Вълкодав

1. Замъкът на Човекоядеца

Залезът изгасна и сребърникът на луната освети леса със зеленикавата си призрачна светлина. Човекът, когото наричаха Вълкодав, вървеше неуморно през гората — от хълм до хълм, без път и пътеки, с широка, отмерена крачка. Напредваше, без да се крие зад дърветата и да заобикаля осветените от луната поляни, без да привежда глава, макар че по стар навик стъпваше безшумно с босите си нозе. През едното си рамо бе преметнал връвта с ботушите. На другото, леко впило нокти, седеше пухкаво черно зверче с големи уши. Когато Вълкодав прескачаше повалени от бурите дървета или се гмурваше под някой провиснал клон, мъничето разперваше криле, за да запази равновесие. Тогава си проличаваше, че е прилепче, а едното му крило е разкъсано, почти разполовено.

Вълкодав помнеше тази местност, познаваше я като дланта си. Знаеше, че ще достигне целта преди да превали полунощ. В ръката му се поклащаше копие, проблясващо на лунния светлик. Късо копие със здрава дръжка и широк, остро наточен накрайник, което имаше и кръстачка за лов на едър дивеч.

Вълкодав спира само на два пъти. Първия път — при голямата изсъхнала трепетлика, на мястото, където се кръстосваха отдавна занемарените горски пътеки. Вълкодав извади големия боен нож от канията, прободе пръста си и изписа с кръв върху обеления дънер на дървото свещения Знак на огъня — колело с три спици, сочещи пътя на слънцето. На студената мъртвешка светлина кръвта изглеждаше черна. Вълкодав долепи чело и длани до дънера и постоя така като в унес. Устните му беззвучно изреждаха нечии имена. После смъкна торбата от гърба си, пусна копието долу и премести своя верен приятел Прилепчо върху гладката дръжка, като първо грижливо откачи от ризата ноктите на зверчето. Ала то не пожела да се раздели с Вълкодав: подскочи, ловко се покатери по дрехите на господаря си и пак се настани на рамото му, но този път захапа здраво дебелия ленен плат, за да осуети поредния опит да бъде отскубнато. Вълкодав му хвърли кос поглед и мълчаливо започна да се изкачва на дървото.

Достигна първия клон, хвана се за него и увисна на двете си ръце, после се залюля. След малко клонът изпука и се счупи под тежестта му. Вълкодав се приземи с ловкостта на звяр върху меката горска морава. Подпря клона на едното си коляно и го счупи без да го е еня дали някой ще чуе пращенето. Пак извади от канията тежкия боен нож и започна да дялка парчетата. Направи снопче подпалки. После навлажни една по една клечките с кръв от палеца си и прибра снопчето в кесията на пояса. Изправи се, стори нисък поклон на дървото и продължи по пътя си.

За втори път се спря, когато от един висок и стръмен хълм пред него изникна село. Погледът на Вълкодав на мига откри къщата със схлупения покрив и не се отлепи от нея.

Насред покрива, до дървената фигурка на пазителя на домашното огнище, светеше отворът на димника. Навремето в тази къщурка бе живяло едно момче от рода на Сивия пес. От раждането та до дванайсетата си година. До онази дванайсета пролет, когато мъжете от рода трябваше да го отведат в мъжката къща, да го подложат на изпитания, за да го назоват мъж, а след извършването на обредите да го нарекат с ново име. Не с детски прякор, а с истинско име, което не бива да се казва на чужд човек. Име, което ще знаят само най-близките му хора. И жената, щом му дойде времето за женитба. А преди да поведат момчето по горските пътеки, бяха се наканили да спретнат богата гощавка за всички: и за родата, и за съседите, а защо не и за чуждоземците — сегваните на кунса Винитарий, дето се бяха заселили зад завоя на реката…

Ала момчето така си и остана ненаречено с име. Защото в нощта преди празненството наемниците на кунс Винитарий, въоръжени с мечове, нападнаха спящото село подмолно, като крадци. Според мълвата набегът бил замислен за заграбване на обработените и уредени за живеене земи и за сплашване на околните племена, а не заради пленници и плячка. Дошъл тук като гост, Винитарий бе решил да се установи задълго…

Момчето, което се прояви в битката като истински мъж, не изгуби живота си, благодарение на гламавата прищявка на победителите. Хвърлиха го на кучетата, но колкото и да ги насъскваха, тези инак зли и яки песове така и не го разкъсаха: само притичваха до него, колкото да го подушат със състрадание и да се отдалечат… После дойдоха и по-тежки времена. Осем неуспешни опита за бягство, четири търга за роби, безброй унижения. И накрая опакото кутре от кучилото на Сивия пес се озова в страшния подземен рудник в Скъпоценните планини…

Вратата на къщата се отвори. Зорките очи на Вълкодав различиха момински силует, който се мерна на фона на осветения правоъгълник. Девойката притвори вратата и пое по пътечката към брега на реката — към ковачницата, над която, въпреки късния час, се виеше дим и отекваха ритмичните удари на чука. Вълкодав бе готов да се закълне, че момата носи вечеря на окъснелия ковач.

Също както навремето майка му носеше вечеря на неговия баща…

Какви бяха хората, които живееха сега в родната му къща? При кого бързаше да отиде момичето — при баща, брат, годеник?…

Изведнъж Вълкодав седна, обгърна с ръце коленете си и като потрепера с цялото си тяло, положи върху тях глава. Прилепчето се пъхна под ръката на човека, източи вратле и успя да го близне по бузата. Вълкодав конвулсивно въздъхна, захлупи зверчето с широката си длан и го погали по меката козинка. После надигна глава. Върху кожата на закърпения му панталон личаха две мокри петна.

Вълкодав се изправи, понамести торбата на гърба си, взе копието и закрачи надолу по хълма.

Ковачът тъкмо бе поел кошницата с храната от ръцете на годеницата си, когато вратата отново изскърца.

Извърна се с недоумение — кой ли иде по никое време? — видя новодошлия… и грабна чука, а годеницата дръпна зад гърба си.

Застаналият на прага човек се приведе. Гъстата му руса и вече прошарена коса покриваше раменете и беше пристегната с ремъче на челото. Лицето му беше изпито, обрулено като елхова кора от вятъра, а сиво-зелените очи пламтяха заплашително. Като пламъците в ада, поне така се стори на ковача. Носът на този човек беше счупен, а през лявата му страна, от клепача до челюстта, минаваше белег, който свършваше някъде под брадата. Грабител, насилник, убиец?… Всичко можеше да се очаква.

Неканеният гост огледа ковачницата, уж без да забелязва стопаните. После обаче погледът му се плъзна по вдигнатия за отбрана ковашки чук. Плъзна се и се отдръпна. И каквито и да бяха намеренията на пришълеца, той забрави за какво е дошъл. Вдигна бавно ръка и се пресегна за чука.

— Дай ми го.

Тихият, му глух глас би смразил кръвта всекиму. Не се знаеше какво би предприел ковачът, ако бяха насаме с Вълкодав. Ала зад гърба му хлипаше ужасено луничавата му годеница, така че ковачът само стисна още по-здраво дъбовата ръкохватка.

— Махай се!

— Дай ми го — повтори Вълкодав на езика на сегваните, без да помръдва от мястото си. — Не е твой.

