Вълкодав

13. Песента на Смъртта

Границата на планинската страна беше рязко очертана. Сякаш някога, в незапомнените дни на младостта на света, изпъкналият щит на земята се е разкъсал и пръснал, неиздържал на натиска. И едната част на щита е останала на мястото си, а другата се е откъртила и се е разпаднала на чудовищни отломки. А когато всичко утихнало, тези отломки така си и останали да стърчат към небесата във вид на каменни грамади. А може и да се е случило по друг начин. Във всеки случай вяните предполагаха, че точно тук някога е избухнала тъмна чужда звезда, долетяла отнякъде извън този свят. И че именно оттук се е разпространила по белия свят Великата нощ, продължила трийсет и три години.

Независимо дали е било така, или не, планините си стояха на мястото. И от зелените предпланински местности, обрасли с орехови дървета, както в Сакарем, тук нямаше и помен. Планините започваха с отвесна скална стена, издигаща се на неколкостотин стъпки.

Водата, вятърът, мразът и просто отминалите векове доста се бяха потрудили над нея, но на много места добре се забелязваха слоевете и пластовете разнороден камък, ту разположени на прави ивици, ту разкривени и пречупени по най-немислим начин. На места тези пластове напомняха каменна зидария и ставаше ясно защо солвяните и нарлаките наричаха тези планини Заключени.

Стената гледаше на север и слънцето никога не я огряваше. Навярно затова границата на вечните снегове тук се спускаше съвсем ниско и от нея вееше хлад. На няколко версти от стената дърветата започваха да стават все по-дребни и да оредяват, а после съвсем изчезваха. А под самата грамада, на няколко дължини от изстрел с лък, лежеше тревиста пустош, през която минаваше пътят.

Опричната страна, размишляваше яздещият до кнесинята Вълкодав. Железните планини. Я гледай как страни от тях добрата гора, отстъпва, не иска да расте наблизо…

Пътят също се стараеше да не се притиска плътно до стената, при подножието на която тук-там бяха натрупани цели хълмове от скални отломки — следи от чудовищни свличания. Под всеки от тези хълмове спокойно би се събрал целият галирадски прикът.

Упоритият живот обаче навсякъде взимаше своето. Дори по самата стена се катереха здраво вкопчили се храсталаци, израснали от семена, пренесени от птиците или от вятъра…

Предишната вечер Вълкодав бе измъкнал картата си и я беше показал на Дунгорм. Благородният нарлак отпърво се обезпокои: как така, откъде има това телохранителят?… Обаче после видя в ъгъла името на болярина Серт и трицветното шнурче с потъмнелия печат и се успокои. Дунгорм уверено посочи върху картата границата на планинската страна и отбеляза клисурата, която се пресичаше от Препятствието. Скоро щяха да преминат оттам. Вълкодав погледна картата, запомни наученото и я скри под ризницата си, която почти не беше свалял по време на пътуването и с която бе свикнал, сякаш му бе втора кожа.

Настроението на велимореца беше превъзходно. Тази вечер, в най-лошия случай на следващата сутринта, той очакваше да срещне господаря си, когото явно искрено обичаше. Веднага се усеща кога човек просто изпълнява задълженията си и кога служи, както се казва, по съвест. Вълкодав смяташе Дунгорм за достоен човек. Да си представи посланика сред слугите на Човекоядеца му изглеждаше толкова невъзможно, колко, да речем, да си представи Тилорн сред тях. А сред слугите на сина му?… Нито му беше приятно, нито пък имаше достатъчно време да мисли за това. Кръвните отмъстители не са нито добри, нито лоши. Те просто си отмъщават — и туй то. Така че настроението на Вълкодав беше далеч не толкова тържествено, колкото на Дунгорм.

Той очакваше неприятности.

Този, или тези, които бяха тръгнали на лов за кнесинята, вече двукратно се бяха опитали да се доберат до нея. Щеше да е много странно, ако не се пробваха и трети път. А тъй като вече не им оставаше време — Винитар спокойно можеше да пристигне и преди настъпването на нощта — ударът можеше да се очаква всеки миг. И какво по-удобно място от това тук, на тясната ивица открита и равна като лопата за хляб поляна? От която няма и къде да се избяга, освен в някой планински проход без изход?… В тясна цепнатина, където в края на краищата ще ги притиснат и ще ги избият до един?…

Вълкодав своевременно се посъветва със старшините и честно сподели с тях опасенията си. Опитните воини го изслушаха и никой не възрази.

— Какво, сигурно ще ни посъветваш да наденем броните? — усмихна се Аптахар. Той добре си спомняше пролетта.

— Момчетата ще започнат да мърморят — въздъхна Декша. — Не са чак толкова леки ризниците. Ока и четвърт желязо, не е шега работа…

— Хайде сега, няма да се изсипят — разсъди Мал-Гона. — По-добре да се подсигурим без нужда, отколкото да го закъсаме.

У дома, в града, те бяха стражи. И ако не ставаше въпрос за залавянето на уличен крадец, бяха свикнали да вършат това, което им каже началникът: дружинният витяз или наелият ги търговец. Да решават сами се оказа и повод за гордост, пък и по-трудно, и по-интересно. А и боят при Кайеранските тресавища вече беше показал, че това им се удава нелошо.

— Ако ни нападнат, аз бих поставил стена от щитове — каза Декша. — Нека да пробват да пробият през моите храбреци!

Мал-Гона поклати глава:

— Да бяха конете ни с нас… Ако изведнъж се окаже, че те имат от нашите велхски колесници, никаква стена от щитове няма да ти помогне.

— Длъжни сме да спасим владетелката — каза Вълкодав.

— Витязите имат коне — промърмори Аптахар. — И велиморците.

— Договорете се с Дунгорм — предложи велхът. — Ако се случи нещо непредвидено, качвате с него кнесинята на седлото — и дим да ви няма…

Вълкодав можеше да се обзаложи на каквото му предложат, че тримата старшини, както и той самият, веднага помислиха за ранените, слугините, дойката и лечителя, за Мангул и доведения й син. И за петдесетимата добри момъка, на които вероятно никой нямаше да им доведе бърза кобила и да им подаде поводите.

— Все някак ще успеем да ги отблъснем — изрази общото настроение Аптахар.

Те изобщо не споменаха лъчезаровите витязи като бойна сила. Каква е ползата да разчиташ на някой, който вече веднъж те е подвел.

— Накъде ще избягаме? — попита вянинът. — Кой знае, може точно сега да ни дебнат отпред!

Изрече тези думи и почувства как в крайчето на съзнанието му се заражда неясна мисъл. Да избягат с кнесинята, да се промъкнат покрай Винитар? Кой знае кога той ще успее да дойде. Вълкодав вдигна глава и погледна в небето, както винаги, когато трябваше да поразмисли. Така. Разбойниците в никакъв случай не биха ги нападнали от тази посока… само от онази…

— Да тръгваме! — каза той на тримата предводители. И почти на бегом се завтече към колата, покрай която Дунгорм разговаряше с кнесинята, а горе, с юздите в ръце, гордо седеше старата дойка.

— Владетелке — каза той на кнесинята, когато Дунгорм и старшините се отдалечиха, всеки при своите си хора. — Страхуваме се да не ни нападнат пак. Бъди така добра, сложи си отново ризницата.

Еленя Глуздовна мълчаливо се подчини. Веднага разкопча топлата плетена жилетка, напъха я в ръцете на Храброслав и бързо взе донесената от една от прислужниците й броня, за да я облече. Вълкодав погледна към Хайгал и тя му намигна. Миналата нощ, когато той напускаше владетелката кнесиня, дойката, застанала изморена на входа, го дари с изпепеляващ поглед и бързо се вмъкна вътре; какво ли е направил на момиченцето й безсъвестният вянин?… Защо вече не плаче, жива ли е?… Изключително опитната бабка за миг бе разбрала станалото. Вянинът не беше направил и три крачки, когато Хайгал със същата удивителна бързина излетя навън.

— Наведи се! — строго нареди тя на едрия телохранител.

Вянинът се наведе. Бабката чевръсто го хвана за ушите и… го целуна със сухите си сбръчкани устни по челото и страните.

— Благодаря ти, синко… — тихо, за да не чуят близнаците, каза тя.

Затова пък господарката кнесиня от сутринта насам нито веднъж не бе вдигнала поглед към Вълкодав. Трудно е да погледнеш в очите мъж, успял да опази твоето целомъдрие по-добре от самата теб.

Аптахар се върна пръв от отряда си, присъедини се към Вълкодав и известно време крачи мълчаливо до вянина. Изглежда, обмисляше нещо.

— От началото на пролетта сме заедно — проговори той накрая. — А пък моя брат го уби вянин. По-малкия ми брат. Хегова опашка! Кога съм можел да предположа, че ще съм заедно с вянин? А?… Питам те!

