Вълкодав

15. Правдата на Боговете

Пътешествието на саловете започна спокойно и мирно. Могъщият Гирлим се носеше плавно и бързо между бреговете, затрупани със сив, рехав, още пресен сняг. Дълбоко долу оставаха праговете, които цяло лято показваха от водата гранитните си зъби. Когато минаваха през такива места, саладжиите, с обичайната бдителност, се вглеждаха в почернялата при бреговете река. През лятото, когато неминуемо се налагаше да се разтоварват и да се влачат лодките, за да се мине през препятствията, тук пътниците можеха да се натъкнат на шайки злосторници, похитители на чужди богатства. Особено свирепи били разбойниците във времената на сегванското преселение, преди битката при Трите хълма, когато в страната нямало ред. Благодарение на Боговете, оттогава насам много неща се бяха променили, злодеите отчасти се усмириха, отчасти склониха глави пред мечовете на добри люде. А покрай праговете започнаха да се издигат силни градчета. В тях се заселваха воини и работници, помощници за гостите. Хем на никого няма да позволят да се стори зло, хем на ръце ще носят хората. Стига само да си платиш.

Когато минаваха покрай такива градчета, салджиите надуваха рог и махаха за поздрав. От бреговете отговаряха, макар и без особен ентусиазъм. Размяната на любезности няма особена стойност, ако не се нуждаят от услугите ти, което значи, че няма и да ти платят.

На две места се намериха опитни стрелци, които изпратиха за Галирад писма, прикрепени към стрелите. Майсторска работа!

Никой не посегна на пътниците. Вонящото Препятствие, изглежда, беше погълнало последните, които можеха да са опасни за толкова голям отряд. Ще минат още няколко години и Гирлим от опасно място ще се превърне в оживен път. Какви ли промени ще донесе по тези краища съюзът между Велимор и солвянската държава?…

Когато Гирлим най-сетне се добра до Майка Светин и меко изплиска насред нея саловете заедно с хората и конете, пътниците започнаха да поглеждат към брега без ни най-малък страх и да мечтаят за скорошно завръщане у дома.

Вълкодав не чувстваше някой да има кой знае каква нужда от него. Вече ги нямаше покрай него нито братята Храбри, нуждаещи се от наставленията му, нито владетелката, която тримата охраняваха. Спомни си, че бе очаквал всичко на тръгване от Галирад. Мислеше, че вероятно по пътя ще го довършат разбойници, изпратени за владетелката, че Винитар ще го признае за кръвен враг и ще го убие или ще нареди да го убият… Само едно тогава дори не би могло да му се присъни. Че дългът му на телохранител ще свърши именно по този начин.

Той прехвърляше в ума си своите действия и постъпки и като че ли не намираше нито грешки, нито недоглеждания. Направил беше за владетелката всичко, на което бе способен. Освен това на нея навярно й беше по-добре при ичендарите, отколкото при омразния годеник. Какво го гризеше тогава отвътре?… Самият той не можеше да разбере. Знаеше само, че душата му нямаше да намери покой дори ако благополучно бе предал кнесинята в ръцете на Винитар. Който отгоре на всичко, бе син на Човекоядеца по кръв, но в никакъв случай не и по дух. Може би след като познаеше любовта му, кнесинята би се омъжила щастливо и би забравила девическото си увлечение?… Всичко изглеждаше логично, но да я гледа в очите, когато тя отново го хване за ръката и го замоли с поглед: защити ме…

Нима всичко това е неговото наказание, задето уби Човекоядеца посред нощ, без да даде на мерзавеца възможност за честен двубой?…

Вълкодав обикаляше из сала, опитвайки се да раздвижи осакатеното от раните тяло, и мрачно си мислеше, че Боговете все пак са му оставили отворена вратичка. И то не за първи път. Можеха да го затворят в тъмницата под замъка на Човекоядеца — не го затвориха. И при Препятствието запазиха живота му. Не го поставиха и пред окончателен избор кого да пожертва — себе си или кнесинята. Значи все още му вярват, значи им е нужен за още нещо. Но за какво?…

На втората нощ след като поеха по Светин, Вълкодав, както винаги, се настани под завесата на платното, до топлия хълбок на покрития с чул Сивчо. Прекрасният кон отначало се плашеше от черната вода, ромоляща почти до ушите му, но после, ободрен от присъствието на стопанина си, се успокои и свикна. А може би просто заговори кръвта му: конете от неговата порода сегваните отколе возеха с кораби от остров на остров и дори в морето…

Вълкодав се облегна на уютния, равномерно повдигащ се хълбок на Сивчо, и нахлупи кожената си качулка, за да се предпази от вятъра. Помисли си, че болната ръка, изглежда, пак няма да му позволи да се наспи. Изпитваше тъпа болка на мястото на счупванията, понякога толкова силна, че му идеше да се хвърли от сала във водата. Да. Уморен е конят от стръмните планини. По-рано всичко по мен зарастваше като на куче. Не съм вече същият, не съм. Вълкодав се улови, че страшно се надява на помощ от страна на очакващите го в Галирад Тилорн и Ниилит. Успя да реши също, че днес ръката всъщност изобщо няма да му позволи да заспи. Примири се с тази мисъл. И неусетно се унесе.

Естествено много скоро го събуди неволно движение, причинило му болка. Не разбра дали той се е помръднал или Сивчо. Вълкодав отвори очи и погледна към шатрата на Дунгорм. Намираше се на петнайсетина крачки от нея. Инстинктът на телохранителя, не отслабващ нито за миг, го накара да огледа малките купчинки около шатрата. Това бяха спящите велиморци, скрили се от мразовития вятър кой под одеяло, кой в спален чувал. Песът си е пес, тъжно си каза вянинът. Владетелката вече я няма, а аз продължавам да пазя.

Той дочу спокойното дишане на спящия жребец и отново си помисли за това колко много е видял плащът му. Достатъчно, за да се превърне от официална одежда просто в дреха. После отново отвори очи, погледна шатрата… и веднага се сепна. Кучето, което той смяташе за половината от същността си, бе с настръхнала козина на тила, а черната му муцуна беззвучно се озъби. Всички на сала спяха, освен няколко стражи и саладжиите, които бавно гребяха с дългите прътове от двете страни на плавателния съд. Трябваше човек да притежава нощното зрение на вянина плюс немалък късмет, за да долови едва забележимото движение на едно от кожените хълмчета, бавно преместващо се в посока на походното жилище на Дунгорм.

Прилепчо, скрит на топло под наметалото, незабавно почувства напрежението у стопанина си и измъкна навън любознателната си муцунка. Вълкодав внимателно премести здравата си ръка и покри зверчето с длан. Прилепчо разпозна обичайния сигнал и застина. А ръката на Вълкодав продължи да пълзи по-нататък — към колана, към ножницата на бойния нож.

Човекът, който се преструваше, че спи, отново се помръдна и се придвижи на още половин педя към шатрата. Вълкодав започна трескаво да съобразява. Той беше свикнал да е подготвен за най-лошото и веднага реши, че на борда се е промъкнал още един от поклонниците на Смъртта Морана. Но ако е така — какво ще предприеме убиецът? Ще пробва да заколи Дунгорм? Или лекичко ще пререже ъгълчето на шатрата и ще разпали при отвора малко кандило, пълно с билки без вкус и мирис, така че човек да не може да ги усети?… Или пък ще пусне през дупката пор, обучен да прегризва гърлото на спящ човек?… Вълкодав дори смътно си спомни, че един от велиморците имаше мъничък любимец… Или просто ще се добере до входа и ще намаже гредите с ивици леплива отрова, убиваща дори през дрехите, дори през дебелите подметки на ботушите?…

А може би този човек не е никакъв убиец, а просто си търси закътано място, недостъпно за поривите на студения вятър?

