Вълкодав

16. Последната страница

Това беше усещане, дошло от далечното детство и много години му служеше едва ли не за пълно олицетворение на щастието: топло кожено одеяло върху голото тяло. Вълкодав лежеше на широкия миндер в къщата на Варох, вдишваше успокояващите аромати на щавени кожи и на готвено, слушаше с половин ухо приглушените гласове на обитателите на дома и изобщо не му се искаше да отваря очи. Нямаше за какво да съжалява. Нито пък, общо взето, за какво да мечтае. Ето защо не му се искаше и да мисли. Сигурно му оставаха още работи за вършене на тази земя, щом Боговете с такава упоритост го отърваваха жив от всички неприятности. Но за това също щеше да поразмисли по-късно. Засега той просто се наслаждаваше на покоя като ранено животно, което се надява да оздравее, ако му дадат хубаво да се належи, а дори и да се случи да умре — изобщо няма да разбере. Просто отпред изведнъж ще зашуми гостоприемната корона на Вечното дърво, а в небето ще стане възможно да се види Слънчевата колесница. И най-накрая от гъстата трева срещу него ще се надигне Стария звяр и ще го заговори, търсейки му сметка за изживяния живот…

Докосване с длан по челото върна Вълкодав към действителността. Донесли го бяха в къщата в такова състояние, че той дори не успя да се възпротиви, когато Ниилит се зае да го лекува с вълшебство. Науката на Тилорн наистина й се беше оказала от полза. Този път абсолютно всички забелязаха сиянието, което струеше от ръцете й. Въпреки това девойката ужасно се страхуваше да не би да го хване треска и непрекъснато идваше да докосне челото му.

Това пречеше на Вълкодав да заспи, но той не възразяваше. Преди убийството на Човекоядеца дори си забраняваше да мисли за жени. Сега обаче си имаше мечта и се надяваше, че все някога ще се осъществи. Отвори очи и се усмихна на Ниилит. Тя зарадвано го попита:

— Искаш ли да ядеш?

В нейния дом смятаха за признак на красота пълнотата на човек. Вълкодав, и бездруго жилест, се беше върнал от границата на Велимор толкова отслабнал, че да ти е жал да го гледаш.

— Стига да не тръгнеш да ме храниш с лъжичка — промърмори той и се пресегна към панталоните си, за да ги надене под одеялото. Изобщо, той рядко се отказваше да похапне, а да пренебрегне ястията на Ниилит щеше да е абсолютен грях.

— По-добре полежи — каза тя.

Вълкодав изсумтя и окончателно се отърси от дрямката.

— Намери си болен ти. По-добре кажи, можете ли вие с Тилорн да излекувате човек, ослепял от раните си? Извадиха му едното око, после другото се възпали…

В дясното си рамо усещаше бодежи, сякаш някой зашиваше нещо с горещи игли. Сигурно костите му зарастваха. Навремето забравяше за счупените кости само след месец.

— Там, на брега, имаше един солвянин — каза Ниилит. — Водеха го под ръка. Такъв един широкоплещест, красив… За него ли говориш?

Синият стъклен гердан блестеше върху гърдите й.

— За него — кимна Вълкодав. — Ще му помогнете ли? Славен момък е.

От известно време му харесваше да разговаря с нея за лечителския занаят и да наблюдава как прекрасното лице се изпълва с достойнство и се съсредоточава, а между веждите се появява бръчица, което говореше за напрегната работа на ума. В такива мигове девойката му напомняше за жрица, беседваща с Божество. Беше виждал подобен израз върху лицето на Майка Кендарат. Навярно, мярна се в ума му, двете жени, старата и младата, прекрасно биха си побъбрили. И Тилорн…

Вълкодав отпусна краката си на пода и се запита струва ли си да се обува. Студено му беше по боси крака — вечерта бе паднал сняг, навън подухваше леден вятър. Но понечи ли да се пресегне към обувките, Ниилит веднага ще се хвърли да му помага. А заради болката му беше трудно да се наведе сам.

Той избра най-малката от трите злини и се надигна от миндера, решавайки да отиде до кухнята бос. Тайничко се надяваше, че там, край печката, ще е по-топло.

През това време отвън по портата се разнесе удар на тежък и нетърпелив мъжки юмрук.

Кутрето, успяло да се превърне в умен млад пес, с лай хукна през двора. Ниилит се сепна и изостави мисленото търсене на Декша. Тя погледна изплашено Вълкодав и видя в ръката му меча, мушнат в ножницата.

Входната врата на къщата хлопна: към портата тичаше Еврих. Чу се как пита какъв дявол е докарал незнайния посетител посред нощ. Вълкодав излезе след арантянина и застана в тъмнината до входа. В такъв среднощен час обикновено не ходят на гости. Освен ако не трябва да се повика баба акушерка за някоя родилка. От друга страна, разбойниците рядко тропат с юмрук по портата. Пръстите на Вълкодав по навик стиснаха ръкохватката. Ако се наложеше, все някак щеше да повали първия, нахлул в двора.

— Отваряй, Еврих, свои сме! — долетя гласът на Авдика и Вълкодав се изпълни с най-черни подозрения. Еврих повдигна гредата и я измъкна от гнездата й, портата се отвори и вътре, като водеха конете си за поводите, влязоха петима. Вълкодав обърна внимание, че конете са повече. В малкото дворче веднага стана толкова тясно, че човек не можеше да се обърне.

После вянинът видя покрай Авдика и други познати: Аптахар и Аталик. Другите двама бяха съвсем чужди, но като че ли не ги заплашваха непосредствени неприятности.

— На какво дължим тази чест, благородни сине на кунс? — с вежлив поклон се обърна Еврих към младия заложник. А той вместо отговор попита:

— Къде е Вълкодав?

— Тук съм — тихичко отвърна вянинът, излизайки от тъмнината. — Здравей, Аталик. И вие, бивши другари.

— Милостиви Храмн — промърмори Авдика, като старателно избягваше да го поглежда. Баща му само кимна намръщено. Той също гледаше встрани.

Конете изпръхтяха, душейки в тъмнината. От къщата изскочи Прилепчо и полетя да се запознае с посетителите. Аталик посочи към конете и каза:

— Тук имаме коне… Взимай хората си, Вълкодаве, и напусни града още сега.

— И защо? — попита Еврих.

— Защото до сутринта ще ви подпалят!… — с озъбване, извика Авдика. — Шайката на Лъчезар го е решила!

— Едно момиче, слугиня, ми го каза — съобщи Аталик. — Веднъж прогоних Канаон, когато той… С други думи, тя не би ме излъгала. Събрали са се доста хора и са много озлобени.

Никой в къщата на Варох още не бе легнал да спи. Старият майстор вече стоеше на вратата и се подпираше на рамото на внука си. Тилорн бе застанал до тях. Той очевидно беше заякнал, косата му бе пораснала и вече не изглеждаше неприлично къса.

Всички постепенно започнаха да осъзнават, че им предлагат да изоставят изстрадания, заработен с кръв и труд домашен уют, за да избягат неизвестно къде. В нощта, в тъмнината, в навечерието на зимата. Отнасяйки със себе си каквото успеят да вземат…

— На портите сега е Бравлин с момчетата — измънка Аптахар, като все така не поглеждаше Вълкодав в очите. — Ще ви пуснат.

— Съседите… — кашляйки, с неразбираем от внезапно връхлетялото го нещастие глас измърмори Варох. — Ще извикаме… Ще настане суматоха… Хората ще помогнат… Пък и вие, стражата…

— Ние, стражата!… — нервно повтори Авдика и се изплю. — Половината град да се хване за мечовете, само това ни е изтрябвало!

Вълкодав рече замислено:

— Ако им трябвам само аз…

— А ти си затваряй устата! — Аптахар прибави здрава ругатня, за пръв път обръщайки се директно към вянина. — Който и да се събере с вянина, може само беди да очаква от него, а в замяна единствено въшки и бълхи ще спечели! Ти им трябваш!… Може и да им трябваш, но все с някого трябва да започнат! По-добре от теб ги познавам!… Като нямаш ум, поне послушай какво те съветват умните хора! Казано ви е да се спасявате — измъквайте се, без много да мислите!…

Гласът му спадна. Аптахар изведнъж рязко се обърна и яростно се изсекна с два пръста.

На съседите наистина можеше да се разчита. Те не бяха изоставили Варох и внучето му след загубата на семейството им. И дори когато пристигна по гълъб знаменитото писмо на Лъчезар и из града плъзна слухът, че приютеният от майстора Вълкодав е искал да предаде владетелката на разбойниците — те не повярваха. И не допуснаха до дома на Варох възможните злосторници. А сега наместо благодарност да им стоварят такова нещастие на главите? Битка с дружината?…

Вълкодав не си направи труда да пита къде гледа кнесът и защо боляринът Серт не сложи край на злодейството. На кнеса му се бе струпала прекалено много мъка. Нямаше да е чудно, ако се бе затворил с мях вино и бе наредил никой да не го безпокои. Серт?… Откъде да знае витязът с посребрена брада дали някоя друга десетица от Лъчезаровите главорези е решила да се измъкне от прикъта? Пък те може и изобщо да не нощуват в крепостта. Не му беше работа да ги брои и да следи какво правят. Сега, когато Лъчезар вече го нямаше, Серт несъмнено щеше да се справи с неговите младоци. Но това не беше работа за един ден. Така че… Да отговорят на силата със сила? Може би.

