Завръщането на Интрудър

10

На другия ден Джейк и Флап летяха на танкер. Това беше последният летателен ден, преди корабът да влезе в Пърл Харбър. Бяха в зоната над кораба и кръжаха в радиус от пет мили на 20 000 фута, когато Флап каза:

— Чух, че подаваш рапорт за уволнение.

Тъй като това не беше въпрос, Джейк не отговори. Сутринта той бе разговарял със старшия писар в щаба на авиокрилото и очевидно старшината бе разказал на морските пехотинци.

— Вярно ли е? — настоятелно попита Флап.

— Да.

— Страшно си забавен, знаеш ли? Вчера следобед пусна ръчно шест бомби от по петстотин паунда и имаш четири преки попадения, после пусна шест със системата и имаш още три. Седем преки попадения от общо дванайсет бомби. Между другото, след това представяне ставаш пръв в ескадрилата.

Тази забележка развълнува Джейк Графтън. В обществото на воини, към което той принадлежеше, не се гледаше с добро око на перченето, самохвалството и самодоволното приемане на комплименти по повод на летателните ти умения. Смокиновото листо не може да скрие кой знае колко, но скромността изискваше в този случай той да го развее.

— Чиста случайност — промърмори Джейк. — Вятърът беше сравнително постоянен, а това се случва рядко и...

Без да обръща внимание на смокиновите листа, Флап продължаваше:

— После, на връщане към кораба, направи захода като по релси и закачи третото въже за „о’кей“. Разбра, че едно момче се е пребило, обяви, че вината е изцяло твоя, защото знаеш нещо, което той не е знаел, и си пуснал рапорт. Не ти ли се вижда странно?

— Изобщо не съм казвал, че вината е моя.

— Глупости! Обвиняваш себе си.

— Не...

— Снощи си поприказвах с Риъл Маккой — обясни Флап. — Затворил си се в каютата с бутилка. Знам, по дяволите, че не си плакал за Рори Смит — та ти почти не го познаваше. Оплаквал си сам себе си.

— Каква невероятна проницателност, доктор Фройд! Сега разбирам защо съм толкова смахнат: когато бях малък, родителите не ми даваха да тормозя котето си. Изпрати ми сметката за консултацията. Но междувременно си затвори шибаната уста!

След крясъка на Джейк настъпи тишина. Двамата мъже се взираха в безкрайното небе. По скутовете им пълзеше сянката от оребрението на фанара. Тази сянка беше единственото облекчение от силното тропическо слънце, което огряваше небесната синева.

— Не е за вярване, че под нас е половината от земната атмосфера — тихо каза Флап. — Без кислород на тази височина повечето здрави мъже ще са в безсъзнание след трийсет минути. Знаеш го — летял си толкова пъти, че летенето се е превърнало в рутина за теб. Това е капанът, в който всички се хващаме. Понякога забравяме, че всъщност сме само малки капчици протоплазма, движещи се произволно в безкрая. Единственото, което ни крепи, е тънката сламка, за която сме се хванали — кислорода от маската, двигателите, самолета, кораба... Но виж какво става. Сламката може да се прекърши. Ние сме като въжеиграча над Ниагарския водопад: най-малката погрешна стъпка, най-краткият миг невнимание, най-незначителната грешка води до катастрофа.

Флап помълча малко, после продължи:

— Много хора са си втълпили, че Бог ги е застраховал още при раждането им, че ги очакват най-малко седемдесет години пълноценен живот, че ще работят и ще печелят добре, ще имат верни жени, смели синове, добродетелни дъщери, справедливостта ще тържествува, ще има много любов — ако възникнат проблеми, Създателят ще оправи нещата. Да, ама не! Истината е, че животът, както и летенето, е пълен със случайности. Всички сме като въжеиграча, който се опитва да запази равновесие. Но някои хора неизбежно падат.

Напук на себе си, Джейк слушаше Флап. Човек не можеше да пренебрегне монолозите на това копеле.

