцуна в хранилката.

— Виж го ти, същинска мома, достраша го да пийне капка кладенчова вода — чу той думите на Зичко, който тихо се изсмя.

— Такъв си е — съгласи се Спел. — Нищо, че има мустаци. — И подвикна: — Ей, вянино, какво реши?

Вълкодав се усмихна. Не се обиждаше на такива безобидни подмятания, само това липсваше. Сивчо извръщаше глава към него, въздишаше, побутваше го с нос по рамото.

— За нашата господарка — долетя зад ъгъла гласът на Зичко. Дочу се звукът на изливащо се в чашата вино. — Жалко, ама какво да се прави — продължи старият слуга. — Време е да се изживее животът, всяко нещо е с времето си…

Да, точно така: кнесът е сватосал дъщеря си! — веднага се досети Вълкодав. Всичко както си му е редът. Тепърва ще оповестят на народа, а пък верните слуги вече са научили как стоят нещата.

Виното потече в другата чаша и Спел потвърди догадката на телохранителя:

— За новото гнездо — да се стори по-топло от старото на нашата гълъбица.

— Много искаш — измърмори старецът. — Къде се е чуло и видяло в чуждата къща да ти е по-сладко, отколкото в бащината?

Те пиха. Чу се как Спел сочно захапа кисела краставица, приготвена по прочутата вянска рецепта. Вълкодав потисна желанието си да попретупа работата и продължи да действа с четката.

— Какво пък, добре се омъжва! — започна да разсъждава на глас младият коняр. — С една дума — за велиморец! Сигурно още на другия ден ще се къпе в злато. А като я прегърне, като я целуне…

Той се засмя.

— Ой гиди, палавнико — измърмори Зичко, но по гласа му се усещаше, че се усмихва. Вълкодав поглади Сивчо, плесна го загладената задница и излезе в общото помещение. Изобщо не се съмняваше, че слугите са разузнали всичко за годеника. И за рода, и племето му, и за това дали неговата младост и красота са равни на невестините. А щом е така, значи сега ще споделят наученото и с него.

Като забеляза телохранителя, Спел потупа с длан сламата до себе си.

— Хайде, вянино, мезето свършва!

Ала в паницата с ухаеща саламура още плуваха крехки малки краставички. Устата на Вълкодав моментално се изпълни със слюнка. Той седна, взе една краставичка, учтиво благодари и захрупа.

— Значи жениха си го бива, а? — след малко попита той.

— По-добър не може да се намери! — откликна Зичко. — Вярно, родом е сегванин, но иначе е от личен по-личен велможа. Страж на Северните порти!

Всички знаеха, че сред Стражите на велиморските порти имаше и безродни люде. Но лоши или поне посредствени воини — никога. Вълкодав никак не обичаше да разпитва, но понеже работата засягаше кнесинята, не се сдържа и сипа още масло в огъня:

— Сигурно е стар, плешив и беззъб…

— Щеше ли нашият владетел да даде чедото си на такъв! — възмути се Спел, който вече си беше приятно пийнал, а пък Вълкодав си помисли: и още как би го дал, ако цената е Галирад. Докато конярят разпалено продължи: — Слугата на кнеса, дето придържа стремето му, е видял с очите си жениха и ни каза. На години бил млад, но разправят, че делата му стигат за седмина старци, че и за други ще остане. Горлуша, слугата, се кълнеше… снагата му била юнашка, имал коси като злато, ей такива мустаци и очи, по-чудни от халисунски сапфири…

Макар че току-що бе съжалявал сватосаната владетелка, вече беше готов да брани годеника й така, сякаш Вълкодав го бе одумвал.

— И родът му е добър, нищо че е сегванин. Самият той е кунс и син на кунс, пък и името му е такова, дето подобава на вожд: Винитар!

Никой не би заподозрял по лицето на Вълкодав, че това име означава нещо за него. Той кимна, дояждайки бавно краставицата, като чакаше Спел да каже още нещо интересно. После отбеляза:

— Чувал съм, че навремето тук наблизо имало един кунс, Винитарий…

— Ами да, точно за сина му говоря — радостно обясни Спел. — Бащата, видиш ли, си е преиначил името така, че да звучи като арантянско, пък синът не иска — и с право.