Вълкодав се вгледа в редките снежинки, които летяха и падаха върху гредите. Не, не беше това. Вятърът духаше в съвсем друга посока.

Вянинът измъкна ножа си, хвана го да е готов за хвърляне и зачака. Сигурно трябваше да скочи и да се опита да хване убиеца жив, но точно сега можеше да си позволи такова нещо. Едва заздравелите му рани биха го повалили след две крачки. А ако закрещиш, за да вдигнеш тревога — опитай после да докажеш нещо. Поклонниците на Смъртта точно с това бяха известни — че никой не може да заподозре, че са убийци, докато не ги хване на местопрестъплението. Значи му оставаше само да чака. И да се моли да не стане прекалено късно.

Времето се точеше едва-едва. Човекът ту се придвижваше с още една педя към шатрата, ту застиваше неподвижен. Той също умееше да чака. Вълкодав не откъсваше поглед от него. Когато непознатият се озова на половин аршин от шатрата, изпод коженото одеяло се показаха ръцете му и предпазливо се протегнаха напред. Вянинът, когото в този миг убиецът не можеше да види, се надигна рязко и седна, и в мразовития въздух изсвистя хвърленият нож. Вълкодав до последния миг се боеше да не би да накаже невинен. Тежкият нож, способен да разбие череп, само прикова към гредите една от протегнатите ръце. И едва след като чу глухият звук на забиващото се острие, Вълкодав закрещя. Закрещя с цяло гърло, викайки караулните. Той предварително знаеше какво ще му струва това рязко движение и този вик. И точно така стана. Под ребрата му сякаш едновременно се забиха няколко стрели, пред очите му причерня. Но целта му беше постигната. Откритият убиец не е и наполовина толкова страшен. А ако тръгне да се оправдава — нека обяснява какво е дирил посред нощ при шатрата на Дунгорм. В края на краищата Вълкодав не го е замъкнал насила там.

Изплашеният Сивчо скочи на крака. Вълкодав изгуби опора и тежко се строполи, съкрушен от пристъп на кашлица.

Той смътно дочуваше шума от всеобщата уплаха, тропота, виковете и цвиленето на конете, а после долетя плясък, сякаш във водата се е стоварило нещо тежко. По-късно, когато успя да си поеме дъх, му разказаха: раненият от него човек измъкнал ножа от гредата и от собствената си ръка и без да губи нито миг, се затичал към края на сала, там, където брегът е по-близо. Хвърлил се в тъмната нощна вода и заплувал. Воините стреляли след него и някой се кълнеше, че е чул как стрелата се забива в плътта. Но никой не можеше да каже със сигурност какво е станало с убиеца — дали наистина случайните стрели са го намерили в тъмнината, или ледената вода е отнела силите му, или пък все пак е достигнал до спасителния бряг.

Още известно време след това Прилепчо с остри крясъци гонеше по сала малко зверче, ловко и зъбато, вече пременило се в бяло зимно кожухче. Невестулката се криеше, мушкаше се в процепите и под настилката, а от време на време скачаше като пружина и се опитваше да докопа летящия неприятел. Прилепчо не се осмеляваше да се нахвърли върху свирепия дребен хищник, способен, както е известно, да се добере до ухото на лос и да го ухапе смъртоносно. Той просто непрекъснато висеше над невестулката и надаваше страховити крясъци. Докато накрая тя с ловък скок се хвърли от сала и потегли след стопанина си, като се извиваше като змия в черната вода…

Хората на сала ходеха като замаяни. Особено Дунгорм: нощният душегубец, както се изясни, се бе спотайвал сред велиморците. На сутринта се оказа, че липсва един от воините, съвсем не новак в отряда. Всички го познаваха, всички се радваха на веселите случки, които той разказваше много майсторски. Всички познаваха и неговия любимец — невестулката. Някои даже започнаха да гледат накриво Вълкодав. Но после почнаха да си припомнят някои неща за изчезналия и се досетиха, че той не е бил близък приятел с никого, което не е характерно за воините. Оказа се, че и никой не е влизал заедно с него в банята: той винаги се къпел сам, обяснявайки това с обичаите на своя народ. А невестулката имала страховития навик нощем да тича по телата на спящите и да гъделичка с муцунка вратовете им…

— На кого да се доверявам сега?… — питаше Дунгорм и гласът му трепереше. Двуличието на воина, когото той познаваше от години, беше потресло благородния нарлак повече от заплахата за живота му. Дори повече от страшното изпитание при Препятствието, когато се готвеха да го разкъсат с коне.

Велиморците се отдалечиха в края на сала на съвещание. Там започнаха един по един да се събличат голи. Приятелите им ги оглеждаха от главата до петите, търсейки върху тялото им тайния Знак на Огъня, обърнат наопаки. Не намериха нищо.

Вълкодав известно време броди намръщен из сала, после се приближи до жената-воин Ертан и я помоли:

— Удари ме, моля те, с юмрук в корема. Обаче бавно. И застана пред нея, кой знае защо със затворени очи.

Ертан сви рамене, окашля се и юмрукът й плавно се устреми напред и нагоре. Юмруците на велхинята естествено бяха двойно по-малки от мъжките. Но по думите на успелите да изпробват силата им те бяха двойно по-опасни и болезнени именно заради по-малкия си размер. Вълкодав, без да отваря очи, се завъртя на пръсти, пропускайки ръката на девойката покрай себе си. Лявата му длан догони стиснатия юмрук на Ертан и го хвана. Вълкодав отстъпи встрани и извърна уловената китка към себе си.

— Ах, ти! — възхити се предводителката, която се извъртя и падна на колене. — Това пак е твоето… как му викаше?

— Кан-киро — напомни й Вълкодав. — Нека любовта управлява света.

— Ама че любов… хм! — измърмори Ертан.

За вянина Ертан беше самото въплъщение на любовта. Такива виждаше неговия народ своите Богини. Женска мощ и женска нежност. Смелост, която плаши, и красота, която привлича.

— Не бързай толкова — посъветва го Ертан. — Първо се оправи.

Вълкодав отвърна:

— Ще ме чака той да се оправя…

— За кого говориш? — попита жената-воин.

Вълкодав я погледна право в очите и каза:

— За Лъчезар.

— Мислиш, че той…

— Не съм абсолютно сигурен — въздъхна вянинът. — Но трябва да имам представа на какво съм способен ей сега.

Ертан се намръщи. Вълкодав знаеше, че тя не е по празните приказки. Девойката попита:

— А защо затвори очи?

Вянинът сви рамене, по-точно само лявото си рамо, защото при помръдването на дясното изпитваше болка.

— Така — каза той. — В случай, че изведнъж ослепея — като Декша. С моята разбойническа муцуна едва ли ще ме вземат на работа да меся тесто.

Същата нощ, в сумрачните часове саловете преминаха покрай развалините на замъка на Човекоядеца. След още няколко дни снегът по бреговете започна да чезне, а във въздуха се усети морски полъх. И ето че по изгрев-слънце отляво за кратко се появи познат завой, а след него — поляна насред борова гора. Тук през завинаги отишлото си слънчево лято кнесинята се беше учила да се защитава. Денят, който изгряваше, беше облачен и мъглив, и измина още доста време, преди отпред да се покажат дървените кули на престолния Галирад.