Вълкодав нямаше какво да отговори и си замълча. Все едно, не възнамеряваше да разказва на Аптахар как самият той някога е мразил до смърт сегваните. Всички до един. Също, между другото, с причина. И как после, когато попадна в каторгата, набързо се излекува от тази глупост.

Аптахар позаглади грижливо къдравата си брада само за да я смачка след това в юмрука си.

— Ето какво, вянино… — каза той. — Може би, когато се доберем до Велимор, да вземем да си смесим кръвта четиримата? Аз, ти, Декша, Мал-Гона… Нали трябва да се поддържаме един друг. Нали не си против?

Вълкодав не беше против. Макар че кръвното побратимяване бе прекалено отговорно нещо, за да се решава ей така, без колебание. Това родство означава повече от даденото от предците, защото сам си го избираш. И ако се случи да има раздори между побратими, за тях се помни и след сто години.

— Хубаво е това — каза Вълкодав. — Но нека първо отведем владетелката.

А наум си каза: ако наистина се стигне до побратимяване, дано не пострадат и тримата старшини от сина на Човекоядеца…

— Лъчезаровците нещо поизостанаха — отбеляза Аптахар, оглеждайки се назад. Наистина, лъчезаровата хайка, която се движеше на известно разстояние зад ратниците, не си даваше много зор. Изглежда, гордият Лъчезар не искаше „да диша прахта“, макар че нямаше и помен от прах: рядко използваният път беше обрасъл с гъста жилава трева. Вълкодав погледна към своите хора. Зоркият Храброслав стоеше изправен в целия си ръст върху колата, придържайки се за предната стена, и не откъсваше напрегнатия си поглед от границите на рядката гора. Дългите, боядисани на разноцветни райета, вълнени поли на слугините се влачеха по тревата, а до всяко от момичетата крачеше по един младеж. Още петнайсетина воини се движеха в близост до колата. Може и да се случи нещо, може и да не се случи, но ще бягат, изоставяйки ранените, само в най-краен случай.

Скалната стена пред тях се издаваше в полето във формата на нос, остър и непристъпен. Ако в краен случай на Вълкодав му се наложеше да се катери нагоре, той би потърсил друго място. Надвисналите червеникави канари внушаваха респект. Доколкото си спомняше, според картата по-нататък започваше широкото устие на клисурата. По думите на Дунгорм тази клисура само изглеждала дълга и леснопроходима, но в действителност скоро завършвала в непроходима стена. А от другата страна на устието се издигала удивителна скала на кафеникави и жълти ивици. Преодолееш ли я, веднага се озоваваш на стеснения заради морените път към Препятствието.

Вълкодав виждаше как съгледвачите, които препускаха пред тях на пъргавите си коне, свиха зад скалистия нос, изчезнаха за известно време от поглед, а после отново излязоха на открито и дадоха знак с ръце, че пътят е чист.

— Ти си вянин, аз — сегванин. — Аптахар завиваше с ръка брадата си, като все така крачеше широко и неуморно. — В името на пъпа на Родана, доживяхме! Побратимихме се!…

Вървящият пешком отряд заобиколи острия издатък на скалата и тръгна да прекосява отвора на клисурата-капан. Дунгорм не беше излъгал: клисурата наистина беше впечатляваща. Изглеждаше, че по-нататък се открива изглед към привлекателна долина, просторна и губеща се в далечината. Там беше пълно със зеленина, а по едната скална стена подскачаше пенлив ручей. Отпред, като стражева кула, се извисяваше скалата с цветните ивици.

— Спящата змия! — с гордост се обади Хайгал. Тя без усилие разпознаваше родните места, които не бе виждала от петдесет години. През цялата сутрин Вълкодав я беше слушал и вече бе започнал да разбира, че може и да не разпитва Дунгорм, за да проверява думите на старицата. Така или иначе, сега не му беше до това. Той оглеждаше рядката гора, хвърляше коси погледи към дремещия Прилепчо, който се бе унесъл от равномерния му ход, и си мислеше: ако аз бях разбойник, бих… бих, може би, дори точно сега…

Момъкът съгледвач, яздещ близо до гората от лявата страна на кервана, и изправеният в колата Храброслав закрещяха едновременно. Всички глави веднага се извъртяха в тази посока.

От гората, от обагрения в червеникаво и златисто гъсталак, право срещу тях препускаха конници. Много. Сигурно към стотина. И първото, което видя Вълкодав, бяха белите маски от брезова кора, закриващи лицата им. Маските на някои от ездачите, явно по-знатните, бяха обковани. Включително и тази на главатаря. Той яздеше великолепен бял кон и с лявата си ръка размахваше меч.

Щом изскочи от гората, отрядът на нападателите веднага се раздели на две неравни части. По-малката се насочи зад каменния нос, за да нападне изостаналите витязи, а другата се спусна към вървящите пешком. Виждаше се как под копитата на конете хвърчат буци пръст със зелена трева по тях.

Колко време е необходимо на ездач, препускащ с всички сили, да премине малко повече от половин верста и да връхлети върху крачещи пешком ратници? Съвсем малко. Но ако сред пешаците никой не изпадне в паника, ако всеки войник уверено знае какво трябва да направи — то през това време и те могат да свършат доста работа. Бързо скриха кнесинята и момичетата зад колата, прикриха ранените с резервните щитове. Най-добрите стрелци се обърнаха срещу връхлитащите конници и вдигнаха предварително приготвените лъкове. След боя над Кайеранските тресавища нищо не можеше да ги изненада или изплаши. Пък и сега им предстоеше да се сражават не с неизвестна нощна сила, а с най-обикновени хора от плът и кръв, и то под яркото слънце, посред бял ден. Имаше разлика.

Суровите юнаци не си губеха времето. Измъкваха от разкопчаните, спуснати върху бедрата им колчани, рязани или бронебойни стрели и ги пускаха да летят. Добре че конниците още от самото начало бяха напълно достижими за опитен стрелец. Разбира се, не всички стрели попаднаха в целта, но няколко коне се търкулнаха на земята. А и неколцина конници тупнаха като пънове от седлата. Вълкодав засега не се хващаше за лъка: имаше време. Ратниците, добре обучени от старшините си, стреляха по команда, всички едновременно. Може би от това нямаше особена полза, но определено внушаваха страх. Веднага се виждаше, че нападателите са налетели не на изплашените придружители на керван, готови едва ли не като зайци да се разбягат из храстите, а на воини, дето съвсем не са от страхливите и са свикнали да се отбраняват.

Жадоба?… — мислеше си Вълкодав, като не се отделяше от кнесинята и следеше какво става във всички посоки. Нима отново е Жадоба? И тогава, при блатото?… А защо не?…

Усети, че гази във вода. На излизане от клисурата бързият ручея се разделяше на седем малки струи. Множество ръце незабавно подхванаха корпуса от маронгово дърво на колата, за да помогнат на наострилия уши кон.

Междувременно смъртоносната стрелба свърши работа. Разбойниците се разколебаха, дръпнаха юздите на конете си и се отклониха встрани, без да стигат до ръкопашен бой. Галирадските ратници, с щитовете в ръце, хукнаха напред. Към скалата на цветни ивици, извън капана. Ясно беше, че нападателите се стремяха не толкова да влязат в сражение, колкото да ги изплашат и да ги изтласкат настрани, в клисурата без изход. Където бе много вероятно да ги очаква засада. Да речем, трийсетина елитни стрелци с двоен запас от стрели. Напълно достатъчно.

Велиморците на коне начело с Дунгорм се постараха да дадат време на пехотинците. Те забелязаха, че разбойниците са спрели да си поемат дъх, успокоили са конете си и се готвят за нов набег — и се хвърлиха да пресекат пътя им.

Храбрите воини с готовност щяха да се сблъскат с врага лице в лице, и въпреки че доста му отстъпваха по численост, все пак да се хвърлят в неравен бой, за да защитят годеницата на своя господар. Но засега не се налагаше да се принасят в жертва. Мъдрият Дунгорм беше успял да направи с разбойниците това, които те самите не бяха смогнали да сторят с пехотинците: изплаши ги и ги накара да свърнат встрани. Спящата змия се приближи на още десет крачки. И още на десет. Какво ли имаше отпред? Съгледвачите не бяха успели да надникнат зад нея.

