Вълкодав

12. Песента на Надеждата

Малката войска отново се движеше напред по Стария път. Една-единствена талига се запази цяла — главно благодарение на това, че маронгът наистина не гореше. Огънят жадно беше облизвал гравираните червеникави странични дъски, но така и не беше успял да ги захапе. Сега в нея, по изрично разпореждане на кнесинята, бяха настанени ранените. Зестрата — тази част, която бяха успели да спасят — натовариха на конете. Ако пътят им беше като предишния, преди Ключинка, през приятелска страна, биха могли спокойно да оставят ранените в което и да било селце край пътя. Навсякъде с радост щяха да предоставят на хората на кнесинята и грижи, и защита. А през зимата и в самия Галирад биха откарали нуждаещите се от помощ. Обаче тук, отвъд Сивур, никой не можеше да се надява на приятелство с местните жители.

Ако тези местни жители изобщо ги имаше.

Господарят Глузд, неотдавна пътешествал до Велимор, и на отиване, и на връщане беше минал по Новия път. А по тукашните места след Кайеранските тресавища не бяха достигали нито Ертан, нито дори дядо й. Жената-воин успя да си припомни само смътни слухове за горски племена, които уж се падали далечни роднини на ливадните велхи. Само че по нейните думи малко хора биха се гордели с подобно родство. Ако наистина горският клан, избрал си спокойното уединение сред зелените пространства, си бе спечелил не особено почтителното прозвище „блатен“, то тукашният народец — ако, разбира се, наистина бе издънка от велхския корен — би трябвало да бъде наречен най-ласкаво тресавищен. Друг е въпросът, че Ертан не искаше да клевети никого, особено онези, които нито веднъж не бе виждала.

Жената-воин говореше бавно, почти без да отваря очи, и често спираше, за да си почине. Илад я съветваше изобщо да не говори, но тя не го слушаше. Беше полулегнала в колата, препасана през гърдите с широка превръзка.

Колкото и внимателно да караше конете старата Хайгал, от време на време колелото неизбежно се натъкваше на камък или попадаше в дупка. Тогава Ертан побледняваше и стискаше зъби. Ранените мъже от време на време добродушно се препираха на кого е дошло ред да се настани до нея.

— Може и аз да съм чувал нещо за тъдявашния народ — обади се Вълкодав. Той пазеше Сивчо и водеше жребеца за поводите, тъй като колата и така се движеше със скоростта на пешеходец. — От един търговец — продължаваше вянинът. — Онези хора излезли на пътя и той предложил да им продаде гърнета. Те само се изплюли: не били направени, както ги работели предците им. Търговецът разбрал, че ако нещо не е прието при тях, значи не е от Светлите Богове. И ги нарекъл „харюки“. А дали са били същия народ, не знам.

— Харюки — замислено се обади кнесинята. — По вянски това означава, ако не се лъжа, „сърдитковци“?

Тя също вървеше пеша, макар че Снежинка не беше пострадала в битката. Вълкодав мислеше, че кнесинята иска да поеме бремето на ратниците, които вървят пеша, и по този начин да уважи обикновените войници, спасили живота й.

Що се отнасяше до Лъчезар, той вече не уговаряше „сестра си“ да се държи по-близо до дружината. Смяташе се за жестоко и несправедливо обиден и постоянно се стремеше да подчертае това. Както и намерението си да продължава да служи на кнесинята и да я защитава, въпреки всичко. Хората му разполага лагера си така, че да виждат останалите, но без да са при тях. И по време на походите се държаха по същия начин: наблизо, но отделно. С печалното достойнство на изпаднали в немилост, без за нищо да са виновни. Вълкодав виждаше, че кнесинята все повече и повече я измъчва съвестта. Според него — напълно неоснователно.

Настъпило беше третото или четвъртото денонощие откакто те, погребали с чест падналите в боя, напуснаха Кайераните. Вече идваше време да спрат за почивка, когато кнесиня Еленя, хвана телохранителя за ръката и го накара да се отдалечат от колата, за да не чуе никой нищо.

— Всички ние не бяхме прави — понижавайки глас, каза тя на Вълкодав. — Лъчезар — че ме уговаряше да минем по Стария път. Аз — повече от всички, защото го послушах… Ако не го бях послушала, никой нямаше да загине, нали така?… — Гласът й трепереше, тя се опитваше да говори твърдо, но той виждаше, че е готова да заплаче. — И ти не беше прав — продължи тя. — Напразно удари Лъчезар. Защо така не го обичаш? Е, той има тежък характер, но все пак… Той ми е роднина…

Вълкодав се огледа наоколо тъжно, но нищо не каза. И какво ли можеше да каже?

— Мълчиш — въздъхна кнесинята. — Знаех си, че няма да има смисъл… — И сърдито го стрелна с очи. — Вярно е това, дето го говорят за теб: като умееш да се биеш, си мислиш, че във всичко си прав!

— Не съм бил болярина, владетелке — мрачно каза Вълкодав.

— Аз като че ли не те видях!

Вянинът кимна:

— Не ме видя, владетелке.

Кнесинята мълча известно време, като хапеше устни, а Вълкодав се молеше тя да прекрати този мъчителен за него разговор. Но през Окото на Боговете точно в този миг пробяга бяло облаче и навярно именно затова молитвата му отиде на вятъра.

— Казаха ми — отново започна девойката, — че ти нито веднъж не си се обърнал към болярина, говорил си му само чрез някой друг. Пък и аз самата не съм глуха. Ти си вянин: значи за това си има някаква причина. Вие се скарахте веднага, след като те наех. И двамата ми служите, длъжна съм да се доверявам и на единия, и на другия… а вие сте готови да се изядете. Защо?

Вълкодав изруга мислено, а на глас каза:

— Не си струва да говорим за това, владетелке.

Тя го сряза:

— Струва си! Нали тогава не избрах него, въпреки че ми е роднина. Нали след всичко трябва поне да знам какво ти е на ума?

„Владетелке — би могъл да каже Вълкодав на кнесинята. — Твоите витязи и боляри, всичките до един, първо на първо щяха да са щастливи, ако можеха да ме разкъсат. Само Десняка, като разбра, че аз съм ти като вярно куче, всичко ми прости. А Левака е готов от кожата си да излезе, но да ме погуби. Взе за телохранители ония главорези, Канаон и Плитка… Защо? Аз да не съм някой глупак?… Когато се прехвърляхме през Сивур, беше готов да ми прегризе гръкляна, само и само да те прати на първия сал. Да ти кажа ли, кнесиньо, кого сгащиха на другия бряг велиморците?… А Стария път? Намерил той време против нечистите сили да се опълчва — докато води сестра си към жениха й. И когато ония ни нападнаха, къде се дянаха неговите юнаци? Не стана ли прекалено много, владетелке? А сега помисли сама: коя е първата невяста след тебе в Галирад? Е, сещаш се, ако с тебе нещо… коя ще оженят веднага за сина на Човекоядеца, за да не се разгневи?… Правилно, Варушка-красавицата, сияйната празноглава сестрица на Лъчезар Лугинич…“

Ето колко много неща би могъл да наговори Вълкодав на кнесинята. Като по този начин бе напълно възможно да избави себе си и нея от множество злини. Но той по-скоро би отхапал езика си. Затова каза само:

— Аз съм тук, за да те пазя, владетелке. А не да клеветя роднините ти.

Вятърът разроши косите му, които той за пръв път след сражението бе привел в обичайния им вид.

Кнесинята разбра, че няма да измъкне от него повече нито дума. И се оклюма, дори едва не се разплака от безсилие. На своите седемнайсет години тя умееше да разговаря на търговете с шумния галирадски народ и да убеждава белокосите упорити мъже, които можеха да й бъдат дядовци. Единствено с Вълкодав се получаваше като в поговорката за косата, натъкнала се на камък. С тази съществена разлика, че от този „камък“ цялата й свита се боеше до смърт. Открито или тайно. Самата кнесиня вече разбра, че ако вянинът е взел решение, е безполезно да го уговарят. Да му се нарежда — също. Да беше решил, с някаква детска обида си помисли кнесинята. Веднъж завинаги. За себе си и за мен. За нас двамата. Нали не искаш така…

Докато се връщаха към колата, Вълкодав забеляза отрок на кон, който идеше в бърз тръс от челото на обоза. Освен хората на Лъчезар на коне сега бяха само съгледвачите. Вълкодав забеляза как братята Храбри веднага се напрегнаха и се приближиха. Буйни млади хора, много им се искаше да защитят кнесинята от някого. Самият Вълкодав не се обезпокои особено много, когато видя патрула. Ако беше намерил на пътя нещо наистина опасно, младият воин щеше да донесе лошата вест по друг начин. Вълкодав видя как се обръщаха към него ратници и го питаха за нещо. В отговор юношата махаше с ръка и ги успокояваше.

Когато колата наближи, отрокът слезе от червеникавия кон и тръгна, като го водеше за юздите.

— Владетелке! — поклони се той на кнесинята. — Прости ми, владетелке, тукашният народ е изпратил трима мъже на пътя. Разправят, че искат да поговорят с теб.

— Що за хора са? — попита Еленя Глуздовна. Рядката копринена мрежичка отново се люлееше пред лицето й, притисната със сребърен венец. — Как изглеждат? Видя ли ги?

— Говорят като велхи, владетелке — отвърна юношата и след кратко замисляне добави: — Като източни. Макар и не съвсем. И лицата им са като на велхи, само че…

Той сви рамене и замълча, не можеше да предаде с думи странното чувство, което бе изпитал при вида на горските мъже.

— Добре — кимна кнесинята. — Кажи на старшините да се съберат тук и нека да доведат онези хора.

Отрокът пристъпи от крак на крак.

— Те са въоръжени, владетелке. Ще наредиш ли да им вземем оръжието?

— Нищо не им взимайте — разпореди се веднага мъдрата девойка. — Ние също сме въоръжени. Не бива да ги обиждаме.

Вълкодав, естествено, не каза, но одобри нарежданията й. Веднъж, когато бяха още у дома (той, за свое учудване, вече мислеше за Галирад като за дом), случайно чу как Еврих казва на Тилорн: „Колкото по-примитивен е дивакът, толкова по-лесно се обижда.“ Тогава вянинът бе решил, че тези думи се отнасят за него и страшно се беше обидил, но не го показа, защото не върви да обсъждаш неща, които не са предназначени за твоите уши. Едва след като изчака цели две седмици, той попита Тилорн какво означава „примитивен“. Ученият му обясни. Сега той си спомни неразбираемата дума и осъзна колко глупаво е било да се обижда тогава. Трябва да си се родил кръгъл глупак или надут солвянин, за да смяташ вяните за неразвити и прости като дръжка на брадва. Виж, харюките бяха друго нещо. Ако това наистина бяха харюки. Какво да очакваш от племе, което вече цели двеста години не си е показвало носа от родните гъсталаци и е допускало при себе си малцина външни. Само в приказките мъдреците живеят в заключени кули, където никой не припарва. В живота това не се получава.

А нали тримата телохранители именно затуй бяха до кнесинята — за да не обърнат обидчивите диваци против нея оръжията, които тя благородно им беше позволила да запазят.

Красивото сгъваемо кресло, което владетелката бе взела със себе си точно за такива случаи, беше изгоряло заедно с шатрата. Така че в употреба влезе коженият сандък на Илад; лечителят само изохка, явно смяташе, че съхраняваните там билкови лекове точно тогава ще потрябват на някой от болните.

— Нищо, ще стана — увери го кнесинята. — Много важно!

Бързо наметнаха сандъка с красива бродирана покривка. Кнесинята седна, слугините изправиха гънките на белия, подшит с вълна плат и застанаха в знак на почит отзад и отстрани. Мал-Гона и Аптахар пристигнаха на бегом, Декша се появи малко по-късно — не можеше да тича заради раната. Лицето му и без това беше позеленяло. Илад веднага се порови в меката кесия на колана си и сложи в дланта му малко жълто зрънце. Декша сложи зрънцето в устата си и изкривявайки лицето си в гримаса заради горчивия вкус, с благодарност намигна на лечителя. Заради болката не можеше да кимне.

Левака, с неговото наранено достойнство, изобщо не дойде, макар че го повикаха.

