Вълкодав

6. Старецът и старицата

На Вълкодав му беше потръгнало.

Първо, крилото на Прилепчо заздравяваше бързо и добре и нещата отиваха натам, че щеше да стане по-яко и от чисто ново. Тилорн обещаваше скоро да махне конците и твърдеше, че зверчето ще може отново да лети.

Второ, Вълкодав намери време да намине при майстора Варох. Все пак бе обещал на стария сегванин на всяка цена да се отбие да се видят: дадената дума си беше хвърлен камък. Имаше и достоен предлог — канеше се да помоли Варох да тури на ножницата специално кацало за Прилепчо. Гостуването му завърши с това, че майсторът не само изпълни молбата му, но покани Вълкодав да се премести при него, заедно с останалите.

— Къщата е голяма, а семейството ми — сам виждаш… Двамата с внучето сме, като в гроб…

След кратък размисъл Вълкодав прие поканата, разбрал, че по-скоро старецът има нужда от това, отколкото те четиримата. Още същия ден той се прости с госпожа Любочада — добрата жена бе искрено огорчена от напускането им — и след като взе оскъдните си вещи, все със същата лекота побиращи се в старата бойна торба, заведе така да се каже челядта си в дома на стареца.

Тилорн, за когото това беше първата разходка от сума ти време насам, се радваше като дете. Любопитството на учения мъж не знаеше граници. Ако го бяха оставили да се вихри на воля, сигурно не им мърдаше пренасяне на новото място след месец. Вълкодав прекрасно го осъзнаваше, затова неумолимо теглеше приятеля си напред, като из корен предотвратяваше всякакви опити за раздумки с продавачи на орехи, конници с червени като бакър лица от страната Шо Ситайн и други подобни минувачи. При това за вянина не остана тайна раздразнението, с което го поглеждаше Еврих. Ами да. Бива ли някакъв невеж, неграмотен варварин да дава указания на един мъдрец. Интересно, мислеше си Вълкодав, какво ли ще ми запееш, ако пак те пресрещне оня убиец с ножа. Не, едва ли ще запееш, щото сигурно няма да кажеш и гък. Ти дори няма да забележиш. За разлика от мен. Може би. Защото не лапам мухите като теб…

За голямо облекчение на Вълкодав, пристигнаха в работилницата без всякакви премеждия. Варох ги прие най-гостоприемно и Вълкодав, комуто се бе случвало от време на време да живее при добри хора, за пореден път сравни мислено живота в един семеен дом с живота в чужда къща под наем. Странноприемницата си е хан, каза си вянинът. Един отпътува, друг пристига, никой за никого пет пари не дава. А домът затова е дом, за да е един за всички. И всички — за един… Ниилит тутакси помете от кухнята наплодилите се в изобилие паяци. Вълкодав, който й помагаше при разтребването, още веднъж се почуди колко бързо западат мъжете без мъдрата женска грижа. Скоро в къщата, май за пръв път от година и половина насам, се разнесе приказното ухание на пирожки. Тилорн и Еврих след кратко съвещание склониха домакина си да закачат до старата табела на дюкяна нова, по-малка и скромна, с нарисувани на нея мастилница и гъше перо. И още на другия ден вече се сдобиха с първия си посетител — търговец, замислил да напише писмо. След като човекът си тръгна, двамата само дето не танцуваха, победоносно размахали двата големи сребърника.

Обзети от радост, учените мъже се заеха да ограмотяват невръстното внуче на стареца. Съобразителното хлапе, в чиито жили течеше само една четвърт сегванска кръв, носеше солвянското име Зуйко.

— Нали няма да ни изгониш, Варох, ако започнат да идват и други деца?… — попита Тилорн. Наситилият се в усамотение Варох не възрази. А пък Вълкодав гледаше как оправното внуче вещо усвоява невъобразимо сложното изкуство да чете и мълчаливо завиждаше. Нямаше нищо против да седне до него да се учи и той на четмо. Стига там да беше само Тилорн. Без Еврих. Който или веднага ще изтърси нещо такова, че няма да остави на Вълкодав друг изход, освен да му извие врата, или ще си трае, но радостта все да седиш като на тръни в очакване на изцепките му не е голяма…

Впрочем, късметът не спря да съпътства Вълкодав, който скоро срещна майстор на ризници, склонил да смени двете разбойнически брони за една, която да е по мярка на вянина.

Уж би трябвало да е доволен, но Вълкодав помръкна. От опит знаеше, че големият му късмет обикновено предвещава големи беди.

От деня на схватката на горския път пленените ризници си стояха прибрани. Сега, като ги извади и разгледа, забеляза петната от ръжда и засъхнала кръв. Наложително бе хубавичко да почисти ризниците, преди да ги занесе на майстора. Набави креда и дървени въглища и се запъти към морския бряг, за да накладе там огъня. Писнало му беше да клечи все в града.

— Може ли да дойда с теб?… — примоли му се Ниилит.

Вълкодав не се възпротиви. Защо да не поглези едно момиче, което толкова обича морето?

Двамата вървяха по градското стъргало, задръстено със суетен и щъкащ насам-натам народ. Вълкодав поглеждаше ту наляво, ту надясно към шарените табели, които бележеха кръчма, лавка, железарски дюкян, пекарна, в която тъкмо се допичаха кравайчетата, ако се съдеше по долитащия сладък аромат. Той подуши уханието на сладкиша и въздъхна. Едно от вянските проклятия гласеше: „Цял живот да ядеш хляб, който не е изпечен от майка ти“…

Отдавна беше обърнал внимание, че на някои табели освен красноречивите и понятни на всеки рисунки с бои, дърворезби или медни обкови, тук-там имаше изписани букви. Внезапно го осени смайващо хрумване. Ами то излиза, че и Ниилит знае да чете. И не само на сакаремски. „Белия кон“ на Айр-Дон се намираше вече в земите на солвяните, значи и надписът на табелата е бил изписан на техния език…

— Чети ми какво пише на табелите, Ниилит — помоли я той. — На всичките, дето има букви…

Ниилит се учуди на молбата му, но послушно я изпълни. Вълкодав се мръщеше от напрежение, за да запомни чутото. Запаметяването се каза ненадейно мъчна работа, макар че досега не бе имал поводи да се оплаква от паметта си. Буквите не са като дирите в гората и като силуетите на птиците, летящи над главата ти. Ограмотяването като наука му приличаше по-скоро на усвояването от тялото на хватките на ръкопашния бой или на похватите с оръжие, които то използва от себе си в нужния момент. Вълкодав бе виждал как четат учените хора. Те не се замисляха над всяко ченгелче, а веднага схващаха смисъла на казаното на половин страница. Точно както той самият отразяваше вражеските нападения с меч или с голи ръце, без да се замисля над всяко свое движение…

Но най-лошото бе, че солвянските букви бяха драсканици, напълно лишени от разбираем смисъл. Вълкодав се беше нагледал на какви ли не писмена, виждал бе и такива, където с една буква се изписваше цяла дума. И сега реши, че те сигурно са много по-лесни за запомняне. Не като тези…

— Колко букви има всичко? — попита той Ниилит.

— Солвянски ли? Трийсет и шест.

След кратък размисъл Вълкодав коренно промени мнението си. В езиците, които му бяха известни, броят на думите беше много, ама много по-голяма от тридесет и шест. Залови се да смята колко различни думи може да се сглобят три дузини букви… и тутакси се отказа, защото разбра, че дори да се посвети на тази задача до края на живота си, пак няма да ги преброи.

Ниилит бегло поглеждаше спътника си и бавно, ясно четеше на глас всички надписи на всички табели, като проявяваше особено старание в онези случаи, в които буквите се изговаряха не така, както се пишеха. Веднага беше разбрала какво цели той. И в същия миг насмалко не сглупи, но благодарение на милостивата Богиня овреме си прехапа езика и не се възпря да му дава съвети да се обърне към Еврих или Тилорн. Вече беше разбрала, че Вълкодав е много горд човек и страшен инат. Щом е решил точно от нея да попива знания, значи си има причина за това. За която й се искаше до го поразпита, но не събра кураж. С Вълкодав трябва да се боиш само от гръм небесен, но що се отнася до приказките, не беше лесен и за най-обикновена раздумка, това да не ти е Тилорн. Вянинът повече й приличаше на водното растение сарсан, виреещо в нейния роден край. Още при първото докосване бодливото листо веднага се свиваше като някакъв воден таралеж с настръхнали зелени иглички…

Вълкодав изведнъж я спря, като я хвана за рамото.

— Почакай… ще опитам сам.

Не си направи никакви отстъпки при избора на изпитание. Табелата над вратата на кръчмата съдържаше цели две думи, до които бе изографисан мощен човек с огромен нож, сграбчил за рогата един оказващ яростна съпротива овен.

— „Овнешката плешка“ — предпазливо, сякаш газеше из тресавище, прочете Вълкодав. — Така ли е?

— Точно така! — радостно потвърди Ниилит и надникна в очите му. После искрено допълни: — Много добре ти се получава. Толкова си умен!

Само не казвай това на Еврих, помисли си вянинът. Че ще вземе да падне. Въодушевен от успеха, той от раз прочете още два надписа и нито веднъж не сбърка, макар че в единия срещна непозната буква. Е, да, чувстваше се така, сякаш цял ден е гребал, и то срещу течението. Спомни си как Еврих, като цепи дърва, веднага се сдоби с мазоли поради липсата на опит. Излизаше, че умът също хваща мазоли.

— Някой път ми нарисувай всички букви — помоли той Ниилит. — Бива, нали?

След малко, когато и двамата решиха, че като за първи път стига, Вълкодав попита:

— А ти самата как се ограмоти?

Кой знае защо Ниилит сведе глава.

— Научи ме нашият почитаем съсед… дано дъждът се излее под нозете му, ако само Лан Лама не е отнесъл душата му на праведните небеса…

Вълкодав се сети:

— Оня, същия, дето е искал да те купи за жена?

Ниилит само кимна.

Бива си го съседа, помисли си вянинът. Ниилит разправи веднъж за сиромашкото градче между лъките и океана, където бе преминало детството й. В такава дупка ще мине за велик книжовник всеки, способен да си изпише името. Ама чак пък да дава уроци… И то на дъщерята на съседа! Вълкодав познаваше Сакарем, страната на плахите жени и надутите като пуяци мъже, които се имаха за голяма работа, каквато не са. Не, тук със сигурност се криеше някаква тайна. И преди му се беше случвало да замисли за това, ама първо не го беше еня, а после го емна животът и се беше отказал да мисли по въпроса.

— Сигурно такива съседи са рядкост — предпазливо подхвана той. Мразеше до смърт, когато го караха да разправя за себе си. Значи не беше изключено и другиму да не допадне проявеното любопитство.

— Той приличаше на Тилорн — тъжно отвърна Ниилит. — Ако се бяха срещнали, със сигурност биха се сприятелили. Те дори малко си приличат… същите бради, дълги коси… Само дето Тилорн в действителност е млад, а учителят беше стар…

— И искаше да те купи за жена? — подозрително попита Вълкодав.

Погледът му накара Ниилит да поруменее.