Кнесът Глузд Несмеянович, съпровождан от болярите и народа, сам излезе да посрещне безславно завърналите се пратеници. При устието Светин се разширяваше едва ли не до верста и половина и течеше величествено и бавно. Вълкодав видя как предният сал се приближи до брега и спря и кнесът прегърна слезлия от него Лъчезар, както бащата прегръща любимия си син след дълга раздяла. Това се стори странно на подозрителния вянин. Нали самият Винитар бе казал, че е изпратил с гълъб послание на кнеса. Разбира се, Вълкодав не беше чел това писмо, но се досещаше, че в него младият кунс не възхвалява кой знае колко Лъчезар. Значи, реши вянинът, Лъчезар също е носил със себе си гълъб и също е написал писмо. И кнесът е предпочел да се довери на роднината си. И изобщо — долетял ли е гълъбът на Винитар? Лъчезар май не е забравил да вземе и ловния си сокол със себе си?…

През това време Вълкодав бързо оглеждаше изсипалата се от града тълпа. Опитваше се да зърне познати лица, вълнуваше се и с малко вина си мислеше, че така и не е стигнал до последната страница на книгата от брезова кора. Стори му се, че зад редицата стражи (защо, между другото, са сложили стража?…) се мярнаха пепелявите къдрици на Тилорн, но в този миг салът им, носен от неголяма вълна, със скърцане и шумолене се натъкна на крайбрежна пясъчна плитчина. Воините вече държаха здраво юздите на конете, които, разтъжили се за твърдата земя, зацвилиха и бяха готови да се втурнат към сушата без никакъв ред и церемонии, за срам на стопаните си.

Отначало, като подобаваше на знатен воин, на брега слезе Дунгорм със своите велиморци. После върху замръзналия пясък стъпиха ратниците. Вълкодав беше един от последните, които слязоха от сала. Едва бе успял да стъпи върху сушата, когато прозвуча гласът на кнеса, който каза нещо на Лъчезар. Вянинът потрепна: говореха за него.

— Как стана така, че не докара мерзавеца окован? — на висок глас, за да го чуят всички, попита господарят Глузд. Протегнатата му ръка сочеше Вълкодав.

Първото, за което Вълкодав помисли, беше мечът, закачен на гърба му. Той продължаваше да държи своя „ремък на добрите намерения“ развързан. За щастие все още не му бяха отнели дървената дъсчица със знака на кнесинята. Той не възнамеряваше да позволи да го оковат. По-добре да го убият. Следващата му мисъл беше за Тилорн и останалите. Какво щеше да стане с тях, ако…

Стражите, предвождани от Бравлин, неохотно тръгнаха напред, затваряйки кръга около него. Те добре знаеха, че той няма да се предаде без борба.

— Ей, вие там, я малко по-леко! — решително се намеси Ертан. Стражите с голямо облекчение спряха и с учудване загледаха красавицата велхиня с почетна униформа на старшина със сияещи токи на колана. А Ертан, мощно отблъснала един от тях встрани, се приближи до Вълкодав и застана до него. Зад нея се наредиха ратниците, двайсет и шест опитни мъже, почти всичките — бивши галирадски стражи.

— Да си жив и здрав, Глузд Несмеянович, още много години да управляваш земята на своите прадеди! — ясно и звънко се разнесе гласът на Ертан. — При нас се почита твоята правда на вожд и се знае, че ти никога няма да наредиш да бъде наказан човек, без да разучиш както трябва дали е виновен! Ти и дъщеря ти сте наистина справедливи съдии!

— Коя е тази? — с ъгълчето на устата си, едва чуто попита кнесът застаналите до него.

— Девойка скандалджийка от Ключинка, никой не иска да я вземе за жена, та се присламчи към нас — презрително изкриви устни Лъчезар. — Разправят, че спи с вянина.

Серт, застанал отдясно на вожда, изфуча с доста по-висок глас, отколкото беше необходимо:

— Това е Ертан, дъщерята на Мохти Бързите крака и внучка на славния Киаран Пътешественика. Тя беше с теб при Трите хълма и погреба там годеника си.

— Така значи — промърмори кнесът, вглеждайки се в жената-воин. И попита с горчивина, но вече без предишната заплаха в гласа си: — И сега какво, всичките ли да ви затварям?…

През редицата стражи, които не си и помисляха, че ще им се наложи да спират някой свой, се промъкна Авдика. Той застана до баща си и каза:

— Против свой роднина няма да тръгна дори и заради тебе, кнесе.

Погледът му се плъзна отгоре-надолу по полупразния ръкав на Аптахар.

— Виждаш ли, синко, ето че се навоювах — каза му Аптахар. — Ще ме храниш ли? Няма да изоставиш сакатия човек?

Авдика отговори с обида:

— Защо ме посрамваш пред честния народ, тате?

През това време някъде в тълпата се надигна тягостен плач. Някои от гражданите, притичали на брега, не бяха открили сред ратниците кой брат си, кой сина си. Тези, на които им беше провървяло повече, напираха срещу тънката редица на охраната, опитвайки се по-бързо да прегърнат спасилите се роднини и да ги отведат по домовете — да ги мият, лекуват и разпитват. Вълкодав най-накрая видя сред морето от хора Тилорн. Такива платинени коси като тези на мъдреца не се срещаха даже сред светлокосите солвяни, а сред сегваните — много рядко. Ниилит се повдигаше на пръсти и поглеждаше иззад рамото му. След миг до тях изскочи глава със златисти плътни къдрици. Еврих. Естествено, те бяха оставили Варох и внука му у дома. Вълкодав се убеди, че приятелите му са го забелязали и леко кимна. И в отговор усети как незрима ръка го погали по бузата.

Дунгорм се отдели от своите велиморци и се насочи към галирадския владетел.

— Господарю — с поклон се обърна той към Глузд. — Позволи ми, господарю, от името на своя господар и от моето собствено да те уверя, че ние напълно споделяме твоята скръб и също както теб самия горим от желание да накажем виновните за случилото се. Позволи ми обаче да те попитам кое именно те накара да обвиниш в това тъй ужасно престъпление телохранителя на владетелката, наречен Вълкодав?

Суров беше Глузд. И неговият нрав според всеобщото мнение не се беше смекчил след гибелта на любимата жена. Чудно ли беше, че бе готов да разкъсва и да мята искри, когато беше изгубил и дъщеря си! И безмилостен беше, и разгневен, и понякога безсърдечен, обаче не беше отсичал главите на невинни, а и сега не възнамеряваше да го стори.

— Моят витяз и роднина, когото съм свикнал да смятам за свой син, ми изпрати гълъб с писмо. Там всичко е обяснено. Този отговор задоволява ли те? — изфуча кнесът.

Дунгорм отново се поклони, зачитайки волята и мнението на кнеса. Но не си и помисли да отстъпи.

— Моят господар също ти изпрати гълъб, господарю — изрече той. — Аз, недостойният, според възможностите си помагах на благородния кунс да състави това писмо и затова се случи така, че доста добре съм запознат със съдържанието му. И те уверявам, господарю, че в него нямаше никакви обвинения срещу телохранителя на владетелката! Позволи ми да те попитам — получи ли писмото на моя господар?

Вълкодав видя първо как боляринът Серт поклати глава в знак на отрицание. После чу самият владетел да отговаря с раздразнение:

— Нищо не съм получил!

Според вянина най-добре осведомен за съдбата на гълъба беше ловният сокол, в чиито стомах отдавна се бе смляла нежната плът. А пепелта от писмото трябва да са я разнесли веселите ветрове, духащи при Северните порти на Скритата държава всяка година наесен.