Е, как е, Жадоба? — каза си Вълкодав, като гледаше обърканите разбойници. Свикнали сте да режете главите на онези, които щом видят острие, веднага пълнят гащите. Но щом някой ви се озъби, с вас става същото…

Те бягаха към скалата на цветни ивици. Бягаха, увесили на гърба си щитовете, отдалечаваха се с мрачна упоритост от неизбежната смърт. Чуваха се само пресипналото дишане и тропотът на няколко десетки чифта крака. Запотените мъже с шлемове и тежки ризници от време на време злобно псуваха през зъби. Слугините, вдигнали полите си, блещеха ослепели от страх очи. Ако разбойниците притиснеха малкия им отряд и го обградяха плътно, мъжете поне можеха да се бият, а на тях какво им оставаше? На тях и на ранените, които се търкаляха из колата, подскачаща от буците пръст?…

На кнесинята не би й било по силите сама да носи щит; пак добре, че издържаше тежестта на ризницата от четвърт пуд. Вместо щит около нея бяха телохранителите. Вълкодав, естествено, можеше да качи владетелката в колата. Или на гърба на бялата Снежинка. Но ако той беше прав и разбойниците наистина преследваха точно кнесинята, те първо щяха да се заемат именно с колата. Да не говорим пък за ездачка на бяла кобила. Но ако кнесинята останеше в тълпата, трудно щяха да я открият зад притиснатите един към друг гърбове!

И ето, че Спящата змия надвисна над главите им. Те бягаха към нея, както преди време към светилището. Само че с тази разлика, че тогава в светилището ги чакаха приятели. А тук? Какво щяха да видят зад скалата? Отрядът на кунса Винитар, бързащ да им помогне? Или засада, която смъртоносно ще ги обсипе със стрели?

Те бягаха, защото нищо друго не им оставаше.

Съгледвачите се носеха напред, завиха зад скалната кула и почти веднага отскочиха назад и направиха уговорения знак. Значи не бяха забелязали нищо подозрително.

— Ускори крачка!… — закрещя Аптахар. — По-живо, по-живо!…

Той виждаше, че конниците се готвят за нов набег. Явно беше, че ловците не се стремят особено да се приближат плътно до озъбилия се дивеч, който изобщо не желаеше да се превърне в лесна плячка. Обаче не можеха и да си позволят да изпуснат бегълците.

Велиморците, готови да пожертват себе си, отново се хвърлиха да пресекат пътя им…

— В името на Еднокраките и Еднооките! — изруга някой на велхски до Вълкодав. — Това пък какво е?… Може ли така да се бяга!…

На младите, разгорещени юнаци им се късаха душите, че не се изправят срещу неприятелите, както повелява древната чест.

— Стига сте си чесали езиците!… — изкрещя Мал-Гона. — Какво, да не заспахте в движение, не съм виждал по-тромави хора!

Разбойниците за втори път не пожелаха да влязат в ръкопашен бой с велиморците. Напротив, голяма част от тях неочаквано обърна конете си и се устреми към клисурата-капан. Галирадците вече завиваха зад Спящата змия, когато преследвачите им изскочиха обратно в равнината. Сега зад гърбовете на всички ездачи стоеше по още един разбойник, с лък или самострел в ръцете.

Вълкодав все поглеждаше нагоре, към каменните корнизи и към обраслите с дребен храсталак върхове на скалите. На света няма непреодолими канари. Човек може да се изкачи където си поиска, стига да има достатъчно време. Но разбойниците или не бяха разполагали с необходимото време, или не бяха очаквали, че преследваните ще решат да си пробият път към Препятствието… Вълкодав така и не забеляза стаили се стрелци на върха.

Конете на нападателите, изтощени от двойната тежест, препускаха бавно и тромаво, но все пак настигаха бягащите. Намеренията на Жадоба — а Вълкодав с все по-голяма увереност вярваше, че това бе именно Жадоба, — не предизвикваха съмнения. Той не искаше да им позволи да се доберат до Препятствието. Искаше да ги обкръжи, да препречи пътя им и да ги повали в движение.

Солвяните, сегваните и велхите хриптяха задъхано и псуваха здравата, но бягането така и не се превърна в бягство. Навярно защото заедно с воините бяха тези, на които им беше още по-тежко. Девойките капнаха от умора, младежите ги мъкнеха за ръцете и си ги предаваха един на друг. После започна доста стръмно изкачване и в задницата на колата с ругатни едновременно се опряха двайсет и две длани.

Озовали се зад Спящата змия, бегълците трескаво впериха поглед в далечината: Винитар!… Не се ли вижда Винитар?… Пред тях нямаше никого. Затова пък веднага ги удари тежката миризма на сяра. Още стотина крачки и много от тях започнаха да прикриват уста с ръкави или просто с длани. Но как да се прикриеш, когато трябва да бягаш? Щеш не щеш — дишаш с пълни гърди.

На това място винаги вилнееше студен вятър, който слизаше от заснежените планински върхове и вледенените скали в равнината. Той долиташе откъм Препятствието и донасяше облак смрад. Тук гората беше отстъпила още повече от скалната маса. Очевидно никакъв живот не можеше да издържи дълго на зловонието от пропастта. Самата клисура напомняше за каменна река: някаква сила, бушувала тук в отдавнашни времена, бе измела навън находища от чугуненосивите скали. Стената, обърната към гората, бе покрита с жълт слой наноси.

Вълкодав почувства как от задушливото зловоние сърцето в гърдите му болезнено се свива и се зачуди какво ли ще стане, ако разбудената от миризмата кашлица го накара да се превие още сега. До този миг зловредната болест не се бе съобразявала с нищо…

— Подкарвай, бабо! — извика той на старата Хайгал.

Можеше и да не крещи. Дойката насочваше умело коня и колата между каменните блокове. Ако имаха поне малко време, щяха да се убедят, че друг път за преминаване тук просто няма. Впрегнатият кон, свикнал да тегли послушно колата накъдето му посочат хората, само пръхтеше. По-своенравните коне на старшините започнаха да цвилят неспокойно и да се опитват да се изправят на задните си крака. Опитните велхи омотаваха муцуните им с парцали, откъснати на бърза ръка от дрехите. Това помагаше. Дунгорм и Хайгал бяха единодушни, че рано или късно ще се наложи да оставят конете. Обаче засега никой не бързаше да ги отвързва от колата.

Тревата също не искаше да расте, изложена на отровния вятър. Под краката на бегълците хрущеше безплодна баластра. Даже не остъргана и изгладена от водата баластра: в клисурата, пресечена от Препятствието, не течеше нито река, нито ручейче. Дребният чакъл нараняваше краката през кожените подметки на ботушите. Ако не бяха камъните, щях да бягам по-бързо, мислеше си кнесинята. Да, разбира се, ако не бяха камъните, бих тичала сама. Всичко се повтаряше, както онази нощ на Кайераните. Само че сега, сменяйки се, я водеха за ръка Храброслав и Храбробор, а Вълкодав крачеше отзад. И също както в онази нощ, някой силен и зъл се опитваше да я погуби, а други хора я спасяваха. Онзи път загинаха Варея и спътникът й. Кой ли е наред днес?… Досега бяха пролели кръв само разбойниците, повалени от точни изстрели, но всички бяха наясно, че с това няма да приключи всичко. Заедно с живите тичаха и бъдещи мъртъвци, които също сипеха ругатни и груби шеги, ободрявайки себе си и приятелите си. Когато се устремиха към Спящата змия, кнесинята дори се намръщи на косия поглед, хвърлен към нея и телохранителите: ето значи, на кого изобщо няма да му се наложи да умира! Тя си помисли, че този човек е прав и неволно се почувства страничен наблюдател, когото случващото се не може да засегне по никакъв начин. На седемнайсет години е трудно да повярваш, че скоро ще умреш. Тя знаеше, че ще се спаси. По-точно — че ще я спасят. А кой щеше да спаси останалите?

Но всичките тези мисли много скоро избледняха и се разтвориха в една-единствена: НЕ СПИРАЙ. БЯГАЙ. Когато ти се иска да размениш целия свят срещу миг почивка, не ти е до размишления. Особено ако разбираш, че няма да има дори и кратък отдих, защото тогава смъртта ще те достигне. НЕ СПИРАЙ. БЯГАЙ. Нямаш свобода на волята в нищо, даже в това каква гибел да избереш: от преумора или от вражеска ръка. И всичко това странно се смесва с дълбоката вътрешна увереност: ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД…

В този миг кнесинята смътно осъзна защо умиращото животно до последния миг се опитва да пълзи, макар да е обкръжено от глутница хищници, които вече късат парчета месо от хълбоците му. Защото да дадеш да те разкъсат, без да се съпротивяваш, е прекалено страшно дори когато смъртта те заслепява.

