Завръщането на Интрудър

14

Дните в открито море отново станаха рутинни. Единствените променливи величини бяха времето и разписанието за полети. Но не след дълго дори тези пермутации на ден и нощ, на ясно небе и бури и облаци с възможните места в наряда, където се появяваха имената на пилотите, се изчерпаха. От един момент нататък излизаше, че си видял всичко и си изпълнявал всичко и че утрешният ден ще бъде повторение на някой от предишните.

Не че полети се изпълняваха всеки ден. Орязаният следвоенен бюджет не позволяваше този лукс. Всеки трети ден беше без летене, но за сметка на това изобилстващ от бумащина, скучни лекции по безопасност или някой друг аспект на занаята, или о, не — поредния тест върху инструкцията. За жалост през летателните дни нямаше достатъчно задачи за всеки пилот, така че Джейк и останалите трябваше да се задоволяват с някоя по-пиперлива забележка към отговорника по планирането, като че той можеше с щракване на пръсти да намери повече пари и полетно време.

В редките случаи, когато ставаше въпрос за бомби — обикновено учебните „Тип-76“ и само от време на време — истински, — Джейк успяваше да си докара призово място. В резултат го направиха водач на звено, което означаваше, че когато изпращаха двойка А-6 да прелети над пустинен остров насред океана за някоя и друга снимка, той водеше. С изключение на задачите, които изпълняваше с подполковник Халдейн и трябваше да бъде номер две. Все пак Халдейн беше шкипер и независимо че резултатите му бяха по-лоши от на Джейк, началството си имаше привилегиите.

Джейк прекарваше почти половината от времето си при техниците на ескадрилата и в крайна сметка шкиперът му даде официални пълномощия — Джейк трябваше да оказва помощ при осигуряването на ескадрилата с резервни части.

Основният проблем бе наличието на частите, натоварени преди отплаването на кораба. Много от тях липсваха. В същата връзка се оказваше, че други части бяха неправилно разпределени по складовете на кораба от тиловаците и сега не можеха да бъдат открити. Една от причините да няма взаимодействие между ескадрилата и тила бяха чиновниците, които не си признаваха, че не могат да намерят частите, водени на отчет.

Подполковник Халдейн и командирът на авиоотряда се срещнаха с началника по тила и старпома. Джейк не присъства на тази среща, но прочете заповед на капитана, свързана с недостига на части. Някъде хвърчаха искри. Двама старшини от тила бяха изпратени обратно в Щатите. Не след дълго доставките за ескадрилата станаха по-ритмични. Една вечер сержантът спря Джейк и му благодари.

Беше приятен момент.

Една сутрин нарядът изненада всички. Някой по върховете на Пентагона бе решил, че са му необходими снимки на устията на реките по крайбрежието на Северен, Виетнам. Нареждането бе да се лети по границата на тримилната зона, което доста озадачи екипажите. Всеки знаеше, с изключение може би на началството, че дори виетнамците да са събрали армада от кораби за десант на Хаваите и на снимките се виждат войници със знамена с надписи „Уайкики или смърт“, политиците във Вашингтон няма да предприемат отново нищо срещу комунистите в Ханой. И все пак заповедта си е заповед. В стая за инструктаж №4 екипажите заредиха фотоапаратите с лента, навигаторите ги окачиха на вратовете си и тръгнаха.

В устията не бе забелязан нито един военен кораб, само няколко рибарски лодки.

Срещата със Северен Виетнам е малко необичайна, мислеше си Джейк, докато летеше на 3000 фута с 420 възела, разпределяйки вниманието си между брега и системата за електронно противодействие. Флап бе зает с фотоапарата. Жълтурите като нищо могат да пуснат някоя зенитна ракета по нас, нищо че сме в международни води. Или две-три. Той не откъсваше поглед от системата и внимателно се вслушваше за сигнали от радар.

Нищо. Дори обзорен локатор не бе включен. Ефирът беше чист.

Земята отдясно бе частично скрита от димка, нещо нормално за сезона. И все пак си беше земята на жълтите — ниска, равна и наполовин наводнена. Димката убиваше цветовете — кафяво, зелено и синьо. Никой не би дал дори долар за декар от тази земя. В това беше цялата ирония — мизерна пустош, навяваща мисли за обреченост и безсмислена смърт.