— Върви си с добро! — сопнато каза ковачът, съвзел се от първоначалния уплах. Вече виждаше, че си няма работа с човек на кунса. Нито с бродещ наемник-обирджия на замъци, от оная пасмина, дето не се свени да заграби лесна плячка при сгоден случай. Освен това си личеше, че нощният гост е сам, така че ковачът, най-личният момък в селото, посъбра кураж. Той ли няма да защити себе си и своята изгора?

Вълкодав направи само крачка напред — и ковачът изхвърча встрани, така и не разбрал откъде идва ударът. Хлапачката извика, с един скок се озова при него и го прегърна в жалък опит да уварди любимия си от пердаха. Ала Вълкодав вече нехаеше за тях. Наведе се и вдигна чука, с който баща му толкова години бе изковавал лемежи и сърпове. Върху наковалнята и сега имаше недоправен сърп. Вълкодав го отмести и сложи отгоре копието си, после с премерено движение стовари чука върху лъскавия му накрайник. Дори не се извърна, когато ковачът се размърда до стената, а след това дръпна за ръка годеницата си, за да изскочи навън.

Скоро пред ковачницата се струпа с вили и брадви половината село. Не бяха забравили и магьосника, взел гърненце с жарава и снопче билки, обичани от Боговете — за прогонване на зли духове, ако се окаже, че неканеният гост е такъв.

Ударите на чука бяха затихнали, ала непознатият си стоеше там. Зад вратата на ковачницата тихо дрънчеше метал — изглежда, мъжът се ровеше из сечивата. Хората започнаха да се споглеждат, поглеждаха и подутата челюст на ковача, явно липсваха желаещи да нахълтат вътре. Но в този миг вратата се отвори и на прага застана Вълкодав — черен силует, открояващ се върху жарките отблясъци на ковашкото огнище. Лунната светлина падаше отстрани и не огря лицето му, а само запали бледи пламъчета в очите. Хората започнаха да си шушукат. Вълкодав ги премери с поглед и внезапно попита на сегвански:

— Кой живее в замъка зад завоя на реката?

Впоследствие очевидци се кълняха, че гласът му раждал ехо. Изминаха няколко мига в мълчание преди някой да отговори:

— Благородният кунс Винитарий…

А зад гърбовете им присмехулен момчешки глас извика:

— Човекоядеца!…

Защото никаква сила не удържа хлапетиите вкъщи, ако бащите и братята им хукнат навън въоръжени. И няма сила, която да им забрани да изкрещят прякора на жестокия кунс, въпреки че щяха да отнесат най-малкото як пердах, ако ги чуеха копоите му.

Огънят лумна още по-ярко зад гърба на Вълкодав. Плътната му сянка се стрелна по тревата, очите светнаха. Хората се отместиха още крачка назад. А когато по косите на главата на Вълкодав се покатери Прилепчо и със заканително съскане разпери криле — селяните хукнаха да бягат. Изпари се дори магьосникът. Мъдър бе той и бе разбрал преди останалите, че срещу този дух не помагат ни въглени, ни свещени билки.

После младият ковач все пак се върна в опустялата ковачница, отново разпали огъня и огледа такъмите си. Липсваше само старият едновремешен чук. Дълго се чудиха с годеницата му каква ли е тая работа.

Кунсът Винитарий се появи при Сивите песове в края на лятото. Пристигна с обрулен от битките кораб и стъпи на брега, начело на три дузини сурови, опитни моряци. Каза на Сивите песове, че идел с мир. Търсел нова родина за племето си. На острова на предците им животът ставал невъзможен заради плъзналите из него ледници, които завземали все по-големи пространства.

Сивите песове не се изненадаха от приказките му. Вяните знаеха, че от сто години насам островните сегвани наистина теглят доста. Да не би от хубаво да се преселваха все по-често на сушата. Цяло нещастие е, когато внуците не се заселват там, където са умрели дедите! След кратко умуване Сивите песове отредиха на светлокосия кунс ничиите земи на другия бряг на река Светин. Страната на вяните стигаше на отсамния. А и границите на солвяните на запад бяха далеч.

Винитарий сърдечно им благодари за добрината…

Откъде можеха да знаят Сивите песове, че островното племе вече отдавна нарича грижливия си вожд с прозвището Човекоядеца…

Вълкодав стоеше в сянката на гъстия върбалак и гледаше отвъд реката към замъка, извисен над стръмния, почти отвесен бряг. Виждаше добре комесите — хората от воинската дружина на Людоеда, които се разхождаха напред-назад по дървеното забрало на крепостта. Знаеше, че те няма как да го забележат. Освен това виждаше, че господарят си е у дома. Над островръхия покрив лениво се полюшваше знамето. Същото знаме, което сънуваше от цели единайсет години.

Сне торбата от гърба си и я пусна на земята. Прилепчо вече го нямаше с него. Преди малко Вълкодав го беше зарязал до входа на пещерата, на чийто таван гнездяха съплеменниците на зверчето. То се разврещя и направи опит да тича след човека, с когото винаги се чувстваше под закрила, но Вълкодав си тръгна без да се обръща. Може би Прилепчо все още пълзеше по дирите му с жален плач, заплитайки къси лапички в тревата. Вълкодав се отърси от тази мисъл.

След кратко ровене в торбата, извади малка питка и със замах я запокити далеч в реката. Дори да забележи плисъка, стражата ще реши, че е някоя риба. В рода на Сивия пес не беше прието да пренебрегват прамайката-река, като я оставят без приношение. Особено преди да започнат нещо важно. Вълкодав изхлузи през главата си ризата и я сложи на торбата. Може пък някой да си я хареса. Върза копието за китката си, като направи здрава примка, за да не се изгуби. Нагази без плисък във водата и се гмурна, преди да го забележат от крепостните стени.

Плуваше главно под вода, само понякога се издигаше до повърхността. За да му помогне, Светин надипляше ситно вълните си: къде го тоя, дето ще различи главата на плувеца, мернала се сред непостоянните лунни отблясъци…

Принуден да внимава, Вълкодав плува дълго, докато високият бряг най-после го скри от очите на нощните стражи. Тогава напусна дълбините и безшумно заплува покрай брега към тайния водоснабдителен канал. Всяка крепост, издигната близо до езеро или река, на всяка цена имаше таен водоизточник. Инак би отпаднала нуждата от щурм. Една обсада би била достатъчна, за да се предаде без бой поради непоносимата жажда.

Вълкодав знаеше къде точно в подножието на брега излиза цевта на канала, който бе прокаран успоредно на стените на замъка. Който е петимен да разучи как стоят нещата, той си намира начини да разузнае. Иска се само време.

Когато стигна до мястото, където на брега се забелязваха пръснати камъни, Вълкодав започна гмурканията и на петото или шестото напипа устието на подземния ход. Изплува, няколко пъти дълбоко вдиша и издиша. После пак напълни с въздух дробовете си и пое към дълбокото.

„Бягай, мамо! — Сивият пес, който тогава беше на дванайсет години, грабна от земята хвърленото там късо копие и се хвърли да пресече пътя на младия комес, изскочил зад хамбара. — Бягай, мамо!…“

Опитният воин, без да гледа, небрежно го отпъди с окървавения си меч. Оръжието изсвистя на косъм над русата глава на хлапака, който се шмугна под ръката на сегванина и заби острото жило на копието в лицето му, право под веждата.

