Вълкодав

14. Кръвният враг

Пещера. Дим от факли. Крилати сенки, мятащи се под тавана.

Сивия пес виси на стената, разпнат с железни гвоздеи, забити на произволни места по ръцете и тялото. Право срещу него, на срещуположната стена, се преплитат невероятни шарки, пламти със скъпоценен огън искряща полускъпоценна жила. Странно. Доколкото си спомняше рудника, полускъпоценните камъни, попаднали под кирката, напомняха повече обикновени сиво-кафяви буци. Иска се много опитно око, за да се разпознае живата дъга на недрата, стаила се вътре. Само много рядко, може би едва веднъж в годината, копачите проникват в подобни каменни мехури, изцяло осеяни отвътре с преливащи се ръбести кристали. Повечето от тях безмилостно бяха откъртвани и продавани, но немалко все пак бяха оставяни заради красотата им. При това някои хора смятаха, че сивият прашец в тях действа по особен начин. Сивия пес беше виждал мимоходом, отдалеч две или три такива пещери. И веднъж се бе запитал как може тези камъни, усмивката и чудото на подземията, да не носят нищо друго на добиващите ги хора, освен мъка и сълзи?… Но това беше заради младостта му. Много скоро престана да се учудва. Защото разбра: какво значение имат тук някакви си камъни, в мъка и сълзи се превръщаха дори ученията, вдъхновени от пророците, проповядващи Добротата и любовта. Едни хора страдаха и загиваха заради тези учения. Други убиваха заради тях. А понякога дори не други — убиваха същите онези, които от личен опит познаваха неволята и мъките в името на вярата…

Димящият пламък ту се разгорява, ту мъждука, мътната светлина се пречупва от плоските стени на камъните, в различни посоки хвръкват неочаквано пронизващи, чисти искри. Те се впиват в разпнатото тяло и причиняват нова болка.

— Мееееча!… Обещаха да му върнат меееча…

Така крещят само при изтезание, когато умират упоритостта и гордостта и човек започва да говори, говори в захлас, готов да издава и предава до края. Вълкодав смътно си помисли, че каторгата май е свършила. И след освобождението, изглежда, даже е успяло да се случи това-онова. Но тогава защо измъчват някого?… И за какъв меч става дума?…

Човекът отново закрещя, но вече виеше без думи. Вълкодав усещаше, че лежи на земята и главата му е върху топли женски колене. Без съмнение това беше майка му, по някакъв начин спасила се по време на нападението. Прииска му се да я погледне. Той отвори едва-едва очи и видя жената-воин Ертан. Девойката държеше покрай ноздрите му пухкаво перце. Така проверяват дали човек диша. С другата си ръка Ертан прикриваше перцето от вятъра. Стиснал с нокти пръстите на девойката, Прилепчо гледаше загрижено лицето му.

Вянинът отвори очи само за миг и веднага замижа, защото от клепачите му потекоха сълзи. Навяващият студ ледник и безпощадното слънце, заплашващо да изгори очите му… Когато му бе наистина зле, и най-малката светлина бе в състояние да го нарани така, както и това жестоко слънце.

Прилепчо забеляза движението на миглите, политна и записука. Жената-воин се наклони и се зае да попива сълзите на вянина.

— Дръж се, Вълкодаве! — чу той гласа й. — Дръж се, не умирай!…

Опита се да се помръдне, но цялото му тяло беше обхванато от такава болка, че едва мъждукащото му съзнание отново угасна.

Дойде на себе си за втори път не от вик, а просто заради възбудените гласове, които звучаха съвсем наблизо.

— Нареди да оковат негодника във верига, благородни кунсе — говореше Лъчезар. — Ти сам чу какво казаха пленниците. Ето този меч, той е принадлежал по-рано на Жадоба. Какви още доказателства са ти нужни? Подлият предател се е уговорил с разбойниците, обещал е да върне меча!

— Този, така ли? — попита непознат глас и Вълкодав дочу тихото шумолене на острие, измъквано от ножницата. После възхитено възклицание: — Бива си го!…

— Ти си напълно достоен да го носиш, мой кунсе, защото ти довърши Жадоба. Приеми този меч, благородни Винитар, защото продажният…

— Не го докосвай, Лъчезаре! — приглушено и много страшно изговори Ертан. Подкрепиха я възмутен ропот и злобни ругатни на мъжки гласове. Оцелелите ратници изобщо не възнамеряваха да позволят да бъдат поругани нито Вълкодав, нито мечът му.

С голямо усилие вянинът отново отвори очи и през сълзите и болката видя младия кунс. Той добре помнеше какъв е бил преди почти дванайсет години бащата на този момък, но така и не успя да реши на кого прилича повече Винитар — на Човекоядеца или на майка си, която Вълкодав никога не беше виждал. Стражът на Северните порти беше висок и широкоплещест, с дълга грива от светли коси, на чиито гъстота и блясък би завидяла всяка девойка. Но друго девическо във външния вид на Винитар нямаше. Грубите жилести длани въртяха и галеха острието. Истински воин, владеещ умението да бъде стремителен и страшен. Нямаше брада, само мустаци, но в лицето му не се долавяше и намек за юношеска незряла мекушавост. Твърди скули, сурови бръчки край устата… Вожд!

Сините сапфирени очи изведнъж срещнаха погледа на Вълкодав, задържаха се и на вянинът му бе достатъчен само миг, за да разбере: Винитар ЗНАЕШЕ.

— Разбойниците не казаха кой именно е обещал да върне меча — спокойно изрече младият кунс.

— Кажи по-добре къде беше ти, Лъчезаре, докато ни избиваха! — настоя Ертан.

Лъчезар се озъби злобно:

— Ти да мълчиш, глупачке!

Челото на красавеца болярин беше превързано. От време на време той си спомняше за раната и болезнено се мръщеше, докосвайки я с ръка. Ратниците отново зашумяха възмутено, а Ертан не му остана длъжна и каза натъртено:

— Тебе, гадино, трябва да те обесят на воеводския ти колан!

Лъчезар се намръщи от болката. До него веднага изскочи Канаон:

— Кого се опитваш да опозориш, никаквице?

Ертан отвърна невъзмутимо:

— Ето тоя помияр, господаря ти.

Канаон тръгна напред. Вянинът видя краката на двама свирепи момци, велх и сегванин, които незабавно застанаха между него и велхинята.

— Я по-леко! — мрачно каза велхът. — Дори не можеш да се сравняваш с хората, дето са я избрали за старшина.

Воините, току-що оцелели в лютата битка, не възнамеряваха да отстъпят пътя на наемния главорез. Както и на господаря му. Какво ли не бяха виждали те, не беше толкова лесно да ги уплашат. Досега Винитар слушаше, без да се намесва, но в този миг вдигна ръка и Канаон отстъпи почтително. Опитай да не се съобразиш с войнствения кунс, с когото тук нямаше равни по знатност и зад гърба на когото бяха над сто меча. Това не са ти шепа ратници, целите в рани и изтощени от битката.

— Предател! — гледайки право към Вълкодав, с омраза изсъска Лъчезар. — Да предадеш сестра ми!… Във вериги трябва да те оковат…

Вянинът отпусна клепачи с безразличие.

— Защо не пробваш ти! — през зъби, с мрачно предизвикателство произнесе Ертан. — А не си ли обещал ти самият меча на Жадоба?

Боляринът пребледня и се хвана за ножницата, но Винитар отново вдигна ръка.

— Кунсе мой… — дочу се слаб глас някъде отстрани.

