Завръщането на Интрудър

2

Джейк прекара ужасно нощта в един мотел недалеч от О’Хеър и на другия ден отлетя с първия полет за Сиатъл. За лош късмет връзката на Харбър Еърлайнс за Оук Харбър беше препълнена и му се наложи да убие два часа в Сий-Так. Той седна на бара и започна бавно да отпива от бирата си.

Войната май още не беше свършила. Луда работа.

В Чикаго Джейк се опита да поживее спокойно и почтено, но професорът направи престоя му непоносим. Той отново прехвърли наум цялата каша — за петнайсети път, — като се питаше какво ли мисли Кали, какво ли чувства.

Пръстенът гореше в джоба му. Джейк го извади. От време на време го поглеждаше, криейки го в ръката си от любопитните погледи на околните.

Може би отдавна трябваше да захвърли проклетото нещо. Сякаш никога не бе възнамерявал да го дава на Кали, поне не този път. А надали щеше някога да го подари на друга. Трябваше да направи нещо с него.

Глупаво постъпи, че първо купи пръстена. Трябваше да изчака, докато тя каже „Да“, след това да я заведе в бижутериен магазин и да я остави сама да си избере. Нормалните момчета първо получават момичето, а после търсят пръстен. Можеше да си спести доста неудобства, ако беше действал по изпитания, традиционен начин.

Можеше да го хвърли във водата под моста. Но колко зле се чувстваше, Господи! Толкова празен, сякаш не му бе останало нищо, за което да живее.

Джейк мрачно се взираше в халбата си с бира, когато чу мъжки глас да пита:

— Това от Виетнам ли ти е?

Джейк вдигна поглед. Два стола по-нататък седеше младо момче, на не повече от двайсет и две-двайсет и три години. Вместо ръка от левия му ръкав стърчеше кука. Този, който зададе въпроса, бе по-възрастен, към трийсетте, и по-едър. Чакаше бармана да му наточи бира.

— Да — каза младокът, — при Чу Лай.

— Така ти се пада! — отбеляза онзи, хвърли парите на бара, взе бирата и се обърна.

Джейк Графтън стана от стола и без да се замисли, тръгна напред. Сложи тежко ръка на рамото на мъжа и го завъртя към себе си. Бирата на непознатия се плисна от халбата.

— Кучи син! — изрева мъжът. — Какво правиш?

— Дължиш извинение на това момче.

— Целуни ми задника — и погледна надолу към лицето на Графтън. — Почакай, копеле! Имам черен пояс по...

Това беше всичко, което успя да каже, защото Джейк грабна от бара една бирена бутилка и с рязък удар я строши в главата на мъжа. Здравенякът падна зашеметен на пода.

Графтън го сграбчи с една ръка за мократа, изцапана с кръв коса и го дръпна нагоре. С другата го стисна за топките, изправи го на крака и с един замах го изпрати през витрината на улицата.

Стъклото издрънча и се разсипа по пода. Джейк излезе от бара и се приближи към мъжа. Той лежеше замаян. Наоколо имаше пръснати парчета стъкло, които заскърцаха под обувките на пилота.

Джейк приклекна.

Мъжът започваше да идва в съзнание. От многобройните му дребни порязвания се стичаше кръв. Погледът му отначало блуждаеше, но после се фокусира върху Графтън.

— Този път извади късмет. Лично аз познавам дузина мъже, които биха те убили заради репликата ти в бара. А има хиляди като тях.

От лицето на мъжа стърчаха няколко парченца стъкло.

— На твое място бих се отказал от каратето. И без това не си достатъчно як. Може би трябва да опиташ с балет.

Джейк се изправи и се върна в бара, без да обръща внимание на случайните зяпачи. Бившият войник продължаваше да си седи на стола.

— Какво ви дължа за бирите? — попита Джейк бармана.

— За вашата бира ли?

— За моята и тази на господина. Ще платя и неговата.

— Четири долара.

Джейк остави на бара петдоларова банкнота. През зейналата рамка на прозореца се виждаше един полицай, който се бе надвесил над проснатия на тротоара мъж.

Графтън подаде ръка на бившия войник, който я стисна в отговор.

— Не биваше да правите това.

— Напротив, трябваше — отговори Джейк. — Направих го за себе си.

Барманът на свой ред подаде ръка.