Сърцето на Вълкодав се сви болезнено, когато Ниилит започна объркано да се мята из къщата, превръщайки се от изпълнена с достойнство млада стопанка в изплашена до смърт девойка. Тя хващаше ту един предмет, ту друг, без да е наясно какво трябва да вземе за из път и какво не. Стори й се, че най-необходимият предмет е същата онази лъжица, покрита с блестящ метал. Ниилит я взе от кухнята и повече не я пусна.

Еврих, на когото, очевидно, не за първи път му се налагаше да се измъква от някъде, делово сгъваше топлата си дреха и одеялото. Оказа се, че е успял да си купи здрава кожена торба. И първото, което сложи в нея, беше вързоп меки, на места изцапани с кафеникави петна книги. Вълкодав забеляза, че нещастието не го беше поразило толкова жестоко, колкото останалите. Еврих сякаш възнамеряваше след напускането на гостоприемната къща да се пресели в друга, не по-малко щедра и топла.

Старият Варох с треперещи ръце преместваше в работилницата недовършените колчани и ножници и изобщо не можеше да съобрази какво да прави с тях. Притихналият Зуйко вървеше по петите на дядо си, а песът се мотаеше из краката на всички и жално скимтеше.

Самият Вълкодав нямаше багаж за събиране. Полупразната торба за през рамото, която бе донесъл със сала, така и си лежеше още неотворена. Само да се облече и…

— Донесох ти ризница — каза Аталик. Вълкодав едва не отбеляза в отговор, че за три месеца момчето е станало мъж. Но се въздържа. С мъжете трябва да се разговаря и постъпва така, както е достойно за тяхното мъжество. И това е всичко.

Той някак успя да провре болната си ръка в ръкава на ризницата и вече над бронята я привърза към тялото си. Ризницата беше сегванска, съвсем не от тези, които му се харесваха. Обаче на харизан кон, както се знае, зъбите не се гледат. Вълкодав закрепи меча на гърба си и се зачуди къде ще се дянат, ако Бравлин наистина ги пусне през градските порти. И още за това кой друг освен него ще успее да се справи с неговия лък. Виж, ако беше самострел…

Хората на Аталик бяха довели със себе си два коня. Ниилит се настани зад гърба на Тилорн, Зуйко седна при дядо си. Къщата, родната къща непоколебимо си отиваше в миналото, сякаш бе пристан, напуснат от кораба.

Вечерта Ниилит беше обещала да отведе Вълкодав в зимника и да му покаже как дървените рафтове, които той изглаждаше през лятото, са се запълнили с гърнета и каци със зимнина…

Авдика изтича при съседите, разбуди ги и им обясни какво има да става. Отначало те възмутено искаха да изправят целия свят против дружината на Лъчезар. После — да скрият при себе си Варох и останалите, докато всичко се успокои. И накрая — да наглеждат работилницата, останала без стопанина си. Колкото повече осъзнаваха, че ще им се наложи да си имат работа с воините от дружината, всеки от които с голи ръце би разхвърлял десетина обикновени граждани, въоръжени с топори и вили, толкова по-бързо се топеше решимостта им — като сняг, хвърлен в огъня. Не беше по силите им да се разправят с такива. Тези ще те изпепелят, няма и костица да оставят.

Вълкодав слушаше мълчаливо разчорлените сънени мъже и си мислеше, че самият той, ако беше на тяхно място, сигурно би се държал по друг начин. Вероятно би загинал, но злодеите щяха да изгонят достойните хора от града само през трупа му. Защото да отстъпиш пред злото — това означава да увеличиш неправдата в света и да спомогнеш Светлите Богове още повече да се отвратят от него. Защо изобщо ти е да живееш, щом позволяваш да сторят зло на собствените ти съседи?…

Всеки човек е склонен спокойно да разсъждава какво би направил на мястото на някой друг. Вълкодав прекрасно разбираше това. Справедливостта си е справедливост, обаче много ли ще спечелиш заради нея, ако имаш жена, пет деца и възрастни родители… Да не говорим за къщата и имуществото, натрупано от дядовци и прадядовци… Ще се замисли човек, преди сериозно да се забърка. Особено ако се отнася за общо взето чужди хора. Вълкодав просто се отказа да си се представи в подобно положение. Водейки Сивчо за повода, той се приближи към Варох и каза:

— Само загуби ти нося, майсторе.

Той нямаше да се учуди, нито пък да се обиди, ако старецът бе започнал да ругае отчаяно, да избухне в сълзи или да се опита да го удари с тояжката. Но старият сегванин само се изправи в седлото.

— Съжалявам единствено, че два славни меча не живеят в мои ножници — отвърна той на Вълкодав. — Този, с който Винитар разполови Жадоба. И втория, с който ти сне главата на Лъчезар.

Вълкодав се усмихна:

— Устроим ли се някъде, веднага ще те помоля да ми направиш нова ножница.

И двамата нямаха ни най-малка представа къде ще им се наложи да нощуват следващия път.

При портите наистина беше старшината Бравлин със своите момчета. Вълкодав си спомняше някои от младоците още от лятото. Бравлин вече беше предупреден. Той не се зае да разпитва нито бегълците, нито петимата им придружители. Кимна на своите и двама от стражите повдигнаха от масивните гнезда тежката, мокра от падналия сняг греда и отвориха портите. Бравлин погледна само веднъж Вълкодав в очите, и то само за миг. Вероятно се срамуваше.

— Късмет, Бравлине — каза вянинът, докато преминаваше през вратата.

— Ако дойдат воините на Лъчезар, ние ще ги спрем — обеща старшината. — А ако някак ни принудят да ги пропуснем, ще им покажем друга посока…

Вълкодав спря Сивчо, погледна към широкия път и сърцето му замря. Бравлин можеше и да успее да задържи потерята, но нямаше да съумее да я отклони от следата. Земята наоколо бе покрита с наскоро паднал сняг. Вътре в града, където върху снега отвред прииждаше топлина и краката на минувачите го мачкаха, той почти навсякъде се бе разтопил. Но тук, отвън, във всички посоки се простираше гладка пухкава пелена. Точно по такъв сняг ловците преследват дивеча, прогонен от леговището.

Вълкодав хвърли последен поглед към станалия му чужд град. Аптахар не откъсваше поглед от него, очите му подозрително блестяха.

— Спокойни пътища, Аптахар — взе си сбогом Вълкодав. — И на теб, Авдика.

После се обърна към Аталик и отдаде чест с меча по сегвански, като го издърпа от ножницата и допря ръкохватката до челото си. Юношата трепна и бързо отвърна по същия начин.

— Пак ще се срещнем, вянино! — каза Авдика.

Вълкодав нямаше време да разсъждава какво именно влага младият воин в тези думи — добронамерено пожелание или заплаха. Портите започнаха да се затварят.

Вълкодав ни най-малко не се съмняваше, че на него ще се падне да търси пътя към спасението. Но щом двете половини на портата се затвориха, Еврих решително дръпна коня за юздите:

— Да тръгваме! Аз знам накъде!

Вълкодав, чиято памет винаги сработваше в такива случаи, веднага попита:

— Ти през лятото, изглежда, говореше така сякаш знаеш правилното място…

Младият арантянин кимна уверено.

— Да, то е при Скалата на мъглите. Ако се доберем дотам, вече никой няма да може да ни догони.

На Вълкодав много му се искаше да повярва в това. Обаче Еврих — от него може да се очаква такова нещо — би могъл да ги заведе както в наистина надеждно място, така и в обикновена пещера, сторила му се сигурно укритие.

— А какво има там? — подозрително попита вянинът, без да бърза да пуска коня в галоп.

Еврих въздъхна, сви рамене и простичко отговори:

— Там е Порталът към моя свят.

— Как!… Ти също?… — задъха се Тилорн, а Вълкодав веднага се досети за слуховете за Скалата на мъглите. И мнението на влъхвите, намерили там сила, която определяха не като зла, а по-скоро като странна.

— Така… — каза той. — Води.

И когато конете вече препуснаха в тръс, попита:

— А защо смяташ, че там няма да ни догонят?

Еврих се усмихна с гордостта на посветен.

— Виждаш ли — обясни той, подскачайки на седлото в такт с хода на коня, — порталът не пропуска всеки. По своя веществен облик той напомня на мъглив облак, и недостоен човек просто преминава от другата му страна, дори без да забележи, че там е имало нещо друго освен обикновена мъгла. Достойният прекрачва границата и преминава в нашия свят.

Вълкодав попита навъсено:

— Там при вас какво, светци ли живеят?

Еврих даже се засмя:

— Не, разбира се! При нас има всичко: и битки, и кражби, и нещастна любов. Но само да се опиташ да вземеш момичето си със сила, или да довършиш съперника си… искам да кажа, ако си вътрешно готов да го сториш… някой път ще се заблудиш на две крачки от дома си и ще напуснеш света ни, без самият ти да си го разбрал. Ще се озовеш тук… — Еврих се замисли и добави: — Или някъде, където е още по-лошо.