„Бягай, мамо…“

Когато го заловиха, братът на оня комес сам насъска кучетата срещу хлапака. И бясно оспори решението на вожда си, но Винитарий твърдо отказа да убият пребития пленник. „На хаир да ни е, рече той. На хаир.“

Замъкът на Човекоядеца бе строен от майстори-разбирачи. Излишно бе човек да се надява да не срещне прегради по пътя си из цевта. И наистина, ръцете на Вълкодав скоро докоснаха желязна решетка, между чиито пръти нямаше как да се мине. Вълкодав я дръпна няколко пъти. Нищо. Тогава напосоки здраво хвана средния прът, запря се с крака и напъна с все сила. В рудника бе въртял тежкия скрипец, който служеше за вадене на вода от подземната река. Нечовешкото усилие за миг изгори остатъците от въздух в дробовете му, но накрая прътът все пак поддаде и със скърцане излезе първо от едното, после и от другото гнездо. Пътят бе разчистен, ала Вълкодав направи завой и бързо заплува назад за поредната глътка въздух. В тунела можеше да има още решетки, че и други неприятни изненади. Струваше ли си да рискува?

След като вкара в ред дишането си, той се гмурна отново и след като подмина решетката, продължи бързо и предпазливо напред, като опипваше с ръка каменния свод над главата си. Когато според всички сметки излизаше, че вече е зад стените на замъка, зачака появата на бледата светлинка, показваща, че е наближил кладенеца. Замъкът не беше голям, но светлинката не се появяваше. Вълкодав не успя да възпре мисълта за лошия късмет на стотиците отмъстители, загинали кой на деветото царство, кой пред прага на целта. Колцина такива се падаха на един успял, за чието отмъщение се носеха легенди? А сигурно всички тия каръци са си въобразявали, че лошото ще се размине, че точно на тях няма как да де случи…

Парещата болка в дробовете стана мъчителна. Вълкодав разбра, че няма да успее да се върне назад, и реши: какво пък, ако се заклещи тук, трупът му поне ще отрови кладенеца на Човекоядеца. Ускори движенията на краката — нали този тунел все свършва някъде. И тогава ръката му проби повърхността на водата. Вълкодав светкавично я отдръпна. Близостта на въздуха правеше липсата му още по-непоносима. Все пак той се превъзмогна и бавно, съвсем бавно надигна глава над водата.

Виждаше добре в тъмното. В рудника нехаеха дали за робите има достатъчно светлина. С лекота различи каменните стъпала и колелото с дебела ръждива верига, хлътваща в някаква тръба, и разбра къде се е забутал.

Нищо не струва оня замък, който си няма таен изход, а още по-добре да са няколко. Веригата на колелото, изглежда, служеше за повдигане на решетката. А дължината на тунела бе изчислена така, че да ти стигне въздухът да го преплуваш. Значи водоснабдителният канал вършеше работа и за изпращането на вестоносец, и за спасяването на безценния живот на господаря. Интересно. И едва ли всички в замъка знаеха за него. По-скоро само най-приближените.

Тунелът продължаваше, вече явно към кладенеца, но Вълкодав предпочете да не го използва. Далеч по-големи бяха изгледите да проникне незабележимо в замъка през подземията, а не през двора. Всяко подземие все някога бива отключено. Ако не тази нощ — на следващата. Или след седмица. Ще изчака. Той знае да чака.

Вълкодав излезе от водата, добре изстиска косата и панталона, за да не се издаде с мокра диря или звук от случайно паднала капка. Отвърза копието от ръката си и пое напред по тесния каменен ходник.

Скоро на пътя му се изпречи тежка дъбова врата. Заключена. То се знае. Редно е да се обособи тайният проход от останалите мазета тъкмо с наглед обикновена, но здрава и винаги заключена врата. Не я ли отвори, няма друг изход, освен да се върне в тунела и да пробва пътя през кладенеца. Така че ще е по-добре да успее тук.

Вълкодав не се учуди особено, когато не откри нито дръжка, нито ключалка. Само това оставаше, да търсиш забуталия се някъде ключ в бързането и суматохата на бягството. Което, между другото, означаваше и, че едва ли ще има си има работа с още много врати.

Как ли се отваря?

През дебелите дъски минаваха безчет бронзови нитове. Три от тях при силен натиск леко хлътнаха под пръстите му. Вълкодав долепи ухо до вратата: пълна тишина. Започна да натиска нитовете по ред, после безразборно. Нищо. Тогава натисна ония два нита с ръце, а третия — с глава. В дълбините на стената заромоли вода, която пълнеше някакъв съд. Вратата трепна и се отмести. Личеше си, че не са я отваряли от памтивека: скрибуцаше отвратително. Вълкодав реши, че при този шум сто на сто ще дотърчат половината вардачи. Но когато надникна в коридора, готов да развърти копието, там нямаше жива душа. Само зад завоя мъждиво тлееше една от факлите, забучени в скоби на стената.

Вратата зад гърба на Вълкодав започна да се затваря. Тайният проход сам се грижеше да опази тайната си. Вълкодав си спести времето за разгадаването на нитовете от тази страна. Връщане назад не се предвиждаше.

Първо усети миризмата. Смрад на мъртвец, който от десет години лежи в гроба, при това налегнат от болести и телесни нужди. Което означава, че вонята се носи от жив човек, реши Вълкодав. Значи някъде зад завоя на коридора сигурно има заточеник. И срещата е неизбежна.

Някой откачил от дългия престой в килията несретник, който така ще се разкрещи при вида на нечакания посетител, че този път стражите, проспали стърженето на вратата, със сигурност ще дотърчат…

Животът отдавна бе отучил Вълкодав да се замисля над пречки като тази. Ако лудият отвореше уста, щеше да бъде зашеметен с юмрук преди да гъкне. При липсата на друг изход, щеше да го промуши с копието. Оня едва ли щеше да загуби много от това. Вълкодав излезе зад завоя.

Строителят, който толкова добре се беше погрижил за сигурността на замъка, кой знае защо бе пропуснал да го уреди със свестни килии и кътчета за изтезания. Изглеждаше, че Човекоядеца е бил принуден набързо да скалъпи нещо впоследствие, за да навакса пропуска. До стената на коридора се мъдреше желязна клетка, която очевидно имаше двойно предназначение. В клетката неподвижно лежеше страшно слаб човек, същински скелет, окован във вериги. Тъмните му очи гледаха право във Вълкодав, който веднага разбра, че си няма работа с луд. Малко встрани от нея се виждаше друга врата: стъпките в прахта показваха, че води навън. Вълкодав предпазливо тръгна да подминава клетката, но в този миг затворникът заговори.

— Почитаеми… — едва чуто каза той на сегвански и Вълкодав със закъснение се усети, че обитателят на клетката е сляп. Един зрящ веднага би разбрал на кой език да му заговори. — Струва ми се, че си външен човек — продължи затворникът. — Промъкваш се като котка, значи не си вестоносец на Винитарий. Кажи ми, кое годишно време е горе?

— Пролет — неочаквано за себе си отговори Вълкодав. Затворникът безпогрешно долови лекия акцент и премина на родния му език, езикът на вянското племе.

— Пролет… — повтори той и въздъхна. — Дърветата сигурно цъфтят.

Където не беше скрита под вонящи дрипи, плътта му бе жива рана. Под изопнатата върху костите нечиста кожа се четяха ребрата и едва пулсираше сърцето. Той заговори пак:

— Стори ми още едно добро, младежо. Вземи ми живота. Ще е лесно, така че няма да те забавя…

Какво пък, Вълкодав бе виждал осакатени бойци да молят другарите си за бърза смърт. Едного бе мъкнал два дни на гръб, без да слуша нито клетвите, нито молбите му.

