Вълкодав

3. Пътешествието на търговеца до големия град

Търговецът Фитела произхождаше от рода на крайбрежните сегвани. Той бе строен мъж с черна брада и умно лице с фини черти, имаше добре поддържани, навикнали да боравят с перото и мастилницата ръце. Осем талиги, натоварени с негова стока, влязоха в двора на Айр-Дон на заранта на идния ден, точно както бе обещано. Редом с талигите яздеше на ниски издръжливи кончета охраната — четиринайсет юнаци, все лика-прилика. Когато ги преброи, Вълкодав се натъжи и със свито сърце си помисли, че няма да е лесно да придума Фитела да наеме още един охранител. Знаеше, че сегваните много почитат числото седем. И кой друг, ако не един търговец, ще се придържа към числата, носещи късмет!

Въпреки това Вълкодав бе длъжен да опита. Нещо повече, длъжен бе да постигне целта си.

Отиде при Фитела, когато оня вече бе привършил закуската си и облегнат на дървената стена, прясно рендосана до блясък в негова чест, с удоволствие си пийваше от сакаремското вино, поднесено на скъпия гост от Айр-Дон.

— Леки да са пътищата ти, почитаеми Фитела — поздрави Вълкодав.

— И твоите, сине на юнашка майка — учтиво отвърна търговецът. При сегваните за родоначалник се смяташе бащата, ала Фитела знаеше как да разговаря с един вянин.

— Хората разправят, че в тукашните гори пак било неспокойно — рече Вълкодав.

Тънък сребърен обръч с инкрустиран малък изумруд опасваше челото на Фитела и пристягаше косите му. Изумрудът заискри, когато търговецът поклати глава:

— Не наемам нови охранители само на десет дни път от Галирад.

Вълкодав се усмихна:

— Мъдрият Храмн не препоръчваше да се сваля ризницата веднага след сражението. Знае ли се кой враг се спотайва в храстите.

Ако Фитела пак откажеше, не му оставаше друго, освен да си върви. Но сегванинът го погледна със зараждащ се интерес.

— Мъдростта на Храмн стои над скромните възможности на простосмъртните да я проумеят — каза той и отпи от виното. — Може би имаш право. Но не виждам да си въоръжен подобаващо за наемник, пък моите хора не забелязаха в обора да е вързан боен кон.

— Надявам се ти да ми дадеш и оръжие, и кон — спокойно рече Вълкодав. — Ще ми трябва място и на една от талигите ти: за младата девойка и болния другар, които водя със себе си.

— Я виж ти! — възхити се Фитела и остави чашата си на масата. Двама от охранителите му, млад и възрастен, които пиеха бира на съседна маса, се изкикотиха. — И все пак — продължи търговецът, — не разбирам защо да давам грешни пари на още един воин, па бил той и вянин?

Вълкодав сви рамене и каза:

— Като не ти се дават грешни пари, заповядай на онези, на които плащаш, да ме изхвърлят оттук.

Това бе изпитана хитрина, действала безотказно винаги досега. Двамата пиячи на бира явно бяха от по-личните воини в отряда, инак едва ли щяха да седят до търговеца. Косите им бяха вързани на пищна опашка на тила. Островни сегвани, разпозна ги веднага Вълкодав. С крайчеца на окото си улови притеснения поглед на Айр-Дон. Кръчмарят вече пресмяташе какви ще са щетите на заведението от юнашката веселба.

— Какво пък, ще им заповядам — весело отвърна търговецът и повика единия: — Авдика!

Младият воин остави халбата, взе подпряното на стената копие и се доближи.

— Да, господарю?

— Изхвърли този човек оттук.

— Сега. — И Авдика тръгна към Вълкодав, като държеше копието с дръжката напред. Ако не броеше ножа, имаше си работа с невъоръжен човек. Не би му направило чест да пусне в ход острието. Авдика бе по-млад от вянина и малко по-нисък на ръст, но як и мускулест левент, който очевидно не беше новак в сбиванията. — Махай се оттук! — изкрещя той и замахна.

Вълкодав дори не трепна. Когато Авдика го удари — трябва да се отбележи, не с всичка сила — той вдигна ръка и копието отхвърча встрани.

— Така значи… — измърмори младият войн. И обърна копието, чийто остър връх заплашително се насочи към корема на Вълкодав. После направи крачка напред…

Впоследствие мненията на малобройните зяпачи се разминаваха. Някои се кълняха, че Вълкодав светкавично се навел и сграбчил противника си под коленете. Други твърдяха, че дръпнал младия левент към себе си и го преметнал през рамо. В действителност вянинът направи нещо трето, но не това бе същественото. Младият сегванин се превъртя във въздуха и се стовари с трясък на пода, като насмалко не изхвърча през прага. Вълкодав стоеше все на същото място с копието на противника си в ръка.

— Колцина от воините ти се налага да победя, за да не ме броиш за излишен, почитаеми търговецо? — тихо попита той, като междувременно се бореше с жестоката болка в десния си хълбок.

— Май двама стигат. — Фитела говореше съвсем сериозно. — Охранителите му, привлечени от шумотевицата, дотичваха един по един и се спираха при входа, недоумявайки каква е тая работа. — Хайде, Аптахар, сега си ти на ред!

Аптахар беше набит и широкоплещест мъжага с прошарена къдрава брада. Липсваше му стремителната гъвкавост на младока, но широките длани и дебелият врат говореха достатъчно за качествата му на боец.

И пак малцина разбраха какво точно става. Уж Аптахар пръв блъсна вянина в гърдите и оня ужким се олюля.

Ама после Аптахар, нечувана работа, кой знае защо изгуби равновесие. След малко вече лежеше на пода, а Вълкодав го беше яхнал и лекичко придържаше дясната му ръка. Аптахар кротуваше, защото лакътят му бе извит така, че аха-аха да изпука. Вълкодав го пусна и се изправи. От болката в хълбока по челото му се стичаше пот и му се гадеше. Оставаше му само надеждата, че никой няма да забележи колко му е зле. За щастие, вътре в кръчмата беше полутъмно…

Станалият от пода Авдика застана пред търговеца със сведена глава.