Наблюдавайки я от четири мили далечина, от мнимата безопасност на своята кабина, той усети ужаса. Имаше чувство, че може да го види, че е нещо реално и поглъщащо като мъгла. Толкова разбити живота, толкова вледеняващи спомени...

Имаха гориво за трийсет минути с тази скорост, после трябваше да се отдалечат от брега и да я намалят, за да икономисват. Старши лейтенант Дъг Харисън беше някъде по на север — правеше снимки на пристанището в Хайфон. Трябваше да се срещнат над кораба.

Бяха изминали петнайсет минути от началото на задачата, когато Джейк чу сигналите — три различни тона с особен ритъм. Да-ди-ду...да-ди-ду...

Той увеличи силата на звука. Вече се чуваха четири тона.

— Чуваш ли това? — попита той Флап.

— Да. Какво е?

— Прилича ми на самолетен радар.

— Това е шибан МиГ или Ф-4, човече. Виж, лампата за прехват све... Не успя да довърши, защото Джейк Графтън наклони самолета на деветдесет градуса наляво и прасна претоварване пет, изстрелвайки едновременно диполни отражатели.

Когато курсът се промени с около деветдесет градуса, Джейк намали наклона и претоварването. Брегът остана зад тях, летяха към открито море. Лампата за прехват продължаваше да свети и писукането в слушалките не преставаше, въпреки че отново бе само три тона.

— На края на обхвата му сме, но ни вижда — каза Флап.

— Дръж се.

С ръчки на упорите Джейк отпусна лявото крило и опъна лоста. Посоката се промени с още деветдесет градуса. Вече летяха на север. Той отпусна носа и започна да снижава към океана. Междувременно Флап бе извил врат и оглеждаше отзад. Джейк правеше същото, но от време на време хвърляше поглед на приборите. Отново навън... прекалено много облачета. Не успя да забележи нищо.

Адреналинът действаше с пълна сила.

— Виждаш ли нещо? — попита той Флап нетърпеливо.

— Ти си първият, който ще разбере. Обещавам.

Сигурно бе Фантом, но можеше да е и МиГ! Тук, над океана, в международни води. Ако го свали, ще разбере ли някой?

Въобще пука ли му на някой?

По дяволите!

Този А-6 нямаше никакво въоръжение. Можеха да му се сложат Сайдуиндъри33, но Джейк никога не бе летял с такива ракети, дори за тренировка. Беше бомбардировач, а не изтребител. Дори оръдие нямаше. Поради причини от компетенцията само на Бог и специалистите по бюджета Флотът бе поръчал А-6 без вградени оръдия. Срещу изтребител беше беззащитен. Писукането щеше да им пробие тъпанчетата. Индикаторът показваше, че източникът е точно отзад и силата на излъчването се увеличава.

Джейк отново сви под прав ъгъл и се насочи на изток. Върна ръчките назад, за да намали топлинното излъчване на двигателите, като продължи плавното снижение, за да поддържа скоростта. Противникът продължи за малко на север, после ги последва, но им излезе на пет часа.

Джейк погледна назад. Облаци. Мили Боже! Дит-да-ди-ду, дит-да-ди-ду, дит-да-ди-ду... писукането беше влудяващо.

Небето свършваше. Пресичаха хиляда и сто фута. Океанът беше под тях.

Джейк блъсна ръчките докрай напред. Докато двигателите набираха обороти, той отпусна носа, за да превърне оставащата височина в скорост. Хоризонтира на четиристотин фута с 500 възела. Потегли лоста плавно и докара претоварването на четворка.

Изкачваше вертикално, когато влезе в облаците. Концентрира се върху приборите, игнорирайки лудото писукане от противниковия радар, и намали претоварването, без да връща лоста докрай. Продължаваха да са в облаци и когато авиохоризонтът дойде на десет градуса, той обърна самолета в нормално положение и продължи да набира височина.

Звукът от радара спря. МиГ-ът сигурно бе завил, за да му излезе отново отзад. Но накъде? Изпълнението на маньовъра го бе ангажирало изцяло и той не бе обърнал внимание на индикатора за опасността.