Забеляза, че слепецът изведнъж застана нащрек, а след миг и той долови нечии бавни стъпки. После от другата страна на вратата някой превъртя ключа в ключалката. Вълкодав заднешком се върна зад ъгъла преди вратата да се открехне. Останалото зависеше от това дали заточеникът ще реши да го издаде. Вълкодав би предпочел до последно да не вдига шум.

Ами ако Човекоядеца бе благоволил лично да дойде тук?… Не, глупаво е да се надява, в живота просто няма толкова вървеж накуп. Пък и оня едва ли ще дойде сам, без охрана. Макар че…

— Господарят заръча да те питам пак — долетя зад ъгъла. Гласът не беше на Човекоядеца. Говорещият май не си падаше по приказките. За сметка на това явно обичаше пиячката и мазната, обилна храна. Вратата изтрака и се затвори.

— За кой ли път идваш тук — с безкрайна умора каза човекът в клетката. — Можеше да запомниш какво ти отговарям винаги.

Нещо изтропа на пода и пришълецът изломоти:

— С вас, магьосниците, никога нищо се не знае.

Вълкодав нечуто излезе от скривалището си зад ъгъла.

На ниската пейка до клетката се наместваше човек със закриваща лицето му качулка. Връзките на кожената престилка едва се срещаха на месестия му гръб. Наведен над дървена кутия, той вадеше сечивата на своя занаят. Сепнато се надигна чак след като Вълкодав остави копието си до стената, като преднамерено дрънна по нея с металния накрайник. В рода на Сивия пес се смяташе за срамно да нападаш в гръб. Дори човекоядци. Или палачи.

От пояса на палача висеше къса брадвичка, оръжие за касапи. Мускулестата му ръка понечи да я сграбчи, но беше късно. Пръстите на Вълкодав го стиснаха за гърлото и го смачкаха. Палачът забрави за брадвичката и се опита да разтвори пръстите-менгемета, после спря да се мята и се отпусна. Вълкодав разтвори ръце. Тежкото туловище се свлече като чувал на пода и остана да лежи там с неестествено извит врат. Вълкодав се наведе и сряза от пояса на мъртвеца голямата връзка с ключове.

— Ако искаш, ще ти кажа как се стига до съкровищницата — долетя от клетката. — Само те заклевам в името на твоите богове, млади човече… изпълни молбата ми. Вратът ми е пилешки, не като неговия…

Вълкодав приклекна пред решетката на вратата и се зае да изпробва ключовете.

— По-добре ми кажи как да намеря Човекоядеца — измърмори той.

Не очакваше смислен отговор, но затворникът откликна веднага:

— Ще го намериш най-горе, в спалнята… стига, разбира се, да стигнеш чак дотам. Днес са подарили робиня на кунса и сигурно вече е станал от трапезата.

Третият или четвъртият ключ пасна. Вратата се отвори на отдавна несмазваните си панти.

— Да не лъжеш? — сряза го Вълкодав. — Ти пък откъде ще знаеш.

— Казах ти истината — отговори затворникът и вирна глава, подлагайки кльощав, немит и покрит със струпеи врат. Вълкодав погледна, видя как пулсират под кожата набъбналите вени. Народът му смяташе смъртта чрез удушаване за нечиста. Несретникът май бе стигнал до дъното, щом го устройваше и такъв край. Вълкодав мълчаливо хвана изсъхналата ръка на затворника — оня трепна от докосването му — и безпогрешно улучи ключа за прангите. Добре знаеше кои ключове са за тях. Това, което го учуди, бе красотата на китката и дългите пръсти, чиито нокти бяха изтръгнати.

— Благодаря — прошепна затворникът, трогнат. — Значи няма да умра окован…

Очевидно не бе разчитал на подобна милост.

— В оня край на коридора има врата — каза му Вълкодав. — Смятам, че ще ти стигне умът да разбереш кои железа се натискат. После има стълби и тунел с вода. Вдишай дълбоко, скочи във водата и плувай наляво. Ще стигнеш до една решетка, но аз съм махнал средния прът. Оттам реката е близо. Ако ти се живее, ще оцелееш.

Не беше свикнал да приказва толкова дълго. Надигна се, взе копието си и излезе през същата врата, през която бе довтасал палачът. Нямаше как да чуе тихото мърморене на затворника, който опипваше с немощна ръка отворената врата на клетката:

— Знам… Нали аз съм построил замъка.

Вълкодав вървеше крадешком по коридорите на спящия замък и се питаше защо палачите на всички известни нему народи обикновено ходят да изтезават жертвите си нощем. Сигурно за да не съгледа безчинствата им пресветлото Слънце, всевиждащото Око на Боговете, за което няма прегради, дори да става дума за дебели каменни зидове. Още не бе срещал нито един палач, който да не е страхливец.

Вярно, в замъка на Човекоядеца само подземията, основите на защитните стени и приземието бяха изградени от камък. Останалото бе изработено от здравата дървесина на добрите дъбови дървета, красели навремето родните хълмове на Вълкодав.

Наближаваше краят на тежката им орисия… От време на време Вълкодав изваждаше от кесията на пояса си подпалките от трепетлика и ги забиваше де що може, във всяка пролука между гредите. Подпалките бяха влажни, следите от кръв бяха размити, почти не личаха. Нищо. Пак ще свършат работа.

Все така никой не се изпречи на пътя на Вълкодав. По време на изкачването си срещна само неколцина воини. Трима сегвани, съплеменници на Човекоядеца. Другите бяха наемници, отдавна забравили за кой народ са позор. Според Вълкодав, само едно пеленаче не би успяло да се скрие от тях. Дребна работа за човек като него, нагледал се на преследвачи за тия единайсет години…

На два пъти подмина нещо като казармени помещения, където след юнашка веселба спяха мъртвешки сън комесите. И на двата пъти се изкуши да им свети маслото, като го ливне от малкия светилник, или да намести факлата така, че огънят да стигне до завесите на стената. Но точно толкова пъти се сдържа и продължи да се приплъзва като сянка напред. Изобщо не го устройваше олелията без време.

И се питаше от какъв зор палачът наричаше човека в клетката магьосник. Доколкото бе наясно с тия работи Вълкодав, един оправен магьосник отдавна да се е пренесъл на другия край на света, след като направи на бъз и коприва душманина си и нацепи замъка на трески. Макар че знае ли се — ами ако са го сгащили неподготвен и веднага са му турили веригите, а после са го държали дълго жаден? За какви магии може да става дума, щом си с вързани ръце и пресъхнала уста.

Значи и магьосниците се дънят понякога. Досущ като обикновените хорица. Изключено е Човекоядеца да си е послужил с магия при залавянето…

Сега бившият пленник сигурно вече плува през реката. А там вода колкото щеш…

Ами ако Човекоядеца се занимава с магии? Ами ако от самото начало знае за появата на Сивия пес и го пуска до прага си, само за да го спипа там?

Вълкодав си забрани подобни мисли. Досущ като ловеца, който на път за гората пропъжда всяка мисъл за мечката.