— Е, какво ще кажеш? — попита го Фитела. — Да деля ли вашите надници на петнайсет наместо на четиринайсет дяла?

По лицето на младия воин избиха червени петна, но отговорът му бе честен:

— Този човек можеше да ме осакати, господарю.

— Можеше — кимна Фитела. И се обърна към Аптахар: — А ти какво ще кажеш?

Този май нямаше нужда да се притеснява за репутацията си. Като разтриваше и опипваше лакътя си, измърмори:

— Не знам кой го е учил да се бие, но според мен, за чий Хег ни е петнайсетият надник, ако тоя момък не е с нас, а с Жадоба, когато стане напечено.

Фитела доизпи виното, остави бокала на масата и попи устни с кърпичка, обточена с дантела. После попита Вълкодав:

— От какво е болен приятелят ти? Надявам се, не от проказа, а?

Набитото конче с мъхнати крака ситнеше в тръс до колелото на талигата, в която лежеше Тилорн. Ниилит седеше до магьосника и държеше юздите, а доволният от неочакваната помощ колар клюмаше сънливо, облегнат на обшитите с кожи денкове. Вълкодав не знаеше какво точно има в денковете, пък и не искаше да знае.

Фитела беше дал на новия си охранител три сребърни монети, ала Айр-Дон въпреки това отказа да вземе и грош.

— Един ден ще платиш — рече кръчмарят. — Когато наистина забогатееш.

Така че се наложи Вълкодав да купи бяла боя и да освежи олющената табела. Не вървеше да си тръгне, без поне малко да се отблагодари за добрината. Боята се оказа много трайна: така и не можа да я изтърка от ръцете и от ноктите си. За сметка на това парите му стигнаха да напазарува за Ниилит хубава риза от фин лен, вълнен солвянски елек, плетено шарено коланче и плетени обувки от истинска кожа. Нямаше да е зле да й вземе и една наметка, но тази покупка, както и набавянето на синия гердан щяха да останат за друг път. След обстойно умуване Вълкодав използва остатъка от парите, за да купи подходяща риза на Тилорн, че и се спазари и за обрезките мек като коприна плат, подходящи за превръзки. Раните и болежките на бившия затворник заздравяваха бавно.

Тилорн ликуваше дори повече от хлапачката заради придобивките. Набитото око на Вълкодав забеляза как се радва магьосникът на всяка дреболия, което си беше белег за завръщане към достоен човешки живот. И това беше разбираемо. Озадачаваше го нещо друго. След като бе ощастливил с тези най-обикновени подаръчета спътниците си, той усети, че и у него самия напира желанието да се усмихва без причина.

— А ти няма ли да си купиш нещо, господарю? — смутено попита Ниилит. Той сви рамене.

— Имам си всичко.

Наистина дрехите му още не бяха одрипавели, а що се отнася до оръжието, Фитела изпълни обещанието си и го сдоби с такова. Вълкодав лично избра здравото копие с широко острие, могъщия вянски лък и двете брадви: едната с дълга дръжка, за ръкопашен бой, а другата — с къса, за хвърляне. Добре би му дошъл и един меч, но това бе особено оръжие, което нито се дава, нито се отнема просто така.

Навремето, много отдавна, малкото момче от рода на Сивия пес за пръв път се замисли колко горчива и страшна е участта на бездомните сираци, чиято покъщнина се побира в полупразна торба на гърба. А сега вече дванайсета година и той живееше същия живот и нямаше кого да попита дали все така ще е занапред…

Яхнал послушната си кобилка, Вълкодав придържаше копието с ръка, като го подпираше на стремето, и си мислеше, че по време на поредния бивак трябва да измайстори за оръжието си същата примка, каквито използваха останалите. Лъкът в калъфа се поклащаше отляво на седлото, отдясно висеше колчанът от брезова кора с две дузини стрели. Вълкодав лично избира и стрелите, като внимаваше цветовете им да са различни, според вида на накрайника. За да дръпне в боя, без да се замисля, точно тази, която му е необходима, в зависимост от целта.

Денят премина спокойно, без никакви произшествия. Пътят, чист от всякакви пречки — липса на брод, повалени от бурята дървета, — лъкатушеше между песъчливи хълмове, обрасли със снажни борове. Вятърът люлееше пухкавите им клони, а върху горската морава и по денковете в талигите танцуваха петната от светлина и сянка, които се приплъзваха и по лицето на Тилорн. След известно време, прекарано в напрегнато мръщене, той радостно заяви:

— Вече различавам светлината от сянката! Понякога дори очертанията!

— Мислех, че са те ослепили — каза Вълкодав. Тилорн се усмихна.

— Не. Това е от лошата храна и ъъъ… от тревогите. Обаче ако ти, друже мой, все така щедро ме хрантутиш, току-виж не само прогледна, но и надебелея…

Вълкодав изведнъж се почувства така, сякаш на него, а не на Тилорн му предстоеше скоро да прогледне. Необичайното усещане пусна здрави корени в душата му. И чак до вечерта, докато не излязоха на широката поляна при езерото и докато Аптахар не заповяда да спретнат бивака, Вълкодав незнайно защо не спря да се вълнува и да умува какво да направи, че Тилорн да прогледне час по-скоро. Като се ядосваше на себе си, че той, старото куче, май на нищо не е научен в тоя живот…

За нощувката разположиха талигите в кръг, като от външната страна на всяка закрепиха по два щита. В центъра на кръга опънаха шатрата на Фитела. Накладоха огън и окачиха над него железния казан. Вълкодав не се учуди особено, когато Ниилит грабна големия черпак и зашета около огнището.

Той опъна своя навес при колелото на каруцата, постла покривалото, после свали Тилорн от талигата и го отнесе на ръце извън кръга.

— И смях, и грях — каза недъгавият, след като свърши работата и се опита да дръпне надолу дългата си риза. Дланите на Вълкодав обгръщаха ребрата му, с лекото придържайки хилавото тяло. — И смях, и грях! — повтори Тилорн и сконфузено въздъхна. — Когато си лежа, или ти ме държиш като сега, сякаш съм готов планини да преобърна. Но понеча ли… Вълкодаве, приятелю, моля те, пусни ме сам да стъпя на земята.

