Вълкодав

7. Никой

Вълкодав първо заподозря, а после доби сигурност, че младата му благодетелка и сама не знае защо й е телохранител. Когато кнесинята се оттегли в покоите си, а ядосаните витязи се разотидоха, при Вълкодав дойде мятелникът — специалният прислужник, който носи отговорност за одеждите на воинската дружина и на челядта на самия кнес.

— Да вървим, господарю — каза той на вянина. — Еленя Глуздовна нареди да ти изберем хубави дрехи.

Това ми стига, рече си наум Вълкодав, притиснал към гърдите си подарения плащ. Но на глас, разбира се, замълча и послушно сподири слугата. Понечи да преметне през рамо ремъка на ножницата, но веднага го махна, защото се усети, че и без това май ще му се наложи да се обезоръжи.

Мятелникът беше достолепен мъж с бяла брада и напета походка. Истински стар прислужник от бдящите повече от стопанина за честта на дома му слуги. Той заведе Вълкодав в просторното складище с наслагани вече по раклите и скриновете дрехи, които по негова преценка ще са по мярка на снажния здравеняк вянин. Вълкодав ги огледа и му се стъжни, понеже разбра колко смътна представа има мятелникът за телохранителите и техния занаят. Пък и откъде би могъл да знае? Повечето обитатели на прикъта бяха воини, не само нямащи нужда от охрана, но способни да бранят всекиго. Защо до кнесинята ще се кипри още един въоръжен човек? За повече хубост и красота, за какво друго. Затуй слугата бе разстлал по пъстро изографисаните капаци няколко пищно бродирани горнища с тесни гащи по новата мода. Дрехи, подходящи криво-ляво за изправена или седнала стойка, но не и за мятане на коня — при светкавичното скъсване по шевовете голям срам ще падне.

Вълкодав едва чуто въздъхна и се обърна към стареца.

— Как ти е името, дядо?

— Зичко — отвърна мятелникът.

— А бащиното?

Слугата учудено помълча, после приглади брадата си.

— Живлякович…

— Да ти се намира, Зичко Живлякович, мека кожена туника? — попита Вълкодав. — Такава, дето да покрие ризницата?

Мятелникът кимна и отмести бродираните одежди, за да отвори една от раклите и скоро след това Вълкодав пробваше кафеникавата туника с отлична изработка. Спускаща до средата на якото бедро, с ръкави до лактите. Старият слуга имаше набито око. Вълкодав раздвижи рамене, наклони се, приклекна и разбра, че туниката ще пасне върху ризницата и няма да пречи на движенията. Дойде ред и на дългите кожени гащи — подобни на собствените му, но чисто нови, после и на ботушите с връзки над глезените. И накрая — на обикновената, без никакви бродерии риза от дебел плат.

— Ама ти, добри юначе, направо за бой се стягаш — отбеляза Зичко.

Вълкодав понечи по навик да измърмори „Може и да се стягам“, но размисли и отвърна:

— При моята работа не се знае в кой миг ще се стигне до бой. Благодаря ти засега, Живлякович.

Откри болярина Серт в задния двор. Ядосан от прищявката на младата владетелка, Десняка (същия, дето винаги стоеше отдясно на кнесинята) сега си изкарваше яда на младоците-отроци, които упражняваха уменията си с дъбови мечове. Крясъците му, ехтящи из целия прикът, безпогрешно насочиха Вълкодав.

Когато видя болярина, първата му мисъл бе съмнението относно навременността на раздумката с този човек. Втората мисъл беше, че името му — Серт, — си е досущ добре измислен прякор. Като нищо беше прякор, понеже при солвяните истинските имена бяха известни само народа и приближените побратими. Полуголите, лъщящи от пот дружинни отроци се бъхтеха с тежките дървени мечове, предпазваха се и нападаха със скокове. Боляринът се разкарваше из тая гмеж от гъвкави тела като мечка на мечките и с бащинска щедрост раздаваше бащински тежки плесници на нескопосните. Правеше го със завидна лекота: макар косите му да бяха побелели, старостта нямаше скоро да се вкопчи в тях, за да го обязди. Серт забеляза Вълкодав и се престори, че не го вижда, само още повече почервеня. Но вянинът упорстваше и не си тръгваше, затова най-накрая Десняка самичък го привика:

— Ей, ти! Я ела тука!

Вълкодав пусна долу големия вързоп с плаща и дрехите и се доближи.

— Защо ли трябва да ти се доверявам?… — попита боляринът и забоде в него сивите си оченца. В гласа му се долавяше неподправена горчивина. Вълкодав позамълча, за да обмисли отговора си, и спокойно отвърна:

— Защото почитаната господарка ми се доверява.

— За тебе може да е господарка, а на мен ми е като родна щерка! Откъде да съм сигурен, че ти, обеснико, няма да й причиниш зло?

Вълкодав неволно се сети за мъжагите-кибритлии с тежка ръка, които умират да се обикалят едни други, да се лашкат с яки рамене и да обмислят заслужава ли си да подхванат същинското сбиване. В случая със сигурност не си заслужаваше. Значи все някой трябваше да отстъпи пръв.

— По-добре кажи, войводо, заплашвал ли е някой Глуздовна? — попита Вълкодав, без да повишава глас. — Да е имало подхвърлени писма. Или дочути злонамерени приказки?

— Нищо не е имало — леко мирясал, измърмори Серт. — От какъв зор си й ти, чукундурино?

— Зор, не зор, това не е работа за нашите мозъци — каза Вълкодав. — Щом е заповядала, длъжен съм да й служа. Има ли почитаната господарка други телохранители?

— Няма — със същата неучтивост, но вече лишена от враждебност отвърна боляринът. — Нямала е досега, а и тебе няма дълго да те има.

— Както заповяда владетелката, така ще е — каза Вълкодав. — Благодарен съм ти за наученото, войводо.

Него ден Вълкодав не остана дълго в прикъта, за сметка на това се наслуша на какви ли не приказки от витязи. Някои се интересуваха дали възнамерява да стърчи като колец до кнесинята и да я изпровожда до всяка врата. Други предполагаха, че вянинът ще смаже от бой всяка бълха, засилила се да нападне кнесинята сред пухените завивки. Трети жлъчно предричаха нашествие на бълхи, предизвикано от самото присъствие на вянина, понеже с когото се събереш, от него всичко прихващаш. Вълкодав мълчаливо търпеше злите езици, сякаш не хапеха него. От значение беше само вредата, която заплашва почитаната господарка. А що се отнасяше до него самия — пръските кал не са лекета от сланина, изсъхнат ли, сами отиват в прахоляка…

Кнесинята Еленя повече не излезе навън от покоите си. Сигурно очакваше да секне щедростта на одумките. Само изпрати кесия със сребърни монети по едно от момчетата, което му предаде устно заповедта й: днес да се прибира у дома, а утре в ранни зори да дойде при същата врата. А от себе си допълни, че повелителката-кнесиня щяла да ходи на пазарния площад, за да й се поклонят новопристигналите търговци.

— А защо търговците не дойдат при госпожата? — попита Вълкодав.

— Така е прието отколе — важно отвърна хлапакът. — Кнесовете няма защо да се крият от хората. А Галирад се слави със своите търговци!

У дома очакваха Вълкодав с голямо нетърпение. По време на отсъствието му при майстора се беше отбил един негов познайник, млад велх, който им бе разправил за случката със стареца и старицата — чисто по велхски, с безчет подробности, в чиято истинност не можеше да се закълне, защото половината бяха измислени в движение. А когато Вълкодав се върна от прикъта, че и въоръжен отново с меча, че и с натежала от сребро кесия, че и с голям вързоп в ръце… развълнуваните въпроси заваляха като ситна градушка.

— Вече съм телохранител на самата кнесиня — накратко обясни вянинът. — Тя и меча ми върна.

Спря дотук, но за умните хора беше ясно, че само за последното е готов да пази кнесинята без пари. На заранта новата му служба започваше истински, затова Вълкодав прегледа бегло почистените разбойнически ризници, пъхна ги в чувала и се накани най-после да изпълни вчерашното си неизпълнено намерение да ги отнесе при оръжейника.

— Ще дойда с теб. Може ли? — веднага се примоли Тилорн. И обеща: — Ще вървя бързо. Няма да се зазяпвам. Честна дума!

На минаване покрай „Овнешката Плешка“ Вълкодав неволно погледна към мястото, където покрай него бе притичала старата Кирен. Само за да бъде просната след миг на паважа, не успяла дори да докосне болярското стреме.

— Тук срещнах вчера онази жена — изненадващо за себе си каза вянинът.

Тилорн, който усърдно подтичкваше, попита:

— Ти видя ли го после, тоя велможа?

Вълкодав поклати глава:

— Не, не го видях.