Вълкодав изведнъж почувства обида заради земята си, която Еврих беше готов да обяви едва ли не за помийна яма, пристан за негодяите, отхвърлени от неговия свят. Тук, естествено, си имаше достатъчно гадости, но нали имаше и красота, и доброта!…

— … Е, да, арантяни също — междувременно увлечено разказваше Еврих. — И сегвани, и кой ли не още. От всичките племена! Нашите учени смятат, че в древността, когато хората грешали по-малко, светът бил единен. После Боговете на Небесната планина го разделили, за да защитят праведните. Според мен жреците на Боговете Близнаци подозираха откъде съм. Аз, наистина, не разбирам: за какво им беше нужна тайната на Портала? Те, все едно, не биха могли да преминат през него. Никой не може да бъде сигурен предварително, че ще премине. На хората от този свят рядко са им свойствени животът без грехове и чистотата на помислите…

Намери се праведник, ядосано си помисли Вълкодав. И попита:

— А самият теб ще те пуснат ли обратно? Може тука от нас да си прихванал нещо…

Младият учен разпалено отговори:

— Има много по-добри хора от мен, варварино, но аз поне не съм вършил зло и не съм проливал кръв!

След тези думи се възцари неловко мълчание. После Зуйко, притиснал се към гърба на дядо си, изхлипа сподавено.

— Дядо… Аз не те слушах… — дочу Вълкодав. Ниилит се обърна отчаяно към вянина и той се запита, изстивайки, какви грехове може да има подобно същество?… После си спомни за вярата на нейния народ. Ниилит бе допуснала мъже да видят голотата й. Обличала се беше с мъжки дрехи. Тя и сега, заради бягството на коне, беше в шалвари…

Вълкодав изведнъж люто се разгневи и на този глупав праведен свят, и на Еврих, и на Портала, неизвестните стражи на който след малко щяха да започнат хладнокръвно да отсъждат кого от бегълците да спасят и кого да оставят да загине от мечовете на Лъчезаровите бойци. Преди три години, по време на мразовитата зима в Нарлак, двамата с Майка Кендарат не ги пуснаха да пренощуват в някакво село. Както се изясни по-късно, в селото живееха членове на сектата на поклонниците на Бога на Огъня. Тези хора по най-похвален начин желаеха да бъдат чисти пред своя Бог. А кой би могъл да се закълне, че двамата странници, почукали посред нощ на вратата, не са яли риба през този ден?…

Вълкодав, естествено, не каза нищо на глас. Той разбираше, че Еврих, разсъждавайки за достойните и недостойните, имаше предвид на първо място него самия, който бе убил немалко врагове в живота си. Не че кръвта на хора като Човекоядеца или Лъчезар толкова измъчваше съвестта на вянина. Обаче бе ясно като Божи ден, че не си струва и да помисля за отиване в този добър свят. Опиташе ли да се доближи до Портала, онези може би нямаше да пропуснат и останалите. За по-сигурно.

Варох изведнъж спря коня си. Нощният вятър развя бялата брада, която някога Вълкодав бе възнамерявал да изскубне. Старецът каза:

— Вижте какво, вие, учените… Взимайте момичето и хлапака и се спасявайте в тая Хегова дупка там. Аз съм изживял своето.

До бедрото му висеше сегвански боен нож, дълъг почти три педи. Страшно оръжие. Ако добре го владееш, хич не ти трябва меч. Наистина, Вълкодав не беше видял нито веднъж стареца да се упражнява с него. Но малко ли неща не беше виждал. Той се запита: какви ли грехове може да има горкият дядо? А дори и да има нещо, нима добрите дела още не са изкупили греховете?…

— Дядо!… — изви Зуйко и така се вкопчи в плаща на Варох, че никой не би могъл да го отдели.

Прилепчо, който не обичаше снега и студа, си почиваше в пазвата на Вълкодав. Усетил напрежението между хората, той изскочи навън и с неистов крясък се замята над главите им. Конете спряха: никой не гореше от желание да тръгне напред. Може би тук наистина бе пълно с грешници. Но нито един от тях не беше свикнал да изоставя приятелите си.

— Ох, да ви вземат мътните! — каза Еврих, готов да се разплаче. — Сега какво, и аз ли да оставам да умирам с вас?…

А краят би излязъл глупав, помисли си Вълкодав. След такива мъки. След предателства на роднини, продали в робство племенницата си. След желязната клетка в подземието на Човекоядеца. След плена при жреците и загубата на синовете… Ей така безславно да загинем край стените на града, решил да си купи спокойствие с цената на нашите глави?… Още утре галирадците вероятно ще обуздаят воините на Лъчезар. Но едва ли ще могат да се гледат един друг в очите. Само че на нас вече ще ни е все едно. И Еврих, глупакът, кой знае какви ги надрънка, а сега заради глупавата си гордост ще реши да остане да умре с нас…

— Ето какво — решително изрече Тилорн, — ще отидем да търсим Портала всички заедно. И заедно ще пробваме да преминем през него. Не се отчайвай, господин Варох. И не плаши напразно внучето.

Старецът измърмори нещо под мустак и сръга коня с пети. Да става каквото ще става, пък и нямаше полза да висят на едно място. Зуйко не пускаше плаща на дядо си и седеше, заровил лице в гърба му; раменете на момчето потрепваха. Боже мой, Господарю на Бурите, отправи мислен зов Вълкодав. Възможно ли е дори момчето да се окаже недостойно за Твоето застъпничество?… Опази тези хора, Господарю на Бурите, а с мен постъпи така, както съм заслужил. Може би заради този ден ме запази жив при Препятствието?… Аз съм готов, Господи. Готов съм…

Конете ги носеха напред, младият пес припкаше покрай копитата, а Ниилит попита Еврих:

— А кой решава дали човек е достоен?

Арантът отвърна неохотно:

— Непросветените люде по-рано смятаха, че това е работа на Пазителите… Нещо средно между младши Богове и могъщи светли души. Сега нашите учени сравняват Портала с обикновена врата или просто с отвор в стената. Според тях проникването през него се определя от свойствата на самия човек. Един ще мине без усилия през тесен отвор, казват те, друг ще заседне.

Вълкодав веднага си спомни за страшното подземие на Човекоядеца и тайната врата, зад която едва не останаха да гният костите му.

— Учените се разделят в мненията си — донякъде въодушевен, продължаваше Еврих — какво именно определя съдбата на човек, достигнал Портала. Повечето твърдят, че ширината, образно казано, на процепа трябва да се приеме за равна за всички. Но някои настояват, че Боговете на Небесната планина всеки път извършват особен съд…

… И в този миг Вълкодав най-накрая разбра смисъла на предупреждението, което му изпрати напролет Господарката на съдбите. Има порти и Порти, осъзна вянинът. Да. Ето че сега неговият земен път наистина завършваше.

Място на света, където може да се построи къща, и мъжът, излизащ от нея, няма да се бои, че в негово отсъствие враговете ще ограбят и подпалят дома му. Където красивата девойка, когато срещне в гората непознат мъж, без никакъв страх го поздравява. Където цъфтят ябълки и узряват малини, където шумят вековни борове, а ледените ручеи тичат с кристален звън по скалите…

И за беда аз никога няма да видя всичко това. Но сега поне знам, че такова място ИМА. Страната, за която моят род отдавна разказва легенди съществува и нея наистина могат да достигнат само мъдрите и справедливите. А щом е така, то не е малко и да умреш на прага на тази страна…

Вълкодав се приближи до Тилорн и го попита:

— Какво искаше от теб Човекоядеца?

Ученият, не очаквал подобен въпрос, се забави с отговора малко повече. Вълкодав видя в очите му съмнение — струва ли си, сиреч, да говоря. Вянинът плесна с длан задницата на коня на Тилорн и измърмори:

— Ще мина и без твоите тайни.

— Аз… — засрамено започна Тилорн.

Вълкодав го прекъсна:

— Ще мина и без тях, казах!

Преднатата нощ той навярно би се обидил на Тилорн. Друг е въпросът, че предната нощ не би и попитал. Обаче сега не се чувстваше ни най-малко обиден. Просто окончателно бе разбрал, че в този Портал няма никакъв скрит механизъм, който би си струвало да се пусне заради него. Защото Тилорн, както и Еврих, го смяташе за недостоен. И вероятно бе прав. Впрочем, дори и това вече нямаше никакво значение.

Междувременно Прилепчо, настанил се отново под плаща му, настръхна, изхвърча и се хвърли назад, в посока към града, после се върна, увисна над главата на Сивчо и записука, пърхайки с крила във въздуха. Вълкодав се заслуша и след известно време чу същото, което бяха доловили изострените сетива на зверчето. Там, далеч назад, лаеха кучета, пуснати по следите им. Следите се виждаха ясно, не се налагаше да бъдат търсени; просто някой искаше глутницата да спре бегълците, а ако ги повали в снега още по-добре. За да не бързат преследвачите по петите на дивеча.

Варох отново посегна към ножа си…

— Ще прогоним кучетата! — на висок глас изрече Ниилит. — И конете!

— С кучетата — каза с нетърпящ възражения тон Вълкодав — ще се заема аз. Тръгвайте, ще ви настигна.

Конете им пристъпваха на място, докато всички притихнаха, заслушани в лая на бързо приближаващата се глутница.

