Завръщането на Интрудър

9

В живота има малко неща, по-приятни от това да бъдеш равноправен член на войнското братство. Сега Джейк Графтън се чувстваше приет и когато на сутринта влезе в стаята за инструктаж, мъжете там го поздравиха по име, започнаха да го разпитват за премеждията му от предишната нощ и внимателно да изслушват неговите обяснения. Смееха се, утешаваха го и се шегуваха с опасното положение, в което беше изпаднал през нощта. Някои казваха, че не могат да повярват, че клапанът на главния резервоар се е повредил: Джейк беше забравил да го затвори и сега се опитва да прикрие грешката си, разчитайки на тяхната наивност. Разговорът вървеше в добродушно-шеговит тон, който Джейк Графтън охотно поддържаше. Беше станал член на кастата на заслужилите с безупречни препоръки. С всяка минута настроението му се подобряваше.

Заедно с колегите си от Морската пехота Джейк прегледа таблото, където се отбелязваха оценките на пилотите за кацанията. Оценките за тренировъчните му кацания не бяха отбелязани, така че като повечето пилоти той имаше само две на това плаване: едно „о’кей — трето въже“ и едно „задоволително — второ въже“.

На таблото с резултатите от бомбардирането имаше повече информация. Бяха отбелязани кръговите отклонения и преките попадения на всеки екипаж. Джейк беше четвърти в ескадрилата. Днес по план трябваше да бомбардира целта с 12 500-паундови бомби, така че можеше да подобри резултата си.

Имаше тайната амбиция да стане най-добрият пилот в ескадрилата по кацане, бомбардиране и всичко останало, но тъй като тя се споделяше от всички, не беше кой знае каква тайна. И все пак не беше нещо, за което се говореше открито. Просто се опитваш да покажеш най-доброто, на което си способен, поглеждаш таблото, решаваш на всяка цена да го направиш още по-добре и продължаваш напред. Резултатите ще покажат кой е по-добър — „по-достоен“, както се бе изразил Риъл Маккой.

Ръководителят-кацане следеше състезанието в ескадрилата с добродушно презрение.

— Детска работа — мърмореше той.

Но Джейк забеляза, че името на Маккой беше сред горната половина и на двете табла.

Тази сутрин дойде пощата — за пръв път от шест дни. Един товарен самолет я докара от Хикам Фийлд, прибра пълните торби от кораба и отлетя. След два часа писмата бяха разнесени.

Джейк получи три писма от Кали, едно от родителите си и един служебен плик без клеймо от командира на ВА-128. Той пъхна най-отдолу посланието на Малкия кур Доновън — вероятно бюрократичен боклук от някой младши писар в административния отдел. Първо отвори писмата на Кали.

Тя ходеше на курсове в Университета в Чикаго и подготвяше дипломната си работа. Брат ѝ и родителите ѝ бяха добре. Времето беше горещо и задушно. Той ѝ липсваше.

„Мисля, че трябва да решиш с какво искаш да се занимаваш по-нататък. Да вземеш такова решение с надеждата да зарадваш някого е неправилно. Всеки от нас има задължения към бъдещото си семейство, но той има задължения и към себе си — да направи така, че животът му да има някакъв смисъл. Не е достатъчно само да обичаш някого. През последните няколко седмици мислих за това. Като всяка жена, аз искам да обичам. Чувствам, че това е голям подарък, който трябва да направя сама на себе си. Искам да бъда съпруга и майка. Как бих обичала мъжа си!

Искам и той да ме обича. Голямата ми амбиция е да имам мъж, който да отвръща на любовта ми с любов.

Познавам и съм излизала с момчета на всякаква възраст. Не бих искала да се омъжа за някого от тях.