Дунгорм!… Вълкодав още не знаеше, че разбойниците, изпотрепали велиморския отряд, бяха хванали жив самия посланик, след което го съблекли гол и го били, искали да го разкъсат, завързан за коне, но го изоставили, когато се наложило те самите да се спасяват с бягство. Конете само повлачили нарлака по камъните и с това му се разминало.

На Вълкодав му се прииска да погледне Дунгорм, реши да се надигне, но успя само да обърне глава — и това беше достатъчно. Неудържимо прилошаване преобърна стомаха му. Но той от сутринта беше празен — и сега от устата потече само жлъчка, примесена с кръв. Вълкодав се закашля, усети как вътре в него нещо се къса, разбра, че умира, и плътната тъма отново го погълна.

Мама реши да поднови хлебната мая и както обикновено, изпрати малката си дъщеря в рода на мъжа си. След лятното произшествие с чужденеца престанаха да пускат децата сами в гората, но Борсуците, най-близките им съседи, живееха само зад две ливади и гробището, където Петнистите елени от стари времена погребваха починалите си роднини. Гробището беше обрасло с красиви високи брези. Каква опасност би могла да дебне тук, под надзора на витаещите души на прародителите?…

Мама сложи в кошницата гърне за мая, но не върви да искаш, без да предложиш нещо в замяна. И гърненцето беше напълнено с малиново-боровинков сладкиш леваш. Как се прави леваш? Разваряват се ягоди, после се изсушават и получената питка се свива на тръба. Какво по-просто от това? Обаче и в най-простата работа можеш да използваш някоя своя хитрост. В съседния род също умееха добре да приготвят лакомството, но при Борсуците не се получаваше толкова вкусно, ярко и прозрачно.

— Внимавай да не се отклониш от пътя! — строго заръча майката на момичето. — И не се заседявай на гости, побързай да се прибереш!

Момичето само кимна в отговор, макар че заръката й се стори обидна. На дванайсет е, вече не е малка! Но с мама не се спори. Еленушка хвана кошницата и излезе от двора.

Сред брезите тя видя голяма следа от вълча лапа и се учуди: от незапомнени времена край гробището не се бяха навъртали вълци. Момичето реши да разкаже за това вкъщи и отмина нататък като се оглеждаше на всички страни.

Знатната съседка, леля на баща й, я прие ласкаво, зарадва се на леваша („Точно за мене, беззъбата…“), щедро й сипа мая, нагости я с пирожки и я изпрати обратно.

Този път, бързайки през пременената с есенно злато горичка, Еленушка се загледа в ширококрилия скален орел, вестителя на Бога на Бурите, спуснал се да си почине на върха на могъщо дърво. Момичето предпазливо се приближи, вдигнало поглед към него. Грамадната сиво-кафява птица безстрастно се взираше надолу, изучавайки човешкото дете.

— Здравей, татко орел — каза момичето. — Искаш ли да ти дам пирожка?

Тя пъхна ръка в кошницата, напипвайки храната, отклони поглед от върха на дървото и…

Къде се дяна познатата рядка брезова гора? Вместо прозрачната горичка, която тя познаваше до последната резка върху белите стебла, наоколо имаше тъмен непроходим гъсталак. Виждаха се разкъсани корени на повалени дървета, на дълги кичури висеше сив мъх… Само преди няколко мига отпред се виждаше ливадата, покривът на къща от селото. А тази гора изглеждаше така, сякаш на сто версти наоколо нямаше човешко селище! Над гробището беше ясен ден, а тук зловещо се червенееше мрачен залез…

Момичето затвори очи и тръсна глава, опитвайки се да прогони привидението. После пак погледна. Чуждата гора не си и помисляше да изчезва. Тя напипа амулета, прикрепен за рамото й… не помогна! Упоритата гора странно мълчеше, сякаш очакваше нещо.

— Татко орел… — изхлипа момичето.

Свещеният скален орел се спусна от върха и без да бърза се понесе над дърветата на юг.

— Татко орел!…

Малката ревна и се затича след него.

Бодливите клони я шибаха по лицето, разчорляха косата й, здраво се вкопчваха в дрехите й. Орелът летеше бавно, но все пак се отдалечаваше. Момичето ту го губеше от поглед зад пухкавите върхове, ту отново го намираше… Накрая той съвсем се скри и тя остана сама.

Сега едва ли щеше да успее да намери дори онази бреза, от която започна всичко.

Размазвайки сълзите по лицето си, пробяга още няколко крачки и се озова на дълга и тясна поляна. Впери поглед в земята, за да види няма ли някъде пътечка. И отскочи назад, забелязала кръв върху изсъхналата трева.

Заслуша се изплашено, но в гората продължаваше да цари пълна тишина. Момичето тръгна предпазливо по кървавата следа и след известно време се натъкна на голям мъртъв вълк. После на още един. Вълците не бяха убити от човек: гърлата на всички бяха разпорени от нечии остри зъби. Следите продължаваха нататък и неясно предчувствие накара девойката да ги последва.

Тя го забеляза при края на поляната, под склонилите се над него офики. Веднага го позна, макар и сивата козина да не се виждаше заради съсирената кръв. Могъщият сив пес тихо лежеше на два сажена от ручея, към който се бе опитал да допълзи, но не беше успял.

Момичето дотича при него и застана на колене. Внимателно докосна сплъстената козина и усети под дланта си колеблива, тлееща топлина. Тя отново погледна раните. Би било чудо песът да е още жив.

Какво можеше да направи за него тя, как да помогне?… И цялата си риза да разкъса за превръзки, пак нямаше да е достатъчно. Момичето остави кошницата на земята, изтича до ручея, донесе в дланите си вода и се опита да измие разкъсаната муцуна:

— Не умирай, миличък… Не умирай…

Песът не отвори очи, не направи никакво движение, дори ушите си не помръдна. Еленушка донесе още вода, опита се да му даде да пие, но той беше отишъл прекалено далеч и вече не можеше да лочи.

Тогава тя предпазливо, за да не му причини болка, го прегърна през шията и се притисна към него, опитвайки се поне да му предаде топлината си. Доближи устни до косматото ухо и започна да му шепне всичко, което й дойдеше на ум. Говореше в захлас на Боговете как е невъзможно песът да умре. Убеждаваше сивия звяр, тъй огромен и силен, да се понапъне още малко и да се задържи тук, под това слънце, на зелената земя. С нея.

Песът изобщо не й отговаряше и мънистото на шията му не блестеше, защото бе изцапано с кръв. Момичето си помисли за маята за хляб и затова как сигурно вкъщи вече са се разтревожили. Къде ще търси сега пътеката към дома? Впрочем без него никъде не би отишла. Не би могла. Не би го изоставила.

В гората не се чуваха нито зверове, нито птици, и момичето изплашено се обърна, долавяйки шумолене. Първата й мисъл беше: как ще се защити?… Но през поляната ситнеше дългоухо сиво магаре, а на гърба му седеше мургава белокоса старица.

Момичето скочи и се затича срещу нея:

— Мила бабо, помогни!…

Старицата каза на вянски:

— Аз точно затова съм дошла, детенце.

После с лекота скочи на земята и се наведе над песа:

— Изобщо не се пазиш, хлапе… Нима бива човек така да постъпва със себе си, глупачето ми?

На задницата на магарето висяха пълни дисаги и в тях имаше всичко, за което току-що бе тъгувала Еленушка: илачи от билки в стъкленици и дървени цилиндърчета, парцали за превръзка.