Извади от кесията последната подпалка и я заби между долните греди на стената. Независимо от края на цялото начинание, Човекоядеца няма да пребори тази сила. Няма муска, няма начин да се предпази. Само боговете могат да я възпрат. Тъй че, ако кунсът Винитарий още не се е научил да лети…

Пред Вълкодав се изви тясна стълба. Водеше нагоре. Той съпостави височината й с тази на кулата, както я беше видял от реката. Май тази ще е последната за изкачване. Магьосникът каза — най-горе. Значи вратата на спалнята е близо и със сигурност е завардена от стража.

Неистовият женски писък и поскърцването на пода под нечии ботуши потвърдиха правотата на Вълкодав.

И още нещо. Дори Човекоядеца наистина да умееше да прави магии, сега бе зает с друго.

Вълкодав се заизкачва нагоре. Той умееше да омайва да не издават нито звук всякакви скърцащи стъпала, дори най-гласовитите.

Момата горе пак закрещя — проточен, пълен с отчаяние вик. Вълкодав неведнъж бе чувал такива викове. Продължи да се приплъзва нагоре, все по-нависоко. Много се надяваше той да види стража пръв. Измина приведен последната спирала на стълбата и се изправи в цял ръст.

Отпред, на около десет крачки разстояние, се виждаше якият гръб на охранителя, изопнал кожената куртка. Под нея бе щръкнала ризницата. Долепен до вратата, стражът се опитваше да види или да подслуша какво става вътре при господаря.

Вълкодав тихо потропа с кокалчето на пръста си по външната стена. Стражът трепна и се извърна. Дори не посегна към меча си, понеже беше сигурен, че някой от началниците го е хванал на местопрестъплението и сега ще последва четене на конско.

Метнатият от Вълкодав тежък нож се заби в окото му до дръжката.

С един скок Вълкодав са озова при него, прихвана омекналото тяло, лекичко го остави на пода и издърпа ножа. После внимателно прецени къде да удари с рамо вратата. Както се очакваше, тя беше заключена.

Кунсът Винитарий, едър мъж с руса брада, стоеше до ложето и намотаваше на юмрука си гъстите гарвановочерни, меки като коприна коси. На пода в нозете му се гърчеше гола робиня — петнайсетгодишна хубавица с нежно, непокътнато тяло и поглед на дива котка. Ботушът на Винитарий притискаше кръста й, ръката му дърпаше косата, за да принуди тънката снага безпомощно да се избие. Човекоядеца я гледаше от високо като че беше вкусна гозба, току-що поднесена на трапезата.

Този израз не изфиряса от лицето му веднага, след като вратата изпука и се стовари вътре. Рухна отведнъж, най-неочаквано за Винитарий, който със сигурност би чул долитащо отвън дрънчене на оръжие или шум от схватка.

Той можеше да се закълне, че за пръв път вижда изправения на прага мъж. Най му приличаше на полудиво, освирепяло куче от ония, дето не ще подвият опашка дори пред цяла глутница вълци. В ръцете си държеше късо копие с широк, остро наточен накрайник. Лявото му рамо, с което бе избил врата, кървеше.

— Ти кой си? — изръмжа кунсът. Впрочем, вече бе забелязал стърчащите зад вратата ботуши на стража и беше наясно, че непознатият не се е отбил току-така. За миг Винитарий дори се ослуша дали не щурмуват замъка. Да, ама не. Човекът с копието беше сам. Само Хег знаеше, как се е прехвърлил през стената, как е минал покрай бдителната охрана и без нито звук е видял сметката на стража пред спалнята. При всички случаи беше много, много опасен. А дружината, колкото и да крещи, вече нямаше да успее да дотича.

Човекоядеца не беше страхливец.

— Кой си? — повтори той, за да спечели време.

Вълкодав мълком пое напред през някога великолепните, а сега мръсни, сплъстени и изпъстрени с мазни лекета мономатански килими. Въздържа се да подсети кунса за рода на Сивия пес и за момчето, което не беше доубил навремето, изпитвайки съдбата. Заговориш ли на врага, опъваш между него и тебе невидима, но здрава нишка, която прави убийството невъзможно. Нито пък предложи на Винитарий двубой. Нямаше защо да моли за справедливост боговете. Той бе дошъл да накаже Човекоядеца. За това не се иска божи съд.

Винитарий пусна косите на девойчето. То светкавично се изтърколи встрани, в ъгъла и се надигна на колене, забравило за голотата си, и започна да наблюдава двамата мъже, защото изведнъж реши, че единият може да е нейният дългоочакван спасител.

Винитарий беше опитен воин и не бе изгубил някогашната си вещина, въпреки че доста се беше освинил. Стрелна се към окаченото на стената оръжие със смайваща бързина. Обаче междувременно Вълкодав метна копието си, което прониза тумбака на Човекоядеца, отхвърли го назад, със страшна сила го стовари върху стената и заседна в дървото.

Ударът, за който се готвиш единайсет години, не подминава целта. А подмине ли я — значи е бил нанесен от друг, не от Вълкодав.

Броени мигове Човекоядеца недоумяващо гледаше корема си и кръстачката на забитото в плътта му копие. После се вкопчи в ръкохватката и изрева като смъртно ранен звяр.

Ревът на Човекоядеца отекна на талази из целия замък — само глух или мъртвец не би го чул.

Но Вълкодав знаеше, че комесите няма да дотичат.

Босите му нозе вече усещаха мощния тътен, прииждащ през дъбовото дюшеме и дебелите килими. Сетне се чуха уплашени възгласи. Някъде там, долу, се клатеха стени, люлееха се тавани, диплеха се подове, разместваха се с чудовищен трясък грижливо напасвани ъгли. Няма сила, дето ще надвие избуялата мощ на дървото, расло до кръстосващи се в гората пътеки и пак там изсъхнало. Само Боговете биха могли да я спрат. Но нямаше да пожелаят се месят. В това Вълкодав беше сигурен.

Макар и прикован, Човекоядеца все още мърдаше и хриптеше, опитвайки се да издърпа копието. Долу на килима се разстилаше черна локва. Вълкодав не гледаше него. Извърнал бе лице на юг, натам, откъдето преминаваше животворният път на Слънцето, дето се извисяваше вечното Дърво, съграждащо световете, дето във вишния океан зеленееше Островът на живота, свещеното Обиталище на Боговете. Там, на този остров, се бяха преселили децата на Сивия пес. Само Вълкодав бе надживял всички, за да се върне и да отмъсти за изтребения си род, за поругания дом, за осквернените домашни огнища. И ето, възмездието бе осъществено. Какво друго оставаше за вършене? Малко неща. Да изпее Песента на смъртта и да тръгне към предците от погребалната клада, в която всеки миг ще се превърне замъка на Човекоядеца…

Вълкодав затвори очи, отпусна ръце и запя.

С тези думи далечните му предци бяха изпращали и напътствали мъртвите. Изговаряли ги бяха воините от неговото племе, останеха ли сами срещу стотици врагове. Вълкодав само на два пъти бе слушал тази песен: когато погребваха прабаба му и прадядо му. Услужливата момчешка памет бе запазила и съхранила чутото. А после бе разполагал с цели единадесет години, за да наизусти без грешка всяка дума. Да нарежда стократно Песента за всички заедно и за всеки поотделно…

Дали сега я знаеше поне още една жива душа? Или днес древната песен звучеше за последен път, защото Сивия пес вече нямаше да дочака да му се родят кутрета?