— Тръгвайте, казах! — изрева Вълкодав така, че конете прибраха уши и хукнаха напред. Младият пес понечи да остане на място, поглеждайки вянина в очите, но също усети заповедта на Предводителя и с всички сили се втурна след конете.

Докато слушаше зловещото джавкане, понякога преминаващо във вой, Сивчо се вълнуваше и танцуваше. Но каменната увереност на ездача все пак го накара постепенно да се успокои.

Вълкодав слезе от коня и зачака.

След малко той различи върху покритата с мъгла равнина десетина чифта ярки огънчета. Нощната тъмнина беше прозрачна за очите му и той видя плътната сянка зад всеки чифт светлинки. Мускулести, бързоноги, страховити солвянски вълкодави. Те едва ли отстъпваха на вянските по свирепост и бързина, само че бяха значително по-шумни и сега се давеха в кръвожаден бесен лай. Свирепи твари, на които им е все едно кого ще разкъсат. Те не умееха да мислят. Хората бяха помислили за всичко вместо тях.

Вълкодав чакаше неподвижен и мълчалив.

Песовете най-накрая го забелязаха и лаят им се сля в някакъв неистов стон. Бяха готови да изскочат от кожите си, само и само по-бързо да се доберат до него. Всеки напираше пръв да се добере до гърлото му. Горящи очи, покрити с пяна зъби…

Но после…

Носовете им доловиха миризмата на ЧОВЕК. Човек, изплашен кон и дребно летящо зверче, кацнало на главата на човека. Очите им уверено съобщаваха за същото. Но пък умовете им… сакатите умове на копоите упорито виждаха пред себе си ВЕЛИК ПРЕДВОДИТЕЛ. Неподчинението пред когото би се превърнало в наистина незаличим срам за целия кучешки род.

Глутницата започна нерешително да забавя ход. После съвсем се спря. Кучетата не разбираха какво става. Върху човек, дори въоръжен, те биха се нахвърлили веднага. Но Този, който сега стоеше пред тях, по някакъв необясним начин беше също и Пес. И в Негово присъствие им се искаше да скимтят и да се влачат по корем.

„Котешки изчадия! — удари стадото нарастващият гняв на Предводителя. — Крастави проскубани помияри! Как смеете?…“

Естествено Вълкодав им каза всичко това без думи. Кучетата дочуха само оскърбителен рев, нисък, зловещ, ужасяващ. И безпогрешно разпознаха страшната сила, която се криеше зад него.

Настана краят на всички съмнения! Водачът на глутницата, як черен пес с разкъсани в битките уши, се строполи в снега и в унизителна поза запълзя по корем към Вълкодав. Чувстваше се нищожно пале, готово да се подмокри от ужас.

Вянинът се наведе, хвана го за кожата зад ушите, вдигна го над земята и здравата го разтърси. Песът замята лапи, жално, молейки за пощада с тънък вой. Само висше същество можеше да постъпи с него по такъв начин.

Отсега нататък глутницата беше окончателно готова да прави това, което й нареди Великия Предводител. Ако пожелаеше, Вълкодав можеше да насъска песовете дори срещу стопаните им. Но той не пожела. За кучетата това би било не по-малко срутване на света, отколкото нападението над Предводителя. Вълкодав не искаше да обрича на подобна участ четириногите си роднини. Щеше да е прекалено жестоко. Хората имаха проблем помежду си и те сами щяха да го разрешат.

Когато хайката се добра до мястото на срещата им, солвяните така и не разбраха къде са се дянали кучетата. Върху снега нямаше кръв, по нищо не си личеше да е имало и борба. Някои от воините на Лъчезар за всеки случай се хванаха за амулетите: ако се вярваше на следите, излизаше, че човекът и кучетата са стоели и… са разговаряли. После човекът, сякаш нищо не се е случило, се е качил на коня си и е продължил нататък, а глутницата, изоставила преследването, е тръгнала в друга посока. Към близката гора — и само Боговете знаят накъде след това.

— Това е Тилорн! — закрещя Канаон, който възглавяваше хайката. — Отдавна трябваше да подпалим магьосника!

— Ще го подпалим — кимна Плишка. — А с магьосницата първо ще се позабавляваме, както се полага.

По-опитните в разчитането на следите обаче забелязаха, че човекът, говорил с кучетата, сякаш е пазил дясната си ръка.

— Вянинът?… — изненада се Плишка, а Канаон, започнал вече смътно да се досеща, измънка:

— Може би ненапразно го наричат Вълкодав?…

Онези отроци, които бяха пътували до Велимор, потвърдиха, че никога не са виждали кучета да лаят вянина. Даже много злите и съвсем непознатите. Плишка със смях рече на Канаон:

— Ако и този път не го победиш с меча, ще се наложи и аз да помагам.

На няколко хвърлея от тях Вълкодав, действайки само с една ръка и със зъби, бавно и внимателно правеше примка от ремъче. Същото ремъче, на което носеше каишката си. С тази примка щеше да привърже меча към ръката си, когато дойдеше време да посрещне преследвачите. Разпуснатите му коси го шибаха по раменете.

При самата Скала на мъглите Вълкодав не беше идвал нито веднъж, но знаеше, че пътят дотам върви по самия бряг на морето. Първо се точеше покрай тясната плажна ивица между прибоя и глинестите сипеи на брега, после постепенно се изкачваше по скалите. Оттам и през лятото не беше лесно да се премине. А паднеше ли малко повечко сняг, Скалата на мъглите ставаше съвсем недостъпна. Поне за ездачи — със сигурност.

Скорошната буря беше развълнувала морето. Вълните с грохот се изсипваха върху чакълестия плаж и съскащата пяна мокреше копитата на конете в тесните участъци от пътя. Последната буря беше дошла от северозапад: тежките редици вълни се вихреха точно на местата, където скалистите брегове на залива се стесняваха, завършвайки в път без изход в подножието на Скалата на мъглите. Дори срещу посоката на вятъра се дочуваше далечният грохот. Вълкодав неволно се запита какво ли ще е да се пълзи нагоре по заледената пътека, която сигурно бе надвиснала право над бучащата преизподня, и сърцето му замря. Останалите щяха да се справят все някак, но Варох?… Вянинът имаше сериозни подозрения, че двойката лечители тихомълком се борят с недъга на стареца. Но извън къщи все още сегванинът продължаваше да се придвижва с помощта на патерица.

Вълкодав много се надяваше приятелите му да са изминали поне част от пътя, но видя, че е сгрешил и свирепо изруга полугласно. Те го чакаха при началото на стръмното, макар че той ясно им бе наредил да не го правят. Несъобразително се бяха събрали накуп, хванали юздите на конете, и тревожно се вглеждаха в тъмнината. Интересно какво биха направили, ако вместо него зад завоя на брега срещу тях бяха изскочили преследвачите?…

Вянинът се забърза и веднага нареди:

— Напред!

— А какво стана с кучетата?… — боязливо попита Ниилит.

— Кучетата — изръмжа той — избягаха и повече няма да се върнат.

Еврих, комуто се бе паднало да язди бившия Лъчезаров вран жребец, го погледна възхитено:

— Приятелю варварин, нима се изхитри да заличиш следите?…

В този миг щеше да е абсолютна детинщина Вълкодав да му се озъби заради варварина. Но и нямаше намерение да задоволява празното любопитство на арантянина.

— Може и да съм се изхитрил — измърмори той намусено. — Хайде, тръгвай, праведнико.

Внезапно устните на Еврих се разтрепериха и той попита едва ли не през сълзи:

— Ти сега до края на дните си ли ще ме подиграваш, че съм праведник?

Вълкодав повдигна здравото си рамо и отвърна:

— Сигурно не.

Добре би било да можеше да предвиди колко ще са тези дни. А после те с Божията помощ щяха да се разберат как да се наричат помежду си.

Пътеката нагоре наистина беше тясна, а и на места бе така заледена, че бегълците не се решиха да тръгнат на конете. Първи, повел врания жребец, вървеше Еврих. Прилепчо се извиси над главите им и отлетя да разузнае всичко ли е наред пред тях. След Еврих тръгнаха внучето и дядото, после Ниилит и Тилорн. Вълкодав подаде на Тилорн юздата на Сивчо и каза:

— Няма да мога с една ръка…

Всъщност просто искаше да върви най-отзад. До Скалата на мъглите имаше още доста път и той бе предвидил, че без битка няма да им се размине.

Мъдрецът пое повода и решително започна:

— Искам да ти кажа, Вълкодаве…

— После ще ми кажеш — прекъсна го Вълкодав. — Като отидем на гости на Еврих на палачинки.

И леко побутна учения в гърба, подканяйки го да не се тутка напразно.

Скалата се падаше отляво на пътеката, а пропастта — отдясно, и това беше добре. Добро преимущество за левичар. Да можеше само да се и намери удобно местенце някъде нагоре по склона, откъдето случайният поглед надолу те смразява. Ако не задържеше хората на Лъчезар, Еврих и останалите просто нямаше да се доберат до Портала. Нямаше да успеят. Праведността си е праведност, но каквито и да ги бе наговорил начелият са на книги арантянин, Вълкодав още не беше виждал врата, която да не може да разбие. А какво ще стане, ако някой злодей се опита да се промъкне в по-добрия свят, вкопчил се в ръката на праведен човек?… Това сигурно не знаеше дори Еврих. А когато Вълкодав не знаеше нещо със сигурност, той се чувстваше длъжен лично да провери. Като при Препятствието.