След кратко колебание, Вълкодав леко раздалечи длани. Тилорн постоя изправен, олюляваше се и размахваше ръце. После коленете му се подвиха. Вълкодав не го остави да падне — прихвана го и го занесе обратно при огъня, като пътьом го посъветва:

— Не бързай. За къде си се разбързал?

— Много ме е срам, че съм ти в тежест — бе отговорът. — Как ли бихме се оправили без теб, приятелю, направо умът ми не го побира! Макар че, да си кажа правичката, отначало доста се притеснявах за момичето…

Вълкодав насмалко не се препъна. Сякаш бяха плиснали лицето му с вода, студена и мръсна.

— Какво? — попита той, с надеждата ушите му да го лъжат.

— Засегнах ли те? — усети нещо и с неподправена уплаха попита Тилорн. И на скоропоговорка заобяснява: — Аз… ами нали ти… млад и силен мъж си, а Ниилит, доколкото разбирам, е много красива… нали изобщо не те познавах… страхувах се, че ти… Вълкодаве! Май те засегнах, а?

Вълкодав мълчаливо премина през кръга на талигите, сложи учения мъж да легне под навеса и го зави с вълнения плащ. Оня продължи нещо да обяснява, дори го хвана за ръката. Вълкодав издърпа дланта си и прекоси лагера, за да се усамоти на брега на езерото, където пасяха спънатите за през нощта коне. И дълго стоя там, загледан в диплещата се над водата тънка мъгла.

Далеч над езерото аленееха зареяните из прозирния въздух заснежени планински зъбери, огрени все още от слънцето, прекрачило отвъд хоризонта. Вълкодав добре помнеше как го бяха изблъскали от пещерата върху синкавата гърбица на ледника, под безмилостното зимно слънце — дрипав, целият в белези от веригите на врата, китките и глезените. На си ти свободата, казаха. Върви. И той тръгна, залитащ, бос, хлъзгайки се по коравия сняг, притиснал длан към раната на хълбока си…

Отзад изшумоляха нечии стъпки. Вълкодав позна Авдика по походката и не извърна глава.

— С момата ли се сдърпахте? — попита младият сегванин и разбиращо кимна. — Случва се.

— Случва се — каза Вълкодав.

— Слушай, вянино… — Авдика замълча, погледна встрани, после изплю камъчето: — Така и не разбрах как ме тръшна тогава, при Айр-Дон. Дали няма да ми покажеш, стига да не ти се свиди?

Вълкодав сви рамене. Не му се свидеше. Хватката не беше от онези, които е забранено да се показват на други хора. Той премести Прилепчо на гърба на коня си, който зобеше трева наблизо. Конят извърна глава, кротко подуши Прилепчо, с когото вече се бяха поопознали, изпръхтя и пак заби муцуна в тревата. Прилепчо изприпка, впивайки нокти, в гърбината му, шмугна се в гъстата грива и се зае да облизва избилата по нея сол.

Авдика вдигна копието си и както тогава, в кръчмата, го насочи към Вълкодав. На вянина кой знае защо му се привидя, че има някакво сходство между него и комеса, когото бе убил преди единайсет години… Сигурно защото и двамата бяха руси, пък и косите им бяха прибрани еднакво.

— Гледай сега — започна да обяснява той. — С лявата ръка отместваш острието, ей така. С дясната хващаш дръжката и…

Ръкохватката пак се изплъзна от дланите на младия сегванин. Авдика се опита да задържи копието, но вместо това неволно започна да подтичва в кръг около Вълкодав. После изгуби равновесие. „Вихърът сграбчва и отнася сламката“. Авдика със смях се просна на земята, споменавайки тристенния кремък на Тунворн.

— Как ме подреди, а? Хайде още веднъж…

А на Вълкодав му се привидя, че до поляната спира кротко сиво магаренце, а от богато избродираното седло в тях двамата с Авдика зорко се взира мургава белокоса старица.

Кан-киро веддаарди лургва, мислено й рече Вълкодав. В името на Богинята, нека любовта властва над света. Виждаш ли, Майко Кендарат, вече и аз се сдобих с ученик…

Когато Ниилит ги повика за вечеря, Вълкодав отиде до огъня с котле — и за Тилорн. Младата готвачка бе спретнала гъста супа от ечемик със сланина, пържен лук и някаква ароматна подправка, сготвена по сакаремска рецепта. Ниилит имаше позволение да използва хранителните запаси както намери за добре и май нямаше да има недоволни.

Търговецът Фитела, както подобава на всеки вожд, пръв опита гозбата, след него и Аптахар. Фитела не каза нищо, само се усмихна и кимна в знак на задоволство. Аптахар обаче примижа от наслада, приглади мустаците си и одобрително потупа Ниилит по рамото с думите:

— Трета година пътувам с теб, Фитела, нито веднъж не съм си лягал гладен, но кълна се в пазвата на чедолюбивата Родана, нищо по-вкусно не бях ял досега!

— Ще вземеш да разглезиш тия юнаци — подметна търговецът на Ниилит. — Току-виж им се прище да ги храня с печена есетра и солени орехчета.

Ниилит притеснено се размърда и запримигва, смутено, дори леко уплашено. Как да разбира чутото — като похвала или упрек?… Воините със смях и закачки насядаха в кръг и започнаха да гребват с лъжиците от котела един подир друг, по старшинство. Когато дойде редът на Вълкодав, той напълни котлето си и го занесе на Тилорн.

— Вълкодаве… — разкаяно поде Тилорн, но не дочака отговор. Вълкодав го тури да седне, връчи му лъжицата и котлето, сетне мълчаливо се оттегли. Отиде при огъня и започна да се храни. Може супата да беше гъста и вкусна, но той така и не усети вкуса й.

Когато Фитела раздаде хляба, на Вълкодав му се падна голям крайшник. Той го разчупи и изяде половината, а другата скъта. След вечерята, когато двамата с Ниилит миеха опразнения казан, той със замах запокити останалото парче почти насред езерото, за да му се отблагодари за гостоприемството.