— Две години съм служил в армията и също бих желал да ви стисна ръката.

Джейк отговори на ръкостискането.

— Е — обърна се той към едноръкия ветеран, — не се оставяй на разни задници да те тормозят.

— Този не е първият — промърмори момчето, като кимна към тротоара.

— Знам. Тук си живеем в същински рай, нали?

Графтън излезе от бара и се представи на първия полицай, когото видя.

Беше понеделник, около четири часа следобед, когато полицаят отключи вратата на килията.

— Свободен си, Графтън. Хайде.

Джейк тръгна пред него. Беше облечен в син гащеризон и шляпаше по пода с гумени джапанки, които му бяха с няколко размера по-големи. Бе прекарал зад решетките целия уикенд. В събота, когато го арестуваха, той се възползва от единствения телефонен разговор, който му се полагаше, за да се обади на дежурния по ескадрила в базата Уидбей.

— Къде се намираш? — попита човекът отсреща, който явно не можеше да повярва на ушите си.

— В затвора Кинг Каунти — повтори Джейк.

— Проклятие! Какво си направил, да не си убил някого?

— Не. Изхвърлих един тип от бара.

— Само това ли?

— Мина през витрината.

— А-ха.

— По-добре ме запиши в журнала и се обади на шкипера у тях.

— Добре, Джейк. Не се навеждай да вдигаш сапуна.

Този следобед Графтън влезе в същата стая, в която се бе преоблякъл и облече цивилните си дрехи. По случайност в същата тази стая му бяха взели отпечатъци и направили снимки. След като се облече, един полицай му подаде плик, в който бе съдържанието на джобовете му.

Джейк провери нещата в плика. Вътре бяха билетите му за самолета, портфейлът, малко дребни пари и пръстенът. Той прибра пръстена в джоба и преброи парите в портфейла.

— Досега не съм виждал много бели момчета да влизат тук с диамантени пръстени — отбеляза словоохотливият полицай.

Графтън не беше в настроение.

— Само търговците на наркотици носят такива пръстени по джобовете си — продължи ченгето. — И обирджиите. Нали не си се катерил през някой прозорец?

— Напоследък не ми се е случвало — отвърна Джейк, затвори портфейла и го прибра в джоба.

— Бас държа, че доста ти помага с жените.

— Направо им сваля бикините. И дъщеря ти се хвана миналата седмица.

— Подпиши тая разписка, задник такъв. Джейк я подписа.

Отведоха го пред едно бюро. На стол с права облегалка седеше командирът му Дик Доновън. Той не се обърна да погледне към Джейк, докато последният подписваше още два листа хартия, които сержантът му пъхна под носа. Единият беше призовка за предварително гледане на делото в съда. Копието Джейк прибра в джоба си.

— Можете да си вървите — каза сержантът.

Доновън стана от стола и тръгна към вратата. Джейк го последва.

Стигнаха паркинга и Джейк седна отдясно в колата на Доновън. Командирът продължаваше да мълчи. Беше едър, висок поне шест фута и три инча, с широки рамене и гигантски крака. Той бе първият навигатор на бомбардировач, командвал някога учебната ескадрила ВА-128.

— Благодаря, че ме измъкнахте, шкипер.

— Имах много по-добри възможности да оползотворя времето си от това да идвам с кола чак до Сиатъл, за да измъкна един офицер от затвора. Офицер! Да се бие в бар! За малко да не дойда. И не биваше да идвам. Искаше ми се да не бях го правил.

— Съжалявам.

— Не ме будалкай, господинчо. Не съжаляваш! Дори не си бил пиян, когато си изхвърлил онзи тип през прозореца. Изпил си точно половин бира. Прочетох полицейския доклад и показанията на свидетелите. Ти не съжаляваш и нямаш никакво извинение.

— Съжалявам, че трябваше да идвате дотук, сър. Не съжалявам за онзи тип. Заслужаваше си го.

— Ама ти за какъв се мислиш, Графтън? За супергерой от комикс? Кой ти е дал правото да наказваш всяка отрепка, която заслужава наказание? Това е работа на полицаите и съдиите.

— Добре, не биваше да правя това.

— Ще ме разплачеш.

— Благодаря ви, че ме измъкнахте. Не трябваше да го правите.

— Знам, че е така. Не че ти пука особено.

— Това наистина няма значение.