Деликатният Тилорн не попита как ще протече бъдещата среща между двамата пресни познайници. Ами сигурно мирно и кротко, каза си Вълкодав. Макар, честно казано, с известно напрежение да бе очаквал тази сутрин хубавецът болярин да се появи от някоя врата на прикъта. Но щом Лъчезар бе тоя, що стои отляво на кнесинята при всяко раздаване на правда или прием, неизбежно щяха да си закачат лактите на разминаване. Вълкодав неволно се сети за предстоящото излизане от прикъта за среща с гостуващите търговци, спомни си наредените до кнесинята боляри и си запита къде е редно да се подреди той. Предпочиташе да застане съвсем близо до резбованото кресло на господарката, зад дясното й рамо. Но застане ли там, пред носа му ще се пречка тила на стария Серт. Лекото преимущество в ръста си беше достатъчно, за да затулва погледа на Вълкодав. Да не говорим, че отместването на тоя мъж канара беше невъзможно, което правеше невъзможни и бързите скокове напред. А пък ако застане отляво… Не, че Вълкодав не боравеше еднакво сръчно в боя и с двете си ръце, но му се повдигна при мисълта да застане рамо до рамо с Лъчезар, способен нацупено да се оплаче, че долавя кучешка миризма, лъхаща от немития вянин…

Вълкодав беше съпровождал най-различни хора, мъже и жени, но в повечето случаи като пътуващ с тях охранител. Досега не си беше имал работа със сигурността на такива важни особи като кнесинята. Да застане отпред, до облегалката на креслото?… Как пък не. Десняка сигурно ще го удуши със собствените си ръце. Иди му обяснявай, че меренето на титли и чинове с телохранители е същото като да се сравняваш със… да, точно така, със сивото куче пазач, което понякога тича пред господаря си…

Стигнаха до улицата на оръжейниците без произшествия, ако не се брояха поклоните на всички срещнати велхи.

— Здрав бъди, почитаеми — рече Вълкодав още с влизането в работилницата на оръжейника.

— И ти бъди жив и здрав, вянино — отвърна майстор Коприва, набит мъжага с руса брада. — Чаках те вчера… Добре де, хората ми разправиха. Бронята, дето си я хареса, не е продадена. Ела да я видиш.

И той заведе Вълкодав в двора, където при хубаво време изнасяха на праведната слънчева светлина броните за продажба. Галирадските майстори обикновено работеха по поръчка, но все по-често се случваше да правят ризници за продажба наляво и дясно.

Тук изработваха най-различни доспехи. Ризници със ситна, едра, плоска или двойна плетка и такива, дето не бяха направени от отделни брънки, ами се изплитаха изцяло от дълга тел. Тия последните бяха трудни за поправка и вършеха работа за издокарване, но не и за сериозни дела. В двора на майстор Коприва освен това бяха изложени така наречените „дървени“ брони: изплетени от железни плочки с ремъчета, както и други, от цели парчета кожа, с пришити или прикрепени към тях плочки, които красиво се застъпваха като рибени люспи. Мнозина воини ги смятаха за по-надеждни от ризниците. Навремето Вълкодав бе ползвал и двата вида. А и се беше сражавал със съперници, носещи най-различни доспехи. И ако имаше избор, предпочиташе пред всичко останало тежката вянска ризница с якичка колкото длан и ръкави до лактите. Тя отлично удържаше на всеки случаен, приплъзващ се удар и не притесняваше движенията. Що се отнася до директния удар на меч, секира или стрела, от него няма спасение, дори човек да е с лят нагръдник, каквито отскоро изработваха бреговите сегвани, любители на конните битки…

Вълкодав бе дошъл за ризницата, която си беше харесал преди два дни. Тогава бе обиколил почти всички работилници и я беше видял почти последна, но щом я зърна, тя лепна на погледа му. След подобаващото разрешение, Вълкодав нахлузи през глава подрънкващата плетеница и изпита чувството, че връз раменете му лягат тежките ръце на приятел. Сигурно така се чувства мечът му в ножницата, изкована от стария Варох. Отпред ризницата падаше на педя и половина под чатала, а отзад бе по-къса, за да е удобна за езда. Абе, желязното си е желязно!… Вълкодав дълго прехвърля през пръсти лъскавите брънки, плътно скачени или пък споени с нитчета, тук-там откри майсторски дири от поправки и не намери за какво да се заяде. И изработката, и качеството на метала бяха безукорни. Ако му се присъни като меча, тая ризница има за какво да му разправя…

Никаква грехота не е да се харижат за тая хубост развлечените по сравнение с нея ризници без яки на ония двамата хубостници. Ставаха само за сплашване на селяните, мотаещи се с изнасянето на яденето и пиячката барабар с ценната покъщнина.

Вълкодав ги измъкна от торбата — сребристи и лъскави, почистени от ръждата и засъхналата кръв. Майстор Коприва бегло ги огледа с набито око и кимна доволно. Колкото за търговец или някой там пътешественик стават.

— Спазарихме ли се? — с туптящо сърце попита Вълкодав.

— Спазарихме се.

Вълкодав не бързаше да пъхне в торбата красивата броня, легнала върху дланите му. Тилорн, който едва сега сколаса да цъфне най-после и той в работилницата, се приближи и любопитно понечи да пипне ризницата, но в последния миг отдръпна ръката си и попита:

— Може ли?

Вълкодав се усмихна и рече:

— Може, не хапе.

— Мислех си да не би да има някакво поверие… — обясни Тилорн, който се любуваше на синкавите отблясъци върху еднаквите, гладки брънки.

Наистина имаше поверие, но на добрите хора са им позволени много неща.

Вълкодав забеляза, че след учения мъж от вратата на работилницата изскочи някакъв млад чирак, за да привика настрана майстор Коприва и притеснено да му шушне на ухо. Вянинът веднага заподозря грешката си да зареже вътре Тилорн без надзор, но междувременно Коприва се извърна и страховито навъсен попита Тилорн:

— Ти кой си? За кого си дошъл да подпитваш за тайните ми?

— Аз ли? — изуми се Тилорн. — За никакви тайни не съм питал, добри майсторе. Просто се поинтересувах от това чудесно момче как точно почерняте метала!…

Вълкодав скри ризницата в торбата, която преметна през рамо. „Ремъчето на добрите намерения“ висеше на ножницата му развързано: кнесинята собственоръчно го беше развързала и беше удостоверила чрез прикрепване на дървена плочка с личния си печат, че лично тя е дала на Вълкодав изричното право да носи ремъчето разпасано. Вълкодав, разбира се, не смяташе да посяга към меча. Той дори не се помръдна от мястото си, но наум прецени пътищата за отстъпление на двама им с Тилорн, ако майсторът реши да повика яките си чираци.

— Запичаме ги с жабешко млечице! — изрева солвянинът. — Така предай, шпионино бледогъз!

— А тебе не случайно са те нарекли Коприва — уведоми го Вълкодав с усмивка, при която се видя избития му зъб. — Не пустосвай напразно, по-дълго ще живееш. Този човек не е шпионин. Прочел е повече книги от всичките брънки, дето са минали през твоите ръце. Поговори с него, току-виж те научи на още по-голямо майсторство.

— Я се пръждосвайте и двамата! — кипна Коприва. — Чиста истина е, че с вяните с добро не става…

— Приятелят ми твърде преувеличава моите познания — със спокойно достойнство отвърна Тилорн. — Но аз наистина разбирам нещичко от метали и току-виж съм те насочил към някоя полезна идея. Народът ми, уважаеми, живее много далеч оттук и ние си имаме една много вярна приказка: една умна глава си е нещо хубаво, ама по-друго си е глава и половина…

— Глава ли? — От учудване солвянинът забрави за гнева си. — За каква глава ми говориш?

Тилорн се усмихна, вече съвсем развеселен, и каза:

— О, да… при нас, виждаш ли, се смята, че човек мисли с главата си.

Коприва прехапа устни, изумен от необятността на заблудите, битуващи при различните племена. Защото виж на него му беше добре известно, че гърдите са вместилище на мислите и знанията човешки.

А Тилорн се възползва от неговото стъписване, деловито се доближи до скъпата сребърна броня, която бе по кесията само на някой витяз, прокара пръст по блещукащите пластинки и каза:

— Виждам, че покривате доспехите със сребро и понякога сигурно със злато. Ако искаш, майсторе Коприва, бих ти предложил други покрития, които издигат не по-малко сигурна преграда пред ръждата и са не по-малко красиви. Кажи, имаш ли познайници сред кожухарите и тъкачите?

— Ами… — колебливо подзе Коприва, после продължи: — Може и да се намерят… Ония, от които вземам кожите…

— Тогава… само да не сметнеш, че пак те подпитвам! Дали те боядисват кожата и тъканите само със соковете на различни треви, или може би използват химич… други вещества? Да речем, червени или жълти кристали, които добре се размесват с водата и са много отровни? Те служат за щавене и за да се закрепва по-добре боята. Особено синята, сивата, черната…

— Какво ли не дрънкат хората — уклончиво отвърна Коприва, но и един толкова оскъден намек се оказа достатъчен. Тъмните очи на Тилорн пламнаха от въодушевление.

— Заповядай да ти намерят такива кристали, майсторе, и поръчай на стъкларя да ти изработи няколко дълбоки чаши от хубаво, чисто и прозирно стъкло. Аз ще ти покажа как да направиш така, че повърхността на желязото да се насити с друг метал, който устоява дори на морската вода!

— Да се насити? — не повярва оръжейникът. — Че това е желязо! Какво може да попие то? Това да не ти е да безиросваш дъски…

— Виждаш ли — зае се да обяснява Тилорн, — желязото, както и останалите вещества, се състои от малки, невидими за окото частички. При определени условия може…

— Ти си магьосник! — заяви Коприва и се осени с Търкалящия се кръст, за да пропъди всяко зло. — Върви си!

— Той не е магьосник — рече Вълкодав. — Той е учен. — Помисли и допълни: — Не си ли виждал как борави със среброто? А с желязото?… — Коприва не отвърна и Вълкодав плесна Тилорн по рамото: — Да си вървим. Исках да потърся и лък.

— Чакай — спря ги майсторът. — Добре, слагам чашите, купувам от твоята отрова… а после какво?