Но някаква част от нейния разум, все още не сварила окончателно да затъпее от непосилния бяг, я съзерцаваше и й се присмиваше. Жена-воин!… Размечтала се кокошката за орлов полет. Да оглавява дружината като майка си!… Ето, глупаче, какво представлява воинското дело. Това не ти е да си лежиш на миндера и да мечтаеш. Ако сега падне този до теб, може би дори няма да си обърнеш главата. Дума не може да става да защитиш някого, да го отнесеш надалеч…

… Когато отстрани се появиха неприветливите сиви канари, на кнесинята й се стори, че вече ги е виждала някъде. Но не можа да си спомни къде, пък и не се и опита да понапъне мозъка си…

Вълкодав и другите опитни воини видяха това, което убягна от погледа на измъчената кнесиня: разбойниците бяха изпреварили бягащите и вече сваляха на земята стрелците. Велиморците напразно се опитваха да им попречат. Стрелците скачаха от конете и изчезваха сред морените. Вълкодав си помисли с отчаяние, че вероятно има някаква скала, от която мостчето през Препятствието се вижда като на длан. И до тази скала разбойниците ще се доберат първи и нищо не може да се направи.

Проходът отпред се стесни и Хайгал дръпна юздите:

— Спри!

Колата нямаше откъде да мине, налагаше се да я изоставят. Прекрасната кола, сглобена с любов от благословено маронгово дърво от най-добрите галирадски майстори. Едва в този миг кнесинята усети с пълна сила, че става нещо непоправимо. Тоест, те, разбира се, ще се спасят — при скалите или даже отвъд Препятствието — но най-вероятно нямаше да види повече колата, която през последните няколко седмици й служеше за дом. А с конете какво ще стане?… Снежинка?… Коленете на кнесинята отново омекнаха…

Няколко воини вече бяха скочили в колата; посивелите от болка ранени бързо биваха изнасяни навън и съпровождани напред — някои хванати под ръка, други направо носени на ръце. Ертан излезе сама. Левият й лакът беше плътно привързан към тялото, за да не се обади раната при някое невнимателно движение. Още в колата жената-воин беше разплела спасителните възли с дясната си ръка и със зъби и сега върху ризата й отново се бе появило петно. Ертан не му обръщаше внимание. Гелам я чакаше от другата страна на тъмнината. Скоро щеше да отиде при него. Но не и преди да мине през трупа на някой и друг враг.

Вълкодав погледна назад, към все още видимото късче от равнината, ограничена отляво от Спящата змия, а отдясно — от безименната черна канара, леко наклонена напред. Ако в деня, когато отпътуваха от Галирад някой му беше казал, че ще дойде време, в един миг от което ще очаква с нетърпение кръвния си враг, единствения си спасител!

Но и при двете скали нямаше никой. Кунсът Винитар, синът на кунса Винитарий, наричан Човекоядеца, не идваше на помощ зад черната канара. А и Лъчезар Лугинич сякаш бе пропаднал зад Спящата змия…

— А откъде накъде пък ще е Спящата? — изпръхтя до него Аптахар. — Тя ли се е натровила от вонята?

— Побързай, владетелке — каза Вълкодав и насочи кнесинята по тясната пътека, където вече се бяха скрили половината от ратниците заедно със слугините и ранените. Хайгал, която още куцукаше след Каейран, не се отделяше от почитаната си господарка. Упоритата старица мъкнеше със себе си торба, в която, подчинявайки се на предчувствието си, предвидливо беше сложила всичко необходимо, според нея. Тя бръкна вътре и измъкна голяма червена кърпа — свещеното було, с което кнесинята трябваше да закрие лицето си преди срещата си с годеника. Дойката започна да завира булото под носа на кнесинята:

— Прикрий си устата, дете, няма защо да гълташ тая гадост…

Кнесинята понечи да вземе кърпата, но Вълкодав не разреши:

— Скрий я! Ще я видят… червена е…

Кашлицата, напънала го отвътре, го накара да млъкне, а после го свали на колене. Острата смрад свърши работата си. За миг пред очите му причерня, после той почувства, че го повдигат. Искаше да се откопчи, успя да си помисли, че се е оказал за нищо не ставащ телохранител, а още колко уроци са останали непреподадени на братята Храбри… Нищо, оказа се, че най-главното все пак е успял да им внуши. Близнаците направиха това, което техният наставник, ако зависеше от него, в никакъв случай не би им позволил. Те мълчаливо го подхванаха, изправиха го и на бегом го помъкнаха напред. Вълкодав усети кръв в устата си и пристъпът почти веднага премина. Винаги се случваше така — от мига, в който за пръв път му потече кръв в деня на завръщането на кнеса. След няколко крачки Вълкодав вече можеше да стои сам. Той отблъсна ръцете на братята и изтри кръвта. Не с длан, а с ръкав, за да не му се изплъзва после мечът. Кнесинята все се обръщаше към него, гледаше го почти като обезумяла.

— Напред!… — изръмжа Вълкодав на близнаците. — Забравихте, че трябва работа да вършим!

Някъде отзад Снежанка жално изцвили. После се разнесе яростен вик, конете зацвилиха неистово, дочу се звън на остриета. Велиморците, останали да прикриват оттеглянето, най-накрая се бяха сблъскали с разбойниците в близък бой. И загиваха един след друг.

През това време слезлите от конете нападатели, които се бяха разтворили като дим между скалите, започнаха да стрелят. Не се показваха никакви, само стреляха. Стрелите, които валяха от небето, не бяха в състояние да пробият ризниците, но се забиваха безмилостно в телата, непокрити с доспехи. Над главата на кнесинята веднага изникна щит. Момичето незабавно придърпа дойката към себе си. Железният обкован щит се удряше със скърцане в камъните.

След пристъпа на кашлицата Вълкодав кой знае защо съвсем престана да чувства вонята на сяра и пред него неочаквано се откри Препятствието.

Безпорядъчно нахвърляните морени донякъде отстъпваха от края, а може би нарочно бяха избутани от някого долу. Те образуваха неголяма площадка, върху която се бяха струпали галирадците. Далечният край на площадката свършваше при началото на бездната. А от нея бавно нагоре пълзеше жълтеникава мъгла. През мъглата се виждаше отсрещният бряг, също толкова скалист и неприветлив. Хайгал не беше преувеличила: до него имаше не по-малко от петдесет крачки. Показа се и мостът. Лек, люлеещ се мост, който висеше на черни въжета, изработени от косми. Мост, съставен от тънки, ненадеждни на вид дъски. Малко по-широк от половин аршин, така че по него да може да минава само по един човек…

Долу, под мостчето, се разтваряше бездънна пропаст. Досега никой не се беше спускал там по своя воля, за да узнае има ли дъно Препятствието. Още по-малко пък някой се беше изкачвал обратно. А отгоре наблюдаваха планини — вечни, равнодушни планини с облачни шапки, загърнати в синкавите наметала на необезпокояваните от нищо ледници. И небето, което изглеждаше зелено заради мъглата.

Мостът обещаваше спасение, но ратниците не се решаваха да го преминат и то не заради страховитата дълбина на пропастта. От другия бряг вече бе долетяло предупреждението. То стърчеше от щита на воина, дръзнал да тръгне по моста. Къса, дебела и тежка стрела, пусната от самострел. Галирадците се опитваха да говорят с ичендарите, но те още не бяха благоволили да отвърнат.

Вълкодав бързо се огледа встрани и, разбира се, веднага видя това, от което се страхуваше най-много. Издатина в отвесните скали, надвиснала над пропастта. Ако разбойници с лъкове се покатереха там, те съвсем лесно щяха да поразят всеки, тръгнал по моста. А и самите въжета можеха да прережат с изстрел от лък. Разбира се, някой точен стрелец би могъл да свали и тях самите от скалата. Но за целта беше необходимо да се излезе от защитата на морените, на открито. Където със сигурност могат да те уцелят от десет различни посоки…

— Давай, бабо — каза Вълкодав на старата Хайгал. — Извикай своите, поговори с тях… — И кимна на най-близкия воин от солвяните, хванал в готовност дългия си кожен щит: — Води я!

— Дойке…

Кнесиня Еленя протегна ръка към старицата. Вълкодав задържа девойката и я премести между себе си и скалата. Братята Храбри мигновено застанаха от двете й страни. Кнесинята се притисна към гърба на Вълкодав и тихо заплака.

Междувременно Хайгал стигна до моста заедно с щитоносеца и спря до една от морените, за които бяха закрепени въжетата. Събра дланите си около устата и закрещя пронизително. Вълкодав почти не разбираше езика, освен отделни думи, научени от самата Хайгал. Не му се беше случвало да срещне ичендари в рудниците, където беше научил всичките известни нему езици.

Известно време отвъд Препятствието мълчаха. Вълкодав се ослушваше напрегнато. После, за негово огромно облекчение, се дочу рязък мъжки глас, който крещеше нещо в отговор. Хайгал го изслуша, обеща кротко нещо на съплеменниците си и се обърна към почитаната си господарка:

— Наредиха ми, дете, да отида сама при тях — съобщи тя на кнесинята със страдание и вина. — Искат да отнеса твоя амулет. Да го видят, казаха, и тогава ще решат…

С каква радост тя би пратила своето девойче на другия бряг и би останала тук, да избожда очите на разбойниците!