— Какво да те правя сега?

— Постъпете, както считате за правилно, шкипер. Напишете една лоша характеристика, заповед за мъмрене, докладна до военния съд, каквото намерите за добре. Това е ваше задължение. Ако искате, утре ще подам молба за напускане.

— Просто ей така? — промърмори Доновън.

— Просто ей така.

— Това ли искаш? Да напуснеш Военноморските сили?

— Не съм мислил по този въпрос.

— „Сър“! — изръмжа Доновън.

— Сър.

Командирът млъкна, излезе на шосе I-5 и пое на север. Не се отклони на изхода за ферибота за Мукилтео, а продължи да кара по магистралата. Минаваше по дългия заобиколен път през моста при Десеншъп Пас към остров Уидбей.

Джейк седеше и гледаше пътя. Вече нищо нямаше значение. Нито момчетата, загинали във Виетнам, нито осакатените... цялото това страдание, кръвопролитие... Щом случаен глупак можеше да ги обиди на някое летище. Или оцелелите лейтенанти да се тормозят за досиетата си, докато катерят хлъзгавите стъпала на кариерата.

Юни, 1973 година след Христа.

Сигурно баща му работи във Вирджиния от изгрев до мрак. Той знае каква цена трябва да плати, плаща я и прибира плодовете на своя труд. Телетата се раждат и растат, говедата едреят, посевите никнат, зреят и накрая ги жънат.

Може би трябваше да се върне във Вирджиния и да си намери някаква работа. Беше уморен от униформата, от бумащината, дори... дори от летенето. Всичко му се струваше абсолютно безсмислено.

Доновън караше през планината Върнън. Той отново заговори:

— Онзи тип се е отървал с осемдесет и седем шева.

Джейк не му обърна внимание, само измънка нещо от учтивост.

— Топките му били подути като портокали — продължи шкиперът и въздъхна. — Осемдесет и седем шева не са малко, но не изглежда да има по-сериозни увреждания. Само няколко белега. Затова поговорих с прокурора. Няма да има дело.

Джейк изсумтя в отговор. Сега слушаше Доновън с половин ухо, но думите на командира му се струваха празни приказки.

— Прокурорът се е сражавал в Пета бригада на Морската пехота край Чозин1 — продължаваше Доновън. — Той прочете полицейския доклад и показанията на бармана и едноръкия войник. Жалбата и полицейското досие ще се изгубят.

— Хъм — отбеляза Джейк.

— Дължиш ми петстотин долара — двеста за гаранцията и триста за прозореца, който си счупил. Можеш да ми напишеш чек.

— Благодаря, шкипер.

— Разбира се, онази отрепка може да се опита да ти плати за осемдесет и седемте шева, ако успее да намери достатъчно глупав адвокат за гражданско дело. Съдът може да те накара да платиш за болницата и услугите на лекаря, но се съмнявам, че ще дадат на твоя човек повече пари. Макар че, що се отнася до съдията, човек никога не знае.

— Осемдесет и седем — измърмори Джейк.

— Така че можеш да си стягаш багажа — продължи Доновън. — Изпращам те в Морската пехота. В Тихия океан съдебните следователи не могат да те пипнат.

Джейк все по-ясно осъзнаваше смисъла на думите на командира Доновън и ужасът му нарастваше.

— В Морската пехота?

— Да. Ескадрила А-6 на Морската пехота излиза в открито море с „Колумбия“. Нямат достатъчно опитни пилоти. Личен състав търси доброволци от Флота, желаещи да тръгнат с тях. Считай се за доброволец.

— Исусе Христе, шкипер! — запелтечи от вълнение Джейк. — Та само преди пет месеца бях на две плавания до Виетнам едно след друго.

Той млъкна онемял, осъзнал всички последствия от това нещастие.

Бреговата служба беше възнаграждение, почивка след двата бойни курса, след коварните нощни катапултирания и кацания, след вражеските попадения и накрая — свалянето. Нощните катапултирания... Господи, как ги мразеше! А нощните заходи в отвратително време, понякога с прострелян самолет, с вечния недостиг на гориво... само при мисълта за това му се повръщаше. И сега Малкият кур2 Доновън му предлагаше да се върне обратно за още осем или девет месеца!

О, по дяволите! Просто не беше честно!