— Ляво или дясно? — попита Флап.

— Не знам.

Облачността изтъняваше. Стана доста по-светло. А-6 изскочи над облаците.

Джейк погледна вляво, Флап — вдясно.

Пилотът го откри пръв. На три-четири хиляди фута над тях, в насрещен завой. Ф-4.

— Проклет Фантом — изрева той по СПУ-то на Флап.

Флап се обърна и погледна иззад рамото на Джейк. После се отпусна назад и навири двата си средни пръста.

Джейк вдигна визьора на шлема и обърса лицето си. Лампата светна и писукането отново се появи в слушалките. Той се пресегна и изключи системата.

Самолетът изкачваше чудесно. Той включи автопилота и се обърна да наблюдава Ф-4. Изтребителят се приближи на половин миля и прекрати прехвата.

Джейк свали кислородната си маска и шлема и с ръкав попи потта от лицето. Косата избърса с ръкавиците. Потта остави тъмни петна по тях. После свали едната и изтри с пръсти солта от очите си.

— Мислиш ли, че му е било наредено? — попита Флап, когато той си сложи шлема и можеше да чува СПУ-то.

— Откъде да знам?

Една вечер, когато Джейк влезе в каютата си, финансистът го погледна и изохка:

— Пак си се подстригал! За Бога, Джейк, защо просто не обръснеш проклетата си глава и не сложиш край на това?

Графтън огледа прическата си в огледалото над мивката. — Какво ми пееш? На мен ми харесва.

— Това не е ли третото ти подстригване тази седмица?

— Е, признавам, че да гледаш проклетите морски пехотинци как прескачат час по час до бръснаря, подронва моя морал. Чувствам се като черна овца, ако не спазвам ритуала. И какво толкова те е грижа за моята коса? Нали рано или късно ще спре да расте.

— Съсипваш ми реномето, Графтън. Вече ме гледат подозрително. Почвам да се чувствам чужд сред свои.

— Четеш Ане Нин, нали?

— Бартоу ми я даде. Ау, трябва да я прочетеш. О ла, ла. Отваря нови хоризонти пред мен.

— Над какво се трудиш тази вечер? — Риъл бе разхвърлял листа по цялото си бюро, но нямаше нито една борсова извадка наоколо.

Усмивката изчезна от лицето на Маккой и той бързо обърна наопаки няколко от листата, за да не може Джейк да види какво пише. После се усети и облягайки се назад, изгледа Графтън от горе до долу. Лицето му се проясни и след секунда пак бе ухилен.

— След два дни пресичаме чертата.

Чертата беше екваторът. Групата плаваше на югоизток, щяха да обиколят остров Ява и да се върнат пак в Китайско море през пролива Сунда. По необходимост корабът щеше да пресече екватора два пъти.

— И какво от това?

— В ескадрилата само аз от офицерите съм черупка. Всички останали, включително и ти, сте главоноги. — Главоного беше всеки моряк, който никога не бе пресичал екватора. Черупка бе всеки, правил това преди и посветен в Светото тайнство на Древния орден на Членестоногите. Много лесно бе да се провери кой е и кой не е член на ордена. В съответствие с традициите в досиетата на всички черупки бяха записани датата, името на кораба и географската дължина на мястото, където е станало събитието.

— Жалко, че пропускаш майтапа — каза небрежно Джейк. Маккой се изкиска.

— Нищо не ще пропусна, моряко. Аз ще играя Дейви Джоунс на тържеството. А ти, ако искаш, можеш да ми асистираш.

Джейк остана като треснат.

— Искаш помощ от долна твар като главоного?

— Ще трябва да прикрием този факт. Не можем да оставим подобно скандално нещо да се разчуе. Това ще е твоят дан в прослава на Цар Нептун. — Той вдигна документите, които се бе опитал да прикрие, и ги подаде на съкафезника си.

Следващите два дни минаха във весела суетня. Накрая великият ден настъпи. Разбира се, по план нямаше полети. Цяла сутрин черупките сноваха из кораба по най-различни тайнствени задачи, придружавани от весело кикотене.