Искам да се омъжа за истински мъж. Мъж, вярващ в това, което прави, който всеки ден излиза от къщи, за да даде своя принос — в бизнеса, науката, политиката, където и да е. Искам мъж, който да обича не просто мен, а самия живот. Мъж, който ще устои на предизвикателствата в живота, без да се пречупи, и ще остане верен на себе си и другите, които вярват в него. Мъж, на когото може да се разчита ден след ден, години наред.“

Един час по-късно, след като препрочете три пъти писмата от Кали и подробно прегледа това от родителите си, Джейк отвори служебната поща. В плика имаше копие от атестацията му, подписано от Доновън.

„Лейтенант Графтън е един от най-способните летци, които съм срещал през всичките си години служба във Флота. Съвършен професионалист във всеки един аспект на летенето. Като офицер от Флота лейтенант Графтън има извънредно добри перспективи, но не се е отдал напълно на тяхната реализация.“

В по-голямата си част писмото съдържаше обичайните глупости, които редът и уставът изискваха: дори похвала за подкрепата му на програмите за равен старт и развитие във Флота. Джейк бегло прегледа положителните отзиви и се върна на съществената част: „... но не се е отдал напълно на тяхната реализация“.

Веднага след похвалата — удар под кръста. Първата му реакция беше яростна, но тя бързо премина в сдържан гняв. Пилотът се измъкна от стаята за инструктаж и се запъти към каютата си. Там отвори бюрото си и извади хартия и химикалка. Започна да пише писмо до капитан Доновън — куршум, който да улучи копелето право в сърцето.

Що за мръсен намек беше това? Нима Джейк не може да расте като добър флотски офицер? Какво всъщност искаше да каже този задник Доновън? По дяволите!

Преди да е довършил първото изречение обаче, гневът му започна да го напуска. Доновън не споменаваше нищо за Сий-Так, дори дума, че многообещаващият лейтенант Графтън пребива един тъп самохвалко и го хвърля през витрината, след което прекарва уикенда в затвора. Може би тези неща бяха пряко свързани с това как Джейк изпълнява задълженията си в ескадрилата. Не, той със сигурност бе направил тази забележка, за да прикрие провала в Сий-Так, като допълнение на похвалите. Нещо повече — Доновън беше прав. Един разумен офицер с чувство за отговорност не би постъпил така, както и всеки по-мъдър човек.

Джейк захвърли химикалката и огорчен потърка лицето си.

Дали Кали и Доновън не говореха за едно и също?

— Хора, трябваше да го видите снощи стария Джейк — разказваше Флап Ле Бо на колегите си от Морската пехота. — Катапултират ни — и двете смъртоносни лампи грейват като коледни елхи. А нашият човек си върши работата, сякаш седи в тренажор. Ледено спокойствие! Седи си там и си върши работата. Аз се треса като куче, пикая газ. Не съм се плашил толкова, откакто в шести клас учителят ме хвана, че бъркам под полата на Сузи Булоу.

Бяха осем души — четири екипажа — и тъкмо бяха приключили с подготовката на следващата задача на полигона Кахулаве. Този път имаха на разположение истински боеприпаси — по 12 бомби от 500 паунда на всеки самолет. След като обсъдиха настройката на детонаторите, екипажите станаха да се поразтъпчат. Тъкмо тогава Флап се зае да превъзнася пилота си до небесата.

Джейк се чувстваше неудобно. Миналата нощ той се беше уплашил, бе изпитал истински страх, затова самохвалното бръщолевене на Флап в стаята за инструктаж никак не му допадаше. Но си мълчеше. Не беше нито подходящото време, нито подходящото място да му затваря устата.

Джейк стана от стола си и отиде в ъгъла на стаята да провери пощенската си кутия. Загледа се с престорен интерес в плакатите на стената, опитвайки се да избяга от думите на Флап, който продължаваше да говори надълго и нашироко все за това колко добър е Джейк Графтън.

Един от пилотите, Рори Смит, се приближи и извади от пощенската си кутия някаква официална бланка, която трябваше да прочете и парафира.

— Флап май ти лази по нервите, а? — попита той толкова тихо, че Джейк едва го чу.

Рори се подписа на необходимото място и пусна листа в друга пощенска кутия.

— Да.