— Започвам да го лекувам, а ти го дръж — нареди старицата.

— Как, бабо?… — не разбра момичето и се приготви да пъхне ръце под главата на песа.

Белокосата жена я погледна и каза:

— Така, както го държа до този миг. Моли се на своите богове. Прогонвай смъртта… — И добави нещо съвсем загадъчно: — Ако се върне, ще е само заради теб.

Еленушка не разбра какво има предвид старицата, но не посмя да попита. Двете се занимаваха с песа през целия остатък от вечерта. Момичето мъкнеше от ручея вода във ведро, изработено от гладката кора на непознато за нея дърво. Начупи сухи клонки за огън. Счука нещо в избелено хаванче. И през цялото време се молеше. На Великата майка, Вечно Истинската Отвъд, после на Стария елен, прародителя на нейния род, и естествено на Бога на Бурите, чийто орел я бе довел в тази гора. Понякога си представяше каква ли паника е настанала сега в дома й. Но за това мислеше някак си приглушено, отдалеч. Накрая отмалялата Еленушка така и заспа, притисната до косматото тяло на звяра и слушайки как вътре, под раните, упорито бие измъченото сърце.

Събуди се като от побутване, посред нощ, в най-глухия час, отвори очи и видя, че покрай огъня се беше появила още една гостенка. И тази гостенка беше такава, че момичето прегърна още по-здраво неподвижния пес, сякаш жалкото й усилие наистина можеше да го защити. На границата на светлия кръг стоеше мършава висока жена в дълга до петите бяла риза и тъмночервена вълнена пола с вшита дантелена ивица. Разпуснатите кичури на посивелите коси достигаха коленете. Лицето пък… Страшната гостенка не беше нито стара, нито млада. Времето просто нямаше отношение към нея.

— Той допя Песента — каза тя, а гласът й идеше отникъде. — Той е мой.

Старицата, на която момичето бе помагало през цялата вечер, подхвърли наръч съчки в огъня и отвърна спокойно:

— Не се срещаме за първи път и се е случвало да ти отстъпвам. Но него няма да получиш.

Огънят, подсилен с нова порция дърва, избухна по-ярко и мършавата жена отстъпи крачка назад. Но не повече. И каза:

— Той ми принадлежи. Огънят ти ще угасне, жрице, и аз ще го взема.

Жрицата отговори почти весело:

— А може и да не го вземеш!

Момичето дочу как сърдито въздъхна маята за хляб в гърнето и й се стори, че сякаш странницата се изплаши от този звук. За всеки случай Еленушка придърпа кошницата с гърнето по-близо до себе си, после седна и я взе върху коленете си.

— Кой още е тук? — сякаш за пръв път я забелязва, събра вежди неканената гостенка.

От уплаха момиченцето не можа да отговори, само се хвана за козината на тила на песа. Звярът се опитваше да изръмжи, но не можеше. Жрицата отвърна:

— Нея е още по-сигурно, че няма да получиш.

В гласа, който не идваше отникъде, прозвуча насмешка:

— Рано или късно, ще получа всички.

— Имаш с какво да се гордееш! — изфуча жрицата. — Цялата ти власт трае само миг. После — пак Живот!

Пламъкът на огъня започна да намалява и тя подхвърли в него още наръч съчки. Момичето с ужас видя, че е останало само едно клонче. Какво ще стане после?… Поне да изтича в гората, да търси сухи клони в тъмнината!… Превъзмогвайки страха, момичето беше готово да скочи и да бяга, когато към огнището от различни страни започнаха да излизат хора.

Странни хора. Мъже и жени…

Много различни по външност, те си приличаха в едно: нощната тъма сякаш не се докосваше до тях, отстъпвайки пред едва доловимото сияние, излизащо от телата и дрехите им. Изглеждаше сякаш посред глухата нощ ги осветява незримо слънце. Хората носеха със себе си цепеници за огъня. Един след друг се приближаваха до жрицата и слагаха донесеното в краката й. Купчината съчки започна бързо да расте.

Най-първи се появиха мъж и жена хванати за ръце. Красиви, съвсем млади. На Еленушка те много й заприличаха на човека, на когото преди половин година беше подарила мънистото. След като подадоха цепениците, те се приближиха към песа и със състрадание се наведоха над него, сякаш стараейки се да споделят сиянието на своето слънце. А после и двамата погледнаха в очите момичето и на нея, измръзналата, й стана топло. И си отидоха — но не в тъмнина.

Еленушка видя крехък млад арант с весели мечтателни очи. Изглеждаше, че този юноша във всеки един миг е готов да вдигне ръка към небесата и да издекламира вдъхновена поема. Другите хора бяха сурови и брадати, с тежката походка на каторжници. Момичето видя още и двойка велхи; дядо и баба мъкнеха заедно цяла греда и старецът постоянно се усмихваше, зарадван, че отново е с две ръце. Преди да си отидат, двамата с бабата се вгледаха в Еленушка и одобрително си кимнаха един на друг. Момичето усети как във въздуха за миг се разля свеж аромат на ябълки.

Огънят бушуваше. Горещите езици се извиваха с весел и яростен рев, разпръскваха нощния мрак, принуждаваха злонамерената гостенка да отстъпва все по-надалеч.

Това продължи до самия изгрев и купчината съчки при краката на старицата не намаляваше. Когато небето на изток уверено поаленя, жената се обърна към момичето и каза:

— Спи, детенце. Всичко е наред.

Кой знае защо Еленушка веднага й повярва. Тя докосна носа на песа; той продължаваше да е сух и горещ, но все пак като че ли не като преди. Момичето целуна песа по страховитата муцуна, сви се до него и тозчас заспа.

Когато се събуди, й се струваше, че е затворила очи само за миг, но слънцето вече се беше издигнало над върховете на дърветата. А на поляната нямаше никого. Нито жрица, нито пес. И никакви следи от нощния огън. Само кошницата продължаваше да си седи на мястото. Момичето седна, озъртайки се тревожно, и откри, че стиска в юмручето си нещо твърдо, което се бе отпечатало на дланта й. Отвори ръка. Беше малка сребърна луничка на тънко, но много здраво въже от косъм.

Еленушка се изправи и забеляза току до себе си началото на пътечка, която потъваше напред сред гъстите храсти. На пътечката лежеше сиво-кафяво орлово перо. Момичето го вдигна замислено, взе кошницата и тръгна напред.

Оглеждаше се за следи от песа и сама не забеляза как стигна до познатата бреза. На върха й отново седеше и невъзмутимо чистеше клюна си грамаден орел. Тя можеше да се закълне, че е същата птица. Като видя Еленушка, орелът се изправи и започна да оглежда безстрастно човешкото дете.

Момичето повдигна глава и с обида в гласа се обърна към него:

— Защо така, татко орел…

Могъщата птица си замълча. Еленушка подсмръкна, прииска й се да изтрие напиращите сълзи и…

Около нея бяха брезите. Познатите й до последната резка върху белите стъбла брези. Зад тях се виждаше ливадата, а зад ливадата — дома й. И момичето с всички сили се понесе нататък, забравила за родителския гняв, който неминуемо щеше да я застигне. Гневът на родителите е справедлив и не е нещо, от което човек трябва да се бои. Лятна буря, след която зелените стебла излизат от земята с удвоена сила…

За нейно смайване майка й я посрещна, сякаш се е върнала точно навреме. И маята за хляб в гърнето не беше засъхнала. Тогава момичето погледна дъската-календар, висяща под изваянията в Божия ъгъл и видя, че на нея няма нови резки. Беше се върнала вкъщи същия ден, когато бе тръгнала. Сякаш изобщо не я беше имало нощта, прекарана в чуждата черна гора.