— Мисля, че си струва да бъдеш спасен, Графтън. Ти си най-добрият пилот, когото някога съм срещал. Много, много си добър. И искаш да зарежеш всичко това? Жалко, много жалко.

Флап млъкна. Може би искаше да даде възможност на Джейк да отговори, но остана разочарован и след малко продължи:

— Никога не съм уважавал особено момчетата от Флота. Мислите си, че войската е нещо като корпорация — вършиш си работата, трупаш парички в правителствената си сметка и винаги, когато ти хрумне, можеш да напуснеш. Може би във Флота е така. Слава Богу, в Морската пехота не е.

Джейк се почувства засегнат и наруши мълчанието:

— По време на краткото ни запознанство ти не чу от мен нито една гадна забележка по отношение на Светата Морска пехота. Но ако искаш да си разменяме обиди, сигурно ще успея да измисля нещичко.

Флап не обърна внимание на Джейк.

— Ние, морските пехотинци, сме единни във всичко — продължи той да развива тезата си. — Когато някой се подхлъзне, ние му подаваме ръка. Ние се държим един за друг и даваме всичко от себе си, за да свършим добре работата. Морската пехота е по-важна от всеки поотделно и щом веднъж си станал част от нея, то е завинаги. Семпер фиделис27. Ти ще умреш, но Морската пехота ще продължи да съществува, тя е нещо като църква...

Флап млъкна и се замисли. Трудно е да обясниш какво е Морската пехота на човек, който не е морски пехотинец. Той бе опитвал няколко пъти преди и винаги се бе отказвал. Обикновено обясненията му звучаха банално и дори малко глупаво. „Мъжкарски простотии“ — бе казала жената, пред която Флап бе излял душата си при един от незабравимите си опити. Едва не я зашлеви.

За теб Морската пехота е нещо истинско. Чувствата, които Флап и другарите му морски пехотинци изпитваха към нея, бяха точно толкова истински и действителни, колкото униформите и оръжието, които носеха. Те наистина ѝ бяха верни и предани до смърт. Семпер фи. Те се чувстваха част от нещо по-велико от самите тях, което даваше смисъл и цел на живота им, което бе недостъпно за дребните хорица, за гражданите, загрижени за прехраната си. В очите на морски пехотинци като Флап гражданите, които само печелеха и харчеха, бяха недостойни за уважение. Те бяха мушици — човек можеше да ги прогони с пренебрежение.

— Опитвам се да ти обясня — говореше Флап на Джейк Графтън, — защото мисля, че ще ме разбереш. Ти си наистина добър летец. Имаш дарба. Задължен си пред себе си и пред нас да издържиш, да останеш тук и да продължиш да се занимаваш с това, с което се справяш толкова добре.

— Стига ми толкова — отсече Джейк.

Той не можеше да търпи подобни излияния. Беше участвал в една война. Бе видял истинското ѝ лице. Ако Флап искаше да бъде герой — негова работа. Но Джейк Графтън бе решил да поеме живота си в собствени ръце.

— Рори Смит не се е заблуждавал — убедено каза Флап. — Беше добър морски пехотинец. Познаваше рисковете на работата си и въпреки това я вършеше. Морски пехотинец от главата до петите.

— И е мъртъв.

— Какво от това? Знаеш, че и ние с теб ще умрем. Никой не живее вечно. Смит загина за Морската пехота, а ти ще бъдеш обикновен гражданин, ще живееш спокойно, докато ти дойде редът. Ще умреш от някоя болест — рак, сърдечно заболяване — или просто от старост. И ще се превърнеш в мъртвец като Рори Смит. Питам те сега — какво ще оставиш след себе си?

— Вече съм оставил нещо след себе си.

— О, не! Не! Смит пожертва всичко, което имаше. А ти, господин Ас, пускаш един десетак в чинията и казваш, че това е твоят дял. Страхотно!