По корабната уредба на всички главоноги бе издадена стриктна заповед да не напускат каютите и спалните си помещения след обяда и да чакат да бъдат призовани в светейшото присъствие на Нептунус Рекс, Повелител на Бушуващия мир. Фактически Нептуновците бяха повече от две дузини, избрани стриктно по старшинство, т.е. по броя на пресичанията на екватора. Всички церемонии щяха да се състоят едновременно — по различните палуби на кораба, всяка една водена от Нептунус Рекс.

В своята каюта Джейк съблече униформата, облече цивилни шорти и тениска, обу чифт налъми за баня и зачака своето повикване.

— Главоного Графтън, яви се в стаята за инструктаж.

— Разбрано, сър.

Джейк свали часовника и идентификационните си пластини. След като се убеди, че ключът от каютата е в джоба му, той излезе и затвори вратата.

Стаята за инструктаж бързо се изпълваше с другари по съдба. Джейк седна на обичайното си място. Подполковник Халдейн седеше до бюрото на дежурния офицер и шепнешком разговаряше със заместника си. Тъй като двамата също бяха главоноги, за тържеството бяха облечени в дънки и зелени фланелки на Морската пехота. Навсякъде покрай преградите стояха униформени офицери от другите ескадрили и командването. Черупки. Те не спираха да се закачат с морските пехотинци и Графтън:

— Какво ви чака, главоноги такива... Само почакайте да дойде Цар Нептун... Лепкави гадини, бая сте я загазили...

Говорителите пропукаха. Звън-звън, звън-звън, звън-звън, звън-звън, звън-звън. Десет камбани.

— Пристига Повелителят на Бушуващия мир.

Наблюдателите нададоха приветствен вой и продължиха да закачат събраните жертви, които не им оставаха длъжници във физиономиите. Флап Ле Бо стана прав и скръсти ръце пред гърдите си. На главата си имаше възглавница, вързана с панделка. Лицето му беше на райета. Веднага бе освиркан, защото се опита да обясни, че е африкански цар, повелител на Буугалала и държи на по-специално отношение от този тип Рекс.

Глъчта на черупките обаче удави излиянието му. Накрая той седна, обещавайки да поднови исканията си, когато Обраслия пристигне. Джейк широко се усмихна на задния ред.

Не се наложи да чакат дълго. Вратата се отвори, Риъл Маккой влезе и командва:

— Мирно! — Всички скочиха като на парад. Когато и последният замръзна, Маккой продължи: — Всички да приветстват Нептунус Рекс, Повелител на Бушуващия мир.

— Хайл — изрева страстно мнозинството.

Царската свита влезе, водена от командира на авиоотряда, увит в чаршаф. След него бе Нептунус Рекс със златна корона, подозрително напомняща боядисан картон. Беше с шорти и гуменки. На всяко рамо имаше по една татуировка, изобразяваща гола надарена мадама, а на гърдите — орел в полет. Беше с пелерина от чаршаф и картонен тризъбец. Джейк го позна, когато сядаше на трона си — стол на специална платформа, за да го виждат всички. Боцман Мулдовски.

Риъл Маккой — Дейви Джоунс — зае мястото си на подиума и нагласи микрофона. Беше обут в дълги долни гащи, които двамата с Джейк бяха разкрасили предната вечер с йод, в желанието си да нарисуват риби, октоподи и други морски животни. За жалост костюмът навеждаше на други мисли, реши сега Джейк. Маскарадът му допадаше и това се изписа на лицето му.

Флап Ле Бо отново се изправи.

— Хей, Царю, как си?

Маккой се намръщи. Началството се намръщи. Нептун се намръщи.

— Сядай долу главоного! Уважение към царското присъствие.

— Дейви, ти май не си в час. Аз съм цар Флап от Буугалала. Тъй като и аз съм цар, смятам, че мястото ми не е тук, сред тези лепкави главоноги. Трябва да седя на трон до стария Нептун; сигурно има достатъчно проблеми долу в дълбините, които може да сподели с мен — например как се справя напоследък с морските сирени.