Кнесинята решително мушна ръка под плетената си дреха и одирайки ненавикналите си пръсти в желязото на ризницата, измъкна плоска протрита кожена торбичка, която бързо полета към земята. Върху дългия ремък остана да виси украшение от монолитен, голям почти колкото половин длан прозрачен зеленикав камък. С окото на рудокопач Вълкодав веднага разпозна хризолита. Плоският камък бе украсен с изкусна резба: снежната котка Ургау, вкопчила се в смъртоносна схватка с орел. Хайгал сви ремъка и го върза за китката си. Бързо прегърна кнесинята…

Декша Русолявия вече нареждаше стрелците и им обясняваше, че дойката на владетелката трябва да достигне другия бряг при всякакви обстоятелства и на всяка цена. Момците кимаха намусено и вдигаха щитовете. Както всички уважаващи себе си стрелци, те бяха способни да уцелят точно и с тежест в ръката. А мощните солвянски лъкове с рогови дантелени пришивки със сигурност не отстъпваха на разбойническите.

Хайгал и съпровождащият я воин прекосиха на бегом откритата площадка и стъпиха на моста. Тънките дъски под краката им се залюляха застрашително. Долу, от непрогледната, виеща се на кълба мъгла, долиташе приглушен тътнеж, сякаш Будуващите в недрата кипваха огромен котел със зловонно вариво. Вятърът, подухващ оттам, беше топъл, влажен и лепкав. Понякога той разпръскваше облака жълтеникава пара и в дълбината се показваха покрити с блестяща слуз каменни остриета…

Старицата и воинът почти бяха достигнали средата на моста, когато започна бясна стрелба. Но не по начина, по който галирадците и Вълкодав очакваха. Те мислеха, че разбойниците ще започнат да обстрелват дойката и воина с нея, а солвяните ще забележат това и ще се опитат да им попречат. Но не стана така. Първият залп от трийсетина стрели беше предназначен за солвяните. Ако не друго, разбойниците умееха отлично да нападат от засада. Те бяха значително повече от солвяните и действаха съгласувано. Трийсет души изскочиха едновременно на скалата по цялото протежение на площадката и дружно отпуснаха тетивата. Някои от галирадците успяха да се скрият зад щитовете. Други отговориха на мига и дори повалиха неколцина неприятелски стрелци, но и самите те получиха в гърба по една педя желязо заедно с дългата пръчка. Защото, когато стрелят от всички страни, няма особена полза от щита в ръката. Някои скъсаха тетивата на лъка. А други просто паднаха и не се надигнаха повече…

И ето че тогава стрелите полетяха към двамата на моста.

Това беше убийство, обмислено и хладнокръвно. Така жестоките момченца, тъкмо научили се да боравят с лъковете за игра, понякога преследват кокошките в двора. Само дето младият щитоносец не искаше да умира като вързана кокошка. Беше попадал в много опасни ситуации и схватки и сега разбра, че нито той, нито старицата ще се спасят. Стрелите летяха отзад и отстрани и момъкът прикри старата Хайгал с щита и със собственото си тяло. И продължаваше да върви, макар че от такова разстояние дори здравата ризница не можеше да го защити при пряко попадение.

Галирадците не можеха да наблюдават равнодушно от безопасните си укрития как загива приятелят им. Те изскачаха с яростни ругатни на открито и стреляха в отговор. И сами попадаха под обстрел.

Разплаканата кнесиня внезапно издърпа булото от лицето си и като се измъкна иззад телохранителите, закрещя:

— Аз съм тук, тук!… Мен убийте!…

Така и не се разбра дали някой я чу, или не. Вълкодав и братя Храбри я уловиха и не я оставиха да направи и крачка.

Умиращият, надупчен от множество стрели воин, все още крачеше по моста, прикривайки с тялото си старицата. До другия бряг оставаха петнайсетина крачки, когато разбойниците съобразиха да се целят в краката. Няколко стрели с широки накрайници буквално подкосиха момъка. Той се олюля, падна на колене и се търкулна в широкия процеп между горните въжета и дъските. Полетя надолу, разперил ръце, преобръщайки се във въздуха, и почти веднага се изгуби във виещата се мъгла. Никой не чу нито предсмъртен вик, нито удара на тялото в дъното.

Хайгал се огледа настрани и надолу, ахна, плесна с ръце… подхвана полата си и се затича напред с удивителна пъргавина, която никой не бе очаквал от прегърбената старица. Разбойниците също бяха изненадани. Няколко стрели се забиха в дъските на мястото, където тя току-що беше стояла. Останалите със свистене преминаха зад гърба й; само една, най-точната от всички, закачи развяващия се край на черната й риза. Хайгал стигна до скалния бряг и се хвърли зад камъните.

— Чедо!… Преминавай!… — надигна тя глас след известно време.

— Няма да тръгна сама!… — отчаяно изкрещя кнесинята. Ще тръгнеш и още как! — едва не й каза Вълкодав. Но в този миг не бе възможно нито да преведат кнесинята, нито да започнат преговори с планинците за свитата и ранените. Защото разбойниците ездачи, справили се най-накрая с отряда на Дунгорм, слязоха от седлата, обградиха галирадците в полукръг и се впуснаха към тях иззад камъните. Започна ръкопашен бой.

На площадката пред моста все още не бе възможно да се излезе и галирадците не успяха да организират плътна отбрана. Разбойниците нападаха от всички посоки, така че скоро боят сред скалите загуби строй и ред и се превърна в ожесточено безразборно клане. Галирадците загиваха и усещаха, че ще умрат до крак. Може би щяха да издържат тук по-дълго, отколкото в равнината. Но да се спасят нямаше да им се удаде. Както не би им се удало и в равнината. Стрелците скачаха от морена на морена, като почти безнаказано убиваха всеки, на чието лице нямаше бяла маска от брезова кора с прорези за устата и очите. Вълкодав видя как на една от скалите при самото Препятствие, където с лъкове и стрели бяха заели позиции двама разбойници, се появи Мал-Гона. Мощният велх повали единия разбойник с удар на меча, а вторият, застанал малко по-далеч, чевръсто се обърна и отпусна тетивата. Стрелата, пусната в упор, с лекота проби и ризницата, и тялото под нея, но Мал-Гона не спря. Дългият меч проблесна още веднъж и главата на разбойника заедно с маската и шлема се завъртя във въздуха, разпръсквайки червени мъниста от кръв, разлетели се като от скъсана огърлица. Обезглавеното тяло се люшна и рухна от камъка. Мал-Гона изтърва меча и се преви, притиснал ръце към гърдите си. Направи крачка встрани, но не се задържа върху хлъзгавия от утаилите се изпарения кръгъл камък и беззвучно полетя надолу, в мъгливата бездна на Препятствието.

Вълкодав видя всичко това бегло, с крайчеца на окото си, защото вече с всички сили се биеше с петима главорези, налетели на телохранителите иззад скалите. Нападателите го закъсаха. Тримата воини прекалено добре си знаеха работата. Ненапразно Вълкодав беше гонил до изтощение близнаците по двора на галирадския прикът. Те постоянно го бяха разпитвали за истинските битки, в които участва много народ. Сега сами можеха да преценят истината ли им е говорил техният наставник. Вече нямаше да гадаят какво ще правят, АКО. Дойде времето, без да мислят, да вкарат в действие уменията, безпощадно вкоренени от суровия вянин в гъвкавите им млади тела. Вълкодав си помисли, че близнаците могат да смажат тези петимата и сами, без негова помощ. Че даже и без мечове, просто с голи ръце. Той хвърли поглед към кнесинята: девойката стискаше велхския кинжал с позлатена ръкохватка във формата на човешка фигура, с който не се разделяше след битката в светилището. И вече не плачеше. Страхуваше се, как само се страхуваше! Но ако се наложеше да се бие, от нея нямаше да се чуе вик, нямаше да се видят сълзи по лицето й. Тя щеше да се изправи срещу когото и да било с този кинжал. Неумело, но с отчаяна ярост…

Срещу телохранителите изскочи Аптахар с петнайсетина воини, главно сегвани и солвяни. Зад техните щитове се укриваха Илад, Мангул с момчето и четири слугини. Малкият стискаше в юмрука си нож.

— Трябва да се изтеглим към моста — каза Вълкодав на Аптахар. — С кнесинята и другите, които успеем да вземем.