— Проклетите жълти можеха поне дузина пъти да ме убият над Северен Виетнам! Цяло чудо е, че съм още жив. И вие сега ми предлагате тая гадост?

Това просто излетя от устата му. Дик Доновън сякаш не чуваше. Джейк разбра, че командирът е непоколебим.

В пристъп на отчаяние той започна да напада в единственото възможно направление.

— Тези празноглавци поддържат самолетите си с детски чукчета и водопроводни ключове! — изрева Графтън, без да може да овладее гласа си. — Самолетите им са летящи гробници.

След като Доновън остави без отговор тази безспорна истина, Джейк съвсем обезумя.

— Не можеш да постъпиш така с мен! Аз...

— Искаш ли да се обзаложим?

Когато Джейк влезе в офицерския клуб, на столовете край бара седяха трима инструктори от щаба и пиеха бира. Следобедното слънце надничаше през високите прозорци. През гладкото стъкло се виждаше дългата ивица на Пъджет Саунд, простряла се лениво в тихата вечер, приличаща повече на езеро, отколкото на морски пролив. Но при по-внимателен поглед можеше да се забележат малки вълни.

Джейк предпазливо съобщи новината, че заминава с ескадрила на Морската пехота на борда на „Колумбия“. По израженията на лицата им успя да отгатне, че те вече знаят това. Лошите новини се разнасят бързо.

Офицерите важно поклатиха глави.

— Е, на брега човек бързо остарява.

— Да. В Уидбей не е лошо, но не е като в По Сити. Добронамерените им закачки не успокоиха Джейк, макар че той се опита да запази безизразно лицето си. Тъй като не беше привърженик на неограничената свобода, проститутките и уискито в Олонгапо Сити, Филипините никога не бяха го привличали особено. Имаше чувството, че ще заплаче. Ето какво искаше той: да лети, без да участва в сражения, а на връщане да го чакат пистата, дълга осем хиляди фута, спокойните вечери на сушата, планините на хоризонта, лекият бриз, подухващ откъм пролива, приятните почивни дни, през които да си пилее времето.

Несправедливото решение на Доновън му подейства като нож, забит в корема. Тъкмо когато можеше да заживее нов живот, трябваше да остави всичко хубаво зад гърба си и да се върне в морето!

— Имаш късмет, че не си се оженил — обади се един от постоянните посетители. — Едно малко плаване по време на бреговата служба може да накара много съпруги да хукнат към адвокатите си.

Тази забележка накара офицерите да се разприказват. Те познавали четирима души, които били пред развод. Дългите раздели, които службата във Флота налага на семействата, са същински ад за брака. Докато събеседниците на Джейк клюкарстваха, мислите му мрачно се въртяха около Кали. Тя беше добра жена и той я обичаше. И сега Джейк виждаше пред себе си лицето ѝ, усещаше докосването ѝ, чуваше гласа ѝ.

Да, но баща ѝ! Този никаквец! Графтън почувства как го облива гореща вълна, но пламъкът бързо угасна сред студената пепел на разбития му живот.

Джейк отново се заслуша в разговора.

— В Морската пехота може да ти се случи какво ли не — говореше Хитрецът Никсън.

Хитрецът беше жилав, мургав, набит мъж. Сега той стоеше със свъсени вежди и разказваше:

— Познавах един изтребител от Морската пехота. Летеше на Ф-4. Една нощ не успял да кацне на кораба и го пратили на запасно. Запасно му било Сесил. Нощта била тъмна. Нали знаете какво е това летище? Голямо е колкото половината Тексас, с успоредни полоси.

Слушателите му кимнаха. Хитрецът преглътна, за да прочисти гърлото си, и продължи:

— По Бог знае каква причина той приземил могъщия „Фантом“ между тези успоредни полоси. На тревата. Ударил радарния фургон. Пръснал го на хиляди тресчици. Той въздъхна и отново заговори:

— На другия ден инженерът на ескадрилата отлетял на Сесил по заповед на дежурния офицер. Огледал хубавичко самолета, измъкнал го от калта на рульожката, после го заредил с гориво и го откарал обратно на кораба. Самолетът бил малко одраскан, но без сериозни повреди. В Морската пехота може да се случи какво ли не.

Разговориха се за шансовете да се приземи тактически изтребител с тегло 45 000 паунда на трева, без да се изкърти някой от колесниците.