— Всичко… е много по-различно, отколкото си мислиш — обясни тя на вянина. — Живееше в страната ни, понеже го бяха прокудили, и нямаше нищо, освен знанията си. Той самият така казваше. Искаше да ме научи на много неща. Той просто нямаше друг начин да ме отърве от родата…

— Той ли ти е давал книгите? — попита Вълкодав. — На оня великия лечител. Белкат ли беше… нали така се казваше?

— Зелхат — каза Ниилит. — Благородният Зелхат беше изпратен при нас в изгнание, след като младият шад го прогони от Мелсина…

— Така ли било — измърмори Вълкодав. И замълча.

Галирадците, разглезени от щедростта на Морския Господар, отдавна бях свикнали да попълват запасите си от дърва за огрев на морския бряг. След всяка буря вълните изпълнително изхвърляха ту обелени клони, ту отломки от разбити корабни обшивки, та дори и цели трупи. Всичко това до последната треска изгаряше в ненаситните огнища и печки на Галирад и доста подпомагаше неговите граждани. В града докарваха дървата отдалеко, защото още от памтивека влъхвите бяха забранили да се изсича гората в близост до него.

Освен това големият град помнеше как преди пет години в крайбрежните скали бе заседнал исполински дънер с опоскана от вълните черна кора, който бе толкова масивен, че не подлежеше на превоз дори с помощта на впряг от могъщи тежковози. Тогава започнаха да го пилят, но пилите и брадвите го надвиваха с мъка. А дървесината му се оказа с цвят на есенно кленово листо. Породата на дървото бе разпозната от чернокож мономатански търговец:

— Това е благословен маронг, също толкова скъпоценен като слоновата кост. Той не гние, почти не гори и прогонва болестите. Черен е отвън и червен отвътре, също като човека. Отсичането му е равносилно на човекоубийство. Дърварят, отсякъл маронг, цяла година живее в отделна колиба, не се храни на общата трапеза и е под забрана дори да докосне жената…

Цяло лято, та чак до есента дърводелците разкрояваха чудовищното стъбло, досущ като ловците на китове — туловището на своя улов, а влъхвите обикаляха с молитви всяка дъска, за да прогонят възможното зло. Защото никой не може да бъде напълно сигурен в онова, което не се знае.

През същата тази година градът на търговците, Галирад, бе подложен на голяма боязън. Никой така и не разбра каква участ би споходила града при друг изход на великата битка при Трите Хълма. Сигурно сега в него щеше да се шири някой сегвански кунс, пристигнал от далечния остров, за да си разиграва на воля сегванския кон. Някои мърмореха, че подобен развой не би бил чак толкова лош. Ама тия приказки бяха след дъжд качулка, понеже изживяният страх бе преминал и вече не държеше влага. Знайно е, че след като битката всички копнеят да раздават акъл, особено ако не са яко бити. Обаче тогава, преди пет години, същите мърморковци бяха готови на ръце да носят и най-обикновения воин, какво да говорим за дружинните витязи и за самия владетел кнес. Галирадските старци се събраха на съвещание и решиха да закарат скъпоценния маронг в крепостта, за да го подарят на владетеля Глузд — за да обнови царските си палати…

Близо до града пестеливите галирадци омитаха брега като с метла. Вълкодав и Ниилит дълго крачиха успоредно на прибоя, преди да зърнат няколко що-годе сухи пръчки, които вършеха работа за наклаждането на огъня. Градските кули още се виждаха като на длан, но местното население избягваше да се отдалечава толкова. Вълкодав бе наясно защо. Тук морето се врязваше в сушата като тесен залив: а на стотина крачки от мястото на разпаления малък огън крайбрежните камъни се превръщаха в истински скали. Заливът бе обрамчен от гористи възвишения, които се извисяваха с увеличаване на разстоянието все по-непристъпно. А на върха на най-високото към небесата сочеше исполински каменен пръст, величествен дори на фона на островърхите заснежени хребети. Разправяха, че по време на морските бури прибоят се устремявал на страшна височина. Вълкодав се вгледа: въпреки яркото слънце в топлите сини небеса, досами основата, от която пръстът израстваше от скалната верига, се диплеха дрипите на белезникава мъгла. Тя винаги се таеше там — нали не току-така наблюдателните галирадци от памтивека бяха кръстили този гол каменен монолит Мъглявата скала. И пак оттогава смятаха същото това място за особено. Със сигурност също не току-така. Вече и в паметта на сегашното поколение се бе запечатало безследното изчезване на двама души едновременно. Потънали бяха в мъглата и не бяха излезли повече оттам. Макар че други хора преминаваха през нея без никаква вреда за себе си. Лудите глави проучиха канарата от основите до самия връх, за който се закачаха облаците. Но така и не откриха нито пукнатини и пролуки, нито дълбоки пещери. Докато влъхвите твърдяха, че усещали присъствието на сила. Освен това разправяха, че има пещери, които не могат да бъдат видяни от всички и по всяко време. Накратко казано, благоразумните галирадци се стараеха да заобикалят отдалеч Мъглявата скала и сигурно постъпваха правилно. Има святи места. Има лоши места. А има и такива места, които просто не са предназначени за хора. И туй то.

Вълкодав пърлеше ризницата над припламващия малък огън и си мислеше, че спокойно би могъл да свърши тази работа и у дома. При това дори без да си създава толкова грижи. Щукнало му било да се разходи, виждаш ли. За сметка на това Ниилит се радваше на свободата като дете, свали дрехите си зад големия камък и се цамбурна във водата. Вълкодав поглеждаше с половин око как чернокосата й глава ту изчезва, ту изплува сред ситнежа на вълните. Ниилит се гмуркаше учудващо смело, без ни най-малко да се страхува от дълбокото. Морето тук беше доста по-студено, отколкото в Сакарем, но хлапачката беше изпаднала в блаженство. Вълкодав не би се учудил, ако й хрумнеше да събере морски звезди и да ги обяви за деликатес, след което незабавно да ги опече на спретнатия огън. Освен това и на него му се прииска да поплува. Реши да го направи непременно, но след като довърши онова, за което се беше захванал.

Той веднага забеляза конниците, задали се от гората между тях и града. Трима мъже, които яздеха едри, охранени жребци. Потърси с поглед Ниилит: тъкмо бе изплуваха на повърхността и държеше във всяка ръка по една ми да, голяма колкото паница. Конниците яздеха бавно. Насочили се бяха към тях, но без да си дават зор. Чертите на лицата им още му убягваха и Вълкодав се вгледа в плащовете. Не са витязи. Нито са градски стражи. Жадоба с неговите разбойници?… Комесите на Човекоядеца?…

Той повика тихичко девойката:

— Ниилит. — Над водата се подаваше само главата й: той виждаше само лицето, белите рамене, шията с наниза от мъниста и ръцете с мидите. Всичко останало се мержелееше като размазано петно през прозрачните ситни вълни.

— Вземи си дрехите — без да повишава глас, каза Вълкодав. — И плувай към отвъдната страна. Ще доплуваш ли?

Тук заливът беше широк към шестстотин стъпки. Стане ли нещо, едва ли тя ще е лесна мишена за техните лъкове.

— Ще се опитам да подплаша конете им… — обади се Ниилит. — Тилорн ми обясни как. Ще се справя…

— Ще се справиш, обаче я зарежи тая работа — каза и отсече Вълкодав. — Нека първо видим какво са си наумили.

Ниилит хвърли мидената си плячка на брега:

— Може пък да не идват с лошо?

— Може — каза Вълкодав. — Хайде, отплувай.

Ниилит се скри от погледа му зад големия камък… Вянинът не се учуди особено, когато тя цъфна до него облечена. Може би щеше да я хвърли обратно във водата барабар с дрехите, ако не знаеше, че е напълно безполезно да се хаби. Понякога нечия кучешка вярност може да е по-лоша от всяко предателство. Ниилит жално го погледна със сините си очи, в които се плискаше отчаян страх. Взе си мидите, настани се до огъня и зачовърка с треска затворените черупки. От мократа й плитка върху ризата между слабичките й плешки се разрастваше петно морска влага. Вълкодав й подаде ножа. Ако му притрябваше, винаги ще успее да го грабне от ръцете й…

В същото време тримата конници се приближаваха. Двамина яки мъжаги, очевидно запознати с тънкостите на ръкопашните схватки. И мършав старец, почти невъоръжен, ако не се брои късата кама на пояса му, но и тя приличаше по-скоро на скъпоценна играчка, отколкото на воинско оръжие. Тия не бяха от хората, с които работата става дебела. След като стигна до този извод, Вълкодав донякъде се успокои. Най-вероятно висш сановник с телохранителите си. А щом е така, следва да се очаква не сбиване, а размяна на думи.

Поне в началото…

Той поглеждаше към пристигащите ездачи и продължаваше невъзмутимо да почиства ризницата. Само се измести на ръбчето на камъка, на който седеше, и така намести краката, че при нужда да рипне веднага. Не личеше непознатите да са въоръжени с лъкове, а конете няма да се емнат по камънаците, за да се доближат плътно до огъня. А дойдат ли пеша, при очерталата се битка с мечове, не бяха голяма заплаха.

— Здрав бъди, Вълкодаве — учтиво поздрави старецът, спрял жребеца си на десетина стъпки разстояние.

След кратко мълчание Вълкодав отвърна:

— Здрав бъди и ти, добри човече. Само дето, без да ми се обиждаш, нещо не се сещам кой си.

Ниилит вече беше отворила двете миди и ловко разрязваше бледорозовото им месо, като набождаше парченцата на една пръчица.

— За сметка на това тебе те знаят мнозина, Вълкодаве — с усмивка рече старецът. — Мнозина са чули, че си посякъл главорезите на Жадоба, а после си надвил платения воин на жреците… между другото, били го изгонили и сега му търсели заместник. Още ли не са наминавали при теб?… Впрочем всичко това е без значение. Важното е, че малцина могат да си мерят силите с теб в един двубой, Вълкодаве.

— Благодаря за добрите думи — бавно изрече вянинът. Тази известност не го устройваше твърде, но размисълът по въпроса трябваше да бъде отложен за после, за някой по-сгоден и спокоен миг.

Едва ли старият пръч се е дотътрузил тук само за да ме хвали, помисли си той, като напразно се мъчеше да определи племенната принадлежност на събеседника си. Широки сегвански гащи, велхски ботуши с добра изработка, солвянски елек от боядисано сукно… а върху всичко това — скъп плащ, изтъкан в Арантиада. И вянски говори като вянин, нищо че косата му е подстригана. Това му е лошото на големия град, че всичко живо там се смесва в гмеж, по външността на човека не можеш разбра кой и откъде е. Остава ти само да гадаеш как подобава да се държиш с него. Може ли така?…

— Мнозина са чували, че хората на Жадоба са ти предлагали да се присъединиш към тях срещу дял от плячката, но ти си им отказал — продължаваше непознатият. — Във всички времена предаността е била оценявана достатъчно високо…

— Заповядай при огъня — покани го Вълкодав. — Гощавай се с каквото са ни изпратили Боговете, пък и ще си поприказваме… ако има за какво… — Старецът се подвоуми на седлото, погледна назад към телохранителите си, и вянинът се подсмихна: — Нали уж си чувал за мене някои неща…

Единият от юначагите скочи от коня си, за да придържи стремето на господаря си, а после застана зад гърба на стареца, когато онзи отиде да седне до огъня. Докато Вълкодав прецени, че ако нещо стане, ще си има страшен противник в лицето на могъщия телохранител, като го видя как скача от камък на камък. Силен като мечка и дарен с пъргавината на котка.