Тя сложи орловото перо при иконите, зад лика на Бога на Бурите. А светлата луничка не показа на никого. Това, естествено, не беше хубаво. Винаги я бяха учили, че подобни вещи трябва да принадлежат на целия род. И да се дават на най-голямата дъщеря при омъжването. Но Еленушка чувстваше, че този накит е само за нея.

Вълкодав повдигна клепачи и видя над себе си каменен таван, а на неговия фон — издължена черна муцунка, две островръхи уши и чифт блестящи очичики. Прилепчо го погледна в лицето, тихо, нежно загука и започна да се търка в шията му. Вълкодав чак сега усети, че всъщност не чувства никаква болка. Тоест не усети абсолютно нищо, освен смайваща лекота. И приятния допир на вълната до голото тяло. Дори светлината беше мъждива, сумрачна и не дразнеше окото. Беше грижливо покрит с топла вълнена завивка и лежеше на широка скамейка в стая в голяма къща. По всичко личеше, че тук има прозорец и е отворен, за да влиза чист въздух: дочуваше как навън шумоли дъждец и ромоли вода, спускаща се по каменни плочки.

— Я го виж ти как се умилква — разнесе се гласът на Аптахар. Изглежда, сегванинът лежеше в същата стая, само че на друго легло. Вянинът разбра, че Аптахар говори за Прилепчо и поиска да обърне глава, но размисли, спомнил си навреме какво бе последвало при предишния му опит. А сегванският старшина продължаваше: — Добре, че не го предаде на Лъчезар, кунсе. Ех, да го беше видял в действие…

Дочу се шумолене от кожени подметки на ботуши. Някой крачеше бавно из стаята.

— Мога да си представя — със спокоен глас отвърна Винитар. — Нали бях при моста. Видях какви ги е свършил твоят вянин.

— Моят!… — закикоти се Аптахар, но в следващия миг изохка от болка: изглежда бе помръднал посечената си ръка. — Ех — рече той, поемайки си дъх, — де да беше мой този вянин!… А, Винитар?…

Кунсът се усмихна:

— И ти да беше под командването на вянина, стари приятелю.

Стари приятелю, повтори наум Вълкодав. Виж ти.

— В началото той беше под мое командване — каза Аптахар. — Пролетта, когато Фитела го нае във Велики Хан. Търговецът отначало не искаше да го вземе него, голтака. Как само ни напердаши и двамата — и мен, и Авдика…

— Човек трябва да е страшно добър боец, за да надделее над теб, Аптахар — рече кунсът. — Трябва да опозная по-отблизо твоя вянин, ако оживее.

— Много нови неща ще научиш — отново се засмя старшината. — За тебе, кунсе, не зная, но аз самият не бих му излязъл насреща!

Вълкодав отново дочу крачките: Винитар се разходи из стаята, постоя при отворения прозорец и отново седна при Аптахар.

— Понякога — с все същия спокоен глас каза той, — ми се струва, че баща ми щеше да е още жив, ако ти беше останал при него.

Таванът над главата на Вълкодав се завъртя и започна бавно да пада. А може би небето падаше на земята. Вянинът затвори очи.

На Аптахар явно не му се искаше да говори за това, което, стоеше между него и бащата на младия кунс.

— Не можех да остана! — каза той нерешително. — Прости ми, Винитар, но честта ми и така пострада. Няма да ми повярваш, но никой във войската не знае, че пих шест години бира при татко ти. Срам ме беше да разкажа! Защото тогава би се наложило да разкажа и за това, с което свърши всичко!

Кунсът отново се заразхожда из стаята, сякаш някаква сила го гонеше от ъгъл в ъгъл. Той отвърна:

— Не съм аз този, който ще те осъжда, още по-малко мога да осъждам баща си, но всичко можеше да бъде различно.

— Оня сополанко уби брат ми! — разпалено възрази Аптахар. — Щях да го разпоря! Какво, не е ли справедливо? Справедливо е! Ама не, баща ти кой знае защо реши, че трябва да остане жив. За късмет, ха!… Кучетата, виждате ли, не го били нападали!…

Винитар изрече замислено:

— Всичко можеше да бъде различно.

Аптахар донякъде се засрами от избухването си. Измърмори:

— Добре. Не се сърди, кунсе.

Винитар тъжно се усмихна:

— Аз да се сърдя на теб, чичо Аптахар! Та ти си ме отгледал. Ето с тази ръка, която ти отсякоха, си ме дърпал за ухото.

Вълкодав почувства, че кунсът е спрял точно при него. Вянинът отвори очи, някак успя да отлепи устните си една от друга и прегракнало попита:

— Намериха ли владетелката?

Струваше му се, че е изговорил тези думи достатъчно високо, но младият кунс се наведе до самото му лице и той повтори:

— Намериха ли владетелката?

Този път Винитар го чу. И отговори, клатейки глава:

— Не, засега не са я открили.

Те отново се погледнаха един друг в очите и сега у Вълкодав не остана и най-малко съмнение: Винитар знаеше всичко за него. Включително и че Вълкодав веднага се е досетил за това знание. Освен това Вълкодав ни в клин, ни в ръкав си беше помислил, че от кнесинята и Винитар, ако застанат един до друг, би излязла просто идеална двойка.

— Тя… е жива… — някак успя да промълви вянинът. — Тя… по моста…

— Знам — каза Винитар.

— В името на гащите на Храмн, скъсани няма да кажа къде!!… — нададе ликуващ вик Аптахар, със закъснение съобразил, че вянинът, който отдавна трябваше да е умрял, е дошъл в съзнание и даже е проговорил. — Винитар, синко, помогни ми да стана!…

Винитар му помогна и скоро вянинът видя над себе си едновременно и двамата. Човекът, който имаше всичките основания да убие него, Вълкодав. И другият. Който сам би трябвало да бъде убит. Прекалено много грижи за една душа, която още не се е върнала напълно в тялото си. Вълкодав затвори очи и светът отново престана да съществува за него. Само че сега това вече не бе забвение, а обикновен сън, носещ изцеление, ако не на душата, то поне на плътта.

„Бягай, мамо! — дванайсетгодишният Сив пес грабна от земята хвърленото от някого там копие и се хвърли да пресече пътя на младия комес, изскочил зад хамбара. — Бягай, мамо!…“

Без да гледа, опитният воин небрежно го отпъди с окървавения си меч. Но момчето се оказа пъргаво. Оръжието изсвистя на косъм над русата глава, без да я закачи и хлапакът се стрелна под ръката на сегванина и тънкото остро жило на копието се заби в лицето му, точно под веждата.

„Бягай, мамо…“

Когато Вълкодав се събуди, зад прозореца отново беше вечер, а в стаята заедно с него беше Ертан. Велхинята държеше дървен меч и от време на време, изкривявайки лице от болка, с непълна сила раздвижваше дясната си ръка. Лявата засега пазеше.

— Сменихме се с Аптахар — съобщи тя на Вълкодав. — Едва го уговорих. Писна ми да правя синини на пикльовци.

Вълкодав прошепна:

— Намериха ли владетелката?

