Вълкодав

5. Наддумване с жрец

Мечът бе легнал на плещите в новата ножница, прихваната за кръстовината с „ремъчето на добрите намерения“. Прилепчо вече бе успял да проучи из основи придобивката и бе стигнал до извода, че за ядене не става, обаче е много удобна за катерене нагоре-надолу.

Вълкодав вървеше бавно по улицата и настроението му изцяло отговаряше на сивотата на небето, затлачено от мрачни облаци. Вече цели три дни обикаляше залудо различните занаятчийски работилници. Ковачите, кожарите и майсторите, дето изправяха гърбиците на дървената улична настилка, поглеждаха с уважение широките му рамене и отрудени мазолести длани. Ала разбойническата му, по думите на Бравлин, муцуна, и белезите от оръжие и пранги, всеки път си свършваха работата. Никой не бързаше да наеме на работа бивш каторжник, явен размирник, че и опасен… пък и вянин на всичкото за капак. Вълкодав знаеше, че винаги може да намери мустакатия старейшина, който сигурно ще помогне, щом е дал дума. Но при мисълта, че ще трябва да се юрка като гламав и по заповед на същия Бравлин да вади меча срещу разни „крадци“, дето впоследствие ще се окажат без никаква вина… Не, тая няма да я бъде.

Вълкодав вървеше по улицата, мислеше за родните си гори и му ставаше все по-чоглаво. У дома му стигаше да носи само обикновен, втъкнат зад пояса нож, разбира се, и лък със стрели, за да ловува. Мечът е оръжие за воини, непотребно в гората. А тук?… След случката при Варох Вълкодав не си показваше носа на улицата без меча. И ремъчето бе така прехвърлено през ръкохватката, че ако се наложи, да не забави удара.

Мислеше си още колко хубаво би било да скъта останалите парици и да купи лодка-платноходка, за да отплава с нея към горното течение на Светин, към изконните земи на вяните… стига да не беше случката със замъка на Човекоядеца, чиито овъглени развалини мърсяха брега в самото начало на пътя.

Ако беше сам-самин като преди, с лекота би заобиколил замъка, минавайки през горите. Със спътници като Тилорн и Ниилит ще трябва да изчака есента, когато търговците се наканят да си тръгнат от Галирад.

Не, все пак, слава на Боговете, че сега не е самичък…

Понякога му се струваше, че така и няма да намери изход. А друг път — че все някак нещата ще подредят, иска се само мъничко търпение.

Днес сутринта Тилорн за пореден път бе прегледал крилото на Прилепчо и беше заръчал на Вълкодав да купи от силното вино, което убива заразата. Вянинът обикаляше града и се оглеждаше за някоя по-чиста гостилница, като усещаше, че леко го дострашава. Сякаш в купуването на виното се таеше нещо непоправимо като първия разрез на ножа. Тилорн бе обещал, че Прилепчо няма да усети болката. Но каква е гаранцията?…

Прилепчо долавяше тревогата на своя човек и без да разбира причината, му се умилкваше. Поради това съвестта загризваше душата на господаря му още по-болезнено. След като най-после си хареса една врата, зад която ухаеше на пресни пирожки, Вълкодав приведе глава и влезе.

Веднага забеляза стражите, които — цяла дузина, начело с Бравлин — се бяха разположили на масата до вратата. По-младите се забавляваха, като мереха силата на десниците си. Запретваха ръкави, опираха лакти на масата и с ругатни и гръмогласен смях посрещаха всяка победа и поражение.

Вълкодав изпита момчешкото желание да позяпа борците, но първо трябваше да изпълни намисленото. Ограничи се с поклон пред Бравлин и веднага се отправи към тезгяха.

Кръчмарят не му се понрави. Един поглед бе достатъчен, за да прецени Вълкодав, че тоя търгаш диша прахта на Айр-Дон. Случва се човекът, дето си има вземане-даване повече с чуждоземци, да се замисли за необхватната шир на света и да се сдобие с мъдрост, че и с повечко добрина. Става и обратното: човечецът вземе че навири носа до небето, че и почне да се срамува от собствената си кръвна рода.

С такъв не можеш да си кажеш приказката, да не говорим, че по-скоро ще се обеси, ама няма да приюти без наброен звонк пътник, озовал се в беда…

— Какво ще заръчаш, почитаеми? — попита кръчмарят Вълкодав.

Уж въпросът беше зададен с почит, пък вянинът веднага се подсети и за кръпките на лактите си, и за уродливия белег на бузата, и за прашните си ботуши.

— Малка стъкленица прозрачно вино. Много силно, такова, дето чак пари на гърлото — отвърна той.

Кръчмарят леко повдигна вежди. Или молбата на Вълкодав му се стори малко странна, или вянският изговор на думата „вино“ го беше подразнил. Така или иначе, той кимна и се гмурна през ниската врата зад тезгяха.

— … жреците на Боговете Близнаци — долови с крайчеца на ухото си Вълкодав откъслеците от случаен разговор — проповядват на стъргалото. Що не се разходим до площада да ги чуем?…

Вълкодав загърби тезгяха, подпря се на плота с лакти и се загледа в борбите на масата на стражите. Надделяваше някакъв русоляв дангалак с рамене, които едва ли минаваха през всяка врата. Младите здравеняци гръмогласно подкрепяха приятелите си в завързалия се оспорван двубой. Някой вече разгорещено залагаше свалената от ухото си обеца…

Мустакатият Бравлин улови погледа на Вълкодав и май понечи да каже нещо, ала не успя: кръчмарят се върна и постави с лек замах на тезгяха изящна стъкленица, в която се плискаше към половин чаша безцветна течност. Вълкодав извади запушалката и помириса. Да, намерил бе търсеното. Любопитният Прилепчо също бутна носле в гърлото на стъкленицата, кихна и се отдръпна с погнуса.

— Колко имам да давам? — попита Вълкодав.

— Шест медни монети. Надявам се, че знаеш да броиш до шест — отвърна кръчмарят малко по-високо, отколкото подобава. Вълкодав забеляза с крайчеца на окото си, че няколко глави се извърнаха към тях. — Но аз — продължи собственикът на заведението — с удоволствие ще ти дам без пари виното, ако ни покажеш ей сегичка как го пият там при вас, във вянските гори. Наистина само един дивак е способен да налее в гърлото си…

— Бих показал, ама не го взимам за пиене — бавно и много спокойно промълви Вълкодав. — Ти си просветен човек, сигурно знаеш какво означава „дезинфекция“…

Развърза кесията си и се зае да отброява монетите. Ако се съдеше по израза, цъфнал на лицето на кръчмаря, оня чакаше горянинът да се разбеснее, че и да тресне стъкленицата на пода — дузината яки стражи сигурно за миг биха го укротили.

Или пък си въобразяваше, че Вълкодав наистина ще изпие виното, за да развесели гостите му…

— Не знаеш какво означава — със задоволство кимна Вълкодав. И го посъветва: — Прочети някоя книга, може и да ти просветне.

Грижливо подреди една до друга на тезгяха шест медни монети, взе стъкленицата и пое към вратата.

Този път обаче не устоя на изкушението и се позабави при масата, край която се бяха скупчили стражите. Единият от младите войни тутакси отбеляза:

— Я виж какъв чуден меч има вянинът! Интересно дали умее да го върти?

Дългите езици на мига се развързаха:

— Едва ли, и той, като всички вяни сигурно по-често върти сопата…

— Значи затова са му изкривили носа.

Бравлин сметна, че няма да е зле да намекне на юначагите леко да се поусетят.

— По-тихо, момчета. Няма нужда от излишни разправии.

Вълкодав мълком ги загърби и си тръгна, а Прилепчо с презрение заплю злите езици.

— Ей, вянино! — незабавно проехтя нечий глас зад гърба му. — Накъде си се запътил?

Вълкодав се спря. После бавно се обърна.

— Засега май няма защо да ви натривам муцуните — замислено промълви той и сви рамене. — Не съм длъжен да слушам и дивотиите ви…

Някой от стражите се разкикоти, макар че според Вълкодав не беше чул от него нищо смешно. Обади се поредният веселяк:

— Нищо не очаквай от баламурници, командвани от женорята.

Това изказване бе съпроводено от задружен смях и Вълкодав се позамисли дали не е избързал със забележката си за натриването на муцуните.

— Ела, момко — рече му Бравлин. — Покажи на моите балъци какви мъже раждат вашите жени.

Напускането се оказа невъзможна работа. Вълкодав се навъси и пристъпи обратно към масата.

Общо взето, вяните не обичаха състезанията, понеже смятаха, че те дават излишни поводи за сръдни. „Ако аз те надвия — ти ще си огорчен. Ако ти ме надвиеш — аз ще съм огорченият. От какъв зор?“ Навремето Вълкодав си беше изкарвал прехраната като страж, телохранител и кръчмарски бияч. То е ясно, че при всеки нов господар изпърво го посрещаха с отказ. И с косия поглед на вече наетия юначага. Тогава, вдъхновен от отчаянието, Вълкодав за пръв път приложи онази стара като света хитрина, която му бе свършила чудна работа във Велики хан. Започна да предлага на съперниците си да премерят ловкост и сила — разбира се, пред очите на господаря. Това действаше безотказно. Често сблъсъкът беше болезнен, а боят жесток. Но Вълкодав не се кахъреше. Умееше да търпи. Учеше се на търпение, благодарение и на това, че Кен-Кендарат тогава още бе с него. Той знаеше, че тепърва има на много неща да се учи, ако наистина иска да се върне у дома и да открие Човекоядеца…

Бравлин му стори място до себе си. Вълкодав понамести меча зад гърба си и седна на пейката. Насреща му се хилеше оня русоляв дангалак с длани като тигани и навит над лакътя десен ръкав. Ако се съблечаха двамата както ги е майка родила, би изглеждал доста по-страховито от Вълкодав. Вянинът също развърза връзките на ръкава си. При вида на белезите от прангите отзад проехтя одобрителен възглас „Ооо!“. Вълкодав винаги се дразнеше от подобни изблици. Младоците, дето не са и помирисвали неволя, незнайно защо умираха да се правят на големи познавачи, да пускат мъгляви намеци. Будали. Глупави кутрета.

Двамата опряха лакти в масата и стиснаха длани. Със свободната си ръка Вълкодав за всеки случай похлупи Прилепчо, който неспокойно се разшава на рамото му. Откъде можеше да знае мъничкото зверче какво се започва — безобидна разправия или сериозен двубой? Току-виж ухапе някого.

… Съперникът на Вълкодав учудващо дълго се наместваше и преценяваше, все се въртеше неспокойно на пейката. И едва когато руменината му премина в червенина и той задъхан, налегна с гърди ръба на масата, вянинът със закъснение осъзна, че младият страж всъщност от сума ти време се бори с него не на шега. Просто защото дори отдалеч не бе зървал Скъпоценните планини. Какво оставаше да е търкалял там огромните камънаци. И най-важното, не беше наясно на какво са способни хората, за които вече отдавна е избледняла разликата между това дали да живееш, или да умреш. Вълкодав въздъхна. Не му се щеше да унижава така младия юначага.

— Край — рече той и разпери пръсти.

Съперникът му продължи да натиска още миг. После се усети. Дланта му омекна и той си пое дъх. С голямо облекчение, както се стори на Вълкодав.

При вида на това чудо едната половина стражи потъна в дълбок размисъл и се умълча. А другата, тъкмо обратното, се разшумяха: всеки напираше лично да се пробва срещу вянина.