Горските гости се показаха почти веднага след като приключи суматохата около приготовленията. Бяха трима мъже, всичките ниски и набити, в дрехи от вълна и дебели наметки, украсени с изрисувани растения в различни оттенъци на жълтото и червеното. На Вълкодав му се стори, че тримата си приличат, сякаш са братя. Или баща със синовете си. Вгледа се по-внимателно и му направиха впечатление ниските чела, масивните челюсти, забележими дори през брадите, и мрачното изражение на очите. Такива изражения имат хората, които с всички сили се стремят да осъзнаят нещо, но си дават сметка, че това не е във възможностите им. Наистина са харюки, реши за себе си Вълкодав. Сърдитковци. Нищо чудно да се окаже, че от поколения се женят за родните си сестри. Поне за доведените е абсолютно сигурно!

Междувременно горските посланици спряха пред кнесинята и коленичиха. Двамата отстрани паднаха на две колена, а средният — само на едното. Вълкодав се вгледа в него. Плащът му беше от евтина вълна — мечешка, — но как само беше скроен! Кожата от главата на звяра служеше за качулка и почти покриваше лицето, в кожата с лапите бяха вмъкнати ръцете и краката, а всичките следи от разрезите и шевовете бяха толкова изкусно замаскирани, че не се виждаше никаква следа от тях. Свещена дреха, която прародителят-звяр е позволявал да се носи само от най-старшия сред своите потомци. И то не всеки ден, а само в особени случаи, които изискват прародителски надзор.

Коленичилите сърдитковци мълчаха и чакаха младата владетелка да се обърне към тях, а тя нямаше намерение да ги измъчва.

— Приветствам ви, добри хора, под лоното на тази гора — каза тя на езика на източните велхи. — Няма да ви питам кои сте. Ние преминаваме оттук като гости, вие сте стопаните, вие трябва да ни питате, а ние — да отговаряме. Ще кажа само това, което веднага се вижда: вие сте хора от достоен и силен род, рода на Горската Красота… — При тези думи тя многозначително погледна плаща от мечешка кожа на мъжа в средата. — Може ли странницата, попаднала във вашите изобилни ловни полета, да услужи с нещо на яките ловци?

Отговори й застаналият отдясно:

— Нека кукувицата ти изкука от зеленото дърво, светла владетелке. Ронаните, децата на Горската Ягода, благодарят на Господаря на Пътеките, пожелал да те доведе за тяхна радост. Светлата владетелка ще окаже на ронаните огромна чест, ако се съгласи да им подари половин ден.

Вълкодав бързо съобрази, че като бяха минали по по-прекия Стар път, пътешествениците всъщност бяха спечелили доста време. Значи можеха да си позволят непредвидена почивка. Кнесинята прие учтиво поканата на сърдитковците; явно си беше направила същата проста сметка. Следващата мисъл на подозрителния вянин беше за възможна уловка. А ако странният народ се бе уговорил с разбойниците и сега искаше да погуби пътниците? Случвало се бе и по-рано, хиляди армии бяха влизали в гората, водени от уж надеждни водачи. И повече никой не бе видял нито тях самите, нито дори костите им. Не, няма такава опасност, реши Вълкодав. Самият той беше способен да се измъкне и от най-непроходимата гора, дори с кнесинята на ръце. И знаеше сред ратниците не по-малко от десетима такива горяни. А ако устроеха пир и ги упояха с нещо, а после се появяха оцелелите „призраци“?…

Вълкодав изучаваше внимателно харюките и собствените му опасения му изглеждаха все по-малко основателни. И то не защото народът-затворник, скрил се от опасностите на света и предпочел да линее бавно заради кръвосмешенията, му внушаваше кой знае какво доверие. Просто имаше неща, които племе, ръководещо се от заветите на предците, никога не би направило. Да отровят гостите си по време на пир са способни например в просветената Арантиада. Или сакаремците. Но тук, където назовават мечката Горска Ягода… Не, разбира се, само не и тук.

През това време кнесинята продължаваше разговора и постепенно стана ясно защо сърдитковците са решили да нарушат вековното си уединение.

— Ние съдим вещица, светла владетелке — обясни мъж отдясно на старейшината, който също кимна в знак на съгласие. — Тя дойде от изток, от горите, и изпърво ни се стори добра знахарка, веща в лекуването на болести. Но после се убедихме, че всъщност само чака удобен случай да ни причини беда. Изобличихме я в прилагане на черна магия и искахме да изпъдим духа й от плътта над свещен огън, за не може да причинява повече вреда. Обаче ловците, връщащи се от далеко, донесоха вест, че през нашите места скоро ще премине велика владетелка, чиято мъдрост и справедливост прославят много племена. Децата на Горската Ягода се събраха на съвет и решиха да те помолят, светла владетелке, да оглавиш праведен съд.

Като чу това, Вълкодав най-сетне разбра защо сърдитковците толкова явно се бяха смутили от младостта на кнесинята. Навярно бяха очаквали, че мъдрата и справедлива владетелка ще се окаже, ако не старица като баба Хайгал, то поне зряла жена, майка на воини. Но беше късно да отстъпват, пък и тя разговаряше с тях, както се полага на владетелка.

Що се отнася до самата кнесиня, тя бе не по-малко смутена. Очевидно, на съдбата й се бяха сторили малко бедите и опасностите на Стария път, по който тъй безразсъдно бе позволила да тръгнат. Едва се бе успокоила след битката край блатата, и ето на: появява се от гората неизвестно кой и иска да решаваш въпрос за живота на човек, когото никога не е виждала!… А да откажеш не върви.

Кнесинята отвърна на харюките по подобаващ начин:

— В моя род е имало съдии, по-достойни от мен. Но аз ще се моля на трижди святото Слънце… — Тя вдигна очи към светилото, което висеше насред небето. — … Ще се моля на трижди святото Слънце да ме осени със Своята Правда, за да не успее да се умножи несправедливостта. Съгласна съм да бъда съдия.

Вълкодав се безпокоеше напразно. Сърдитковците не си и помислиха да ги водят в селото си, скрито от недоброжелателни погледи в горските дебри. Това беше разбираемо. Тресавищните велхи прекалено се бояха от чужденците, за да поставят на показ най-съкровеното си заради съд над някаква вещица. Къде ти. Тук се страхуваха даже да се сродят със съседите си, да дават децата си в чужди домове и да приемат външни хора в своя. Кой ги знае какви са тези странници! Току-виж се окаже, че дори не са хора. А даже и да са хора, едва ли може да очакваш от тях нещо друго, освен да те урочасат.

Кнесинята също не беше своя за тях, но вождовете не се мерят с обикновен аршин. Зад могъщите вождове стоят наистина всесилните Богове. Такива хора като дъщерята на галирадския кнес не са чужди и не са свои. Те са НАД ВСИЧКИ. С тях не могат да се мерят нито децата на Горската Ягода, нито самата Мечка, ако реши да се намеси. Още по-малко пък могат да се справят с отмъстителния дух на вещицата, над която кнесинята сега щеше да произнесе присъда.

Как точно разсъждаваше Карил, старейшината на ронаните, на Вълкодав всъщност не му беше съдено да узнае. Но друго обяснение за поведението на харюките вянинът така и не успя да намери.

Наложи се да придвижат кервана още две версти напред и това разстояние кнесиня Еленя, пазейки приличие пред горския народ, измина на Снежинка. Бялата ездачка. Телохранителите крачеха от двете й страни, като оглеждаха зорко гората. Майсторите солвяни от отряда на Декша Русолявия се трудеха в движение и изработваха за кнесинята престол от два щита и дръжка на копие. После пътят зави надясно и пред тях се появи голяма поляна, доста удобна за лагер.

Мястото беше страшно красиво. Малахитовите ели се издигаха в златната рамка на брезите. Ярко аленееха офиките, отрупани с тежки зрели плодове — признак, че зимата ще е свирепа. В студената синева на прозрачното небе се виждаха бели облаци. От другата страна на поляната срещу пристигащите и своя вожд излязоха ронаните. До един мъже, всичките въоръжени, петдесетина на брой. Докато галирадци се устройваха и изграждаха подобаващо място за сядане на кнесинята, а яздещите по-назад воини от четата на Лъчезар пристигаха, сърдитковците изведоха на ремък малко, добре гледано мече и го завързаха за здраво забит в земята кол. Зверчето, свикнало да живее сред хора, поръмжа малко, но когато му дадоха голяма прясна риба, се зае лакомо с нея и престана да обръща внимание на събралия се народ. „Синджирът“ представляваше дълъг прът, закрепен за нашийника по такъв начин, че животното да не може да го достигне. Живото въплъщение на Горската Ягода едва ли се досещаше, че със своето присъствие трябва да освети съда над вещицата. Или пък, че на зимния празник тържествено ще го убият със старинни копия и цялото племе ще изяде още неизстиналото месо, обновявайки връзката си с Прародителя.

Малко по-настрани неколцина мъже влачеха от гората предварително приготвени сухи вършини. Явно се готвеха да хвърлят вещицата в огъня веднага щом кнесинята я осъди. Вълкодав потърси с поглед вещицата, но не я откри.

Накрая всичко беше готово и кнесинята с достойнство седна на току-що изработения трон. Тронът стоеше върху постлан килим: не бива владетелят да подлага на опасност свещената си сила, стъпвайки върху голата земя. Няма значение, че слугините едва си спомниха в кой чувал да търсят същия този килим. Тримата старшини, Дунгорм и Лъчезар, приближил се с няколко от своите хора, се наредиха в полукръг зад гърба й. Телохранителите, както обикновено, застанаха отпред. Вождът Карил с десетина яки ловци се разположи насреща. Нито много далече, нито прекалено близо. Нозете му потъваха в разкошна кожа, бяла със сребрист оттенък. Креслото, в което той седеше, приличаше на трон значително повече, отколкото столчето на кнесинята. То беше изрязано от цял пън; изглеждаше като горско чудовище, полумечка, получовек, навело се над намръщения вожд и прегърнало го бащински с ноктестите си лапи. Вълкодав се зачуди какви усилия са били необходими, за да се донесе тук това чудо. Или може би древният пън бе издълбан отвътре и само изглеждаше толкова масивен?…

— Прояви справедливост, повелителко на солвяните и западните велхи — бавно проговори вождът, изчакал да настъпи тишина. Оказа се, че гласът му е нисък и тежък. — Нареди да накажат вещицата, защото тя разболя жената на моя син и погуби с лоша смърт моя внук.

— Не за първа година моля Боговете на моя народ да ми затворят устата, ако езикът ми понечи да произнесе несправедлива присъда — отвърна кнесинята. — До този ден Създалите ни, слава на Тях, не ми позволяваха нито да осъдя невинен, нито да пусна виновен. Но не ми дадоха и способността да съм всевиждаща. Скромен е моят разум и ми позволява да разсъждавам само за това, което аз самата съм видяла, чула и разбрала. Нека доведат тук жената, срещу която са повдигнати толкова тежки обвинения, и да ми разяснят добре какво и как е извършила.

Върху лицето на вожда се мярна недоволство: според харюките беше достатъчно кнесинята да потвърди тяхната присъда. А не сама да се опитва да вникне в нещата. Обаче с господари не се спори и Карил се обърна и леко кимна.

Двама яки ловци изведоха жената по същия начин, както и мечето преди малко — на дълъг прът, завързан за шията. Никой не искаше да се докосва до нея: страхуваха се. Вещицата беше дребна, малко пълна, с обикновена парцалива риза без пояс. Тя вървеше, като се препъваше, босите й стъпала бяха измръзнали. Лицето и очите й бяха скрити от плътно намотана превръзка, устата й беше запушена. Виждаха се само дългите й прошарени коси, сплетени на кичури, увиснали на гърдите и гърба. Ръцете й бяха вързани отзад. Пази се от кучето отпред, от коня — отзад, а от магьосници — от всички страни!

Виждаше се, че хората се стараят да се държат по-далеч от вещицата. Всички, освен тъмнокосо скулесто момче на дванайсет години, което, напротив, бе прегърнало здраво жената и й помагаше да върви. Очите на юношата горяха като на вълче. По-точно едното му око; другото бе подуто и затворено. Не беше трудно да се досети човек откъде е синината. Беше я защитавал. Дали не й бе син? Или племенник? Или по-малък брат?…

Вълкодав продължаваше да стои неподвижно, с каменно, безизразно лице, но в гърдите му глухо помръдна страшен гняв. Не бива да се отнасят така с една жена. Не бива! Ако наистина е жестока злодейка, способна да убие дете, тя ще умре. Но да се издевателства над нея? Да се води като опасно животно, на ремък?…

За негово огромно облекчение кнесинята веднага повиши глас:

— Нека развържат тази жена — нареди тя. От тълпата на сърдитковците се дочу ропот на недоволство и Еленя Глуздовна добави: — Нека очертаят кръг с брадва и да я заключат вътре в този кръг, за да не смущава маловерните. Аз се помолих на Пламъка небесен и земен и не се страхувам от нейното магьосничество.