— Познавам добре твоя народ — изненадващо каза старецът. — При вас се смята за неуважение подхващането на приказка за работата, която те води, без предходна раздумка за работите от живота. Народът ти е мъдър, ала този негов обичай е хубав, ако не бързаш за никъде и срещаш непознат веднъж на половин година…

Чак пък половин година, помисли си Вълкодав. Как пък не. Поне веднъж в месеца, ако не и по-често!

— Обичаят се нагажда според живота — продължи старецът. — Аз, да речем, се срещам с много хора и с всекиго трябва да намеря общ език. Така че не ме съди строго… Дойдох да ти кажа, вянино, че в този град има можещи хора, които знаят как да оковат със злато меча ти.

— Кои са тия хора? — спокойно попита Вълкодав. А наум си каза: един честен човек, нуждаещ се, да речем, от охранител, би дошъл да го цани в странноприемницата или при Варох, без да се крие от никого.

— Това са хора, умеещи да обогатяват и себе си, и другите — отвърна старецът. — Много, много разумни хора. — И допълни след кратко мълчание: — Надявам се, вянино, че не си се врекъл във вярност на никой друг, освен на тази хубавица?

Ниилит свенливо се усмихна.

— Врекъл съм се — каза Вълкодав. — На моите приятели и на човека, който ме прибра под покрива си.

— А сега чуй аз какво ще ти кажа — рече непознатият и се приведе напред. — На света има много влиятелни и богати люде, на които им се пречкат враговете. Разбираш ли за какво ти приказвам?

— Разбирам — спокойно отвърна Вълкодав. Не му беше за пръв път да чува разсъждения, че реши ли да стане наемен убиец, няма да има цена.

— Освен това — продължи старецът — мнозина познавачи на воинското изкуство са готови да наброят големи пари само за да погледат битките между истински бойци. Зрителите се обзалагат, а воините са възнаградени щедро. Особено победителят…

— Знам — кимна Вълкодав. — Благодаря ти и се надявам, че скоро ще се намерят воини, готови да ти служат.

— Но не и ти?

Защото на мен не ми е все едно кого ще убивам, помисли си Вълкодав. И заради кого. Вече се бе наканил да отвърне: „Не, не аз“ и не се знаеше какъв би бил развоят на разговора при това положение, но в същия миг Вълкодав усети познатото парене в гърдите. И се задави от неудържим пристъп на кашлица, като изтърва на земята ризницата.

— Искам да доизживея спокойно дните, които ми остават… — с мъка изговори той, след като овладя дишането си и схвана, че тежкото наследство от рудниците поне веднъж може да му влезе в работа.

На стареца не му убягна погледът на вянина към дланта, с която бе обърсал устните си. И тревогата, с която хубавицата се бе привела към него. Вянинът не се преструваше и веднага стана напълно безинтересен на работодателя.

Той със съжаление стана от мястото си и снажният телохранител грижовно поотупа с длан скъпо извезания му плащ. Вълкодав все нещичко разбираше от хора и наум се зарадва, че си беше спестил отказа с „не“.

Вече яхнал коня, старецът бръкна в кесията на пояса си и извади каквото му попадна — една голяма монета от злато. Колко ли жълтици разнася всеки ден? И колко такива монети още тук щяха да станат притежание на Вълкодав, ако беше склонил да стане негов наемен боец?… Старецът небрежно хвърли монетата в скута на Ниилит. Подръпна юздите и се оттегли по пясъка в лек тръс.

Когато ездачите отново се изгубиха в леса, Ниилит подаде на Вълкодав монетата и кой знае защо попита шепнешком:

— Да не се разболяваш?…

— Не — равнодушно отвърна Вълкодав, като продължи да почиства ризницата.

— А кой беше този?…

Вълкодав поклати глава.

— Не знам. Само ще ти кажа, че Жадоба най-много да му е момче за всичко на тоя.

На връщане, когато подминаваха Бакърения бог и наполовина разградената платформа на пазарния площад, Вълкодав свърна в една от пътеките между сергиите. Помнеше, че беше мярнал там някакъв мъж да продава книги.

Същият продавач и сега седеше до затрупаната с четива сергия. За разлика от останалите, той не се дереше, за да хвали стоката си, не дърпаше минувачите за ръкавите и плащовете. Седеше си на сгъваема, майсторски изработена пейчица и подпрял с ръка брадичката си, четеше книга. По всичко личеше, че за него книжната търговия не е работа, а по-скоро нещо като развлечение. От какво ли се издържаше, да му се чуди човек?

Преди да го заприказва, Вълкодав огледа сергията. Книгите бяха на различни езици и животът на почти всяка, ако се вярваше на вида й, бе дълъг и изпълнен с опасности. Вълкодав бегло плъзна поглед по дебелите като тухла томове с дървени и кожени подвързии, които сигурно струваха цяло имане, и се пресегна за невзрачното книжле-сивушко, като реши, че ако се съди по големината, ще струва най-евтино. Остави до нозете си подгизналата торбичка с мидите, взе книжката и внимателно я разлисти: дали ще срещне поне една позната дума?… Понеже, както се казва, за гледането не се плаща. Успя да види само, че буквите вътре все пак са солвянски.

— На доблестния воин му е присърце поезията? — внезапно се поинтересува търговецът, вдигнал глава от четмото, и заплесналият се в заниманието Вълкодав насмалко не изпусна книжката. Не беше човек, когото можеш да изненадаш неподготвен: ето докъде води учеността! А търговецът не миряса: — Ще се съгласите, че стиховете на Видоха Бортник са неравностойни, но сред тях има и чудесни попадения?

Докато Вълкодав се чудеше как да натамани така отговора, че да не урони достойнството си, на помощ му се притече Ниилит. Грамотността на вянина бе достатъчна да не държи книгата наопаки. Ниилит надникна зад лакътя му и прочете с напевен глас:

Вълкодав беше слушал пътуващи разказвачи на приказки и легенди. Ниилит спокойно можеше да си изкарва прехраната с четене на стихове. Готов беше да се обзаложи, че освен това знае и безчет наизуст. Като нищо и тя самата съчинява. Така напевно може да изговаря думите само онзи, който владее словото.

— Пък аз смятах, че нашето време съвсем е обедняло откъм даровити люде! — възхити се книготърговецът. — Да си кажа правичката, дори не се надявах, че последният труд на любимеца на Боговете Видоха ще намери тук достойни ценители… Предполагам, че купуваш, славни боецо. Вярно, подвързията е мижава работа, не съответства на нивото на съдържанието. За сметка на това цената в сребро е само кон и половина…

Вълкодав поклати глава и мислено изохка, а на глас попита:

— Нямаш ли някоя съвсем обикновена книжка, почитаеми? С най-прости думи…

— За такива, дето тепърва ще овладяват изкуството на четенето?

— Да.

Продавачът се наведе и отвори опърпана кутия от брезова кора и измъкна оттам, нещо, представляващо по-скоро тетрадка от няколко зашити с дебел конец кожени страници. Подаде я на Вълкодав, който я взе. Още на първата страница зърна красиво изписани солвянски букви. Всичките трийсет и шест. Наредени по девет в четири колонки.

— Вирунтата! — каза продавачът.

Вълкодав не разбра и за всеки случай си затрая. На втората страница вече имаше думи. Отгоре бяха наредени късите, а долу — по-дългите. После имаше думи, които се нижеха на върволица, като товарни коне или талиги на търговски керван. В края на книжката те ставаха толкова много, че на Вълкодав леко му причерня пред очите.

— Благородният воин е не само ценител на стихове, но и грижовен родител, който учи сина си на четмо и писмо?

Вълкодав затвори кожената тетрадка. В края на краищата, Тилорн и Еврих наистина ограмотяваха луничавия Зуйко, така че не се налагаше особено…

— Не, аз самият не владея четмото — спокойно каза той. — И за твоя Видоха не бях чувал досега. Но искам да се науча да чета. Колко искаш за тази книга?

— Равностойността на три четвърти кон в сребро — усмихна се търговецът. — Наистина ще ти се изплатят разходите, воине.

— Ще си помисля — рече Вълкодав. — Благодаря, почитаеми.

Те купиха от сладкия лук за запръжката с конопено олио, с която Ниилит си бе намислила да приготви мидите, и закрачиха към дома си. Вълкодав с мрачно упорство четеше надписите на всички табели и, разбира се, бъркаше „Рижавия котак“ с „Рижавия читак“ и обратното. И скастряше Ниилит при всеки опит да му подсказва.

— Какво е това „вирунтата“? — попита я, когато съвсем наближиха работилницата на Варох.

Ниилит помисли и отвърна:

— Така солвяните наричат подредбата на буквите си. По първите седем.

Вълкодав не се сдържа:

— И на това ли те научи съседът?

Ниилит му хвърли лукав поглед.

— Не, просто го видях в книжката, която ти разглеждаше… — После стана сериозна и каза: — Сигурно все пак си настинал. Така кашляше…

— Може и да съм кашлял — не отрече Вълкодав.

— Нека те полекуваме тогава…

Вълкодав си замълча. Ниилит само въздъхна и не посмя да настоява повече.

След като я изпрати до вкъщи, Вълкодав се запъти при майстора на ризници. Пак му се налагаше да мине през пазарния площад и покрай най-различните кръчми, с които заобикаляха тържището в изобилие. Макар че денят едва бе превалил отвъд пладнешката черта, никак не беше изключено да налети на подранил пияница. Вълкодав ускори крачка, за да си спести някоя-друга беля.

Но не му беше писано да премине тази отсечка бързо. Тъкмо бе завил зад ъгъла, когато насреща му се зададоха конници, яздещи в тръс — изглежда, се бяха запътили към прикъта. На най-личното място в средата се кипреше младият болярин, напето яхнал вран халисунски жребец. Вълкодав веднага позна благородника: същият, дето бе застанал отляво на кнесинята, когато тя ги съдеше двамата със стария Варох. Името на болярина беше Лъчезар, но Вълкодав наум му викаше Левака. С прекалена според вянина показност бе плъзнал ръка към ножницата си, когато кнесинята бе наредила на Вълкодав да направи крачка напред. Има ли за какво да го заобича човек?…

Вянинът погледна приближаващите се конници и се усмихна под мустак. Пред болярина и от двете му страни препускаха оправни младоци, стиснали в десниците си заканително поклащащи се копия. Да не би някой да дръзне да скочи на велможата! Е, от какъв зор тогава онзи е обучаван да се сражава откакто е проходил? Тия момчетии май даже бяха петимни да се намери някой достатъчно гламав ахмак. Поне един в цял Галирад. За да му разкажат това-онова…

Вълкодав се отдръпна заднишком досами стената на някаква къща и си помисли, че галирадските солвяни поне не свалят шапки при среща с витязите на своя кнес. Засега. Сигурно скоро и те ще се отракат…

В този миг покрай него тичешком премина някаква бедно облечена, неугледна, старица и с плач се устреми към болярина, като се опитваше да го хване за стремето, за да го спре. Молителка за Правда, заключи Вълкодав. Иска този болярин да я раздаде. Или търси защита от силен човек…

Момците не изтърваха дългоочаквания сгоден случай да покажат на какво са способни. Не пуснаха бабата да припари не до стремето, ами дори до сянката на коня на техния господар. Единият от младите воини веднага насочи коня си така, че да я събори на земята. После се наведе от седлото, за да халоса нахалната парцалана с дръжката на копието си… Но не го стори, защото над старицата, приклекнал на едно коляно, вече се беше надвесил снажен вянин с белег, минаващ през лявата страна на лицето. Вянинът не каза нито дума, просто вдигна глава и погледна младока, който осъзна, че само още едно движение ще му коства живота. При това животът му ще бъде пропилян по особено мъчителен начин. Младият човек побърза да смуши коня с пети и препусна да догонва своите хора.