Вълкодав се надигна и прекрачи пейката, за да стане от масата.

— Почакай, момко — подхвърли му Бравлин.

Вълкодав рязко поклати глава.

— Край, стига. Много работа ме чака.

Този път никой не го изпроводи с отровни подмятания или подигравки за мъжете, които слушали жените си. Въпреки това Вълкодав почти го загриза съвестта. Честта на племето не се отстоява в глупави борби на маса в кръчма. И силата, ако я има, не се прилага за всяка дреболия. Оставаше му единствената утеха, че, общо взето, не той стоеше в дъното на цялата работа. И да се надява, че случката няма да се отрази на лековитите свойства на виното…

На излизане забеляза с крайчеца на окото си, че Бравлин е станал от масата и се е запътил подир него.

Нозете сами го поведоха към пазарния площад, при изваянието на Бакърения бог. Все пак често се сещаше за белобрадия жрец, с когото отдавна, в детството, го беше събрал животът. По думите на стареца излизаше, че на всички девет небеса няма по-великодушен, по-милостив и по-мъдър от неговите Близнаци. Той говореше за тях като баща за отишли си без време синове. Вече единайсет години Вълкодав напразно се мъчеше да проумее какво общо имаха Боговете на стареца с онези злопаметни и лошави създания, с които единоверците му, също като него пременени с двуцветни одежди, плашеха хората…

Площадът бе залят от любопитна тълпа, но за кой ли път Вълкодав се благодари на високия си ръст, който му позволяваше да вижда над главите на останалите.

Недалеч от Бакърения бог се издигаше дъсчен подиум, измайсторен от дърводелците предния ден. Пред възвишението рамо до рамо се бяха изправили пазителите на реда, а зад яките гърбове на стражите, заобиколена от бащината си дружина, в резбовано кресло се бе настанила кнесинята Еленя. Насаждането на новата вяра често се започва от владетелите. Възприетото от вожда, рано или късно ще бъде възприето и от людете. А освен това, присмехулно си помисли Вълкодав, в присъствието на кнесинята възмутените граждани едва ли ще скочат срещу жреците, за да ги метнат от пристана във водата, както честичко се случваше в Галирад.

На подиума стояха неколцина свещенослужители, но погледът на Вълкодав първо бе привлечен от друго. Вниманието му прикова воинът, застанал зад жреците, сякаш в очакване да удари неговият час. Същински гигант в двуцветна броня. Лицето му бе скрито от кована маска, която повтаряше чертите на мустакато човешко лице и също бе оцветена в два цвята. Вълкодав знаеше, че учениците на Близнаците твърде придирчиво подбираха воините, достойни да носят двуцветни брони. И не е като да нямаха избор. Наемниците се рояха около тях като мухи, примамени от каца мед. Ами да! Жреците плащаха добре, пък и за надяналите осветената ризница всеки юмручен удар се превръщаше в подвиг от свещената битка за вярата.

Какво прави тоя? Жреците ли охранява?…

После Вълкодав съгледа на възвишението още един човек. Този бе предрешен като арантянин — носеше сандали и фина ленена риза до коляното, без ръкави. Беше горе-долу на годините на Вълкодав, но за разлика от връстника си беше голям хубавец. Само дето изглеждаше изпосталял и гладен — веднага се набиваха в очи синините по голите му нозе и подозрителните петна върху мръсната риза. Юношата стоеше неподвижно, с ниско наведена къдрава глава и здраво притискаше към гърдите си няколко дебели, оръфани книги…

А отпред на дъсчения под, почти на ръба, над навалицата се извисяваше проповедникът. Той дишаше тежко — изглежда, току-що приключил вдъхновената си реч. Вълкодав със съжаление се досети, че е закъснял. Какво пък, едва ли са доплавали тук само заради една-единствена проповед. Ще почакаме и пак ще ги чуем.

— Твърде почитан Ученико, моля те кажи ми пак — заговори кнесинята Еленя. — Сигурно не съм чула добре. Ти разказваше, че твоят Бог е един. Как стана така, че почитате Близнаци?

— Аз съм този, който поради оскъдния си разум не съм се изразил разбираемо, многоуважаема владетелко — с поклон отвърна жрецът. — Когато Бог е решил да се яви на хората, човешката плът била измерена и призната за твърде крехък съд, неспособен да вмести Неговия дух. Била избрана земна жена, очакваща раждането на близнаци. И над нея засияла…

Вълкодав се отказа да слуша по-нататък. Усети как над горната му устна внезапно избиха капчици пот и бързо прокара ръка по мустаците си. Никога не забравяше местата, видени от него поне веднъж. Много по-зле запомняше лица. Но този глас се беше врязал завинаги в паметта му. „Гний си тогава в мръсотията, нищожен езичнико…“

Черната козинка на Прилепчо настръхна и той тихо, но предизвикателно изсъска. Да се знае, че всеки, който си науми да причини зло на господаря, първо ще си има работа с него!

Вълкодав отново погледна арантянина. Онзи внезапно вдигна златокосата си глава и погледите им за миг се срещнаха. Само за миг, ала Вълкодав трепна. В зелените очи на момъка му се привидя отчаян зов, едва ли не вик: „Помощ!“. Зов, който впрочем тутакси бе прекъснат. Арантянинът знаеше, че спасението му е твърде опасно начинание.

Вълкодав се позамисли и започна да си проправя път напред.

След известно време дойде редът и на юношата с книгите.

— А ето го живото свидетелство за падението на оногова, който е пренебрегнал свещените истини на Близнаците — провъзгласи жрецът, сочейки младия арантянин. — Този човек се опитваше да спаси от пречистващия огън книгите на лъжепророците и лъжеучителите, за да размътва и да вкарва в изкушение умовете и душите на непосветените… — Проповедникът се предпази чрез знамението на Разделения Кръг. — Ето ги тия книги: той сам ги носи, защото за благочестивите люде е грях дори да ги докосват…

— Всяко учение е скъпоценно! — неочаквано високо и убедено го прекъсна пленникът. Зелените очи проблеснаха непокорно. — Унищожиш ли ги, светът ще обеднее!

— Ученията, за които брътвиш, ти, неразумний, са като калта по нозете. — И жрецът поклати глава едва ли не съжалително. — Трудно е да не се окаляш, докато крачиш по пътя. Но преди да влезеш в дома си и да стъпиш върху прекрасните килими, калта е редно да се измие.

— Ти наричаш мръсна кал златния прах, сбран от човешкия разум зрънце по зрънце! — не се предаваше арантянинът.

— Откога божествените истини се сбират от нашия разум, беден и невеж? — поинтересува се жрецът.

Вълкодав, който бе успял да се добере до предните редици на зяпачите, само въздъхна. Станеше ли дума за някое щуро, съвсем неизпълнимо начинание, вяните предлагаха да се донесе вода с решето, сегваните съветваха да се изчерпи водата от морето, а пък арантяните — да надприказваш жрец. Изглежда момъкът бе забравил поговорката. А може би просто нямаше какво да губи…

Проповедникът бе вперил изпълнения си със скръб и съжаление поглед в юношата с книгите, сякаш си имаше работа с опасен болник.

— Ако се подхожда с нищожното мерило на разума към божествените откровения, значи може да се подходи към тях и с не по-малко нищожното мерило на силата… Ще се осмеля да нарека последното дори по-оправдано, защото в своето могъщество Боговете даряват победата не на по-силния телом, а на онзи, зад когото стои истината. Ето го нашият воин…

Ръката с червения ръкав се простря към обкования в стомана дангалак. Така си е, помисли си Вълкодав. Боговете са могъщи и справедливи, но друго си е, ако борецът за правда е ловък, сит и як.

— Благородният му меч е под благословията на Близнаците — продължаваше да реди жрецът. — Знам, че племето ви почита праведността на двубоя. Ще се намери ли тук някой, който ще дръзне…

— Ще се намери! — почти веднага откликнаха от тълпата. Към дъсченото възвишение вече си пробиваше път светлокос юначага с тежка солвянска ризница. Дори с нещо да отстъпваше на двуцветния исполин, то не се забелязваше много.

— Не бих искала да се осквернява с убийство днешният ден, добри ученико — отбеляза кнесинята.

— Минали сме вече през седем града, владетелко — с поклон отвърна жрецът. — Нашият воин само ще даде на поданиците ти да се убедят в могъществото на правата вяра. За целта не е нужно да се отнема човешки живот.

Светлокосият подмина стражите и се покатери на поскърцващото възвишение. Развърза ремъчето и извади от ножницата дълъг прав меч. Неук невежа, каза си Вълкодав и се смръщи. Мечът беше хубава нарлакска изработка, красив и скъп, с два червени камъка, инкрустирани в ръкохватката.

— Твоите Близнаци не чинят добра дума! — дръзко подметна на жреца солвянинът. Проповедникът се подсмихна.

— Ще видим как ще го докажеш…

И се отдалечи, за да благослови за праведна битка своя воин.

Вълкодав погледна към галирадските влъхви, насядали малко по-назад от резбованото кресло на кнесинята Еленя. Те слушаха мълчаливо, с безизразни лица. Не се намесваха в спора. В Галирад бяха разпространени безчет вероучения — колкото бе броят на чуждите страни, от които пристигаха търговци в града, а те прииждаха тук наистина от всички краища на света. И никой не дръзваше да прогони или да сваля от пиедестала чуждите богове, да не говорим, че дори Бакърения бог, арантският Господар на Моретата, търпеливо понасяше невинаги изпълненото с почит отношение…

Двубоят започна и Вълкодав веднага разбра, че противниците са напълно равностойни. Тежките мечове сякаш пърхаха в яките им ръце и проблясваха като сребристи рибки, гонещи се из езеро. Вълкодав дочу какво си шепнеха двете девойки, които стояха наблизо. И двете искаха солвянинът да се изхитри и така майсторски да светне двуцветния, че да му хвръкне шлема. Та да го видят дали е хубав в лицето…

Вълкодав внимателно следеше двубоя, като придържаше с една ръка кесията с парите. Винаги правеше така, колчем се озовеше сред тълпа.

Междувременно случващото се на дъсчения подиум му се нравеше все по-малко. Отначало той и не схващаше защо. После разбра. И отново започна лека-полека да си пробива път сред навалицата.

Боят беше нагласен. Нагласен бе от началото, та чак до края. Обаче майсторски. Вълкодав забеляза измамата само защото за четири години не се бе нагледал на друго, освен на сражения и двубои.

Все още обмисляше догадката си, когато великанът нанесе удара. Беше хем висок и масивен, хем бърз. Много бърз. За сметка на това солвянинът сякаш изобщо не забеляза заплахата. Вълкодав, хилядократно спасяван именно от бързината, разпозна смъртоносния замах още в зародиша му. Той видя как наточеният меч припламна на слънцето, чертаейки великолепна дъга. И как в последния миг острието така се извъртя, че ударът, който би трябвало да разполови хулителя на Близнаците, само го стовари на колене.

Настана тишина. Нито тракане на остриета, нито викове на зрители. Солвянинът изохка, изпусна меча си. И обори глава, унизено застанал на четири крака. Боговете Близнаци бяха възтържествували.

— Само чистата вяра освещава меча на воина, като дарява победата! — тържествено провъзгласи жрецът. И се обърна към тълпата: — Нека този човек си върви с мир. Ние не търсим хорска гибел, само искаме да ги вразумим. Ще дръзне ли още някой от вас да се срази с боеца, осенен…

— Ще дръзне — обади се Вълкодав. Проби си път между извърналите се към него стражи и се озова лице в лице с жреца.