— Моят господар — каза Дунгорм — добре знаеше колко е важно това писмо и дори предвиди, че по пътя може да се случи нещо с него. Защото несъвършен е нашият свят и в него Злото често осъществява коварните си планове. Затова благородният кунс ми повери пълен препис на писмото, заверен с ръката му и с неговия печат, който ти е добре познат, господарю. Ето го! От мига на тръгването досега го пазих до гърдите си.

Дунгорм разкопча подшитата с кожа жилетка, свали през глава плетената връвчица и подаде на кнеса яркочервеното цилиндърче от намазана с восък кожа. И Вълкодав осъзна към какво се бе стремил среднощният убиец. Искал бе да вземе точно това цилиндърче. Вероятно заедно с живота на Дунгорм, за гибелта на когото пак щяха да бъдат обвинени ратниците.

През това време кнесът счупи жълтия восъчен печат и разгърна превързания с цветни ленти свитък. Галирадците сдържано шумяха, очаквайки владетелят им да произнесе присъдата си. Някои тъгуваха за приятелите си. За други съдът на кнеса беше жадувано развлечение.

След като се запозна с първите няколко реда, Глузд Несмеянович погледна косо Десняка:

— Чети и ти също…

Белокосият великан надникна зад рамото на господаря си. Вождът беше с глава и половина по-нисък от него.

— И какво толкова е написал там?… — измърмори Ертан. Тя доста се вълнуваше — и заради съда, и заради непривичното й още старшинство, което кнесът можеше и да признае, но можеше и да й се изсмее.

— Сигурно е написал истината — също толкова тихо й отвърна Вълкодав.

Господарят кнес обикновено взимаше решения бързо.

— Ела тук!… — през зъби нареди той на Вълкодав. Ако вянинът бе разбрал правилно, Глузд Несмеянович бе страшно недоволен от съдбата, която не му бе позволила да стовари веднага гнева си върху попадналия в ръцете му негодник. Но галирадският кнес не можеше да си позволи и да си криви душата.

На Вълкодав не му хареса особено тона на кнеса, но нямаше какво да се направи — тръгна. Народът притихна в очакване.

— Защо се шляеш из моя град с развързана ножница? — нахвърли се владетелят върху вянина.

Вълкодав едва не му се озъби — не е твой градът, искаше му се да каже, а ти, кнесе, си призван от града да му служиш. Ще видиш няма ли да ти кажат да си вървиш, ако почнеш да обиждаш хората без причина. Обаче се въздържа и отвърна:

— Ножницата ми я развърза със собствените си ръце твоята дъщеря, господарю. И все още никой не е отменил нареждането й.

— Дъщеря ми я няма сред нас! — изкрещя кнесът. Вълкодав си спомни за сапфирените очи на своя кръвен враг и каза:

— Винитар ще намери владетелката, кнесе. Не е от хората, които толкова лесно ще я изгубят.

— Ето какво — тропна с ботуш Глузд Несмеянович. — Моят зет не те е наказал, няма да го сторя и аз. Но в моя град повече не искам да те виждам. Махай се!

Серт, недоволен от решението на своя вожд и близък приятел, смръщи буйните си сиви вежди. По-късно, когато кнесът се поуспокоеше, Десняка, както често се бе случвало по-рано, щеше да пробва да поговори с него и да го принуди да отстъпи. Боляринът и сега би се намесил, но знаеше от опит, че това няма да помогне, а само ще навреди.

Вълкодав не знаеше за намеренията на Серт. Не искаше и да знае. Той изрече мрачно:

— Не така, кнесе!

Прилепчо, кацнал на рамото му, заплашително разтвори крилца и засъска.

Глузд Несмеянович изригна:

— Млък!

Вълкодав отвърна с упорита решителност, сякаш имаше зад гърба си не неколцина съсипани ратници, а войска, трижди по-голяма от галирадската.

— Не се опитвай да ми затвориш устата! И моята чест не е, за да си изтриваш краката в нея, кнесе. Или съм виновен, или съм прав! Ако съм виновен — отсечи ми главата. А ако не — тогава не се опитвай да ме изгониш от града!

— Ето, виждаш ли, родственико, с какъв нагъл селяк ми се наложи да си имам работа, докато водех сестра си към Велимор — уморено въздъхна Лъчезар.

— Вянинът право казва! — обади се Серт.

— Може би трябва и да те наградя, телохранителю? — попита кнесът с изражение, което не предвещаваше нищо добро.

Вълкодав го изгледа, без да мига, и каза:

— Моята награда беше доверието на кнесинята. Ти по-добре попитай своя болярин защо толкова напираше да прекара владетелката през Сивур преди цялата войска! На онзи бряг велиморците хванаха…

— Кого се опитваш да наклеветиш, дрипльо? — прекъсна го Глузд Несмеянович. — Кой си ти, че да обвиняваш витяз и мой роднина?

— Господарю… — започна Дунгорм, но Вълкодав беше напълно способен да се защитава сам.

— Човек съм! — каза той, продължавайки да гледа кнеса право в очите. — Създаден съм от Боговете и Тяхната справедливост се простира над мен по същия начин, както и над теб!

По-късно той си спомняше за този разговор на брега и се чудеше как е могъл да произнесе толкова гладка реч. Като се замисли човек — или нуждата е изострила умствените му способности, или някой незримо му е шепнел в ухото. Боговете? Тилорн? Мечът на прадедите му?…

— Господарю — каза Дунгорм, — прехвърлянето през Сивур стана точно така, както разказва вянинът. Аз самият съм свидетел на това.

Той погледна към тихо разговарящите ратници и добави:

— Има и друг свидетел. Добрият Аптахар тогава беше старшина на сегванския отряд.

Аптахар, хванат неподготвен, вдигна глава, пристъпи напред и кимна. И изглежда едва след това съобрази, че е свидетелствал в полза на омразния вянин. Дунгорм довърши речта си:

— А на оттатъшния бряг на Сивур, господарю, моите воини хванаха убиец, заел позиция на една от елите. И съм длъжен да ти кажа, че Вълкодав откри убежището му! Какво ли би станало с владетелката, ако тогава тя не беше сред войската? Прости ми, господарю, никого не искам да обвинявам, но…

Кнесът премълча. Върху лицето му, изпитото лице на могъщ войн, избиха червени петна. Той се обърна към Лъчезар и погледът му явно беше страшен, защото младият болярин отвърна тихо:

— Аз израснах в твоя дом и ти бях като син, чичо Глузд. Бива ли да слушаш какво ти говорят някакви си чужденци? Да вярваш на тях, а не на моята дума на роднина и витяз на твоята дружина?… Та ти сам знаеш, че аз…

Кнесът рязко го прекъсна:

— Знам, че ти наредих да отведеш момичето при годеника й, а сега не се знае къде е тя! И ще изслушам дори Жадоба, ако това ще ми помогне да разбера каква е истината!

Той се обърна отново към Вълкодав и заповяда:

— Говори, вянино!

И Вълкодав започна да разказва:

— После ние трябваше да тръгнем по Новия път и да избегнем Кайеранските тресавища. Боляринът настоя да минем по Стария път. Тук и аз имам вина: не успях да разубедя владетелката.

Дунгорм въздъхна и наведе глава: той също се смяташе за непоправимо виновен.

— Искаме да знаем — подхвана Ертан, — къде беше твоят болярин с хората си, докато се отбранявахме в светилището? Не намерихме никакви следи от битка!

— Ловили са жаби в блатото! — звънко, с велхски акцент, се обади някой в тълпата. Галирадските велхи изобщо не съчувстваха на Лъчезар Лугинич.

— Затова пък — каза Декша, — загина слугинята Варея, която страшно прилича на владетелката. Тя беше облечена в роклята, която й подари кнесинята! Убили са я, защото са я взели за дъщеря ти, кнесе!