Ертан охотно разказа как Винитар навсякъде е пратил своите хора и се е опитал да говори с планинците през Препятствието. Ичендарите му отговорили доста сдържано, че владетелката, дошла от север, гостува на вожда им, а той, годеникът й, не съумял както трябва да защити скъпоценната гостенка, не е достоен даже да споменава името й. Не пожелали и да чуят за някакви срокове за връщане.

— А аз откога… — попита Вълкодав.

— Днес е деветият ден — каза Ертан. — Вече ти сплетох косите, както е прието при вас…

После с надежда попита:

— Може би искаш да похапнеш, а? Топличко мляко с хлебец? Лъжичка мед?…

Девети ден. Значи дори да е идвал някой от убитите разбойници, така и си е тръгнал.

— Трябва да кажа… на кунса… — въздъхна вянинът. Ертан го погледна внимателно, после кимна и излезе.

Вълкодав я изпроводи с поглед. Жената-воин се оправяше бързо. Тя още държеше дясното си рамо по-високо от лявото, защото раната я болеше, но това скоро щеше да отмине. Отново щеше да язди бойни коне, да опъва лъка и да раздава шамари на прекалено разгорещени младежи, възхитени от красотата й… Винитар дойде с мокри ботуши, с капки влага по златистите коси, събрани на опашка на темето, както ги носеха островните сегвани. Очевидно Ертан го беше намерила на двора. Заедно с младия кунс се появи слуга, носещ на дървен поднос голямо канче, къс бял хляб, масло и чаша мед. От канчето се носеше уютният домашен аромат на прясно мляко. Слугата остави подноса, поклони се на господаря си и излезе. Кръвните врагове останаха насаме.

Винитар стоеше насред малката стая с ръце зад гърба си и мълчаливо гледаше Вълкодав. Лежащият пред него мъж изглеждаше като излязъл от гроба. Лечителят, грижещ се за ранените, постоянно се чудеше на животинската издръжливост на вянина. Една от стрелите, попаднали в гърдите, беше преминала точно до сърцето. За щастие тя беше бронебойна. Пробила бе цялото тяло на вянина, но тънкият шлифован накрайник не бе направил широка рана. Вълкодав гледаше Винитар с дълбоко хлътналите си помътнели сиво-зелени очи, заобиколени от черните кръгове на синините, които се получават при силен удар по главата. А на корема му седеше прилеп. Човекът с прилеп, когото са видели при Светии малко преди да…

— Искал си да ми кажеш нещо, телохранителю? — попита Винитар, без ни най-малко да се издаде. Говореше на вянски. Добре знаеше този език.

— Ти ме храниш в дома си — каза Вълкодав. Поиска да кимне към подноса с храна, но беше достатъчно да се помръдне, за да го споходи отново прилошаване, по-лошо от всяка болка. Пое си дъх, събра сили и довърши: — Аз убих кунса Винитарий, твоя баща.

Този, който се опитва да се отърве от мъст, разделяйки хляба с отмъстителя, няма защо да се нарича мъж. Винитар го изслуша, без да покаже, че е учуден, и кимна:

— Да, така е — каза той след известна пауза. — Ти си го убил, и при това през нощта, което не е много достойно. Обаче не приличаш на грабител…

Вълкодав отговори:

— Хората ни наричаха Сивите песове, Винитар.

Младият кунс се владееше, както подобава на вожд. Лицето му не потрепна, само сините му очи потъмняха, като океан по време на буря. Той дълго мълча, после проговори:

— Значи прави са били тези, които са съветвали баща ми да ви избие всичките до един.

Вълкодав упорито отвърна:

— А може би… правите са били онези… които са го съветвали… изобщо да не ни закача.

Винитар за първи път повиши тон:

— Не си ти този, който ще съди баща ми!

После добави по-тихо:

— Нито пък аз.

Вълкодав си замълча. Той вече бе произнесъл своята присъда над Човекоядеца. И я беше изпълнил.

Сегванинът прекоси стаята и застана до прозореца. Вълкодав не го виждаше от мястото си, но можеше да си представи как кунсът се взира с невиждащи очи в мокрия сумрак. Накрая Винитар попита:

— Как умря баща ми?

Вълкодав уморено затвори очи.

— Искаше да хване оръжието… Приковах го с копието към стената… Умрял е, когато е горял замъкът.

Кожените ботуши рязко изскърцаха — Винитар се беше обърнал.

— И ти не му позволи да се бие с теб?

— Не.

Двамата замълчаха. Безполезно беше да се пита Сивия пес защо не е позволил на палача на своя народ да се бие с него в честен двубой. Безполезно беше да се напомня на Винитар, че баща му беше наречен Човекоядеца от собственото му племе, островните сегвани. Безполезно беше да се казва каквото и да било. Кръвното отмъщение не се извършва чрез разговори.

— Твое е правото — тихо каза накрая Вълкодав. — Мечът е в теб…

Неговият собствен меч бе окачен на стената, прибран в ножницата си.

Винитар отстъпи от прозореца и застана така, че Вълкодав да не може да го вижда.

— Смятай, че този път ти е провървяло, вянино — изрече той приглушено. — Ти си придружавал годеницата ми по пътя й към мен и Дунгорм твърди, че неведнъж си я защитавал от убийци. Тези, които бяха с теб при моста, те превъзнасят до небесата и в един глас се кълнат, че годеницата ми сега би била долу в Препятствието или нещо още по-лошо, ако не си бил ти. Казват, че до последно си я бранил и си й дал ризницата си. Честно казано, вярвам на Аптахар повече, отколкото на болярина на галирадския кнес. Аптахар ме е отгледал. Той искаше да стане кръвен брат с теб. Прекалено много ценя честта си, за да си позволя след всичко това да те убия, както заслужаваш, пък макар и за отмъщение. Затова ще ядеш от хляба ми и ще си тръгнеш жив от дома ми. Но знай, че ние с теб пак ще се срещнем.

Той се извърна и излезе, безшумно затваряйки след себе си вратата, която почти веднага пак се отвори и Ертан се върна в стаята. Жената-воин седна при Вълкодав и се захвана да го пои с мляко през изсушено патешко гърло, защото той не беше в състояние да повдигне главата си. Вълкодав си взимаше от хляба с лявата ръка; дясната се оказа счупена — той едва в този миг се опита да я помръдне и с учудване установи, че е стегната с шина.

Вянинът не можа да се справи с всичко, което се опитваше да му даде Ертан, и девойката натопи остатъците от хляба в млякото — за Прилепчо. Лакомото зверче зорко наблюдаваше как тя приготвя любимото му лакомство. После нетърпеливо скочи направо върху ръката й, претича през подноса и потопи муцунка в чинийката.

Изминаха три седмици. През това време Вълкодав бе посетен неведнъж от всички ратници: и солвяни, и велхи, и сегвани. Не се появи само Аптахар и вянинът разбра, че Винитар му е разказал всичко. Вълкодав дори бе благодарен за това на младия сегванин. Разговорът с Аптахар обещаваше да бъде тягостен, защото вянинът все пак бе смятал старшината за свой приятел. До съвсем скоро.

След три седмици Вълкодав, залитайки от слабост и куцайки и с двата крака, излезе в двора на замъка и за пръв път се огледа наоколо. Ертан и лечителят в един глас се опитаха да му внушат, че прекалено рано се е измъкнал от постелята. Вълкодав изобщо не се опита да спори. Просто в крепостта не му харесваше. Всички вътрешни помещения бяха сухи и топли: едни се отопляваха с огнища и печки, други — с помощта на хитроумно прокарани комини. При все това отвсякъде лъхаше миризмата на камък и кучешкото обоняние на Вълкодав я улавяше безпогрешно. Денем все някак успяваше да се отвлече от нея. Но нощем, когато нямаше какво да го занимава, му се присънваха подземията на каторгата.