Онзи го гледаше с презрение от висотата на възвишението:

— Кой си ти, та въставаш срещу Тези, чиито имена са прославени в Трите свята?

Не ме позна, помисли си Вълкодав. Освен това нямаше нищо против да разбере защо жрецът не бе задал същия въпрос на първия участник в двубоя. Впрочем, дали не беше все тая.

— Аз се моля на моите богове и не въставам срещу чуждите — мрачно рече той. — После кимна към арантянина. — Я по-добре ми кажи ще ми дадеш ли тоя човек, ако победя твоя юначага?

Жрецът го огледа преценяващо.

— Не си ли твърде самонадеян, езичнико?

Вълкодав учтиво си замълча.

— Ти няма да победиш — рече жрецът. — Макар че… нима аз, незабележимият, ще съдя за пътищата на Близнаците? Ако победиш — добави жрецът и се усмихна, — прави с него каквото пожелаеш.

Вълкодав кимна и свали препаската с ножницата. Отиде при кнесинята и с поклон й подаде ръкохватката:

— Развържи ремъчето, владетелко.

Кнесинята Еленя разплете възела и тихо каза:

— Гледай да не се погубиш, Вълкодаве.

Запомнила ме е, радостно се изуми той. А гласно каза:

— Както се получи, почитана господарке.

После погледна мястото в тълпата, където бе стоял току-що, и не се учуди особено, когато зърна там Бравлин. Вълкодав отиде при него, пъхна в ръцете му ножницата и стъкленицата с виното и го помоли:

— Подръж!

Стъкленицата можеше да се счупи, а с новата ножница просто още не беше свикнал и се страхуваше, че ще му пречи. Бравлин взе и двете неща и колебливо се пресегна за Прилепчо.

— Ами зверчето…

Прилепчо високо изщрака със зъби и старшината с побелелите мустаци побърза да отдръпне дланта си. Наоколо се разсмяха с облекчение. Бравлин изпърво се намръщи и почервеня, а после засука мустаци и също се усмихна.

— Давай, момко! — рече той. — Да не ни посрамиш!

Вълкодав вече вървеше към подиума, а обръгналият в битките Прилепчо се катереше по плитките му, за да се прехвърли от рамото на тила.

Когато се покатери на възвишението, Вълкодав усети с цялата си кожа погледите на тълпата. Не е най-голямото удоволствие да те зяпа половината град. Дивият вянин, който, както винаги, се пъха там, където не му е работата. Намръщи се и пропъди излишните мисли.

Извади от джобчето на пояса си ширит и превърза челото си, за да не му пречи потта, която ще започне да се стича по време на двубоя. Двуцветният войн коленичи и жрецът, шепнейки нещо, начерта във въздуха над шлема му Разделения Кръг. Вълкодав се извърна с лице към слънцето, надничащо през процепа на облаците, и мислено се обърна към него с думите:

„Око на Боговете, Даряващо Всички Блага, пресветло Слънце. Нека Близнаците мирно управляват онези, които им се кланят. Но защо този човек ми разправя, че Те няма Теб?…“

Някои впоследствие твърдяха, че сребристата плетеница върху острието на меча му блестяла учудващо ярко.

— Призовавай, призовавай своите идолчета — прекъсна молитвата му присмехулният глас на жреца.

Тълпата откликна със засегнат ропот, а кнесинята Еленя се навъси и хвърли бърз поглед към могъщите боляри, застанали вляво и вдясно от креслото й. Сиреч, не е ли време да се намекне на пътуващия проповедник да се изразява по-учтиво?…

„Благослови меча на своя потомък, прародителю Слънце — продължи наум Вълкодав, без да благоволи да удостои с подобаваща препирня жреца. — Искам да освободя оня млад човек: бива ли да втълпяваш на някого да повярва в Боговете по принуда…“

— Той не ти пречеше, когато ти заклеваше Близнаците — безстрашно се обади арантянинът.

— Когато се разговаря с истинните Богове, нищо не може да попречи — каза жрецът и се отдръпна, за да освободи място за двубоя.

Наддумване с жрец, вбесен си помисли Вълкодав и се обърна към съперника си.

Човекът, способен да склони на нагласен бой, не му внушаваше нито доверие, нито уважение. Но с него можеше поне да се спори на разбираем език, без мъгляви фрази и словесни плетеници…

Поздравиха се със замахване на мечовете, след което започнаха битката и народът се разгълча отново. Двуцветният бе толкова як и силен, пък и жилав като ремък, че редом с него Вълкодав приличаше на недохранен хлапак.

— Тоя е за никъде — долиташе откъм тълпата. — Ще го изядат с парцалите!

— Върви ли се срещу такава сила…

Младият арантянин скръбно поклати глава и по-здраво притисна книгите към гърдите си…

Тоя е сит и силен, помисли си Вълкодав, като пресрещаше и отбиваше удар след удар. Много е силен. И винаги е бил сит. Само дето е свикнал да показва силата си, като се перчи пред беззащитните. Като тоя момък, дето сега е стиснал книгите. А навремето сигурно е бил доблестен войн…

Вълкодав бавно отстъпваше по края на подиума, за да прецени съперника си, да му свикне и да се приспособи към него. Площадът зад гърба му разочаровано въздишаше. Направо не е истина, ама, вярно, не е ли нечувана работа?… Вълкодав знаеше: в очите на обикновените хора той изглеждаше далеч по-непохватен от светлокосия солвянин. Защото онзи беше наясно какъв ще е всеки следващ удар, а Вълкодав се биеше не на ужким, без подсказвания, и двуцветният беше рядко достоен противник. Траеха си само опитните бойци и малобройните вяни в тълпата. Защото те виждаха, че двуцветният се ядосва и влага все повече сила в ударите, като напада все по-устремно и опасно. Само дето нападенията му кой знае защо не достигаха целта.

После Вълкодав ясно чу гласа на Бравлин, който се обръщаше към някой от гражданите:

— На колко се обзалагаме, че вянинът ще победи?

— Май си завъдил лесни пари, старшина — прозвуча в отговор. Вълкодав нямаше време да поглежда с кого се договаря случайният му познат.

— Вчера ми платиха надницата за две седмици — с усмивка рече Бравлин.

Събеседниците подеха спор и накрая се спогодиха за прилична сума в сребро, от което Вълкодав си направи извода, че стражите не мизеруват. Или Бравлин просто разчиташе, че няма да му се наложи да се бръкне…

Междувременно двуцветният освирепя. Тоя луд вянин с великолепен меч просто нямаше откъде да се вземе. Ама ето, че се беше взел. И се биеше не на шега. Дори сериозно. Двуцветният си знаеше цената. Освен това предварително бе изучил любимите похвати на галирадските витязи и бе напълно готов, ако не за лесна победа, то поне за равностоен двубой с всеки тукашен боец. Русолявият Плишка също беше силен, но него би победил и в истински бой. Кои мътни бяха върнали вянина от гората, дето го бяха взели? Този се сражаваше така, сякаш е пръв роднина на забравения от Боговете хулител на вярата. Биеше се майсторски! Целият натиск на гиганта сякаш потъваше в пустотата на въздуха, само върху меча му по незнаен начин се множаха резките.

Двете тежки остриета политаха нагоре, кръжаха и стремително изтъкаваха сребриста паяжина над подиума. После работата отиде към своя край.

Двуцветният се вбесяваше все повече и губеше търпение и предпазливост. При всяко съприкосновение с оръжието на Вълкодав мечът му излизаше от контрол и сякаш по своя воля чертаеше във въздуха осморки в опит да изхвърчи от дланта му. Воинът на жреците беше готов да изяде вянина жив. Всички уговорки за недопускане на кръвопролитие бяха забравени. Щеше да убие този дивак, който го подлагаше на истинско унижение с майсторството си. Лошото бе само едно: след всяко нападение се налагаше да дири вянина с поглед — онзи всеки път успяваше да му убегне. Двуцветният така се вбеси, че пред очите му почна да пада кървавочервено перде. Никога досега не беше търпял поражение в двубой. Поредният му свистящ замах потъна в нищото, а масивното му туловище се завъртя в кръг. И право пред себе си той видя уплашените очи на пленника-книжовник. Зад изрисуваната маска се разнесе сподавено ръмжене. Мечът устремно и кръвожадно се изви над главата му…

Вълкодав изникна между него и арантянина като по чудо. Гравираният меч излетя нагоре и пресрещна безпощадния удар.

Вянският ковач, живял в стари времена, не подведе далечния си потомък. Чу се звън и в лапите на двуцветния остана само ръкохватката със стърчащо половин педя парче от острието на меча. Още не осъзнал случващото се, обезоръженият войн отново се опита да развърти остатъците от меча. После с ругатни запокити безполезната дръжка в лицето на Вълкодав.

Изписаният с чудни плетеници меч я отблъсна във въздуха — да не вземе да рани някого — и тя издрънча на две крачки от подиума. После мечът се стрелна напред, повдигна плетивото на ризницата, която висеше от маската и покриваше гърдите на противника, и опря в ремъка на шлема под брадичката му.

— Сваляй ръкавиците — тихо заповяда Вълкодав. Ризата му беше подгизнала от пот. Той дишаше тежко, но се стараеше да говори, без да се запъва. Никой не биваше да се усъмни в това кой е победителят.

Двуцветният, трябва да му се признае дължимото, се поколеба… Ала мечът на Вълкодав се махна от ремъка и докосна податливата кожа, а в сините очи зад процепите на маската яростта и непокорството отстъпиха място на самосъжалението. Чудна работа, помисли си Вълкодав, колко треперят за животеца си всички хора, навикнали с безнаказана лекота да отнемат чуждия…

Двуцветният бавно смъкна едната ръкавица, после и другата. Хвърли ги на дъсчения под.

— А сега шлема — нареди му Вълкодав.

Под шлема се появиха гъсти мустаци и къдрава черна коса, сплъстена от лепкава пот. Победеният не беше никак грозен. Сигурно наистина се харесваше на момите. Вълкодав махна меча от шията му и се извърна към проповедника. Прилепчо бе успял пак да заеме поста си на рамото му и гордо пъчеше пухкави гърдички, смятайки победата поне наполовина за своя.

— Та така, аз вземам със себе си ей този човек — каза Вълкодав и кимна към арантянина. Оня го гледаше ококорено, явно не можеше да повярва на очите си.

Вълкодав се поклони ниско на кнесинята, скочи от възвишението и отиде да си вземе стъкленицата и ножницата. Бравлин го посрещна с широка усмивка: спечеленият облог си беше як сребърен звонк. Арантянинът се огледа със страх за скорошните си мъчители, после притисна книгите към гърдите си и слезе непохватно от подиума, за да последва Вълкодав.

Тълпата весело шумеше и дюдюкаше, като отправяше непристойни шеги по повод Боговете Близнаци и техните слуги. Сигурно жрецът бе произнесъл достатъчно заплашителна проповед. Хората винаги с радост осмиват онова, с което са възнамерявали да ги уплашат.

Но светът неизбежно би се преобърнал, ако ученикът на Близнаците бе позволил другиму да си присвои последната дума. Той простря тържествено ръце към небето и обиграният му глас, привикнал към кънтящата празнота на храмовете, с лекота се разнесе над площада.