— Поплувай, ако искаш — предложи той на Ниилит. — Аз ще те пазя.

Там, където бе цопнал хлябът, от водата шумно изскочи едър рибок. После настана тишина. Обитателите на езерото бяха приели приношението и обещаваха да не плашат Ниилит.

— Благодаря, господарю — тихо каза тя и отиде да се съблича зад един храст. Вълкодав седна с гръб към езерото, обгърна с ръце коленете си и вторачи поглед в сгъстяващата се тъма.

Окото на Боговете виждаше, Боговете знаеха: той се радваше като паленце, че е оцелял… че изведнъж вече не е сам-самин…

Ниилит плискаше в езерото зад гърба му. Плуваше като жабче, без страх от тъмната вода с нейните студени подмолни течения и обитаващи дълбините твари. Да не говорим, че той, Вълкодав, я варди на брега.

Топлата тиха вечер бе толкова хубава, че пътниците останаха до късно край огъня. Авдика изрови от багажа арфата си — куха дървена кутия с пръстеновидно извити рога, също направени от дърво. Оказа се, че младият сегванин го бива да подръпва петте струни, че и сума ти песни знае — от героични до смешни, чак непристойни. Пяха почти всички, дори Фитела, даже Вълкодав изпитваше от време на време желание да им приглася. Донякъде бе изненадан от себе си, когато осъзна и този си порив, и собствената си нерешителност. Не го биваше да се весели.

— Веднъж сам Бог яви се на Комгала в съня. Той бе могъщ и страшен, ала красив в мъдростта… — жално редеше Авдика велхска балада от времената на Последната война. Вълкодав неволно се разрови из паметта си за песни, с които да смае спътниците си, но упорито се сещаше само за една. За измислената от робите в Скъпоценните планини Песен на отчаянието.

Каторжниците, които от години се бъхтеха под земята, нямаха никакви златни струни. Но в песента трябваше да има златни струни, инак няма защо да я пее човек.

Вянинът изговаряше мислено едновремешните думи, превърнали се в погребална молитва за стотици хора. В Скъпоценните планини живите живееха в гробница, а мъртвите, тъкмо обратното, отиваха на светло. Само мъртвите. И той, Вълкодав. Единствен. Черният мрак на забоите и косматото сивкаво слънце, увиснало досами входа на пещерата…

Измъкнал се беше оттам, от себе си нямаше как да избяга. Душата на оногова, дето седем години е пял Песента на отчаянието и Песента на Смъртта, се превръща в буца лед. Може да се намират хора, които дори след преживяното там биха запазили радостта и доброто в сърцата си. Но Вълкодав не беше от тях. След ония седем години бе посветил още четири на заличаването на човещината у себе си. Длъжен беше да стане воин. Да убие Човекоядеца. И да умре. Това е. Въпреки всички приказки, които издума, въпреки цялата обич, която му даде Майка Кендрат, не успя да постигне нищо. Сега… Сега сигурно беше прекалено късно.

Неговият ред да застъпи на стража щеше да дойде след полунощ, когато най ти се спи. Вълкодав не си легна. Пролетната нощ бе прозрачна и светла за човек, чиито очи са навикнали на мрака на подземията. Отначало изпробва лъка, изопвайки тетивата до дясното си ухо първо с четири пръста, после с три, а накрая — с два. Лъкът, изработен от бреза, смрика и жили на лос, беше много як. Роговете му се огъваха напред, ако махнеш тетивата. Вълкодав заби няколко пръта на едно тревисто хълмче и постреля, за да нагласи мерника си за точна стрелба. Сега вече щеше да действа без грешка по време на битка. Прибра лъка и взе брадвата с късата ръкохватка. Залови се да я подхвърля, докато усети, че дръжката ляга сигурно на дланта му, после замери на няколко пъти стърчащите от земята отломки на прътите. Авдика, който си беше легнал, се надигна на лакът и не спря да го наблюдава до последно. Вълкодав хич не го беше еня.

Не се изненада особено, когато видя, че ще пазят заедно с Аптахар. Ясно е, че Фитела не би се доверил изцяло на един нов охранител, нает от един ден. При това вянин. Сегваните невинаги се разбираха с вяните.

— Не обичам племето ви! — измърмори Аптахар. — Имам с вас една сметчица за уреждане!

Вълкодав се подсмихна под мустак. При тях се смяташе за връх на неприличието да се усъмниш в човека, с когото си делял залък и покрив. Хлябът е свят. Вкусилите от един и същи хляб са роднини. Друг е въпросът как скъпо се плаща понякога за тази доверчивост, Вълкодав ли не знаеше това… Но не смяташе да разказва на Аптахар за някогашното си отношение към сегваните.

— Твойта мома си я бива — рече Аптахар, след като направиха няколко обиколки на талигите. — Хубавица!

— Може и така да е — каза Вълкодав.

— Ама не съм видял да я целуваш и прегръщаш — продължи Аптахар. — Слушай, вянино, защо не я отстъпиш на сина ми? Много се е прехласнал по нея моят Авдика. Пък ние ще ти се отблагодарим. Два коня в сребро, става ли?

— Не е робиня, за да я продавам, а ти да я купуваш — спокойно каза Вълкодав. — Тя сама решава с кого да се целува. — Реши да не споменава за грозната смърт, която бе сполетяла човека, домогващ се до Ниилит. — От сина ти ще излезе добър воин — допълни той след кратък размисъл. — Помоли ме да го науча на хватката, с която го преборих.

Аптахар засука мустаци, личеше си, че е горд.

— Със същата хватка ще те надвие, когато се сбиете за момичето.

— После може би ще ме моли да му обяснявам друга — каза Вълкодав.

Аптахар първо се начумери, после прихна, но навреме се усети, че ще събуди целия отряд, и само се ухили до ушите, като добродушно сръчка с юмрук Вълкодав право в незаздравелите ребра.

Когато Аптахар събуди двамата им заместници, Вълкодав не отиде при своето навесче. Настани се до угасналия огън, долепи болния си хълбок до земята и затвори очи. Вече се унасяше, когато по рамото го докосна малка ръка. До него бе коленичила Ниилит.