Подът се разтърсваше и се люлееше все по-силно. Мазният дим на започналия пожар, просмукал се през процепа на вратата дращеше гърлото. Душите на тези, за които е отмъстено, ще могат да се въплътят отново и да заживеят на земята.

Вълкодав се запита дали ще допее Песента…

Не я допя.

Към коленете му се притисна някаква живинка. Трепереща. Плачеща. Вълкодав с неохота отвори очи, погледна надолу и видя девойчето. Несретното голишарче го гледаше с ужас и надежда. Устните мълвяха нещо, по нежните детски страни се стичаха сълзи, в сините очи се четеше молба за спасение. От Човекоядеца, берящ душа до стената. От похотливите наемници, за които трябваше да стане утрешна плячка. И от замъка, които беше на път да се разпадне под нозете им…

В този миг откъм отворения прозорец-бойница прозвуча оглушително писукане. Вълкодав вдигна глава тъкмо навреме, за да види как в стаята, усърдно размахали криле, влетяха два едри прилепа. В лапичките си носеха пръчка, от която с главата надолу висеше Прилепчо. Когато зърна Вълкодав, той радостно се разцвърча. Приятелите му се стрелнаха към тавана, а Прилепчо се пусна и се стовари право върху главата на мъжа.

— Ще загинеш! — каза Вълкодав и се опита да го отскубне от косите си, за да го върне на пръчката и да го разкара оттук. Прилепчо го ухапа силно и изписука нещо на приятелчетата, изглежда им благодари. Ония хвърлиха пръчката и изфирясаха през прозореца.

— Е, твоя си работа… — измърмори Вълкодав, който започваше да проумява, че няма да го оставят да умре така, както бе мечтал. Още две жертви на погребалната му клада му идваха в повече. Наведе се и сряза въжето, стягащо лактите на робинята зад гърба й. Дръпна от ложето плътната покривка, разпори я така, че направи дупка в средата и я нахлузи през главата на хлапачката. Сграбчи я за ръката и хукна надолу по стълбите.

Вълкодав никога не забравяше местата, откъдето е минал дори само веднъж. Носеше се като вихър по обратния път с вътрешната сигурност на ловджийско куче, летящо по прясна диря. Помнеше къде е втъквал клечките си, къде е видял факлите и светилниците, причинили пожара. Когато огънят прегради пътя му, той се замисли само за миг, за да прецени дали ще им се удаде да преминат до следващите стълби. Миг, който се оказа достатъчен насреща му да изскочи от пламъците обезумял страж. Вълкодав направи скок встрани, но оня ги подмина слепешката, като ръсеше от горящите на тялото му дрехи димящи парчета. Хлапачката ужасено изврещя. Вълкодав я грабна, бутна в ръцете й Прилепчо, когото най-после бе изскубнал от косата си, омота и двамата с покривката и хукна приведен през пламъците.

Влажните коси и коженият панталон предпазваха от огъня само донякъде. Почувства се така, сякаш някой почва да одира кожата му от кръста нагоре и от босите стъпала. Криво-ляво затулил с лакът очите си, прелетя десет крачки като стрела и вече тичешком излизаше от другата страна, когато стената отдясно тежко изпъшка и пропадна надолу. Изхвърчалата димяща и овъглена греда се извъртя към коридора и халоса Вълкодав по хълбока с такава сила, че го просна на пода. Той веднага скочи на крака, като създаваше само, че още е жив и още може да тича. Другото стълбище беше отпред, сметките му бяха верни. Хвърли се натам и хукна надолу, като прескачаше по четири стъпала наведнъж. Нейде от високото долетя поредния кански вой на Човекоядеца. Вой, който се чуваше, въпреки бученето на пожара и крясъците на панически бягащите хора. Сигурно огънят бе обхванал и спалнята. После воят утихна — този път завинаги.

Вълкодав още няколко пъти се натресе на воини, като цяло улисани само в търсенето на най-близкия изход и нехаещи за всичко останало. Само един реши да прояви бдителност при вида на полуголия, оплескан със сажди непознат, влачещ за ръка разревана хлапачка. Наемникът грабна меча си, но Вълкодав в движение, с точен ритник в слабините, го отказа да се меси в чуждите работи. Оня се присви и загреба със зейнала уста въздух и сажди. Вълкодав го подмина и се шмугна през вратата, водеща към подземието. Затръшна я и за по-сигурно завъртя ключа, който още стърчеше в ключалката от вътрешната й страна.

В мазето се стелеше на талази сивкав задушлив пушек, но май друг не се беше досетил да намине тук. Не се дишаше, факлата на стената едвам тлееше, съскаше и изплюваше синкави пламъчета. Момичето нададе слаб вик при вида на мъртвия палач. После пак извика — когато зърна клетката.

Вълкодав ядосано изруга. Освободеният от него затворник дори не бе изпълзял като хората от нея. Силиците му бяха стигнали колкото да се подаде от кръста навън през прага. Лежеше, проснат по очи, с потреперващи от поредното усилие да се придвижи кльощави ръце.

Вълкодав пак изруга и почти без да забави крачка се наведе, за да го грабне със свободната си ръка. Кокалестото, чудовищно мръсно тяло беше почти безтегловно. Затворникът трепна, изохка, измърмори „благодаря“ и увисна като мокър вонящ парцал. След броени мигове Вълкодав стоеше пред вратата, водеща към тайния проход, и опипваше пантите с надеждата някоя да поддаде.

Нямаше пълна сигурност, че ще успее да избие тази врата, ако не разгадае къде са скритите пружини.

— Остави на мен, млади момко… — прошепна заточеникът. — Аз знам…

Вълкодав не му възрази. Хвана го под мишниците и го вдигна с лице към вратата. В края на краищата, тоя човек го беше упътил без грешка при Човекоядеца. Може и сега да не лъжеше.

Лявата ръка на Вълкодав долавяше туптенето на сърцето, лудешки пърхащо в мършавите гърди. Дългите пръсти се плъзнаха по гладките рендосани дъски, напипаха една от пантите и започнаха, донякъде учудващо за Вълкодав, да я натискат в завързана последователност. Почти веднага в недрата на зида заромоли вода и вратата се отмести с познатия, вече непоносимо стържещ звук.

Обаче междувременно нейде горе проехтя страшен удар, последван от тежък, ленив грохот. Замъкът на Човекоядеца се превръщаше в пламтящи руини. Подът и стените на мазето се разтресоха, каменната плоча падна, отгоре се изсипаха пясък и камъчета, факлата изсъска и угасна и бегълците се озоваха сред пълна тъмнина. Но най-лошото бе, че вратата се отмести само на три длани от стената и спря. Колкото и да напъваше, Вълкодав не успя дори да я помръдне.

Нямаше нужда да премерва процепа, за да разбере, че е прекалено тесен само за него от тях тримата. Сви рамене и се усмихна за пръв път от цяла вечност насам. И така, Песента на смъртта все пак няма да остане неизпята. Сега ще разполага с цялото време на света. Питаше се само защо й бе притрябвало на Господарката на съдбите да затръшне капана точно в мига, в който наистина бе повярвал, че ще оцелее.

Защо не му отредиха бърза и честна смърт в рушащия се замък, ами го затвориха като плъх в едно зловонно мазе заедно с трупа на удушен палач?…

Дали Боговете не бяха отсрочили гибелта му, за да спаси тия двамата? Каква ли ще е тяхната участ?…

А може би не току-така наричаха магьосник оня в клетката? Ами ако той така се е опетнил като страшен помагач на Тъмата, че оня, който го бе пуснал на свобода, сега неизбежно трябваше да заеме неговото място, за да изтърпи той избегнатите от вещера неден адски мъки?