Вождът Карил помисли малко, направи с ръка свещения знак и наклони глава, показвайки, че е съгласен.

Ронаните така и не се осмелиха да докоснат жената. Просто хвърлиха края на пръта и отстъпиха встрани, предоставяйки на някого от галирадците да я развърже. Кнесинята знаеше, че от трите народа, населяващи нейния град, най-малко страшни истории за вещици разказваха сегваните.

— Прати някого, Аптахар — нареди тя.

Старшината тръгна сам, защото предводителите са длъжни да вървят първи, когато има някаква опасност. И особено свързана с магия: воинските Богове даряват със защита и благосклонност на първо място вождовете. Спомняйки си за тристенния кремък на Тунворн, Аптахар начерта незавършен кръг и кимна на юношата:

— Води я тук и я развържи. Чуваш ли?

Той никак не беше страхливец, но и на него не му се искаше да си има работа с магьосница. Момчето заведе жената във вътрешността на кръга и Аптахар затвори линията след тях. В този миг краката на вещицата се подкосиха, но младият й защитник я прихвана и й помогна да се отпусне на колене. Тя остана в тази поза, докато момчето със зъби и пръсти разплиташе силно стегнатите възли.

— Тази зла жена дойде при нас от посоката, откъдето се ражда слънцето. Изтокът е блага посока на света и поради това ние не успяхме от самото начало да разпознаем магьосницата. — По знак на Карил думата бе взел един ловец с калпак от лисича кожа. Харюките и без това имаха почти еднакви лица, но този изглеждаше съвсем като вожда. Негов син, реши Вълкодав. — Макар че от същата тази посока някога се появи Прокълнатия и това можеше да ни научи на много неща. Случи се миналата зима. Един от нашите братя пропаднал през дупка във водата и вече замръзвал, но тази зла жена му помогнала. Тя казала, че си няма дом. Не е възможно добър човек да си няма дом, но нашият брат й повярвал, защото вещиците умеят да отклоняват погледа на хората и да съблазняват слуха им. Нашият брат я довел в жилището на рода си. И нея, и момчето, което се оказало неин доведен син…

Жената стоеше на колене и гледаше галирадците. Бавно ги обходи с поглед и много воини се пресегнаха към муските си, предпазващи ги от злите сили. Тя имаше безкрайно уморени, измъчени и пусти очи. Явно искаше само едно: по-бързо да настъпи краят. Какъвто и да се окажеше този край.

— Тя започна да се занимава с жената на сина на вожда — продължаваше Лисичия калпак. — Стана й толкова близка приятелка, че глупавата млада жена издаде пред нея нещо, за което изобщо не би трябвало да говори: че е трудна.

Вълкодав беше съгласен, че не си струва да говориш с когото ти падне за бъдещата радост. Ще дочуе за това умеещият да твори зло вълшебство — и бебето ще се роди мъртво. Или изрод, което не е по-добре. Или направо камък или дърво. И това се е случвало.

— Ето там стои синът на вожда и до него е жена му — продължаваше разказа си сърдиткото. Вълкодав погледна нататък и видя костелива, с по мъжки тесни бедра ронанка, единствената жена сред тълпата. Изглеждаше като прекарала тежка болест и в ръцете си не държеше дете.

— Когато на снахата на вожда й наближи времето да ражда, злата жена беше успяла да се прояви като веща знахарка. Тя лекуваше нашите братя и сестри и наистина беше успяла да вдигне на крака някои от тях, които бяха близо до смъртта. Сега се питаме не е ли било по-добре за тях да умрат в чистота, отколкото да живеят, омърсени от досега с нечистото? И ето че дойде денят, когато дъщерята на вожда отиде в гората. Ти нали знаеш, светла владетелке, че никой не бива да се допуска при родилката? Тя трябва да свърши работата си сама, в горска колиба. Незнайно зло може да проникне от онзи свят, откъдето идва бебето. То може дори да отнесе със себе си някой човек, особено ако е мъж. Едва на деветия ден, когато се възстанови границата между световете, родилката може да бъде посетена от майка си.

В този миг Вълкодав едва се сдържа да не се изплюе. Вянските жени също открехваха вратичка между света на живите и света на душите, лишени от пристана на плътта. Но тях не ги прогонваха в гората и не ги оставяха самички сред нечистите сили, комарите и дивите зверове. До родилката винаги трябва да има опитни жени, способни да помогнат и утешат. И майката. И мъжът — закъде без него? Кой ще защити родилката, кой ще прогони всеки враг, бил той от плът и кръв или безтелесен?…

— … Но когато майката на снахата на вожда отишла да провери как вървят работите, и отнесла на дъщеря си храна, открила при нея тази жена! Тя самата казала, че е останала при родилката през цялото време! И даже точно тогава, когато бебето напускало тялото й!…

В тълпата на харюките застенаха от ужас. Очевидно, за тях това наистина беше нещо нечувано.

— Тя навлече върху нас гнева на Прародителя, чийто посланик сега се забавлява с рибата и слуша моите думи. Той знае, че в тях няма лъжа. Отсега нататък дивечът ще заобикаля нашите примки, а плодовете, които растат в нашата земя, ще изсъхнат до корен!… Само справедливият огън, погълнал тялото на вещицата, ще прогони злото и ще ни избави от тази напаст! Само справедливият огън! Аз казах.

Тълпата зашумя, някои започнаха предизвикателно да вдигат юмруци. Жената още повече се сви, наведе глава и закри лицето си с ръце. Момчето, напротив — изправи се над нея и изгледа с ненавист сърдитковците. Той, изглежда, вече беше пристъпил границата, отвъд която нямаше място за страх. Само огромна ярост. Който протегне ръка към доведената му майка, нека първо прекрачи през мъртвото му тяло. На Вълкодав тази отчаяна ярост му беше много добре позната. Той самият беше на същите години, когато уби възрастен въоръжен мъж, комес на Човекоядеца. Той също се опитваше да защити майка си. И не успя. Ще допуснат ли Боговете и сега всичко да свърши така?…

— А бебето? — попита кнесинята.

— То не оживя, светла владетелке. Злата вещица го е убила със своята магия.

— Е, нека да я изгорят, сестро — прозина се Лъчезар. Той стоеше с отегчен вид, като винаги, вляво от кнесинята. — И ние няма да си губим повече времето, и те ще изпитат облекчение.

Непредвиденото разследване го беше принудило да отложи всекидневните воински упражнения и той беше недоволен.

Халисунецът Илад бе изслушал с голямо внимание гневната реч на харюка. И още как, нали се говореше за неговия собствен занаят! Чувайки предложението на Левака, той скочи от сандъка си с такава пъргавина, сякаш от гладката изрисувана кожа бяха поникнали игли. Велможите бяха принудени да се отдръпнат, за да го пропуснат до трона на владетелката. Кнесинята се огледа. Илад се наклони към ухото й и разпалено зашепна нещо. Младата владетелка го изслуша и кимна.

— Нека жертвата на магьосницата да дойде тук. Лечителят ми ще я прегледа.

Снахата на вожда се вгледа очаровано във важната почитана господарка, удостоила я с вниманието си. Тя послушно пристъпи напред, но мъжът й я задържа.

— Тоест как така да я прегледа? — изръмжа той, като гледаше изпод вежди. — Моята жена? Аз… Не давам!

Илад, без да се смути, заяви на всеослушание:

— Случвало се е да преглеждам и самата владетелка. Така че, в името на Лунното небе, няма защо да се обиждаш. Освен това, ще ми бъде достатъчно да хвана жена ти за ръката…

— Защо?… — смая се сърдиткото.

— Затова — величествено поясни Илад, — защото за учения човек като мен биенето на сърцето е същото, което за теб са следите в снега. Дай ми ръката си, ако не вярваш… — Харюк светкавично скри и двете си ръце зад гърба и лечителят добави с насмешка: — … и ако не те е страх.

В тълпата веднага се закикотиха.

Синът на вожда целият почервеня и бавно се приближи, като протегна напред здраво стиснатия си юмрук. Меките къси пръсти на Илад преминаха по обрасналата с гъсти косми китка, търсейки живеца. Намериха го. Натиснаха. По-силно. Още по-силно. Отпуснаха. Натиснаха…

— Така — обяви лечителят, когато пусна изпотилия се харюк. — Когато си бил малък, си проходил много късно, а за пръв път си проговорил на тригодишна възраст. Виждаш ли, достопочтеният ти баща не бърза да ме опровергае. През цялото време са те болели зъбите, постоянно си се простудявал, а към четиринайсетгодишна възраст… не, не си струва за това… Преди две години си счупил левия си крак и едно ребро, а неотдавна силно си се натровил. Гъби, според мен…

— Достатъчно — спасявайки достойнството на сина си, извика вождът Карил. — Прегледай жена му.

Младата жена неуверено се приближи и подаде на лечителя отпуснатата си бледа ръка. Илад се занимава с жената значително по-дълго, отколкото с мъжа й. Любопитният народ гледаше с интерес. Халисунецът обхвана и опипа двете тънки китки, после нареди на ронанката да се обърне с лице към слънцето и се повдигна на пръсти, разглеждайки очите й. При това лицето му постепенно ставаше все по-мрачно. Накрая той предаде младата жена на нетърпеливо тъпчещия на едно място съпруг и той бързо я отведе някъде навътре в тълпата. Далеч от греха.

— Какво ще кажеш, учени човече? — попита вождът Карил. — Лошо ли я е разболяла вещицата? Може ли да бъде излекувана или е по-добре да бъде прогонена?

Илад се върна при трона на кнесинята, сложи ръце на корема си и обяви:

— Принуден съм да кажа, че лечителската клетва ме задължава да мълча, освен ако не става въпрос за живота или достойнството на човек. Нека всички Праведни Отци да са ми свидетели, но не е възможно да греша! Съжалявам, о, вожде, но Небесата не са предназначили благонравната жена, която имах щастието да прегледам, да бъде майка. На Съдбата е било угодно да всели нейната душа при сегашното въплъщение в тяло, неспособно да ражда деца. Нещо повече — раждайки мъртво бебе, тя самата неминуемо е трябвало да загине. По какъв начин е запазила живота й жената, наричана тук магьосница, аз, признавам си, не знам, но жадувам да узная. Пред господарката кнесиня и теб, славни вожде — поклони се Илад, — аз с увереност заключавам, че жената, погрешно наричана вещица, не е навредила, а е извършила лечителски подвиг. Аз твърдя, че тя заслужава не позорно наказание, а всякакви награди. Гаранция за това е моята чест на лечител, а аз, по милостта на Лунното небе, с нищо не съм опетнявал тази чест вече трийсет и шест години.

Речта на халисунеца прозвуча в невъобразима тишина. Изглежда нейният смисъл достигаше с мъка до сърдитковците. Явно този народ не се отличаваше с титаничен ум. Само обречената вещица бавно повдигна глава и в погледа й, устремен към кнесинята, се появиха искрици живот. После тя изведнъж прегърна момчето, зарови лице в овехтялата му риза и заплака беззвучно.

— Думите на твоя лечител влязоха в моите уши, светла владетелке — бавно, с кратки паузи изрече вождът. — Но не достигнаха до сърцето ми. Нима Божествения Прародител може да допусне мъж от МОЯ РОД да не може да зачене в жена дете, способно да живее? Тази, която е умъртвила внука ми с черна магия, трябва да умре. Аз казах.

Коленичилата жена се откъсна от юношата, който я галеше по косата, и му каза нещо, изтиквайки го от кръга.

— Бягай при нея… — дочу Вълкодав чрез умението си да долавя и най-тихия шепот. Жената говореше на сакаремски. — Падни в краката й… Нека добрата владетелка спаси поне теб…

Момчето отдръпна рамото си и остана при нея. А вянинът ясно разбра: този, който все пак реши да изпрати невинната лечителка на кладата, ще трябва да мине през два трупа. Ако не през три… като броеше и Прилепчо, който шаваше неспокойно и съскаше кръвожадно от рамото му.