Тилорн си поиска едно по-голямо парче брезова кора заедно с нещо, подходящо за изрисуването му. Коприва се закле на Вълкодав да навечеря Тилорн за своя сметка, а после да наемете на всяка цена двама от своите чираци-уноти да съпроводят мъдреца до вратника на дома му. И Вълкодав се запъти при майстора на лъкове, като без притеснение остави приятеля си сам при чуждите хора. Коприва щеше свято да спази обещанието си и никой и с пръст нямаше да докосне Тилорн. Защото причиняването на злина на човек, за когото се застъпва вянин, е равносилно на това зимъска да скочиш в леденостудените води на Светии. С вързан за врата воденичен камък.

Настъпи утрото. Вълкодав се яви в прикъта, когато слънцето току-що бе показало зад небосклона огнения си крайшник. Прозяващите се отроци, които пазеха вратата, го пуснаха да влезе без никакви въпроси. По всичко личи, те бяха предупредени.

Вълкодав дойде издокаран с новите дрехи и с ризницата, почти скришом надзъртаща от ръкавите на туниката. Юначетата зад гърба му се спогледаха, убедени, че погледите им ще останат незабелязани.

В двора още нямаше хора, само в кухнята звънко се смееха младите готвачки, а зад преградата, зад която не се виждаше пещта, за сметка на това се донасяше чудното ароматно ухание на нещо кажи-речи опечено. Вълкодав пресече двора, постоя при вече познатите стълби, водещи към входната врата, после седна на стъпалото.

Нещо му тежеше на душата. Вчера вечерта Тилорн най-после извади Прилепчо от непробудния сън и тържествено заяви, че зверчето ще лети отново. Като вметна поредната непонятна дума: „технически“. Вълкодав попита какво значи това и Тилорн поясни, че крилото е оздравяло напълно, всичко е зараснало, няма груби сраствания. Дори мускулите почти не били отслабнали, защото Прилепчо е много подвижен, винаги в бойна готовност и постоянно прави опити да лети…

Лошото бе там, че самият Прилепчо упорито отказваше да проумее, че е здрав. Ако преди за нищо на света не се признаваше за сакат, все се пробваше да излети и падаше, след което вдигаше възмутено врява до небесата, сега сякаш го бяха подменили: след пробуждането се мушна в пазвата на Вълкодав, където се кри дълго с уплашено хлипане. Когато най-после събра смелост да се измъкне навън, Вълкодав го тръсна от дланта си над меката постеля:

— Лети, глупчо.

Прилепчо падна, като дори не направи опит да разпери криле. И заплака така жално, че дори малкото кученце подви опашчица с тъжно скимтене. Тилорн поклати глава, проговори нещо на незнаен език, взе Прилепчо и сътвори чудо — погледна зверчето в очите и блестящите мъниста изведнъж помътняха, както става при пияните. Прилепчо се прозя, но не заспа. Тилорн го побутна лекичко с пръст и каза:

— Лети.

Прилепчо тутакси се озова във въздуха, като по непохватността, с която се издигна до тавана си личеше, че е отвикнал да лети, и веднага се върна обратно.

— Той може да лети — каза Тилорн, — но не иска. Страхува се. Накарах го временно да забрави за страха и той полетя. Но за да престане да се бои, е необходимо да се поработи с него…

А трябваше ли въобще да го шият, помисли си Вълкодав. Все някак щеше да я кара и без това…

— Да вземем да го хвърлим от прозореца — предложи Еврих. — За да няма друг избор.

Ниилит ахна, а Вълкодав се навъси и предупреди:

— Защо не взема тебе да изхвърля. Може и ти да се научиш да летиш.

Така стана, че днес бе оставил Прилепчо у дома. Иначе кой знае какви може да ги свърши в най-неподходящия момент. Прилепчо не искаше да остава. Наложи се Тилорн отново да го прати в оная чудна полудрямка…

Пантите на вратата бяха добре смазани, но Вълкодав веднага долови шума, разпозна стъпките като старчески и определи, че някой бръска с метлата. Вдигна глава, подготвен, че няма да излезе кнесинята. И не сбърка. От вратата се показа съсухрена, сбръчкана връстница на вехтия Варох.

— Здрава бъди, бабо — каза Вълкодав.

Бабишкерата впери в него неочаквано орлов поглед и заканително размаха метлата, като ядно изсъска:

— Я, какво се е разположил тука, безсрамника!… Къш! Навъдиха се разни…

Вълкодав кротко стана и се отдръпна. Бабата щедро ръсна вода и се залови усърдно да премита и без това чистия праг и стълбите. С особено голямо усърдие размаха метлата от стръкове пелин на опразненото от Вълкодав място. Робиня, досети се той. Но от ония робини, пред които самите господари стъпват на пръсти. Сигурно е дойката. Сигурно е дундуркала владетелката кнесиня в люлката, а като нищо и самия кнес. Или неговата почитана съпруга…

— Ти ли си на нашето момиче охраната? — осведоми се с леко фъфлене бабата.

— Аз съм, бабо — кимна Вълкодав. — А няма ли да ми кажеш…

Искаше да попита дали скоро ще стане от сън почитаната господарка, като си правеше сметката да размени междувременно няколко приказки с болярина Серт. Ала старицата с мъка изправи гръб и отново му се закани с метлата.

— Ууу, да ти се не види… — И като каза това, пак се скри вътре в къщата.

Вълкодав замислено се почеса по тила и отново се настани на стъпалото от червеникаво маронгово дърво.

Скоро се зададоха нечии стъпки. Този път бяха мъжки. Човекът се приближаваше откъм ъгъла на дома, отреден за воинската дружина. Нещо в походката му никак не се нравеше на Вълкодав, но още не бе разбрал какво именно, когато пред стъпалата се изправи Лъчезар.

Точно него Вълкодав не умираше от желание да вижда точно сега.

— Нещо разни нехранимайковци започнаха често да се навъртат тука… — рече Левака още щом го зърна. Вълкодав си замълча. Само равнодушно погледна болярина и отново се втренчи в земята пред краката си. Само това оставаше — да му отвръща.

— Я застани „мирно“, куче, когато ти говори един витяз! — изрева Лъчезар.

В целия Галирад най-много десет души отбираха от вянски родови знаци и младият болярин очевидно не беше един от познавачите. Инак в желанието си да жегне Вълкодав за нищо на света не би го нарекъл куче. Вълкодав почти го досмеша, но той пак не каза нищо. И — то се знае — не се помръдна, за да застане мирно.

Разговорът можеше да отиде далеч, но този път и на двамата им провървя. Силна млада ръка отвори вратата: на прага застана кнесинята Еленя.

Вълкодав веднага се изправи и се поклони на владетелката. Левака не помръдна. Той бе вперил поглед във Вълкодав и в него се четеше смъртна заплаха.

— Остави, Лъчезаре! — каза кнесинята. — Това е моят телохранител. Седнал е тук по моя заповед.

Левака спусна надолу дългите си мигли, а когато ги вдигна, на лицето му бе изписано съвсем различно изражение. Отегчено и презрително.

— А, ето какво било — проточи той лениво. — Ама аз откъде да знам, сестро. Та аз само се учудих защо тоя нехранимайко стърчи тук. Току-виж взел, че откраднал нещо…

Кнесинята бързо и уплашено погледна Вълкодав. Оня стоеше, сякаш бе оглушал, с вкаменено лице.

— Не го обиждай, с нищо не го е заслужил — каза тя на Лъчезар. И се извърна към телохранителя си: — А ти защо мълчиш?

Вълкодав сви рамене:

— Нали тук съм по служба, почитана господарке. Аз пазя теб… а не себе си от всеки дърдорко… — Левака, вероятно за пръв път в живота чул с ушите си да го наричат така, за миг онемя и Вълкодав бавно, с удоволствие, се доизказа: — Виж, ако срещу теб тръгнеше с умисъл, веднага щях да му скъсам главата.

Юмрукът на болярина се отплесна към брадичката на Вълкодав, но по пътя срещна коравата му длан. Вянинът владееше до съвършенство изкуството да вбесява съперниците си, без да им причинява вреда, но и без да им позволява те да го докоснат. Лъчезар се пробва безуспешно и с левия юмрук, след което вянинът хвана болярина под лактите и притисна ръцете му към хълбоците. Вълкодав знаеше стотици по-лесни и сигурни уловки за озаптяване на леваци, но нарочно избра най-неизгодната. Само това оставаше — да поднесе на Лъчезар на тепсия всичко, на което той, Вълкодав, е способен. Нека боляринът го поднася. Ако му стиска. А на него сто на сто му стиска. Пък беше ли разумно от страна на Вълкодав да го унижава пред неговата „сестра“…

Разбира се, Лъчезар не просто умееше, а майсторски умееше да се бие. Вянинът веднага разбра с какъв противник ще си има работа. Витязът не ти е някакъв градски страж, до вчера месил питки в хлебарницата и не понечил да избърше с месала яките си набрашнени пестници. Той е воин. И от люлката е бил възпитаван от воини. На самия кнес той се явява любим приемен син, ако не и побратим. Боец сред бойците, обучен на всички бойни изкуства. Лъчезар беше ловък и много як… Само че защо се движи като вчерашен махмурлия? Боляринът изръмжа и направи опит да се отскубне… Вълкодав го удържа, без особени усилия, макар и с малко мъка.

За щастие борбата им продължи само мигове. Кнесиня Еленя изтича безстрашно надолу по стъпалата. За да разтърве сдърпалите се псета, помисли си Вълкодав. Той отблъсна болярина и сам отстъпи задъхан назад. Сега тя ще му заповяда да се пръждоса завинаги от очите й. Та него тя вижда за трети път в живота си. А Левака я нарича своя сестра. Вълкодав реши, че няма смисъл да й казва за старата велхиня.