— Нека са благословени премъдрите Близнаци, прославяни в Трите свята, и Техният Отец, Предвечен и Нероден! Чуйте, неверници, какво наказание са отредили на вероотстъпника, предпочел здрача на отрицанието пред светлината на истинната вяра. Те са го превърнали в роб на дивия варварин, закостенял в езичеството. Има ли по-тежка участ за еретика, който си въобразява, че е просветен?…

Да, уморено си каза Вълкодав, като закопча катарамата на препаската и прибра в кесията си крехката стъкленица. Можеш ли наддума жрец!

Вълкодав и момъкът тръгнаха по улицата.

— Къде отиваме? — попита арантянинът. Вълкодав не отвърна веднага и юношата погледна крадешком страшния си избавител, после съкрушено се поправи: — Накъде ме водиш, господарю?

— В една странноприемница — измърмори Вълкодав. — Ще се измиеш, ще похапнеш… а после ако искаш остани, ако искаш си върви, не те задържам.

На арантянина му бе необходимо време да повярва на ушите си. После той колебливо отрони:

— Брат Хономер ме даде, за да…

Гласът му трепна.

Брат Хономер, мислено повтори Вълкодав.

— Мен… ме викат Еврих — след кратко мълчание продължи юношата. — А тебе, чух… как кнесинята те нарече Вълкодав…

— Може и да ме е нарекла — измърмори Вълкодав. Ако Еврих не се бе представил сам, той никога не би го попитал как се казва. Изтрябвало му е да знае името на човека, с когото най-късно утре заран щеше да се сбогува завинаги. А пък да разкрива своето…

— Благодаря ти — продължи междувременно Еврих. — Май не са се свършили още благородните люде…

Няма ли да млъкнеш най-сетне, помисли си Вълкодав.

… После се питаше дали злостната му нетърпимост не беше урочасала Еврих. Те бяха на две крачки от странноприемницата на Любочада, когато насреща им се появи минувачът: среден на ръст мъж с учудващо безлична външност, каквито можеш да видиш в изобилие сред всяка навалица. Той ги подмина от страната, от която вървеше Еврих…

Изпърво на Вълкодав му се стори, че арантянинът се е препънал. Хвърли кос поглед към непохватния си спътник… и тутакси се извърна с цяло тяло. Безличният непознат не се виждаше никъде. А Еврих се беше втренчил невиждащо във Вълкодав и върху лицето му бе изписано изумление, примесено с някак детска обида. Накланяше се бавно напред и най-горната книга започна да се плъзга от купчинката. По късата му риза бързо се разтече гъста алена кръв, чиито капки се зарониха по дървения паваж.

Вездесъщите момчетии подскачаха на едно място и сочеха към ъгъла:

— Там, там избяга!…

Трябва да го догоня, бе мисълта, която жегна светкавично Вълкодав. И да го убия. Да, той ще настигне убиеца. И онзи ще съжали, че се е родил на тоя свят. Ала арантянинът дотогава със сигурност ще се обезкърви.

Еврих така и не успя да падне. Вълкодав го прихвана и го вдигна на ръце. Той тихичко изстена и притихна. Кръвта бликаше на тласъци от широката рана ниско на корема. Книгите с тежки кожени подвързии се пръснаха по паважа…

— Съберете ги! — изрева Вълкодав на момчетиите и се втурна през глава към отворения вратник, после през двора. Хората, които срещаше, ужасено се отдръпваха от пътя му.

Вълкодав се изкачи до входната врата, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж, отвори я с ритник и нахлу в стаята. Тилорн, застанал до перваза на прозореца, от който щедро струеше слънчева светлина, се извърна стреснато.

— Спаси го, ако можеш — задъхано каза Вълкодав.

От коридора дотича и Ниилит. Тя вече втори ден се трудеше в кухнята, като помагаше ту на готвачката, ту на миячката на съдове. Съглеждайки в двора Вълкодав, бе зарязала всичко и веднага бе хукнала подире му. Ниилит грабна сгънатото покривало — същото, което бе взето от замъка на Човекоядеца — и бързо го разстла на пода. Вълкодав внимателно положи върху него умиращия. Лицето на Еврих бе станало прозирно, устните — сиви, само вената на шията му все още слабо пулсираше.

Тилорн вече бе коленичил до него. Дългите пръсти на учения докоснаха челото на арантянина — бледо, покрито с бисерни капчици пот.

— Може да бъде спасен, но се боя, че няма да се справя сам — рече той. — Помогнете ми, приятели…

— Какво трябва да се прави? — дрезгаво промълви Вълкодав.

— Прегърнете ме. И в никакъв случай не пускайте ръце…

Вълкодав и Ниилит се хвърлиха до него на пода и здраво го обгърнаха с ръце. Дланите на Тилорн легнаха около раната на окървавения корем на Еврих.

Сега ще почне да се моли, помисли си Вълкодав. Ще извика някого на помощ… Но грешеше: Тилорн не отправи никаква молитва, поне не на глас. За сметка на това пред очите на Вълкодав затрепкаха светлинки. Така се случва, когато дълго стоиш клекнал и после веднага скочиш на крака. Усети как изстиват ушите и носът му. Тилорн бе взел част от жизнените му сили, за да ги прелее по някакъв начин в тялото на Еврих. Сигурно точно по същия начин бе постъпил и с кученцето. Само дето мъничето се побираше в шепа, а днес се опитваха да спасят човек.

Вълкодав понечи да отблъсне Ниилит, но за това трябваше да освободи поне едната си ръка, а той не се решаваше да го стори.

Светлинките пред погледа му все повече се множаха. Е, не, помисли си Вълкодав, стиснал зъби, потта се стичаше по слепоочията му. Само да си ми умрял, човече. Какво си намислил, а! Затова ли те измъкнах от жреците?… Богове, къде е вашата Правда?… Защо всеки задник, навлякъл жречески одежди, може от ваше име…

— Край — със слаб и безкрайно уморен глас произнесе Тилорн. — Ако това не помогне… Ниилит, виж, момичето ми…

Вълкодав отвори очи. За негов ужас ръката на учения, изцапана с кръв, слепешката шареше във въздуха. Ниилит я сграбчи с две ръце.

— Виж как е той — помоли я Тилорн.

— Ти… — подхвана тя, ала Тилорн я прекъсна.

— На мен нищо няма да ми се случи. Погледни как е раната му.

Ниилит се наведе над Еврих. С Вълкодав повдигнаха арантянина и смъкнаха ризата от отпуснатото му тяло.

Вълкодав забеляза, че Еврих диша равномерно и уверено, а и устните му вече не са сиви, а просто бледи. Арантянинът имаше вид на гладен, измъчен и немощен човек, но изобщо не приличаше на смъртник. Вянинът се намръщи. Дали пък преживяното напрежение не си правеше с него шега, като му позволяваше да види точно онова, което копнееше?… Ниилит сръчно размота набедрената препаска на арантянина. Голотата на един болник слабо я впечатляваше.

Широката рана, зееща допреди малко върху хлътналия корем на Еврих, почти се беше затворила. Дълбока драскотина, от която сълзи кръв — и нищо повече. Ако не се брояха отпечатъците от дланите на Тилорн върху бледата кожа като две зачервявания от слънчево изгаряне. Сигурно кожата му ще се обели, помисли си Вълкодав…

Извърна се към учения мъж, при това тъкмо навреме: онзи полека се смъкваше на пода. Грабна го в прегръдките си и изпита голямо изкушение да удари на калпавия магьосник здрав шамар. Колкото и да му беше мътна тая работа, той разбра едно: преди да прибегне до жизнената сила на приятелите си, мъдрецът бе изчерпил почти до дъно своята собствена.

— Какво си сторил?… — изръмжа Вълкодав. Боговете виждаха, че ако беше наполовина толкова ядосан по време на двубоя с двуцветния, оня щеше да бъде размазан като кайма върху подиума, след накълцването му на четиридесет и девет парченца. — Тебе питам! Пак ли ослепя?…

— Не. Тоест аз… — заоправдава се Тилорн. — След няколко дни ще съм добре…

— Сега — рече му през зъби Вълкодав. — Ще го направиш сега.

Най-много от всичко се боеше, че Тилорн ще му откаже и че всичко ще свърши по този начин. Защото си познаваше човека — не беше от хората, които можеш да накараш насила.

— После… — отвърна ученият мъж с умолителен глас, като неуспешно се мъчеше да разтвори пръстите на Вълкодав, стиснали раменете му. — После… Когато се наспиш и хапнеш както трябва…

— Казах сега — повтори Вълкодав. Той знаеше, че постъпва глупаво, че Тилорн е прав… че такива неща е по-добре да се правят, когато си сит и имаш сили… Но не можеше да се спре. Само като си помислеше, че едва живналият Тилорн отново ще стане безпомощен… сляп… — Сега, казах!

Тилорн явно го досрамя. Сигурно се беше усетил, че ще е прекалено да кара приятелите си отново да се грижат за един недъгав слепец. Слабите му пръсти обгърнаха китките на Вълкодав… Някога в ръцете на Сивия пес бе умирал човек, когото вянинът смяташе за свой приятел. Също арантянин, между другото. Умираше, измъчен от непосилния труд и от разяждащата дробовете му кашлица, с която се беше сдобил в мините. Как бе молил Сивия пес боговете, как само ги бе умолявал да вземат частица от неговата сила и да я вдъхнат на двайсетгодишния старец, който така и не успя да види слънцето преди смъртта си… И той самият кашляше след побоищата, но не смяташе да мре. То се знае, не умееше и до ден-днешен не се бе научил нито да лекува с помощта на магия, нито да разговаря с небесата. Ала да допусне, че Тилорн… Че той отново…

Този път не зажумя и видя как лека-полека бледите страни на Тилорн придобиват цвят, как в очите му пламва пълна с живот светлинка. Той самият не усети нищо особено, ако не се брояха растящата слабост и леката студенина в гръбнака. Сигурно Тилорн до смърт се боеше да не му навреди. Ето сега той ще отвори уста и ще каже: „Хайде, стига“. Като разбра това, Вълкодав по-здраво стисна китките му и напрегна, както умееше, волята си, за да предаде на учения… неизвестно какво…

— Край, стига — тихо промълви Тилорн. — Аз не съм някакъв вампир все пак. — И разтвори дланите си.

— Я стани — заповяда Вълкодав. — Направи няколко крачки.

Тилорн послушно се изправи, отиде при прозореца и се върна.

— Ти още от самото начало ли го можеше това? — попита Вълкодав. Още седеше на пода, не му се ставаше оттам. — Защо тогава не го направи веднага?…

— Аз — притесни се Тилорн. — Сметнах, че не е удобно…

— Предпочете да ме яздиш, като че съм магаре.

Тилорн отначало се смути и почервеня, но после тръсна глава.

— Мисля, друже мой, че това би ти коствало доста повече усилия, отколкото да носиш товара на тленното ми тяло.

Вълкодав с презрение изкриви устни. Обаче все така не му се ставаше от пода. Не беше сигурен дали ще успее ли да се надигне. За последен път му се беше случило нещо подобно, когато се измъкна от замъка на Човекоядеца — с натъртени ребра и мехури от изгарянията. Тогава също му се искаше само едно… да затвори очи и да спи, спи…

Внезапно го жегна мисълта: ами ако и Ниилит споделя неговата участ?… Отвори с мъка натежалите си клепачи. За негово учудване Ниилит беше на крак и бодро сновеше из стаята. Той чу как се почука леко и извърна глава. Ниилит леко открехна вратата. В процепа се мярнаха цели три любопитни момчешки муцунки, но изразът на ненаситно любопитство моментално бе заличен от ужас. Децата обичат страшните приказки, обичат някой да ги посплаши. Но когато страшното се случи в живота… Книгите с грохот се стовариха на пода и топуркането на босите пети стремително се отдалечи по коридора. После долетя гласът на Авдика. Младият сегванин помогна на Ниилит да събере книгите и ги внесе в стаята. Тя приличаше по-скоро на бойно поле, но Авдика бе свикнал на подобни гледки. Ниилит грабна парцала и изчезна зад вратата. Хукна да почисти, досети се Вълкодав. Навсякъде има петна от кръв — и на стъпалата, и в двора, и на паважа… Авдика изпрати девойката с поглед.