— Аз напълно се доверявам на твоята мъдрост, доблестни вожде — каза кнесинята Еленя. — Ти, като баща на народа си, наистина знаеш какво говориш. Но и лечителят, чиито думи не прие твоето сърце, заслужава огромно доверие. Как да постъпим? Нашата Правда учи: ако изглежда, че и двете страни са прави, трябва да се обърнем за съвет към Боговете. Защото на Тях, в Тяхното божествено безкрайно познание, е открито всичко това, което на нас, нищожните смъртни, се струва неразрешима загадка. Съгласен ли си с мен, мъдри вожде? Какви изпитания признава твоят народ?

След известен размисъл Карил кимна и на слънчевата светлина блеснаха алените полускъпоценни камъни, поставени върху качулката от меча кожа, там, където са били очите на мечката. Лисичия калпак с готовност започна да изброява:

— Ако ставаше въпрос за един от нас, светла владетелке, бихме могли да го отведем при въплъщението на Прародителя и да проверим скъп ли му е човека. Но Прародителя няма нищо общо с чужденците. Може да се завърже магьосницата и да се хвърли във водата, защото ние вярваме в справедливостта на водата. Ако тя изплува, значи е виновна: водата не би отхвърлила добър човек. Можем да разпалим огън и да принудим магьосницата да върви по края му, тъй като вярваме и в справедливостта на огъня. Ако огънят започне да обгаря краката й, значи няма за какво да я пускаме да излиза. Но най-много вярваме, владетелке, в справедливостта на двубоя. Защото на този, който е прав, нашият Прародител, Вечно Истинския в Зелената Гора, ще дари частица от своята мощ, и правият ще избута неправия от платното…

— Достатъчно. Итерскел!… Къде е Итерскел? — избуча вождът. И с видимо удоволствие се обърна към кнесинята: — Виждам, повелителко на солвяните, че ти заради доброто си сърце не обичаш да осъждаш на смърт дори тези, които несъмнено я заслужават. Това е достойно. Виждам също, че си склонна да повярваш на своя лечител, който се опитва да оправдае злодейката. Не ти се сърдя, светла владетелке: ти проявяваш пред нас правдата на духа, присъща на великите вождове. Защото в какво се състои доблестта на вожда, ако не в опасението да не накаже някой невинен. Позволи ни да те убедим, че вещицата в никакъв случай не бива да избегне кладата. Ти ще предложиш свой човек, а ние — наш, и те ще покажат каква ще е участта на магьосницата. Ако победи нашият човек, а аз не се съмнявам, че той ще победи…

Вождът не довърши фразата си, но и без това нямаше нужда. Итерскел вече се промъкваше напред и неговите съплеменници почтително му правеха път. Той в движение смъкна от себе си елечето от овча кожа, а после и ризата и остана гол до кръста. Загорелите му рамене плуваха над главите на сърдитковците, които изглеждаха като деца в сравнение с него. Итерскел застана до трона на вожда и галирадското войнство откликна с въздишка на възхищение и ужас, а Вълкодав си помисли, че тоя хубостник няма как да се е пръкнал, без намесата на някой дошъл отвън юнак. По силите ли беше на народ, непризнаващ брака с чужденци, да роди такова дете?… Вянинът несрещаше всеки ден хора, по-силни и едри от него самия, но Итерскел беше именно такъв. Беше много по-едър от Канаон, до когото вянинът изглеждаше като хилав юноша.

— Няма да позволя да осакатят някой от моите хора — тихо, но така, че всички да го чуят, изрече Лъчезар. — Недей да се сърдиш, сестро.

Декша, Аптахар и Мал-Гона не казаха нищо, но се усещаше, че не им се иска да пратят някой от своите бъде разкъсан от това чудовище, и то заради някаква си магьосница.

Вълкодав, застанал до десния лакът на кнесинята, помоли тихо:

— Позволи ми аз да опитам, владетелке.

Еленя Глуздовна вдигна очи към него и той видя как цветът от бузите й се отдръпва, поруменели преди това от студения въздух и вълнението.

— Повика ли ме, бащице? — попита Итерскел вожда. Той много приличаше на мечката, от която е бил смъкнат косматият кожух. Никаква излишна тлъстина не разваляше тялото му, надарено с чудовищна мощ. И той се перчеше с това: огромните му мускули ту се издуваха, ту спадаха. Да, беше силен! И със сигурност бърз като златка. Тромавите не оцеляват в гората.

— Ти строши шията на бика, който избяга от обора и се нахвърли върху моите внуци — някак напевно, сякаш произнасяше заклинание, започна Карил. — Когато изкореняваме дървета в гората, ти сам повдигаш пънове, които седем силни мъже не могат да помръднат. Ще смажеш ли човека, който твърди, че вещицата, погубила внука ми, е искала всъщност да стори добро?

Итерскел отвърна весело:

— Ще го смажа, бащице.

И се тресна с тежкия юмрук по гърдите така, че враните изпопадаха от дърветата. Кнесинята Еленя неволно потрепери… В този миг тя съвсем забрави за знахарката, чиято съдба трябваше да се определи от двубоя. Само Вълкодав съществуваше за нея. Единственият мъж на света. Който… Когото…

Кнесинята го погледна в очите и ясно видя, че няма смисъл да спори с него.

— Той ще те убие, Вълкодаве…

— Няма да ме убие — каза вянинът и добави абсолютно спокойно: — Не съм лъжица за неговата уста.

И кнесиня Еленя разбра с непогрешимата си женска интуиция, че той би отговорил по абсолютно същия начин и ако тръгнеше самичък срещу хиляди. Или в устата на дракона. Или където и да било — на сигурна смърт. Само за да не се страхува за него тя, глупачката. И за да не се опитва да го спре.

Значимостта на случващото се вдигна кнесинята на крака, тънките й пръсти със сила стиснаха рамото на Вълкодав.

— Ето човека, на когото възлагам своята вяра в невинността на тази жена! — звънна гласът й. — Върви, и да пребъдат в твоя меч Слънцето, Мълнията и Огъня!…

Вождът Карил неочаквано се разсмя.

— Успокой се, светла владетелке, на твоя вянин няма да му потрябва меч — каза той и кимна на Лисичия калпак: — Разкажи й, сине мой, който умееш тъй красиво да говориш.

— Тези двамата не враждуват един с друг — зае се да обяснява младият ронанин. — Няма за какво да си отмъщават. На Прародителя няма да е угодно отнемането на нечий живот, освен този на злодейката. Нашият закон повелява да разпънем върху земята изтъкано платно и да го закрепим с колчета. Ограждаме платното с три бразди и с дванайсет орехови пръта, защото Прародителят е създал ореховия храст за прехрана на Своите деца и го е надарил с блага сила. Провеждащите двубоя ще се стремят да се избутат един-друг зад края на платното. Ако някой от тях падне на земята с единия си крак, ще кажем: „Той отстъпи“. Ако падне и с двата крака, ще кажем: „Той избяга“ и ще разберем, че Прародителя е изразил Своята воля.

— Схвана ли твоят човек как става всичко, светла владетелке? — попита вождът. Итерскел стоеше до него и уж непреднамерено се обръщаше ту наляво, ту надясно. На гърдите му личеше белег от петопръста лапа с дълги нокти. Знакът на Прародителя? Рана, получена по време на лов?…

Кнесинята се обърна към Вълкодав и вянинът промърмори начумерено:

— Какво сложно има тук за разбиране…

— Тогава — изрече вождът, — нека твоят боец да остави оръжието при нозете ти и да се срещне със сина ми насред платното.

Вълкодав разкопча токата и положи меча, като беше наредено, върху килима при краката на кнесинята. Свали от рамото си Прилепчо и го сложи на стража. Меча беше последван от колана, куртката, ризницата, ризата, а после и ботушите. Благодарен беше, че поне не се налагаше участниците в двубоя да се събличат чисто голи. Междувременно харюките с дължимата почтителност разстилаха порядъчно голямо — пет на пет метра! — небелосано платно. Вянинът само се зачуди как са успели да изтъкат такова нещо. Той се учуди и на предвидливостта на сърдитковците. Гледай ти, всичко са взели, даже платно, в случай че се наложи да се проведе Божи Съд. Дори и дърва за магьосницата!…

— Пази се, Вълкодаве… — тихо, така, че да я чуе единствено той, рече кнесинята. Той не отговори нищо, само кимна, за да покаже, че я е чул. Разпусна косите си и превърза лента през челото си. Тръгна бос към средата на поляната, към вече опънатото, закачено за специални кукички платно. И си помисли, че законът, признаващ двубоя върху платното, е мъдър. Какво представлява нишката, спускаща се от женската хурка, ако не видимо подобие на нишката на съдбата? И какво е тъканото платно, ако не плетеница от човешки животи, както я вижда от небето Окото на Боговете?…

Вълкодав започна се моли мълчаливо, разказвайки на Боговете защо отива на бой. И изведнъж си помисли: а ако славният Бог на Бурите вече си е отишъл да почива до пролетта?… Но почти веднага в съзнанието му прозвуча гръм, и то толкова тътнещ, че вянинът дори се огледа, леко учуден, че останалите не са чули нищо.

Повече от всичко той се боеше да не би от глупост да наруши някой непознат нему ронански обичай и с това да провали каузата още преди двубоят да е започнал. Случвали се бяха и такива работи. Вълкодав внимателно наблюдаваше Итерскел и се стараеше да върши всичко по същия начин и по възможност едновременно с него.

Те стъпиха заедно върху прохладното гладко платно и застинаха, вгледани един в друг. Лисичия калпак наведе към земята посребрения накрайник на тежкото, старинно копие („наше, сегванско, от времената на Последната война“ — твърдеше по-късно Аптахар) и се зае да очертава браздите. Младите юнаци донесоха от гората наръч орехови пръчки и ги наредиха спрямо посоките на света.

Беше тихо. Галирадците и ронаните оглеждаха напрегнато участниците в двубоя. Двамата мъже навярно бяха родени в една и съща година, но с това се изчерпваше общото помежду им. Златистите къдрици на единия, прихванати с плетена превръзка върху голото чело, се развяваха весело. А косите на другия бяха наполовина побелели, но не от възрастта. Единият можеше да се похвали с набраздени мускули, каквито се получават от здрава работа, добра храна и от свежата кръв, вляла се внезапно в започналото да се изражда племе. Другият не можеше да се похвали и с половината от тази мъжка красота. Беше жилест като железен ремък. Единият напомняше млад мечок, излязъл да си поиграе, да изкоренява жилави дръвчета. Другият приличаше на много спокоен пес от онези, с които можеш да пуснеш малко момиченце на половиндневен път, без да се страхуваш, че някой зъл минувач ще причини зло на детето.

— Нека се извърши угодното на Прародителя — провъзгласи вождът.

Вълкодав много рядко нападаше пръв. Той и сега стоеше неподвижно и чакаше. Ето че Итерскел, без да бърза, направи движение встрани, като някак по пиянски пречупи тялото си и сви рамене. Приклекна неочаквано, сякаш щеше да падне, но се изправи точно преди да докосне земята. Играеше. Прекрасен звяр, сит и силен. Ако не беше Божия Съд, той сигурно щеше да сипе обиди към съперника си, за да го подтикне да направи нещо необмислено. А сега просто се опитваше да го обърка. Да го накара да гледа с четири очи и да гадае къде той, подвижният като живачна капка, ще се озове в следващия миг. Итерскел се усмихваше и танцуваше, правеше лъжливи движения и в един миг мускулите на рамото му и от дясната страна на гърдите му рязко се издуха, а юмрукът му с размери на пита кашкавал и с тегло половин пуд полетя напред към слънчевия сплит на Вълкодав. Смъртоносно!

Както винаги в такива случаи, времето забави хода си за вянина. Той успя да си помисли, че Итерскел без абсолютно никакви усилия може да пробие с юмрук дъсчена стена. Да му дадеш да те докосне ще означава сигурна гибел. Вълкодав отстъпи на половин крачка встрани, пропусна летящия юмрук покрай себе си и леко го отклони с дясната си длан. Обърна се върху левия си крак и вече с две ръце обхвана юмрука на Итерскел, насочен към пустотата. Плавно напред, после нагоре. „Благодарността на Земята“. Горе-долу същото, което беше обяснявал на брега на Светии на кнесинята и братята Храбри. Можеше да се предположи, че те самите бяха успели да видят и да разберат това-онова. Защото поне донякъде знаеха КАК да гледат. И къде. „Благодарността на Земята“ отнемаше приблизително същото време, колкото е необходимо спокойно биещо сърце да тупне три пъти.