След като се убеди, че никой няма намерение да се връща, Вълкодав вдигна старицата от земята и я попита:

— Много ли се удари, бабо?

Тя само плачеше, закрила лицето си с длани. Плачеше така, сякаш пред очите й избиваха цялата й рода. Вълкодав оправи кърпата, срамно оголила проскубаните побелели коси. По всичко личи, жената беше от източните велхи, но прекалено отдавна живееше в чужбина: едничкото нещо, което се беше запазило от живота в родината, бе фината плетеница на зелената татуировка върху изсъхналата кафява китка. И беше загърната с плащ, прихванат на рамото с голяма топлийка, наместо сегванска носия. Избелялата й, явно прекроена от чужда, риза беше грижливо и красиво закърпена, а върху лактите личаха кръпки, явно пришити от същата сръчна ръка. Слугиня, реши Вълкодав. Или пък направо робиня.

— Успокой се, вамо — рече Вълкодав на нейния роден език. — Кажи ми, кой те наскърби?

Когато чу велхска реч, бабичката вдигна глава, погледна го в лицето с подутите си от плач черни очи и понечи да каже нещо, но сълзите я бяха оставили без глас.

— Над… моят Над… Колко зими… — бе единственото, което успя да разбере Вълкодав.

Той се огледа наоколо. Хората ги подминаваха и понеже повечето не бяха станали свидетели на случилото се, с любопитство се оглеждаха към старата жена, ридаеща в прегръдките на въоръжен мъж. Майка, която посреща сина си. Или го изпраща? Макар че, не, по-скоро го посреща.

Погледите на зяпачите не се понравиха особено на Вълкодав и той поведе бабичката натам, където гостоприемно се мержелееше широко отворената врата на кръчмата. Това беше същата „Овнешка плешка“, чиято табела бе сричал тази заран. Вълкодав прекрачи високия праг и почти пренесе през него старицата: онази не отлепи длани от лицето си и покорно се тътреше след него. Едва ли имаше причини за подобна доверчивост към един вянин, който мяза на пладнешки разбойник, но Вълкодав разбираше, че тя не го е загледала с нужното внимание. Личеше си, че нехае за всичко на света: държеше се като човек на ръба на отчаянието, който чувства, че животът е изгубил всякакъв смисъл. Той знаеше какво е усещането.

Кръчмата се оказа учудващо просторна. Точно на това се беше чудил отначало Вълкодав в големите градове: защо къщите са така накамарени и плътно долепени, само дето не се катерят една връз друга, за да надникнат поне с половин оченце, поне с ъгълче, ама да се покажат и те на главната улица. Влизаш вътре, примирен с мисълта, че ще стоиш на един крак, а от тезгяха до вратата те делят цели двайсет стъпки разстояние…

Вътре имаше сума ти народ. Тъкмо бе време за вечеря, сиреч да се запладни, защото слънцето е хванало юга. Всички, които нямаха собствено огнище в града, се емваха към гостилниците да похапнат. Насам се забързваха и поне половината от онези, които биха могли да вечерят вкъщи. Защото гостилницата е нещо повече от зелева супа, каша и бира. Тя е мястото да срещнеш стари приятели, да завържеш нови познанства, често твърде полезни за един деен гражданин. Или да чуеш свежа приказка от речовити зевзеци, с техните понякога твърде интересни и чудни лакърдии…

Вълкодав обгърна кръчмата с набито око и видя дълга, може да се каже празна пейка, на която седеше само някакъв младеж с външност на чирак на майстор-кожар. Вянинът заведе старицата при далечния ъгъл на неговата маса, но момъкът направо подскочи и побърза да се премести:

— Заето е… всеки момент ще дойдат едни хора.

Вълкодав изпита желание да натири чирака на кожаря, като първо забърше с него гладката бащина Божия Длан, но каза само:

— Ще се сместят.

— Заето е, казах! — недоволно повтори чиракът.

Вълкодав също повтори, този път през зъби:

— Ще се сместят.

Оня не посмя да продължи спора и обидено си затрая. Вълкодав спря подминаващата ги тичешком хубавелка слугиня:

— Красавице, донеси на бабата студено кисело млекце…

В галирадските кръчми бе прието да се поднасят вода, мляко, квас и дори бира без пари — но само на гостите, поръчали нещо за хапване. Затова Вълкодав подаде на девойката един грош и тя кимна, после бързо се отдалечи.

— Сега, вамо — рече Вълкодав.

Утоляването на жаждата отвлича човека, кара го да мисли не само за патилата си, но и за други неща, като по този начин спомага ако не за неговото успокоение, то поне за подреждането на мислите. Слугинята се върна от зимника и постави запотената чаша на масата — пред Вълкодав. Вълкодав я премести пред жената:

— Пий.

Старицата равнодушно взе чашата и я поднесе към устните си.

— … и точно тогава тя насъска срещу нас своите вяни — достигна до ушите на Вълкодав високият глас на подпийнал младеж, долетял от дъното на кръчмата оттам, където вече не достигаше дневна светлина от вратата, а само мъждукаха в жълто малките светилници с потопени в олио фитили, които бяха наслагани по дългите рафтове, заковани по стените. Гласът беше познат и Вълкодав веднага застана нащрек. Друг е въпросът, че с нищо не издаде своята заинтересованост и не се извърна към говорещия.

— Същински селяндури — продължи своя разказ онзи. — Петима или шестима с ей такива зурли, че и високи, и с плещи като скринове. Да пукна, ако лъжа!… И откъде ги беше изкопала!… Е, ние първо ги разпръснахме като пилци, обаче после двама от абдалите ме сграбчиха за ръцете, а третият ме светна право в окото…

Това беше единият от каруцарите. Същият, комуто Вълкодав бе върнал ножа. Не беше много ясно защо изобщо е тръгнал да се хвали с едно сбиване, свършило безславно. В което на всичкото отгоре на пияна глава сметнал за петима единствения си противник. Но виж, заради тия приказки, че двама ВЯНИ го били държали за ръцете, за да може трети вянин да кове с юмрук безпомощната муцуна на беззащитен пияндур…

Междувременно младежът съвсем отпусна юздите.

— И точно тогава ми взеха хубавия нож — осведоми той слушателите си. — Вярно, че са същински бараби, ама аз им натрих носовете. Силата си е сила, така е, ама и акъл се иска. Отивам аз, значи, на другия ден, откривам техния главатар… Да ви кажа ли какво правеше? Бършеше пода там, където ние бяхме плюли…

Последните му думи бяха съпроводени от дружен кикот.

— Значи така, отивам при него и се правя на чиста кладенчова вода ненапита, почвам да му разправям врели-некипели: ножът, значи, е на тейко ми, дарен ми е от скъпия ми родител. Смили се, за да не погина от срам. Той, нали си е прост, веднага се разкисна и на бегом ми изнесе ножа от кучешката си колиба. Поне да беше погледнал, че ножът е нов-новеничък, ама откъде толкова ум…

Този път не падна чак толкова задружен смях. Не всички в Галирад бяха забравили, че е редно да имаш свян от родителите си, не всички ги досмеша от тази каруцарска история. Друго нещо е да вземеш на подбив вяните, виж това бива!

На Вълкодав не му убягна опасението в погледа, който му хвърли скришом чирака на кожаря. Той с кимване му посочи бабата и каза:

— Имай грижата никой да не я закача.

А сам се изправи на крака и бавно пое по посока на тезгяха.

Почти веднага забеляза каруцаря. Онзи седеше с гръб към него на трапеца, отрупана с празни халби. При неколцина местни младежи, които с наслада си пийваха биричка. Някой пусна поредната шега: „… и ето веднъж един вянин дошъл в града“ — и всички се засмяха. Вълкодав не се спря и каруцарят най-после забеляза, че седящите срещу него един по един престават да го слушат и млъкват, загледани някъде над главата му. Той ядосано се обърна…

И срещна погледа на същия оня вянин от гостилницата на Любочада, който го гледаше, без да мига. И мълчеше. И горе-долу отговаряше на пресъздадената от каруцаря картина. Снажен исполин с железни възлести ремъци наместо мускули. А над рамото му матово проблясваше тежката кръстачка на меча. Вянинът търпеливо изчака да настане гробна тишина. И на тази, и на съседните трапези. После заговори. Не с много висок, но доловим от всички глас.

— Ако се смяташ за мъж, стани и отговаряй за думите си — каза Вълкодав. — А ако не станеш, значи си просто чувал с фъшкии. Нищо повече.

Пак настана тишина. Вече цялата кръчма ги гледаше.

— Ей, я по-кротко, вянино… — изръмжа някой зад гърба на Вълкодав. Той нито се обърна, нито отвърна.

Стоеше много спокойно и неподвижно, с отпуснати ръце. И чакаше. И не сваляше поглед от нанеслия оскърблението.

Онзи, разбира се, беше пресушил доста халби, но сегашното му пиянство беше нищо в сравнение с безпаметното насвяткване от деня на сбиването. Определено не му се умираше. Наведе глава и се прегърби на пейката, за да скрие очите си.

Като видя, че каруцарят няма никакво намерение да става, Вълкодав рязко и светкавично издърпа от пояса на седящия ножа. Същият онзи нож. Хвана с три пръста масивното острие и го счупи като дялана подпалка. Хвърли на пода парчетата и мълчаливо, без да се оглежда, се насочи към масата, на която бе оставил бабата. Той знаеше, че ще успее да долови всеки звук, ако каруцарят все пак сглупи. Или не каруцарят, а който и да било от останалите.

Но не последва нищо повече. Когато стигна до масата, в кръчмата вече бе настанала съвсем същата врява като преди.

Риданията, пораждани от всяка, дори най-безутешната мъка, си имат край. В душата настава нещо като препълване и раздиращото я отчаяние отстъпва място на тъпото безразличие. Така и старата велхиня, свита над чашата, от която киселото мляко бе изпито, бършеше зачервените си очи, но вече не плачеше.

Чиракът на кожаря, видял похода на Вълкодав към тезгяха, го посрещна с всичкото си уважение и дори му посочи с ръка бабата: демек, увардих я. А когато след малко в кръчмата нахълта шумната дружина на приятелите му и се развайка, че на масата е възтясно, той красноречиво размаха ръце за да ги вразуми и рече:

— Нищо, ще се сместите…

— Бабо, разкажи ми за мъката си, стига да искаш — каза Вълкодав.