— Добър аргумент, цар Флап. — Публиката не бе особено съгласна с това и го изрази с мощни освирквания. Дейви погледна към Нептун: — Каква ще е думата, повелителю?

Нептун изгледа яростно претендента Ле Бо. — А бе вие, главоноги, не ме ли зачитате? Тук, насред океана, земните титли нямат значение. Предлагам ти, Дейви, приказливецът да цунка царското бебче три пъти.

— Главоного Флап, ти чу царската повеля. Три пъти да цункаш царското бебче. А сега сядай, за да не се изправиш отново срещу яростта на всемогъщия Нептун.

Ле Бо седна. Нацупи се и опита да се разплаче. Почти успя. Вълна смях заля стаята.

Хубаво е да участваш в тази глупост, мислеше си Джейк, хубаво е да се посмееш на воля с другарите си, които споделят с теб това плаване през живота. Двамата с Риъл Маккой здраво се бяха потрудили да докарат малко усмивки и бяха успели. Повечето от главоногите трябваше персонално да застанат пред царския двор, където греховете им се четяха в живописни подробности. На майор Бартоу му извадиха книга с надпис „Sil Vous Plait“ — всъщност инструкция с подменена подложка, от която изпопадаха половин дузина снимки на мадамата на месеца от „Плейбой“.

— Четеш мръсни книжки, зяпаш мръсни картинки... срам, срам! — пееше Дейви Джоунс и Цар Нептун произнесе присъдата: три минавания през Тунела на любовта. След около час подобни глупости главоногите бяха отведени на хангарната палуба, където цялата процесия от черупки и главоноги се качи на един от самолетните асансьори и бе вдигната на полетната палуба за заключителните церемонии и изпълнението на присъдите.

Тунелът на любовта бе от платнища и бе пълен с боклук от столовите. Всички главоноги минаваха поне веднъж през него, отявлените грешници — по няколко пъти. На изхода имаше черупки с маркучи с морска вода, които къпеха нещастниците. Това бе само началото на одисеята на главоногите.

Следваше царското бебе — най-дебелата черупка на борда. Той седеше на трона гол. Тумбакът му обилно бе намазан с арестерна грес. Жертвите трябваше да го целуват по пъпа. Бебето ентусиазирано помагаше на тези, които се съпротивляваха, хващайки ги за ушите и косите с лапи, омазани с грес. След като се изредяха няколко жертви, бавачките намазваха отново корема с грес от петдесет и петгалонов варел, който стоеше наблизо.

След бебето бе царският зъболекар. Той пръскаше в устите на жертвите лютива смес от една пластмасова бутилка за кетчуп. Обикновено веднага трябваше да се прави промивка.

По-нататък се минаваше през Бръснаря — с още грес и през царския физкултурен салон. Одисеята на главоногите приключваше с преплуване на царската лагуна, платнен басейн, дълбок шест инча. Но както Джейк разбра, наблюдавайки жертвите, водата в басейна беше само инч. Тя беше над нещо, дълбоко пет инча, нещо зелено с ужасна воня. Черупките седяха наоколо и обсъждаха произхода на сместа. Главоногите трябваше да преплуват лагуната. Черупките помагаха при излизането, избърсваха и сърдечно поздравяваха новите членове. Джейк се пльосна в мътилката и я прецапа, насърчаван и съветван от колегите си на отсрещния бряг, които го бяха изпреварили.

Джейк отиде при Флап на кърмата и двамата продължиха да наблюдават шоуто, докато чистеха греста с хартиени салфетки и споделяха премеждията си. Той забеляза, че корабът не се движи. Лежеше на дрейф и леко се поклащаше насред почти гладкото море. Наоколо ескортите, на разстояние от една до три мили, също стояха неподвижни. На всеки кораб имаше подобна церемония.

Джейк хвърли последен поглед на морето, небето и веселата тълпа, която продължаваше да се забавлява, и се отправи надолу, към душовете.

— Свалянето ми беше наистина гадна работа — разказваше Флап на Джейк. Изпълняваха разузнавателен полет по южното крайбрежие на Ява — трябваше да снимат всички кораби, които откриеха. От дясната им страна беше островът — планинските му върхове бяха скрити под пухкави облаци, а отляво — безкрайното синьо море. Току-що бяха направили три-четири снимки от 500 фута на малък крайбрежен съд, който се бореше с вълните, и сега отново летяха на 3000, с 300 възела. Ставаше дума за Виетнам.