— Не, всичко е наред — долетя гласът на Тилорн. — Сега те двамата само трябва да се наспят и…

В съня възприемаш всичко като даденост и Вълкодав не се учуди особено, когато видя самия себе си. Ала после забеляза, че онзи, другият, е облечен някак смешно: с цяла кожена дреха, а не с риза и панталони, че и отгоре на всичко е без пояс.

— Е? — с усмивка рече незнайният гост. — Позна ли ме?

Вълкодав го гледаше мълчаливо, без да знае какво да отвърне. И трябва ли изобщо да му отговаря.

Оня въздъхна, направи някакво движение… и пред Вълкодав се озова мечът му, облечен с новичка ножница от кожа.

— Сега позна ли ме? — отново превръщайки се в човек, попита мечът.

На Вълкодав му хрумна само един въпрос:

— Защо приличаш на мене?

— А на кого трябва да приличам? — попита онзи. — На Жадоба ли?… — И след кратък размисъл допълни: — Ако искаш да знаеш, ние с теб си приличаме. Аз също живях дълго под земята.

— Бил си в гроб — веднага се досети Вълкодав. — Чий беше гробът?

Мечът кръстоса нозе, за да седне по-удобно.

— На сина на старата господарка от рода на Таралежа. На дванайсет години му дадоха име и двамата с неговия баща се отправиха при рода на Скореца — да искат гердана на дъщерята на тамошната господарка. През онази пролет момичето тъкмо бе надянало вълнената пола…

Вълкодав се сети за русото момиченце, което му бе подарило искрящото кристално мънисто, и се усмихна. На това мъничкото ще изтъкат вълнена пола след около три години. И тогава ще й дойде времето да дари красивото мънисто на достойния за нея. Дали ще се сети за онази случайна среща в „Белия Кон“? Или ще послуша майка си, която със сигурност ще й каже, че онова мънисто не се брои? А може би все пак няма да забрави старото ябълково дърво и Сивия пес, от когото не е трябвало да се бои?

Някой ден той ще я открие…

— Таралежчето се харесало на девойчето от рода на Скорците — продължи мечът. — Приели ги добре. Ала на третия ден в селото се появил бесен вълк. Таралежчето било яко и храбро момче. То защитило момичето, ударило звяра с нож, но вълкът успял да го ухапе.

Вълкодав кимна. Виждал бе побеснял вълк и помнеше как и той самият насмалко не умря от страх.

— След смъртта му девойката се омъжи за неговия брат — каза мечът. — Защото сега Скорците вече бяха опознали Таралежите. Но първо двата рода заръчаха на великия ковач да изкове меч, от който да не се срамува дори един кнес.

Най-добрите ковачи винаги сме били ние, Сивите песове, помисли си Вълкодав.

— Най-добри ковачи тогава били Сивите песове — каза мечът. — Те дори не поставяли върху остриетата клеймото си, познавачите и без това били наясно от чия ръка са изковани оръжията. Така се появих на света аз. Погребаха ме заедно с Таралежчето и прекарах двеста години под земята. Жадоба разрови гроба — и в неговата ръка за пръв път опитах вкуса на кръвта.

Тези думи бяха изречени с такава погнуса, че Вълкодав не се стърпя и каза:

— Всички мечове проливат кръв.

— Мечовете изпълняват това, за което са били изковани — бе отговорът. — Аз съм бил направен, за да пропъждам злото.

— Аз също се бих с теб — отбеляза Вълкодав. — Дали не трябва… да те върна обратно?

— За мен онзи гроб значи същото каквото е за тебе бившият ти зачернен дом — отвърна мечът. — Ти нали не ще се върнеш да живееш там… Жалко, че не аз отсякох пръстите на гробищния крадец — допълни той с въздишка. — Добре, нека благодарим на нашите Създатели, че ти се биеш не по-зле от останалите…

Вълкодав си замълча.

— Ние, мечовете, не обичаме ръцете, които не са праведни — каза странният му събеседник. И отново възприе истинския си облик, ала гласът, звънкият глас на изрисуваната с изящество стомана, не спря да звучи: — Ти сам видя как изоставих Жадоба. А теб не ще те изоставя, докато и ти не почнеш да ме позориш…

Всичко се разми. Вълкодав се обърна на другата страна и повече никакви сънища не го споходиха.

Още в просъница Вълкодав разбра, че е останал сам в стаята. И че времето е доста напреднало. Ухаеше на вкусни гозби, дъските на пода поскърцваха под нечии стъпки, някой се смееше, от време на време долиташе лаят на кучетата, петелът кукуригаше. Животът в гостилницата си течеше по реда си.

Не му се ставаше от леглото до смърт. Вълкодав си достави рядкото удоволствие да прекара няколко блажени мига между бодърстването и съня…

И моментално го налегна кашлицата.

Седна, побърза да вдигне длани към лицето си и веднага си помисли, че вчерашната самонадеяност може да му струва скъпо. Кашлицата изобщо не беше същата, с която наказва човека случайната настинка. Обаждаха се влагата и тъмнината от рудниците. Вълкодав знаеше, че само още година-две на каторгата биха му коствали живота — отдавна да е изгнил в някоя шахта, сред вечните планински студове. Беше му провървяло. Боговете го бяха извели на свобода. Ала пак те, чиито умения го бяха спасили от смъртта, предупреждаваха, почти като кнесинята Еленя: пази се, Вълкодаве. Той само кимаше. Малко неща му оставаха за вършене в този живот. Да стане воин. И да намери Човекоядеца. А после…

Той прокара длан по устните си и я погледна. Засега нямаше нищо. Засега.

Значи все пак се беше повредил вчера. И то заради собствената си глупост. Влезе в двубой. Помогна на магьосника да върне от оня свят ранения арантянин. А и на самия магьосник помогна да заприлича отново на човек. И всичко това — само за една-едничка утрин. Никой не му е виновен.

Прилепчо скочи от дебелия дървен пирон и жално запищя, притискайки се към гърдите на Вълкодав. Вянинът се усмихна и погали зверчето, което се опитваше да му даде от топлината си. Съвсем като едно време.

— Така… — рече той на Прилепчо. — Ще трябва по-скоро да излекуваме крилото.

Както и очакваше, намери Тилорн, Еврих и Ниилит долу. Те седяха на маса до прозореца, отворен към озарения от слънцето двор, улисани в сладки приказки. Кутрето лежеше до нозете на Ниилит. Вълкодав кимна и излезе навън.

Изми се ожесточено, като неведнъж се обля със студена кладенчова вода и всеки път се търкаше до почервеняване с вехтия пешкир. После се върна в кръчмата.

— Яли ли сте? — попита той своите хора, като спря до масата им.

— Благодарим!… — хорово откликнаха Ниилит и Тилорн. Еврих плахо се усмихна. Той още не беше наясно как да се държи с Вълкодав.

Вянинът свали Прилепчо на масата и се насочи към тезгяха. Навремето дълго бе размишлявал дали е редно да пуска зверчето на масата, почитана от неговия народ като Божа Длан, или трябва да го храни на пода. После се нагледа как в крайпътните ханове пиянски удряха същата тази Длан с юмрук, дращеха по нея с нож, че и просто я скверняха… и реши, че със сигурност чистоплътното мъничко прилепче с нищо няма да я засегне. Пък и нима всяка жива твар не се храни от Божията Длан…

Слугинята зад тезгяха стоеше с гръб към него, облегната на гладката излъскана с восък дъска, и си приказваше с миячката на съдове, която бе решила да си отдъхне.

— Тия, дето са докарали трупите от Зелените езера — обясняваше тя на приятелката си, изглежда преразказвайки дочутото от някой отседнал в странноприемницата пътник. — Разправят, че здравата се веселят! Дано не ни закачат. Тамошните каруцари…

Вълкодав порови из кесията си и тихо каза:

— Бъди така добра да ме нахраниш, хубавице.

— Господарят не се е показвал от онзи ден заранта — каза, извръщайки се към него, розовобузестата млада слугиня и игриво се засмя. Вълкодав със закъснение осъзна, че е прекарал в сън почти две денонощия. — Той сигурно е бил зает с нещо… много уморително…

— Дай чаша мляко, ако има — рече Вълкодав. — Освен това комат хляб и малка чинийка.

— Може би пържени яйца със сланина? — попита слугинята.

При мисълта за яйцата с пукащите се по тях мехурчета и за цвърчащата върху жежкия тиган сланина, на Вълкодав направо му потекоха лигите. Мислено претегли кесията си. Наброените от Фитела пари се топяха бавно, но безвъзвратно.

— Мляко и хляб — повтори той. — За два медни гроша.

Прилепчо се закрепи на ръба на чинийката, помагайки си с криле, потопи муцунка в любимата си млечна попара, и започна лакомо да нагъва. Вълкодав задъвка своя комат, отпивайки мляко от чашата. Много обичаше мляко. И винаги се сещаше как се беше напил с мляко до насита, когато излезе от рудника. Млякото беше чудно, от крава, пасла на тучни планински поляни — току-що издоено, лековито, маслено. Но какво стана после със стомаха му, отвикнал от човешка храна…

— Как се чувстваш? — попита Тилорн. Вълкодав нямаше нужда да се поглежда в огледало. И без това знаеше, че изглежда зле. Сви рамене. Така и не се беше научил да лъже, значи разговорът трябваше да бъде насочен в друго русло. Той приповдигна с пръст отсрещния край на чинийката, за да улесни сладко мляскащия Прилепчо, и каза:

— Купих игла и конец, донесох и вино. Кога ще шиеш?

Тилорн прокара длан по брадата си и Вълкодав забеляза, че той вече има нокти. Почти не личеше, че навремето са били изтръгнати от палача. След кратък размисъл Тилорн кимна:

— Може и днес.

Вълкодав също кимна утвърдително. Какво друго му оставаше, нали не можеше да си признае, че изведнъж е усетил някаква пустота и хлад в стомаха.

— Позволете ми да попитам… — внимателно се изкашля Еврих. — За какъв шев става дума?

— Става дума ей този малък храбрец отново да започне да лети — рече Тилорн. — Както сигурно си забелязвал, крилото му е разкъсано. Сега, като се нахрани, ще ти покажа.

Прилепчо наистина не понасяше да го притесняват, когато си хапва. Но ето от чинийката изчезна и последната капка — и зверчето позволи на учения да разпери върху масата осакатеното му крило. Тилорн прокара пръст по разкъсаната ципа и се зае да обяснява на Еврих по какъв начин възнамерява да прекрои и да снади парченцата кожа. Еврих слушаше внимателно и явно разбираше за какво иде реч, като само от време на време напрегнато мръщеше златисти вежди.

— Просветеният Аледан — отбеляза той накрая — съветва за по-бързо зарастване раните да се мажат с мед.