… Нарекли я Кирен. Преди четиридесет зими младата девойка споделила с любимия честното брачно ложе. Противно на всички обичаи, отпразнували насрочената за есента сватба в края на пролетта, понеже съседите сакаремци заплашвали с война и мъжете на племето, децата на Сребърния облак, поемали към бойното поле. Нека младият годеник има любимата и поне да продължи себе си чрез потомството, ако му бъде писано да загине. И той тръгнал, нейният Над кланд Аркатнейл, строен като млада топола, силен като сто бика и румен като утринна зора. Тръгнал, за да не се върне…

Съдбата вече не била благосклонна към младата му жена. Боговете не я дарили с наследник, а втори път не се омъжила, защото според разказите на воините нейният Над не бил сред загиналите. Един ден Кирен излязла от вратника и също не се върнала повече у дома. Поела към Сакарем с надеждата да открие там съпруга си. И не само не го открила, ами и тя била поробена. Дълго я влачил животът като тресчица, носена от придошла река, и накрая я изхвърлил на брега: преди девет зими тук, в Галирад, добросърдечните земляци-велхи откупили Кирен от робство. Понеже вече била остаряла и без зъби, вече не вдигали безбожно цената. Ето така станало, че заживяла тук — като прислужница на една добра вдовица…

И днес, когато била поела към пазара за зарзават, предназначен за господарската трапеза, минала покрай хамалите, които товарели арантски кораб, преди да отплава. И там… на рампата, по която търкаляли към борда бъчвите с прочута галирадска сельодка… стоял… с писало в ръка и с окачена на гърдите с ширитче навощена дъсчица… с робски нашийник на врата…

— Той си е все същият, моят Над… — гладката Божия Длан отново бе оросена от прозрачни сълзи. — Все същият хубавец… само дето е съвсем побелял…

Когато я зърнал, старият Над се хванал за сърцето и насмалко не умрял намясто. А после се хвърлил към нея, но не успял да я грабне на ръце, както тогава, навремето. Сега имал само една ръка, а втората бил изгубил на младини, в оня най-първи и последен бой. Но колко здраво я бил прегърнал с тази си единствена ръка!…

Така стояли двамата, забравили за целия свят. Докато строгият вик на надзирателя не ги накарал да се опомнят и да се върнат на земята от щастливите небеса…

— А после какво? — попита Вълкодав.

А после тя подбила от тичане петите на съсипаните си от възрастта крака, обикаляла из града в опит да събере откуп за мъжа си. Корабът щял да отплава още днес, а арантянинът Дарсий, господаря на Над, нямал никакво намерение да чака. След като обиколила всички земляци-велхи, Кирен хукнала към пазарния площад, при звънката кленова бухалка, с която от памтивека оскърбените и страдащите призовавали честните хора. Понеже не била родом от Галирад и дори не била солвенка по произход Кирен нямал на какво особено да се надява. От какъв зор гражданите ще склонят да слушат приказките на някаква чорлава бабичка?… Обаче те не само я изслушали, но дори започнали да хвърлят в нозете й пари. Е, не жълтици, а медни грошове, но имало и някой друг сребърник.

Събраното било сравностойност два и половина коня.

Недостигащото — четири коня и половина…

Дали арантянинът-господар се е пошегувал, или пък наистина цени извънмерно едноръкия Над, който като предан роб не допускал някой с пръст да докосне господарското имане? Пред свидетели обещал да пусне роба срещу седем коня в сребро. Нито повече, нито по-малко, ако ще да е меден грош. Не знаел кога ще се веене отново в Галирад. Може да не благоволи повече никога…

— Значи затова ти се завтече към болярина… — рече Вълкодав.

Кирен кимна. Какво са седем коня за един болярин? За един витяз, който стои начело на дружина, възнаграден с безмерна плячка, извоювана в битките, и с благоволението на кнеса?… Само едното му сребърно стреме, до което не бяха пуснали бабата да припари, струваше повече. Но Левака си е левак. Няма начин да мине вдясно, ако ще само дясното да е вярната посока и страна. Дали пък ненапразно го следваше бдителната охрана. Да видиш сметката на такъв едва ли е грях…

— Да вървим — рече Вълкодав. Стана и хвана Кирен за рамото. — Хайде, вамо, отиваме да откупим твоя дядо.

Невярваща на ушите си, велхинята огледа кърпената му, небоядисана риза и опърпаните кожени гащи и почти се разсмя.

— Ама ти… Ама ти самият, синко…

— Аз имам с какво да платя — каза Вълкодав. И от безвъзвратния смисъл на казаното сърцето глухо отекна в гърдите му. — Да вървим, почитаема Кирен кланд Аркатнейл.

За малко да закъснеят.

Големият, дълбоко нагазил под тежестта на товара си кораб на арантяните още стоеше на пристана, но последните приготовления за отплаването бързо приключваха. Всеки миг на двете мачти щяха да се издигнат пъстрите квадратни платна. После щяха да политнат към водата здравите пристанищни въжета. За да отплава бавно корабът, като прибере в движение котвата на въже от усукан халисунски коноп…

Вълкодав веднага видя едноръкия Над. Несретният старец пристъпваше от крак на крак до корабната стълба и се взираше в тълпата. Наистина бе висок и широкоплещест, личеше си, че е бил голям хубавец на младини. А на врата му се поклащаше бронзов нашийник. Просветените арантяни слагаха на робите нашийници със здрава халка за верига, за да улеснят оковаването, предвидено като наказание на опърничавите. Ето че Над видя своята Кирен, сетне вървящия подире й снажен вянин… Едноръкият Над очевидно сметна Вълкодав за син на бабата. Може би дори за свой собствен. Можеше да е син, израснал сред всяко племе… После обаче робът осъзна грешката си и само тежко въздъхна.

В това време Вълкодав и Кирен бяха изпреварени от набит здравеняк с рижава брада, който с бърза крачка се завтече към стълбата.

— Качвай се! — заповяда той на стареца и повелително махна с ръка. — Че корабът ще отплава!

— Моля те, Накар… — сгъна се на две робът. — Много те моля, извикай господаря…

— Дали пък да не ти доведа направо Царя-слънце? — скастри го Накар. — Я по-живо се качвай, че току-виж съм ти отскубнал и втората ръка!…

Вълкодав погледна снежнобялата захапка на ширналия се до чертата на хоризонта буреносен облак. Арантските мореплаватели обичаха да отплават преди буря — трябваше само навреме да подминат скалистите острови, а сетне попътният вятър ги отвеждаше почти до самия им дом. Те бяха отлични моряци и в открития океан не се страхуваха дори от най-силните бури.

Старият Над отчаяно се извърна към жена си…

— Почитаема шенвна Кирен — обади се Вълкодав, — кажи на червенобрадия, че аз го моля да извика тук своя господар.

Малцина бяха толкова недолюбвани от него колкото надзирателите.

— Господарят легна да си почива! — изрева Накар, като не позволи на жената дори да отвори уста. И отново подхвана Над: — А ти по-добре не ме ядосвай, велхо…

— Почитаема шенвна Кирен — бавно, с тежка омраза повтори Вълкодав, — нека този позор на своя род, тоя заченат на сметището изрод доведе тук господаря си. И му кажи така, почитаема Кирен: ако той още веднъж отвори смрадливата си паст, ще се задави със собствените си черва.

Досетливият Накар, схвана защо вянинът бе предпочел да се обръща към него чрез старицата. Не беше лесно да се вземе страхът на якия надзирател, обаче работата беше там, че Вълкодав нямаше намерение да го сплашва. Той просто смяташе да го убие.

Това подейства по-добре от всякакви заплахи. Мърморейки нещо под носа си, Накар тичешком се качи на кораба. След известно време до борда се появи господарят — млад арантски търговец с кожени сандали и хубав син плащ върху късата риза от златиста коприна. Същата лента придържаше над челото му красиви тъмни къдрици.

— Ооо, Над! — учуди се той. — Нима наистина събраха пари за твоя откуп?

Старецът се разтрепери и хвърли безпомощен поглед на Вълкодав.

— Ти ли си обещал в присъствието на хора да го пуснеш срещу откуп от седем коня? — попита Вълкодав арантянина на неговия език.

Дарсий се прехвърли през борда и тръгна надолу по стълбите. Накар сподиряше господаря и го предупреждаваше в движение:

— Това е много опасен мръсник, господарю… — Дарсий само махна с ръка. При това под наметката се показа късият крив меч, който се поклащаше до левия му хълбок. Изглежда, той смяташе, че майсторски владее това оръжие. Може би не беше далеч от истината.

— В името на Всевишния, колко добре говориш нашия език, варварино! — каза той на Вълкодав. — Кой си? Прекалено правилен е говорът ти за обикновен наемник…

— Ти ли си този, дето е обещал да пусне едноръкия срещу откуп от седем коня? — повтори Вълкодав.

— Аз — кимна Дарсий. — И не се отричам от думите си. Само че, любезни варварино, да ме прощаваш, но с този външен вид не би накарал никого да се усъмни, че твоята кесия тежи и четвърт кон, за седем да не говорим. Да не би да ми предлагаш да заменя него срещу тебе?… — Кирен ахна, а търговецът огледа Вълкодав от глава до пети с поглед на познавач и поклати глава. — Не, дано Боговете на Небесната планина ме опазят от роби като теб. Така че…

— Имам с какво да се разплатя — рече Вълкодав. Разкопча новичката лъскава тока на гърдите си, измъкна от кукичките дългия ремък и свали меча от гърба си. В този миг зад гърба му сякаш подухна леден ветрец. Когато взе ножницата в лявата си ръка и с дясната извади чудесното кафеникаво-сребристо острие, той усети, че го прави за последен път. — Вземи — каза Вълкодав на арантянина. Дарсий го погледна леко опулено.

— Ти си техен син, така ли? — смаяно попита той.

— Не, не съм им син — отвърна Вълкодав.

— Тогава кой си?…

— Донесох ти откупа — рече Вълкодав. — Вземи го.

Търговецът сякаш се освести от някакъв сън и без да откъсва поглед от меча, небрежно кимна на надзирателя.

— Накар, свали нашийника на Над. Давам роба на този човек.

Той май наистина разбираше от оръжие и беше наясно, че си няма работа с имитация. Арантянинът взе меча и Вълкодав почти чу беззвучен вик, изпълнен с ярост и отчаяние, от който усети хлад и празнота в гърдите си. Навъсеният Накар се поклони на господаря, тичешком се качи на кораба и доста се бави там. По всичко личеше, че ключът за нашийниците не се използваше често, което означаваше, че е добре скрит.

— Варвари, диво племе, ама умеят… какъв бисер за сбирката ми! — полугласно каза Дарсий. Той въртеше меча на различни страни и с обич галеше лъскавото острие. Вълкодав разбра, как се чувства един мъж, когато започват да опипват жена му пред собствените му очи. — Този меч струва много повече от седем коня — каза му Дарсий. — Ще заповядам да повикат майстор-оръжейник и той ще назове точната цена. Всичко, което надвишава стойността, ще ти бъде върнато. Какви монети предпочиташ? Или може би скъпоценни камъни? Тъкмо имам едни хубави изумруди от Скъпоценните планини…

— Няма да го разменям срещу сребърници — рече Вълкодав. — Та ще пуснеш ли роба?