— Господарю — прошепна тя, — ела с мен!

Вълкодав мълчаливо я гледаше и не помръдваше. Ниилит го дръпна за ръката и каза:

— Тилорн много моли да му простиш, господарю…

Аз също си имам име, ама нейсе, помисли си Вълкодав. А на глас каза:

— Не познавам никакъв Тилорн.

Ниилит изхлипа, притисна лице към дланта му и занарежда, треперейки и задъхвайки се от плач:

— Господарю… студено ни е без теб, ела…

Нямаше как, Вълкодав си наложи да стане и да я последва. Добре поне, че на Тилорн му стигна ума да не го заприказва. Сигурно бе разбрал, че вече е казал всичко. Той само жално въздъхна, когато Вълкодав легна на мястото си и го загърби, като внимаваше да не го докосне нито с рамо, нито с коляно.

Розовият отблясък на зората се приплъзваше по северния край на небесата. Прилепчо седеше на най-горния денк в талигата. Току разперваше криле и се въртеше натам-насам, като издаваше тихи, наподобяващи чуруликане звуци и наостряше уши в очакване на отговор. Знаеше, че в близката гора гнездят негови сродници и явно се надяваше да долети някоя дружка?…

На сутринта Вълкодав отиде при Аптахар с Прилепчо на китката си.

— Какво има? — сърдито измърмори Аптахар. Ония, които добре го познаваха, се шегуваха, че сутрин е по-хубаво да не го закачаш за нищо, защото Аптахар се весели цяла нощ и за сметка на това се буди чак по пладне.

— Той се тревожи — каза Вълкодав. Наистина черното зверче се суетеше и се озърташе, съскаше и разперваше от време на време криле.

— Е, и? — раздразнено попита Аптахар.

— При него са идвали дивите прилепи — обясни Вълкодав. — Май са видели някого в гората.

— Да слагаме ли ризниците? — попита Авдика и Вълкодав си помисли, че младият левент май няма нищо против да се сприятелят. Заради Ниилит. А може би заради кан-кирото.

— Върви си на мястото, вянино! — заповяда Аптахар. Нямаше намерение да се вслушва в думите на новака само защото нощес са били заедно на стража. Вълкодав сви рамене и се отдалечи. Но чу как Фитела, яхвайки коня си, отбеляза:

— Подсещам те, Аптахар, че ти плащам, за да бъдат доставени непокътнати стоките, а не ризниците.

Аптахар, изчервен, помълча малко, смутено засуквайки дълъг мустак. После кресна:

— Слагайте броните!

Набитата кобилка тичаше в равен тръс до колелото на талигата. Само дето днес Вълкодав не яздеше като вчера от оная страна, където лежеше Тилорн. Горското слънце пак се плъзгаше по лицето на болника, но той вече не го търсеше с очи, радостен, че светлината се завръща, и не разпитваше Вълкодав за тукашните гори и горяни… Ниилит пак държеше юздите като вчера, но вече не си тананикаше сакаремски песнички. Вълкодав гледаше жилавия крайпътен треволяк и се опитваше да убеди сам себе си, че не е прав.

Ако тук беше Майка Кендарат сигурно хубавичко щеше да му се накара…

Всъщност откъде можеше да знае Тилорн, че думите му са най-тежката обида за мъж от рода на Сивия пес? Че Правдата на вяните отреждаше на гнусния насилник наказанието да измери със стъпки дължината на собствените си черва? Че набеденият за гавра с жена не приема от онзи, който го е набедил, като отплата за несправедливото обвинение нито злато, нито сребро — само живота си?…

Тилорн говореше вянски без грешка, едва ли не по-добре от Вълкодав. Значи знаеше. Длъжен бе да знае. Но тогава защо? Защо? И как се уплаши, когато се усети какви ги е надрънкал. Не беше възможно да се преструва толкова сполучливо. Или не?…

И как да си го върнеш на един сакат, нали съвсем ще ти отмилее животът. Вълкодав продължи да го къпе и да го храни, да го носи при нужда зад някой храст или дърво. В края на краищата, без Тилорн не би се спасил от подземията на изгорелия замък. И нещо повече — едва ли би открил Човекоядеца. Вяните не забравяха да връщат и тези си дългове.

Вълкодав добре знаеше що е оскърбление и що е мъст, що е отплатата за пролята кръв. Виж обидата… Само на приятел е позволено да те обиди. Като смъртоносен удар е обидата от човек, към който си се привързал…

Подобно нещо му се случваше за пръв път.

Денят бе горещ и задушен: охранителите се потяха заради ризниците и шлемовете и се надпреварваха да подкачат Вълкодав. Че се бил уплашил от една сянка, и то не от собствената си, а на някакво мишле. Той беше наясно, че трябва да отвръща с шега на шегата. Истинският воин никога не се ядосва за подобни дреболии и най-много да отговори подобаващо на шегаджията за забавление на останалите. Но Вълкодав не ги можеше тия работи, затова си траеше.

Двете гъсти ели започнаха да падат едновременно: едната пред талигите, а другата малко зад тях. И веднага се изсипа дъжд от стрели — почти от упор, и от двете страни.

Добре че охранителите на Фитела носеха ризници, инак щяха здравата да си изпатят. Извадиха късмет, че нападателите не очакваха от тях подобна предвидливост и се бяха запасили предимно с така наречените „срезвачи“ — стрели с широки накрайници, които пронизват гърдите на ездача и тежко раняват коня. Но такава стрела засяда в ризницата и макар да ранява, не е смъртоносна. Керванджиите се спешиха, побързаха да прехвърлят щитовете си в лявата ръка и с гръмогласни ругатни отвърнаха на стрелбата.

Вълкодав светкавично извади лъка от калъфа и без да гледа, издърпа първата стрела от колчана от брезова кора. След миг тя се устреми към пролуката между младите дървета на горичката, където се мерна някой. От гъсталака долетя вик.