Не е работа човек да живее с накамарени над главата му хиляди пудове враждебен камък! Съвсем не като в добрата стара вянска изба, изградена от необхватни греди преди триста години, от живите внуци на прародителя Пес, която ще просъществува още толкова за радост на хората, без да си докара нито петънце мухъл… Там и въздухът е съвсем друг, и Домашните духове в мазето. Там всяка болест веднага ще се махне от теб. А тук току-виж си умрял и ако си одраскаш кожата под нокътя.

Замъкът на Стража на Северните порти беше изкусно врязан в стръмния склон. Смелите строители бяха изваяли част от стените право в скалите, а останалата част бяха изградили от отломките на същите тези скали. По всяка вероятност отдалеч крепостта трудно можеше да се различи на фона на извисяващите се канари. Тя се появяваше постепенно, колкото повече се приближаваш към нея, и рисуваше в каменния хаос строго завършени очертания. Замъкът властваше над планинската клисура — една от малкото, които свързваха с външния свят страната Велимор. От стените добре се виждаше черният отвор, преминаващ според слуховете в тунел, след който пътникът виждал над себе си небето на Скритата страна.

В другата посока, на север, се простираше хълмиста равнина. По нея се виеше път, който се скриваше в тъмна иглолистна тайга. Беше студено и широколистните дървета бяха черни и голи. За времето, през което Вълкодав се бе излежавал на миндера, над крепостта се разразиха няколко бури, обичайни за есента по тези места. Дъждът и бесният вятър бяха отнесли от дърветата всички листа, готови да отлетят, и безжалостно бяха изпокъсали онези, които бяха възнамерявали да продължат да си висят по клоните. Скоро щеше да падне първият сняг.

В далечината, при самия хоризонт, се мярна бледият блясък на вода. Отначало Вълкодав реши, че така му се е сторило, но после си спомни картата. Ремъкът на джобчето, в което той я пазеше, беше прерязан в боя от нечий меч, но после бяха намерили джобчето и Ертан грижливо беше изчистила от кръвта и картата, и книжката от брезова кора. Та ако се вярваше на картата, на север от крепостта всъщност минаваше река. Приток на Светин. Седнеш ли в лодка или сал, можеш да стигнеш и до самия Галирад. Ако, разбира се, не те погубят по пътя обирджиите, свили гнезда край праговете на реката.

Ратниците, преживели битката при реката, се оправиха преди Вълкодав. Всички освен Декша. На момъка му свърши илача, с който го снабдяваше Илад. Раната отново се възпали, възпалението се прехвърли върху другото око и изглеждаше, че на Русолявия му предстоеше да ослепее. Той и сега вече виждаше околния свят сякаш през гъста мъгла.

— Ето ти на!… — опитвайки се да си дава кураж, каза той на Вълкодав. — Ще отида при Корниша, хлебаря… това е предишният ми началник… Пак ще се захвана с месене на тесто!

Вълкодав искаше да го посъветва да съчинява стихове, но размисли: този, комуто Боговете са дали поетична дарба, не се нуждае от такива съвети. Обаче вянинът поразмисли още малко и отново промени решението си, досещайки се колко ценят творците на стихове дори най-малката проява на внимание. И каза:

— Ти по-добре съчинявай песни. Много хубави са ти песните. От тях и повече хляб ще идва.

Декша му отговори с измъчена усмивка:

— Да…

И тръгна нататък, опипвайки с пръсти стената. Вълкодав се сети се за нещо и го задържа за ръката:

— Виж какво… Когато се върнем в града… Имам приятел, лечител, още по-добър от Илад. Учен, сто книги е прочел. Ако може да се направи нещо, той ще го направи.

Декша смотолеви някаква благодарност и си тръгна, а Вълкодав се замисли как би се държал самият той, ако губеше зрението си по същия бавен и мъчителен начин. И особено, ако насред обречеността изведнъж заблестеше призрачна надежда. Вянинът дори се запита дали не е казал напразно на Декша за Тилорн. Има ли смисъл?… После реши, че не е било напразно. Виждали сме ги такива. Надсмиват се над своето осакатяване и сякаш не им пука. А после изведнъж се хвърлят от някоя висока стена.

Аптахар дълго време не му се мярка пред очите. Очевидно избягваше срещите. Докато накрая не се сблъскаха лице в лице на скрита на завет поляна, където Вълкодав бе дошъл да види как се обучават велиморските воини.

Когато се забелязаха един друг, двамата неволно отстъпиха назад и доста дълго мълчаха. Ако това не беше Аптахар, а някой друг, Вълкодав щеше просто да си тръгне и веднъж завинаги щеше да престане да го забелязва. Но с този човек нещо го свързваше.

— Доживяхме! — с горчивина каза Аптахар. — А аз исках да се побратимявам с тебе, каторжническа муцуно! Та ти не струваш и колкото нокътя на брат ми!…

Вълкодав с учудване долови как трепери гласът му. Ако не познаваше толкова добре Аптахар, би си помислил, че сегванинът едва сдържа сълзите си.

— Имах страшно стар прадядо — бавно, усещайки тежест в гърдите си, изрече вянинът. — Той вече много години не беше ставал от леглото. Кой от вас го прониза с копието си? Ти?… Или брат ти?…

Каквото и да се беше случило, за него вече не можеше и дума да става за отмъщение. Да отмъщаваш на този, с когото си разговарял и разделял хляба си, с когото заедно сте проливали кръв? Този, който се е случвало да се застъпи за теб? На когото ти самият си спасявал живота? Такъв човек само може да ти стане чужд. Но не и да му отмъщаваш.

Аптахар размаха чуканчето на отсечената си ръка.

— Аз и здрав не можех да се справя с теб, сега пък още по-малко… Но помни, че в Галирад имам син!

Който също не може да се справи с мен, помисли си Вълкодав, но не го произнесе на глас.

— Прави каквото щеш — каза той на Аптахар и си тръгна.

Някога, когато светът е бил по-чист и по-добър от сегашния, вяните са имали обичай: воинът, убил друг воин в честен двубой, отивал при майката на загиналия и заставал на колене пред нея. Той се извинявал пред дарителката на живот и молил да го приемат в нейния род, заемал мястото на убития… Тези времена отдавна са отминали, светът се е променил, и то не към добро. За какво беше готов да плаче миналият през огън и жупел закален боец? За брат си, убит много отдавна от дванайсетгодишен хлапак, отбраняващ дома си?… Или може би заради завинаги изгубената възможност за побратимяване?…

Крепостта не беше малка и Винитар успя да настани воините на Лъчезар и ратниците разделени така, че да не се виждат често. И едните, и другите жадуваха за кръв, но на Стража на Северните порти изобщо не му трябваха убийства между стените на замъка му.

Мал-Гона пируваше при Трирогия на Острова на ябълките, а Декша и Аптахар, осакатени в битките, сами свалиха коланите си на старшини. Вождът, който е получил телесен недъг, не може повече да носи късмет на онези, които го следват. Воините и от трите отряда взеха решение още при Препятствието и съвместно избраха за свой предводител Ертан. За щастие раната вече не застрашаваше здравето и живота й. А ако някой кажеше, че не е много достойно двайсет и шест мъже да се подчиняват на девойка, рискуваше да се натъкне на двайсет и шест меча.