Декша се придържаше за нечие рамо, но стоеше с гордо изправена глава.

— Рядко разбойниците убиват толкова знатни момичета — отбеляза Серт. — Тях ги отвличат, за да поискат откуп. Каква полза биха имали от смъртта й?

— Кнесинята вече се опитаха да я убият на тържището — напомни някой от витязите. — Тогава също не беше ясно защо им е да го правят.

— Едно е на тържището — изфуча Серт, — друго е насред гората.

Лъчезар гледаше втренчено пред себе си. Когато човек не желае да се оправдава, това винаги впечатлява.

— Ние можем да докажем, че владетелката са искали да я убият! — отново надигна глас Ертан. — Мъртвата слугиня беше с отсечена глава, която бе хвърлена в огъня. Явно са видели, че не е тази, която им трябва!

Дочу се как някъде далеч в тълпата заплака жена.

— През същата нощ, господарю — каза Дунгорм, — твоят болярин окончателно се скара с телохранителя и предложи на владетелката да избира с кого ще се съветва по-нататък — с него или с вянина. И почитаната господарка избра вянина!

— Твоят болярин страшно се обиди, кнесе — вметна Ертан. — След този случай кнесинята вървеше пеша с нас, а той се движеше на половин верста по-назад.

— Вероятно затова не можа да ни се притече на помощ, когато ни изтласкваха към Препятствието — каза Дунгорм. — Неговите воини се появиха едновременно с конниците на моя господар, когато изходът на боя беше предрешен, а мостът, по който бе минала владетелката — разрушен.

Стана тихо, дочуваше се само шепотът на ратниците. Те можеха да припомнят още доста неща на Лъчезар Лугинич. Кнесът също се обърна към младия болярин. И за всички беше ясно, че галирадският владетел вече няма намерение да пита защо Вълкодав не е доведен окован.

— Какво ще кажеш, Лъчезаре?

Левака сви широките си рамене:

— Ще кажа, родственико, че никога дори не съм помислял, че е толкова лесно да се измисли как да се оклевети един човек. Но сега се убеждавам: всяка постъпка може да се изтълкува превратно…

— Та ти точно това си направил в писмото си! — дръзко се обади Ертан.

Кнесът й хвърли изгарящ поглед:

— Вие!… Разбирате ли какви ги наговорихте току-що?…

— Освен нас тук има още двайсет и шест човека — отвърна Дунгорм. — И аз ще се осмеля да твърдя, господарю, че всеки от тях ще се закълне в Боговете, че казваме истината.

— Моите воини също могат да се закълнат пред Боговете — равнодушно каза Лъчезар. — А те са значително повече. При това всички знаем, че Боговете далеч не винаги и не веднага разобличават клетвопрестъпниците…

— Може и да се побърза с искането на присъда от Тях! — каза Вълкодав.

Никой не забеляза каквото и да било движение, просто мечът по някакъв начин се беше пренесъл от развързаната ножница в лявата ръка на вянина. Шареното острие светеше в мрачносребристо и бе насочено право към гърдите на Лъчезар. Това беше предизвикателство за двубой. За Съд на Боговете.

Денят прехвърли пладне. Най-добре е Съдът на Боговете да се прави по изгрев-слънце, докато небето още не е помътняло от греховете човешки и младият Бог на Слънцето се вглежда към света в утринното великолепие, пълен със сила и готов да наблюдава земното правосъдие. Участниците в двубоя трябваше да прекарат остатъка от деня и цялата нощ в прикъта, в уединени килии. Там те щяха да постят, да размишляват и да разговарят с Боговете.

Вълкодав не успя дори да надникне вкъщи, в работилницата на Варох. Стражите обградиха и него, и Лъчезар, и ги поведоха към крепостта. Всички видяха: Лъчезар крачеше с гордо вдигната глава, а вянинът навъсено гледаше в краката си. Само това оставаше — да се спъне пред целия честен народ и да се разлютят раните!

На прага на килията Бравлин задържа Вълкодав за рамото:

— Ти, вянино, я дай тука оръжието… Нека поседи до утре в светилището.

И двамата помнеха как Бравлин вече се бе опитал да му вземе меча преди половин година.

— Оръжието — спокойно отвърна Вълкодав, — ще го предам само на кнеса, кнесинята или на болярина Серт.

— Да, бе! — изфуча един от младите стражи. — Специално заради тебе ще идва господарят тука!

Вълкодав отвърна със спокоен глас, без да се помръдва:

— Тогава ела ти да си вземеш меча.

На младока обаче не му се искаше да се занимава с него: явно доста беше слушал за безобразията, които този вянин вършеше от време на време.

— Върви — каза му старшината. — Повикай Милованич.

През това време към тях се приближи Аталик. Момчето се стори на Вълкодав значително възмъжало. Това се чувстваше не толкова в осанката или в ширината на раменете, колкото в погледа, в изражението на очите.

— А на мен ще го дадеш ли, Вълкодаве? — попита младият сегванин. — Аз съм най-големият син на кунс, и моят род не отстъпва на никого в този град!

Токите на ремъците не бяха особено удобни за лявата ръка. Вълкодав си поигра малко, докато ги разкопчае, и подаде на Аталик двете ножници — с бойния нож и с меча. Той знаеше, че момчето по-скоро ще умре, отколкото да позволи на някого да докосне оръжието. И дума не можеше да става да позволи да повредят меча.

Стражите застанаха около вратата и през цялата нощ наблюдаваха Вълкодав през тънкия процеп. Току-виж изведнъж са заеме с магьосничество, с черни магии. Пък и им беше любопитно.

Те видяха как вянина, след като поседя малко на миндера, се изправи, много внимателно съблече топлата си куртка и се зае да прави някакви движения. Опитните воини веднага разбраха, че се готви за бой. Това, което правеше, напомняше хем за танц, хем за свещенодействие. Бавният танц постепенно се усложняваше и ставаше все по-страховит. Стражите не можеха да се откъснат от процепа — ако бе дошъл старшината, щеше да завари петимата с наведени гърбове. Вълкодав сякаш се биеше с някой въоръжен; вянинът го предизвикваше да нанася удари, хващаше го и го отблъскваше, после избиваше меча от вражеската длан… и довършваше противника. Довършваше го жестоко и страшно, без ни най-малка пощада. И всичко това — с лявата ръка.

Стражите отлично знаеха какъв боец е Лъчезар. Отначало те смятаха, че той като на шега ще се разправи с Вълкодав. Сега се посъветваха и промениха мнението си. Двубоят на Лъчезар срещу човека със само една боеспособна ръка едва ли щеше да се окаже детско забавление. Най-малкото, на никой от стражите не му се искаше да е на мястото на болярина.

Килията нямаше прозорче, даже отвор за излизане на дима: беше изсечена във вътрешността на насипа под пръстената стена на прикъта. Вълкодав си вършеше работата под оскъдното мъждукане на борината. После, за окончателно изумление на стражите, той бавно обърна към светлинката разперената си длан. И огънят, трептящ на разстояние два аршина, угасна, сякаш бе духнат. До този миг момците само бяха слушали за подобно нещо. Но не бяха го виждали с очите си.

Вълкодав, на когото светлинката не му трябваше особено, със задоволство кимна в тъмнината. Измъкна загасналата борина от железния процеп на светилника я мушна между гредите — за Прилепчо. Загърна се с плаща и легна да спи.