— Особено старите и неизлечимите — изведнъж се обади Ниилит. От вълнение сакаремският й акцент се усещаше повече от обикновено. — Виж, за скорошните Зелхат Мелсински препоръчва налаганията с пресен черен дроб, за да не се разпространи треската по кръвен път из цялото тяло…

Тя изрече всичко това на един дъх и поруменя от смущение. Вълкодав погледна Еврих и видя как по лицето му премина сянка на раздразнение. Сиреч, бива ли едно хубаво младо момиче да се меси в разговора на двама учени мъже? Девойките трябва да са красиви. И това им стига.

После раздразнението изчезна и беше заместено от изумление и любопитство.

— Познато ти е името на великия Зелхат, рожбо? — попита Еврих. — Но откъде?…

Ниилит още повече поруменя и дори се премести по-близо до Тилорн. Не по-близо до мен, а до Тилорн, помисли си Вълкодав, който седеше от другата й страна. Ами ако насреща й не беше безобиден учен, а истинска заплаха? Нещо подсказваше на Вълкодав, че и в този случай тя би се хвърлила към Тилорн. Дори би го закрила с тялото си. Макар че Тилорн едва ли би го позволил. Мъдрецът прегърна девойката през раменете и никой не би нарекъл това му движение чисто бащинско.

— Чела съм книгите на благородния Зелхат… — едва чуто проговори Ниилит.

— Сигурно „Лековитият извор“? — заразпитва я Еврих.

— И тая също…

Тилорн се усмихна така гордо, сякаш лично той е ограмотил Ниилит и е изградил навика й да чете книги. Докато слушаше как си приказват тримата спасени от него човеци, Вълкодав си мислеше за книгите. Той самият не бе прочел нито една в живота си. А те? Всеки най-малкото по десет. Като нищо и повече. От учтивост те говореха на солвянски, ала Вълкодав, който знаеше този език не по-зле от родния си, скоро изгуби нишката на разговора, а после изобщо престана да разбира каквото и да било.

Досущ като хищен сом под потънало, обрасло с водорасли дърво, дълбоко в него се пробуди неясна обида. Сигурно така се обижда младокът, когато могъщият болярин небрежно избие меча от ръцете му и побърза да се срази за разтуха с равен на себе си в бойното изкуство.

Прилепчо лежеше вирнал корем, наслаждавайки се на нежните и внимателни докосвания на човешките ръце. Вълкодав остави чашата на масата и излезе от гостилницата. Странно. Никога не бе завиждал на богаташите и на знатните големци, на които бе служил. Ала на тези тримата, които, общо взето, той хранеше и обличаше… почти им беше сърдит, че те просто така разсъждаваха за нещо, съвсем недостъпно нему…

След известно време вратата зад него изскърца и излезе Еврих.

— Къде тръгна, благородни варварино? — весело попита той Вълкодав. — Сигурно ти се стори безинтересен разговорът ни?

Вълкодав не отговори, но козината на спящия в него пес настръхна. Еврих въздъхна дълбоко, с наслада и седна до него на топлите, учудващо гостоприемни дъски на стъпалата.

— Какъв човек само!… — рече той и сложи дланта си върху коляното на Вълкодав. — Само да знаеше, варварино, на какво светило на науката ти се е паднало щастието да служиш!… Подобни умове идват веднъж на пет века, за да оправдаят съществуването на света…

Вълкодав пак си направи оглушка, като поглеждаше с неприязън ръката на Еврих върху коляното си. Онзи, без нищо да вижда и да забелязва, вдъхновено продължи:

— … И такъв човек е бил държан от един неук дивак в клетка и изтезаван по всякакъв начин! Друже мой, варварино, ти не знаеш що е робия и изтезание. Моли се на твоите Богове никога да не ти се…

— Защо ме наричаш варварин? — мрачно попита Вълкодав.

Еврих млъкна сащисан.

— Аз… — Той забележимо се смути, по скулите му изби руменина. — Повярвай ми, нищо лошо не съм… Аз съм арантянин, а при нас е прието да наричаме с тази дума всички, които не принадлежат…

— Как пък не — отвърна му Вълкодав на чист арантски, какъвто говорят в столицата. — Така наричат и онези, дето принадлежат, ала ги бива само да се млатят помежду си, да пият вино и да гонят фустите. Не съм ли прав?

Еврих попита с непресторена изненада:

— Къде си овладял така добре божествения ни език?…

Отговор не последва.

Еврих се повъртя, помълча и накрая предложи с извинителен тон:

— Искаш ли да те науча да четеш?

— Не! — каза Вълкодав.

Еврих въздъхна, помълча и накрая стана да си върви.

— Сигурно съм злоупотребил с гостоприемството ти, благородни воине — тихо каза той. — Надявам се, че ще ми позволиш да взема книгите със себе си…

Вълкодав вдигна глава и навъсено го изгледа.

— И далеч ли се каниш да вървиш? — попита той арантянина. — До първия или до втория ъгъл?

— Аз съм се обучавал на воинско изкуство — обидено заяви Еврих. — Мога…

Вълкодав спокойно се изправи и отупа кожените си панталони.

— Хайде — подкани го той. — Покажи какво можеш. Стига да не те боли раната. Ако успееш да ме подминеш и да слезеш по стълбите — ще те пусна да си вървиш.

… Хайде, давай, мислеше си той, докато оглеждаше арантянина, който тъпчеше на едно място и се чудеше какво да прави. Изпосталял е, докато е бил в плен на жреците, и сигурно силите му са изчерпани, но е повече от добре скроен. Веднага си личи, че този народ не само е възпявал красотата на тялото, но се е грижил и да облагороди дареното от природата…

Вълкодав мислено се сравни с Еврих и реши, че двамата се различават кажи-речи така, както пухкавият домашен любимец се различава от лютия, вързан на верига звяр, от когото се бои дори стопанинът. Златистият къдравелко също би могъл да загази, да изпосталее и да завъди бълхи. Но ако го нахраниш, ако разрешеш козинката му и го приласкаеш, той си става същото пухче. А уж и той е куче, дето си има и здрави зъби, и остри нокти…

Еврих колебливо тръгна надолу, слезе едно стъпало и се опита да отстрани Вълкодав от пътя си. Вянинът рязко вдигна ръка и пръстите му леко се впиха във врата на младежа, от двете страни на гръкляна.

— Никъде няма да вървиш — с безразличие в гласа каза Вълкодав. — Ти си убит.

Долу в двора, зарадвани от възможността да се развличат за чужда сметка, вече стояха неколцина зяпачи.

— Как така съм убит?… — отдръпна се като попарен арантянинът. Вълкодав сви рамене, без да отмества ръката си.

— Какво ще стане според теб, ако стисна с все сила? А после те дръпна към себе си?

Еврих позеленя и се опита да разтвори пръстите му. Със същия успех би могъл да отмести стена.

— Не е честно — засегна се той. — Аз не успях…

Вълкодав кимна.

— Кажи това на причакващия те убиец.

Еврих прехапа устна. Нямаше никакво намерение да се предава, въпреки че вянинът бе прав. Освен това наистина знаеше някои хватки. Ако вместо мен пред него стоеше сламено плашило, сигурно би си изпатило, помисли си Вълкодав. Той хвана ръката на Еврих в мига на светкавичния замах и изви леко китката му навътре. Арантянинът тихо изохка и се сгърчи, а главата му легна върху сгънатата свободна ръка на Вълкодав.

— Пак си убит — каза вянинът. Ако боят бе истински, гръбнакът на Еврих отдавна би изпращял. Вълкодав пусна арантянина и се подсмихна. — Поне да беше скочил през парапета. Ама не, ти пердашиш направо през…

Не се надяваше особено Еврих да се възползва от съвета му. Ала онзи веднага стрелна поглед встрани и така се издаде.

Слугинчето, което надникна от къщата, първо се уплаши, после прихна да се смее: красивият млад арантянин беше застинал в нелепа поза, прикован към резбования парапет от коравото коляно на Вълкодав. Вянинът се отдръпна, за да може девойчето да мине и пусна Еврих.

Онзи беше на път да се разплаче от безсилен гняв и унижение.

— Стига ли ти толкова? — попита Вълкодав. — Или се каниш още някъде да вървиш?

— Ти… — каза Еврих и дъхът му секна. — Е, да, ти си по-силен… И си мислиш, какво от това…

Аха, по-силен съм, помисли си Вълкодав. И то доста. А освен това съм по-бърз. И по-издръжлив. И съм научен да се бия. Именно затова те няма да успеят да те докопат…

— Отиди при стопанката, нацепи й дърва — каза Вълкодав. Според него арантянинът имаше нужда от две неща — здраво да работи и да яде на корем.

Еврих изкрещя с омраза право в лицето му:

— Няма да ида!

Извърна се и тичешком се прибра в къщата.

Вълкодав въздъхна и отиде да цепи дърва в усамотение. Нямаше значение дали с Еврих се харесваха, длъжен бе да осигури прехраната за още едно гладно гърло.

Застана до дръвника така, че да вижда едновременно и вратника, и вратата и се залови за работа. Никой нямаше да влезе в двора незабелязано. Нито пак да излезе. Само това липсваше — засегнатият арантянин наистина да избяга. И да го намерят как се търкаля под някоя ограда пак пронизан с нож в корема. Или със стрела в тила…

Що се отнасяше до изхода, минаващ през кухнята, Вълкодав не се притесняваше: из задното дворище денем и нощем се разхождаше една много злобна и страшно бдителна кучка. Той самият се бе сприятелил с нея веднага. Овладял бе умението, на което го бяха учили в неговия род, мислено да навлича кучешката сива козина. Благодарение на него дори най-злите кучета не само не го нападаха, но дори не го лаеха, надушвайки, че си имат работа с водач на глутница. Можеше дори да заповядва на кучетата и те разбираха заповедите му…

… Дали пък не му отмъщавах, запита се Вълкодав. За това, че се пресилих, докато спасявах живота му. За това, че е научен да чете, за разлика от мене. Много си умен, така да се каже… И изобщо, гледай да не забравиш, че си ми голям длъжник… че аз тебе от жреците те… че си ми като трън в петата…

Вълкодав сложи поредния пън на дръвника и вдигна високо брадвата.

Ама я да си гледа работата, помисли си той и се дръпна, за да не го удари отхвръкналата цепеница. Нека си мисли каквото ще. Нищо няма да му обяснявам. Пък и да тръгна да му обяснявам, все едно, няма да ме разбере. Бива ме да убеждавам само по един начин… Но няма да те пусна да излезеш от двора, умнико. Никъде няма да те пусна.

Вратата се отваряше и затваряше със скърцане, хората влизаха и излизаха. Когато от къщата се показа Еврих, Вълкодав продължи да си върши работата. Арантянинът не носеше книги. Значи все пак бе решил да остане.

Донякъде се изненада, когато онзи се насочи право към него. Като избягваше да го поглежда, многознайкото взе другата брадва и отиде при свободния дръвник. Изглеждаше леко засрамен. Кой ли го бе вразумил? Ниилит, Тилорн, Авдика или самата госпожа Аюбочада, която надникна от кухнята?… Вълкодав не си направи труда да попита.

След като насече към две дузини цепеници, Еврих остави брадвата, погледна съжалително дланите си и седна да си отдъхне. Вълкодав продължи да работи. Дръжката на сечивото можеше да хване мазоли от неговите длани, но не и обратното. Двамата с Еврих не си размениха нито дума.