— Разбира се, че го пускам, но…

Вълкодав кимна, подмина го мълчаливо и се доближи до стария Над. Може би трябваше да дочака завръщането на Накар и онзи, както си е му е редът, да отключи нашийника на врата на стареца, който вече бавно го извърташе с катинарчето напред и гледаше невярващо. Сигурно трябваше. До катинарчето личеше добре познатата на Вълкодав халкичка, предназначена за веригата. Вянинът хвана с две ръце нашийника, който изскърца, а после се разкъса, заедно с кожената подплата. Вълкодав го направи на пръчка, която метна във водата.

— Добре, че мечът ти струва толкова скъпо! — с весел смях каза арантянинът и на шега се закани на Вълкодав с пръст. — Ти съсипа моя собственост, варварино. Та аз ти дадох само роба, но не и нашийника.

— На добър ти час, търговецо — рече Вълкодав. В това време сред мореплавателите, зяпащи захласнато през борда, цъфна червенобрадият Накар.

— Много си бавен! — отбеляза Дарсий и му махна. В другата си ръка държеше меча на Вълкодав. — И на теб наслука, варварино — каза той и се качи на стъпалата. Когато се озова на борда, яките мореплаватели побързаха да издърпат стълбата, а бреговите хамали се заловиха да размотават пристанищните въжета. Ярките карирани платна затрептяха на вятъра, обличайки мачтите под дружните викове на екипажа. Посоката на вятъра беше благоприятна за отплаващите и той сигурно щеше да ги отведе отвъд островите, преди бурята да се е развихрила.

Вълкодав не сподири с поглед кораба. Гледаше прегръщащите се плачещи старци и си мислеше дали тези двамата имат къде да пренощуват. И какво ще каже Варох, ако доведе в дома му Над и Кирен…

В този миг забеляза, че коленете на стареца се прегъват, и си помисли, че когато щастието те връхлети така внезапно, не е лесно да го понесеш, наистина може свят да ти се завие… Прихвана Над и видя, че старецът не диша.

Вянинът бързо го сложи да легне по гръб върху дървената настилка, огладена от безчет хорски стъпала. Знаеше как да даде тласък на замрялото сърце, как да раздуха отново гаснещия живот…

— Не го буди — тихо му рече Кирен. — Нека спи…

Вълкодав понечи да й възрази, но размисли. Кирен седна до мъжа си и започна да гали с пръсти лицето му, от което бръчките започваха да изчезват.

— Сега ние с теб не ще се разделим — тихо повтаряше тя. — Ние с теб няма да се разделим никога… Почакай ме, ей сега идвам…

Слънчевата светлина внезапно помръкна и Вълкодав неволно се извърна към морето, но почти веднага чу зад гърба си тиха въздишка и видя, че Кирен вече не седи, а лежи до мъжа си, положила глава върху гърдите му. Бяха се срещнали, за да не се разделят никога вече.

Буреносният облак се издигаше все по-високо на небосклона като гигантски пестник, вдигнат зад хоризонта. Той обещаваше на арантския кораб хубав вятър и не беше ясно дали проклина, или благославя… Върхът му пламтеше като обсипан с бели перли, а при подножието нечуто припламваха червеникави светкавици. Ето че слънцето съвсем се скри и скупчените лилави облаци се превърнаха в тъмносива стена, която бавно се свлече към града…

Сигурно душите на Над и Кирен вече крачеха прегърнати по прозрачните морски вълни към залеза, там, където като крепост от стъкло над мъглите се издигаше Островът на ябълките, велхският рай на Трирогия — на Ойлен УА…

Предусещайки близкия дъжд, търговците прибираха сергиите и шатрите, а купувачите бързаха да се сдобият със стоките, за които бяха дошли на пазара; нямаше кой знае колко време да се пазарят, така че и едните, и другите се възползваха до край от създалото се положение. Хората поглеждаха към двамата неподвижно лежащи старци и Вълкодав, който бе коленичил до тях. Някои поклащаха глави и отминаваха, други се спираха. Особено дарителите на Кирен, не пожалили медните си грошове и сребърните си монети.

— Значи все пак е успяла да откупи мъжа си? — питаха те Вълкодав.

И той отговаряше:

— Успя.

Междувременно къдрещият се край на облачния капак вече бе надвиснал над главите на минувачите, из морето се стрелкаха оловни отблясъци. Площадът бързо опустяваше, само Морският бог на арантяните все така заплашваше незнайно кого с харпуна си. Вълкодав срещна погледа на красив юноша велх, който явно не бързаше да си тръгва, и му каза:

— Иди при вашия старейшина, нека прати хора…

Когато тръгна да се прибира, рукна порой. Вълкодав крачеше бавно из празните улици, по които не се виждаха дори кучета. Мълниите разпаряха с трясък мокрото сиво небе, но той не се молеше. Богът на бурята и без това знаеше какво става в душата му. Значи затова му е бил поверен този чуден меч, оставен в древността на поколенията от майстора ковач. Вярно, по сметките на Вълкодав излизаше, че само два пъти е бил използван както подобава, но пък от полза за трима човеци. Мечът му бе помогнал да освободи Еврих от жреците. И така да уреди нещата, че двамата старци да успеят да се прегърнат тук, на земята, преди навеки да се съберат на небето. Вълкодав познаваше велхската вяра. Онзи, който е умрял като роб, ще слугува някому и на Острова на ябълките. Над и Кирен си бяха отишли свободни. Тръгнаха си ръка за ръка. Може би през следващия живот нямаше да им се наложи да се търсят толкова дълго.

Нали казват, че е добра поличба да потеглиш на път в дъждовно време…

На остров Ойлен УА Над ще изгради къща за своята любима и там ще си живеят чудесно. А после като нищо ще се намери момък, който ще поиска да им стане син. Наистина си заслужаваше да се раздели с меча за всичко това, така че няма за какво да съжалява. Вълкодав бе дълбоко убеден, че новият притежател е човек, който не заслужава и една добра дума, така че умното оръжие едва ли дълго щеше да остане негово притежание. Мечът не беше от ония, дето са съгласни безропотно да висят на стената. А може би ще му хрумне да потъне заедно с кораба в зелената морска бездна, изпълнил всичко, предопределено му на земята?…

Няма за какво да съжалява.

Вълкодав стана вир-вода, която се стичаше на ручеи по косата и лицето му и се спускаше надолу, вече без да попива в полепналите по тялото дрехи. След като велхите според своя обичай бяха отнесли починалите, вървейки по сухото, в лодката, той дълго седя на кея, загледан в сивата стена на дъжда, която губеше прозрачност на десетина крачки от него. Беше му все едно.

Няма за какво да съжалява. Защо ли тогава Вълкодав изпита желание да завие като вързано на верига гладно куче, зарязано от заминалите далеч стопани?…

Денят, притиснат от канарите на облаците, угасна по-рано отколкото се полагаше. Когато Вълкодав се дотътри в работилницата на Варох, синкавият сумрак вече се сгъстяваше. Вълкодав спря под навеса пред входната врата, изхлузи ризата си, обърса се с нея и се залови да я изстисква. Първо го надуши кученцето. Зад вратата долетя звънко джавкане, после се чу драскането на лапичките. Сигурно мъничето се бе изправило на задни крачка и въртеше пухкава опашка, за да приветства Водача на глутницата. Вълкодав посегна към вратата, обаче в този миг тя сама се отвори. Кученцето се търколи с радостно скимтене в нозете му, но той веднага забрави за него и втренчи смаян поглед в мъжа, който стоеше на прага.

Този човек подозрително приличаше на Тилорн. Същият ръст, същата болезнена кльощавина и дълги, фини пръсти. И чертите на бледото лице с хлътнали страни бяха същите. Както и очите с теменужен цвят, в които почти винаги трептяха готовите да пламнат златисти шеговити искрици. Но това не беше Тилорн. Вместо мъдреца с разкошни сребристи къдри, пред Вълкодав стоеше много млад мъж с равно и късо подстригани коси, без брада и мустаци. Освен това не носеше бяла риза до петите, а обикновени мъжки дрехи, който му стояха като чувал, толкова беше слаб.

— Виждаш ли колко е опасно да ме оставяш самичък — произнесе човекът с гласа на Тилорн. Личеше си, че се кани да се посмее от сърце, но гледката, която представляваше вкамененото лице на Вълкодав, вселяваше у него все по-голям смут. — Направихме както повелява обичаят ми — побърза да го увери той. — Всичко изгорихме, а онова, което остана, заровихме в земята…

Можеше и да ми спести разказа си, помисли си с безкрайна умора Вълкодав и леко се учуди на собственото си равнодушие. Хубаво, подстригал си се. Щом си толкова глупав и не разбираш, че сам си окастрил половината си жизнена сила — твоя работа. Ако смяташ, че заради някаква моя прищявка не ти позволявах да махнеш брадата…

От къщата изникна Еврих и веднага попита:

— А къде е мечът ти, Вълкодаве?…

— Да, наистина?… — усети се и Тилорн. Вълкодав мълчаливо ги заобиколи и пресече работилницата, като внимаваше да не цапа пода. Като излезе през задния вход, той седна на влажното от капчука стъпало и се заслуша в шума на дъжда. Тилорн остана в къщата и заразправя нещо на Еврих, но Вълкодав не нададе ухо. Не мислеше за нищо, а главата му беше празна като изровен гроб.

… Пещера. Въздухът е задимен от горящите факли. Под тавана се щурат крилати сенки. Космата, подрънкваща с окови тълпа…

Понякога на надзирателите им щукваше да се развличат и тогава някой от тях предлагаше на робите двубой, защото опасността е подправката, придаваща на удоволствието истински вкус. Отзовалия се на поканата роб освобождаваха от веригите, за да се бие с голи ръце или с грабнат от земята камък срещу надзирателя, който беше въоръжен с камшик и кинжал, а често слагаше и ризница. Въпреки това винаги се намираха желаещи, защото на успелия да надвие надзирателя обещаваха свобода за награда. А самият двубой траеше до смърт, така че онзи, чиито окови сваляха, знаеше, че повече няма да ги носи. Или ще излезе на свобода, или ще загине. Надзирателите побеждаваха винаги, така че в историята на Скъпоценните планини още нямаше случай някой да излезе на свобода по този начин. Но винаги се намираше роб за двубоя. Някои си мислеха, че за всяко нещо си има пръв път, защо пък късметът да не се усмихне първо на тях?… За други схватката с надзирателя се превръщаше в начин за самоубийство…

И ето че настъпи онзи ден — или не ден, знае ли се кое време е в подземната нощ? — когато напред излезе надзирателят по прякор Вълка:

„Ей, плъхояди! Има ли желаещи да излязат на свобода?“

„Аз“ — моментално се отзова нисък, сподавен глас. Говореше младият роб, смятан от всички за твърде опасен, затова постоянно му намираха работа в усамотение, като скъсяваха веригите му така, че да не може да замахне или да направи свястна крачка. Той и сега, за пръв път от половин година насам, вървеше заедно с всички в робската тълпа само защото го преместваха в друг забой.