Само дето при Препятствието в последния миг все пак Винитар бе успял да им се притече на помощ. Сега никой нямаше да им помогне. Включително и витязите на Десняка. Дори и той да научи за случилото се и да ги изпрати…

Вълкодав подуши въздуха, убеди се, че скоро ще започне да се разсъмва и пое нагоре по пътеката. Върна се озъбеният Прилепчо, улови се с нокти за куртката и понечи да се мушне на топло. Това не се оказа лесно: пречеше му завързаната за тялото ръка. А Вълкодав бе свалил плаща си и го беше закачил за седлото на Сивчо.

— Сега — каза вянинът. Спря и с лявата си ръка опъна дрехата си при яката. Зверчето веднага подскочи и блажено се сви в пазвата му. Какво ли щях да правя без теб, помисли си Вълкодав, усмихна се и продължи нататък.

Пътеката се виеше нагоре, следвайки извивките на скалата, и ту се стесняваше, ту се разширяваше. Понякога свършваше навътре в нещо като проход и тогава грохотът на морските вълни долиташе приглушено, затова пък между скалите започваше да кънти странно ехо, което караше нестихващия прибой да плаче и разговаря почти с човешки гласове. Вслушаш ли се внимателно, можеш да разбереш за какво разказва. Вълкодав опита да си представи как ли е тук в спокойни дни, когато морето едва чуто роптае долу. Страшничко, навярно. Защото тогава из проходите със сигурност шептяха хиляди призраци. Да. Нищо чудно, че благоразумните галирадци отдавна се страхуваха от странното място. Да не говорим че, както се мълвеше, тук бяха изчезвали и хора. Сега беше ясно къде са се дянали.

… А ако за това са се постарали самите създатели на Портала, желаещи да отучат недостойните или движените от празно любопитство да идват насам?… Колкото и да се взираше, Вълкодав не успя да открие по пътеката следи от работата на човешки ръце. Но едва ли вятърът и водата биха прорязали в скалата такъв гладък път, целенасочено водещ нагоре от пясъчния бряг до самото подножие на Скалата на мъглите. Впрочем кой знае…

На други места пътят отново се превръщаше в тънък корниз и надвисваше над бездната. Долу, далече под краката им, в чудовищен танц се сблъскваха, поваляха и се изяждаха исполински водни маси. До противоположния бряг можеше да се достигне със стрела. Дори изстреляна от сегвански лък, заслужено презиран от племената на истинските стрелци. Неизвестно поради каква причина — дали заради внезапното стесняване на залива или поради някакви особености на дъното — но само тук вълните се издигаха на огромна височина. Вълкодав реши, че трябва да попита Тилорн. После се усмихна на собствените си мисли.

В книжката от брезова кора, която продължаваше да носи със себе си, бе останала една-единствена непрочетена страница.

Последната.

През вековете морето беше издълбало под Скалата на мъглите истински котел. Вълните се стоварваха в него една след друга и така се удряха в гладките гранитни стени, че капките и пяната от време на време достигаха до пътеката. През зимата навярно тук се образуваха невъобразими бради от ледени висулки. Океанът неистово нахлуваше във вътрешността на сушата и понякога под неговия напор цялата водна маса, която не намираше изход от каменния затвор, започваше тежко да се клатушка напред-назад. Морето заплашително кипеше и се пенеше така, че над надигналата се повърхност се подаваха само върховете на затоплените скали. После навън започваше да се подава водна планина. Тя растеше и растеше, сетне се извиваше в гребен и накрая се срутваше напред. Тогава отвесните скали наистина се разтреперваха, а пътниците се притискаха към твърдината, опитвайки се някак да успокоят цвилещите коне. Морският Господар безчинстваше дълбоко долу, но всеки път им се струваше, че огромната вълна ей сега ще помете всички от скалата. Или просто ще стрие на прах корниза под краката им…

Ако не бяха двойката вълшебници, умеещи да приглушават уплахата на конете, животинчетата отдавна щяха да обезумеят от страх, да се изтръгнат от ръцете на водачите си и в края на краищата да загинат. Но присъствието на Ниилит и Тилорн вършеше работа: бегълците се придвижваха напред. Макар и бавно. Прекалено бавно.

Вълкодав не чу приближаването на преследвачите. И не ги видя, макар на изток вече отдавна да бе разцъфнал изгревът. Той просто ги почувства. Не е воин онзи, който не усеща приближаването на опасността и позволява тя да го свари неподготвен. Вянинът погледна назад и въздъхна, спомнил си за десетките удобни места, където, ако бе здрава и другата му ръка и имаше лък, той сам би се заел да спре настъплението на приличен по големина отряд. И при това щеше да повали толкова хора, с колкото стрели разполага, че даже и повече. Не се смяташе за велик стрелец, беше срещал и по-добри. Но на тази пътека бе достатъчно да побутнеш човек, а дори и само да го изплашиш, за да се подхлъзне той и да изгуби равновесие. А гибелта му щеше да бъде такава, че останалите да се замислят дали си струва да продължават напред.

Ако знаех къде, бих подложил слама, помисли си гневно той. И защо не помолих Варох по-рано да направи прашка?…

Вълкодав измъкна от пазвата си Прилепчо и чевръстото зверче излетя и кацна на главата му. До подножието на Скалата на мъглите оставаха само неколкостотин крачки.

В началото на пътя за нагоре Тилорн непрекъснато се обръщаше да види как е Вълкодав. Но вянинът вървеше уверено и с лекота, макар че раните със сигурност го измъчваха. По-късно на Тилорн съвсем не му бе до него. Воденето на двата коня изискваше от мъдреца пълно съсредоточаване. Пътеката заобикаляше основата на отвесната канара, като едновременно с това стръмно се издигаше нагоре. Вълкодав реши, че няма да намери по-добро място за срещата с лъчезаровците и спря тук. Не си направи труда да предупреди Тилорн, само съпроводи учения с поглед, докато оня се скри в поредната цепнатина. Е, слава Богу. Нямаше да разбере, че не трябва да се намесва.

По-надолу Вълкодав не се беше сетил да събере подходящи камъни, а тук се оказа, че това не е толкова просто. Все пак той намери тежка отломка гранит, подхвърли я няколко пъти в дланта си и се приготви да я метне в челото на първия, който се появи иззад завоя. Способността му да различава тихите звуци сред грохота засега още не го беше напуснала и скоро, въпреки бученето на морето, той дочу зад каменния ръб приглушена ругатня, стъпки и звънтене на метал. Близо… Още по-близо… Приготви се за хвърляне… Но Прилепчо обърка всичките му планове. Зверчето внезапно излетя и като безшумна мълния се стрелна зад завоя. Почти веднага оттам се разнесе изплашено възклицание, последвано от ужасяващ нечовешки вик. Викът звуча приблизително толкова време, колкото е необходимо на тежко живо тяло да достигне до водата. Прилепчо съпроводи донякъде падащия, после се върна и отново се настани на главата на Вълкодав.

Хората от Лъчезаровата дружина станаха с един по-малко. Затова пък сега знаеха, че ги очакват само на няколко крачки. По-точно подозираха, че има засада. За известно време се забавиха. Вълкодав дочу гласа на Канаон: нарлакът даваше заповеди. После зад скалния ръб предпазливо надникна млад воин.

Вълкодав държеше ръката с камъка до рамото си и камъкът полетя незабавно. Юношата мълниеносно отскочи назад и естествено стъпи накриво, но не падна: жестокият урок не беше отишъл напразно — за колана на младока беше завързано здраво въже. Зад скалата отново се забавиха. Някой си смени предпазливо мястото с друг. Но ето че най-накрая иззад камъка се подаде, самият подобен на оживяла морена, великан в двупудова броня, под която могъщите рамене играеха, сякаш бяха под тънка риза. Канаон! Ето кой не можеше да бъде сбъркан с никого.

Вълкодав държеше в ръката си меча и примката на китката му беше предварително стегната. Някога разговарях с теб, помисли той, гледайки Канаон. Тогава не исках да те убивам. Това беше отдавна.

Бившият воин на двуцветните жреци бе не само изключително силен, но и рядко изкусен. Горкият Итерскел беше просто безобиден в сравнение с него. Вълкодав се вгледа и видя въжето, завързано за колана му.

— Предай се, телохранителю! — закрещя могъщият нарлак. — Моите момчета се качиха нагоре по друг път и приятелите ти вече са заловени! Ако се предадеш, може и да ги оставя живи!

Вълкодав си замълча, защото този път не възнамеряваше да пощади Канаон. Не може да се каже, че сърцето му изобщо не трепна при думите му. Но и нямаше никаква вяра на главореза. Виж, ако държеше за врата хлапето Зуйко, това щеше да е съвсем друго нещо. Макар че и тогава доста би се замислил, преди да се предаде.

Той се ухили подигравателно на Канаон и се изплю пред краката си.