Повечето галирадци и харюки видяха само бързото движение и двете тела, които сякаш за миг се бяха завъртели в приятелски танц. После Итерскел изведнъж се преви, залитна назад, изкрещя дрезгаво от неочакваната болка, загуби равновесие и се строполи по гръб. Той вече падаше, когато Вълкодав го пусна, насочвайки го далеч от себе си, в противоположна на движението на слънцето посока. Някой вдървен кръчмарски побойник може би щеше да си строши гръбнака, но ловкият и бърз ловец се претърколи и веднага скочи на крака.

Зрителите въздъхнаха. Някои с облекчение, други с недоволство. Прекалено бързо свърши всичко. И нямаше нито избити зъби, нито кървища. Какво му е интересното?

— Моят човек победи! — високо рече кнесинята. Итерскел стоеше точно върху третата, най-далечна черта. Единият му крак бе стъпил преди чертата, другият — след нея. Но и двата бяха извън платното. Той беше избягал. Итерскел погледна надолу, после към Вълкодав и красивото му младо лице се изкриви от ненавист. Никой още не беше постъпвал така с него. Да му се случи това!… Да избяга!…

Никога!…

Карил поклати бавно глава, сключил гъстите си вежди.

— Твоят човек не победи — каза той на кнесинята. — Нашият боец се подхлъзна. Аз видях. Това беше случайност. Трябва да повторим двубоя.

Част от сърдитковците веднага закимаха с глави, съгласявайки се с вожда. А останалите от съплеменниците им не закъсняха да се присъединят.

— Може ли да има случайности, когато се извършва Божи Съд? — попита кнесинята Еленя.

— Случайности — не — каза вождът. — Права си, светла владетелке, не избрах най-подходящата дума. Прародителя от време на време ни изпраща изкушения, за да изпита и укрепи вярата ни. Ако твоят човек не се бои, нека повтори двубоя.

Вълкодав сви рамене. Той не се страхуваше. А нали Итерскел, току-виж след това сам си сложи главата в торбата. На Вълкодав съвсем не му се искаше младият ронанин да си слага главата в торбата. Не му се щеше и да осакатява красивия юнак. Впрочем, момъкът е голям човек, сам е бръкнал в огъня и сам ще се опари. Нека добре си помисли следващия път, преди да захване да отстоява нечие наказание.

Синът на Горската Ягода с един скок се върна върху платното. А с втория си скок се хвърли върху Вълкодав. Вече без никакви прикляквания и, естествено, без усмивка. С намерението да излапа противника си, да го глътне и дори да не изплюва костите. Тук вещицата вече нямаше нищо общо.

Този път той изкрещя веднага.

Нямаше задружен танц на двете тела, нямаше отскоци и бързи гмурвания. Вълкодав не се помръдна от мястото си. Стоеше си в средата на платнището, сякаш пуснал корени, с непоклатимо разтворени крака. А Итерскел отново танцуваше, само че съвсем не така, както в началото. И не по своя воля. Стоеше на пръсти и с болка правеше ситни крачки, окачен като на кол на собствената си неестествено изопната ръка. По принцип можеше да достигне вянина със свободната ръка или с крака. Технически, както би се изразил Тилорн. Но дори не се опитваше: не му беше до това. Който сам не го е изпитвал, той не може да проумее как се смалява светът и се свива до размерите на мястото, където те боли. Вълкодав държеше с две ръце няколко от пръстите му, болезнено извити нагоре, и строго следеше Итерскел да не се освободи.

Той направи всичко бавно. Разтвори лявата си ръка. Сложи я върху лакътя на Итерскел. „Златната котка хваща раираната мишка“. Защо мишката беше раирана знаеше единствено Майка Кендарат. Вълкодав прекара уловената ръка на Итерскел зад гърба му и надареният с желязна мощ ронанин послушно се прегъна в опит да се отърве от болката. Той трепереше и удряше лице в коленете си. Човек можеше да си го отведе по този начин до Галирад и нека се опита да изписка. Вълкодав го принуди да отиде до края на платното, пусна го и без много да му мисли го ритна отзад. Итерскел политна и когато усещането му за горе и долу се върна, главата му вече се намираше от вътрешната страна на третата черта. А всичко останало — отвън. Беше избягал.

Галирадците зашумяха тържествуващо. Дори и неколцина от по-младите хора на Лъчезар. И велиморците, на които като че ли не им пукаше нито за вянина, нито за вещицата.

— Моят човек победи! — изправи се кнесинята. — Сега вече никой не може да каже, че е станало случайно.

— Ние не го признаваме за победител! — Вождът Карил тропна с коравата си длан по страничната облегалка на креслото, издялана във вид на меча лапа. — Прости ми, светла владетелке, но твоят човек не умее да се бие така, както подобава на един мъж! Той се страхува от ударите и се дърпа като страхлива жена. Нека да се бие по мъжки или да се маха, отстъпвайки победата на по-храбрия!

Ако Итерскел не беше свикнал да се търкаля в прахта пред народа си, то и кнесинята изобщо не беше свикнала да се държат с нея по такъв начин. Струваше й се обидно да изпълнява прищевките на старейшината на горския народ, който упорито не искаше да признае своя син за победен и по живо по здраво да пусне жената, вече на два пъти оправдана от Боговете. Още малко и този вожд ще вземе да й крещи, на нея — наследницата на галирадската държава!… Еленя Глуздовна почти беше решила да даде на войските си заповед да потегля. Да. Тъй щеше да постъпи. И щяха да вземат със себе си и лечителката, и момчето. Така щяха да предпазят и Вълкодав…

Посланикът Дунгорм почтително се наведе към ухото й:

— Чудя се на твоята сдържаност и се възхищавам на спокойствието ти, владетелке. Малцина биха устояли пред изкушението да приключат случая със сила. Не са много тези, на които им достига мъдрост да убеждават в своята правота, когато имат мечове.

Вълкодав не чу тези думи, но без сам да знае, им отговори.

— Добре — каза той. — Няма да се отдръпвам.

И се усмихна. Много неприятна и недобра усмивка, разкрила избит зъб. Кнесинята го огледа и с цялото си същество усети, че за Карил е било по-добре да не настоява за трето поваляне на сина си.

— Нека бъде както искаш, вожде — рече тя, като се стараеше в гласа й да не прозвучат побилите я тръпки. Тя се страхуваше от изхода на боя така, сякаш тук, на поляната, се решаваше нейната участ. — Нека се бият, както повелява твоят закон, щом не ти допада нашето воинско изкуство. Но първо кажи, вожде, съгласен ли си да се състои последната схватка и тя да реши резултата за всичките три? И да не стане така, че да се уплашиш, да погледнеш слънцето и да кажеш, че то е слязло твърде ниско и не може да освети истински съд…

Старейшината на ронаните погледна слънцето, после сина си и наведе глава:

— Да бъде така, както ти казваш, светла владетелке.

Магьосницата и момчето затаиха дъх. Отчаяната надежда ту се показваше, ту отново угасваше. Прегърнати, те не сваляха очи от Вълкодав.

… И за трети път Итерскел стъпи върху платното. Стъпи внимателно, като върху лед, изплашен от двата си неуспеха. Макар че това вече нямаше значение. Сега носът на жертвата му щеше да изскочи през тила. А зъбите, доколкото са останали, щяха да се изгубят в тревата. Честен юмрук! И никакви женски отдръпвания. Гърди срещу гърди! И още до сутринта и самият Итерскел щеше да повярва, че първите две загуби са били наистина случайни.

Вълкодав отново не пожела да нападне. Младият ронанин се опита да го изтика към края на платнището. Но не се получи. Тогава Итерскел замисли лъжлив удар. Насочи лявата си ръка към слабините на противника си, за да свали онзи ръце да се защити, а в същия миг страховитият, здраво стиснат десен юмрук на ронанина мълниеносно се насочи нагоре, за да размаже лицето на вянина. Итерскел вече почти чувстваше как костите с лекота се пречупват, как плисва лепкавата кръв, как меката плът се разкъсва. Почти виждаше как от сиво-зелените очи изчезва блясъкът на разума. Досега той беше нападал с обикновено велхско връхлитане, което чужденецът сигурно познаваше. А този удар го знаеха само в неговия род. И дори и у по-големия му брат не се получаваше толкова добре, колкото при него.

Ръката на Вълкодав срещна неговата ръка по средата на пътя. Звукът беше такъв, сякаш са се счупили две здрави тояги, увити в мокри парцали. Всички на поляната го чуха, до последния човек.

Когато месец след месец буташ пред себе си нерендосана — проклета да е! — дебела цял аршин греда, когато буташ с приковани ръце здраво затегнат лост на скрипец, подаващ вода от подземна река, скрипец, в който би трябвало да се впрегне борец тежка категория, и го буташ сам — заради себе си и другарят ти по съдба, слабоват познавач на изтънчени поеми… В такъв случай ръцете или изобщо излизат от строя, или самите те придобиват твърдостта на камък.

Итерскел налетя със замах върху ръката на Вълкодав като върху каменен ръб. И се строполи на колене, още неосъзнал, че е строшил собствената си ръка.

— Иди си от платното — тихо му каза Вълкодав. — Не искам да те осакатявам.

— Ставай, синко! — изплющя гласът на вожда.

Итерскел се изправи. Вълкодав беше виждал такъв поглед — у все още силен звяр, осъзнал, че по петите му има хайка.

— Върви си — повтори вянина. — Нищо добро няма да ти донесе това, че стана.

Лявата ръка на Итерскел се метна по-бързо от змия. Целеше се в очите на вянина — искаш да бръкне с пръсти вътре и да приключи с противника си по същия начин, по който някога Вълкодав се бе разправил с надзирателя — Вълка. Наказанието последва веднага, само че сега Вълкодав вкара в действие и коляното, удряйки противника си под лакътя. Болка угаси съзнанието на Итерскел… Вълкодав не му позволи да падне. Хвана го за колана и не без усилие го повдигна от земята, пренесе го до края на платното и го хвърли отвъд третата черта. Хвърли го безмилостно. Омекналото тяло потрепна конвулсивно, когато се строполи върху счупената ръка. Втората, изкълчена на две места, стърчеше като мъртво крило. Вождът Карил се беше вкопчил в страничните облегалки на трона и гледаше към онова, в което безпощадният чужденец бе превърнал красивия му син.

— Моят човек победи — каза кнесиня Еленя. Този път никой не пожела да й възрази. Божият Съд беше извършен.

Слънцето клонеше към заник и вече докосваше върховете на дърветата. Керванът на невястата отново се движеше напред по Стария път. Сърдитковците не показаха да се сърдят. Не се усъмниха и в справедливостта на съда. Или поне не на глас. Но се разделиха с галирадците и кнесинята без никакви приятелски чувства. Младите воини с по-остър поглед дори видяха, че някъде там, в плетени кошници, имаше нещо за ядене и ако се съдеше по миризмата, то беше вкусно. Но до угощението, с което явно сърдитковците бяха решили да отпразнуват съда над магьосницата, не се стигна. Горското племе се скри в гъсталака, разтвори се там, сякаш никога не го е имало. Навярно нямаше да се измъкне скоро обратно, дори и самият Цар-Слънце да минеше през тези места.

— Не сме загубили много! — в един глас заявиха Мал-Гона и Ертан, която започваше малко по малко да се оживява. — Тресавищни, пу!… Какво ще се занимаваме с тях!

На останалите, включително и на Вълкодав, им беше неприятно. Така се чувстваш, когато, надниквайки в дом на далечни познати, попадаш на безобразна кавга. Уж нямаш нищо общо, ама се чувстваш зле.

Решиха да не спират до късно. Не че се опасяваха от нападение на харюките, просто… просто така беше най-добре.

Младите ратници се приближаваха към Вълкодав с намерението да го потупат по рамото, но бързо се отказваха. („Ти… таковата… това… Здравата го подреди!… Е, добре…“) Вълкодав навъсено си мълчеше. Ако му се случеше отново да воюва с Итерскел, пак щеше да направи същото. Без колебания. Жената и детето бяха живи. Това беше важното. Но той не откриваше нищо хубаво в случилото се. И изобщо цялата тази работа не му харесваше.

— Ще ме учиш ли, когато заживеем във Велимор? — попита кнесиня Еленя.

Той отвърна:

— Както пожелаеш, владетелке.

Момичето наведе глава и се замисли.

— Ти не си ми слуга, Вълкодаве — неочаквано каза тя. — Можеш да останеш при мен, но можеш и да си отидеш. Ще си тръгнеш, нали?

Откъде можеше да знае вянинът какви усилия й костват тези думи. Но тя ги изрече и върху нея се стовари такъв безнадежден ужас — а ако вземе наистина да си тръгне… Тя неволно се вкопчи в ръката му, но след миг се усети и бързо се наведе уж да оправи смъкналия се кончов на ботушчето си.