— Върви си, Лъчезаре — каза изведнъж младата владетелка. — Върви си.

И боляринът си тръгна. Разтреперан от ярост, той се озърташе на всяка крачка, но не каза нито дума повече.

Вълкодав гледаше кнесинята в гръб и също мълчеше в очакване на заслуженото си наказание. И в този миг… той първо усети в едната ноздра добре познатата влага, после вдигна ръка, видя на пръста си алената капка и разбра, че Левака, без сам да подозира, все пак бе успял да му отмъсти. Краткотрайното, но жестоко напрежение си беше казало думата. Така се случваше често, след като в каменоломната му бяха счупили носа. И винаги в най-неподходящия момент. Ругаейки наум, Вълкодав издърпа от джобчето на пояса парцалчето, което винаги стоеше там, и започна да го натиква в носа си. Добре поне, че се беше усетил навреме и не бе осквернил с кръв нито земята, нито новичката си дреха…

Кнесинята се извърна към него и очите й станаха кръгли от смайване.

— Прощавай, почитана господарке — виновно проговори Вълкодав, който наистина бе готов да потъне вдън земя.

Девойката бързо огледа двора, за да се убеди, че никой не ги гледа, и решително го хвана за ръката.

— Да вървим!

Пръстите й не можаха да обхванат китката му, но стискаха здраво. Тя поведе Вълкодав нагоре по стълбите, после в къщата и навътре в покоите си.

— Дойке! — повика тя, без да се спира. — Донеси студена водица!… А ти сядай. — Вълкодав седна послушно на пейката до вратата. От другата стая надникна бабичката, погледна го и отново изчезна вътре, за да донесе след миг тумбеста делва и голяма глинена паница.

— Хубав защитник, няма що… — мърмореше тя полугласно, но така, че той добре да я чува. — Той самият има нужда от бавачка…

— Вдигни глава — нареди кнесинята на Вълкодав.

— А ти си върви, чедо — сгълча я старицата. — Върви, не се цапай.

Тя закрепи паницата в скута на Вълкодав, плисна го с ледена вода и го дръпна за косата, за да го накара да наведе глава, намокри едно парцалче и го наложи на челото, между веждите. После сграбчи средния му пръст и здраво го стегна с конец през долния край на нокътя.

— Благодаря, бабо — с гъгнещ глас изрече той. Човекът с кървящ нос е жалка и грозна гледка. Ще ме натири, с отчаяние си мислеше Вълкодав, като гледаше как кръвта му капе в паницата. Ще ме натири — и туй то. И няма да сбърка. Позасегнах вярната дружина, спречках се с болярина, а сега я наскърбих с това срамно зрелище. За какво съм й…

— Как си? — попита кнесинята. Вълкодав вдигна очи. Тя го гледаше с искрено състрадание. — По-добре ли си?… Защо ти стана така?…

Вълкодав отвърна с неохота:

— Счупиха ми носа навремето, оттогава ми се случва понякога.

— Тия младите нямат срам — замърмори старицата. — Непрокопсаници. Все по кръчмите, дай им да размахват юмруци… Наместо да си седят у дома за радост на майка си и баща си…

Вълкодав си замълча. Кръвта най-после секна; той внимателно почисти носа си и за всеки случай пъхна вътре чисто парцалче. Ако не се вглеждаш много, не личи. Дойката отнесе паницата и кърпата. Вълкодав стана и в този миг кнесинята забеляза ризницата, надничаща под горната дреха.

— Това пък защо? — смаяно попита тя. — От кого се вардиш? Свали я, че ще станем за смях. Хората ще си кажат, че съвсем съм си изгубила ума…

Докато казваше така, тя леко се изчерви и Вълкодав разбра, че хорските приказки все пак я засягат. Вярно, какво ли щяха да кажат галирадците с техните остри езици, щом зърнат редом с любимата си кнесиня телохранителя вянин, нагласен като за бой! Оставаше само да тури и един шлем. Сякаш всеки ден по три пъти нападат владетелката! Вълкодав разкопча колана и свали туниката, а после и ризницата.

— Остави ги тук — каза кнесинята. — Като се върнем, ще си ги вземеш.

— Много грижи ти създавам, почитана господарке — рече Вълкодав. Кнесинята само махна с ръка:

— Върви в конюшнята, заръчала съм да ти изберат хубав кон.

Вълкодав се поклони и излезе.

Когато свитата се посъбра, Вълкодав забеляза сред русите солвяни един мургав и тъмнокос халисунец. Пълен и нагласен с дрехи, които никак не подхождаха на воин. На Вълкодав му се дощя да разбере кой е този човек, но точно в този миг се появи Серт, при когото той отиде незабавно и рече:

— Здравей, войводо. Трябва да си поприказваме.

— За какво? — недоволно попита Серт.

Вълкодав му даде знак да се поотдалечат от останалите и каза:

— Искам да те помоля, войводо… Като заставаш до креслото на господарката, премести се с една крачка по-вдясно от обичайното.

— Какво?… — изръмжа Серт и лицето му почервеня.

— Не бързай да се гневиш. — Вълкодав вдигна длан, за да го умилостиви. После се залови да чертае на земята с острото на ботуша. — Виж, това е креслото. Аз ще застана ей тук, за да виждам всичко, но и да не се набивам особено на очи. Ако ти лекичко се отдръпнеш, ще ми е по-удобно.

Мустаците на болярина се размърдаха:

— Я си гледай работата, готованецо…

Вълкодав се сети за осенилото го одеве сравнение и тихо отвърна:

— Аз съм куче пазач, войводо. Все едно е къде ще легна, само да пазя.

Когато изричаше последните думи, боляринът вече му беше обърнал гръб.

Дебелият халисунец Илад се оказа лечител. Беше се заселил в крепостта още от времето на детските боледувания на кнесинята и досега продължаваше да я цери при нужда, като смяташе за свой неотменен дълг да съпровожда Еленя Глуздовна при всички нейни пътувания.

— Господарката е болна от нещо, така ли? — застана нащрек Вълкодав. Кнесинята имаше съвсем здрав вид, ама знае ли се…

— Какви неща питаш само! — възмути се Илад. — Не те ли е срам!

— Не ме е срам — рече Вълкодав. — Ако господарката е болна, аз съм длъжен да го знам. Аз я охранявам.

— Госпожата пребивава в добро здраве и дано Лунното небе я запази такава още деветдесет и девет години — отвърна халисунецът и присви устни.

— Тогава за какво… — необмислено поде Вълкодав. А лечителят ядосано премести от едно място на друго изписаната с шарки кожена кутия и го прекъсна:

— За каквото си й ти! Само дето от мен, за разлика от теб, понякога има полза!

Конярят Спел подготви за Вълкодав много хубав кон. Едър сив жребец от бойна сегванска порода. Тези невъзмутимо спокойни коне изглеждаха бавни и леко тромави, ала бяха способни по пръв даден знак да се втурнат в бяг, устремно и мощно, и покрай всичко останало бяха прочути със своята схватливост. Сиреч бяха точните коне за телохранители. Сговорчивото животно взе от дланта скътания за него крайшник, издиша топло в лицето на вянина и отърка чело в рамото му. Вълкодав потупа коня по могъщата мускулеста шия, надяна му юздите и го поведе навън, изпроводен от одобрителния поглед на коняря.

Когато се качваха на седлата, Вълкодав понечи да помогне на кнесинята Еленя — владетелката, нагиздена с дълга рокля, яздеше коня си, седнала на една страна, подпирайки нозе на някаква странна дъсчица — ала боляринът Серт само дето не го изблъска, за да качи сам „щерката“ на седлото. Тогава Вълкодав се ядоса и твърдо реши, че когато пристигнат на площада, ще застане там, където сметне за нужно, и нека Десняка става за смях, ако толкова се натиска. Но старият болярин ловко яхна своя вран кон, свирепо изгледа телохранителя и смуши животното с пети, за да го отдалечи от бялата кобила на кнесинята, след което на Вълкодав веднага му олекна на сърцето.

Едновремешните навици сами се връщаха в паметта му. Още щом излязоха извън очертанията на оградата, внимателният поглед на Вълкодав се заплъзга по покривите, по горнищата на здравите масивни стобори, по лицата на гражданите-галирадци, наизлезли да приветстват владетелката. Тия приказки, че нито чужд, камо ли пък свой, ще посегне на живота й да ги разправят на други, не на Вълкодав, така че той беше нащрек. Пък и без ризницата се чувстваше като гол.

Навремето бе наблюдавал как охраняват владетелите в големите градове на Халисун и Сакарем. Когато владетелите трябваше да излязат пред народа, по всички покриви нареждаха стрелци, прострелващи моминско пръстенче от двеста стъпки разстояние. Заповядваха им при най-слабото подозрение да отпускат тетивата, хич да не му мислят. Пък и кажи-речи над половината от слугите винаги бяха предрешени стражи… Народът знаеше всичко това и го възприемаше като редно. Тук нещата стояха другояче. Същият подход щеше да е възприет като смъртна обида за галирадците. Може да й бъде простен за това, че един той, Вълкодав, е неин телохранител, но за останалото…

А сега мисли му, телохранителю, с какво държание хем ще опазиш кнесинята, хем няма да я скараш с града…

На площада Вълкодав хвърли юздите на слугата (оня ги хвана по навик, чак после се попита защо вянинът лично не се погрижи за своя кон, че и за болярските) и веднага застана зад дясното рамо на кнесинята. Боляринът Серт, сумтящ и хапещ от време на време мустаците си, излезе по-напред и се измести малко по-вдясно. Вълкодав с благодарност отбеляза, че старият воин зорко надзирава оная част от кръга, която убягва на погледа на вянина. Лъчезар Левака крачеше от другата страна. Той, изглежда, беше решил да се държи с Вълкодав по единствения начин, който му оставаше: изобщо да не го забелязва. Поне когато двамата не са насаме.