Бащата на Вълкодав не правеше оръжия всеки ден, но синът му помнеше как в къщата за гости на техния род отсядаха славни воини, дошли специално да поръчат при ковача Межамир оръжие от прочутата вянска шарена стомана. Придирчив беше Межамир. За никакво заплащане не би направил меч на зъл човек, разбойник или богат безделник, размечтал се за скъпоценна играчка. Не всичко се продава, не всичко може да се купи с пари. Мечът е нещо свято. В него е Правдата на Боговете.

Най-добрите ковачи и в древността, и тогава бяха Сивите Песове. Не бе имало недоволни от майсторството на Межамир. Той умееше не само да направи чудесна стомана и да я превърне в отлично оръжие, но и да демонстрира всичко, на което е способно това оръжие. Русокосият първороден Межамиров син в такива дни не можеше да бъде изгонен от ковачницата. Той не изпускаше баща си от поглед, опитвайки се да усвои науката, до която все още не го допускаха, тъй като бе твърде малък. Хлапето съвсем не мечтаеше да стане витяз и да следва кнеса в битките. Искаше да е ковач, като баща си. Но нима един вянин може да се нарече мъж, ако не знае от коя страна се хваща меча?

Момчето така жадуваше за възрастта, когато щеше да стане мъж, да подреди късовете от уловените знания и да осъзнае онова незримо нещо около и вътре в теб, което ти дава право да се наречеш воин и мъж…

В нощта на разгрома Межамир загина от стрела в гърба. Така и не успяха да го победят с мечовете, но останал сам срещу мнозина, той нямаше как да следи и стрелците, промъкнали се зад гърба му. А синът на ковача, след като душата му се справи с първоначалното отчаяние заради неволята, разбра: тази стрела е изпратена не от друг, а от милосърдните Богове. Какво би станало с баща му, ако Човекоядеца го хванеше и го накараше да му работи като роб?… Би седял в другата килия, срещу Тилорн?…

В каменоломната Сивия пес бе изумил приятелите си със странния си навик: когато завършеше денят и капналите от умора хора се свличаха на каменния под, за да изядат криво-ляво безвкусната храна и веднага да заспят, жилавият юноша започваше да подскача насам-натам, размахвайки въображаем меч. Отначало го замеряха с късове руда: дрънченето на веригите им пречеше да заспят. Но след време го повика мълчалив мономатанец с блестящо черно тяло, сякаш изваяно от някой скулптор. Кашлицата вече го убиваше, изяждайки последните останки от белите му дробове.

„Аз бях воин — каза той на Сивия пес. — Виж как ги правим ние тези неща…“

Мономатанецът умря след два дни. Той стана първият от многото наставници, които Сивия пес срещна през седемте години неволя. Наистина, това, което научаваше от тях не му помагаше особено в безкрайните схватки с надзирателите. Защото въображаемият противник се отличава от истинския така, както мисълта за смъртта се различава от Самата Нея. И още заради това, че малко народи бяха създали бойни изкуства, в които се предвиждаше, че биещият се може да е окован във вериги, а по онова време Сивия пес дори не беше чувал за тях…

През нощта Прилепчо намери процеп в тавана, измъкна се навън и отиде на лов. Вълкодав се събуди преди изгрев и пусна босите си крака върху покрития с брезова кора под, грижливо среса косите си с гребенче, застана на колене и започна да се моли. Вяните рядко падаха на колене пред Боговете си. Защото Белите Богове искат хората да се стремят към тях, към висините, а не да се влачат по корем от страх. Но сега Вълкодав не се обръщаше към Боговете. Той разговаряше с наставниците си. А наставникът е също човек, като самия теб, само че по-мъдър и по-добър. И затова не е грях да коленичиш пред него и да склониш глава.

Върналият се Прилепчо запищя възбудено, увиснал над главата на Вълкодав. Вянинът му подложи дланта си. Към лапичката на зверчето беше привързано парче брезова кора, здраво омотано с връв.

„Скъпи наш Вълкодаве! — с туптящо сърце разпозна той ясно изписаните солвянски букви. — Толкова много те обичаме! Ти непременно ще победиш. Не се безпокой за нас.“

Нямаше подпис, но вянинът не се нуждаеше от него. Почерка на Ниилит би разпознал и сред хиляди други.

Никой никога не му бе изпращал писма… Той понечи още веднъж да прочете бележката, но редовете кой знае защо се размиха пред очите му.

Центърът на търговския площад на Галирад никога не беше задръстван със сергии и шатри. Дървената настилка тук не се състоеше от греди и дори не от дъски, както покрай прикъта. Средата на площада бе покрита с шестоъгълни павета от дъбово дърво. Там висеше, закачено на два стълба, звънко клепало, с което несправедливо обидените призоваваха народа. Там, върху разстлан килим, се намираше тронът на владетелката кнесиня, когато тя приемаше новопристигналите търговци. Там издигаха дъсчената си платформа жреците, за да обявят истината на Боговете. Там се раздаваше и правосъдие, ако имаше наистина важен случай. Не като обикновения спор между Вълкодав и Варох.

Днешният случай без съмнение изискваше надзора на Боговете. И естествено, присъствието на всички граждани — от най-простите до големците. Телохранителят от простолюдието обвиняваше знатния болярин в заговор против младата почитана господарка. И дори го бе предизвикал на двубой, макар че той самият — това го бяха видели всички — беше с превързана и сложена в шина дясна ръка. Значи силно вярваше и в себе си, и в правотата си. Нещо щеше да се случи!…

В града живееха предостатъчно хора, които имаха зъб на Лъчезар Лугинич. Затова саможивият вянин, колкото и да е странно, успя да си спечели горещи поклонници. И във велхската част, и сред занаятчиите по улицата, и сред градската стража. Дори и в дружината. Още преди изгрев търговският площад беше изпълнен с народ. Младежта, както си е редно, се беше запасила с печени орехи и бисквити. Тези, които не си бяха взели нищо от къщи, с радост се снабдяваха от съобразителните улични търговци. Старите хора си донесоха сгъваеми пейчици. Всички чакаха.

Още щом слънцето се показа, откъм прикъта се появи тържествена процесия. Най-отпред, на любимия си дорест жребец, в тръс яздеше Глузд Несмеянович, мрачен като облак. Веднага след него — боляринът Серт и подбрана дружина. Насред дружината яздеха двамата противници. Лъчезар на врания си кон, придружен от Канаон и Плишка за оръженосци, и Вълкодав върху Сивчо. Аталик, съсредоточен и блед след безсънната нощ, носеше меча му. През нощта хлапакът се бе осмелил да измъкне оръжието на половин пръст извън ножницата и бе разгледал шарката върху прекрасното острие. Сега се боеше да не би Боговете да са се разгневили заради своеволието му. Добре поне, че не бе дръзнал да докосне острието! Жената-воин Ертан пазеше кръглия червен щит, изработен от майстор Варох. Наистина, щитът пътуваше към площада повече за ред и красота. За да го държи някой при схватка с врага, трябва да има с какво да го хване. А сега Вълкодав разполагаше само с една ръка.

Вянинът плавно се повдигаше и спускаше в седлото, стараейки се да не раздразни болното си рамо. И без това щеше да му е трудно, защо да си наврежда още повече. Той зорко оглеждаше тълпата и търсеше познати лица, но засега не откриваше кой знае колко. Само хлебарчето, разнасящо хляб на увесена на рамото му дъска. Тези, които наистина искаха да му пожелаят успех в боя, вероятно вече бяха на площада. Вълкодав искрено се изненада, когато видя, че му махат хора, с които нито веднъж не се е поздравил. Той се замисли и реши, че това се дължи на всеобщата омраза към болярина Лъчезар.