Телохранителят отговори спокойно и простичко:

— Както ще най-добре за теб, така ще постъпим, владетелке.

Девойката се застави да отдръпне ръката си и реши да смени темата на разговора:

— А кажи ми, теб въобще възможно ли е да те победят? Или?

Вълкодав се усмихна. Близнаците, които бяха малко по-отзад, наостриха уши. Някой ден и те ще се бият не по-лошо от учителя си.

— Може, и още как, владетелке — каза Вълкодав.

Той пътешества дълго заедно с Кан-Кендарат. Жрицата на Богинята на милосърдието не си и помисляше да иска отплата от тези, на които е помогнала, но подаръците бяха безчет. И всичко щеше да е наред, но Вълкодав отказваше да живее живот на храненик. Той се смяташе за мъж, длъжен да храни и спътницата си, и себе си. Когато се спираха някъде, правеше какво ли не, само и само да го наемат поне за бияч в кръчма. А дори и в най-отвратителния крайпътен сакаремски бардак това можеше да бъде направено по един-единствен начин: като се изхвърли навън вече наетия юнак. А се случваше и Вълкодав да допълзи на четири крака при Майка Кендарат и да стене: „Как успя той да ме подреди така? Обясни ми…“

— И този… Итерскел… той също ли може? — отново потрепервайки, попита кнесинята.

— Не, владетелке. Той не може.

— Сега бях при своите хора и по пътя слушах какво си говори народът — намеси се Дунгорм, който крачеше до колата. — Половината войска се кълне, че би се разправила с оня юноша със същата лекота. Твърдят само, че нямало да го размятат насам-натам, а веднага щели да го повалят.

— Ха! — по котешки изфуча Хайгал, която водеше конете. — Както казва моят народ, когато орелът вече е отнесъл козленцето, всеки ще ти каже, че е можел да го уцели със стрела.

Дунгорм с интерес вдигна очи към нея.

Вълкодав си замълча и кнесинята се възползва от мълчанието му, за да докосне отново телохранителя по ръката.

— Така ли е? Какво ще кажеш? — попита го тя.

Вълкодав поклати глава и отговори без особена охота, но честно:

— За велиморците не гарантирам, но в твоята войска, владетелке, той би осакатил почти всеки. Освен петима-шестима от воеводите и твоя роднина, Лъчезар Лугинич. Той беше толкова по-силен от мен, колкото съм аз от една жена.

— Еее, я по-леко — разнесе се от каруцата недоволният глас на Ертан. — Жени има всякакви, вянино! Почакай само да се изправя на крака и ще се убедиш.

Вълкодав изхъмка и й рече:

— Отказала си се да умираш май…

— Ти му счупи ръката — напомни кнесинята.

Вълкодав сви рамене.

— Счупих я. Но аз стоях на страната на доброто, владетелке.

Кнесинята мълча известно време, после отбеляза:

— Боговете рядко помагат на този, който нищо не умее.

Дойката отново се намеси в разговора:

— Случва се Те да насочват умелите към отърваване на неумелите.

Спасената знахарка спеше в ъгъла на колата, сред ранените, свита на кълбо и едва ли не скрила главата си под овчата кожа. Когато свърши Божия Съд и Вълкодав се приближи да я изведе от кръга, тя не можа да се изправи на краката си — вянинът я отнесе на ръце. Тя говореше нещо бързо и несвързано на велхски и сакаремски, целуваше ръцете на кнесинята и Илад, като се опитваше да целуне и Вълкодав. Когато я нахраниха, дадоха й одеяло и й наредиха да се качи на колата, тя се сви в ъгъла и незабавно заспа дълбоко. Момчето с всичка сила се стараеше да се държи като възрастен. То вървеше до колелата и гледаше животните. Когато протегна ръка към муцуната на Сивчо, жребецът веднага разпозна в него уверен коняр и не отдръпна глава. Момчето потърка лице в топлата буза на коня — привичка на ездачите от Далечната степ — и за пръв път този ден се усмихна.

— Позволи ми да те попитам нещо, уважаема прислужнице — обърна се Дунгорм към старата Хайгал. — Когато господарят Глузд Несмеянович се раздели с моя господар и напусна пределите на Оранжевите планини — вие в Галирад ги наричате Заключените, — от тайна долина излезе да се поклони на господаря някакъв народ. Там имаше мъже и жени, и жените бяха облечени точно като теб. Случайно да имаш някакво родство с тези планинци?

— Ха! — отново възкликна дойката, този път самодоволно. А кнесинята порови с ръка в пазвата си и измъкна плоска кожена торбичка на извехтял ремък. — Точно това е моят народ, посланико — рече старицата. — Аз съм се родила там, в благословените планини, зад Препятствието. Само орлите и симураните свиват там гнездата си. И ние, ичендарите!

Вълкодав не беше вчерашен и знаеше, че всеки мечкар е склонен да хвали своята мечка. Но той наистина не разбираше как можеш да хвалиш планина. Сигурно още на следващия ден в небесата щяха да се появят заснежените върхове, които неговото племе наричаше Железните. А това не доставяше на вянина никаква радост.

— Е, благородни Дунгорм — каза кнесинята с известно предизвикателство, като подхвърляше торбичката върху дланта си. — Съвсем наблизо живее народ, който ще се радва да ме приеме. Нали ще ми покажеш Обятията на Планините, дойке?

— Ще ти покажа! — обеща уверено Хайгал.

— Не сметнах за възможно да разпитвам как е станало така, че саможивите планинци се кланят на господаря — предпазливо се обади велиморецът. — Нека никой тук не се обижда на думите ми…

Обичаш ли мен, помисли си Вълкодав, обичай и слугинята ми.

— … Но ние сме свикнали да считаме ичендарите за не особено дружелюбен народ. Може би вие ще ми…

— Разкажи му, дойке! — засмя се кнесинята.

Явно, освен посланика, историята на Хайгал не знаеха единствено Ертан и спасеното от ронаните момче. Но защо да не се направи по-приятно пътуването?

— Славният Бакуня, бащата на майката на моята почитана господарка, беше най-големият странник — заразказва дойката, като отчетливо редеше думите. — Преди петдесет години му се случило да премине през нашите планини, чиито свещени върхове приютяват звездите. Господарят, като чул гласа на Ургау, снежната котка, побързал нататък и видял мъж, влязал в двубой със звяра.

Вълкодав беше виждал планинските котки с белите им скъпоценни искрящи кожухчета. Да се попадне в дългите една педя нокти на владетеля на вечните снегове наистина не беше приятно. Стопаните на находищата на скъпоценни камъни от време на време ловяха и се опитваха да опитомят великолепните зверове, но котките не можеха да живеят в плен. Отказваха се от вода и храна и умираха.

— Господарят не се уплашил, нито пък конят му. Кнесът поразил Ургау с копието си, макар че звярът успял да го свали от коня. После той превързал раните на ловеца и своите и никой не знаел чия е кръвта върху камъните. Този ловец бил Дирята на Орела, вождът на ичендарите. Той нарекъл господаря свой баща, тъй като му дарил живот. Хванал коня му за юздите и го отвел в Обятията на Планините: това е нашият дом, изсечен в скалите над облаците, и хората с чужда кръв не знаят пътя до там. Кнесът станал гост на вожда. От този миг нататък всичко му принадлежало: и жилището на вожда, и стадата кози, и всяка от жените му. Всяка от жените искала да има син от могъщия гост, толкова щедро надарен от Боговете. „Нека не ми се сърдят жените ти, братко — казал кнесът на Дирята на Орела. — Но аз не мога да пристъпя Правдата на моята страна: трябва да се пазя за годеницата си. Наесен е сватбата ми.“ Тогава вождът извикал най-младата си дъщеря и й казал: „Ето го твоят нов баща и господар до края на дните ти.“ Така аз забравих предишното си име и станах Хайгал, Поразяващото Копие. Дъщерята на кнеса си играеше на коленете ми. А после и дъщерята на дъщеря му. Отдавна не съм си била у дома, но знам, че предишният ми баща все така води племето ни. При нас в планините не живеят по-малко от сто години.

В гласа на дойката звучеше спокойна гордост. Тя беше изпълнила волята на баща си и смяташе, че не е било възможно да преживее по-достойно петдесетте години, превърнали я от разцъфтяла девойка в старица.

— Веднъж бях на края на това, което вие наричате Препятствието — поглеждайки с крайчето на окото си кнесинята, каза Дунгорм. — Моят господар, благородният кунс Винитар, тогава току-що беше станал Пазител на Северните порти. Той реши сам да обиколи всички околности на няколко дни път и аз го съпроводих. Предшественикът на моя господар се задоволяваше със събирането на мито от търговците и рядко извеждаше войските си от крепостта. Страхувам се, че не беше прекалено усърден. Съвсем различен от бъдещия ти съпруг, владетелке. Отдавна познавам благородния кунс. Боговете са му дали сърце на воин и разум на учен…

Вълкодав слушаше мълчаливо.

— Аз самият съм виждал как той измерва разстояния и съставя карти, подходящи и за пълководци, и за мирни пътешественици. Бях заедно с него, когато се изкачихме по клисурата, преградена от скали с цвета на сив чугун. Скоро бяхме принудени да оставим конете. Прости ми, владетелке, но вонята там беше такава, че трябваше да закрием лицата си с парцали. Помня, че господарят весело се присмя на вида ни и пожела да проникне толкова надалеч, колкото е възможно. Обаче след неколкостотин крачки под краката ни зейна чудовищна пропаст, от дъното на която се вдигаха зловонни изпарения. И какво беше изумлението ми, когато господарят ми показа висящото мостче, прехвърлено над пропастта!

— Препятствието е създадено от Будуващите в Недрата — с удоволствие поясни старицата. Когато Гурцат Жестокия преследвал моя народ, те разцепили земята на пътя му. От Препятствието затова и вони, защото труповете на злодеите все още гният на дъното.

— Моят безстрашен господар пожела да прекоси мостчето и да види какво има оттатък, отвъд пропастта. Но едва се хвана за мъхнатите въжета и пристъпи, когато от онази страна се чу глас, който каза: „Спри, пътнико от плоските равнини! Тук започва страната на ичендарите!“. „Кой говори с мен? — попита младият кунс. — Излез и се покажи. Няма да ти сторим зло.“ Онзи човек пристъпи иззад камъка. Гъстата мъгла ми пречеше да се вгледам, но все пак видях строен белокос мъж с бял вълнен плащ. В косите му имаше небесносини орлови пера…

— Предишният ми баща! — уверено изрече Хайгал. — Никой не носи дрехата на Ургау, освен вожда. Той е оказал чест на твоя господар. Вождът няма да тръгне да се спуска към препятствието заради обикновен пътник!

— Той така и не ни пусна от своята страна. Имахме забележителни стрелци, но кунсът не им заповяда да вдигнат самострелите. Моят господар тогава, естествено, не знаеше, че бъдещата му съпруга я възпитава дъщеря на народа на ичендарите. Той не искаше да причинява зло на планинците. Каза, че в случая нищо не може да се постигне със сила. Оттогава насам той не изоставя опитите си да завоюва доверието им и вече е постигнал това, че да търгуваме с тях по малко. Такова нещо никога преди не се е случвало. Ние оставяме покрай Препятствието подаръците си, а на другия ден намираме донесеното от планинците за размяна. Осмелявам се дори да предположа, че господарят ми е близо до сключване на съюз с тях. Преди известно време открихме сред оставеното от тях голяма кошница, в която спеше бяло коте.

— О! — вдигна пръст Хайгал. — Ти си прав, велиморецо. Това е свещен подарък.

Дунгорм погали черната си, вече сивееща брада и с усмивка призна:

— Това беше точно тогава, когато при моя господар гостуваше бъдещият му тъст, и те вече се договаряха за сватбата.

Вълкодав пропусна покрай очите си смеха, съпроводил тези думи. Ще трябва да попита днес велиморците къде е това дефиле и няма ли при входа към него някакво забележимо дърво или скала. Никога не можеш да знаеш предварително какво ще ти свърши работа по-нататък по пътя.