Канаон се устреми напред. Наложи се Вълкодав да отстъпи пред натиска му, иначе онзи просто щеше да го помете като лавина. Върху тясната пътечка нямаше място да се обърнеш, вянинът бе благодарен и на това, че поне получава някакво преимущество като човек, биещ се с лявата си ръка. Интересно, помисли си Вълкодав, кой все пак е създал този път? Тези, които първи са открили по-добрия свят и може би с бой са се добрали до Портала, спасявайки мъдрите и праведните?… И какво се е случило после с тях, нали ТАМ облетите с кръв не са ги взели?… Да можеше да попита вълните, които бучаха долу. Сигурно само те знаеха отговора.

Лъчезаровите воини вече заобикаляха скалата по петите на предводителя си. Някои държаха в ръце лъкове и самострели. Наистина, тези воини не се отличаваха с голяма точност. Дружинниците смятат лъковете за съвсем не най-достойното оръжие, нали лъкът убива отдалече. Те се упражняваха в стрелба повече заради лова на зверове. Но и в гората предпочитаха копието, за да демонстрират мъжеството си. Те и сега не стреляха: страхуваха се да не уцелят Канаон. Вълкодав отстъпваше назад, крачка след крачка.

Малко по-нататък пътеката отново свиваше в следващия завой. До там водеше доста стръмен и порядъчно заледен участък. На някои места ледът беше изкъртен от копитата на конете, а тук-там си личаха и следи от брадва — разчиствали бяха пътя на добичетата, за да не се подхлъзнат. Канаон все поглеждаше под краката на Вълкодав и вянинът се досети какво иска противникът му — той да се подхлъзне.

И Вълкодав се подхлъзна. Изгуби равновесие, размаха ръка и полетя към земята. Канаон, без да се помайва, вдигна меча си и с тържествуващ рев скочи напред да го довърши. Мечът вече се спускаше, когато двата крака на Вълкодав изведнъж се изстреляха нагоре. Цялото му тяло се изви като дъга, така че на земята останаха само раменете и шията му, а стъпалата в мокрите, полепнали със сняг ботуши се врязаха в основата на ребрата на Канаон. Ударът беше страшен. Ако не беше плътният подкован нагръдник, нарлакът би умрял на място със сплескани вътрешности. Бронята му даде още няколко мига живот. Канаон беше почти двойно по-тежък от вянина, но се отлепи от пътеката и полетя към пропастта. А кога връхчето на меча на Вълкодав преряза въжето, завързано за колана му, никой не успя да види.

Трябваше да се отдаде дължимото на Канаон: той не издаде нито звук и дори не изпусна меча, докато летеше към гибелта си. Лъчезаровите воини наблюдаваха като омагьосани как тялото му се премята във въздуха. Там, долу, не би могъл да изплува, дори и ако беше гол-голеничък, какво остава с тежки доспехи.

Вълкодав изобщо не си губи времето. Движението, изпратило Канаон при Морския господар, го изправи на крака. Засега той беше невредим, ако не се броеше жестоката болка в раздразнените рани и особено в счупената ръка. Но още можеше да се движи, значи болката трябваше да се търпи. Пък и не оставаше много.

Той изобщо не чака дошлите на себе си хора на Лъчезар да го засипят със стрели. Веднага отскочи назад и се скри зад каменната издатина. Там се притисна до скалата, опитвайки се да успокои дишането си и да изтрие облетите си в пот очи. Знаеше, че враговете няма да тръгнат веднага подире му. Те и без това бяха изгубили двама, при това по глупав и страшен начин, заради собствената си самонадеяност. Нямаше защо да бързат… Или все пак имаше причина да се бърза?

Оттам, където стоеше, вече се виждаше градът. Слънцето изгряваше и Вълкодав за пръв път видя отвисоко целия Галирад. И разбра, че кнесинята ненапразно я теглеше насам през лятото. Самият той нямаше време да се любува на снега върху покривите, нежнорозови и чисти, още не зацапани от саждите на работилниците и хлебните пещи. Видя само, че в двора на прикъта е пълно с народ, и един голям отряд лети по улиците, а друг излиза през градските порти. Зрението на Вълкодав беше доста остро, но дори и на него конниците му изглеждаха като мънички, бавно пълзящи трохички. Нямаше никаква възможност да види кой оглавява предния отряд. Тримата отпред препускаха рамо до рамо… Кнесът, Десняка и… Ертан? Интуицията му подсказваше, че едва ли са минали без велхинята.

Вянинът се усмихна. Така значи, усмиряването на Лъчезаровата дружина беше станало доста по-бързо, отколкото бе очаквал. Дори не им бяха позволили да изгорят къщата на Варох. Вълкодав нямаше кога да търси с очи познатия двор, но веднага би забелязал огъня или черната димна завеса на пожара. Може би не си струваше да напускат града, зарязвайки дома и всичко, което имаха?… Може би да, а може би не. Те все пак бяха подмамили след себе си най-горещите поддръжници на убития Лъчезар. Сигурно точно затова в града бяха успели да се справят с останалите, без да се пролива кръв.

Вълкодав слушаше възбудените гласове на воините зад гърба си и разбираше, че те всеки миг ще потеглят напред. И колкото и да пришпорваха конете витязите на кнеса, нямаше да успеят да помогнат никому. Може би само щяха да притиснат изменниците на пътеката и да ги изхвърлят долу.

Неочаквано произшествие даде още малко време на Вълкодав. Хората на Лъчезар изведнъж се развикаха ужасено и той погледна надолу. Изглежда Канаон не беше успял безпрепятствено да се спусне на дъното и да се успокои там за радост на рибите. Тялото му бе подхванато от вълна, която с грохот го запокити върху скалите. Единият крак на мъртвия нарлак бе попаднал в пукнатина и сега той висеше с главата надолу и водата го биеше в камъните. Страховита гледка. Съратниците му не можеха да откъснат очи от него и оживено обсъждаха дали Канаон наистина е умрял, или е още жив и дали ще успеят да го измъкнат. Вълкодав също се замисли върху този въпрос и реши, че биха успели да извадят мъртвеца, но това би им отнело половин ден. Докато преодолеят надвисналите над това място канари, докато спуснат на въже някой момък — ловък, доста смел и в същото време лек на тегло… И то ако дотогава подивелите вълни не приберат Канаон обратно. Щом са успели да го качат там, значи ще могат и да го свалят.

Онези отсреща също стигнаха до този извод и Вълкодав разбра, че отдихът е свършил.

Почти веднага зад гърба му пътеката отново преминаваше в проход, който, изглежда, този път водеше право до самия връх. Там щеше да се наложи да отстъпи, когато преследвачите му, след като изгубеха още един-двама, го прогонеха и оттук. Кой ли им беше старши сега?… Вълкодав се вслуша и разбра, че е Плишка. Плишка обикновено сякаш стоеше в сянката на гиганта нарлак, но Вълкодав сериозно подозираше, че солвянинът е доста по-умен. Именно затова жреците, на които двамата бяха служили, поверяваха ролята на подставен боец именно на него. Канаон нямаше достатъчно ум, за да се справи.

— Ей, вянино! — изведнъж се обади с весел глас Плишка. — И защо сте тръгнали нагоре? Какво има там, пещера ли?…

Не е твоя работа, гневно помисли Вълкодав и се приготви да се бие. Ризата под бронята бе неприятно залепнала за тялото му, подгизнала от потта и кръвта от отворилите се рани. Нищо. Ще издържи още известно време. И няма да умре сам. Само дано Еврих и останалите да са достатъчно съобразителни…

Шумът от бързи стъпки зад гърба му го накара да се обърне мълниеносно. А после — яростно да изругае. Към него, подхлъзвайки се на гладкия камък, бързо се спускаха Еврих и Тилорн. Двамата неизвестно защо мъкнеха със себе си копия. Като ги гледаше как държат оръжията, му идеше да заплаче. Вълкодав се извърна към тях и прошепна свирепо:

— Какво искате, със собствените си ръце да ви довърша ли? А?…

— Ние сме мъже! — с достойнство отвърна Тилорн. — Ще се бием заедно с теб.

Вълкодав отдавна не беше изпитвал такова отчаяние. Готов беше собственоръчно да обезоръжи и двамата, да им хвърли един бой и да ги изгони. Но в този миг Еврих забеляза от другата страна на залива овесения надолу с главата Канаон. Тялото на нарлака се мяташе от ударите на вълните. Когато водата отстъпеше, по камъните потичаше кръв. Следващата вълна я помиташе без остатък. Около мъртвеца вече се виеха надушили плячката чайки.

Храбрият Еврих позеленя, точно като момиче, видяло умрял плъх.

— О, Богове на Небесната планина!… — въздъхна книжният плъх. И попита с преплитащ се език: — Той… падна ли?

— Може и да е паднал — изфуча Вълкодав. — А може и малко да съм му помогнал. На кого казах, че ще мина и без помощници!

Тогава зад каменния ръб подаде главата си един от воините и Вълкодав тутакси се приготви за отбрана, но мисълта на учения изпревари меча му. Този път Тилорн нито зае стойка, нито си помогна с боен вик. На Вълкодав му се стори, че покрай него прелита нажежена до червено игличка, която се заби в гърдите на солвянина. Вянинът очакваше, че момъкът ще бъде пометен от пътя, както онези цепеници, които Тилорн бе свалял от рафта само с поглед. Или че воинът, обхванат от неописуем ужас, ще отскочи назад и с милостта на благосклонните Богове ще налети на някого. Нито едното, нито другото! Младият воин просто застина с широко отворени очи.