Вълкодав нямаше шлем и Прилепчо скочи от рамото върху тила на господаря си, като се вкопчи с мъртва хватка в преметнатите на гърба плитки. Не му беше за първи път да участва в подобни премеждия.

Според Вълкодав нападателите бяха горе-долу толкова, колкото хората от кервана. Значи всичко зависеше от броя на стрелите. Ако разбойниците имаха по два пълни колчана — лоша работа.

Стрелите и на едните, и на другите свършиха по едно и също време. И ето че в гъсталака глухо затръби рог и разбойниците с рев се изсипаха на пътя. Носеха маски от брезова кора и бяха учудващо добре въоръжени. Единият от тримата, завтекли се към каруцата на Вълкодав, дори размахваше меч. Другият имаше копие, а третият се пресягаше за брадвичката, която се полюшваше в платнен калъф на колана му. Този явно преценяваше в движение дали да се бие с единствения охранител, или веднага да грабва някой чувал. Приятелчето му обаче, без да се замисля, нанесе удар с копието. Вълкодав отблъсна с щита смъртоносното острие, отскочи и с все сила изрита в ребрата третия обирник, който вече се беше хванал за ръба на талигата. Усети, как костите на оня изпращяха — разбойникът падна с вик. А да видим дали ще има ищах да се изправи. До талигата нямаше достатъчно място, пък и храстите пречеха на тримата разбойници да нападнат Вълкодав вкупом. Той избегна удара на изсвистелия меч, навреме забеляза опасния замах на копието и без много да му мисли, удари и той. Разпарял бе и ризници, обаче хълбокът все още страшно го болеше и се прицели в гръкляна. Широкият наточен накрайник почти преряза врата на разбойника. Тежкото туловище се свлече безжизнено в храстите. Вълкодав изтръгна копието си и веднага отскочи назад към талигата. При повече късмет оня с меча ще забие острието в дървената преградка и това ще го забави за миг…

Но противникът му изненадващо спря на около пет крачки от него, за да е извън обсега на копието.

— Чуй, вянино — рече той. Намести леко килналата се маска и свали малко по-надолу щита, за да се предпази от удар в корема. — Огледай се и виж, че нашите довършват твоите хора. Много те бива, защо да погива залудо юнак като тебе? Ще те препоръчам на Жадоба. Няма да сбъркаш!

В този миг от каруцата долетя викът на Тилорн и почти едновременно — отчаяният писък на Ниилит.

Вълкодав скочи напред като ловуващ рис и ритна долния край на щита на разбойника. От такъв удар нямаше спасение. Противникът му отхвръкна назад и умря още преди да докосне земята. Изглеждаше така, сякаш е захапал щита си с широко отворена уста, но Вълкодав вече не видя това. Нямаше време да заобикаля талигата. Хвана се за преградката и скочи вътре, като се прехвърли над денковете, в които стърчаха гроздове заседнали стрели.

Успя да обгърне с поглед сражението, което все още кипеше тук-там при каруците, видя колко умело борави с дългия си меч Фитела. Видя как Тилорн притиска длани към окървавеното си лице. И яздещия разбойник, който вече изчезващ сред елака. На седлото пред него крещеше и се мяташе Ниилит.

Вълкодав грабна една от двете си брадви, оная, по-късата — и я хвърли.

Брадвата изсвистя и се преобърна във въздуха… но конят рязко подметна задницата си, прескачайки повалено дърво, и тежкото острие, което целеше гърба на ездача, посече добичето.

Конят изцвили ужасяващо и рухна. Вълкодав скочи от талигата, прелитайки над сгърчилия се Тилорн, някакъв разбойник и един от охранителите — май Авдика — които се търкаляха, вкопчени един в друг до колелата. Меката горска почва омекоти приземяването му. Той пъргаво се изправи и хукна към ранения кон, който цвилеше и риеше с копита земята. Ездачът не беше пострадал. Вече беше скочил на крака бягаше към гората, задърпал Ниилит. Хлапачката се съпротивляваше отчаяно — запъваше крака, опитваше се да сграбчи някой клон, да ухапе разбойника по ръката. И крещеше:

— Вълкодав!… Вълкодав!…

— Викай по-силно — посъветва я похитителят. После се извърна и видя преследвача. — Ето го и твоят ухажор.

Видял бе кристалното мънисто, красящо косите на Вълкодав.

Вянинът най-много се страхуваше разбойника да не се уплаши и да не тръгне да крие зад хлапачката. Не че това би смутило Вълкодав, но Ниилит вече беше си изпатила достатъчно, нямаше нужда от ново премеждие… Ала боговете не дремеха. Злодеят само за миг се отплесна, за да огледа противника си — и острите зъби на Ниилит се впиха в китката му.

— Хапеш, а, кучко!…

Дръжката на меча я халоса по тъмнокосото теме. Не смъртоносно, само колкото да я зашемети, докато довършват приятелчето й.

Секирата на Вълкодав пресрещна и отхвърли свистящия меч. По острието му имаше кръв. Кого ли бе успял да посече? Тилорн?

— Северно изчадие! — изсъска разбойникът на солвянски на Вълкодав, който не се усъмни, че го чува да говори на родния си език. — Ти прекосяваш земите ни заедно с велхите и сегваните. И ще пукнеш заедно с тях!

Вълкодав не отвърна. Дългият меч изсвистя отново, насочен към нозете му. Той с лекота избегна удара, прескачайки острието. Мечът бе великолепен. Притежателят на подобно чудо би следвало да борави с него по-подобаващо. Свестилата се Ниилит се надигна и поради липсата на друго оръжие запокити една шишарка по похитителя си. Шишарката безобидно отскочи от изопналото ризницата рамо.

Вянинът бе наясно, че си има работа с опитен воин. Опитен и жесток, но високомерен. Свикнал бързо да побеждава. Значи можеше да се пробва да го направи на балама.

Отблъсквайки поредния удар, Вълкодав закачи с крак коренището на смриката и падна на едно коляно, като насмалко не изтърва брадвата. Противникът му с едно движение развъртя тежкия меч и с пъшкане стовари сабления удар. Ниилит неистово изпищя. Разбойникът бе почти сигурен, че е разполовил противника си, но мечът със стържещ звън се плъзна по тъпата страна на брадвата. Острието й се стрелна напред и разбойникът нададе див вой: мечът и два пръста от дясната му ръка паднаха в тревата.