— Ти, Ле Бо, днес препълни чинията ми с четвърт долари — ядосано запелтечи Джейк. — Участвал съм в две плавания до Виетнам. Пуснал съм достатъчно бомби, убил съм достатъчно жълти и съм оставил много приятели да гният там в калта. И заради какво? Заради нищо — ето заради какво! Мислиш си, че си натоварен със свещената мисия да защитаваш Америка? Новоизлюпен рицар идиот! Погледни реално на нещата — онези окичени с цветя хипита, които пушат трева, не желаят да бъдат защитавани. Ще рискуваш ли живота си за тях? Аз не бих им пикал в устите дори да умират от жажда.

Гласът на Джейк премина в ръмжене.

— Аз платих своя дял с кръв, Ле Бо, с моята кръв. Затова не ми дрънкай повече глупости за моя дял!

В кабината се възцари тишина. Танкерът КА-6Д продължаваше да кръжи под яркото слънце на 20 000 фута над кораба с най-икономична скорост, всеки двигател гълташе по тон на час. Тъй като на танкера нямаше радар, компютър или инерциална система, на Флап му оставаше само да се вози. Затова той седеше и се взираше в далечния неясен хоризонт. Самолетът летеше на автопилот и за Джейк също нямаше друга работа, освен от време на време да проверява приборите и да променя наклона, за да не се отклонява от петмилната орбита. Това не изискваше почти никакви усилия. През повечето време пилотът също се взираше в необятната далечина, където небето се спускаше към морето.

Имаше нещо, от което човек можеше да откачи: накъдето и да погледнеха, хоризонтът изглеждаше по един и същ начин. От всички страни. В която и посока да се обърнеха — неизменната тънка ивица съединяваше морето и небето. Но разумът на всеки човек го кара да търси посока — не е ли самият живот едно пътуване нанякъде, към нещо...

Накъде?

Джейк Графтън седеше мълчаливо, гледаше, размишляваше.

Когато се Джейк се отби да го види, Ханк все още заемаше отделна стая в лазарета. Изглеждаше блед. Това впечатление се засилваше от тънките му гарвановочерни мустаци.

— Хей, Ханк, кога ще те пуснат да излезеш оттук?

— Държат ме под наблюдение. Сигурно ще ме пуснат, като им писне да ме наблюдават. Не знам.

— Иначе как си?

Джейк се настани на единствения стол и внимателно огледа навигатора. Дейвис сви рамене.

— Човек днес печели, утре губи. Вчера едва не си загубих задника. Без малко.

— Е, измъкна се. Дръпна ръчката навреме и оживя.

— Ти си се катапултирал веднъж, нали?

— Да — отговори Джейк Графтън. — Над Лаос. Улучиха ме над Ханой.

— Имаше ли угризения?

— Какви например?

— Ами че си бил твърде загрижен за собствения си задник и не си помислил за другия?

— Доколкото разбрах, авиохоризонтът се е измъкнал при катапултирането и е паднал в скута на Смит.

— Да.

— Ханк! Какво можеше да направиш? Проклетото нещо тежи седемдесет паунда. Дори с твоя помощ Смит не би могъл да го върне на мястото му. Няма начин. Ако се беше втурнал да му помагаш, сега и двамата щяхте да сте мъртви. Имахте само секунди на разположение.

Дейвис не отговори. Той гледаше в стената и тежко преглъщаше.

Джейк Графтън напрягаше мислите си в търсене на подходящи думи. „Момчета, трябваше да ви кажа да проверявате закрепването на авиохоризонта!“ Макар че му се искаше, той не го каза.

С равен тон Ханк започна да излага фактите около катапултирането си. Парашутът не се отворил докрай, преди да падне във водата. Затова той здраво цопнал и не могъл да се освободи от него. Добре, че спасителят от хеликоптера се явил само след секунди и му отървал кожата. Но все пак Ханк пийнал доста вода и едва не се удавил.

— Не знам, Джейк. Понякога животът е труден за разбиране. Като се замислиш, единственото важно нещо е късметът. Дали си жив или мъртъв, зависи само от късмета. Всички казват, че човек е мъртъв, защото е оплескал работата. Разбира се, че е така. Господин Късмет е пикал отгоре му. И ако това е истина, то всичко друго е лъжа: религия, професионализъм — всичко. Ние сме само дребни риби и късметът решава кога ни е дошло времето. Тогава някоя акула ни поглъща и това е краят на всичко.