Галирадските жреци не държаха непременно да са посредници между хората и Боговете. Те само начертаха върху неравната настилка на площада правилен кръг, в който да се състои двубоят. За целта използваха въглени от дъбово дърво, специално донесени от жаравата в светилището. Народът гледаше и се чудеше: двамата жреци, по-млад и по-възрастен, хващаха тлеещите въглени с голи ръце и не се изгаряха. Мястото, къде се извършва Съд на Боговете, трябваше да бъде чисто. А злите сили, както се знае, най-много се боят от огън, желязо и хубаво дъбово дърво.

След като излязоха на площада, противниците се забързаха и застанаха пред кнеса, който вече бе заел полагащото му се място върху червения трон. На Вълкодав му се стори, че на Глузд Несмеянович му е еднакво противно да гледа и него, и Левака. Какво трудно за разбиране имаше тук! Появява се негодник от онези, за които в Галирад казват, че са никой и се наричат никак, и заявява, че човекът, когото си отгледал, е замислил заговор против теб. И даже се заема да докаже това!…

Кнесът кимна на Серт и боляринът започна да говори.

Много от гражданите бяха отишли на брега предния ден, останалите бяха научили всичко в подробности. Обаче Правдата изискваше всичко да се обясни добре. Серт напомни на народа как е събран охранителния отряд за кнесинята, как са избрали Лъчезар за негов воевода. И как младата почитана господарка е наела за телохранител вянина, наречен Вълкодав. И е пожелала той непременно да я съпровожда в пътешествието.

— Тогава — каза Серт — вече беше ясно, че тези двамата си нямат и капка доверие. Боляринът нарече пред всички вянина разбойник, а вянинът отказа да вземе за подчинени хората, които доведе Лъчезар Лугинич…

Вълкодав видя в тълпата петимата, с които делеше дома си, а до тях — яките помощници на майстор Коприва, и веднага му стана леко на душата. Той опита мислено да се пресегне към приятелите си и отново, както в паметния ден на тръгването, усети топлото докосване на разума на Ниилит, а после и на Тилорн. Те с всички сили му пожелаваха да победи. И много се страхуваха за него, макар че се опитваха да не го показват.

Междувременно Десняка прочете на хората писмото на Лъчезар. През тълпата премина ропот, изразяващ възмущение. Навярно на някои писмото се стори пълно с безсрамни лъжи. Или напротив — убедително. В края на краищата, нали то почти бе убедило и самия кнес. Вълкодав слушаше равнодушно. Само това оставаше — да излезе от равновесие преди боя.

Серт вдигна ръка, за да призове галирадците към тишина и ред, и започна да чете писмото на Винитар, като поясни, че именно това послание са се опитали да откраднат по пътя. Писмото се оказа горе-долу такова, каквото очакваше Вълкодав. Винитар безпристрастно излагаше всичко, на което той самият бе станал свидетел. А също и показанията на пленените разбойници — това, което те бяха крещели при изтезанията, преди да ги хвърлят в Препятствието. Писмото не даваше основания Вълкодав да бъде обвинен в нещо, затова пък боят при моста беше може би дори поукрасен: тук Винитар беше използвал разкази на очевидци. Единственото подозрително нещо, което се съдържаше в него, беше споменаването на меча, който някой уж бил обещал да върне на главатаря на разбойниците.

— За твоя меч ли става въпрос, Вълкодаве? — попита Десняка. — Нали той по-рано е бил на Жадоба?

Вълкодав се замисли за миг, после намръщено отвърна:

— Ти беше до трона на владетелката, когато тя оглавяваше съда заради този меч.

Наложи се Серт да напомня на хората и на кнеса още и за това как майстор Варох „разпозна“ във Вълкодав Жадоба и какво излезе от всичко това:

— Владетелката оправда вянина и каза, че от този миг нататък мечът ще е в добри ръце.

Глузд Несмеянович седеше мълчаливо, но Вълкодав забеляза как дланта му ту поглажда гладката странична облегалка на трона, ту я стиска така, че сякаш здравото дърво всеки миг ще се разпадне на трески. Боляринът Лъчезар беше изпълнен с такова достойнство, сякаш него, а не Вълкодав се опитват да обвинят несправедливо. Вянинът го наблюдаваше внимателно, улавяйки и най-малките подробности, способни да му подскажат какви са физическото състояние и намеренията на Лъчезар. И скоро се убеди, че верните отроци все пак са успели да предадат на уж постещия чаша вино и зрънце сив прах. Едно-единствено. За да се изострят до крайност чувствата и разума, а всеки мускул да се изпълни с убийствена сила. От време на време мускулите на болярина играеха под плаща така, сякаш той половината нощ се е упражнявал с меча. Когато погледите им случайно се срещнаха, Вълкодав окончателно разбра, че не се е излъгал. Пълни с кръв очи и зеници като топлийки. Вълкодав още отпреди каторгата си спомняше на какво е способен човек в такова състояние.

За трети път в едно и също лято се бия на Съд на Боговете… — помисли си вянинът. — Но за първи път — за честта си. Макар че това зависи от коя страна гледаш на нещата…

Глузд Несмеянович се изправи и народът се развълнува. Започна се!…

— Болярино — обърна се кнесът към Лъчезар, — ти си от знатен род и можеш да поискаш да се смениш с някого в двубоя с този човек. Желаеш ли замяна, или предпочиташ сам да отстояваш правотата си?

Плишка и Канаон едновременно се помръднаха напред. Очевидно им се струваше, че Вълкодав е противник като за тях. Но Лъчезар отвърна:

— Моята чест е такава, че няма да пострада от докосването на един безроден човек и негодник. Аз сам ще се разплатя с него заради сестра си.

Вълкодав смаяно се запита: Нима Лъчезар дотолкова презира боговете, че Техният Съд не означава нищо за него?… После си спомни: трудно е да се мерят почитателите на сивия прах с аршина на здравия разум. Току-виж Лъчезар наистина си повярвал, че не той, а Вълкодав е искал да предаде на разбойниците „сестричката“ и я е обрекъл на смърт!

Междувременно кнесът се обърна към бившия телохранител на дъщеря си и рече:

— Ти още не си се оправил от раните, Вълкодаве. И ти имаш право да се смениш с друг боец.

Вянинът пристъпи от крак на крак и произнесе думите, които на галирадците им беше съдено да запомнят задълго:

— Ще се бия сам, господарю. И нека онзи, който не е прав, бъде покосен от собствения си меч.

Лъчезар имаше прекрасен и много скъп меч, изработен от знаменит нарлакски майстор. Оръжието беше заострено и от двете страни и бе почти два лакътя дълго. Върху стоманата си личеше клеймото на славния майстор, върху дръжката се забелязваше разноцветният отблясък на камъни, донесени от Скъпоценните планини. Вълкодав дори би могъл да каже от кое точно находище са. Меч, достоен за знатен човек. И самият кнес не би се срамувал да носи такъв на кръста си. Хубавото оръжие е най-важното нещо за воина. На Вълкодав, впрочем, му се беше случвало да вижда как истински майстори излизат срещу железен боен меч, въоръжени само с дървен, учебен, но въпреки това побеждават. Тук, разбира се, всичко беше различно. Когато воини като Вълкодав и Лъчезар излизат един срещу друг за приятелска загрявка, това е много красиво. Когато се бият на живот и смърт, също е красиво. Но и ужасяващо страшно.