Стигна му умът да хукне да бяга. Криволичейки покрай елите, потъна в гъсталака. Вълкодав можеше с лекота да го догони или да проследи кървавите дири. Дори направи крачка напред, но се спря. Не вървеше да зареже уплашената хлапачка. Жива е, здрава е — и това стига.

Ниилит се овеси на врата му. Не плачеше, а цялата трепереше. Вълкодав я галеше по разчорлените черни къдрици и си мислеше, че непременно ще й намери дом, където към тези коси никога няма да се пресегне нечия граблива ръка. А ако на земята няма такъв дом, ще го построи.

Вдигна меча на разбойника от земята и пое назад, към пътя. Щом конникът бе сграбчил хлапачката, за да препусне накъдето му видят очите, значи работата е станала напечена и не може да става и дума за някаква победа. Точно така — Вълкодав чу подвикванията на другарите си от кервана. Нападението бе отблъснато.

В суматохата на преследването той се беше заблудил, че се е отдалечил само на броени крачки от пътя. Оказа се, че са поне сто. Ниилит подтичваше подире му, препъвайки се в ниските храсти. Все гледаше да се хване за колана му, но пръстите й се плъзгаха.

Ако главорезът е сторил нещо на Тилорн, мислеше си Вълкодав, ще тръгна по дирите му. И ще го изкормя.

Поспря се при падналото животно. Щом видя хора, то повдигна глава, изстена и направи опит да стане, но не успя. Задните му крака не се движеха.

За зла участ конят бе бял, без нито едно петънце. Вяните знаеха, че точно такива коне теглят по небето слънчевата колесница. Вълкодав коленичи до благородното животно, махна седлото и разкопча юздата с фин сребърен обков, преди да го освободи.

— Тичай на Небето, конче — тихо каза той, галейки меките ноздри. — Качи се по вечното Дърво на небесата, отвъд синия океан, за да тичаш из сребърните поляни. Там Майките ще изтъкат новото ти тяло, ще ти скроят ново, още по-хубаво кожухче. Пак ще се превърнеш в жребче, за да се родиш на този свят. И кажи на Стария Кон, че един зъл човек те е повел към мъките, а Сивия пес те е пуснал на свобода.

Ниилит не забеляза кога е успял да измъкне ножа. Конят потрепери за последен път и утихна…

Тя рязко се отдръпна, изхлипа и хукна към пътя. Вълкодав взе меча, седлото и юздата и тръгна подире й.

Камък му падна от сърцето, щом зърна Тилорн, който не само беше жив, но и за пръв път бе успял да седне в талигата без чужда помощ. Лицето на недъгавия бе изцапано с кръв и в опитите си да я избърше, той, разбира се, още повече я размазваше. Ниилит вече се суетеше около него и мокреше парцалчето с вода от манерката.

Вълкодав хвърли на земята плячката си, отмести ръцете на учения мъж и лично се зае бързо и внимателно да опипва главата му. Оня обгърна китките му с дългите си пръсти, на които вече имаше зародиши на нокти, и Вълкодав отбеляза, че мъдрецът показва наченки на сила.

— Вълкодаве! — със страдалчески глас промълви Тилорн. Говореше с мъка, защото устата му беше разбита. — Заслужавам жив да ме одереш! Не познавам обичаите ви и сам не знам какви ги плещи проклетият ми език. Хайде, удари ме! Наругай ме!… Само не си тръгвай!

Вълкодав си спомни как същият този човек бе разговарял с палача и се учуди. Но най-учудващото бе, че в неговото собствено гърло бе заседнала някаква буца.

— Я се разкарай… — измърмори той накрая. Остави Ниилит да направи необходимото, да спре течащата от носа на Тилорн кръв, заобиколи каруцата и се зае да сваля оръжието и дрехите от тримата убити разбойници, натръшкани до колелата.

При схватката бяха ранени няколко души от кервана, с което общо взето загубите се изчерпваха, ако не се брояха разпраните денкове. Вечерта до разпаления огън Вълкодав чистеше отнетия от разбойника меч и с половин ухо слушаше разсъжденията на Фитела, че при следващото пътуване трябва да вземат и кучета, защото отдалеч надушвали опасността.

— Сега ни беше достатъчен Вълкодав — каза Авдика и здравите му зъби блеснаха на светлината на огъня. Охранителите се разсмяха така, че Аптахар дори изръчка сина си с лакът и хвърли бърз поглед към вянина — дали пък не се е засегнал. Вълкодав не се засегна. Неговият прародител наистина беше куче, отървало прамайката на племето от злите вълци, а после, както си му е редът, се беше превърнало в снажен мъж. За какво имаше да се обижда?

За стотен път бършеше с мека кърпа острието, лежащо в скута му. Мечът бе вянски, отлична старовремска изработка. Незнайният майстор дълго беше пречиствал на огън желязото от мазния черен камък, а после грижовно го бе оставил да изстине, без да го излага на въздействието на студено въздушно течение или вода. Полека го беше ваял с чука върху наковалнята, за да го окъпе накрая със специално приготвена парлива билкова отвара, та да се надиплят върху острието кафеникаво-сребристите ивици, които образуваха фантастични повтарящи се рисунки от ръкохватката та до самия връх на острието. Вълкодав не откри върху меча никакво клеймо. Това само по себе си говореше много. Чувал бе от баща си, че великите майстори от миналите векове не са поставяли своя знак върху изработените от тях оръжия, защото са смятали, че хората и така ще ги отличат измежду останалите. С крайчеца на окото си Вълкодав долавяше завистливите погледи на охранителите. Всички виждаха, че върху тъпото на секирата му се мъдреше същинска бразда, а мечът изобщо не бе пострадал. Това бе оръжие, което се търгува срещу теглото му в злато, а купувачите не се оплакват от скъпотията.

Трябва да набави за него и подобаваща ножница…

— Ниилит ми каза — тихо рече Тилорн, — че ти си… че се е наложило да умъртвиш коня.