— Ако всичко е само късмет, тогава няма смисъл да те наказват с плаване, нали? — отбеляза Джейк.

— В момента следователите са долу, при прибористите — съобщи Ханк Дейвис. — Търсят нещастното копеле, дето не е закрепило добре авиохоризонта. Цялата тая гадост ще се стовари върху главата на горкия тъп кучи син: „Рори Смит е мъртъв и за това си виновен ти.“ Направо ми се гади.

На море или на суша, животът на ескадрилата се върти около стаята за инструктаж. Тъй като ескадрилите А-6 имат най-много екипажи, винаги ги настаняват в най-голямата стая за инструктаж. На повечето кораби това е стая за инструктаж №5, но на „Колумбия“ беше №4. Стаята за инструктаж никога не беше достатъчно голяма. Беше пълна с удобни тапицирани столове, в които човек можеше да се отпусне и наистина да си почине, дори да поспи, но те не стигаха за всички офицери.

В някои ескадрили по време на разбор столовете се разпределяха строго по старшинство. В други ескадрили редът беше, който дойде пръв. Това зависеше от шкипера, който винаги заемаше стола пред катедрата — най-доброто място в стаята. Подполковник Халдейн смяташе, че рангът има своите привилегии — поне на земята, — затова тук се сядаше по старшинство. На Джейк Графтън се полагаше място на четвърти ред. Дребните риби — младши лейтенанти, на които това бе първото плаване, стояха прави в дъното на стаята или сядаха на сгъваеми метални столове.

Разборите бяха събития от социален и делови характер. На тях се разискваха работите на ескадрилата, административни въпроси от живота на кораба, обсъждаха се тънкостите на взаимодействието между бюрократите от Флота и Морската пехота, четяха се лекции върху инструкцията и провеждането на полетите, пускаха се слухове, всичко вървеше по реда си.

На тези вечерни събирания офицерите от ескадрилата имаха възможност да се опознаят по-добре. Тук човек можеше да види отблизо заместниците — „тежкарите“, да следи изявите на младшите офицери; тук командирът упражняваше властта си над екипажите и ги стиковаше в бойна единица.

Освен че разполагаше с легитимната власт, командирът винаги беше най-опитният летец и най-старшият по чин в ескадрилата. От личността на самия човек зависеше как ще се възползва от тези свои предимства. Но отговорността, която носеше, беше наистина голяма. Освен за самолетите той отговаряше още за около 350 матроси и три дузини офицери. Командирът беше служебно и морално отговорен за всички аспекти от живота им — от настаняването и здравето до професионалното им развитие и реализация. Също така бе отговорен за ескадрилата като бойна единица, което означаваше, че животът на хората му бе в негови ръце.

Някои не могат да понесат тежестта на такава отговорност, но на повечето командири тя се отразяваше добре. Това бе професионалният връх, към който те се бяха стремили през цялата си кариера. За да го достигнат, тези хора бяха служили при много други командири. По-умните заимстваха най-доброто от бившите си шкипери, като го приспособяваха според личните си особености. Да си командир не можеше да се научи от учебник: то бе най-субективното и най-трудно за овладяване бойно умение.

В Американската морска авиация най-добрите шкипери залагаха преди всичко на личния пример и сила на характера: те даваха заповеди, хвалеха, ласкаеха, съветваха, окуражаваха, мъмреха, подиграваха, осмиваха и обсъждаха всичко и всеки с преднамерено безгрижен тон. Идеалът, който като че ли всички инстинктивно се стремяха да постигнат, бе да си създадат положение на пръв сред равни. Затова на разборите цареше обичайното оживление, добро настроение и дружеска обстановка. Дори понякога настъпваше хаос. Ораторите всячески се стараеха да привлекат вниманието на аудиторията и да приемат достойно освиркванията и съветите — били те добри, лоши, нецензурни или безстрастни. В тази среда процъфтяваха интелигентността и здравият разум; тук всеки можеше да сподели опита си с останалите и да научи нещо от тях, тук се създаваха връзките, които сближаваха воюващите мъже.