… Синът, мислеше си Вълкодав, синът на Винитарий. Съвсем скоро ще закарат кнесинята при него, жена да му става. И сигурно той, Вълкодав, ще я закара. За ложето на сина на Човекоядеца. Защо? Защо точно нея?…

— Нищо не ядеш, момче. — Зичко Живлякович му подаде комат пресен ръжен хляб и голямо парче крехко месце, здраво поръсено с хрян. — За какво си се замислил? Виж, тебе кнесинята със сигурност ще те вземе в свитата си, пък и като нищо ще те остави при себе си. Пък и да не го стори, все пак ще видиш Велимор, разправят, че страната е чудна…

Вълкодав кимаше и хем го чуваше, хем не го чуваше. Усещаше с отчаяние как се ражда и расте в гърдите му познатата болка. Пълни четири седмици не му се бе случвало и той, глупакът, вече се бе обнадеждил, че се е отървал от нея, благодарение на вещите лечители… Как пък не. Опита се да се възпротиви, но това не беше в човешките възможности. Кашлицата се изтръгна от гърдите му като поток, разкъсал бента. Хлябът с хряна и парчето месо падна на сламата. Вълкодав безпомощно се сви, опитвайки се да изхвърли от себе си обзетите от пламъци дробове. Прилепчо, който душеше нещо из гредите под тавана, с жален вик се стрелна като камък на рамото му…

… Понякога в каменоломните докарваха робини за разтуха на надзирателите. Каторжниците, отдавна забравили как изглежда една жена, дълго обсъждаха такива събития. Само Сивия пес въртеше чука с мрачна свирепост, дрънчеше с оковите и отказваше да проумее защо не се отваря земята, защо не се сгромолясва небето, за да погребе под отломките си Скъпоценните планини…

И ето че веднъж покрай него мина Вълка, нарамил съпротивляваща се девойка. Тогава Сивия пес научи, че понякога дори веригите се късат, ако силата ти дойде отвътре. Разбира се, не успя да строши главата на Вълка и да свали от рамото му момичето. Бързо го повалиха на земята, вързаха го и го завлякоха при стената, да го нашибат с камшиците. Нито за пръв, нито за последен път. Така го млатиха, че някой не толкова издръжлив би пукнал. Но най-лошото дойде после. Когато отвори очи, Сивия пес зърна надвесилия се над него Вълк. А редом с него бе застанала онази девойка. Весела и доволна. На какво я бе научил в прегръдките си Вълка и имало ли е на какво да я учи той така и не разбра. Тя се усмихваше на Вълка и с кискане се умилкваше и на още някой, от мястото до стената не се виждаше. После взе от Вълка камшика и…

Доколкото бе известно на вянина, впоследствие тя рядко се бе разделяла със същия този камшик. И малцина сред надзирателите й бяха равни по жестокост. Освен това се мълвеше, че от Вълка (а може би не от Вълка), тя се била сдобила с дете, което затрила в рудниците. Беше много хубава, много. После я бяха видели с някой от големците и слугите й се кланяли с почит, викали й господарке…

Вълкодав изпита чувството, че вътре в стомаха му нещо се изопва до предел и се къса, а веднага след това дойде облекчението.

— … Това е младежта… — достигна до съзнанието му мърморенето на Зичко Живлякович. — Мислят си, че всичко могат. Дори отказват да се сгреят след толкова мръзнене. Глей го как буха!

Старият мятелник обърна бутилката над чашата и с надежда я разклати. От бутилката се търкулна само една капка.

— Нищо ми няма — дрезгаво рече Вълкодав. Конярят Спел вече бе вдигнал комата и почистваше сочния резен месо от полепналите сламки. Вълкодав взе хляба и предложи едно парченце на Прилепчо, който обаче не пожела да се гощава. Пък и на него самия му се беше отщяло да яде, но бе късно за учтив отказ. Той само избърса устата си с длан, като при това леко я наплюнчи. Усещаше в устата си твърде познатия отвратителен вкус, но до последно не му се вярваше. После издебна момента и когато незабелязано за останалите погледна дланта си, видя върху нея алена кръв.

Кнесинята излезе от палата ръка за ръка с родителя си. Тя вървеше спокойно и мълчаливо, но като я гледаше, Вълкодав кой знае защо си спомни как отиват на смърт осъдените, които са силни духом. Какво има?…

Конярчето изведе кобилата Снежинка. Вълкодав, както обикновено, отиде да качи владетелката на седлото. Хвана девойката през кръста, вдигна я и я сложи да седне на гърба на кобилата… и в този миг Еленя Глуздовна изведнъж го хвана за ръцете, сграбчи го така, сякаш се дави в безпросветен въртоп и няма кой да я спаси. Вълкодав вдигна очи, срещна молещия й, изпълнен с отчаяние поглед и усети как някаква лапа с остри нокти стисва сърцето му. Но от всички страни гледаха воини, велможи и слуги, че и велиморци, и мигът отлетя, кнесинята пусна ръцете му и се зае с юздите. Вълкодав се намръщи, метна се на Сивчо и се нареди отзад, защото не знаеше как ще язди господарката — отляво или отдясно на баща си.