— И той дълго ли така…? — попита Вълкодав.

— Поне половин час — отвърна Тилорн. — Да тичаме по-скоро към върха, приятелю мой.

Вълкодав нямаше ни най-малка представа какво е това „половин час“. При тях, вкъщи, бяха измервали времето с нишки, изтъкани от опитна майсторка. Той можеше само да предполага, че Тилорн обозначава с тази дума някаква продължителност. Помисли още, че създателите на пътеката не са могли да не предвидят последно място за отбрана на върха. На което той щеше да остане вече до самия край. Щеше да се наложи да отстъпи там, защото по друг начин нямаше да накара двамата прекалено храбри книжни червеи да тръгнат нагоре. Младият солвянин стоеше във все така неподвижна, непринудена поза. На другите нямаше да им е лесно да го заобиколят.

— Да тръгваме — кимна Вълкодав и мушна меча си в ножницата. Острието все още беше чисто. За щастие мечът на прадедите му не беше от онези, които отказваха да се върнат в ножницата, без да са пили от вражеската кръв.

Последното изкачване се оказа стръмно и трудно. На Вълкодав му оставаше само да се чуди как конете са успели да стигнат дотук, без да си строшат краката. Не, окончателно реши той, пътеката не се е създала сама. Направили са я. И то много пресметливо.

Еврих беше решил да доказва мъжеството си и искаше да върви последен. Вълкодав си обеща да не жали здравата си ръка и да хване негодника за гушата, ако оня започне да му противоречи.

Не им дадоха обещания от Тилорн „половин час“. В кънтящия каменен коридор ясно се чуваха всички звуци, долитащи отдолу. Доста скоро на хората от дружината на Лъчезар им омръзна да чакат изпратения си напред другар и да гадаят напусто къде се е дянал и защо иззад завоя досега не се е чул нито вик, нито шум от схватка. Те надникнаха предпазливо иззад каменния ръб и веднага видяха приятеля си, омагьосан от Тилорн. Не успяха нито да го заобиколят, нито да го размърдат. При това здравото тяло с всички сили се съпротивяваше на опитите им да го поместят. Някой предложи просто да убият отрока и да го хвърлят долу: все едно, той нямаше за какво повече да живее, нали бе омагьосан от зъл чародей.

— Аз ще го убия!… — развика се Плишка.

Но в този миг се дочуха други гласове:

— Размърда се, размърда се…

— Аз го освободих — уморено изрече Тилорн, мръщейки се. — Нали разбираш, той…

— Разбирам — каза Вълкодав. — Хайде, върви.

Едно е да повалиш врага в честна битка, съвсем друго — да го накараш да застине така, все едно да го вържеш, и да го оставиш да умре. Макар да не се съмняваш, че той би постъпил с теб именно така. На Вълкодав му беше трудно да съди съвестния учен. Но не можа да избегне и гадничката мисъл: не иска да убива, страхува се, че няма да го причислят към праведниците… Но той знаеше, че работата не е в това. Наистина гадничка мисъл, недостойна нито за него, нито за Тилорн. А ето че се появи отнякъде. И упорито се загнезди в ума му.

— Ти можеш ли да ги… изплашиш? — дишайки тежко, попита той Тилорн. — Или там… нещо друго?

— Ще опитам — отвърна ученият. — Наистина, доста са. Освен това… Както си спомняш, с теб не успях. Страхувам се, че и с тях няма да ми е по-лесно. Та нали са воини.

Не казаха нищо повече. Наклонът на дъното на прохода леко намаля и те се затичаха. Преследвачите още не се виждаха, но отзад долитаха викове и тропане. Горе, в тънкия процеп на небето, се извиваше Прилепчо и се извисяваше върхът на Скалата на мъглите.

Старият Варох стискаше в потната си длан ръкохватката на дългия боен меч. Някога, в младостта си, той бе въртял меча съвсем прилично, но колко години бяха минали оттогава! Въпреки това старецът беше страшно спокоен. Сега всичко щеше да свърши и дългобрадият Храмн щеше да го приеме. Така, както бе приел синовете му. Защото той ще загине в битка — като тях. А внука му, Зуйко, Порталът няма да го отхвърли. Няма да посмее да го отхвърли. Просто не е възможно да го отхвърли!

Ниилит и момчето стояха до него и се опитваха да укротяват конете, които цвилеха и се вдигаха на задните си крака. И тримата не откъсваха поглед от изхода на теснината, откъдето трябваше да се появят спътниците им.

Еврих и Тилорн изскочиха първи на върха, след малко се появиха и поизостаналият вянин, и кацналият на рамото му Прилепчо. Почти в същия миг от прохода излетя тежка стрела от самострел и сплеска накрайника си в каменното подножие на Скалата на мъглите. Той прелетя прекалено високо, не можеше да уцели никой, но конете затанцуваха още по-неспокойно, а Ниилит ахна изплашено. Младият пес избухна в яростен лай.

Пътеката излезе на площадка с големина десетина метра в диаметър. От едната й страна беше бучащата и приглушено гърмяща пропаст, а от другата се извисяваха непристъпните отвесни скали. Тук-там се виждаха отворите на пещерите, но явно вече нямаше къде да се бяга и къде да се скрие човек. Скалата на мъглите сочеше небето с исполинския си каменен пръст. Тя се издигаше тук от самото начало на света. Щеше да продължи да се извисява и утре, и след хиляда години. И точно по същия начин върхът й щеше да е заобиколен от розови облаци.

Първото, което направи Вълкодав, когато достигнаха площадката, бе да потърси с очи място, удобно за отбрана. Сигурен беше, че ще го намери — и го откри. Лошото бе, че то беше предназначено не за един воин, а поне за двамина. Двамина с лъкове, способни да се прикриват един друг, биха могли да превърнат изхода към площадката в смъртоносен капан за всеки отряд, независимо колко многоброен беше. Сам човек с меч също би издържал известно време. Докато не го застрелят в упор.

Едва в този миг Вълкодав видя Портала. Нямаше никакво съмнение — това беше той. Сякаш балансирайки на границата на пропастта, във въздуха висеше плътен облак виеща се от вятъра мъгла. На вид най-обикновено облаче, каквито тук, навярно, имаше предостатъчно. Само че вятърът кой знае защо не можеше да го помръдне и разкъсваше само краищата му, а слънцето запалваше в сивата дълбина мимолетни дъги. Щастлив е този, пред когото от другата страна на облачето наистина се откриеше праведният свят. Недостойният го чакаше полет надолу, към ненаситните вълни.

Ниилит веднага се втурна към Тилорн и здраво го прегърна. Тя зашепна нещо на сакаремски. Без да иска, Вълкодав разбра няколко думи. Момичето се обясняваше на Тилорн в любов.

— Тръгвайте! — закрещя Вълкодав, като поглеждаше косо към прохода. — Хайде, по-живо!

Самият той не възнамеряваше дори да опитва да мине през Портала. Нямаше никакво желание да лежи осакатен върху скалите някъде покрай Канаон. И отгоре на това душата му да излети от тялото, отнасяйки със себе си мисълта, че той все пак се е оказал недостоен за по-добрия свят!… Не. Той ще загине в боя. Ще загине така, както винаги е искал — защитавайки тези, които е обикнал. А мечът сигурно сам ще се погрижи за себе си, ако не желае да служи отново на зли хора…

Майстор Варох хвана внука си за врата, метна го неочаквано право в ръцете на младия арантянин и извика:

— Хайде, книжен плъхо… погрижи се за хлапето. На мен и тук ми е добре.

— Дядо!… — закрещя Зуйко и отчаяно се заопитва да се измъкне.

Вълкодав, застанал с лице към пътеката, отзад дочу нечленоразделен вопъл и неволно се обърна. Еврих крещеше нещо несвързано на арантски и тичаше с изкривено лице към пропастта, като мъкнеше след себе си и дядото, и внука. Зад тях изплашено бягаха в тръс два коня: старият сегванин се беше изхитрил да завърже поводите им за колана си. Ето че Еврих достигна самия край, подскочи и… изчезна в облачето, увличайки след себе си момчето и стареца. Вълкодав неволно приседна, смаян… Стоеше малко по-надолу от Портала. Вече бе приел мисълта, че след миг надолу ще се понесе нечие тяло, и то не само едно. Но Боговете не позволиха. Мъглата прие Еврих и спътниците му и ги изпрати неизвестно къде. Конете, принудени от опънатите поводи, скочиха след тях, последвани от джавкащия пес. Невинният звяр нямаше от какво да се страхува.

Тогава Вълкодав разбра какво трябва да направи. От пукнатината вече долиташе тропотът на бягащи крака, съпроводен от гръмогласни, груби ругатни; обаче вянинът все пак пусна меча, за да мушне пръсти в устата си и да свирне кратко и рязко. Това беше сигнал, добре познат на Сивчо. Бойният кон наостри уши: господарят му нареждаше да тича след другите. Мощният жребец изцвили и с два скока прелетя през цялата площадка. Ненапразно неговата порода се славеше с резките и стремителни движения, които никой не може да удържи. Краката на Ниилит излетяха във въздуха: тя държеше Сивчо за юздите и просто литна заедно с него. На Тилорн му провървя по-малко, отколкото на останалите. Неговият кон се втурна след Сивчо, на което и бе разчитал Вълкодав. Ученият държеше юздата, намотана на китката му, и си плати за това — жребецът го повали по гръб и го повлече по камъните. Да се надяваме, каза си Вълкодав, че в другия свят има трева. Или пухкав сняг. Изобщо не му се искаше да мисли, че и там зее същата пропаст. По-добрият свят беше длъжен да посреща с добро.