Вълкодав изскубна от косата си врещящия и хапещ Прилепчо и отново го даде на момичето, увит в единия край на покривалото, за да не изподраска ръцете й. Заведе я до вратата — хлапачката не виждаше в тъмното и уплашено се притискаше към Вълкодав — и я избута през процепа. Гъвкавото тяло с лекота се озова от другата страна.

— Внимавай да не се подхлъзнеш по стъпалата — предупреди я той, вдигна безпомощния магьосник и го прати при нея. — Влез във водата и плувай наляво, през тунела. Не се бой от решетката, счупена е. Измъкни и тая торба заедно с Прилепчо, стига да можеш. Хайде, шавай.

Оказа се съвсем неподготвен за това, което последва. Хлапачката ревна, изскочи обратно през процепа и непохватно го прегърна в тъмното, долепила мокрото си от сълзи лице до гърдите му. Вълкодав смаяно замря и постоя като дърво, изгубил ума и дума. После я отлепи от себе си и пъхна обратно, като за довиждане я плесна под кръста:

— Хайде, къш!

Колкото и да беше кощунствено, все пак си помисли дали да не се пробва през другата врата, през която бяха стигнали тук. Проходът сигурно е затрупан, ама знае ли човек…

Защо трябваше тези двамата — че и Прилепчо — отново да пробуждат у него желанието за живот, щом бе писано всичко да свърши точно така?

— Чедо… — чу се тихият глас на магьосника и Вълкодав се обнадежди, че оня ще успее с добро да постигне непостигнатото с грубост. Обаче магьосникът каза: — Чедо, ще стигнеш ли третия камък отгоре на отсрещната стена? В ъгъла, срещу вратата.

— Защо? — изхлипа девойчето.

— Работата е там — с немощен глас обясни магьосникът, — че трябва да помогнем на нашия добросърдечен приятел да се присъедини към нас… Ако стигнеш камъка, натискай долния ъгъл…

Човек с ръста на Вълкодав би изпълнил задачата без да има нужда да се надига на пръсти. Робинята бе с две глави по-ниска от него. Тя опипа стената и заподскача — мълком, упорито, сред пълния мрак, като всеки път се опитваше да удари с юмруче посоченото място. Вълкодав уморено седна на пода и си наложи да не мисли за неочакваната прегръдка, за допира на тънката трепереща снага. Възбудата от битката отзвучаваше, обгорената кожа болеше непоносимо, десният хълбок пареше и май отичаше.

— Трябваше по друг начин да разположа сензорите — измърмори магьосникът. — Въпреки че…

Вълкодав не схвана смисъла на странната дума. Но се въздържа от въпроси.

— Стига! — изръмжа той в тъмата. — Пръждосвайте се!

Магьосникът и момичето обаче изобщо не се впечатлиха.

— Чедо — с учудващо спокойствие рече магьосникът. — Ела тук. Седни. Ето така. Дай си ръката… Знам, че сега ще успееш. Ти можеш. Опитай.

И тя успя. На сто и първия, а може би на двеста и първия път. Силните крака изхвърлиха нагоре лекото тяло и разкървавеният юмрук уцели точния камък. Отначало не стана нищо особено. Ала после някаква непреодолима сила напъна вратата, за да помете с лекота и дъбовите дъски, и масивните бронзови панти. Вълкодав се изправи на крака, вдигна виждащите си в тъмното очи и видя как горният каменен праг на касата бавно се свлича. Чу изохкването на магьосника, ударен от изхвърчала отломка. Прагът се спусна приблизително до средата на вратата, като я направи на трески, и спря. Вълкодав изби с крак останалите дъски и бързо се озова от другата страна. Отново вдигна на ръце магьосника и мълчаливо закрачи напред, към стъпалата и студената вода в каменния тунел, които бяха техния залог за спасение.

Слънцето наближаваше чертата, отвъд която почваше пладнето. Вълкодав седеше на брега на речното заливче, прегърнал коленете си, и за нищо не мислеше.

Вчера се бе наканил по собствена воля да прекъсне нишката на живота си. Независимо от изхода, за такива решения винаги се плаща, дори да са плод на моментен порив. А при Вълкодав ставаше дума за цел, която бе преследвал единайсет години. Заради която бе живял. Заради която бе оцелявал безброй пъти. Никога не се беше питал какво го чака после. После?… След кое? За кого и защо? Просто нямаше никакво „после“.

Вчера животът му беше свършил. А оттук насетне…

Вълкодав седеше неподвижно, загледан право напред с невиждащ поглед, а главата му беше празна като гроб, в който са забравили да положат мъртвеца. Магьосникът лежеше наблизо, подложил на лъчите на слънцето щастливото си лице на слепец — чисто изкъпан и увит в скъсаната покривка. Прилепчо, винаги недоверчив към чуждите, най-спокойно седеше на корема му и хич не се дърпаше, докато внимателните пръсти опипваха разкъсаното му крило.

На Вълкодав му беше все тая всъщност, но все пак усети как в душата му шава сянката на празното любопитство. До вчера бе сигурен, че е измъкнал от подземието вехт старец, а сега виждаше, че се е лъгал. Сплъстените белезникави и гъмжащи от паразити мръсни кичури благодарение на отварата от корените на билката сапунче и на кокаления гребен, изровен от торбата на Вълкодав, се бяха превърнали в пухкави пепеляворуси къдрици, израсли по време на затворничеството до кръста. Магьосникът все се молеше да ги скъсят с ножицата, ала Вълкодав категорично отказа. Простено бе на човек да оглупее от толкова клечане в клетката. Ама не чак дотам. Веднага след като излезеш на свобода да хвърлиш косата си поврага, за радост на нечистите сили и злите магьосници!… Само това липсваше!…

Пък и очите му… Вълкодав за пръв път виждаше такива очи: теменужени, леко просветляващи при зениците. Когато се усмихваше — а той го правеше често, — в тях светваха златисти, слънчеви пламъчета. А и тялото му, въпреки грозната мършавина, също не беше като на старец.

Вълкодав нямаше намерение да го разпитва за нищо…

Хлапачката газеше до колене из водата, пременена с другата риза на Вълкодав, чиито ръкави бяха въздълги за нейните ръце. С пръстите на краката си ловко напипваше ланшните водни орехи, вадеше ги от дъното и ги трупаше да съхнат на брега. Орехите ставаха за ядене, дори бяха вкусни, а сокът им се смяташе за лековит. С този сок те двамата с Вълкодав вече няколко пъти мазаха от главата до петите магьосника, изтърпял безропотно процедурата. После Вълкодав се зае да цери така и собствените си изгаряния. Хлапачката предлагаше помощта си, но той отказа.

Тя беше не просто хубава. Защото няма грозни петнайсетгодишни момичета, стига съдбата да е поне малко благосклонна към тях. Тя беше невероятно, просто безсрамно хубава. Вълкодав току я поглеждаше скришом. Такава като нея лесно си я представяше да води вързана с копринена панделка кротка сърна. А защо не и царствен леопард.