Кнесиня Еленя се поклони на събралия се народ и се настани в старинното кресло. Запя сребърен рог и Вълкодав впери поглед в първия доближил се търговец. Снажен и як, черен като сажди мономатанец, чиито тръстикови кораби бяха пристигнали в пристанището преди разсъмване. Търговецът бе пременен с дългопола жълто-червена дреха, обточена с петниста кожа — в родината му зимата бе доста по-топла от лятото в Галирад. Чернокожият говореше отлично солвянски и произнасяше словото си сам, без никой да превежда думите му. Докарал бе на тържището дървесина — черна, жълта и за багрене — а също така слонова кост и двайсет и три черни диаманта. Два от тях лежаха в красивите дървени ковчежета, поднесени в дар на кнесиня Еленя. Тя вече бе извадила дървеното кръгче, знака за това, че му е разрешено да търгува в града, и се готвеше да му го даде, когато той звънко плесна с длани и двамина слуги внимателно изнесоха пред него висок кош, изплетен от пухкав мономатански камъшит. Търговецът широко се усмихна, оголвайки ослепително бели зъби, махна раирания капак и бръкна в коша с двете си дълги ръце. После се изправи и протегна на кнесинята глинено гърне. В гърнето бе засадено наглед невзрачно храстче, цялото обсипано с белите снежинки на дребни цветчета. Сигурно на храстчето му беше студено под тукашното слънце: растението бе покрито с голям стъклен похлупак, вероятно изработен точно за случая. Мономатанците не току-така бяха прочути с майсторството си в стъкларския занаят…

Повелителката на големия и богат град на мига забрави за всяко достолепие. Тя плесна с ръце и скочи от креслото като най-обикновено момиченце при вида на любимо лакомство, с което е решил да я поглези добър приятел.

— Леле, Шанака-сао! Саникабати ларимба… — каза тя.

Това бяха думи, изразяващи висша степен на задоволство.

Излизаше, че тя говори мономатански не по-зле, отколкото търговецът Шанака — солвянски. И по всичко личеше, че отглежда в градината си най-различни чуждоземни растения. Вълкодав, който стоеше неподвижно, едва забележимо се напрегна: огромният чернокож мъжага даде гърнето с храстчето на слугите и с дружеска почит прегърна дотичалата кнесиня.

— Това синът ми го изнамери специално за тебе, Глуздовна. Два дни се катери по чукарите. Усмивката на планините обича много, много слънце и… ъъъ… онова, дето го пускат отгоре птиците!

Гласът му бе доста звучен. В насъбралата се тълпа от зяпачи тихо рукна смях.

След мономатанеца на постлания килим стъпи вянин от рода на Синигера. Вълкодав го огледа със същия остър поглед като всички останали. Вянинът почете кнесинята с черни самурени кожи и с прочутите кожи от сребристи лисици, както и с голяма каца кисели краставици, които неговото племе умееше да приготвя по съвсем особен начин, за завист на всички съседи. Според Вълкодав от кацата се разнасяше чуден аромат. С крайчеца на окото си той забеляза как Лъчезар сбърчи тънкия си нос.

Времето си минаваше. Гостуващите търговци се редяха един след друг и си тръгваха, гордо понесли безценните дървени кръгчета, благодарение на които бяха в правото си да предложат стоките си на галирадци. Кнесиня Еленя намираше за всекиго добра дума и Вълкодав отбеляза, че тя приказва с мнозина, не само с Шанака, на родните им езици. Ясно бе, че това ласкае търговците. И ги подтиква да дойдат отново в Галирад, че и да направят така, че и други да дойдат.

Яркото утринно слънце светеше право в дясното око на Вълкодав. От дългото стоене на едно място започваше да усеща тежест в нозете. Започна леко да се полюлява от палци на пети, за да пораздвижи кръвта си. Виждаше, че кнесинята е доволна от богатите дарове. Част от тях щяха да бъдат занесени в крепостта — едните в съкровищницата, а другите — в кухнята. После придобитото щеше да се използва за каквото е отредено. Ще отиде за издръжката и за награди на храбрата дружина, за поправката на стените на прикъта, за оръжие и доспехи, предназначени за бойците от града, ако изведнъж им се наложи да воюват…

Наближаваше пладне. Вълкодав за пореден път завидя на местните зяпачи, които можеха да стоят тук, но и да си отидат, стига да поискат, и се зарадва, че върволицата от търговци е вече на свършване.

Предпоследен излезе да се поклони младият търговец от далечния Шо Ситайн, с бакъреното лице, дългата сламеноруса коса, вързана на опашка и дръпнати сини очи. Неговата страна лежеше отвъд морето, още по-далеч от Арантиада, и се славеше с конските си стада, които пасяха в ширналите, докъдето поглед стига, степи. Там не строяха големи кораби и този шоситайнец, един от първите, стъпили в Галирад, беше докаран тук от смел солвянски мореплавател. Вълкодав видя как кнесинята отбеляза нещо върху навосъчената дъсчица за писане или с други думи церата. Сигурно бе постановила този предприемчив мъж да бъде награден с нещо. Церата й беше от смрика, с красива резба, изобразяваща преплетени стъбла откъм опакото. Вълкодав успя да я разгледа, защото владетелката държеше дъсчицата на колене, с лицето надолу. Към нея с копринен шнур бе закрепено писалото — кокалено, с връхче за изтриване на зле изписаните букви.

Шоситайнецът, разбира се, не знаеше езика и си беше наел преводач. В Галирад беше пълно с люде, които владееха различни наречия и имаха желание да припечелват от тези си умения. Само преди една седмица, докато си търсеше работа, и на самия Вълкодав от отчаяние му бе минало през ум да се цани като преводач, но скоро се отказа. Обясниха му, че външността му е неподходяща.

Кой знае защо погледът му постоянно се връщаше към човека, който превеждаше на младия търговец. Наглед мъжът беше обикновен, във всяка тълпа можеха да се намерят стотина като него: нисък, с червеникава коса, на неопределена възраст (можеше да му дадеш колкото си искаш лазарника — от трийсет до петдесет), с някак неопределени черти на лицето, които не се врязваха в паметта. Тоя човек с еднакъв успех можеше да мине и за сегванин, и за велх, и за солвянин. Може би точно поради това Вълкодав, който обичаше да е наясно с кого си има работа, се вгледа по-внимателно в него. Нещо в мъжа го притесняваше, но какво точно?… Дрехите му?… Достатъчно се беше нагледал на твърде шарено обличащите се галирадци, особено след срещата с оня старец на морския бряг, за да се учуди дори на съчетанието от сакаремски дълги гащи и мономатански сандали. Не, имаше нещо друго. Това приятелче сякаш беше облечено досущ като сегванин, обаче…

И в този миг му просветна. Шарката върху ризата причисляваше преводача към едно съвсем определено племе. А сините пискюли на ботушите му — към друго!

Този човек не бе онова, за което се представяше!

Умората и неизбежната сънливост сякаш се изпариха. Вълкодав се стегна, за да се подготви за незабавни действия. Най-много му се искаше да грабне кнесинята на ръце и да я закрие с тялото си. Не, не бива…

— … Върху шиите на неговите впрегатни коне пребивават силата, грохотът и страхът за враговете — спокойно и добре ги редеше преводачът и шоситайнецът го поглеждаше с благодарност. Вълкодав нагледно си представи смеха и подсвиркванията на гражданите, възмущението на кнесинята и пълната невинност на сегванина, който в бързането си е купил хубави ботуши, обаче не е успял да им смени пискюлчетата. Вълкодав още веднъж го огледа най-внимателно, но не забеляза заподозреният да носи някакво оръжие.

Тогава защо някъде в тъмните дълбини на душата му звънна тревожен звън, който известяваше за пожар?…

— Позволи, почитана господарке, да ти даря тези три съкровища на благословените ни степи, тези три бели като мляко коня, които никога не са чули нито грубо подвикване, нито свистене на камшик…

Търговецът леко се дръпна встрани, обърна се и махна с ръка на слугите да изведат примигващите, притеснено мърдащи ушите си красавци — жребец и две кобили. Разнесоха се тихи възгласи на възхита: конете наистина бяха чудно хубави. И Вълкодав май бе единственият, който не ги погледна. Той гледаше само преводача. Онзи, също като търговеца, се дръпна, но в противоположна посока, което един истински преводач не би сторил никога. А после, все така усмихвайки се, изведнъж пъхна двете си ръце в ръкавите, а погледът му стана леденостуден. В този кратък миг Вълкодав успя да се досети, че вече го е виждал преди, както и защо убиецът се е пременил именно като сегванин. Заради тези широки ръкави, които не са прихванати с върви…

По-нататък всичко стана едновременно. Кнесиня Еленя не успя да се изплаши. Тя бе запокитена встрани заедно с креслото — право върху болярина Лъчезар, а Вълкодав, след като се понаведе, скочи от мястото си върху преводача, който стоеше на четири крачки от него. Вече в полет го догони викът на кнесинята. Стори му се, че нещо го докосва: нещо се приплъзна по гърдите и левия му хълбок почти без да му причини болка. Значи той все пак не грешеше. Както винаги в такива случаи, времето забави своя бяг и видя как ядът заради неуспеха на първото покушение върху лицето на убиеца отстъпи място на страха и на осъзнаването на истината, че с него е свършено. После зърна още по-отблизо изкривеното му лице и ръцете, стиснали втората двойка ножове, с които той така и не успя да нанесе удар. Вълкодав го изпревари и стовари юмрука си под брадичката му. И чу изпращяването, което се разнася при счупването на гръбнака.