— Познавах един морски пехотинец — каза Бил Дойл, когато разговорът затихна, — който веднъж при приземяване забравил да отнеме газта. Той бил с Ф-4Д.

Слушателите му кимнаха.

— Продължил напред по пистата. Гумите скърцали и димели. Стигнал до края, излязъл от пистата и още близо половин миля се носил по тревата. Минал през оградата на базата и една канавка, където оставил колесника. Продължил по корем, прекосил един път и се спрял насред железопътна линия. Поседял малко вътре, помислил, накрая зарязал всичко и слязъл от самолета. Докато стоял наоколо и гледал, минал един влак и се забил в останките. Направил ги на парчета.

Те пиеха бира и си мислеха какво ли е да забравиш при приземяване да отнемеш газта, какво ли е да седиш смаян в кабината на един разбит самолет, чийто двигател още работи, и изведнъж да осъзнаеш, че този път наистина си я загазил. Ама наистина.

— В Морската пехота се случва какво ли не — добави Били Дойл.

— Имат страхотно лоши дни — изръмжа Боб Ландау с басовия си глас.

Той беше здравеняк. Бицепсите издуваха фланелката му.

— Веднъж пилот на F-8 от Морската пехота прекосявал Тихия океан.

Боб направи пауза и смаза гърлото си с бира, а неговите слушатели се замислиха какво ли е да летиш десет-дванайсет часа в едноместен изтребител над Тихия океан, вързан за катапултната седалка в тясната кабина.

Басът на Ландау наруши мълчанието.

— При първата зарядка във въздуха нещо станало и от свръхналягането резервоарите се раздули и напукали. От всеки отвор започнало да се излива гориво. Попаднало върху двигателя и след секунди самолетът пламнал.

Тогава нашият пилот решава да катапултира. Дърпа щорката. Нищо не става. Но това още не е страшно, защото между краката му се намира резервният лост. Той дърпа с всичка сила. Нищо. Продължава да си седи на седалката, която не ще да го катапултира, самолетът гори, а горивото тече над огромния Тихи океан.

Денят му се оказва от най-лошите. Дръпва лоста още два пъти с всичка сила, като Кинг Конг — все по-усърдно. Нищо не се променя.

Всемогъщи Боже! Вече започва да се суети. Опитва се да отвори фанара. Но проклетото нещо не се отваря. Заяжда. Работата става от сериозна по-сериозна.

А самолетът вече пламти като факла. Нашият пилот започва наистина да се тревожи. Продължава да блъска фанара, докато кабината се пълни с дим. Накрая фанарът отлита. Пилотът най-после е спасен. Разкопчава коланите и се приготвя да скочи. Както разбирате, това е F-8 и ако успее да оцелее след срещата с опашката, ще бъде първият оцелял. Но той е готов да опита. Започва да се изправя, вятърът просто го понася и — хоп! — измъква се и почва свободно да пада към дълбокия син океан. Измъкнал се е, слава Богу, спасен е!

Известно време нашият пилот пада надолу към Тихия океан, разсъждавайки за техническите служби в Морската пехота, и след това решава да провери дали парашутът ще се отвори, но днес му е лош ден. Проклетото нещо се оплита зад гърба му.

— Не! — викнаха в един глас няколко от слушателите.

— Сигурен съм, че не вярвате — отвърна Боб Ландау.

Той си сипа още бира, докато неговият пилот продължаваше да пада от безразличното небе в безразличния океан с веещ се зад него оплетен парашут.

— Какво става по-нататък? — попита Хитрецът.

Ландау се намръщи. Всяка хубава морска история се разказва полека, а Хитрецът имаше лошия навик да пришпорва разказа. Ландау не искаше да го пришпорват. Той отпи още една глътка бира, след което нарочно избърса устните си със салфетка. Когато отново постави чашата на бара и скръсти мускулестите си ръце, Боб каза:

— Накрая все пак извадил късмет морският му пехотинец. Задърпал въжетата като кукловод и успял да освободи част от парашута. Това било достатъчно. Достатъчно.

Той уморено поклати глава и мрачно погледна към Джейк Графтън.

— В Морската пехота се случва какво ли не. Внимавай, Джейк.

— Да — отговори Джейк и погледна през прозореца към бистрата синя вода, в която се отразяваха малките пухкави облачета. — Ще внимавам.