По пладне Тилорн поиска от Вълкодав ножа му и докосна с пръст острието — то бе наточено като бръснач. Здравите конци от халисунска коприна заедно с тънката игла вече плуваха във виното, сипано в чашчица. Тилорн се настани удобно до малката маса, взе Прилепчо и го положи на дланта си, погледна го внимателно в очите и лекичко духна в муцунката му. Блестящите мъниста тутакси се затвориха. Зверчето се прозя сладко, но вместо да увисне с вирнати лапички и да се увие в крилете си, просто се отпусна върху дланта на човека. Тилорн остави внимателно Прилепчо на чисто изстърганата маса, след което ученият мъж изопна болното му крило, заръча на Еврих да го придържа и започна да почиства ципата с меко парцалче, напоено преди това с вино…

Вълкодав смяташе, че на сума ти работи се е нагледал в този живот. Беше убивал. Спасявал бе от смърт. Ранявал бе и беше зашивал рани. Но при мисълта, че наточеното острие всеки миг ще разсече тънката, беззащитна кожа на Прилепчо…

— Мога ли някак да… — с прегракнал глас рече той. — Ами… като оня път…

— Не — каза Тилорн. — Ние ще се справим, нали е мъничък.

Ние, помисли си Вълкодав.

— Ние с Ниилит — допълни Тилорн, сякаш бе подслушал мислите му. И погледна към смутената девойка. — Да знаеш само с какви сили има досег тя…

Вълкодав излезе от стаята и затвори вратата.

Известно време стоя неподвижно, опрял гръб на вратата, и очакваше с тръпки на ужас всеки миг да чуе отчаяния вик на Прилепчо. Същият като навремето, когато го бе халосал бичът. Но Прилепчо мълчеше. В стаята бе тихо, само Тилорн се обаждаше от време на време. Не говореше високо и Вълкодав чуваше гласа му, но не различаваше думите. Съжали, че не попита мъдреца дълго ли ще продължи всичко. Но сърце не му даваше да се върне в стаята.

Междувременно подозрителната шумотевица долу, в кръчмата, нарасна. Вълкодав неволно се ослуша и чутото не му хареса. Твърде рано е още за вечерна почерпка. Значи просто някой не е допаднал някому. Случва се, каза си и хвърли бегъл поглед към стълбите. Не се иска много ум, за да се почне кавга. Ако сега започнат да се замерват и с пейки…

На пода тежко се стовариха две пейки наведнъж. Проехтяха писъците на слугините, мъжки глас изръмжа нещо неясно и се чу глухият барабанен звук на юмручни удари. Вълкодав въздъхна, сви вежди и пое по посока на шумотевицата. При госпожа Любочада работеха двамина яки слуги, обаче тя не наемаше охранители. Нейната странноприемница бе на почит, мнозина обичаха да отсядат тук. Наминаваха и търговци, вардени от въоръжени юначаги, които разбираха от кьотек. Винаги се намираше кой да укроти побойниците или да изхвърли през вратника прекалено развилнели се бабаити…

Вълкодав още не бе стигнал до стълбите, когато насреща му изхвърча, придържайки полите си, уплашена до смърт слугиня. Същата, която му предлагаше пържени яйца със сланина. След момичето, бълвайки ругатни, търчеше непознат мъжага с бяла брада, на възраст кажи-речи два пъти по-стар от девойката. Гиди дърт пергишино, каза си с презрение Вълкодав. Хайде, приятел. Успя да уплашиш момичето — стига толкова. Сега пробвай да уплашиш мен.

Когато забеляза вянина, слугинята изписка и се скри зад гърба му. В юмрука на преследвача й проблясваше нож, а на колана му бе закачен навит камшик. Каруцар, досети се Вълкодав. От оная тайфа, за която бе чул да се говори заранта в кръчмата.

Общо взето, не беше против юнашките забавления, макар никога да не вземаше участие в тях. Щом те сърбят юмруците, защо, в края на краищата, да не си начешеш крастата, като се сбиеш с някой, който има същото желание? Но от какъв зор ще ми трошиш пейки и ще ми преобръщаш маси — да става зян хубавата храна и да се стряскат хората? А да ми хукнеш с нож в ръка след една хлапачка — това вече на нищо не мяза.

— Мирясай — посъветва той мъжагата. Не че се надяваше оня да го послуша, заприказва го по-скоро, за да му покаже, че няма намерение да го убива. Каруцарят му се нахвърли, размахал ножа. Широкоплещест бик, пийнал точно толкова, колкото Светин да му бъде до коленете. Нищо чудно, че момичето бяга, като че го преследва самата Смърт. И Вълкодав би се уплашил. В далечното минало.

Той не го удари — просто без никакво бързане се поотмести, дръпна леко скандалджията за ръкава и онзи заби чело в стената. Свлече се на пода и остана да лежи там.

Така ли използвам дадените от теб познания, Майко Кендрат?…

Вълкодав вдигна търкулналия се на пода нож, свали от побойника колана с ножницата и даде всичко на слугинчето:

— Пази ми ги.

Отнетото по време на сбиване оръжие по право ставаше притежание на съумелия да го отнеме. Взетото в боя е свещено.

Вълкодав седна на гърба на зашеметения си противник и сръчно омота китките му с дългите връзки на собствените му обуща. За да не може нито да се освободи, нито да стане. А после се изправи и тръгна към стълбата.

Долу видя Авдика и Аптахар. Бащата и синът стояха близо до тезгяха, препречили пътя на вилнеещите юначаги, напиращи към вратата на кухнята, зад която, както добре знаеха всички, се съхраняваха запасите от пиене и мезета. И където се криеха младите готвачки. Двамината сегвани действаха ловко и съгласувано — да ти е драго да ги гледаш. Авдика забеляза Вълкодав и му махна радостно. Сигурно вече бяха пратили някой да извика градските стражи, но докато те дойдеха, всяка помощ беше добре дошла.

След кратък размисъл Вълкодав слезе долу, но не се отдалечи много от стълбите. Само това липсваше, сганта да се юрне нагоре и да се разюзда, да уплаши отседналите в странноприемницата гости…

Междувременно към стълбите се устреми млад здравеняк, който не отстъпваше по ръст на Вълкодав. Сигурно възнамеряваше да разбере къде се е дянал неговият приятел, преследвачът на момичето. А може би просто бе видял нов човек и за всеки случай беше решил като начало да го светне между очите?… Вълкодав бе наясно с външността си. Трезвите хора обикновено гледаха да го отбягват. Докато пияните, тъкмо обратното, му налитаха като мухи на мед. Поне при първа среща. Отдавна се бе отказал да разбере защо.

Като хвана юмрука на бабаитина, устремен към лицето му, Вълкодав лекичко дръпна каруцаря напред, за да му помогне да се олюлее, та да го подпре с рамо. И да го насочи в полета му през прохода между стълбите и масите така, че да се сгромоляса на пода. В честна битка сигурно би помел с него стълбите и като нищо би му счупил гръбнака, но това си беше най-обикновено кръчмарско сбиване. Временно се беше наемал на работа и като охранител в крайпътни кръчми. Местните побойници бързо проумяваха, че е за тяхно добро да сменят заведението, за да си начетат крастата. Нищо че за разлика от други охранители, не беше спукал нито една твърда кратуна.

Вълкодав предвидливо остана на мястото си при стълбите, ей така, за всеки случай. И не сбърка: след малко поваленият каруцар се освести, че и се поизправи. Нещо повече. Ръката му упорито се насочи към ножницата на колана.

Чудна работа, каза си с въздишка Вълкодав, защо ли повечето хорица си въобразяват, че стават дваж по-важни и застрашителни, щом се хванат за ножа?… Добре, да заповяда, щом толкова няма ум…

Онзи му налетя с безбожни ругатни и — както му се струваше на него самия — с твърде майсторски прицел на замаха с наистина впечатляващия с размерите си касапски нож. Този млад човек беше от ония безпаметни пияндета, които не знаят какви ги дробят, когато се натряскат. А веднъж изтрезнели и принудени да си плащат за дивотиите, почват да се сополивят и да се тръшкат, ужасени от собствените си зверски свинщини. За които дори нямат спомен. Пък жалостивите хорица с охота ронят сълзи и молят строгите съдии да не турят грях на душата си, да не погубват „чедото“, дето стърчи с една-две глави над тях, да пожалят младостта му и да не опозоряват белокосите им родители.

Какво би станало, ако оня, дето лежеше вързан горе, беше успял да докопа слугинята…

Все пак Вълкодав не осакати нападателя си, макар да смяташе, че онзи заслужава подобна участ. Избегна удара с едно движение (при липса на проявената от него ловкост дългото острие би се забило право в корема му), после изви лакътя на хубостника и улови падащия от ръката му нож. „Черно-бяла лястовица пие в полет от планинска река.“ Тази хватка изтръгна вик на болка от каруцаря, който направи опит да халоса с юмрук вянина, но само бе тръшнат от Вълкодав с две ръце на пода. Този път му предстоеше да кротува дълго.

Вълкодав сне от зашеметения каруцар колана и го метна на горната площадка на стълбата, откъдето вече нечленоразделно ръмжеше вързаният. Вянинът видя как бледата раздърпана слугиня надникна от тъмата на коридора и прибра колана. Интересно, колко ли колани ще успее да събере, докато най-сетне се дотътрят стражите? Или те не винаги са толкова бързоноги, както когато дотърчаха в дюкяна на Варох да залавят мнимия Жадоба?…

Несправедливо беше отсъдил. Едва помисли за стражите, и в същия миг те с тропот нахлуха през кухнята: изглежда право от задната улица, по която бяха дотичали за по-пряко. Бяха най-малко дузина, все млади исполини, настроени решително за битка. Пийналата компания се изнесе навън, сякаш пометена от вълна. Вълкодав изпроводи с поглед и едните, и другите, и си помисли, че сега работата все някак ще приключи и без него. Извърна се към стълбите, възнамерявайки да се качи горе и да види как вървят работите при тримата лечители… Но се закова намясто, а кръвта му се вледени от внезапно обзелия го страх. Сбиването го беше отвлякло за кратко, но ако междувременно… ако Прилепчо вече…

В това време отвън долетяха крясъци. В тях звучеше злоба и болка и Вълкодав се огледа. Крясъците бяха съпроводени от силни изплющявания, каквито можеше да издава само камшик. Камшик, с който борави опитна и умела ръка. Вълкодав се намръщи. После мрачно стисна зъби и тръгна към изхода. Мразеше камшиците. И ударите им, които те карат да крещиш.

На двора наистина се отбраняваше един от пияниците. Обграден в кръг от стражите, каруцарят не ги пускаше да припарят, като мяташе тежък и дълъг бич — от онези, който оставят резки дори върху щита. Пиян или трезвен, той боравеше с него като със собствената си ръка. Стражите, разбира се, можеха да го прегазят, защото бяха много на брой, но все някой трябваше да направи първата крачка. И да си изпати. Да рискува през корема му да мине кървава бразда или дори да се лиши от едното си око. Всички разбираха това и желаещите да се пробват бяха малцина. Ето, Аптахар отскочи встрани и седна тежко на земята, като сипеше ругатни на сегвански и на солвянски: по крачола му под коляното изби кръв. Авдика също спомена Хег и се хвърли да отмъщава за баща си, но последва мълниеносен удар, който разкъса ризата му на хълбока. Младият сегванин изкрещя с пълно гърло и побърза да се търколи встрани. Вълкодав смяташе двамата потърпевши за свои приятели. Не особено близки, но все пак приятели. Видя как единият от стражите вдигна от земята лъка и извади стрела от колчана.