Вълкодав залитна и падна в прахоляка до омекналото тяло на убиеца, а времето отново потече така, както винаги си тече.

Първата му мисъл бе да предпази господарката. Но дружината вече се беше погрижила за всичко. Кнесинята бе на сигурно място зад яките, необятни гърбове на своите воини. Вълкодав чуваше уплашения й, недоумяващ глас. От земята се бе надигнал и Лъчезар, съборен от тежкото кресло. Виж, той не беше на себе си от ярост. Сочеше с пръст Вълкодав и крещеше:

— Престъпник!…

За щастие на вянина насъбралите се сметнаха, че боляринът сочи убития. Изплашените до смърт коне цвилеха високо и всеки миг някой щеше да пострада от ритниците им. Слугите бяха увиснали на юздите им и с мъка удържаха могъщите животни. Ръцете на шосинайския търговец бяха извити назад, а над тълпата като вълна от хвърлен камък се разпространяваше бойният вик: „Бий сегваните!“

— Това не е сегванин! — изкрещя с все сила Вълкодав, като напразно търсеше с поглед болярина Серт.

Десняка не се обади и вянинът разбра, че трябва самичък да предприеме нещо. Веднъж, много далеч оттук, той бе видял как прогонват от големия град някакви чуждоземци, друговерци, нарочени за виновни в кражбата на златотъкано покривало от местен храм. Беше страшно. Вълкодав моментално си представи как добрите галирадци с камъни и пръчки прогонват зад градските порти Фитела, Авдика, Аптахар, как разбиват и без това бедния занаятчийски дюкян на стария куц Варох… Пък и как те самите ще живеят след това?… Вълкодав се надигна и в този миг Боговете му се притекоха на помощ: от хорската гмеж изплува един страж — същия русоляв здравеняк, с когото си бяха мерили силите на масата в кръчмата.

Вълкодав го сграбчи за рамото с мъртва хватка:

— Това не е работа на сегванин, момко! Чуваш ли?… Кажи на Бравлин…

— Той те е ранил — вгледа се стражът. По ризата на вянина, по гърдите и по левия му хълбок наистина се разрастваха две тъмни петна. Вълкодав махна с ръка:

— Кажи на всички, че този убиец не е никакъв сегванин! Разбра ли? Хайде!

Русолявият излезе схватлив. Той кимна и се вряза в тълпата, вървейки устремно напред като див глиган, нагазил във висока блатна трева. Лека-полека броят на стражите в блъсканицата растеше и пламналите тук и там сбивания се прекратиха от само себе си, а крясъците станаха по-тихи и се разредиха.

За сметка на това при Вълкодав отидоха четирима витязи начело със Серт. Единият беше Лъчезар.

— Престъпник! — с вперен във вянина поглед изкрещя Левака. Сега вече не можеше да има и капка съмнение кого имаше предвид. Вълкодав си замълча.

— Лъчезаре, върви и виж как ще заведат търговеца в прикъта, да не вземат да му сторят нещо, първо трябва да видим каква е работата — рече навъсеният Десен. — Да не се наложи да заглаждаме вината. А ти, момко…

— Наговорил си се с него, престъпнико! — повтори Лъчезар. — Самият ти си разбойник и си наел разбойник! Намисли да се отличиш, а?… Че и счупи врата на приятелчето си, за да не се наложи да му доплащаш за услугата…

— Какво ще речеш, момко? — попита Серт. Вълкодав отвърна:

— Владетелката ударена ли е?

— Не е — отвърна Серт. — Ти чу ли какво те пита боляринът? С какво ще докажеш, че си чист?

В това време към тях се доближи още един от витязите.

— Ето ги ножчетата — каза той, показвайки на дланта си две широки колкото лъжици остриета без дръжки. — Единият беше заседнал от опаката страна на седалката, в креслото, едвам го извадихме, а другият… ако не беше уцелил колана ми… щеше да ме улучи в корема.

Боляринът Серт огледа бляскавото острие и отново се извърна към Вълкодав.

— С какво ще докажеш, че си чист?

Вълкодав изведнъж се озъби като вързано на верига куче, решило да се освободи от нашийника си:

— Ами с ей този меч!… При нас не искат дан в звонк за клевета!…

Ненапразно боляринът Глузд със спокойна душа бе оставил града на дъщеря си. Младата кнесиня накара дружината да й стори път и за втори път тая заран безстрашно разтърва готовите да се бият до смърт мъже.

— Хей, вие! — властно прозвуча гласът й. — Викнете лечителя! Къде е Илад?

— Заповядай да не сторят никакво зло на сегваните — рече Вълкодав. — Не беше сегванин оня, който посегна на живота ти.

— А какъв е тогава? — попита Серт.

— Никакъв — каза Вълкодав. — Те се наричат „никой“. Огледай тялото и мисля, че ще откриеш на някое скришно място Знака на огъня… Само че обърнат наопаки.

— Тюх, бре! — рече ядосано Левака и се изплю. — Нямаше защо да му чупиш врата. Щяхме хубавичко да го поразпитаме…

Вълкодав нищо не отвърна.

— Боляринът има право — рече Серт.

Вълкодав се усмихна само с крайчеца на устните си, неприятно и злъчно:

— Щастлива е земята, където не познават тези убийци…

— А ти самият откъде се извъди такъв познавач?

— Точно така, откъде? — вметна Лъчезар. Вълкодав остави без внимание тази забележка, а на Серт отвърна следното:

— Ти вече трийсет и три пъти ме нарече обесник. Тогава какво се чудиш, че си имам работа с убийци…

— Стига! — тропна с изящната си обувчица кнесиня Еленя. — Върви, Лъчезаре. Нагледай търговеца, но да не си го пипнал с пръст… Къде е Илад? А ти, Вълкодаве, по-добре обясни каква е работата. Какви са тези убийци?

— Те си имат своя вяра, почитана господарке — рече вянинът. — Те се покланят на Смъртта Морана и си мислят, че извършват благодеяние, като убиват за пари. Той нищо нямаше да каже на разпита, само щеше да благодари на Богинята си за мъките и за изпратената му смърт…

Кнесинята се огледа, без да го доизслуша:

— Илад! Къде е Илад?…

Стана ясно, че през цялото време тя комай нищо друго не бе забелязала, освен петната върху ризата на Вълкодав.

— Ти си ранен!

Вълкодав сви рамене и каза:

— Раните са такива, че не ми пречат да ви служа, владетелке.

Заради мен, беше изписано на лицето й. Всичко стана заради мен. Ножовете летяха към мен! А ако не бях ти заповядала да оставиш у дома ризницата…

Както се изясни, Илад бе задрямал сладко, подпрял глава върху своята лечителска кутия. Беше проспал и покушението, и цялата суматоха, но скочи уплашено на крака, когато един от воините го хвана за раменете и здраво го раздруса. И лечителят отърча при кнесинята задъхан, с тромава, олюляваща се походка:

— Какво ти има, почитана господарке?

— На мене нищо! — махна с ръка тя. — Телохранителят ми е ранен, превържи го!…

Вълкодав не беше ранен тежко. Ножовете, предназначени за кнесинята, само го бяха порязали, оставяйки две дълбоки бразди. Разбира се, нараняванията му причиняваха болка, но за опасност и дума не можеше да става. Ако питаха него, би казал, че засега е достатъчно раните да се превържат с чисто парче плат, а после, в крепостта или у дома, да се промият и може би да се зашият. Но никой не го питаше. Кнесинята смяташе, че той е пострадал заради нея, както и по нейна вина и с това бе казано всичко. Търговецът на подправки, чиято малка шатра се намираше наблизо, заведе двамата с Илад под платнения покрив и ги остави насаме.

В шатрата ухаеше на канела и стотици други всевъзможни подправки. Илад отвори сандъчето си и се залови да преглежда многобройните кутийки и стъкленици, като гледаше да не застава с гръб към Вълкодав. Движенията му се сториха на вянина не съвсем уверени. Ами да, помисли си телохранителят. Домашен лечител, свикнал да бъде в услуга на общо взето здрави хора, нуждаещи се от церене при простуда или поради последиците от гощаването с нови за тях ястия… И изведнъж това мекотело го хвърлят върху нажежен тиган: още не си е разлепил очите, а трябва да тропосва рани, и то чии! На някакъв свиреп вянин с неизвестно, че и може би тъмно минало!…

Вълкодав остави на пода колана и ножницата и смъкна ризата си, като остана гол до кръста. Наложи се да откъсва от тялото си ризата, залепнала на места заради засъхналата кръв. За щастие безукорно острите ножове бяха разрязали плата равно и чисто, като бръснач. След пране и хубава тропоска с иглата ризата пак ще му върши чудна работа…

Илад най-сетне намери диреното и се извърна към Вълкодав. В ръцете си държеше мъничка чашка и стъкленица. Вгледа се във вянина и се вкамени, опулен. На Вълкодав така и не му стана ясно какво толкова е видял в раните му лечителят. Но халисунецът внезапно изтърча от шатрата с цялата бързина, на която бяха способни късите му крачка.

— Владетелко!… — долетя безпрепятствено зад тънката прозираща стена гласът му. — В името на Лунното небе те заклевам час по-скоро да отстраниш този човек от кортежа си!…

— За какво говориш, Илад? — смаяно попита кнесинята.