Прилепчо се хвърли с тревожен вик след Тилорн, навлезе стремително в сивата пелена — и също изчезна.

Ето кога на Вълкодав му стана радостно и леко на душата, както отдавна не му се беше случвало. Сега вече всичко свърши, и свърши добре. Нямаше за какво да се упреква. Отмъстените души на Сивите песове можеха да се връщат от Острова на Живота, за да придобият нова плът на земята. Владетелката кнесиня гостуваше на ичендарите и свирепите планинци нямаше да позволят никой да направи нещо с нея против волята й. А за онези в Скъпоценните планини той бе направил всичко, което бе по силите на едно човешко същество. Показал им бе пътя.

Вълкодав се изсмя в лицето на воина, изскочил първи от теснината, и го посрещна със страхотен удар на меча, разбивайки и оръжието, и шлема, и русокосата глава под него. Воинът беше същият, когото Тилорн първо бе омагьосал, а после — освободил. Вълкодав рядко бе обременяван с жалост към врага. Още по-рядко го бе грижа за собствената му праведност. Няма полза да се притесняваш за нещо, което все едно го няма. Следващият прескочи мъртвото тяло и се нахвърли върху вянина. Вълкодав с лекота отскочи встрани и избегна удара. Връхчето на шареното острие подхвана неприятелския меч и го завъртя, насочвайки го към земята, после с бързината на презрителна храчка се извиси нагоре, към шията. Кръвта изби в дебела колкото пръст струя, обагри стената на прохода и накара останалите да отстъпят. Но объркването им не продължи дълго. На някои им бе стигнала издръжливостта и съобразителността да вземат щитове със себе си. Бяха солвянски, издължени надолу, за да не може коварен неприятел да ти съсече краката. На всеки от бяло-червените щитове се виждаше Лъчезаровото знаме: звяр, подобен на котка, седнал на задните си лапи. Четирима от нападателите веднага се прикриха с такива щитове и като жива стена се нахвърлиха върху Вълкодав, изтласквайки го назад. Ако не беше ранен, щеше просто да прегази тази стена. И освен това щеше да повали право върху снега главата на онзи с най-малко късмет. Но сега нямаше вяра на болното си тяло — наложи се да отстъпи. Зад камъните не се криеха момци с остро зрение и силно обтегнати вянски лъкове — нямаше кой да го прикрива при отстъплението му. Той знаеше какво ще последва. Сега ще се появи Плишка и ще спре глупаците, настървено настъпващи нагоре към площадката. А после ще пусне напред няколко човека със самострели. И те просто ще го направят на решето.

Междувременно щитоносците явно възнамеряваха да го притиснат към скалата и да го съсекат. Но не се получи. Вълкодав с лекота се измъкна встрани и воинът в единия край на редицата нададе нечовешки писък, когато на земята падна щитът заедно с ръката му.

В пукнатината се появи Плишка и закрещя:

— Назад, малоумници!…

На Вълкодав му се прииска да го попита: кой пък си ти? Как стана така, че вие, двамата наемници, можете да правите с дружината каквото си искате?… Той разбираше, че най-вероятно никога няма да научи отговора. Изобщо, доста неща нямаше да се случат никога вече.

— Стрелците тук!… — отново изкрещя Плишка.

Нямаше къде да се скрие на откритата площадка, а в пещерите нека да бягат плъховете. Вълкодав се изправи в целия си ръст и с предизвикателна насмешка гледаше как се прицелват в него. Все едно, в неговия дом сега живееха чужди хора. Шестима стреляха почти едновременно. Откъде можеха да знаят, че пред тях стои воин, който не е лъжица за устата им. Пусковите устройства още освобождаваха тетивата, когато вянинът се сниши, изви се и шареното острие блесна в стремителен размах. Три от стрелите минаха покрай него и се разбиха на трески в равнодушния гранит на Скалата на мъглите. Още три отлетяха незнайно къде, отблъснати от широкото острие. Обърканите момци трескаво се заеха да презареждат самострелите.

— Хайде, шавайте! — крещеше Плишка. — По-живо!

Сега ще приключи с омразния телохранител, после ще изяснява къде са се скрили останалите.

Изведнъж един от стрелците хвърли оръжието на земята.

— А защо не се пробваш ти! — злобно посрещна той дотичалия наемник. — Стреляй сам, щом не те бива с меча!…

Той също беше участвал в похода с Лъчезар. Плишка искаше да го блъсне, но премисли. Просто взе самострела, зае мястото на отрока, вдигна оръжието и изфуча:

— Като не умееш да стреляш, не се захващай!

Този път на Вълкодав му бе по-трудно, защото стреляха в упор срещу него, а краката и без това едва го държаха. Две от стрелите отби с меча, други две шибнаха кожената куртка, плъзнаха се по ризницата и отлетяха настрани. Последните две го уцелиха и се забиха до дръжките. Едната в бедрото, другата, пробила превързаната ръка и ризницата под нея — в гърдите. Двойният удар отхвърли Вълкодав назад, просна го по гръб и той остана да лежи неподвижен.

Хората на Лъчезар сдържано зашумяха и се хвърлиха към него.

— Назад! — изрева Плишка.

Той щеше да се приближи пръв. Той щеше да вземе меча и главата на вянина, а заедно с тях — и славата. А това, че враговете още отсега го поглеждаха с известно презрение, слабо го интересуваше.

Страховитият вянин продължаваше да лежи неподвижен. Предпазливо приближилият се Плишка го изрита по раненото бедро и се убеди, че той е или мъртъв, или доста близо до смъртта. Осакатеното тяло не реагира на жестокия удар нито със стон, нито с потрепване. Плишка го прекрачи и се опита да изтръгне от неподвижната ръка дръжката на меча. Вкочанилата се длан изобщо не искаше да се отвори, освен това Плишка видя, че мечът е завързан за китката, и реши да си помогне с ножа.

Внезапно железни пръсти стиснаха глезена му, като смачкаха непоносимо плътта и костта дори през бичата кожа на ботуша. Оживелият вянин с рязко движение дръпна наемника. Плишка извика от изненада и полетя. Докато бе във въздуха, Вълкодав лекичко промени посоката на полета му и солвянинът пое към пропастта. В последния миг успя да се извърне и да се хване за самия ръб. Но в следващия миг цялото му тяло се удари в склона и пръстите му не издържаха, изплъзнаха се. Плишка се понесе надолу и се замята във въздуха. Полетът му продължи доста време.

Вълкодав с големи усилия се изправи на едно коляно. Изобщо не беше задължително да го доубиват. Трябваше просто да почакат малко и щеше да се строполи и да умре сам. Все пак той вдигна глава, изтри с ръкав кръвта, капеща от брадичката му, озъби се страховито и изхриптя, вдигнал меча:

— Е?!…

… Само в приказките благородните врагове сторват дълбок поклон на умиращия герой и отстъпват, оставяйки го насаме с Небесата. Може би Винитар би постъпил така. Но не и воините на Лъчезар. Те се втурнаха напред… и в този миг в облака мъгла зад Вълкодав се забеляза някакво движение.

Пръв, разкъсвайки с бързите си крилца сивата виеща се пелена, излетя Прилепчо и с отчаян боен вопъл впи нокти в лицето на някакъв солвянин. А след Прилепчо на площадката пред Портала наведнъж изскочиха трима. Ето така се появяват легендите за небесните бойци, изпратени от Боговете. Двама от новопоявилите се — мъж и млада девойка — незабавно вдигнаха ръце в отклоняващ жест. На осанката и погледа на плахата Ниилит би завидяла и самата жена-воин Ертан. Третият, русокос арантянин, прегърна вече свличащия се Вълкодав.

— Дръж се, приятелю варварин… Дръж се, не умирай!

Да не си посмял да ме наричаш варварин, понечи да каже Вълкодав, но не му достигнаха силите. От разтворените длани на Тилорн и Ниилит нещо се откъсна — умеещите да виждат, когато гледат, биха го оприличили на бледолилав пламък. Нещото блъсна в лицата хората на Лъчезар и те с вик отскочиха назад. Възползвали се от тяхното объркване, девойката и двамата мъже вдигнаха на ръце Вълкодав, тежък, неподвижен, и с всички сили, които имаха, го понесоха към мъглата, а крилатото зверче за последен път се изплю по посока на злосторниците и последва своите човеци. Вълкодав усети върху лицето си полъх на сол и хлад и почти веднага престана да чува виковете на солвяните. Стори му се, че го мъкнат мъчително дълго, вървежът по гранита и животът му отдавна би трябвало да са свършили. Вече на път да изпадне в несвяст, той свари смътно да си помисли: и защо се мъчат, нали вече е все тая…

На Ниилит, Тилорн и Еврих обаче явно не им беше все тая.

1 ноември 1992—7 февруари 1995