Завръщането на Интрудър

21

Джейк се събуди в стая с боядисани в кремаво стени и таван. Лежеше в легло с чисти бели чаршафи. През прозореца, подобно на прожектор, грееше слънчев лъч. От лявата му ръка стърчеше иглата на система.

Болница.

С това любопитството му беше задоволено и той отново се унесе. При следващото събуждане видя до себе си медицинска сестра. Мереше му пулса.

— Добре дошъл сред живите — каза тя, пусна китката му и отбеляза нещо в една папка. После му се усмихна.

— Къде съм?

— Хонолулу. Военна болница „Триплър“.

— Хаваи?

— Да. Вече почти ден си тук. Преди малко те изкараха от реанимацията.

— Ле Бо? Капитан от Морската пехота. И той ли е тук?

— Да. Все още е в реанимацията.

— Как е?

— Спи. Оперираха го. Теб също, но твоята операция не беше толкова продължителна.

— Когато се събуди, искам да говоря с него. О’кей?

— Ще видим. Ще питаш дежурния лекар, като дойде насам. Ще мине след трийсетина минути. Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Тя стана, оправи чаршафите и смени водата в чашата до леглото му. Той лежеше и се наслаждаваше на чистотата и приветливостта на стаята.

Не след дълго любопитството му отново се събуди:

— Какъв ден сме?

— Сряда.

— Свалиха ни на седемнайсети ноември... Коя дата сме днес?

— Двайсет и трети ноември. Утре е Денят на благодарността.

— Изтървахме Австралия.

— Какво?

— Нищо — промърмори той и отново затвори очи. Беше страшно уморен.

Беше все още със замъглено съзнание, когато дойде докторът. Не знаеше дали е сутрин или следобед. Слънчевият лъч се беше преместил. Поне това забеляза.

— Оперирахме те отляво. Белият ти дроб беше в колапс. Имал си късмет, можело е да умреш от загуба на кръв. И, разбира се, имаш огнестрелна рана на рамото. Куршумът е подминал на косъм ключицата. Не е засегнал нищо.

— А-ха.

— Имаш и тежка инфекция. Не може да се каже още, че си прескочил трапа, моряко.

— Ле Бо, как е той?

— Критичен. Голяма загуба на кръв.

— Ще отърве ли кожата?

— Не знам.

— Когато се събуди, искам да го видя.

— Ще видим.

— Докарайте го тук. Стаята е достатъчно голяма. Или мен ме закарайте при него.

— Ще видим.

— Как се озовахме тук?

— От кораба са ви евакуирали в Кларк. От там дотук — с транспортен самолет.

— Може да не съм прескочил трапа, но поне се спасих от джунглата.

На другия ден докараха Флап. Сложиха леглото му до неговото. Половината му глава беше бинтована. Но когато видя Джейк със свободното си око, той се ухили.

— Здрасти, друже.

— Цял-целеничък — каза Флап, докато сестрите съединяваха и свързваха апаратурата до него. — Кварталът се интегрира. Обявявай къщата за продажба, докато все още може.

— Ако не спреш тези расистки брътвежи, ще почна да ти викам „Шоколада“.

— Ле Бо Шоколадения — каза с удоволствие той. — Харесва ми. Това „Флап“ ми го лепнаха, защото много дърдоря. Истинското ми име е Кларънс.

— А средното?

— Одисеи. Избрах си го, след като прочетох „Одисеята“ в колежа. Кларънс О. Ле Бо. Има рима. Нали? — въпросът бе отправен към една сладурана от сестрите.

— Много е хубаво — отговори тя и се усмихна.

— Е, как се чувстваш?

— Като едноседмично кучешко лайно, размазано от камион. А ти?

— Поне не толкова хрупкав.

Когато сестрите си тръгваха, Флап каза на симпатичната:

— По всяко време си добре дошла, прескъпа.

— Благодаря, Кларънс О.

Щом излязоха, Флап каза:

— Не се безпокой. И на теб ще уредя нещо. Имай ми вяра.