Планините се показаха дори по-рано, отколкото той очакваше: същата вечер, по залез-слънце, когато керванът се добра до бистра малка река и хората започнаха да се подготвят за нощуване. Снежните върхове се появиха в пламенеещото небе, сякаш шарка върху острието, пуснато в разтвор за гравиране. Подножието, покрито с лека мъгла, изобщо не се виждаше. Все едно някой беше взел гигантска четка и след като я бе потопил в ален огън, беше нарисувал направо на небето нещо средно между странни неподвижни облаци и верига върхове, свободно реещи се високо над земята. Вълкодав щеше да е доволен, ако можеше изобщо да не гледа в тази посока, но не му се удаваше кой знае колко. Младите воини, които не се бяха отдалечавали много от Галирад, сочеха с пръсти и изпадаха във възторг. Покрай родния им град също можеха да се видят планини, целогодишно отрупани със сняг. Но в сравнение с тукашните те изглеждаха като полегати хълмчета, които можеш да изкачиш, без да се изпотиш.

Когато устроиха лагера си, оневинената знахарка се събуди, облече подарените от дойката риза и стари шалвари и среса косите си, като махна полепналите по тях репеи. И се превърна от полубезумна разчорлена вещица в горда дребна жена, не в първа младост и малко пълничка, но с леки и уверени движения. Момчето я нарече с име, което се срещаше често в Южен Сакарем: Мангул. Илад, едва дочакал тя да се оправи, понечи да я отведе настрана, за да си поговорят за тяхната наука. Обаче се наложи да отложи това за по-късно. Мангул в никакъв случай не искаше да се покаже готованка и се зае да помага на момичетата в разпалването на огъня.

— Имай търпение, Илад — каза кнесинята на халисунеца. — Нека да си поеме дъх.

Дунгорм се приближи към тях, а в ръцете си държеше не особено здрав на вид гълъб, с перушина, черна като баластра. Под крилата на гълъба се криеха тънки меки каишки, които прикрепяха към гърба на птицата малък цилиндър с писмо.

— Владетелке! — обяви тържествено велиморецът. — Моят повелител и твой годеник ми нареди да му съобщя, когато зърнем Ограждащите планини. Той ще излезе да ни посрещне веднага щом получи писмото. Каза, че ще нареди да оседлаят Санайгау, златния шоситайнски жребец, неуморен като река и бърз като вятър. Моля те, вземи гълъба, владетелке. Това е планински гълъб, той лети и в тъмнината. Нека отиде в небето от твоите ръце.

Всеки човек има в живота си мигове, в които сам се наблюдава отстрани и не може да каже с него ли се случва всичко или с някой друг. Горе-долу така се чувстваше кнесинята, когато приемаше от велиморския посланик топлото пухкаво телце. Гълъбът изви шийката си и я погледна с блестящите си червеникавозлатни очи. Кнесинята вдигна ръка над главата си и разтвори длан. Гълъбът, на когото му беше омръзнала клетката от върбови клони, излетя с едно гъвкаво движение.

Прилепчо незабавно се откъсна от рамото на Вълкодав и като черна стрела се хвърли подире му. Ратниците се захилиха и заподсвирваха, сочейки един на друг зверчето, и кнесинята си помисли: ако го хване — значи все пак нещо се намесва, за да я спаси от омразния брак. Тя чу как Дунгорм ахна.

Хищният Прилепчо със своите заби бе способен да хване и изяде по-голяма от него птица. Стига тя да не бе ястреб, разбира се. Но имаше достатъчно ум, за да не закача уплашения гълъб, пуснат от хората. Прилепчо се върна на рамото на Вълкодав, доволен и от това, че даде на спасилата се в посока на планините птица добра начална скорост.

От времето на паметното нощуване на брега на Кайеранските тресавища младите ратници свикнаха всяка вечер да навестяват младите слугини.

— Няма лошо — проникновено обясняваха те на Вълкодав. — Ако някой пак ни нападне, по-добре да сме тук!

Наистина, сега Вълкодав и старейшините сами избираха мястото за нощуване и сами даваха нареждания на стражите, които не мигваха до разсъмване. Така че, честно казано, нямаше причина за безпокойство относно безопасността на момичетата. Но как да не се възползват яките момчета от факта, че вече никой не ги гони! А за това как разцъфтяваха момичетата изобщо не си струва да се споменава.

Сега всяка вечер приключваше със седянка пред шатрата на кнесинята. Когато има жена, пред която да се изперчи, мъжът намира у себе си удивителни способности. Момчетата домъкваха сегвански арфи, солвянски гусли, велхски пиоб. Стана ясно, че някои пеят нелошо, други свирят добре, а трети танцуват майсторски. Намери се даже стихоплетец. Кой би могъл да предположи, че той ще се окаже русолявият Декша, изгубил едното си око в боя при блатото! Декша не смятаха за бавно съобразяващ човек само тези, които не го познаваха добре. Наистина, солвянският Бог-Змей, покровителят на певците, не беше дарил младия старшина нито с глас, нито със слух. Декша не се и опита да пее. Просто говореше — приглушено и монотонно, прикривайки болното си око.

Рижият сегванин, клекнал недалеч, едва чуто докосваше с пръсти арфата си. Свързана мелодия така и не се получаваше, но в гласа на струните се различаваха ропотът на гората и жалните крясъци на птиците, отлитащи на север. А повече не беше и необходимо. Песента беше за Варея и нейния приятел, с който ако беше успяла да се целуне и три пъти, пак щеше да е добре. Всъщност беше успяла само да загине заедно с него.

Кой сега можеше да знае мислила ли е наистина Варея, че нейната смърт ще даде време на кнесинята и ще й помогне да се спаси от убийците? Ох, едва ли. Вълкодав доста се съмняваше в това. Но песните така се раждат.

Декша завърши молитвата си към Светлите Богове, молейки Ги да позволят на момъка и девойката ако не да се съединят, то поне да се срещнат на оня свят. Известно е, че всеки народ си има свои небеса.

Кнесинята Еленя слушаше мълчаливо, със застинало лице, а слугините плачеха за приятелката си. Мал-Гона шепнеше нещо на своите хора и скоро от ръка на ръка тръгна тумбеста манерка.

— За упокой на душата — каза велхът и измъкна костената запушалка. — Опитайте първа, владетелке.

Кнесинята опита, без да се намръщи, и предаде манерката на Дунгорм.

— Ех! — каза Аптахар, когато душите вече трябваше да са упокоени по подобаващ начин и от манерката бяха изтръскани последните капки. — Татко Храмн, чиято премъдрост може да се сравни единствено с дължината на неговия… е, както и да е… Та накратко, той повелява да не се обливат мъртвите в сълзи. Чувал съм, че онези, за които много плачат, не могат да се възнесат: пробвай да отмъкнеш със себе си на небето леген, пълен със сълзи! Дайте ми тука петструнната, Хег да я вземе, да упокоим мъртвите както трябва!

Аптахар пееше значително по-лошо от сина си, останал в Галирад, и на арфа не можеше да свири, а по-скоро дрънкаше, високо, но без особено благозвучие. А песента, която подхвана, наистина накара останалите да подскочат уплашено. Да се изпълнява такава песен пред кнесинята беше възможно само в края на дълъг път, когато преживените заедно опасности и трудности превръщат господарите и слугите в близки приятели.

Посланикът Дунгорм с ужас погледна косо кнесинята, но владетелката не спря певеца. А Аптахар с удоволствие изброяваше племена и народи, жизнерадостно сравнявайки достойнствата на девойките и възпявайки разнообразни удоволствия:

По средата на песента събраните около огъня започнаха да се подхилват.

— Трябва да се съчини такава за вас, мъжете — измърмори Ертан. Раната не й позволяваше да се смее.

— Захвани се ти с това! — посъветва я Аптахар. — Само че първо… трябва да опиташ с всеки, за да можеш да сравняваш.

Подхилването премина в откровено кикотене.

Мангул и момчето скромно поглеждаха иззад гърбовете на воините, на самата граница на осветения кръг. Дребната жена беше взела върху коленете си галирадска гусла, на която й се беше скъсала струна, и сега боязливо пробваше слабо познатия инструмент, като докосваше с пръсти струните и го поднасяше към ухото си — да чуе как пеят. Това не остана незабелязано.

— А ти, изглежда, разбираш от тая работа! — каза седналият близо до нея велх с дълги мустаци. И с тържествен тон се развика: — Лечителката иска да попее! Магьоснически заклинания!… Момчета, спасявайте се, сега ще падне гадаене!…

Жената се отдръпна изплашено, а хлапакът скочи на крака, стиснал юмруци. Кнесинята нареди на Храбробор:

— Доведи я тук.

Младият телохранител се доближи до Мангул, прескачайки през краката на воините.

— Да вървим, владетелката те вика. Не се бой. А ти, малкия, изчакай с воюването.

— Наистина ли искаш да ни попееш, добра знахарке? — попита кнесиня Еленя, когато Мангул застана пред нея, притиснала към гърдите си гуслата с висящата струна. — Умееш ли?

Отговори момчето:

— По-рано доведената ми майка пееше за хората, венценосна шадат. За това ни хранеха.

— Наистина ли? — учуди се кнесинята. — Значи ни е провървяло. Изпей нещо, което не сме чували по нашия край.

— Само не си и помисляй да омагьосваш — изхленчи Мал-Гона. — Все едно, няма да се получи.

Вълкодав изтърси от изтъркания кош направената от брезова кора книжка, обърна я срещу светлината, отвори я на четвърта страница и престана да слуша.

Мангул наведе глава и за няколко мига се замисли за нещо. После седна върху петите си, както беше прието в Сакарем, а гуслата положи на лявото си коляно.

— В моята родина — каза Мангул, — ученикът на певеца, когато преминава през Посвещаването, трябва да съчини и изпее четири песни. Песента на Тъгата, за да не може никой да удържи сълзите си. Песента на Радостта, за да се изсушат тези сълзи. Песента на Безнадеждността, за да се почувства всеки като песъчинка на брега на океана и да разбере, че всички усилия са безполезни. И Песента на Пробуждането, която кара човек да изправи гръб и вдъхновява за подвизи и велики дела. Струва ми се, че ти не би намерила в тях това, за което жадува твоят дух, венценосна шадат. Позволи ми да ти изпея съвсем друга песен. Песента на Надеждата. Чух я от един човек от Западен Сакарем. Той твърдеше, че са я съчинили роби от страховит планински рудник, от който няма връщане назад…

— Владетелке моя — полугласно отбеляза Дунгорм, — песен на наемниците, а сега и песен на робите! Струва ли си да оскверняваш слуха си с песни, съчинени по време на каторга?

Мангул отново се сви уплашено, а кнесинята мило се усмихна на посланика.

— У дома обичах да се грижа за малка градина, благородни Дунгорм. Ти сам я видя. И да ти кажа, на храстите, които аз наторявам, цъфтят нелоши цветя. Това, че хората не са от високо съсловие, не означава непременно, че песните им няма да са хубави. Освен това аз винаги мога да й заповядам да млъкне. Пей, знахарке.

Жената се наведе над инструмента и струните заговориха. Застенаха. Заплакаха с човешки глас. Невъзможно беше да се повярва, че Мангул едва днес за пръв път е видяла гусла. Ратниците, които все още обсъждаха разпуснатата песничка на Аптахар, млъкнаха като по команда. Дори тези, които бяха прегърнали тихичко пискащите от време на време девойки, наостриха уши и застинаха.

Още при първите акорди Вълкодав едва не изпусна книжката от ръцете си. По гръбначния му стълб, някъде откъм корема, пробяга хлад. Подобно нещо не се беше случвало с него от доста отдавна. Той застина на мястото си и разбра, че всъщност каторгата му е свършила едва вчера. Днес. Току-що. А може и изобщо да не е свършила. Какво щастие, че никой не го гледаше.

Той знаеше тази песен. Изглежда, единствената, със сигурност родила се в Скъпоценните планини. Когато там пееха, караха сърцето да се разтупти с нещо свое, донесено от дома. А тази песен беше различна от останалите и в нея имаше всичко. Поколения роби я бяха шлифовали сякаш е скъпоценен камък, олющвайки от нея ненужните думи. Само че тогава я наричаха Песента на Отчаянието. Защо тя…

Мангул вдигна глава, готвейки се да запее, и вянинът напрегна цялото си тяло, предчувствайки мъчението.

Жената запя. В първия миг той разбра само едно: думите бяха други.

В този миг изстиналият Вълкодав пламна така, че върху челото му изби гореща пот. За да може старинната Песен на Отчаянието ненадейно да се превърне в Песента на Надеждата, трябваше да се случи нещо разтърсващо. Чудо. И изглежда, той дори се досещаше какво точно.