— Той е опасен, почитана господарке! — давейки се от вълнение продължи лечителят. — Той може да ти причини зло!

На Вълкодав започна да му просветва какво и що. Наведе се и извади от сандъчето на лечителя тясно дълго парче бяла коприна, за да се превърже сам, понеже кръвта се стичаше по корема му и по левия хълбок и можеше да изцапа хубавите му кожени панталони.

— Говори ясно! — ядосано изръмжа отвън боляринът Серт.

— Този вянин е дамгосан каторжник, владетелке — на скоропоговорка издума халисунецът. — Той е бил в ръцете на палача, подлагали са го на страшни изтезания! Той е престъпник! Той…

— Илад — прекъсна го кнесинята.

— Аз, почитана…

— Върни се и му помогни, Илад — сряза го кнесинята и Вълкодав си помисли, че сребърната камбанка можела да звучи и така, сякаш е изработена от стомана. — Чуваш ли, Илад?

На Вълкодав му се стори, че нещастният лечител изхлипа.

Завесата на вратата отново се размърда. Завърналият се Илад се натъкна на враждебния поглед на сиво-зелените очи и май едва сега съобрази, че телохранителят ясно е чул всяка изречена от него дума. Ръцете му затрепериха. Дамгосаният престъпник явно се канеше да го заколи. А кнесинята, същата тази кнесиня, която навремето, повита с пелени, бе лежала в скута му…

Кнесиня Еленя решително отметна платнището на входа и прекрачи прага.

— Този човек ми спаси живота, Илад! — отсече тя. — Прави каквото е необходимо!

След нея забързано, като насмалко не събори с мощно рамо шатрата, нахлу боляринът Серт. Твърдо решен да не допусне неговата „щерка“ да попадне в лапите на дивия вянин.

— Заповядай да не причиняват зло на сегваните, владетелке — повтори Вълкодав.

Тя припряно кимна и отвърна:

— Ще заповядам.

— Стори го още сега, докато ме церят — каза Вълкодав, като я гледаше право в очите. — Че да не стане беля.

— Кой те пита тебе — измърмори Серт.

Кнесинята трепна, извърна се рязко и излезе. Боляринът остана в шатрата и Вълкодав отново се притесни да не би на владетелката да й се случи беда, но тутакси се успокои като зърна на люлеещата се от вятъра стена плътните сенки на витязите, заобиколили девойката. Погледът му не остана незабелязан за болярина.

Междувременно горкият Илад представляваше жална гледка. Той извади от сандъчето си още една малка стъкленица — доколкото можеше да се усети в една пропита с безброй миризми шатра от обонянието, в първата имаше сок от хилядолистник, спиращ кръвта, а във втората — илач с остър мирис, настойка от силно вино, примесено с жлъчка. С това се изгаряха дребните драскотини и синините, за да минават по-бързо, а отворените рани се мажеха само отстрани.

— Защо си бил в каторга, вянино? — попита Серт.

Вълкодав нямаше желание да дава обяснения. Извърна глава, за да измърмори „За нищо“, но в този момент лечителят, изпаднал в краен душевен смут, сбърка стъклениците и ливна право върху раната лютата настойка, която би свършила работа и за изписване на шарки върху остриетата на мечовете.

Вълкодав изсъска от изненада и отскочи встрани. Браздата на гърдите му пламна, обзета от течния огън, от който очите му побеляха и за броени мигове цялото тяло отказа да му се подчинява. Илад също отскочи, без да разбира каква е работата. После се взря по-зорко в стъкленицата, която държеше в ръка — и се хвана за главата.

— Виж, я си върви, преди да стане беля… — Боляринът Серт сложи ръка върху пухкавото рамо на лечителя и лекичко го подбутна към изхода. — Сам ще се оправя! А ти, вянино, се обърни. Вдигни ръка…

Вълкодав, който едва сега си поемаше дъх, усети, че старият витяз, както се и полага на воин, отлично разбира от рани.

— Как се досети, че оня не е преводач, а убиец? — промърмори Серт, като вдяна в извитата като полумесец игла конеца и сръчно върза възелчето.

Болеше зверски, но Вълкодав бе изтърпявал без да гъкне и далеч по-страшни болки. Той обясни за ботушите и ризата на лъжесегванина и допълни:

— А оня, когато бръкна в ръкавите си, аз просто го познах. Същият се опита да убие момъка, дето го отървах от жреците. Някой му плаща, а търговецът според мен не е знаел нищо…

Десняка сръчно завърза още едно възелче и попита почти наскърбено:

— Как баш пък ти всичко забеляза? И успя да защитиш нашето момиче? А ние, цяла дружина…

Вълкодав помисли и каза:

— Вие от дружината сте навикнали на открит бой. А на мен четири години само това ми е било работата, да се оглеждам за мискини, дето те дебнат зад ъгъла.

Боляринът снади краищата на втората рана, нареди на Вълкодав да ги придържа и започна да бълва обиди за Илад, като тая за конския доктор, кадърен да умори всяко добиче, беше най-добронамерената.

— Е, мен засега не успя да ме умори — с усмивка рече Вълкодав. Той поразмисли още и каза на Серт: — Някой иска владетелката да умре. Пък аз не мога да я вардя денонощно, войводо. Още поне двамина трябват. Добре ще е ти да ги избереш, след кнеса ти си тук баща на всинца. Пък аз ще ги науча на целия си майсторлък…

— Да ти имам майсторлъка!… — изпъшка боляринът. — По-добре ми кажи защо не тури ризницата, лукова главо?…

— Не се сетих — отвърна Вълкодав.

Когато излезе навън, покривайки полуголото си тяло с плаща, който боляринът сне от яката си снага, на Вълкодав му се счу, че от другата страна на шатрата долитат неясни звуци. Потърси с поглед кнесинята, увери се, че има сигурни закрилници и отиде да провери каква е тая работа.

Не се изненада особено, когато зърна зад шатрата халисунеца. Дебелият Илад плачеше, скрил се от хорските погледи под ниско спуснатия й навес. Вянинът се доближи с котешка стъпка и лечителят не го забеляза. Вълкодав постоя неподвижно, вперил мрачен поглед в халисунеца. А сигурно го бива да цери. И то бая. Сигурно също е чел книги и е чувал за Зелхад Мелсински. Като нищо седемдесет и седем болести може да познае по очите и още трийсет и три — по дланта. И сега какво? Някакви покушения, убийства… телохранители, по-страшни от всякакви убийци… Да объркаш стъклениците от шубе е най-малкото прегрешение — някои и името си забравят от притеснение. Бива ли чак пък толкова да му се придиря на човека, ами сбъркал е, то си е човешко…

Вълкодав коленичи до лечителя и лекичко го докосна по коляното. Илад го видя и безутешно закри лицето си с длани. Вянинът разтвори полите на плаща и рече:

— Виж читаво ли ме е тропосал.

Илад се изсекна и се зае с прегледа.

— Изгорих раната ти, телохранителю… ще ти остане белег…

Вълкодав сви рамене. Какво пък толкова — един белег в повече.

— Виж сега… — рече той на халисунеца. — Някой иска да погуби владетелката. Днес я замерваха с ножове, утре може да им щукне да я отровят…

— Ножове!… — плесна с ръце Илад. — Ами ако и те са били отровени?

— Ако бяха отровени — рече Вълкодав, — нямаше да си хортуваме тук.

Чедата на Смъртта най-много от всичко обичаха отровното биле, поразяващо на мига, стига да докосне кожата. Човек хвърляше петалата веднага, без да даде време на лечителя да му осигури противоотровата. Сигурно оръжие срещу владетелите, неугодни на Морана.

Илад скочи и избяга, забравил да отупа прахта от гащите. Вълкодав си помисли, че всеки убиец си има свои любими похвати. Тоя може да е бил баш майстор с ножовете. И да е смятал, че прибягването до отрова е под майсторството му. Във всеки случай с учудваща ловкост бе пронизал Еврих. И с чист нож. Ама всичко се случва. Пък и отрови всякакви. Ами ако кръвта вече разнася из тялото тайната смърт?… Дълбоко в стомаха му се образува ледена буца. Какво пък, ако Илад открие отровата и я разпознае, още има надежда…

Вълкодав оправи ремъка на рамото си, тръгна към кнесинята и мълчаливо застана зад гърба й.

На връщане към прикъта Вълкодав отново яздеше вдясно от господарката, на крачка зад нея. Вече никой не му оспорваше правото да заема това място.

В града вече се беше разчуло за покушението. Хората бяха наизлезли от домовете си и от занаятчийските работилници, за да се тълпят от двете страни на улиците, по които се движеше кортежът. Всеки искаше да се убеди със собствените си очи, че любимата господарка е жива и здрава.