— Какво ти е на главата?

— Мозъчно сътресение и съсирек. Пробиха ми дупка, за да се намали притискането на мозъка. Само това ми трябваше, нали — дупка в главата?

— Капитанът те нокаутира с приклад. Аз го очистих.

— Така си и помислих. Иначе нямаше да сме тук. Ама хайде да говорим друг път за това. Дори не ми се мисли за онова лайно.

— Добре.

— Казаха ли ти какво има за обяд?

— Не.

— Готов съм за пържолите.

— Предполагам, че ще пропуснем Австралия.

— Случва се. Не го взимай много навътре. Ще се реваншираш.

На следващия ден ги посети един капитан втори ранг от щаба на главнокомандващия Тихоокеанския флот. Разпита и двамата, записвайки всичко, и когато се умориха, ги остави на мира. Преди вечеря дойде отново за около час. На раздяла каза:

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо, господа.

Остави картичка с името и телефона си до леглото на всеки.

И двамата бяха отслабнали. Когато сестрите изправиха Джейк за пръв път в леглото, той не повярва на очите си, като видя мършавите си ръце и крака. Възстановяването отначало беше бавно, но малко по малко се подобряваше. На петия ден Джейк вече ставаше, за да ходи по нужда. Започна да закача Флап и той също стана, докато сестрите ги нямаше. Пазенето на равновесие беше проблем, но успя да се добере до тоалетната и обратно.

На осмия ден тръгнаха на разузнаване, подпрени един на друг. Една от сестрите ги видя и ги накара веднага да се върнат. Болницата беше полупразна.

— Доста по-различно е от преди — сподели тя с Джейк. — Ти си първият с огнестрелни рани от два месеца насам.

— Не е като в добрите стари времена — отговори той.

— Не бяха добри. Благодаря на Бога, че войната приключи.

На десетия ден поискаха дрехи. След обяда един ординарец донесе два кашона — част от дрехите им на кораба, които момчетата бяха избрали и опаковали за тях. Джейк се накипри с бялата си униформа, а Флап избра зеления комплект. В средата на декември вече обикаляха наоколо. Времето беше по хавайски приятно. Накрая взеха такси и се отправиха към голф-игрището. Там наеха карт.

Докато обикаляха, си припомниха цялото приключение. Малко по малко, сцена по сцена. Накрая темата се изчерпа и те насочиха вниманието си към жените, политиката и летенето.

Един ден Флап отново се върна на бягството. Беше последното му споменаване:

— Къде ми е „резача“?

— Мисля, че остана да стърчи в капитана. А може просто да съм го изтървал някъде. Нещата ми се губят малко.

— Беше най-хубавият ми нож.

— Жалко.

— Сам го измислих. Направиха ми го по поръчка. Изръсих се двеста долара за него.

— Ще си поръчаш нов.

Флап се засмя:

— Виждам, че целият си в състрадание.

— Честно казано, ни най-малко не ми пука за твоя нож.

— Както винаги — нито капка такт. Това ти качество ще те издигне безкрайно много, господин Умник.

— Нали и ти ще си на кяр, Кларънс О.

— Мой ред е да карам. Все гледаш да докопаш управлението.

— Защото аз съм пилотът. Я по-добре ми разкажи за някоя от грозните жени в твоите похождения.

— За Бога, това и ще направя — каза Флап и почна.

Седмица преди Коледа Джейк написа писмо на Кали. После го прибра в чекмеджето на нощното шкафче. Всеки ден го вадеше, прочиташе го внимателно и мъдруваше дали да го праща.

Сигурно вече бе намерила друг. Това просто не можеше да се избегне. Джейк Графтън нямаше намерение да се прави на глупак пред нея или която и да било друга. Затова писмото беше формално, все едно, че пишеше на леля си. Не спомена нищо за премеждието с пиратите, нито, че е в болница. На втората страница беше написал следното:

„Реших да остана във Флота. Не беше лесно. Трябваше дълго да се боря със себе си. Има много причини за напускане, ти знаеш повечето. Флотът е една голяма бюрокрация и ако някой си мисли, че ще им липсва, жестоко се лъже.