— Наложи се — каза Вълкодав и удари с нокът по острието. То иззвънтя — звукът бе силен и бистър.

— Нямаше ли начин да бъде излекуван? — попита Тилорн. — Ако беше счупил крак, щях да се опитам…

Вълкодав извърна глава и го погледна. Ученият мъж лежеше по корем, подпрял с юмрук брадичката си, и гъделичкаше с пръст заровилия се в брадата му Прилепчо.

— Гръбнакът му беше счупен — каза Вълкодав. — Целех се в ездача, но пострада конят.

Тилорн въздъхна.

— Да беше довършил и мен.

— Трябваше, да — измърмори Вълкодав. Постави меча върху главата си и силно притисна дръжката и острието към раменете си. Щом отпусна ръце, мечът се изопна като пружина. Няма да се счупи, дори да го пъхнеш в цепнатина на скала и да увиснеш с цялото си тяло на него. Сега бе сигурен, че рисунките не са имитация, че мечът разсича гвоздей и разрязва паднало върху острието му пухче.

Тилорн дълго събира кураж и накрая се реши.

— Моля те, не ми се сърди — виновно поде той. — Аз съм невеж човек, който тепърва има да се учи. Имай тази добрина… обясни ми все пак с какво те засегнах.

— Нарече ме човекоядец, ето с какво — каза Вълкодав.

— Как? — ужаси се Тилорн. — Аз…

Вълкодав подпря лакти на меча, който се огъна едва забележимо. Мълчанието се проточи. Как да разясни на чуждия човек, че там, горе, има една Велика Майка, Вечно Съществуваща Отвъд, която в деня на пролетното равноденствие е родила този свят заедно с Боговете, хората и деветте небеса? Как да му разкаже, че Господарката на съдбите, Богинята на закона и правдата е жена? И за това, как от другия свят е долетяла пламтящата планина, а Бащата Небе се е изпречил между нея и Майката Земя?

Впоследствие Тилорн щеше да го разпитва и лека-полека да задоволи любопитството си. Да узнае, например, че никой вянин няма да легне на земята и да притисне тяло към нея така, както го прави, когато ляга с жена, освен по време на обреда по случай първия посев. Може би само по време на война или на лов, когато няма друг изход. Но щеше още много вода да изтече дотогава, а сега Вълкодав мрачно мълчеше, отчаян, че не намира най-точните думи.

— Жените са свещени! — най-после каза той. И сложи край на разговора.

… В четата на Фитела освобождаваха от нощна стража отличилите се в боя воини. Но след като прегледаха ранените, стана ясно, че Вълкодав няма да може да се наслади на заслужения сън.

Той мълчаливо сви рамене и легна под навеса: нека да го събудят, когато му дойде редът…

— Май си убивал днес? — плахо подхвърли Тилорн.

— Така е — рече Вълкодав, недоумявайки накъде бие ученото му приятелче.

— Значи ония пак ще дойдат на третата нощ? — бе следващият въпрос.

Стори му се, че Ниилит затаи дъх в мрака, защото отново изживява оня кошмар и се страхува да чуе неговото „да“.

— Няма да дойдат — отвърна той.

— Защото е имало битка, така ли? Прави ли разлика вярата ти между нея и убийството?

— Не е там работата — измърмори Вълкодав. — През нощта ще има буря… никой не идва след буря.

— Извинявай за любопитството — продължи след кратко мълчание Тилорн. — Там, под дъба… Когато се развъртя с трепетликовия кол… Това какво беше?

— Душите им — рече Вълкодав.

— Ама на мен ми се стори, че ти се сражаваше с нещо материал… с нещо истинско…

Вълкодав дълго мисли, преди да отговори.

— Има различни души — каза най-сетне той. — Праведната е като светло облаче… Боговете я призовават и тя отлита. А на изедници като Човекоядеца или оня палач и душите им са като леш.

Пчелите, скрити в дупките на дънерите, пръхтящите и душещи въздуха коне и Прилепчо, който все гледаше да се сгуши в пазвата му, не го излъгаха. Късно през нощта, точно когато Вълкодав и Аптахар обикаляха талигите, от запад, откъм Морето на залеза, изпълзя огромен дъждовен облак. В недрата му беззвучно трептяха червеникави мълнии. После заприижда глух тътен. Събудилите се керванджии със страх и благоговение се загледаха в пламналите небеса. За да се предпази, единият от воините, млад велх, почна да изписва с длан пред гърдите си свещения знак на разполовения кръг. Ниилит се сви на кълбо и зашепна нещо, затворила очи и затулила с длани ушите си. Народът й смяташе бурята за знак, че Великата Богиня се гневи.

Когато плисна дъждът, Аптахар се мушна под една от каруците и повика при себе си Вълкодав, но оня не го последва. Вянинът се отдалечи от наредените една до друга талиги и се обърна натам, където най-често шибаха камшиците на мълниите. Вдигна глава към зейналите небеса и тихо се примоли.

— Господи мой, Повелителю на Бурята — шепнеха устните му. — Ти, който поразяваш студения Змей със златната си брадва… Мъртва е душата ми, Господи, празнота зее в гърдите ми… Защо съм тук? Защо не ме взе при себе си?…

Живите струи окъпваха белезите на обърнатото към небето лице, стичаха се по страните, по брадата и стегнатите плитки. Близките мълнии запалваха огньове в кристалното мънисто. Гръмотевичното колело се търкаляше зад облаците. За миг бръчките на разкъсаните от вятъра облаци се подредиха и образуваха сурово мъжко лице, обрамчено от черни, леко посребрени коси и огненозлатиста брада. В сините очи пламтеше небесен огън.

— ВЪРВИ — рече то гръмотевично. — ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ.

На другия ден край пътя все по-начесто започнаха да се нижат села. Дъхът на северния вятър стана осезаемо солен. Сетне гората свърши и талигите се изтърколиха на голям равен път, по който сновяха конници и пешаци. Към пладне далеч на хоризонта се показа безкрайното синьо море, а отпред се извисиха кулите на престолния Галирад.