Освен воините и прислугата, замъка обитаваха и най-различни занаятчии: майстори на брони, щитове и лъкове, седлари и ковачи — не можеха да се изброят всичките. Те обслужваха не само хората на Винитар (макар че те бяха на първо място), но и минаващите оттук търговци. Току-виж зад стените скоро се появят селища и израсне нов град. Галирадците бързо издириха сарач и с общи средства поръчаха за Ертан колан за старшина с позлатени токи. Коланът непременно трябваше да бъде от кожата на див бик, при това одрана по време на лов, когато звярът вече е получил смъртоносна рана, но духът му още не е напуснал тялото.

— Разправят, че такива помагат за раждане — каза някой от солвяните, когато слагаха колана на Ертан. — Имай го предвид, момиче!

Воините се разкикотиха, а велхинята показа белите си зъби и отговори с непристойна ругатня.

Брадата на Дунгорм, едва не получил от ръцете на разбойниците ужасна присъда, забележимо се беше прошарила. Обаче той сам изрази желание да възглави отряда и да съпроводи галирадците до родината им. Първо, такова съпровождане се налагаше заради честта на Винитар. Тези хора бяха направили каквото могат за него, без да щадят себе си, опазвайки годеницата му. Как след това да ги изпрати — шепа хора, отслабнали от раните, — сами през опасните неприятелски земи? Второ — ако останеха насаме, хората на Лъчезар и ратниците щяха да се изколят още до вечерта. Това Винитар също не можеше да допусне.

— Познавам ги всичките, мой кунсе, а те познават мен — каза му Дунгорм. — Мисля, че мога да ги спра. А освен това те сигурно ще решат да се съдят пред Боговете и пред своя кнес. Предполагам, че на този съд ще е полезно да присъства и външен, безпристрастен човек, при това от знатен род, който…

— Как ли пък не безпристрастен! — усмихна се Винитар. — По-добре си кажи честно, че се страхуваш за своя приятел вянина и искаш да чу помогнеш да се оправдае.

— … Който би изложил събитията, ръководейки се само от истината, но не и от чувството — с обидено достойнство приключи Дунгорм. — Дори и да съм си създал мнение на кого трябва да благодарим за спасението на владетелката, то не е на основата на привързаност! А по знатност аз не отстъпвам на никой от тях, освен на кнеса!…

— Да бъде както желаеш, приятелю! — предаде се Винитар. — Просто на мен и така не ми беше леко без твоите разумни съвети, докато беше на път. А ти тъкмо се върна и пак ме напускаш!

Вълкодав и Ертан продължаваха да делят една стая и това беше неизчерпаем източник за клюки. Ертан им отговаряше с шеги, Вълкодав просто си мълчеше. В сравнение с него велхинята беше почти здрава. Тя вече упражняваше и двете си ръце, размахвайки два дървени меча едновременно. И с всички сили тичаше за лечителя, когато вянинът се превиеше от кашлицата. Сега това се случваше често и всеки път той оставаше в леглото до пладне, с мъка преодолявайки слабостта и прилошаването. Сънуваше: ту Кан-Кедарат, ту момиченцето Еленушка, ту Тилорн и Ниилит. Лечителят — още сравнително млад сегванин, плешив като крайморска морена — го цереше с еленова кожа, листо от къпина, топена мас и прашец от изсушени попови прасета. Към прашеца той добавяше прекалено сладък сироп, който се струваше на Вълкодав по-противен и от самия илач. Вянинът не хранеше особени надежди за оздравяване, но безропотно гълташе всичко, което му донесеше лечителят. Доста изненадан беше, когато кашлицата престана да го мъчи, а раните започнаха малко по малко да се затварят. И вече не трябваше да се принуждава насила да изяде паница каша.

Въпреки това веднъж лечителят каза на господаря си:

— Кунсе мой, знам, че възнамеряваш да пуснеш галирадците да си тръгват. Без съмнение ти знаеш какво решение да вземеш, но аз бих те посъветвал да задържиш вянина тук.

Винитар попита спокойно:

— Защо?

— Той е болен — отвърна лечителят. — Може и да не издържи пътя.

И добави за по-голяма убедителност:

— Освен това смятам, че владетелката ще му се зарадва, когато се върне от планинците. Разправят, че почитаната господарка сама избрала вянина за телохранител и никога не е била недоволна от него…

— А какво казва самият вянин? — попита Винитар.

— Той иска да тръгне с тях, кунсе мой…

Стражът на Северните порти сви равнодушно рамене и рече:

— Ами нека тръгне.

Реката, която Вълкодав беше видял от крепостната стена, се наричаше Гирлим. На езика на едно от планинските племена, живеещи недалеч, но не така уединени като ичендарите, това означаваше Пеещия поток. Гирлим наистина водеше началото си от ледниковите ручеи, а надолу, към равнината, се стичаше през удивително приказливи водопади. Дали камъните по тези места имаха чудна природа, или струите се разделяха много сполучливо — това никой не можеше да каже. Само че Гирлим, скачайки надолу по вдлъбнатините на скалната стена, в действителност не ревеше и не бумтеше, а звънливо пееше. Някои наричаха това чудо. Планинците смятаха Пеещия поток за обител на Висшите сили и предполагаха, че там звънко се смеят Боговете и Богините, наслаждавайки се на прегръдките си. Още преди двеста години планинските жреци всяка пролет се захващаха да гадаят за кой от духовете на потока не е останала възлюбена или възлюбен. В зависимост от знаменията на реката се даряваше момък или девойка. Но ето че дойде нашествието на Гурцат и Пеещия поток, за разлика от Будуващите в недрата, с нищо не помогна на рожбите си. След което жертвоприношенията се прекратиха веднъж завинаги. Затова пък от различни посоки започнаха да прииждат любопитни пътешественици, готови да заплатят щедро, за да се полюбуват на чудото. Планинците скоро съобразиха, че е по-изгодно да приемат гости, отколкото да облажават равнодушната река. И построиха до някогашното светилище цяло село, специално за преминаващите. А Боговете и Богините, сякаш нищо не е станало, продължаваха да се смеят и играят при водопадите. Изобщо не им беше до хората. А на тези, които се ти безразлични, няма защо да им се обиждаш.

Малко по-надолу по течението, там, където Гирлим вече бе успяла да приеме в себе си други ручеи и рекички и да стане хубава пълноводна река, живееха източните велхи. Те изсичаха гората и всяка година наесен в работилниците своя час дочакваха по няколко здрави сала. Всяка есен тук падаха обилни дъждове. Към Гирлим прииждаха черни води и тогава саловете се отправяха на път. Придошлата вода позволяваше да се преминава през праговете, покрай които в сухо време нямаше брод заради разбойниците. Със салове, в относителна безопасност, обичаха да пътешестват търговците и странстващите занаятчии. Умният Винитар, след като стана Страж на Северните порти, предложи охрана на велхите. Самите велхи бяха смели воини, но не бе по силите на малко племе да се противопостави на могъщ съсед. Пък и Винитар намери начин да се държи така, че да не обиди храбреците.

И ето че вече втора година на саловете, заедно с местните, надолу по Гирлим се спускаха търговци, специално дошли от Велимор. Имаше място за всички: и за галирадците, и за отряда, който Стража на Северните порти изпращаше с тях.