Тази темата не можеше да им убегне, защото и двамата бяха сваляни през войната. Но нито единият, нито другият обичаше да приказва за това и много рядко разговаряха за Виетнам. Войната обикновено се споменаваше само във връзка с нещо друго. Днес обаче в кабината сред тропическото небе можеше да се говори спокойно.

— Беше най-обикновена задача, ден като всеки друг. Жълтите добре се бяха приготвили — удариха ни изведнъж. Цяла сутрин преди това не видях нито един изстрел. Гууз бе убит моментално — един снаряд му откъсна главата, левият двигател получи попадения и лявото крило се запали. Всичко стана за време, колкото да щракнеш с пръсти.

— Какво правехте?

— Бомбардиране от пикиране до границата с Лаос. Бяхме номер две в двойка. Работехме с един от „пироните“. — Пирон беше кодовото име на диспечерите на предната линия, които обикновено летяха на малък витлов самолет.

— Изпълнявахме втори заход. Знам, че не трябваше да повтаряме, но ДПЛ-ът не бе видял нищо опасно наоколо, а и по време на първия всичко бе наред. И бам! Направиха ни на решето по време на пикирането. Аз сграбчих лоста, освободих бомбите и го опънах, но левият двигател се държеше странно, лявото крило беше като шибана горелка, а парчетата от Гууз бяха из цялата кабина, включително и по мен. Струята бучеше невъобразимо — фанарът от неговата страна го нямаше. Казвам ти, шибана работа. Отдалечих се малко от целта, погледах как крилото гори, казах „сбогом“ на Гууз и се гръмнах.

— Колко време изчака, преди да се катапултираш?

— На мен ми се стори повече от час, но водачът по-късно ми каза, че е било около минута. През цялото време ми крещеше да катапултирам, защото виждал пожара. Бяхме на шест хиляди фута, затова исках да избягам малко от жълтите, пък и трябваше да намаля скоростта, за да не се контузя при катапултирането. Толкова шумно бе в кабината, че въобще не чувах радиото.

Джейк си спомни своето катапултиране — през нощта над Лаос. Само при мисълта го обляха топли вълни. Не каза нищо.

— Когато се приземих — продължи Флап, — извадих малкото радио и почнах да приказвам. Бях проверил батерията в това малко съкровище, преди да излетя, но едва чувах „Пирона“. Скрих се така, че да мога да виждам парашута. Но спасителната акция се провали. Жълтурите не спираха зенитките си, а беше следобед и почна да се стъмва. Много по-късно разбрах, че пилотът на спасителния въртолет го треснало шубето и казал, че има проблем с двигателя или нещо такова. Така или иначе въобще не се появи. Стъмни се, заваля и аз реших да се спасявам поединично.

— Как се чувстваше?

— Е, за Гууз ми беше страшно мъчно. Готин беше, разбираш ли?

— Ти как се чувстваше?

— Все едно, че никога не съм напускал разузнавателния взвод. Поне екземата не ме тормозеше. Освободих се от всички ненужни боклуци от спасителния комплект и реших да направя засада. Най-много имах нужда от автомат. Единственото оръжие, което имах, бяха пистолетът и ножът.

— Не си ли помисли, че могат да те хванат?

— Невъзможно, човече. Сигурен бях, че няма да успеят. Освен ако не ме раняха или нещо такова. Изкарах там десет дни и от време на време някои ме приближаваха на по-малко от шест фута, но никой не ме видя.

— И после какво?

— После ли? Ами първо намерих един с автомат и му го взех, храната — също. Топка ориз с много пясък. Трябва доста да се напънеш, за да ядеш такова нещо.

— А-ха.

— Всеки ден се обаждах на аварийната честота, когато нямаше жълти наблизо. Трябваше да икономисвам батериите. Вдигнаха ме на десетия ден. И добре стана, защото екземата почваше да ме тормози.

— И колко жълти очисти?