„Ти ли? — с престорено учудване му каза Вълка. — Още ли не си пукнал?“

Сивия пес не му отвърна нищо, защото не е редно да се разговаря с враг, когото се каниш да убиеш.

А двубоят обещаваше да се превърне във впечатляващо зрелище, което ще се помни. И двамата бяха вяни, а вяните се славеха като неукротими воини, способни и с голи ръце да вършат чудеса. Някои знаеха, че тези са били докарани навремето в рудника заедно от търговеца на роби. И са направили опит за бягство задно. После обаче пътищата им се разделили и сега, след седем години, в кръга на светлината на факлите бяха застанали върли врагове. И двамата млади мъже, и двамата пленници. Сивия пес, изтезаван до смърт преди една година, но все пак оцелял. И Вълка, неговият палач…

С уплаха в погледа единият от работниците-занаятчии махна веригите на Сивия пес. Първо освободи краката му, после се пресегна към нашийника, но отдръпна ръката си с вик. Прилепчо беше докопал пръста му с острите си като игли зъби. Тълпата на робите се отзова със злорад кикот и подмятания на няколко езика:

„Гризни го другаде, малки отмъстителю…“

„Нас с нажежено желязо ни дамгосваше, пък той квичи като недоклано прасе!…“

А някой вече пускаше фитили:

„Сив пес, разкажи му играта, дай му да се разбере…“

Но Сивия пес не обърна капка внимание на нещо толкова дребно като един рудничен лакей, който по погрешка се именуваше ковач. Захлупи с длан злобно съскащия Прилепчо и позволи на оня да свали нашийника и да освободи накрая и ръцете. После занаятчията се пръждоса и застана встрани, засмукал ухапания си пръст. Сивия пес разкърши рамене, за да усети отново тялото си, отвикнало от свободата на движенията. И направи крачка напред. Вълка го чакаше с камшик в дясната и дълъг остър кинжал в лявата ръка. Вълка боравеше добре и с двете оръжия. Уменията му бяха доказани неведнъж и на каторжниците, и на другите надзиратели — сиреч на всички, които бяха имали куража или глупостта да се сдърпат с него.

„Е? — рече той, като потропваше с камшика. — Ела тук“

Той беше сит и силен. Сит, силен и самоуверен. Сивия пес стоеше пред него, леко приведен, и го гледаше, без да откъсва погледа си.

Всички очакваха лъскавият камшик на Вълка да се стрелне като отровна змия към жертвата и да шибне съперника по очите… Но не познаха. Вълка се върна напред, за да забучи кинжала в стомаха на роба.

Оня светкавично се отдръпна назад и избегна неизбежната смърт.

Тълпата каторжници се размърда и сподавено зашумя. Притиснатите към далечната стена се покатериха на каменните издатини. Някой се подпря на чуждо рамо, друг падна, сипейки ругатни. Кой знае защо всички копнееха да видят с очите си този бой, за който впоследствие се носеха легенди.

Двамата противници пак стояха неподвижно един срещу друг и сега вече малцина се съмняваха, че Вълка ще използва бича. Отново развоят бе друг. Вълка направи пореден опит да довърши Сивия пес с кинжала, сигурно залагайки на очакването ударът да не се повтори.

Робът пак се отдръпна и запази живота си, но в нападението се криеше измама: камшикът все пак се стрелна напред. Прелетя със съскане над самия под, за да се усуче около крака на Сивия пес, като го обездвижи и остави завършека на кинжала. Макар и с мъка, робът все пак прескочи змийската опашка. Вълка обаче донякъде успя да постигне целта си. След леко движение с лакътя камшикът се стрелна нагоре и сряза рамото на противника. Сивия пес не трепна. Вместо него изохка тълпата.

„Ела тук! — ревна Вълка, след като избълва яка ругатня. — Ела тук, страхливецо!“

Сивия пес с нищо не показа, че е чул тези думи. Отдавна се беше научил да не кълве на такива въдици. Как пък не. Да, ще се бие с Вълка гърди в гърди, но по своя си начин и тогава, когато той реши. Не и по прищявка на Вълка. И ако загине, неговата смърт ще е достойна за един свободен човек. Значи ще се бие като свободен човек, а не като заврян в ъгъла плъх.

Камшикът на Вълка все пак изсвистя нагоре, прицелен в лицето, но Сивия пес вдигна ръка и той разкъса кожата, омота се около ръката му и се запъна. Сега противниците бяха свързани здраво, защото Вълка нямаше намерение да пуска камшика. Острието на кинжала разсече гъстия спарен въздух в плавното си движение напред. Червеникавите отблясъци на факлите се стичаха по него като разтопен пламък. Върхът целеше да прониже гърдите на Сивия пес, там, където дупката на дрипите разкриваше ребрата, изопнали немитата кожа и опънатите струни на мускулите. Десницата на роба се насочи нагоре и встрани и успя да сграби жилавата китка на надзирателя със сила, която троши кости…

Същевременно много по-опитният в такива битки Вълк жестоко го ритна. На Сивия пес тепърва му предстоеше да се научи да предусеща дори лекото помръдване, при това не само на един съперник. Обаче това засега беше бъдеще далечно, докато понастоящем, поради липсата на такива умения, срещу ловкостта на Вълка разполагаше само със силата на звяр и със зверска воля да убие, пък ако ще да го стори с цената на живота си. Изненадващият удар уцели корема, сви тялото на две и с отвратително пращене кинжалът хлътна точно в целта, набелязана от Вълка. Сивия пес проумя, че умира, и не се лъжеше: при опита за въздишка от носа му рукна кръв. Но животът още не го бе напуснал. И докато още диша…

Вълка късно разбра, че е сбъркал смъртоносно, като е скъсил толкова разстоянието между себе си и умиращия роб. Тържеството на победата му беше попречило да отскочи назад, наместо да се кани да забучи кинжала до дръжката и за тази си грешка той плати първо с ослепяване, а миг след това — и с живота си. Ръката на Сивия пес, уж отплеснала се към раната на хълбока, полетя напред и разперените пръсти, устремени като железни гвоздеи към очите му, бяха последната гледка, отредена на Вълка приживе. Със страшен вик той насочи длани към лицето си, като помогна на Сивия пес да вдигне втората си ръка, понеже усуканият около китката му камшик свързваше противниците като пъпна връв. Сивия пес хвана Вълка за гърлото и изстиска от него живота. Мъртвият Вълк се свлече на нащърбения каменен под и едва тогава от лявата ръка на победителя се изхлузи кожената примка, за да остави спирала, по която изби кръв.

„Вълкодав!…“ — дивашки изрева от недрата на тълпата някой, който се беше сетил как наричат големите сиви кучета, които надвиват и вълк. А от страничните тунели заприиждаха надзиратели, за да усмирят със сила разбеснелите се каторжници: невероятният изход от двубоя като нищо можеше да прерасне в бунт.

Вълкодав стоеше от другата страна на непробиваемата стена от гърбове, изопнали ръждясали ризници, която го делеше от доскорошните му събратя по участ, все още изправен, упорито не желаещ да пада, макар че отдавна му се полагаше да се строполи и да хвърли топа. Запушваше раната с длани, а между пръстите му се пукаха лепкави балончета. Знаеше, че силите ще му стигнат да се дотътри до портала, зад който го чакаше свободата — където и да се намираше този портал. Освен това знаеше, че надзирателите ще го пуснат да излезе и да си върви, няма да му видят сметката по пътя. Защото останалите роби, рано или късно, ще разберат каква е истината, а това би значело двубоите за разтуха да станат минало невъзвратимо. Какво друго, освен свободата, би поблазнило един заточеник да участва в ръкопашна схватка?

… Почти не си спомняше как го водеха през тунелите от камък. Почти в несвяст ситнеше, по дългогодишен навик, все едно си беше все така спънат от оковите. Все повече мръзнеше: дали защото наближаваха скованата от вечен мраз повърхност на земята, ши поради изтичащата след всеки тласък на сърцето кръв, оставяща черна диря. Почти веднага тази диря щеше да изчезне под стотиците тежки робски боси стъпки — чудо голямо, кръв върху камъните в рудника — но тук-там щеше да остане по някое петънце, за да служат на робите, които ще ги сочат един на друг и най-вече на новаците-роби като убедително доказателство, че легендата за оня, който е извоювал свободата си, е нещо повече от измислица…

Засега Вълкодав просто вървеше, подкрепян от незнайна сила, и цялата му воля отиваше само за поредния ситнеж. Пред погледа му плуваха като мътни петна нечии лица, в които не можеше да се вгледа, камо ли да ги познае. Крачка. Дръж се, Вълкодаве, дръж се, не умирай. И още една крачка. И още една.

… А после сякаш го халоса огромната, нечовешка светлина, заканила се да изпепели очите му дори през затворените клепачи. Така пламтеше безпощадното сивкаво планинско слънце, увиснало в теменуженото небе пред самото гърло на пещерата. Пресегна се — и стъпи в огъня. Вълкодав чу ужасения писък на Прилепчо, оцелял по чудо по време на двубоя. После прозвуча глас, който каза:

„На ти я твоята свобода. Махай се.“

Свирепият мраз временно отприщи замъгления от болката разум и Вълкодав направи опит да се огледа наоколо с присвити, сълзящи очи, забравили що е дневна светлина. Право пред него синееше нащърбената с пукнатини гърбина на ледника, притисната между черните скали на дефилето. Вълкодав стъпи на снега и тръгна със съзнанието, че в него са втренчени очите на робите, които се изгърбват от робуване по насипите и пътищата към тях. Те трябва да запомнят и да разкажат на останалите, че той си е тръгнеш. Сигурно ще падне и ще умре зад първата скала. Но нека те го запомнят, като човека, който си е тръгнал свободен. Сам е хванал пътя…

Извади приказен късмет: не се сурна в нито една пукнатина и не замръзна със счупени крака в някоя кристална, пронизана от слънчеви отблясъци гробница. Боговете го закриляха. Все повече се отдалечаваше, като от време на време лекичко отваряше заслепените си очи, за да види бавното придвижване към скалата, зад която вече няма да го виждат от насипите на рудника и зад която бе длъжен да падне, за да умре. Вървя до нея цяла вечност и животът му бе все повече на свършване. Вкопчи се в заледените камъни, заобиколи скалата и се стовари, но неясно защо не умря веднага, само престана да вижда, чува и мисли. Прилепчо се премести на гърдите му, притисна се към него, разперил криле, и жално заплака.

Вълкодав вече не виждаше как над тях безтегловно се плъзнаха две големи крилати сенки, а малко по-късно до разпростряното тяло плахо се приближиха крехки, много приличащи на хора същества с големи очи…

… Когато усети как дълбоко в гърдите му се разпалва бавното огънче на болката, Вълкодав стреснато се огледа и се сви така, че лицето му докосна коленете. За втори път през този ден го бе сполетял жесток пристъп на кашлица. Вътрешността на дробовете му сякаш беше поръсена с лют пипер, идеше му да ги повърне, да ги избълва… Ребрата му бяха стегнати от болезнен гърч, остана без дъх и не усети веднага, как някой слага длани на раменете му. Работата отива на по-лошо от зле. Понечи да се освободи, но не успя — държаха го здраво. Накараха го да се изправи и към голите му гърди се притиснаха две твърди тесни длани. Ниилит… Ниилит? В този миг Вълкодав разбра, че се канят да го лекуват с магия. Не можеше да допусне подобно гнусно деяние и се опита да се отскубне, да се изправи, но кашлицата го връхлетя с нова сила и опитът му се провали.