Когато напуснаха крепостта, Вълкодав изпита чувството, че хората от сутринта не са се разотивали по домовете си и все тук са стърчали в очакване на своя кнес. Той се оглеждаше наоколо с обичайната си бдителност. Мисълта за кнесинята и за нейния годеник му досаждаше, пречеше му да се съсредоточи и той гледаше да я пропъди.

Точно затова, мислеше си, телохранителят не бива да откровеничи с онези, които са го наели, не бива да споделя своите и да изслушва чуждите преживявания. Ако тогава, на брега на реката, се бях поддал на любопитството й, кнесинята би научила КОЙ е видял сметката на бащата на бъдещия й годеник. И защо го е сторил!…

Освен това той непрекъснато усещаше в ръцете си нейните пръсти и недоумяваше защо тя вървеше така, сякаш е осъдена на смърт. Дали не знае нещо за сина на Човекоядеца?… Едва ли. Градът си е град, но ако момъкът беше развратник или злодей, кнесът сигурно не би му дал любимата си дъщеря…

Вълкодав видя, че кнесинята се бе овладяла напълно. Тя яздеше със спокоен израз на лицето до родителя си и дори махаше на хората. Ето сега Глузд Несмеянович я притегли към себе си, погали я по косите, каза й нещо на ухото или по-скоро почти изкрещя, за да го чуе тя сред гълчавата. Кнесинята не се огледа за телохранителя, но той отново усети безпомощното, отчаяно ръкостискане, с което сякаш му бе казала: защити ме!…

Дали някой друг не й е легнал на сърцето?… — размишляваше той, докато излизаше след владетелите на пазарния площад и се оглеждаше бдително.

— Не се бой, вянино! Вече сме учени, ако някой замисли нещо, сами ще му извием врата!… — долетя до него нечие закачливо подвикване. Вълкодав погледна натам, за да се убеди, че викът не цели да го заблуди. Кнесът слезе от седлото и лично помогна на щерка си да стори и тя същото.

Вълкодав се забърза и се доближи до тях. В местата, където има струпани хора, той се спешаваше последен.

… Не, тя няма приятел, дето й лежи на сърцето. Инак щях да знам. С приятеля копнееш да се виждаш, да си поприказваш с него, да го приласкаеш. А кнесинята — ту заедно с нас в гората, ту при хората, ту с дойката в палатите си. А може този приятел да е такъв, че са й забранили да го вижда, та дори и да мечтае за него? И това не е: тайната любов се забелязва повече от явната…

Честно казано, отдавна и май безвъзвратно бяха отминали времената, когато градът действително можеше да изпрати своя кнес с посланичество, а после да му поиска строг отчет за неговата мисия. Но на хората им харесваше, че едва завърнал се у дома, техният кнес по стар обичай отива на площада при народа, за да отговаря за делата си.

Кнесът говореше прав, застанал на дъсчен подиум. Кнесинята стоеше с едно стъпало по-ниско от баща си, а на следващото стъпало под нейното, както обикновено с кръстосани на гърдите ръце, се бе изправил Вълкодав. Вече бяха престанали да го сочат с пръст. Добрите галирадци бяха свикнали, че тяхната любимка навсякъде е сподирвана от мрачния телохранител. Вълкодав оглеждаше пазарния площад, задръстен от тълпата. Продължаваше да усеща на китката си пръстите на кнесинята. Като клеймо.

Кнесът говореше хубаво. Не прекалено сбито, нито пък твърде подробно, всичко бе казано с мярка. Той знаеше кога да се пошегува, как да те накара да се гордееш. Галирадските старейшини и светите влъхви попиваха всяка негова дума, седнали в дървените кресла под пъстрия кожен полог — дар от улицата на занаятчиите. Вълкодав слушаше с четвърт ухо и се поглеждаше назад към кнесинята. Какво би могъл да стори за нея?… Само още веднъж да обходи тълпата със зорко присвити, почти немигащи очи…

Симураните са онези чудни същества, които приличат на огромни кучета, но са дарени с криле, за да летят. Тези криле са им дадени от Бога на бурите като награда за това, че веднъж техните предци успели да смекчат гнева му. Те гнездят високо в планините и никой няма власт над тях. Подчиняват се само на вилите — крехките Повелителки на облаците с големи очи. „Не викай «мъко моя» — гласи една вянска мъдрост. — Почакай да видиш мъртъв симуран…“