— Не се впрягай. Като го слушаш, ще речеш, че всеки, който лети с него, е най-добрият, качвал се някога на самолет. Така приказваше и за предния си пилот в стаята за инструктаж, а пет минути по-късно слизаше в каютата на шкипера да се оплаква, че момчето е опасно. Просто не бива да му се връзваш.

Джейк се усмихна на Рори.

— Като на всички останали — каза морският пехотинец и се запъти към бюрото, на което стояха техническите дневници на всички самолети. Джейк го последва.

Смит извади дневника на 511 — самолета, с който Джейк беше летял по време на закачането във въздуха.

— С него ли ще летиш днес? — попита Джейк.

— Да — каза Смит. — Инженерът казва, че е поправен. Ще видим.

— Сигурно нещо ще откаже още на палубата — отбеляза Джейк. — Тъй като аз го повредих — продължи той, — ако искаш, можем да си разменим самолетите.

— Е, аз съм оторизиран да правя облитания след ремонт, затова ми го дадоха.

— Разбирам.

Междувременно Флап се бе прехвърлил на любимата си тема — жените. Изведнъж той изрева:

— Божичко, колко беше грозна!

Джейк вдигна поглед от бордовия дневник на своя самолет.

— Грозна ли? — възкликнаха едновременно трима или четирима от слушателите.

— Толкова грозна, че като влезеше в стаята, боята по стените започваше да се лющи.

— И само толкова грозна?

— Толкова, че здрави мъже припадаха, деца пищяха, а конете бягаха от нея.

— Колко грозна? — повториха всички в хор, дори Рори Смит, който стоеше в другия край на стаята.

— Жените си скубеха косите, небето почерняваше и земята трепереше.

— Това не е грозна.

— Казвам ви, момчета: толкова грозна беше, че огледалата се пропукваха, кучетата побесняваха, пожарните кранове се пробиваха и един мъж, който ѝ се беше усмихнал през нощта, се вцепени, когато я видя на дневна светлина. Чиста истина, момчета.

Беше типичен за тропиците следобед — пухкави разкъсани облаци, носени от лекия пасат, между които надничаше слънцето. Времето на Хаваите щеше да бъде чудесно. Още два дни и щяха да пристигнат в Пърл Харбър! Страхотно.

Джейк внимателно огледа бомбите „Тип-82“ от по петстотин паунда — смъртоносни „наденици“ с отровнозелен цвят. Не беше виждал такива от нощта, в която го бяха улучили — преди седем месеца. Е, това си беше поличба!

Както и да е, войната бе свършила, сега Джейк плаваше в мирно време... Можеше да служи още двайсет години във Флота, без да се наложи да бомбардира истински цели. Трета световна война? Глупости!

Ето го отново в кабината на удобната седалка, заобиколен от познатите прибори. Всъщност Джейк познаваше тази кабина по-добре от всичко друго на света. Само при мисълта, че може никога повече да не влезе в нея, го обземаше безпокойство. Как да обърнеш гръб на цели шест години от живота си?

Флап се намести на седалката до него, а техникът се изкачи по стълбата от страната на Джейк, за да му помогне с коланите.

Всичко беше като спомен, който се възкресява отново и отново.

И кой знае защо, това му харесваше.

Рори Смит много внимателно проверяваше своя самолет, борд 511, преди полета. Това четири-пет футово падане не можеше да остане без последствия. Особено внимание бе обърнато на колесника. Една пукнатина и... Е, специалистите по планьора не откриха повреда. Те остъргаха боята от отделните части, изследваха ги чрез флуороскопия и изказаха компетентното си мнение. Какво му оставаше на пилота? Само да го подкара.

Радарът, компютърът и инерциалната бяха доста пострадали. Всички компоненти на системите бяха подменени, включително антената на радара. Авиохоризонтьт и радиото също бяха нови.

След като Смит и навигаторът му Ханк Дейвис седнаха в кабината и се пристегнаха с коланите, те включиха и внимателно провериха всички агрегати и системи на самолета. Инерциалната се справяше бавно, но все пак се съгласува. Отбелязаха го за разбора.