— Знам със сигурност за дузина.

— Знаеш?

— Да. През цялото време се занимавах да правя разни клопки. Може би те са ликвидирали още някой друг. Един вид компенсация за Гууз. Е, не може да се каже точно така. Но се почувствах по-добре.

— А-ха.

— Шибана война. Дяволска работа.

— Да — съгласи се Джейк и провери горивото и хронометъра. — Мисля, че трябва да обръщаме.

— О’кей — отговори Флап. — Човече, днес наистина е прекрасен ден.

— Всеки офицер стига до този момент в кариерата си — говореше подполковник Халдейн, — един ден се събуждаш и решаваш, че трябва да дадеш нещо от себе си. За пилотите това не означава да караш самолета из небето всеки ден.

Той и Джейк бяха в стаята за инструктаж. Джейк беше дежурен и седеше зад бюрото, а Халдейн — на своя стол, малко по-назад. В помещението имаше само още един офицер, който пишеше нещо до личните кутии. Халдейн говореше тихо, за да го чува само Джейк.

— Вярно е, че някои остават само за да дочакат пенсия, аз лично нямам нищо против това. И тези хора са ни нужни. Но истински ни трябват мъжете, които са готови да отдадат себе си за подобряване на Флота, които се борят за професионално и лично усъвършенстване всеки ден. Те трудно се намират, а нуждата от тях е огромна.

Джейк само кимна. Халдейн бе прочел последните секретни циркуляри и бе върнал папката обратно на Джейк малко преди да почне този монолог. Очевидно имаше предвид рапорта за напускане, но още не го бе споменал.

Халдейн продължи да размишлява на глас:

— Във всички войни преди Виетнам тези, които печелеха победата, бяха различни от тези, които са били начело, когато войната е започвала. Грант и Уилям Шермън даже не са били във войската, когато Гражданската е започнала. Фил Шеридън е бил само капитан. Айзенхауър и Джордж Патьн са били полковници в началото на Втората световна, Халзи и Нимиц — капитани. Малко странно, не смяташ ли?

Преди Джейк да успее да отговори, той продължи:

— В мирно време на върха са политиците — хора с добра реторика, умеещи да смазват бюрократичната машина. Но по време на война системата винаги се е променяла — на преден план излизат водачите. Във Виетнам политиците попречиха на този естествен ход на нещата. Тази война беше за политиците и последното нещо, с което те биха се разделили, е властта. Затова загубихме. Знаеш ли какво е смешното? Можехме да си позволим да загубим, защото залогът беше нищожен.

Някой ден ще почне война, която Америка ще трябва да спечели. Не знам кога и с кого ще се бием. Може да е догодина, след двайсет или петдесет години. Или след сто. Но война ще има. Досега винаги е било така, защото човешките същества явно не еволюират достатъчно бързо.

Въпросът е каква ще е армията ни тогава. Дали офицерският корпус ще се състои от велики чиновници и компютърни оператори, които работят за подходяща пенсия? Или тук-там ще има по някой, способен да поведе останалите към победа, като Грант, Патьн и Халзи.

Халдейн стана и оправи панталоните си.

— Интересен проблем, нали мистър Графтън?

— Да, сър.

— Качеството на хората в униформа — толкова незначително нещо. А в крайна сметка може да бъде решаващо.

Халдейн се обърна и излезе. Офицерът, който пишеше, също бе напуснал. Джейк отвори най-горното чекмедже на бюрото и подпря краката си на него.

Този Халдейн бил мечтател. Кръв, грохот, съдба... Ако си мисли, че с подобни приказки ще впечатли някого, много се лъже. Особено след тази война във Виетнам. Толкова хора се скатаха, а ветераните се оказаха просто тези, които не се усетиха навреме.

Джейк изсумтя. Достатъчно бе слушал от този възвишен боклук. Неговото време приключва с прибирането в Щатите през февруари. После да поеме някой друг.

А ако някой ден Съединените щати отидат в небитието, защото няма кой да се бие, голяма работа. Тогавашните американци ще получат точно това, което заслужават — нито повече, нито по-малко.

Какво бе казал поетът за мелницата на боговете? Че мели бавно ли?