И все пак моето място е тук. Харесват ми хората, справям се с работата, а според мен това, което правя, е важно. Разбира се, Флотът не е място за всеки, но аз вярвам, че е най-доброто място за мен. Пределно ми е ясно, че няма нищо, което някой друг да не може да направи по-добре от мен, но тук мога да дам нещо от себе си.“

Писмото завършваше с малко любезности и надежда, че с нея всичко е наред. Пусна го на Бъдни вечер, след още малко колебание.

В началото на януари двамата с Флап се преместиха в бекярското общежитие. Продължаваха да посещават болницата. Флап ходеше всеки ден на физиотерапия заради контузията на главата си. Раната от намушкването също правеше проблеми — не се затваряше и гноеше. Накрая обаче зарасна, оставяйки грозен белег.

Джейк просто ходеше на преглед от време навреме. Колапсът на белия му дроб и инфекцията бяха далеч по-сериозни от раната на рамото, която бързо заздравя. Но вече всичко бе наред и той се чувстваше почти възстановен. Независимо от това, всяка сутрин придружаваше морския пехотинец, за да му прави компания по време на упражненията. Следобед ходеха на игрището за голф и се разхождаха с карт. Един ден дори наеха стикове. От тогава започнаха да играят всеки ден.

В началото на февруари посрещнаха „Колумбия“ на кея за самолетоносачи в Пърл Харбър.

— Вижте кой е дошъл! — извика Риъл Маккой, когато влязоха в стаята за инструктаж. — Блудните синове се завърнаха!

— Дойдохме само да си сменим бельото. Същински ад! По цял ден голф, огнени жени през нощта...

Заобиколиха ги. Всеки искаше да им стисне ръцете за добре дошли. Когато врявата поутихна малко, Риъл попита Джейк:

— Случайно да си донесъл някой брой на „Уолстрийт Джърнъл“?

— Много ми е неприятно, че ти нося лоши новини, съкафезник, но индексът се сгромоляса с хиляда точки тази сутрин. Говори се за криза.

— А-ах... — изпъшка Риъл, опитвайки се да прочете нещо по лицето на Джейк.

— Дори докато говорим с теб, банкерите и брокерите скачат от прозорците.

— Шегуваш се, нали?

След обяда Джейк отиде в каютата си с Маккой. Качи се на койката и въздъхна:

— Толкова е хубаво.

— Трябва да ти покажа нещо — каза Риъл. Извади от бюрото си серия въздушни снимки. — Направихме ги, преди да цапнем отвлечения кубински кораб. Виж това място тук. Складът, който сте взривили с Флап.

— Бомбардирали сте кубинския кораб?

— О, да. Индонезийското правителство реши, че част от оръжията могат да попаднат в ръцете на техните противници, и помоли за помощ още преди да им я предложим.

— Във вестниците не пишеше нищо.

— Никой не е информирал пресата.

— Това е нещо!

Вечерта цялата ескадрила се изнесе групом към офицерския клуб. Получи се страхотен купон. На другия ден, както винаги, началникът на базата изпрати оплакване до капитана на „Колумбия“ и списък на щетите. Вечерта Джейк и Флап спаха на кораба.

Преди корабът да отплава, Джейк се отби при подполковник Халдейн.

— Бих искал да остана във Флота, шкипер. Оттеглям рапорта си.

Халдейн се усмихна и му подаде ръка.

— Още нещо — каза бавно Джейк. — Чух, че щом излезем в открито море, някои от момчетата ще направят по малко кацания. За всеки случай, ако се наложи да летят по време на прехода до Щатите. За пълно възстановяване ми трябват прекалено много, но искам да помоля за едно, един вид личен жест.

— Говори с лекаря на ескадрилата.