Мангул пееше на сакаремски: много от околните разбираха този език. В Сакарем ловяха вълци с помощта на скални орли. Не отглеждаха ловджийски кучета, нямаха и наименование за тях. Жената използва прозвището на птицата. Вянинът се роди отново; към него не се обърна нито един поглед.

Всъщност могъщите криле принадлежаха не на „страшилището за вълците“, а на два симурана, отнесли в небето и своите ездачки-вили, и почти бездиханния млад вянин. И заедно с него — малкия Прилепчо…

Прилепчо скочи от рамото на Вълкодав върху китката му и озадачено впери поглед в лицето му.

Всеки мотив, както е известно, може да бъде изпълнен по различен начин. Може да се изпълни така, че само на някой пън да не му потекат сълзи от очите. Може така, че ти идва да се разтанцуваш. А може и така, че ръката ти сама посяга към ножа. Всички, дори и Вълкодав, не забелязаха кога тъжният плач се смени с горд и страховит зов за победа. За свободата, за която, ако се замислиш, и загубата на живота не е чак толкова висока цена.

Гуслата млъкна. Вече се чуваше само как в нощната тъма шумолят листата, още неуспели да полетят.

— Да — тихо каза кнесиня Еленя, — тази песен са я съчинили роби, благородни Дунгорм. Ела при мен, песнопойке.

Мангул се изправи и се приближи послушно. Кнесинята свали от лявата си китка прекрасна сребърна гривна, обсипана със зелени камъчета, и я сложи на ръката на знахарката. Жената понечи да благодари, но Еленя Глуздовна я спря с жест, изправи се и, без да каже нито дума повече, се скри в шатрата.

След песента на Мангул на никой вече не му се искаше да пее. Хората започнаха да се разотиват, притихнали, смутени. Открили в себе нещо, което никога по-рано не бяха забелязвали. Защо? Че нали никой от тях, благодарение на Боговете, не бе имал нищо общо със Скъпоценните планини. И никой от тях не беше чувал за роба с прякор Скален орел, който бе успял да се измъкне от каторгата. Странна работа.

Отиде си и Мангул — за голямо облекчение на Вълкодав. На вянина му се струваше, че тя със сигурност е видяла какво се крие вътре в него и ей сега ще го каже на всички. Благодарен беше на Илад, че отведе нея и доведеното й дете. Около огъня останаха само телохранителите, тъй като тук им беше мястото. Вълкодав раздвижи зиморничаво рамене, ризата му бе подгизнала от пот. И разтвори пръстите си, вкопчили се в книжката от брезова кора.

Предстоеше нощта и до сутринта, както и през всяка друга нощ, можеха да се очакват всякакви номера от съдбата. Защото, когато Окото на Боговете се скрие, неправдата по света набира сили.

Вълкодав обикновено стоеше на стража след полунощ, когато добрите хора повече от всичко искат да спят, а лукавите злодеи, знаейки за това, се отправят на лов. Този път, за разлика от обикновено, вянинът веднага изпрати братята Храбри да спят и общо взето не възнамеряваше да ги буди до разсъмване. Понеже мислеше, че самият той така или иначе няма да успее да заспи.

Обикаляше безшумно насам-натам и се вслушваше в нощта. И си мислеше, че напразно е изживял живота си. Беше почти на двайсет и четири години — щеше да ги навърши в началото на зимата… А днес бе сигурен, че е направил всичко. Или почти всичко. Върнал е всичките си дългове. И то така, както е трябвало. Посетил беше няколко градове и селища, намерил бе семействата на много от онези, с които се беше побратимил по време на каторгата. После бе тръгнал да убива Човекоядеца с пълното съзнание, че няма как да не успее: и цяла дружина комеси не би го спряла. И с пълното съзнание, че ще загине. Но не съжаляваше особено за това. Кому е нужна последната издънка на загинал род?… Човек, за когото няма да има кой да си спомни, освен старата жрица от чуждо племе?… А ето че не загина. Даже си създаде семейство. И заплува по течението, решен да изживее остатъка от дните си заради тези, които имат нужда от него. Дори започна да мечтае, проскубаният пес. Мънистото прие от неразумната Еленушка…

Вълкодав неразбиращо погледна косо кристалното зрънце, което с такава гордост носеше на ремъче в косите си. Това ли бе имал предвид Богът на Бурята, когато ясно беше отговорил на молитвата му: ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ? Някъде там, на юг, продължаваха да се издигат Скъпоценните планини. И наред с това, на което се беше нагледал там, неговата нищожна разпра с Човекоядеца изглеждаше толкова незначителна, колкото гористите хълмове на неговата родина — пред гигантските планини в снежни плащове.

Мисълта, че съществува Дълг, който е над дълга пред рода, за пръв път споходи вянина. И не му се стори богохулна. Може би на сутринта щеше да му се види такава, нали затова казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. Но не и сега.

А в недрата на хребетите всеки ден гаснеха човешки животи. Родът на Сивия пес би се изгубил безследно в тълпите мъртъвци. А нали той, Вълкодав, вече бе чул повелята на Бога на Бурята: ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ. Наложи се да му изпратят и тази знахарка, за да се засрами най-сетне и да разбере той, малоумника, за КЪДЕ става въпрос.

Вдругиден, надали по-късно, ще се види прахта от препускащия насреща велиморски отряд. С бързите, ох, колко бързи шоситайнски жребци. Сини очи?… Какъв беше цветът на очите на Човекоядеца? Не помнеше. Всичко останало си спомняше, това — не.

Вълкодав дочу слаб шум, обърна се и видя старата дойка, която изпълзя на четири крака от шатрата. Той веднага застана нащрек. Добре усещаше хода на времето. Колесницата на Окото на Боговете, летяща над безплодната пустош на Долния свят, постепенно се приближаваше до оня край на небесата, където щеше да настъпи изгревът. Хайгал го повика с пръст и Вълкодав се приближи.

— Момичето те вика — прошепна старицата. — Върви!

Видът й неизвестно защо беше мрачно тържествен. Сякаш „момичето“ лежеше на смъртно легло и вече се бе простила с нея самата, а сега възнамеряваше да се сбогува и с верния си телохранител. Вълкодав неволно си помисли за последния начин да се избегне нежелана сватба и за всеки случай попита:

— В добро здраве ли е господарката?

— Добро е, добро е! — увери го старицата. И ядосано го бутна в гърба: — Тръгвай, де!

Вълкодав първо отиде при Храбробор. Младежът усети безшумното приближаване на учителя си, седна и отвори очи. Щеше да има кой да охранява кнесинята и без вянина…

— Буди брат си — каза Вълкодав. — Владетелката ме вика за нещо.

Тази шатра, заменила просторната и пъстроцветната, беше доста малка. В нея едва имаше място за самата кнесиня и за дойката. Вълкодав повдигна входната завеса, наведе се и влезе на колене на кожения под, точно до недокоснатите завивки на старицата. Извезаната вътрешна завеса, ключинска изработка, беше спусната, но през прегънатото ъгълче проникваше лъч светлина.

— Викала си ме, владетелке? — обади се той тихо. Кнесинята се забави с отговора…

— Ела тук — дочу се най-накрая.

По време на нощуване вянинът беше посещавал господарската половина на шатрата само веднъж. Когато се наложи да измъква кнесинята от разбойническите стрели. Вълкодав се намръщи, смъкна ботушите от краката си и се мушна под плътната завеса.

Кнесиня Еленя седеше върху кечето, свила крака под себе си и загърната в плащ до брадичката. Пламъкът на малкия светилник пред нея трепкаше леко. Вълкодав не можеше да стои прав в шатрата, затова се отпусна на колене пред кнесинята. Огънчето хвърляше странни сенки по лицето й, като го осветяваше отдолу. Вълкодав сведе поглед. Не е вежливо да гледаш дълго време право в очите този, комуто служиш. Кнесинята продължаваше да мълчи и се усещаше, че колкото повече време минава, толкова й е по-трудно да заговори. После тя направи видимо усилие и прошепна, сякаш се е хвърлила от стръмното в дълбока тъмна река.

— Зная всичко за теб, Сив пес.

Вълкодав потрепна, вдигна поглед, наведе отново глава и нищо не отвърна.

— Скоро ще дойде женихът ми — продължи тя все така много тихо, за да не чуят дори братята Храбри. — Аз знам какъв ти е той, Вълкодаве.

Вянинът вече беше успял да подреди мислите си и отвърна приглушено:

— Това няма значение, владетелке.

Кнесинята отметна глава, но сълзите все пак бликнаха от очите й.

— За мен има — сподавено прошепна тя. — Искам да си отидеш. Още сега. Докато хората не са се събудили… — Сълзите я задушаваха, спускаха се по бузите й и оставяха широки мокри ивици, но тя кой знае защо не ги изтриваше. — Ще те изпратя с писмо… при татко… Ще вземеш Сивчо и още един кон за смяна… Обичам те, Вълкодаве…

— Владетелке…

Очите й блестяха като на болен, измъчван от треска.

— Повече няма да те видя — шепнеше кнесиня Еленя. — Аз самичка съм тръгнала да се женя… дъщеря съм… Мразя го!… Когато на мен… на мен… ми се роди син… искам поне да се надявам, че този син е твой…

Светът за пореден път се обърна надолу с главата. Кнесинята се наведе към Вълкодав и точно както някога го хвана за ръцете. В мислите му пробягаха хиляди възможни картини, всичките еднакво безумни. Но те мигновено се разлетяха в различни посоки, защото плащът се смъкна от раменете на кнесинята.

Вянинът разбра защо песнопойците наричат красавиците ослепителни. Внезапната женска голота е като обедно слънце в очите. Помниш: видял си. А какво си видял? Няма какво да отговориш, освен ако не си поет. Много по-късно, срамувайки се от самия себе си, Вълкодав отчаяно се опитваше да си спомни кнесинята такава, каквато се бе изправила пред него в този единствен миг. Но така и не успя.

Ръцете се оказаха по-бързи от разума. Вълкодав прихвана изплъзващия се плащ и бързо загърна девойката. Тя го прегърна през врата и го притисна към гърдите си. И хлипаше, хлипаше, полагайки усилия да не се разридае с цяло гърло. Искаше да бъде негова. Само негова. Поне веднъж. А после…

Вълкодав я успокояваше, сякаш тя бе детенце, сънувало страшен сън. И мислеше за същото това „после“. Доколкото изобщо бе в състояние да мисли сега. Свърши се! — ликуваше, изпълвайки се с живот, някаква част от неговото същество. — Тя ме пожела! Тънките пръсти неумело галеха покритото с белези лице, измръзналото тяло се опитваше да се сгрее в прегръдката му… Би било огромна неправда, ако се каже, че Вълкодав остана съвсем равнодушен, че близостта на кнесинята изобщо не го развълнува. Но вяните не смятаха за мъже тези, които слушат само повелите на плътта.

— Владетелке… — тихо каза Вълкодав. Прегъна края на широкия плащ и се зае да изтрива сълзите й. — Владетелке… — повтори той, мислено проклинайки неясния си говор. Вече виждаше, че от нея си е отишла цялата смелост, който й бе нужна за това признание. Тя познаваше мъжката любов само по разказите на слугините си. Беше по-храбра по време на сраженията, когато помагаше да се измъкнат от полесражението ранените. Да. Но там, зад каменните стени на светилището, той я бе отвел я за ръка. И сега, изглежда, отново бе негов ред да я хване за ръката и да я отведе в безопасност.

Ако на негово място беше човек с дар слово, вероятно из въздуха вече щяха да се носят някакви убедителни слова. Би й напомнил, че тя е сватосана невяста, на която ще е добре, ако строгите солвянски Богове простят дори това, че самоволно е махнала булото, разкривайки лицето си. Би я вразумил, нея, наследницата на галирадския кнес. Би я накарал да си спомни за дълга.

Вълкодав обаче не бе способен на такава реч.

А най-добрият илач за кнесинята щеше да е насмешката. Нещо такова, което тя ще разбере чак след известно време. И като го разбере, може и да му прости…

Вълкодав се смяташе за жесток човек. Но не чак толкова.

Той галеше косите на кнесинята, които се закачаха за грапавата му длан, слушаше едва доловимото й дишане и с тъга си мислеше как в тези коси ще се заровят пръстите на сина на Човекоядеца. Как ще мачка с лакома уста нейните устни, тънката шия, малката девическа гръд…

Никъде няма да ме отпратиш, владетелке, помисли си той с гняв. Няма да те изоставя.

А някъде там в тъмните висини махаше с криле към заледените планини бърз малък гълъб.