За да посегнеш на такава хубост, наистина трябва да си човекоядец…

Само като си помислиш: ако вчера не бе изтръгнал оня прът от решетката… Или не беше отворил вратата на мазето. Ако стражите не бяха кьоркютук пияни и го бяха заловили преди да стигне горе. Или не беше уцелил с копието… не, това последното нямаше как да се случи…

Само като си помислиш, че сега би се мятала в лапите на кикотещи се мръсници. Или би лежала свита на кълбо в някой килер, измъчена до смърт…

— На какво мирише тук? — обади се внезапно магьосникът. — Толкова ми е позната тая миризма…

Вълкодав дълго мълча, после отвърна:

— Дивата череша цъфти.

Най не му се говореше в момента. Пък и всяка дума му причиняваше болка: натъртените ребра непоносимо го боляха при всяко движение, при всяка въздишка.

— Дивата череша — повтори магьосникът и блажено се усмихна.

Момичето хвърли още един орех да съхне и излезе от водата:

— Да ти откъсна ли букет, господарю?

— Недей — сащисано каза слепецът. — Тя е жива… нека си цъфти.

И двамата говореха вянски: магьосникът — безукорно, момичето — със силен южняшки акцент. Брътвежите им дразнеха Вълкодав. Той се извърна, обаче не пропусна да забележи как момичето се настани до магьосника, взе гребенчето и се залови да разресва и приглажда дългата му брада.

Вчера един голям и силен мъжага насмалко не бе останал в подземието да чака сигурната си смърт — е, как да не се метне с плач на врата му? За сметка на това, днес друг имаше нужда от помощ и грижи, като другият, за разлика от него, беше приказлив и добър.

— Вълкодав е прав, а Човекоядеца — не — отново най-неочаквано се обади магьосникът. Май се обръщаше към момичето, но Вълкодав чак трепна — първо от изненада, после от болката в хълбока:

— Какво?

Не им беше споменавал името си, в това беше напълно сигурен.

— Нищо — без да крие учудването си, отвърна магьосникът. — Прощавай, ако съм те засегнал. Само се сетих за поговорката на твоя народ за Човекоядеца, май единствената… А ти кой си, момче?

Никой зрящ не би употребил тази дума в разговор с Вълкодав. Интересно какво би казал магьосникът, ако можеше да види белезите, прошарените коси и счупения му нос. Вълкодав нямаше желание да отговаря и си затрая. Но от бившия затворник, който се беше наситил на мълчание в клетката си, нямаше лесно отърваване.

— Първо те взех за крадец — продължи онзи. — Когато се върна с момичето, реших, че си неин роднина. Но вие сте от различни племена, пък и не смятам, че си неин годеник. Ще ме прощаваш за любопитството, ама кой си ти?

Вълкодав мълчаливо се извърна настрана. Би дал и мило, и драго, за да остане отново насаме.

— Ами ти, чедо? — попита магьосникът. — Ти как се казваш?

Вълкодав наостри уши.

— Ниилит, господарю…

Вълкодав си помисли, че името много й подхожда. Като шепот на полски камбанки, полюшвани от вятър по залез: Ниилит…

— А откъде си?

— От Сакарем, господарю… Сираче съм.

Не може да бъде, каза си Вълкодав. Сирак е онзи, който си няма никого, никакви сродници — нито по бащина, нито по майчина линия… оня, дето си няма нито един закрилник…

— Родителите ми умряха по време на мора… нека е кратък пътят им и да е широк мостът — продължаваше тихо да говори тя. — Отгледаха ме чичо и леля. Добре се държаха с мен. Искаха да ме продадат за жена на съседа. После дойдоха търговците на робини и бях продадена на тях…

Племето на Вълкодав от памтивека смяташе сакаремците за разюздан, безчестен народ, недостоен за щедрото слънце, плодородната земя и другите извънмерни блага, които им се бяха паднали без никакво право, сигурно по недоглеждане на Боговете. Но да постъпят така!… Със собствената си плът и кръв!… С най-святото нещо на света!…

Такива роднини са за убиване.

— Би ли искала да се върнеш там, Ниилит? — попита магьосникът.

— Не, не! — изтръгна се от гърдите й. — Искам да бъда с теб… и с теб, господарю… — Последното се отнасяше до Вълкодав и на устните му за миг цъфна крива усмивка. — Дъжд да ороси земята под нозете ви…

— Минали сме покрай господарите — каза с тих смях магьосникът и веднага се поправи. — Поне що се отнася до мен е така. Името ми е Тилорн.

Вълкодав изпърво не повярва на ушите си, а после разбра, че от дългия престой в клетката тоя човек наистина леко се е чалнал. Лично Вълкодав изобщо нямаше човешко име, но и прякора си не би казал за нищо на света на всеки срещнат. Врагът може да отнеме живота само на тялото, а злият вълшебник — да отмъкне за поругаване душата. Не се стърпя и каза:

— Ти сигурно си някой бог! Чувал съм, че те не се бояли да назовават имената си!

— Бог ли?… — в незрящите очи заблещукаха слънчеви искрици. — Не, бъркаш. Дори магьосник не съм, макар някои да ми викат така. Просто… вярата ми учи, че калта не полепва по чистия човек, дори да се знае неговото име.

Нищо чудно заради тая си вяра да си се озовал в клетката, понечи да му каже Вълкодав, но си затрая. Първо, чуждата вяра е много тънка работа, там е грехота да се пипа. Второ, Боговете на собствения му народ си бяха патили много по-зле от Тилорн. Трето, калта май наистина не се лепеше за него.

И последно, на Вълкодав просто му беше все тая.

— А ти, храбро сърчице? — продължи Тилорн, почесвайки по вратлето жумящия от удоволствие Прилепчо. — Аз бих излекувал крилото ти. Трябва ми само остър нож, игла с копринен конец и силно вино — за дезинфекция…

Виж сега равнодушието на Вълкодав изфиряса, като издухана от вятъра мъгла.

— Какво?

— За дезинфекция — ясно повтори Тилорн. — Виждаш ли, друже мой, инфекцията е зараза, която прониква в раните и ги кара да се възпаляват и гноясват. Силното вино я убива. Значи дезинфекцията е нещо, което…

— Питам те дали наистина можеш, или само дрънкаш? — прекъсна го Вълкодав. — Нали си сляп. Пък и той ще откачи от болка, докато го шиеш!

Тилорн леко сви костеливите си рамене:

— Набави необходимото и се убеди лично. — И след кратък размисъл с въздишка допълни: — А сега, ще ми помогнеш ли да се изправя, момче? Краката, уви, не ме държат, пък аз… хм-м… не бих искал да оскверня покривката, с която толкова грижовно сте ме завили…

Вълкодав се наведе и го взе на ръце като малко дете. Болката в ребрата стана влудяваща, а пред очите му заплуваха зелени кръгове. Хайде, стига, не му е за пръв път. Нито за последен, Боговете виждат. Стори му се, че бавно се пробужда от дълъг, много дълъг сън. Вятърът бе топъл и наистина довяваше аромата на цъфнала дива череша. Трябваше да направи всичко Прилепчо отново да лети. Да купи силно вино и копринени конци. Освен това и нова премяна за Ниилит, пък и поне някакво герданче. Ако ще да са само нанизани топчета от оцветено стъкло, които уличните търговци пробутват за халисунски сапфири. Няма да е зле да осигури и силна храна за Тилорн, че как ли се крепи тая негова душа…

Зейналата отпреде му пустота постепенно се запълваше.

Той занесе болника в храстите, помогна му да се изправи на крака и измърмори:

— Викай ми Вълкодав.