— Това е проблем. Смятам, че с мен всичко е наред. Флап обаче сигурно няма да го пуснат. Докторите от „Триплър“ искат да продължи с физиотерапията. Все още има проблеми с вестибуларния апарат.

— В сводката от Щаба пишеше, че са го ударили с приклад по главата.

— Да, сър. Лош удар. Беше загубил вече доста кръв и не успя да реагира достатъчно бързо, за да го избегне.

— Добре. Идете с медицинските си книжки при авиолекаря и се прегледайте. Кажете му да ми се обади след това.

— Тъй вярно, сър.

Работата се уреди някак си. Два часа след напускането на Пърл Харбър Джейк и Флап застанаха на катапулта. По някакво чудо, върху което той не се замисли много, получиха самолет с пълни резервоари, така че трябваше доста да се помотаят, преди да се върнат за кацане.

Въртяха се, мятаха се, крещяха по СПУ-то, завираха се между кумулусите. Джейк успя да врътне лупинг и осморка, преди Флап да помоли за милост. Виеше му се свят.

Джейк прелетя над мачтата с 500 възела. Шефът дума не продума. И като капак на всичко закачи третото въже.

В деня на отлитането на авиоотряда Джейк беше дежурен на Кулата. Излитаха всички самолети: екипажите бяха подбрани стриктно по старшинство. Вечерта щяха да са при жените и децата си, при любимите. Джейк и Флап, разбира се, не бяха в графика. Щяха да пристигнат на кораба. Флап имаше назначен преглед във военноморската болница в Оклънд, а Джейк летеше като пътник за Оук Харбър през Сиатъл. Щеше да вземе оттам колата си, защото излизаше в едномесечен отпуск. След това трябваше да се яви отново при Малкия кур Доновън във ВА-128.

Отлитането мина добре. Един по един всички самолети застанаха на катапултите и излетяха. Авиоотрядът се строи над кораба и се отправи на изток.

След като и последният самолет бе изстрелян и „Ангелът“ се прибра, Джейк слезе на непривично празната полегна палуба и я обиколи за последен път. Е, не беше за последен. Щеше отново да се върне. Ако не на този, то на друг кораб. Още веднаж ноздрите му се изпълниха с парата от катапултите. Топлината, смесена с морския бриз, го облъхна.

Все още се мотаеше по палубата, когато към него се приближи боцман Мулдовски. Той смая Джейк с отдаване на чест. Джейк също козирува.

— Разбрах, че оставате, мистър Графтън.

— Да. Ти ме накара да размисля.

Мулдовски се засмя.

— Животът не е лош тук. Е, ако бях намерил подходяща жена, ако имах деца... Но „ако“-то не играе. Просто не се получи. Не можеш да вземеш всичко от живота. Така го е измислил Господ. Направи днес каквото смяташ, че е най-добре, а за утре ще мислиш, като му дойде времето.

Джейк си стягаше багажа в каютата, когато корабът застана на дока в Аламеда. Риъл Маккой излетя с морските пехотинци — беше си го заслужил. Стоманените му сандъци с нови катинари стояха един върху друг до вратата. На бюрото му нямаше нищо, а гардеробчето му беше празно. Беше сдал чаршафите си и прибрал койката.

И Джейк беше сдал одеялата и чаршафите си. Куфарът, с който излизаше в отпуск, бе готов от предната вечер — всичко останало слагаше в две брезентови торби. Куфара купи в Хаваите. Катинарите за брезентовите торби бяха готови на бюрото. Придобивките от осеммесечно плаване — един куфар и няколко белега.

Телефонът звънна.

— Лейтенант Графтън.

— Господин Графтън, говори дежурният на стълбата за офицери. Имате посетител.

— Аз ли?

— Да, сър. Трябва да дойдете да се разпишете и да я придружите. Беше толкова изненадан, че затвори, преди да се сети да попита за името.