Те бяха в последния А-6, който изрулира за катапултиране — на номер две на носа. Другите бяха вече във въздуха и след няколко минути Смит щеше да ги настигне на девет хиляди фута. „Достатъчно, за да се качим над онзи кълбест облак“ — помисли си той, отделяйки три секунди, за да огледа небето. После потвърди скоростите, провери заключването на крилата, спусна предкрилките и задкрилките, нагласи стабилизатора, вкара носовия колесник в совалката, освободи спирачките и даде газ. Проверка на управлението.

— Готов ли си?

— Да — бодро отговори Ханк Дейвис.

Рори Смит козирува и отпусна глава на облегалката. Видя как дежурният на катапулта застана срещу вятъра като фехтовач в атака и докосна с ръка палубата. С крайчеца на окото си Рори забеляза как операторът на ръба на палубата посяга с две ръце надолу към бутона за изстрелване.

След секунда клапаните се отвориха, 450 паунда пара изтласкаха буталата и задържащият болт се счупи. Претоварването притисна Смит към седалката и Боен Ас 511 се устреми напред. В същия момент авиохоризонтът се откачи и започна да излиза от леглото си в приборното табло.

Рори Смит протегна ръце към черната кутия, но вече беше късно. Предният ѝ край се катурна и тя падна в скута му. Лостът за управление отиде назад. Всичко стана в първата секунда и половина от катапултирането.

Борейки се с претоварването, Смит отчаяно се опитваше да премести кутията. Трябваше да освободи лоста за управление!

Палубата свърши, носът тръгна нагоре. Нагоре, нагоре... а той още не можеше да вдигне проклетата кутия!

Пъхна отдолу дясната си ръка, опитвайки се да избута лоста напред. Все едно да се бориш със стена.

Усети срива, почувства как дясното крило се накланя надолу. Все още се опитваше да вдигне с лява ръка кутията, а с дясната да премести напред лоста, когато Ханк Дейвис се катапултира. Хоризонтът се накланяше, носът отиваше надясно.

О, Господи!

Капитанът на „Колумбия“ видя всичко от мостика. След като излетя от втори катапулт, Интрудърът започна да навирва носа си и тангажът му достигна почти трийсет градуса, след което дясното му крило се наклони застрашително надолу. Когато наклонът стана трийсет-четирийсет градуса, капитанът видя как оттам изхвърча човек на катапултна седалка. Крилото подмина вертикалата, носът се завъртя надясно и А-6 се гмурна в океана. Огромен гейзер от пръски отбеляза мястото на падане.

Капитанът изрева:

— Дясно на борд, стоп машини!

Вахтеният веднага повтори заповедта, а след него — потвърди и кормчията.

Очите на капитана следяха катапултната седалка. Изтеглящият парашут се показа. Седалката вече падаше, когато се появи и бялото на основния. Куполът се разтвори, но човекът в сбруята дори не успя да се залюлее, преди да падне във водата. Пляс!

95 000-тонният кораб се движеше със скорост двайсет и пет възела. А-6 падна малко вдясно от курса, а оцелелият — още повече. Единственото, което можеше да направи, бе да завърти кърмата в противоположна посока. Кърмата със смъртоносните винтове.

Най-сетне носът започна да реагира на командата.

Спасителният хеликоптер, „ангелът“, вече кръжеше над оцелелия летец. Главата му стърчеше над водата и ясно се виждаше. Самолетоносачът, който все още се носеше с над двайсет възела, мина покрай него, без да го закачи.

— Боен Ас 505 на Радара.

— Предавайте, Радар.

— 505, последният няма да ви придружава. Минете на тактическата честотата и продължавайте със задачата си, край.

— Прието.

Майор Сам Кули подаде сигнал с ръка за смяна на честотата на Джейк отляво и на Риъл Маккой отдясно. Изчака да излязат в зададения курс, хоризонтира крилете и даде газ за изкачване. Бяха над кумулусите. Над тях беше ясното тъмносиньо небе, огряно от слънчева светлина.

