Изгубила в неволята за слънчев лъч надежда,
замира душата и млъква сърцето в твоите гърди.
„Все едно, няма спасение…“ — някой нарежда.
Сломените, погинали в тъмницата, не ги съди.
Не съди и онези, не издържали тежестта на своите окови,
неспособни да се спасят, дето в опит палачите да прекършат
с всички сметки приключват в някой от дните сурови…
Не е ли по-добре веднага и с теб, и с оковите да се свърши?
Не смей да ги укоряваш, задето не са били способни
да се справят с неща, които не си и сънувал даже.
Върху своята собствена кожа първо прангите пробвай.
Впрочем това на никого не пожелавам.
Познавах и други — които едва забелязват оковите,
и в прахта на рудника ред след ред съчиняват трактат —
на вселенските начала за битката, и за любовта…
Тези хора са светли и в мрака, като слънца…
Аз не бях такъв. Аз бях зъл и отчаяно горд.
Знаех, че от смъртта Боговете ме пазят.
Първо да отмъстя за измяната, за всички беди,
едва тогава ще ме приемат с почести моите предци…
Със смърт за смъртта разплатих се, и с кръв — за кръвта,
за всички, които без време погълна безкрайна тъма.
За всички, превърнати в топки от нокти и зъби…
И това също на никого не пожелавам.