А малките силни длани продължиха да се плъзгат по тялото му и да го галят, за да стапят все повече зелените кръгове пред затворените му очи. От ръцете на Ниилит се изливаше чудесна златиста топлина, която прогонваше, гасеше кървавочервения огън и успокояваше, успокояваше…

Вълкодав съвсем се освести и отвори очи. За миг му се стори, че от ръцете на Ниилит наистина струи златисто сияние. Но само за миг.

— Животът ли ти омръзна?… — пресипнало изръмжа той. Разкърши се и откри, че го държат, по-точно придържат двамина. Тилорн го подпираше отзад и по най-осъдителен начин го галеше по мократа глава, а Еврих го бе прегърнал през раменете и се взираше в очите му с искрено състрадание. Кой знае защо това накара Вълкодав направо да побеснее и той все пак реши да се отскубне.

— Не се притеснявай за Ниилит, приятелю — каза му Тилорн. — Аз знам от какво се страхуваш, но това няма да се случи. В тукашния свят на жените им е дадено повече, отколкото на нас. Ето, аз съм мъж и съм способен само да давам силата си… или да насочвам чуждата, ако самият човек го поиска. Докато Ниилит е способна да призове онова, което твоят народ нарича Истина на Боговете, а моят — космическа енергия…

Вълкодав, който го слушаше с недоверие, веднага се сети, как той, мъжът канара и воин след лечението на Еврих беше така отмалял, че дори не успя да се надигне от леглото и два дни си отспива. Ами, да, точно тогава пак му се лепна кашлицата от рудниците, от която си мислеше, че се е отървал. А на Ниилит продължи да си домакинства, да шета, изми кръвта от пода…

Сигурно имаха право. Или поне бяха наясно какво правят. Само дето Вълкодав дотолкова не беше свикнал с помощта, че за разлика от Тилорн не умееше да я приема подобаващо. Особено когато твърде приличаше на саможертва. Той отвори уста, за да благодари на Ниилит, но Еврих междувременно каза:

— Къде прихвана тая кашлица, варварино? Мислех, че никакъв дъжд не може да те поболее… — Вълкодав го погледна злобно и младият арантянин изненадващо се разсмя: — О, виждам, че се сърдиш. Значи не си чак толкова зле, колкото си мислехме…

Мъжете се заеха да го вдигат, но Вълкодав с лекота ги отстрани и сам се изправи на крака.

— Да вървим в къщата — каза Тилорн. — Стига сме мръзнали тука.

А Ниилит просто хвана вянина за ръката и го задърпа през вратата.

Едва когато влезе вътре, Вълкодав забеляза, че в къщата палеха огнището — за защита от лъхащата отвън студена влага. Хлапето Зуйко, гордо, поради възложената отговорна задача, държеше над въглените бакърен черпак с дълга дървена дръжка. От малкия съд се носеше ухание на мед, липов цвят, на вечнозеленото храстче, дето само познавачите му знаят името и още нещо. Ниилит връчи на Вълкодав чаша, от която на талази се издигаше пара, и той я изпи, без да възрази. Ниилит бе единственият човек тук, от когото би изтърпял всякакво своеволие. Дори да реши да го пипне по челото. Той каза, без да се обръща към някого:

— Благодаря…

Но най-признателен беше за това, че никой не отвори повече приказка за това къде е дянал меча.

Настъпилото утро бе ветровито, розово и с чисто небе. Скоро след като слънцето се издигна на небосклона, в къщата на Варох довтаса старшината Бравлин, шляпайки с ботуши по още неизсъхналите след пороя локви на паважа.

— Тръгвай с мен, момко — рече той на Вълкодав, след като се поздрави с домакина и неговите гости.

— Накъде? — недоверчиво го попита воинът.

— Към прикъта — отвърна стражът. — Владетелката кнесиня нарочно мен ме изпрати, защото уж се познаваме. Тя нареди да дойдеш незабавно.

— Защо? — поинтересува се Вълкодав и се надигна.

— Твърде си любопитен, момко — измърмори Бравлин. — Сам ще разбереш какво и що като отидем.

— Дали да не дойдем и ние? — нерешително попита Тилорн. Еврих и Ниилит разтревожено погледнаха Варох, но майстора само сви рамене.

— Няма нужда — измърмори Вълкодав. И излезе след Бравлин.

Всеки, който живее в чужбината, по неволя гледа да не се дели от съплеменниците си. Така и велхите, обитаващи Галирад почти откакто бе основан прикътът, се бяха заселили на две дълги улици, от край до край. Близкият път към крепостта минаваше встрани, но Вълкодав ясно чуваше откъслеците от песни и мелодии — несъгласуваното, но усърдно ручене на велхските „пиоби“ — кокалените свирки, захранващи се с въздух от кожен чувал. Песните до една бяха бодри и весели. Според вярата на велхите, покойниците до самото им погребване не бива да се оставят в усамотение и за разтуха трябва да им се изпълняват вихрени танци и да цари всеобщо веселие, за да се изпълнят отлитащите им души с благодарност към съплеменниците, потрудили се да им създадат толкова радост с празнуването си. А втрещената от страх Смърт по-дълго няма да смее да се отбие в онази къща, където е била посрамена и взета на подбив…

Бравлин и Вълкодав пресякоха подемния мост, който малцина граждани бяха виждали вдигнат, и влязоха в прикъта. Бравлин каза нещо на юношата, застанал при вратника, оня кимна и отпраши. Вълкодав обърна внимание, че насред двора вече беше постлан килим и стоеше дървено кресло за кнесинята. Юначната дружина лека-полека прииждаше от различни страни и всеки заемаше мястото си, съобразно чина. Досущ като миналия път, с яд си помисли Вълкодав. Той не обичаше неизвестността, защото никога нищо добро не бе видял от нея, и вътрешно настръхна. Пак ли ще има съд?… Но сега пък от какъв зор?…

За всеки случай обиколи с поглед лицата на болярите. Лъчезар Левака го нямаше, това поне беше хубаво. Обаче присъстваше оня, когото Вълкодав бе нарекъл Десния — болярина Серт Милованич, побелелият воин, дето не си знае силата, с квадратно лице и квадратни рамене. Той и сега стоеше отдясно на креслото, което още пустееше. И гледаше с намръщено недоумение Вълкодав, който тъкмо по израза на неговото лице се досети, че болярите от дружината също не бяха наясно защо на кнесинята й е притрябвало в да ги събира в ранни зори на двора.

Впрочем, младата повелителка не се забави. Веднага щом Бравлин доведе Вълкодав при началото на килима, вратите към покоите на кнесинята се отвориха и Еленя Глуздовна излезе навън. Тя държеше грижливо сгъната тъмносива велурена наметка.

— Жива и здрава бъдете, владетелко наша — тутакси й се поклониха всички, събрани в двора.

— И вие живи и здрави бъдете — откликна тя. Щом се изправи, Вълкодав веднага срещна погледа й. После улови сърдития и недоумяващ поглед на Десния и още повече застана нащрек. Междувременно кнесинята седна в креслото си, огледа недоволните боляри, почервеня и донякъде предизвикателно вирна брадичката си. След което рече:

— Ела тук, Вълкодаве!

Вълкодав тръгна предпазливо по дебелия мек килим и спря на две крачки от кнесинята. Тя още веднъж се огледа и също стана — оказа се, че стига едва до рамото му, макар че креслото имаше и стъпало. Страните на младата владетелка пламтяха, но гласът й не трепна нито веднъж. Тя високо и звънко изговори осветената от времето фраза за наемане на телохранител:

— Аз искам ти да ме браниш с въоръжена ръка. Закрий ме с тялото си, когато ме нападнат!

Вълкодав дотолкова не очакваше подобно нещо, че за миг просто замря, изгубил и ума, и дума. Но после коленичи пред кнесинята и глухо отвърна:

— Дорде съм жив, никой лош човек не ще се докосне до теб, почитана господарке.

— И още искам да приемеш от мен ей това…

Кнесинята започна да разгръща плаща — дрехата бе прекрасна, подплатена с кожи с къс косъм, но много плътни и топли. Сам по себе си плащът е наистина разкошен подарък, а нали и последният съдран чувал се превръща в скъпоценен брокат, когато е подарен от вожда. Но Вълкодав веднага забеляза, че сред гънките му се крие някакъв предмет. А после сърцето му просто спря. Защото кнесинята извади и му подаде неговия меч.

Отначало реши, че му се привижда. Но не. Същата ножница от старо дърво с познатия кожен ремък и с кукичката за Прилепчо. Същата бляскава кръстачка и ръкохватката, чиято изящна сребърна украса бе запомнил до най-малкото листенце… Вълкодав взе меча, усети върху дланта си познатата тежест и едва тогава започна да вярва, че случващото се все пак не е сън.

Цялата дружина шашардисано и кисело гледаше дъщерята на вожда си. Като се върне кнесът, какво ще каже! Току-виж издърпал за ушенце чедото си. Какъв ти телохранител, защо, след като всеки от тях, изпитаните воини, е горд да умре за нея?… Пък и от кого да я охранява? Гражданите я носят на ръце, чуждоземните търговци бързат на поклон с най-добрите си стоки… Не, охранител й дай на нея. И на кого ще повери себе си? На чуждия, новодошлия, на един каторжник, който е носил оковите си сигурно за разбойничество!… На един убиец!… На човек от друго племе!… Вянин!…

Вълкодав усещаше с гърба си тези погледи и прекрасно разбираше какво следва да се очаква. Но му беше все тая.

По-късно щяха да му разкажат, че наместо да случи на попътен вятър корабът на арантяните е бил връхлетян от беса на насрещния вятър. И цяла нощ се е укривал от бурята зад външните острови. А на полегналия да подремне търговец Дарсий му се присънил могъщ, незнаен бог с одежди от страшни мълнии. „ВЕДНАГА ОБРЪЩАЙ КОРАБА — уж бил казал този бог на уплашения до смърт арантянин — И ОНЯ МЕЧ, КЪМ КОЙТО СИ ПОСМЯЛ ДА ПРОТЕГНЕШ РЪКАТА СИ, ДО РАЗСЪМВАНЕ БЪДЕ У КНЕСИНЯТА ЕЛЕНЯ, ЧЕ ИНАК…“

Трябва ли да се казва, че търговецът се събудил с вик и веднага заповядал да вдигат късите платна за плаване по време на буря. А после да съсекат въжето от скъп халисунски коноп, защото котвата се била закачила за нещо на морското дъно. И с първите отблясъци на изгрева вече търчал по мократа улица към прикъта…

Щом на свой ред и Вълкодав научеше за станалото, той със закъсняла благодарност щеше да си припомни обещанието на меча, че той, няма да го напусне до мига, в който не бъде осквернен от притежателя му с недостойно деяние. Но всичко това предстоеше тепърва, а засега той стоеше на колене, гледаше кнесинята и мълчеше.