„Значи Рори Смит не е излетял — мислеше си Джейк. — Трябваше да приеме предложението да си разменят самолетите. Днес е добър ден за летене.“

— Рори Смит е мъртъв.

Те научиха новината след полета в стаята за инструктаж.

— Не успял да се измъкне. Когато Ханк Дейвис катапултирал, Рори продължавал да се бори с авиохоризонта. Ханк е добре. Каза, че проклетият авиохоризонт изскочил при катапултирането. Измъкнал се от таблото и паднал право в скута на Рори, като заклинил лоста назад. Сринали се и самолетът паднал.

— Аууу... — възкликна Флап.

След като си възвърна способността да говори, Джейк продума:

— Сигурно не е проверил дали е здраво закрепен.

— А?

— Да — обърна се той към Флап. — Трябва да го дръпнеш, за да се увериш, че е здраво завинтен. По принцип се прави само при катапултиране. Ако авиохоризонтът не е закрепен стабилно, при катапултирането може да падне в скута ти. Проклетото нещо тежи седемдесет паунда.

— Никога не съм се замислял.

— Мислех, че всички го знаят.

— Не, никога. Чудя се дали Смит е знаел.

Джейк Графтън гледаше навигатора ужасен. Бяха му поставили задача да информира тези морски пехотинци за всичко, което трябва да знаят относно полетите на самолетоносач. А той бе забравил да спомене, че при катапултиране трябва да се проверява авиохоризонтът. Флап не знаеше за това. Може би и Рори не е знаел. А сега Рори Смит беше мъртъв!

Джейк се отпусна на близкия стол. Беше забравил да им каже за авиохоризонта при катапултиране! Какво ли още бе забравил да им каже? Какво за Бога?

Телевизионната камера на острова бе записала цялата катастрофа. Сега записът се въртеше на монитора в стаята за инструктаж. Джейк гледаше в екрана като хипнотизиран.

Изстрелването изглеждаше нормално, но хоризонталното кормило наистина беше доста на кабриране. Прекалено нагоре? Трудно бе да се каже. Ето го, откъсва се от палубата, носът бързо отива нагоре, прекалено нагоре, следва срив, самолетът става неуправляем, започва свредел и изчезва във вълните. Едно катапултирате. Всичко става много бързо. Дванайсет секунди след изстрелването А-6 е във водата.

Само след дванайсет секунди.

Записът продължаваше. Появи се хеликоптерът, спасителят скача от близо четири фута... Облак пръски от винта...

Джейк стана и излезе. В лазарета той попита първия срещнат санитар:

— Капитан Ханк Дейвис?

— Втората врата отляво, сър.

Преди да стигне до вратата, от стаята на Ханк излезе шкиперът. Той каза на Джейк:

— Не му трябва никой сега. Нагълтал се е с вода и е в шок.

— Искам да го питам нещо. — Какво?

Джейк му обясни за авиохоризонта, за това как при поставяне на кутията болтовете може да не бъдат здраво завинтени и че пилотът трябва да ги провери.

— Искам да разбера, подполковник, дали Рори е проверил авиохоризонта, преди да отиде на катапулта.

Подполковникът не каза нищо. Изслуша Джейк, като го гледаше в очите, и нищо не каза.

— Аз ще го попитам — реши накрая той, отвори вратата и влезе. Изминаха почти пет минути. Когато Халдейн се появи отново, той затвори плътно вратата зад гърба си и застана срещу пилота. Джейк се беше облегнал на отсрещната стена на коридора.

— Не си спомня.

— Знаел ли е, че авиохоризонтът може да падне? — Не, не е знаел.

Без да каже нито дума повече, Джейк се обърна и си тръгна.

Когато Риъл Маккой влезе в каютата, той седеше на бюрото си. Единствената светлина идваше от десетватовата луминесцентна тръба над бюрото. Маккой се настани на леглото си.