Сегванинът кимна в знак на съгласие, вече преценявайки от коя страна да заобиколят площадката, за да ги забележат по-малко стрелци. Вълкодав развърза бързо ремъците, съблече пропитата с кръв кожена туника, после смъкна ризницата и я подаде на кнесинята:

— Облечи я, владетелке.

Той произнесе тези думи с толкова обичаен и спокоен тон, че кнесинята разбра: КРАЙ. Настана КРАЯТ НА ВСИЧКО.

— Не!… — Тя опита да отблъсне ръката му. Но сякаш пробва да отмести морената, зад която се бяха скрили от стрелците. — Не!… Ти…

— Няма да ме уцелят — каза Вълкодав, но кнесинята не му повярва и тогава той просто я хвана здраво и насила й нахлузи ризницата. — Нямам време да те уговарям, владетелке.

Безполезно беше да се съпротивява. Половината пуд стоманени бронирани обръчи, които още пазеха топлината на неговото тяло, покриха кнесинята до под коленете и я притиснаха към земята. Но в комбинация със собствената й сребриста ризница се получи надеждна защита. Може пък и да я опази.

— Дръж се здраво за моста, владетелке — заръча Вълкодав. — С две ръце. И не гледай надолу, няма нужда.

— Хайде, тръгвайте, да му се не види! — изрева Аптахар.

Воините надигнаха мълчаливо щитовете и се затичаха към моста, обгърнали в жив обръч и слугините, и лечителя със спътниците му, и кнесинята. Отначало тя все се обръщаше към Вълкодав, останал със сива дреха без ръкави, цялата мокра от пот и обагрена с кървави шарки. Торбичката с картата и книжката се люлееше на гърдите му. А после вече не й остана време да се оглежда: в щита, който държеше над главата си, започнаха да се забиват стрели. Кнесинята едва сварваше да гледа къде стъпва — малко оставаше да се препъне, докато подскачаше по хлъзгавите обли камъни. Кой знае защо тя се боеше повече да не падне, отколкото да не я уцелят със стрела. Да бяга с толкова желязо по себе си беше неудобно и мъчително, но под въздействие на страха и възбудата тялото й носеше тежестта почти без усилие. Неочаквано воините се скупчиха плътно около нея и тя се озова между Храброслав и Храбробор. Погледна надолу и видя под краката си плашещо тънките и тесни летви на моста. На места от тях стърчаха стрели с пера…

— Владетелке! Дръж се за въжетата! — прошепна в ухото й Храброслав.

Кнесинята го чу, но не го разбра: като омагьосана гледаше надолу, там, където в кипящата мъгла бавно се движеха огромни сенки. Храброслав взе щита, пое ръцете й и ги положи върху дебелите въжета.

Ако на кнесиня Еленя просто й се бе наложило да пътешества по тези места, тя може би щеше да се поколебае пред моста, събирайки кураж и пробвайки с крак крехките на вид дъски. Дори щеше да се замисли дали да не се привърже някак с ремък за въжетата. Сега нямаше време да мисли за нищо, да се справя със себе си и да прогонва страха си. Отдолу и отгоре свистяха пеещите стрели и всяка от тях можеше да й отнеме живота. Кнесинята заситни трескаво напред, местейки ръцете си по здраво обтегнатото, клатещо се и хлъзгаво въже. Право пред нея беше гърба на Храбробор, в тила й дишаше Храброслав. Братята вървяха в крачка, съединили щитовете си и криейки между себе си своята владетелка.

Бяха над средата на Препятствието, когато кнесинята, все така упорито поглеждайки надолу, видя кръв по дъските. Кръвта на храбрия момък, заплатил скъпо за спасението на старицата Хайгал, а заедно с това и за спасението на младата владетелка. За щастие се оказа, че колчаните на разбойниците не са бездънни, и те вече не можеха да метат моста с такава желязна метла, както в началото. Затова пък сега се целеха значително по-внимателно.

Кнесинята видя как нещо неуловимо се мярна горе-долу на нивото на коленете й и върху крака на Храбробор пред нея се отвори широк червен прорез, от който веднага бликна кръв. Младият телохранител изохка и се препъна, и това се оказа достатъчно. Кракът, станал изведнъж като чужд, безпомощно се прегъна, Храбробор изпусна въжетата, загуби равновесие по хлъзгавите от кръвта дъски и полетя встрани.

… По-късно кнесинята така и не успя да си спомни как е успяла да падне по корем и да хване ръката му, вече изплъзваща се от ръба на моста. Пръстите й, които до този миг бяха като че неспособни да се задържат както трябва за въжето, стиснаха китката на Храбробор в мъртва хватка. Някога, в далечния друг живот, когато Вълкодав я беше учил на прийомите на кан-киро, тя страшно се ядосваше и нервираше, че пръстите й не са достатъчно дълги дори за да обхванат жилавата мъжка ръка, а какво остава да успеят да я удържат. Но ето че сега така се бяха вкопчили, че върви ги разтваряй. Храбробор се опитваше да се хване със свободната си ръка за дъските, но дланта му се хлъзгаше. Кнесинята виждаше бялото му, обърнато нагоре лице с прехапана устна. Още една стрела се заби в ранения му крак и остана да си стърчи. По ботуша се стичаха струи кръв. А долу мъглата непрекъснато се движеше, хищните каменни зъби се показваха и се скриваха…

Изведнъж Храбробор се изви с цялото си тяло и я ухапа по ръката. Кнесинята закрещя от отчаяние и болка, разбрала защо той прави това, но не разтвори пръсти. Все пак тя навярно не би издържала дълго, ако не й се бяха притекли на помощ: покрай лицето й, одрасквайки с грубите си ръкави бузата й, се протегнаха други, много по-силни ръце, които хванаха момъка за яката и го измъкнаха нагоре. Мъжете помъкнаха Храбробор напред. Брат му вдигна кнесинята на крака и здраво я притисна към себе си, прикривайки я сам от стрелите. Тя виждаше как увенчаната с пера смърт се забива в дъските, свисти между въжетата… После вместо дъски под краката й заскърца чакъл и Храброслав веднага повлече кнесинята зад скалите.

Измъчената дойка се хвърли на шията й:

— Чедо!… Чедо, жива си…

Зад гърба на Хайгал стояха двама планинци-ичендари, мургави, широкоплещести, с орлови пера в косите. Кнесинята изведнъж се сепна, изстина и заоглежда трескаво спасените.

— А къде е Вълкодав?…

Нямаше го.

— Той остана, владетелке — каза легналият на земята Храбробор. Илад стягаше бедрото му с бинт, за да спре кръвта. — Каза, че ако решат да тръгнат по моста, няма да ги пусне.

Под краката на кнесинята сякаш отново се разтвори Препятствието и душата й с птичи крясък се спусна надолу, през вонящата мъгла, в каменната паст, в клокочещото небитие. Еленя Глуздовна ахна беззвучно и се втурна към пътя, към моста, през моста, там, където заради нея загиваше единственият. Тя ще се върне при него, за да… Тя…

Храброслав, разбира се, не й позволи да извърши подобна глупост. Догони я, свали я на земята и я притисна към близката морена. Над главата на кнесинята тозчас пропя закъсняла стрела. Девойката се опитваше да се измъкне и плачеше, но не беше лесно да се справи с мощния момък. Храброслав намръщено и мълчаливо я завлече обратно в укритието. А после каза навярно единственото, което можеше да я отрезви:

— Вълкодав не затова остана там, владетелке.

В този миг кнесинята си спомни съня си. По-добре беше изобщо да не си го беше спомняла.

Вълкодав изобщо не се съмняваше, че разумните близнаци и без него ще опазят кнесинята на моста — пък макар и като онзи момък, с цената на собствения си живот. Но дали щяха да успеят ичендарите да попречат на разбойниците да минат от другата страна на Препятствието? Доколкото той разбираше, вече двеста години след Гурцат Жестокия на планинците им се налагаше все по-често да си имат работа с прекалено любопитни пътешественици, пък и с младия Винитар, който очевидно имаше някаква представа що е чест. Но да се отбраняват срещу разбойници, твърдо решени да преминат? Срещу отявлените главорези на Жадоба?… Достатъчно воини ли имаше на планинския пост на другия бряг? И как бе закрепен мостът, можеше ли в случай на опасност лесно да бъде прекъснат? От тази страна, във всеки случай, въжетата бяха вързани страшно здраво. Здравият разум подсказваше, че ичендарите просто са били длъжни да предвидят подобна ситуация. Животът обаче отдавна беше убедил много патилия си каторжник, че да разчиташ на нечий здрав разум няма смисъл. Когато не знаеш нещо със сигурност, увери се сам.

Така че той възнамеряваше сам да се увери, че всичко ще е наред.