Вероятно беше грешка. Нямаше нито един познат в целия залив на Сан Франциско. Погледна новия си часовник — гарантирано водоустойчив до триста фута дълбочина. До излитането от Оклънд оставаха четири часа. Предостатъчно.

Той грабна фуражката си и се отправи към офицерските стълби на квартердека. Трябваше да мине през хангарната палуба, където стотици моряци вървяха по задачи насам-натам, повечето с усмивки на лице. Всеки от самолетните асансьорите беше препълнен с хора, които викаха на някого долу на кея. До стълбата за редовия състав свиреше оркестър.

Видя я от стотина фута — тя оглеждаше интериора с интерес. Кали Маккензи!

Докато се приближаваше и тя го забеляза и лицето ѝ грейна.

— Здравей, Джейк.

Беше загубил ума и дума.

— Отслабнал си.

— Бях болен.

— Така ли? Е, не се ли радваш, че ме виждаш?

— Като треснат съм. Нямам думи.

Той се остави на емоциите и я прегърна. Когато накрая си поеха въздух, тя каза:

— Така е по-добре.

— Никога не съм очаквал да те видя тук! — Беше прекрасна. Повече от всякога. Кали! Тук!

— Всички моряци ни гледат. Би ли се разписал, за да отидем някъде да поговорим?

— О, да. Разбира се.

Дежурният офицер също ги беше видял как се целуват. Усмихна им се безсрамно. Като дежурния старшина. Джейк написа името си до нейното в дневника, хвана я за ръката и я поведе.

— Хайде да се качим на полетната палуба. Изгледът към залива оттам е чудесен.

Десет минути по-късно те гледаха към очертанията на Сан Франциско.

— Защо дойде? — попита той.

— Дойдох да се омъжа.

Джейк зяпна. Беше като ритник в корема. Мислеше че...

— Кой е късметлията?

— Ти. — Устните ѝ лукаво се свиха.

— Аз?

— Ти.

— Ти искаш да се омъжиш за мен?

Тя се засмя. Усмивката ѝ винаги го омагьосваше.

— Искаш ли да коленича и да ти направя предложение?

— Съгласен — отговори ѝ той. — Кога и къде?

— Днес, след обяд. Където кажеш.

— За бога, момиче! Ти ме шашна. Сигурна ли си?

— Мислих цяла година. Абсолютно сигурна съм.

— Е, да бъда... — Той свали фуражката и прекара пръсти през косата си. Тогава си спомни за пръстена. Беше в джоба на ризата му. Извади го, огледа го и го сложи на пръста ѝ.

Беше неин ред.

— Ти знаеше ли, че ще идвам?

— Не. Купих го за теб миналата година. Оттогава го нося в себе си.

— Ох, Джейк — каза тя и увисна на врата му. Устните ѝ намериха неговите.

Накрая се освободи от прегръдката ѝ.

— Хайде. Трябва да намерим кум. Навигаторът ми още е на борда. Щяхме да обядваме заедно.

Най-краткият път до каютата на Флап беше по пътеката зад острова, от там през О-нивото и надолу. На пътеката Джейк случайно погледна надолу. До офицерската стълба беше паркиран розов кадилак кабриолет с четири мадами. Мулдовски слизаше. Той се спря, обърна се към американския флаг и отдаде чест. Джейк сви ръце и извика:

— Мулдовски! Хей, боцман!

Старшината погледна нагоре. Махна с ръка.

— Ще се женя — изрева Джейк. — Искаш ли ти да дадеш булката?

— Кога? — прогърмя гласът на Мулдовски.

— Днес, следобед. Изчакай ни. След десет минути сме долу.

— Това ли е булката?

— Да.

— Може и да не ти я... — Останалата част от думите му се удавиха в новата мелодия, която оркестърът подхвана.

Момичетата в кабриолета се изправиха и започнаха да ръкопляскат. След тях започна и боцманът, както и още много други на кея.

Кали се усмихваше широко. Беше толкова щастлива. Какво пък. Пред погледите на всички Джейк я вдигна и я целуна страстно.