— Риъл, защо не излезеш да се поразходиш? Имам нужда да остана малко сам.

Маккой се замисли за няколко секунди.

— Разбира се — каза той и излезе.

Лятото бе любимият му сезон във Вирджиния. Тогава всичко е избуяло, елените са едри и мързеливи, сред дърветата цвърчат катерици. Слънцето грее в гърба ти, ризата ти е мокра от пот. Чувстваш се добре от това, че напрягаш мускули и виждаш плодовете на своя труд — материално свидетелство за свършената работа. Хората около теб са здрави и трудолюбиви — с тях можеш да споделяш и радости, и скърби. И той се бе отказал от всичко това заради другото...

Джейк Графтън седеше в каютата си и се вслушваше в скърцането и боботенето на кораба, в звуците от стоманата, която пореше вълните. Чуваше и шума от работата на хората — хлопане, удари с чук, дялкане, звънтене, щракане, стържене... трясък от отварянето и затварянето на врати и люкове.

Отговорност... Възлагат ти съвсем малка работа, а ти се проваляш и някой умира. За дванайсет секунди. Дванайсет отвратителни секунди...

А той наистина се бе постарал. Беше отделил време, бе положил усилия да направи всичко както трябва. Беше съставил план, точка по точка, бе прегледал инструкцията страница по страница, параграф по параграф. Беше се спрял на всеки аспект от полетите на самолетоносач. И бе забравил един пункт, една малка подробност от информацията, за която някога и някъде беше чул — за това, че веднаж при изстрелване един зле закрепен авиохоризонт се измъкнал от леглото си с четири инча. Вероятно преди няколко години са получили този доклад, но тогава в Морската пехота още не са летели от самолетоносачи и сведението по всяка вероятност е влязло през едното ухо на някой чиновник и е излязло през другото. А сега, когато трябваше да знаят тази подробност, Джейк бе забравил да им я съобщи.

Късметът наистина е една проклета кучка. Тъкмо когато човек най-много се нуждае от него, той забива нож в гърба ти и го върти в раната, като през цялото време те гледа похотливо.

Рори Смит беше мъртъв. Нищо не можеше да го възкреси. Нито скърцането със зъби и скубането на косите, никакви юмруци и изповеди не бяха в състояние да го измъкнат от дъното на Тихия океан и отново да вдъхнат живот на размазаното му тяло. Кабината на Боен Ас 511 се бе превърнала в негов ковчег. Той почиваше на дъното на океана. Водите щяха да разнесат молекула по молекула тялото и самолета, докато един ден от тях не останеше нищо. Тогава пилотът щеше да се превърне в част от океана, облаците, пасатите и безкрайните сини води.

Джейк отвори шкафчето си и извади от там бутилка уиски. Сипа си, вдигна тост в чест на Рори Смит и гаврътна питието.

От алкохола му се доспа. Той се покатери на горното легло.

Това наказателно плаване не беше приятно. Но поне му даваше възможност да погледне от друга страна на летенето, кораба, Флота и всички онези мъртви хора. Морган Макферсън, Боксмън, Франк Алън, Рори Смит, всички тези момчета. Всичките добри мъртъвци. Всички бяха добри. И всички са мъртви. Истински мъртви.

Ще напусне Флота, ще си пусне рапорта.

„Никога повече. Няма никога вече да стоя безпомощно в стаята за инструктаж и да гледам катастрофи. Няма да ходя по панихиди. Няма да събирам личните вещи на момчетата в метални сандъчета и да ги изпращам на родителите или вдовиците им с проклети малки бележки, в които пише колко съжалявам за станалото. Няма вече да се самозалъгвам, че съм по-добър пилот от тях и затова те са мъртви, а аз не съм. Твърде дълго се занимавах с тая гадост. Нека момчетата, които още имат желание и кураж за това, да продължават да го правят, докато не умрат като Рори Смит. Но аз няма да бъда от тях. Стига ми толкова.“