Зае позиция при един от камъните, придържащи въжетата на моста. Ако работите тръгнеха съвсем на зле, можеше да се пресегне и да ги пререже с меча. Вълкодав се прикри с щита, спасявайки се от стрелите, които бяха пооредели, но все пак продължаваха да валят. И подвикна на подслонилия се под съседната морена Аптахар:

— А ти какво?…

Сегванинът сви рамене и се ухили.

— Че как какво…

Той беше старшина, значи нещо като баща на младите юнаци, начело на които го бяха сложили галирад ските мъдри люде. Последното, което би направил, бе да изостави момчетата си.

Оцелелите ратници, мнозина от които вече бяха целите в кръв, заприиждаха от всички посоки към моста. Първи достигнаха морените четирима велхи, между които бе и олюляващата се, но все така несломима Ертан. После дойдоха няколко солвяни начело с Декша. Русолявия тежко се опираше на брадвата си, почерняла от кръв. Вълкодав го погледна и се хвана, че колкото и да е чудно, му е мъчно за бившия хлебар повече, отколкото за останалите. Ако имаше малко повече време, щеше да разбере защо. Поетите не бива да се пускат там, където се нанасят рани и се отнема живот. Защото народът не ражда поети всяка година. За участие в сражения съществуват с нищо незабележителни хора. Такива като него самия.

Вянинът хвърли поглед към моста, после към скалата, където се бяха настанили стрелците, взели моста на прицел. Когато кнесинята преминаваше, той беше изпразнил наполовина колчана си, за да сплаши тези стрелци, и бе пратил някои от тях в Препятствието.

— Отведи хората — каза той на Декша. — Кнесинята вече е там. Давай, ще ви прикриваме!

Кой знае, може би щеше да им се удаде още един пробив през моста. Но през това време разбойниците, оставени за известно време на мира, чуха нова заповед от главатаря си. Те почти прекратиха стрелбата и след малко някъде зад канарите се обади рог и ревяща тълпа воини с маски от брезова кора се хвърли да довърши последните защитници пред моста. Нямаше никакво съмнение относно намеренията им. Те разчитаха да смажат галирадците и да пресекат бързо моста преди от другата страна да съобразят да развържат въжетата… Бързина и храброст не им липсваха.

— Срязвай!… — закрещя Вълкодав. И сам се протегна, за да удари с меча си жилавите гладки въжета. Черните плитки се разпаднаха и се разхвърчаха в различни посоки. Мостът изохка, заскърца и се преви тежко. Декша, който действаше от другата страна, малко закъсня, но неговият удар се оказа още по-успешен: брадвата му оглушително иззвънтя в камъка, като преряза отведнъж дебелото въже. Ударът отекна болезнено в ранената глава на младия старшина. Декша изгуби съзнание, изпусна брадвата и сам щеше да се сурне подире й, ако другарите му не го бяха хванали. Обаче работата беше свършена. Жилавата черна струна отлетя, свивайки се като обезглавена змия, мостът бавно се разлюля и пътеката с дъските увисна като жреческа огърлица. Вълкодав се прицели за нов удар, но в този миг посеченото въже не издържа, кичурите започнаха да се развързват и късат и накрая мостът невъзвратимо пое надолу, махайки за сбогом, като развята от вятъра мокра везана кърпа. Завихрилите се валма мъгла съпроводиха полета му. Дългото платнище на редицата от дъски шибна скалите като бич, дървените отломки с трясък се разлетяха на всички посоки и пропаднаха надолу.

Ето сега наистина всичко беше направено.

Галирадците вече с всичка сила се сражаваха с притискащите ги врагове, като бяха отрязали пътя им към моста и към беззащитните ранени. Но ето че щом мостът рухна, разбойниците в известно объркване отстъпиха назад. Желаната плячка окончателно се беше изплъзнала от тях и май вече нямаше защо да се пъхат под мечовете на галирадците, сражаващи се с яростта на обречени. Естествено нямаше да се откажат и веднага щяха да настъпят отново, но повече, за да си отмъстят. Можеха да минат и без ръкопашна схватка — просто трябваше да застанат в кръг и да стрелят за забавление. Или да пробват да хванат противниците си живи и да се повеселят хубаво за последно…

— Няма да стане! — притискайки с длан лепкавото петно на ризата си, натърти Ертан. — До мен няма да се доберат!

Жената-воин седеше на самия край на площадката, над пропастта, увесила краката си надолу. Вече не можеше да се бие, нямаше сили. Но никой не можеше да й попречи да направи още едно-единствено движение. Когато видяха велхинята, другите ранени, които бяха в състояние да се движат, също запълзяха към Препятствието. А ако им провървеше, може би щяха да отнесат и някой разбойник със себе си…

Немногото ратници, които, въпреки че бяха изподрани и окървавени, все още можеха да държат меч, се скриха зад щитовете си и се приготвиха скъпо да продадат живота си.

— Е, какво, братко вянино… — каза Аптахар и в следващия миг изохка приглушено, изкривил лице от болка. Вълкодав се обърна рязко към него: сегванинът стоеше като закован и гледаше дясната си ръка, която бе отрязана като с бръснач над лакътя. От раната на тласъци шуртеше кръв. Под краката на Аптахар се търкаляше дълга стрела, увенчана със здраво наострен железен полумесец, широк цяла педя. Щом бе осакатила Аптакар, стрелата се бе ударила от камъка и бе отскочила. При попадение в шията тя можеше да отсече нечия глава. Вълкодав осъзна, че потресеният сегванин така и ще продължи да си стърчи, докато не рухне мъртъв.

— Прикрийте ни!… — изкрещя вянинът и се хвърли към Аптахар. Мигом го свали на земята, отряза с меча дългите връзки на ботушите му и стегна с тях ръката му под рамото. И с облекчение видя как секва отнасящият живота яркочервен поток.

— За… защо… — с мъка произнесе Аптахар. Той гледаше ръката си, която лежеше встрани от него. — Все… едно…

Вълкодав не се зае да му говори, че винаги могат да се хвърлят в Препятствието. Нямаше откъде да чакат спасение, но надеждата умира последна. Вянинът беше виждал прекалено много страшни смърти, случили се защото някой е закъснял само за миг. Той свали щита и прикри с него свилия се сегванин. Положи на земята лъка си, свали колчана… С цялото си същество чувстваше, че разбойниците всеки миг ще се устремят напред.

Сега, когато Мал-Гона вече не беше сред живите, а Декша и Аптахар не можеха да се държат на краката си, ратниците по неволя започнаха да поглеждат към Вълкодав, виждайки в него своя старши.

— Не се намесвайте без нужда! — избуча той към гледащите в него младоци. След което се изправи и тръгна към разбойниците. Лицето му бе изкривено от ужасяваща усмивка. Той измъкна в движение бойния си нож от ножницата си. Приличаше на смъртта. Зрението му се бе изострило невероятно. Виждаше всички тях, включително и стрелците, вцепенили се от чудовищната наглост на безумеца, доброволно излязъл да умре.

— Е?… — изрева Вълкодав. — Кой?!…

Другите после разправяха, че цялото разбойническо войнство се е стъписало пред него. Докато хората на Жадоба умуваха, той се хвърли напред. И преодоля последните шест крачки с един животински скок.

Там, където бе стоял допреди миг, едновременно се забиха няколко стрели. Още една отиде в небесата, за да падне далеч отвъд Препятствието, а когато стрелецът вече опъваше тетивата, от жълтеникавите валма изскочи крилато черно зверче и с яростен писък се хвърли в лицето му. Разбойникът изпусна лъка и се преви, притискайки с длани разкъсаната си очна ябълка.

Вълкодав вече не изглеждаше подобен на смъртта. Той БЕШЕ смъртта. Убиваше всеки, когото успееше да докосне с ножа, с меча, с лакът или крак. Противниците му не успяваха нито да го достигнат, нито да се предпазят. Те самите бяха добри воини, но вянинът се движеше така, че окото не можеше да го улови. И убиваше. Убиваше.

Отдавна не му се беше случвало да пуска в действие всичко, на което е способен. И вече нямаше да му се случи. Защото този бой беше последен. Защото течаха последните мигове от живота му. Защото Песента на Смъртта все пак щеше да бъде доизпята. И то по такъв начин, че предците му нямаше да се срамуват от него.

Това не можеше да продължава дълго, защото човешките възможности не са безгранични. Но засега продължаваше…

Вълкодав постигна това, което искаше: разбойниците, макар и временно, изоставиха оцелелите галирадци и по неволя се заеха с човек, който дори не се сражаваше с тях, а просто ги ИЗБИВАШЕ. Те вече бяха разбрали, че в ръкопашен бой не биха го надвили, дори да бяха десеторно повече. И се оттеглиха встрани, за да освободят пространство за стрелците. Вълкодав се изсмя в лицата им и започна да отбива стрелите с меча. Той догаряше, но те не знаеха това. Изобщо не ги изчака да решат какво да правят по-нататък, а отново се хвърли към множеството.