Конете вървяха с бавна стъпка, кнесинята Еленя махаше с ръка на гражданите. Вълкодав знаеше как се чувства човек, на когото току-що са се опитали да светят маслото. Сигурно на девойката зад всеки ъгъл й се привижда нов хвъргач на ножове и копнее за едно — час по-скоро да се прибере, да се скрие под завивките и три дни да не си показва носа навън. Може би точно така ще направи, да. Не му оставаше друго, освен да се диви на куража на младата владетелка, преборила страха си, за да позволи на народа да й се нагледа на воля…

По пътя се случи само една изненада. На минаване покрай работилницата на Варох, Вълкодав зърна цялото си „семейство“ да тича от пресечката. Всички до един бяха налице: и Тилорн, и Еврих, и Ниилит, и Зуйко. Дори старият майстор куцукаше с цялата бързина, на която бе способен, като ловко местеше патерицата. Лицата им бяха някак безумни, досущ като на хора, изгубили най-близък човек. Вълкодав видя как в мига, в който го забелязаха, те се спряха… като че налетели на невидима преграда. После Ниилит се хвърли на врата на Тилорн и май се разрида, а Еврих грабна на ръце внучето на Варох и с неподозирана сила го подхвърли почти над височината на оградите. Вълкодав понечи да им махне, но размисли и само кимна. Вечерта, когато се прибра у дома, той научи как в дома на Варох са дотичали съседите солвяни. С новината за покушението и решени да бранят покъщнината от разграбване, защото вече бе плъзнал грозният слух за неминуемото изгнание на сегваните. После към възрастните се бяха присъединили и дечурлигата — уличните приятелчета на Зуйко — и слуховете се затъркаляли като снежна топка. Хората разправяха, че на търговския площад се била водила битка, а телохранителят-вянин прикрил с тялото си кнесинята и, то се знае, погинал. Предсмъртните слова на героя вече се предаваха из града в няколко легенди. Според едни, преди да издъхне, вянинът говорил на Еленя Глуздовна за любовта си или май й признал някакви страшни свои прегрешения. Други разказвачи се кълняха, че бил завещал тялото си за погребение в подножието на Скалата на мъглите. Трети многозначително намекваха за някакви пророчества за края на света преди склапяне на очите…

Вълкодав пристигна вкъщи, яхнал хубав кон и облечен с новата риза, подарена му от един от търговците на търговския площад, горд от оказаната му чест Вълкодав да мине покрай неговата сергия. По петите му се роеше чета момчурляци. Някои любознателни граждани го питаха дали е видял вянина, погинал самопожертвувателно за кнесинята. Сигурно не бяха виждали често вяни в своя град, та затова не разпознаха по плетката на плитките му, че задават въпроси на човек, не толкова отдавна извършил убийство.

Вълкодав нямаше ищах да разправя у дома за раните си, пък и раните според него не заслужаваха да се отваря приказка за тях. Но не би. Тилорн и Ниилит веднага се усетиха какво става и когато успокоените съседи се разотидоха по домовете си, дружината се зае да го цери с вълшебства. Нещо, на което Вълкодав не се зарадва особено, но му се наложи да отстъпи пред натиска.

— Лечителят диреше отрова върху ножовете… — за всеки случай сподели той с Тилорн. Дланта на учения моментално се озова до гърдите му. Тилорн постоя така, съсредоточено намръщил вежди и сякаш заслушан в нещо. И убедено заяви:

— Няма никаква отрова.

После за работа се залови Ниилит и заплъзга ръце над раните му, доближавайки до тях връхчетата на пръстите си. Тилорн наблюдаваше внимателно действията й, понякога й подсказваше нещо, но повечето пъти само кимаше одобрително. Вълкодав имаше чувството, че под превръзката на раната пъплят ситни горещи искрици.

— Сега няма как да се свъртам задълго у дома — рече той на Еврих, който седеше наблизо и с интерес наблюдаваше ставащото. — Длъжен си да се научиш да се браниш. Всичко може да…

— Пък аз умея да се грижа за себе си — внезапно се намеси Тилорн.

То си личи, помисли си Вълкодав. А гласно му нареди:

— Покажи.

— Еврих, застани, моля те, при вратата… — поде мъдрецът.

Вълкодав решително вдигна ръка:

— Не, на мен покажи.

— Та ти си ранен!

— Нищо.

— Опитай тогава да ме наближиш откъм вратата — рече Тилорн.

Вълкодав застана до вратата. Тилорн леко се разкрачи, приклекна, изпъна ръце с дланите напред и отрони няколко дълбоки въздишки.

— Дорде се наканиш… — измърмори Вълкодав. Докато допълни, че дотогава седем пъти ще го заколят, очите на Тилорн блеснаха като два аметиста и с кратък възглас „Ха!“ той скокна като попарен и изтласка въздуха с длани.

Вълкодав се олюля. Не беше очаквал нищо такова. Приличаше на халосване с по главата, само че от няколко крачки разстояние и то без никакво докосване. Як тупаник с невидим юмрук. При това го усещаш като истински. Същевременно му се стори, че Тилорн е пораснал на ръст и е заплашително се е разширил в раменете, и… но къде се беше дянал кроткият мъдрец! Пред него стоеше безпощаден, яростен воин, способен — нещо подшушна на Вълкодав, че не се лъже — със следващия тупаник да изкара въздуха от дробовете му. Вянинът с изумление дочу някакъв вътрешен глас, който почна да го придумва да отстъпи и да се спасява…

Приведе се, сякаш насреща му духаше вихрушка, и тръгна към Тилорн. Следващото „Ха!“ на противника насмалко не го спъна, но и не го спря. Ако умееше нещо, то бе да отвръща с ярост на яростта. И с безпощадност на липсата на пощада. Така го беше научил животът. Тилорн не успя да потрети нападението си. С един скок Вълкодав го достигна, изви му ръцете и го притисна към пода. И страшният воин се изпари на мига като мираж, видян от две крачки разстояние. Отдолу нагоре към Вълкодав бе вдигнал очи същият Тилорн като преди, усмихнат, изпотен и виновен.

Вълкодав го пусна и каза:

— Все пак си магьосник.

— Така си и знаех, че ще стигнеш до този извод — огорчи се Тилорн. И се заоправдава: — Това са същите похвати, които владееш и ти. Само че те не се основават на ловкостта на тялото… макар че и на нея също… а и върху съсредоточаването на мисълта, позволяваща да насочим духовния — нека го наречем така — удар…

Вълкодав се извърна към Ниилит:

— Значи така се канеше да подплашиш конете?

Ниилит кимна, а Тилорн продължи:

— Тези похвати могат да ни предпазят от люти зверове. Пък и от лоши хора, които ще можем да прогоним чрез прилагането им…

Вълкодав отбеляза:

— Ти не ме прогони кой знае колко.

— Аз внимавах — гордо заяви Тилорн. — Ти си ми приятел, при това си ранен. Ако забеляза, не те ударих по болното място. Пък и аз самият още не съм съвсем… — Тук той се запъна, изчерви се и честно допълни: — Честно казано, аз и тогава не бих те надвил.

— Ти си много силен — потвърди Еврих.

— Не е там работата — рече Тилорн и поклати глава.

— Как попадна в оная клетка, като си толкова изпечен? — попита Вълкодав.

Тилорн поясни, че и владеещият магическото бойно изкуство може да бъде пометен от многоброен противник и заловен след изтощителна обсада. Какъвто впрочем бил неговият случай. Вълкодав реши да се придържа към изпитаното си правило: усвоявай всяка нова хватка, дори изпърво да ти се стори най-нескопосана. И помоли Тилорн да му разправи как става работата. Тилорн взе една цепеница, тури я на пейката и дълго обяснява на вянина как се извиква вътрешно омразата, как се превръща в сила, за да бъде запокитена като тая цепеница по противника. И наистина, подчинявайки се само на едно махване на дланта му онова ми ти дърво политаше като издухано от вихрушка и издрънчаваше след като халосаше стената. Вълкодав направи дълга поредица от до един безуспешни опити да повтори видяното. Сигурно все пак нещо му липсваше по рождение. Можеше само да угасява пламъчето на борината с насочване на дланта си към нея. Такава бе проверката на вяните дали са постигнали нужното самообладание преди двубой. Вълкодав си замълча по въпроса, но вътрешно се почувства някак наскърбен.

Три денонощия не седна на общата трапеза и нощува в двора, където стъкми огън в очертан на земята кръг. На третата нощ не мигна до заранта, но никой не дойде. Сигурно Смъртта Морана веднага е взела при себе си своя последовател, реши вянинът.

Всичко стана така, както го беше предвидил. Кнесинята Еленя няколко дни наистина се спотаи в прикъта и дори от покоите си излизаше рядко. Но после всичко си продължи постарому. Само с тая разлика, че вече нямаше прихвания и подигравки по повод телохранителите вяни. Вълкодав невъзмутимо стоеше на крачка от креслото на владетелката, зад дясното й рамо, кръстосал ръце на гърдите си с привидно спокойствие, а от ръкавите на кожената му туника надничаше ризницата. Той дори не се опитваше да я скрие.

Веднъж на пазара някакъв търгаш го привика при себе си и се опита да му връчи подарък — скъп и красив кинжал. Търговецът го уверяваше, че не търси никакви облаги от кнесинята. Вълкодав учтиво благодари, но не взе подаръка.

Тилорн все така киснеше по цял ден в занаятчийницата на майстор Коприва. Яките чираци го придружаваха и на отиване, и на изпроводяк. Двамата с Коприва бяха отишли при стъкларя Остей, за да поръчат чаши, при което се бе повторила почти същата история като в работилницата на майстора оръжейник. Любознателният Тилорн ги беше подхванал с въпросите си, пък те веднага го бяха нарочили за мискинин-съгледвач. После го уличили в магьосничество. Накрая Остей и Коприва насмалко не се скубали за брадите, оспорвайки си правото кой от двамата да домакинства на мъдреца на другия ден.

Добросърдечният оръжейник страшно се гордееше, че ризница, придобита в неговата работилница, краси снагата на телохранителя на самата владетелка. И ходеше все наперен и навирил нос, докато някой от съседите не бе отправил справедливата забележка:

— Щеше с пълно право да се дуеш и надуваш, ако ония ножове се бяха притъпили в твоята ризница. А така…