— И ти ли тръгваш?… — учуди се Ертан от решението на Вълкодав. — А какво ще прави кнесинята без теб? Според мен тя най-много на теб се доверяваше…

Жената-воин беше свикнала с колана на старшина, в поведението и се беше появила властност. И — колкото и да е странно на пръв поглед — нещо майчинско, абсолютно несвойствено за нея по-рано. Вълкодав беше смаян, когато го забеляза. Но после поразмисли и разбра каква е работата. Мъжът вожд неизбежно ставаше нещо като баща за всички мъже. Ако е истински вожд, разбира се. Защото мисли и се грижи за тях като баща за синовете си. Защото на воините, оставили семействата си, им липсва родителската ласка. И още защото наистина здрави връзки има само в семейството.

Ето че и жената, по заслуги и достойнство избрана за вожд, е станала като майка за воините.

Въпреки това на Вълкодав не му се искаше да обсъжда нищо дори с Ертан. Изпуснеш ли някоя дума, не ти остава друго, освен да разкажеш всичко. За себе си, за кнесинята и за Винитар. А колкото по-малко хора знаеха за кръвната вражда на Вълкодав с Винитар и за отчаянието, едва не пратило кнесинята в обятията на вянина, толкова по-добре. Включително и за самата Ертан.

Вълкодав се почеса през превръзката по бедрото, разпорено от стрела, и каза на велхинята:

— На владетелката тук ще й бъде по-леко, ако ме няма.

Сивооката предводителка понечи да отвори уста, за да разпита по-подробно… но погледна Вълкодав, поразмисли и се отказа.

Настана денят на тръгването…

Всичките притежания на Вълкодав още се събираха в полупразната торба. И все така на дъното й се съхраняваше истинското съкровище: чукът, чиято дъбова ръкохватка помнеше ръката на баща му, ковача Межамир. Когато покрай Препятствието Вълкодав се хвърли в боя, който се очертаваше като последен за него, той замалко да запрати чука на баща си на дъното на пропастта. Защо отново да попада в ръцете на зли хора, по-добре би послужил на Бдящите в недрата в Тяхната ковачница. Сега Вълкодав беше благодарен, че е бил удържан — независимо дали от случая, или от непозната сила.

Дясната ръка на Вълкодав, счупена над лакътя, все още беше стегната в шина, изобщо не искаше да зараства и го болеше безмилостно. Той окачи меча на гърба си и го нагласи така, че да може да го достигне с лявата си ръка. Разбира се, не беше сигурен, че ще успее да го размахва както трябва, ако се наложеше да го използва. Едва му стигаха силите да се разходи покрай крепостната стена. Какво пък, до Галирад имаше още доста време…

Вълкодав свали плаща си от дървената кукичка и го наметна през рамо. Личеше си, че съвсем неотдавна сивият плащ е бил нов, красив и чист. Вълкодав отлично си спомняше как отначало се бе старал дори да не го оставя на земята. Боеше се да не го изцапа. Оттогава насам благородният сив велур бе успял да се покрие с петна от пръски кал, бе прогорен от искри от крайпътни лагерни огньове и бе пропит с дъждовни капки… и кръв естествено. Занаятчиите, живеещи в крепостта, старателно бяха изчистили плаща, но повечето от петната се оказаха незаличими.

— Нищо ли не забрави? — попита Ертан, наведе си и погледна под двата миндера. Вълкодав гледаше гъвкавия й, силен гръб, стегнат в талията от широкия колан с блестящи токи. Какво удоволствие е просто да гледаш как се движи красив жив човек, особено ако е жена.

— Тръгваме! — каза Ертан.

Сивчо и Снежинка стояха в една от конюшните на крепостта заедно с другите коне. Бялата кобилка много тъгуваше за стопанката си и винаги се хвърляше към Вълкодав, надявайки се, че след него ще влезе и кнесинята. Но кнесинята все не се появяваше. А сега на Снежинка й предстоеше да се прости и с Вълкодав, и с приятеля си — сивия кон, с когото беше тичала рамо до рамо от самия Галирад насам. Нищо! В красивата кобилка вече се заглеждаше широкогръдият златист Санайгау. Заглеждаше се и цвилеше ласкаво и с копнеж. Да ги пуснеш един на друг — със сигурност ще се получат славни жребчета…

Снежинка разбра, че са дошли да се простят с нея. Когато Вълкодав я целуна по топлия нос и понечи да си тръгне, тя го хвана със зъби за ръкава и дълго време не го пускаше.

Саловете чакаха на кея, готови да се спуснат надолу по течението. Бяха големи, с дължина почти колкото разстоянието, което изминава изстреляна стрела. Върху един от тях, най-просторния, вече бяха разпънати шатри и издигнати дъсчени хамбари, които едва ли бяха празни — на този сал от горното течение на реката пътуваха търговците. На галирадците дадоха два други, по-малки. Велиморската охрана се раздели на три, за да може, ако се случи нещо непредвидено, да защитят и трите сала, пък и да пазят галирадците от сблъсъци помежду им.

Пътят, специално прекаран от крепостта, свършваше до самата вода, така че товаренето започна незабавно. Конете пръхтяха, плахо поглеждаха напред и страхливо приклякаха на задните си крака. Колкото и здраво да бяха закрепени гредите една за друга, те изглеждаха ненадеждни на животните в сравнение с твърдата земя. Обаче доверието към ездачите надделяваше и конете един след друг стъпваха на широките подвижни мостчета.

— Аз съм Страж на Северните порти и не смея да пренебрегвам дълга си — заяви на всички Винитар при излизането им от крепостта. — Вместо мен в Галирад ще дойде моят посланик, благородният Дунгорм. Той ще разкаже на бащата на моята годеница, че аз продължавам да бъда неин жених и нямам намерение да се отказвам от задълженията, с които съм се нагърбил, решавайки да стана зет на достойния кнес. Вече съм изпратил в Галирад гълъб с послание. Там се съобщава за печалното нещастие, застигнало годеницата ми почти на прага на дома ми. Благородният Дунгорм също ще вземе със себе си подробно писмо, където възможно най-точно съм изложил случилото се. Надявам се, че това ще помогне на господаря Глузд да установи пълната истина, към което той несъмнено ще се стреми. Надявам се също, че скоро ще мога да му изпратя вест за щастливото завръщане на дъщеря му и за начина, по който ще посрещнат кнесинята в дома ми.

Всички видяха как Дунгорм направи почтителен поклон и взе от него кожената кутия с писмото. Сигурно това писмо криеше у себе си нечия съдба. Вълкодав веднага се зачуди дали няма да започне лов за него по пътя към дома. После реши, че няма такава опасност. Тези, които Лъчезар би могъл да прати на такъв лов, до един бяха погубени при Препятствието. А боляринът едва ли би се решил да действа открито…

Дунгорм избра сала с ратниците и там вдигнаха знамето му. Самият Винитар хвърли в реката черен петел, за да измоли благополучно пътуване за галирадците. Салджиите прибраха подвижните мостчета и със здрави прътове изтласкаха саловете далеч от брега. На изхода от речния залив мощното течение на Гирлим ги подхвана и ги повлече надолу. Саловете скърцаха и се поклащаха между гредите проникна вода. Сивчо, когото Вълкодав непрекъснато принуждаваше да лежи, потрепваше и жално гледаше стопанина си. Кормчиите работеха съгласувано с дългите весла, изкарвайки саловете на стръмното течение. Мътният тъмен поток се плискаше и сдържано бучеше в неудържимия си стремеж към далечното море; дърветата по бреговете бяха потопени във водата на височината на човешко коляно.

Неподвижните фигури на конниците известно време се виждаха в далечината, после изчезнаха зад завоя на реката.