Той знаеше коя е границата, отвъд която вече беше трудно да се върне, а му оставаше само да се мъчи, като натоварен с непосилна тежест кон. Отдавна беше пристъпил тази граница. Нямаше връщане назад. Благодаря ти, острие на предците ми, и прощавай. Не ме съди строго, Майко Кендарат…

Разбойниците отново започнаха да стрелят по него. Вече безразборно, като повечето стрели попадаха в своите. И без това не се ценяха особено един друг. Бяха близо до отчаянието, обладани от суеверен страх. Още малко и навярно щяха да се разтреперят. Кой би могъл да предположи, че сред галирадците има демон, срещу когото е трябвало да се запасят със сребърни стрели?…

Ертан първа запя нещо на велхски, отмести се от края на пропастта и с мъка се изправи на крака. Не, те нямаше да я получат на безценица. Но тя щеше да си отиде не по този начин, по който бе решила в началото.

Непозната сила подхващаше солвяните, велхите, сегваните, повдигаше ги от земята и ги повеждаше напред. Там, където можеше да ги очаква само смърт. Но те се чувстваха победители. И точно такива бяха. Когато се сблъскаха с разбойниците, можеха всичко.

Но в това време зад скалите, там, където из равнината лежаха труповете на велиморците, високо зазвуча рог. Това беше призив дори не към отстъпление, а към незабавно бягство, отчаяно и безнадеждно. И разбойниците изобщо не се поколебаха. Свикнали бързо да нападат и със същата бързина да си плюят на петите, те хукнаха нататък с пъргавината на изплашени плъхове. Не обръщаха внимание на скъпото оръжие, търкалящо се по земята, прескачаха ранените си, които се опитваха да хванат бягащите за краката. Рогът им беше съобщил, че е време да се спасяват. И в следващия миг, както обикновено ставаше в подобни шайки, вече всеки се спасяваше както може.

Минали бяха само няколко секунди и галирадците останаха сами на площадката при разрушения мост. Те не се бяха надявали на спасение и не разбираха какво толкова е изплашило нападателите.

Вълкодав лежеше върху камъните, облян в своята и чужда кръв с неподвижни, немигащи очи гледаше към слънцето, което едва се виждаше през жълтеникавата воняща мъгла. От тялото му стърчаха стрели, но той така и не беше изпуснал нито меча, нито ножа си. Прилепчо се разкъсваше от отчаян плач, притискайки се към бузата му.

Причината за бягството на разбойниците се виждаше добре от пътеката, по която Храброслав и по-младият от двамата планинци отвеждаха кнесинята. Тук, горе, съвсем не се чувстваше подземната воня от Препятствието: студеният вятър, идващ от планините, я отнасяше в обратната посока. Парцалите мъгла, пълзящи по-долу, ту скриваха кървавото сражение, ту отново се разпръскваха. Кнесинята постоянно гледаше нататък, търсейки с очи човека, към когото я теглеше сърцето. И тя го видя. Вече се бяха качили достатъчно високо по пътеката и фигурките на хората изглеждаха дребни и еднакви. Но кнесинята веднага разпозна Вълкодав. Той не помръдваше, а около него се бяха наредили в кръг оцелелите галирадци. Така стоят над мъртъвците. Или над ранените толкова тежко, че не можеш да решиш къде да ги докоснеш.

Кнесинята гледаше ли гледаше премаляла. Краката й не се подчиняваха. Имаше чувството, че умира заедно с него. Нямаше за какво вече да живее. Защо, заради кого, ако…

— Владетелке! — извика Храброслав.

Кнесинята с мъка откъсна поглед от безжизненото тяло, простряно върху почервенелите от кръвта камъни долу, отвъд Препятствието. После все пак погледна нататък, накъдето сочеше протегнатата ръка на Храброслав.

Иззад черната скала, безпощадно млатейки с конските копита ниската жилава трева, летяха конници. Мълчаливо, стремително, неудържимо. Като планински лед блестяха на слънцето с нищо неприкритите брони и накрайници на копията, приготвени за бой. А най-отпред, далеч изпреварил останалите, върху златен шо-ситайнски жребец, летеше водачът им. И беше очевидно, че който поне малко държи на живота си, е по-добре да не му застава на пътя.

Ето защо така страшно бе изревал разбойническият рог, ето от кого се спасяваха с бягство воините с маски от брезова кора.

Последните конници на кунса Винитар все още заобикаляха скалата, когато от противоположната страна, иззад Спящата змия се появиха витязите на Лъчезар. Те преследваха неколцина разбойници на коне. Част от велиморците незабавно се отдели от останалите и с все същото бясно темпо се хвърли да ги посрещне. И когато грабителите се засуетиха, не знаейки в коя посока да се спасяват, дългите копия на велиморците съгласувано се насочиха напред, готвейки се за таранен, невиждан в Галирад удар. Още миг — и дойде сблъсъкът. Виждаше се как падат конете, как пронизаните конници биват повдигани от седлата и понасяни над земята. И едва след това до зрителите достигна приглушеният грохот от сблъсъка и ужасяващите викове на хората. Хората, умрели доста преди ехото на последния им вопъл да заглъхне сред скалите. Воините на Лъчезар с всички сили размахваха мечовете, доубивайки изплъзналите се от копията.

Велиморците се престроиха и все така мълчаливо, без бойни викове и тръби, се понесоха във форма на широк сърп към разбойниците, измъкнали се между скалите. Някои от тях бяха успели да се качат на конете, други — не. Но това нищо не променяше. От удара на сърпа не можаха да се измъкнат нито конниците, нито пешаците. Поне половината бяха пометени още от първата свирепа атака. Когато притихна зловещият трясък от пречупващите се къси копия, влязоха в действие мечовете. Велиморците неотстъпно стесняваха разбойниците, явно възнамерявайки да ги притиснат към отвесната каменна стена и да ги избият до крак. Хората на Жадоба се отбраняваха с всички сили, но съдбата им беше решена. Онези от велиморците, за които нямаше място в предните редици, спираха обучените коне, изправяха се на гърбовете им, измъкваха лъковете си от калъфите и стреляха над главите на другарите си. Разбойниците един след друг се смъкваха от седлата и тези, които бяха още живи, бяха прегазени в суматохата.

Младият предводител почти веднага хвърли щита и продължи да се бие и с двете си ръце, посичайки и поваляйки враговете. Около него кипеше двойно по-ожесточена битка, отколкото на другите места. Златистият жребец удряше с копита и люто хапеше. Гърдите и хълбоците му бяха покрити със стоманена ризница. От планината добре се виждаше как Винитар се сблъска с едър ездач на огромен млечнобял кон. Оръжието и дрехите на този човек бяха значително по-богати, отколкото на останалите, но той се сражаваше доста неловко, особено за главатар. Така, сякаш не се доверява напълно на счупената си някога дясна ръка. Винитар с лекота отби меча му, а междувременно страховитият Санайгау захапа противника си за рамото. Белият кон отчаяно зацвили и се отдръпна, опитвайки се да продължи в теснината. Някак успя и конете почти се бяха разминали, когато Винитар с цялото си тяло се завъртя на седлото, седна на задницата на коня и сложи край на живота на знаменития разбойник. Това, което обезумелият кон отнесе нататък, вече не само че не беше Жадоба, но изобщо не бе човешко тяло. След заплелите се за стремената везани ботуши се влачеха два къса безформена плът.

Някои от хората на Жадоба направиха отчаян опит да се измъкнат по скалния склон. Позволиха им да се изкачат на няколко сажена, след което ги смъкнаха само с няколко стрели. Велиморците не пощадиха никого. Шайката, пет години грабила по горските пътища, загина в подножието на Ограждащите планини. Цялата накуп. Лъчезаровците също искаха да участват в разгрома, но воините на кунса Винитар не се нуждаеха от помощници.

Бегълците и водачът им наблюдаваха битката, застанали на планинската пътека, на около верста и половина от сражаващите се. Когато стана ясно накъде отиват работите, Храброслав се обърна към планинеца. Телохранителят не знаеше езика и затова посочи с пръст първо към кнесинята, после надолу. В отговор на въпросителния му поглед ичендарът поклати глава в знак на отрицание и тикна ръката си напред и нагоре. Знатната гостенка и нейните спътници бяха длъжни първо да се представят на вожда.

Храброслав внимателно докосна по рамото кнесинята, облегнала се безсилно на камъка.

— Да вървим, владетелке.

Тя извърна към него странно празните си очи и се опита да пристъпи, но не можа и залитна. Храброслав я подхвана, вдигна я и внимателно я понесе нагоре по планинската пътека.