Вълкодав тръгна напред и стражът свали лъка, а останалите се обърнаха. Каруцарят явно беше способен да убие стършел, кацнал на ухото на някое от впрегатните си добичета. Удрял ли е някога конете си, запита се Вълкодав. Не, едва ли. Тях сигурно ги обича и пази. В Скъпоценните планини надзирателите понякога също глезеха присламчилата се към хората заблудена живинка…

Вълкодав усети, че озверява. Осъзнаваше, че ще стори поредната глупост, но тази мисъл мина някак покрай съзнанието му, а краката вече го носеха напред, към плющящия камшик. Понякога надзирателите влизаха в двубой с някой снажен роб, въоръжени само с камшик. И обикновено това им вършеше работа. Ако каруцарят не беше чак толкова пиян, може би щеше да се вгледа в лицето на Вълкодав и да търти да бяга. Но той не го стори, нещо повече — избухна в смях и понечи да халоса вянина. Ала уцели само въздуха. Вълкодав летеше към него. Лявата му ръка, протегната напред, стисна дръжката на камшика. А дясната бе свита в юмрук…

Пред мисления му поглед се появи дребна старица, яхнала кроткото сиво магаренце. Тя погледна строго Вълкодав и му се закани с пръст, поклащайки с укор глава.

Вянинът се спря. Беше на косъм от това да убие човек. Още по-зле отколкото тогава, на пристана. Нещо ужасяващо се бе опитало да се изтръгне от тъмната част на душата му, но спряно на ръба, отново беше пропълзяло обратно. Срам и позор. И урок за в бъдеще.

Май само каруцарят не разбра колко близо е бил до смъртта. Наистина, той нямаше и кой знае колко време да разсъждава за тези неща, защото Вълкодав не използва юмруците си, а просто го ритна по коляното и го събори. Притичаха неколцина стражи и извиха ръцете на прострения.

— А ти, вянино, можеш и да убиеш — замислено каза на Вълкодав старшината. Вълкодав със закъснение съобрази, че диша като риба на сухо, и се замисли как би трябвало да разбира тези думи. Като похвала? Или като предупреждение? И от двете нямаше нужда. Впрочем, сигурно свестните хора не случайно не желаеха да го наемат на работа.

— Може и да мога — измърмори Вълкодав и се извърна да си върви.

— Почакай, вянино — спря го старейшината. И му подаде сваления от каруцаря колан.

— Дръж. Ти го победи и това е твое.

Вълкодав миеше пода. Още един сигурен начин да отбие доста от сметката за храната и престоя. Със сигурност стопанката щеше да е умилостивена от неговия доброволен труд, едва ли стореното щеше да убегне на вниманието й. Освен това знаеше, че рано или късно ще завалят почти неизбежните подигравки за мъжете, които дотолкова са свикнали да слушат женорята, че вече се нагърбват вместо тях и с домакинстването. Един закоравял каторжник трудно можеше да се засегне от забележки за неподходящата работа. Ако обаче злите езици прекаляха, имаше си изпитан, много обикновен и също толкова сигурен начин да ги накара да млъкнат. Обръщаше се с лице и се изправяше в цял ръст. Действаше безотказно. Поне при трезви хора.

След като свали ризата си и нави панталоните до колене, Вълкодав измете навън сламата, с която по солвянски обичай бе посипан подът. Намокри парцала и се залови да търка дъските под една от масите в ъгъла. И почти веднага, твърде несвоевременно, някакъв мъж прекрачи прага.

Само бегъл поглед бе достатъчен, за да разбере, че е дошъл един от вчерашните гуляйджии. Оня здравеняк, дето трябваше да бъде укротяван два пъти. Под окото му се мъдреше чудна синина, пък и внимаваше как върти врата си. Какво търсеше тук тоя? Да не беше решил да си разчиства сметките?… Вълкодав равнодушно се извърна и продължи да си върши работата.

Известно време каруцарят мълчаливо пристъпваше от крак на крак, загледан в ритмичните движения на загърбилия го домакин, който не му обръщаше никакво внимание. Най-накрая събра смелост и каза плахо:

— Ей, вянино…

Вълкодав бавно извърна глава. Здравенякът мачкаше в дланите си кожената шапка и си личеше, че едната ръка още го боли. Очевидно не бе дошъл да се перчи. Тъкмо обратното — изглеждаше смутен, дори имаше молещ вид. За всеки случай Вълкодав се въздържа от отговор, но остави парцала. Какво ли имаше да казва тоя?

И момъкът, без да вдига поглед, помоли:

— Дай ми колана с ножа, вянино.

През кафявия слънчев загар на лицето му избиваше ярка, малинова на цвят руменина. Като се поколеба още малко, той съвсем тихо допълни:

— Моля ти се…

Вълкодав клекна, отпусна ръце на коленете си и попита:

— И от какъв зор?

Оня така и не посмя да го погледне в очите и Вълкодав си помисли, че човек е способен да се изчерви така само от срам.

— Ами… от баща ми е… — отвърна солвянинът, като отмести поглед встрани.

На дъното на раницата си Вълкодав бе скътал съкровище: вехтият чук, с който някога бе работил баща му. Единственото наследство, останало му от родата. По-скоро бе съгласен да отсече ръката си, отколкото да го изгуби. А тоя глупак тепърва щеше да се върне у дома и да обяснява как е пазил дареното му от неговия родител. Как не го е изгубил в честен бой, бранейки живота на приятел или нечие имане. А се е напил и от глупост е посегнал със свидния нож на някакъв случайно срещнат вянин, който се е оказал прекалено добър боец…

Вълкодав насмалко не заповяда на юнака да се маха по живо по здраво от гостилницата. Но погледна още веднъж малиновата червенина, избила по муцуната му… и размисли. Младокът, изглежда, бе запазил чувството си за срам — и нещо трепна в гърдите на Вълкодав, който инак не беше мекушав. Той хвърли парцала, изправи се в цял ръст, като не пропусна да забележи как се дръпна назад нещастникът, дето си бе въобразил, че е голямата побойническа работа, и тръгна нагоре по стълбите. Понеже помнеше кой точно от трите колана беше отнет от молителя.

Прилепчо спеше на възглавницата, грижливо завит с чисто парцалче. Навън се показваха само главата с големите уши и задните лапички. Зашиването на крилото бе минало успешно, но за всеки случай Тилорн почти не позволяваше на животинчето да се събужда, освен за да яде. Съненият Прилепчо гълташе хляб и мляко и отново сладко заспиваше, без да обръща ни най-малко внимание на превръзката. Вълкодав понечи да погали с пръст черната муцунка, но не се реши. Взе колана и излезе също толкова тихо, колкото бе влязъл.

Най-обидното беше, че ножът бе очевидно по-добър от останалите два, със здраво острие, хубава изработка и гладка кокалена дръжка. Честно казано, тази ръкохватка даваше повод за известни съмнения. Изглеждаше така, сякаш не ставаше дума за бащино наследство, а по-скоро за стока, купена от пазара преди седмица. Личеше си, че тая дръжка е поставена на мястото на старата, вероятно пукната ръкохватка. Вълкодав се вгледа в острието. Сръчният ковач беше разположил между железните ленти тънка стоманена ивица: след износване този вид остриета сами се наточваха. Само дето го нямаше онова изтъняване или разяждане при основата, каквото имат старите ножове.

Вълкодав сви рамене. Момъкът едва ли лъжеше. Ако пък лъжеше, значи или беше глупак, или смяташе другите за пълни балами. Не приличаше нито на едното, нито на другото. По-скоро старият баща наистина бе подарил нож на наследника си. Само че не наследен от прадедите, а още топъл, току-що свален от наковалнята. В тоя живот се случва какво ли не. Вълкодав взе колана и заслиза по стълбите.

Докато вървеше надолу, си мислеше, че сигурно би трябвало да каже нещо на оня. Нещо за нуждата да не става повече за срам. Но знаеше, че ще си замълчи. Нямаше смисъл да си хаби приказките. Щом човек няма акъл по рождение, поучения не помагат. А ако е умен, сам ще разбере всичко.

Върна ножа на притежателя му и оня насмалко не падна на колене:

— Благодаря, Вянино…

Вълкодав му обърна гръб и извади парцала от кофата.

В малката стаичка, предназначена само за един-единствен човек, те бяха станали вече четирима на брой. Времето се задържа топло и Вълкодав реши, че някой трябва да се премести да нощува в двора. А още по-добре, ако го сторят двама. По негова преценка, единият щеше да е той самият… А Вторият… Вълкодав свали от дървения пирон старата си вълнена наметка и повика Еврих:

— Да вървим.

Младият арантянин се отзова послушно, макар и без особено желание. Но не направил още и крачка, бе изпреварен от плъзналата се покрай него Ниилит.

— По-добре аз да дойда… — рече тя, почти просълзена от смущение, и наведе ниско глава. Еврих я зяпна изумено, но си замълча. Вълкодав погледна девойката, после развеселено вдигна очи към Тилорн. Кимна и преметна през ръка наметката.

Еврих ги изпрати с поглед…

— Какво съкровище! — каза той, смятайки, че Вълкодав вече няма как да го чуе. — Какво съкровище! И да се падне на такъв звяр!…

Тилорн седна на леглото и широко се усмихна. За разлика от Еврих, те двамата с Вълкодав добре знаеха сакаремския закон: едно младо момиче в никакъв случай не бива да нощува насаме с човек, когото смята за свой бъдещ съпруг.

— Ниилит наистина е съкровище — каза той на Еврих. — Но за останалото се заблуждаваш, приятелю. И то много!

Вълкодав донесе няколко наръча слама, която да поръсят на другия ден по пода на кръчмата. Ниилит постла топлата стара завивка, изу обувките си и бързо заспа, свита, както обикновено, на кравай. Вълкодав лежеше до нея и гледаше към избледнялото небе, заслушан в неясния шум на утихващия град. С хълбока и бедрото си усещаше нежната, доверчива топлина на тялото й и в спомените му изникна картината, видяна някога в детството: огромно страшно куче, проснало се на пек при дървените стълби, водещи към входната врата на къщата… и малкото трицветно котенце с къса щръкнала опашчица, блажено настанило се до самата муцуна на песа, почти на косъм от страшните зъби…

После Вълкодав за кой ли път се сети за момиченцето, чието кристално мънисто продължаваше да виси на ремъчето в косите му. Усмихна се. На всяка цена щеше да я открие. След няколко години, когато тя се замоми. Е, ако не го убият дотогава. Пък и тя вече може би ще е забравила намръщения момък, седнал под цъфналата ябълка. А може и да го помни. Нека всичко се сбъдне така, както е отмерено от Господарката на Съдбите. Нека се омъжи за когото пожелае. Вълкодав знаеше, че все едно, ще е благодарен на това момиченце до края на дните си. Защото тъкмо благодарение на него бе проумял, че все пак е жив. Единайсет години до този миг той бе мъртъв. Даже по-лошо. Как още трябва да бъде наречен човекът, който хиляди пъти се е изплъзвал от смъртта единствено за да убие друг човек и да умре той самият?… И едва нея вечер в гърдите му за пръв път бе трепнало замръзналото парче лед, наричано от другите хора душа, за пръв път бе усетил там да шавне някаква топлинка…

Мъжът на двайсет и три години, който заради побелелите коси и белезите изглеждаше като на четирийсет, унесен в спомени за дребосъчката, която тепърва ще порасне голяма мома, погледна към високото небе и кой знае защо се усмихна.