Хората пазеха пълна тишина и зорко наблюдаваха, като от време на време забравяха дори да си поемат дъх. Много от тях неволно се разтреперваха. Лъчезар веднага вдигна меча с двете си ръце и скочи напред, изпълнен с желание да накаже вянина за самонадеяността му. Вълкодав отби удара, насочвайки го настрани и надолу — ръкохватката би изскочила от по-слаба длан. Лъчезар я удържа и на свой ред отби меча на вянина, насочил се към шията му. Шареното острие успя да остави само недълбока резка на рамото му.

Двамата се биеха голи до кръста, без щитове и доспехи. Така повеляваше обичаят, когато призоваваха Боговете да осъдят някого на живот или смърт. Мускулестият Лъчезар, с отлично телосложение, беше сит, силен, подвижен и гъвкав. Вълкодав още не беше свалил превръзката и дясната му ръка бе плътно пристегната към тялото. Косите му, превързани с лента, залепваха за потния му гръб. Всяка среща на мечовете предизвикваше в тялото му глуха болка, от която коленете се разтреперваха. Но Вълкодав беше правият.

… Когато Майка Кендарат се смили над „момчето“, бившия каторжник, и се зае с вразумяването му, той скоро се убеди, че хватките на кан-киро по невероятен начин се съчетават с вянските, предназначени за въоръжена ръка. Той каза това на жрицата и тя изобщо не се изненада. Хората от различните племена се различават по външен вид, но вътрешно са устроени еднакво, каза му тя. Откритието на Вълкодав не я заинтригува. Богинята Кан не одобряваше оръжията. Упоритият ученик обаче продължи да открива разни интересни неща…

Прилепчо спеше блажено, увиснал с главата надолу от дървената дръжка на щита, който жената-воин Ертан държеше. Тя предвидливо беше упоила зверчето с макова отвара, смесена с любимото му мляко. Нямаше защо да се бърка където не му е работа и да пречи на Вълкодав.

Велхинята наблюдаваше двубоя с цялото си внимание и от време на време свиваше юмруци и люто ругаеше през зъби. Краката й отказваха да стоят на едно място, на тялото й му се искаше да скочи да „помага“ на Вълкодав. След известно време тя започна да разпознава похватите, с които вянинът я надвиваше още на сала. Само че тогава те само танцуваха. Нищо повече.

Ертан разбра, че разузнаването е свършило, когато изпъстрената с шарки стомана отново посрещна нарлакското острие на Лъчезар, накара го да опише няколко сложни спирали и с приглушен тропот да се забие в дъбовите павета на настилката. Само бързината помогна на Лъчезар да се отърве. Някой не толкова бърз би се осакатил, налитайки с корема върху ръкохватката. Мечът на Вълкодав надвисна над гърба му… и нанесе удар с плоската част, поваляйки болярина.

Майка Кендарат напусна Вълкодав, когато той тръгна да си разчиства сметките с Човекоядеца. Мъчно й беше да остави ученика си, когото бе обикнала, но и не можеше да тръгне с него по пътя на кръвта и отмъщението. Заради нейната памет Вълкодав сега даваше шанс на врага си, който не заслужаваше пощада. Но само един. Втори нямаше да има.

Ертан не се беше уговаряла предварително с вянина. Тя просто разбра какво направи той. И защо. Интуицията й подсказа какво да стори и тя извика:

— Мечът не служи на неправия! Признай си вината, Лъчезаре, и ще останеш жив!

Лъчезар с мигновен скок се озова на крака, измъкна меча от настилката и отново се нахвърли върху Вълкодав.

Вянинът го очакваше, застанал до чертата. Той не беше ранен и дори не се беше задъхал кой знае колко, но през превръзките на ръката и на гърдите му бе избила кръв. Болката със сигурност го измъчваше, но той по никакъв начин не го показваше. Мечът на Лъчезар се стрелна надолу, целейки се коварно в краката на вянина. Нека поскачаме малко. Вълкодав с лекота подскочи аршин и половина и бесният удар отиде напразно. Инерцията обърна Лъчезар настрани и вянинът, докато още бе във въздуха, успя здравата да изрита противника си. Боляринът изгуби равновесие, но опитният воин трудно може да бъде смутен: той ловко се претърколи през рамо и отново скочи на крака. Някой от неговите почитатели надигна глас, възмутен от действията на Вълкодав. Можеха да недоволстват колкото си искат. Никой не сме да се намесва в Съда на Боговете. Свещеният кръг не беше част от този свят. В него живееха само участниците в двубоя и двата им меча. И Правдата на Боговете.

Когато Лъчезар, унижен и изгубил търпение, за пореден път се хвърли напред, Вълкодав… внезапно остави меча си на земята. Хората ахнаха. На мнозина им се стори, че той просто пристъпи напред, подлагайки се на удара. Едва ли някой друг освен Ертан видя какво направи той в действителност. Точно както беше постъпил и на сала, когато я помоли да го удари. Той сякаш прелетя настрани във въздуха, измъквайки се от спускащия се меч. И се озова вдясно от Лъчезар, рамо до рамо с него. Рязко обръщане на левия крак… Пръстите, с които би могъл да завърже на възел някой гвоздей, стиснаха ръката на болярина заедно с дръжката на меча. Крачка встрани и назад. Лъчезар бе подхванат и понесен от въртеливата сила, породена от собственото му яростно замахване. Крачка напред, плавно движение на китката…

Чу се как китката на болярина изпука, начаса омекналите пръсти безволево се отпуснаха и ръкохватката, инкрустирана със скъпоценни камъни, се озова в дланта на Вълкодав. Да даде на Лъчезар още някоя възможност?… Вянинът и без това вече бе извършил равно на подвиг милосърдие, което изобщо не му бе присъщо. Нима старата жрица, ако беше тук, би се опитала да обясни нещо на човека, който с такава лекота прегазваше живота на другите?…

Дълбоко в душата си Вълкодав знаеше: точно така би постъпила. Освен това би му се накарала: не пожали ти Лъчезар, не го вразуми, не го отучи от сивата отрова!… Обаче Вълкодав беше далеч от подобни духовни висини.

Всичко стана за част от секундата, без забавяне и размисли, с едно непоколебимо движение. Ръкохватката на нарлакския меч беше сменила собственика си, но острието просто доначерта дъгата, започната от самия Лъчезар. Тежката наточена стомана разкъса гърлото на болярина и разсече шийните прешлени. Тялото, още не осъзнало собствената си смърт, се замята ужасяващо и обля с кръв дъбовите шестоъгълници. Вълкодав остана на мястото си, стиснал в ръка меча на Лъчезар. Справедливият меч винаги наказва неправия. Включително и собствения си стопанин.

При вида на смъртта тълпата ахна, пое си дъх, люшна се назад, после отново напред. Разнесоха се викове, но Вълкодав ги дочуваше смътно. Ушите му бучаха, пред очите му се разливаха безформени яркочервени петна. Усещаше изгаряща болка в гърдите. С безразличие си помисли, че така леко и ще си умре. Ех, би било не навреме. Той знаеше, че е прав и че не може да изгуби двубоя. Знаеше и това, че скъпо ще си плати за тази победа. Защото в този свят нищо не се дава даром, освен родителската любов.

Вълкодав леко се учуди на факта, че все още стои на крака, и реши, че това се дължи на възбудата от битката. Вдигна меча си, прекрачи през начертаната с въглен линия, до която вече бяха достигнали струйки от кръвта на Лъчезар, и тръгна към Ертан. Струваше му се, че върви необикновено спокойно в абсолютно права линия, но хората виждаха, че се клатушка като пиян. Ертан се втурна към него, забравяйки да хвърли никому ненужния щит. Оставаха й още две крачки, когато Вълкодав непохватно се строполи на колене и кашлицата, разкъсваща вътрешностите му, го прикова към настилката.