Тази вечер смъртта на Рори Смит витаеше като мрачен призрак във въздуха.

Пръв заговори подполковник Халдейн. Той разказа всичко, което знаеше за катастрофата — онова, което му бе съобщил Ханк Дейвис. След това заговори по същество:

— Войната свърши, а при нас все още се разбиват самолети и загиват хора. Трудно е да си го представи човек, нали? Този път не беше по вина на лошите. Жълтите така и не успяха да убият Рори Смит при триста и двайсетте му бойни полета, макар че здравата се постараха. В три от случаите самолетите му бяха толкова надупчени, че той получи награда за това, че е успял да се довлече обратно. Уби го авиохоризонтьт, който падна от мястото си на приборното табло и заклини лоста за управление.

— Дали е мислил да катапултира? Не знам. Иска ми се да го беше направил. За Бога, иска ми се Рори Смит да е сред нас. Може би се е уплашил, че ще остане без крака, ако дръпне ръчката за катапултиране. Може би не е имал време да я дръпне. Може би се е надявал да спаси положението. Може би не си е давал сметка колко бързо самолетът ще достигне критичната точка. Много са тези „може би“. Ние никога няма да научим истината.

Той взе от катедрата синьото Ръководство за експлоатация и го вдигна пред слушателите си.

— Тази книга е нашата Библия. Инженерите, конструирали този самолет, и летците-изпитатели са вложили всичко от себе си в тази книга — заради вас. Разказали са ви всичко, което знаят. Но нещата не спират дотук: с откриването на нови неща за самолета книгата периодично се осъвременява. Тя е жив документ. Вие трябва да я знаете дума по дума. Това е най-сигурната застраховка, която можете да получите на този свят.

Но ръководството не обхваща всичко. Рано или късно вие ще попаднете в ситуация, която не е описана в него. Дали ще оцелеете или не — това ще зависи от вашите умения, опит и късмет.

През последните двайсет и четири часа тук се изприказваха много приказки за късмета. Ами такова нещо няма. Не можеш да го усетиш, да го вкусиш, да го помиришеш, да го докоснеш, да го облечеш, да легнеш с него или да го изядеш. То не съществува!

Това, което наричаме късмет, не е нищо друго, освен професионализъм и внимателно отношение към детайлите, съзнание за всичко, което става около нас, познаване и разбиране на самолета и собствените ни възможности. Ние сами създаваме късмета си. Всеки от нас поотделно. Никой не е Супермен. Късметът е общият сбор от летателните ни умения. Ако ви се струва, че имате лош късмет, потрудете се да го направите по-добър. Бъдете по-усърдни. Внимавайте повече. Изучавайте по-добре своето ръководство. Правете по-внимателно предполетния преглед.

Един умен човек е казал: „Късметът спохожда добре подготвените.“ Бил е прав.

Тази вечер Рори Смит не е сред нас, защото не се катапултира. Ханк Дейвис е жив, защото го направи.

Рори ще ни липсва. Но всеки от тук присъстващите има възможност да научи нещо от неговата смърт. Ако го направим, значи смъртта му е имала смисъл. Помислете за това.

Най-добрата гледка към Хаваите е тази, на която са се насладили древните полинезийци, когато са видели островите за пръв път; която се е откривала пред китоловци и мисионери и на която винаги са се наслаждавали моряците.

Отначало островите се появяват на хоризонта като облаци, които по нищо не се отличават от останалите. Едва след няколко часа, когато корабът се приближи, става ясно, че тези облаци са по-различни. Първите едва забележими зелени проблясъци под пухкавите облаци загатват за наличие на твърда маса, суша, земя, остров там, където отначало е имало само море и небе.

Накрая се появяват ясни очертания: светли зелено-кафяви склонове, а не след дълго — и линията на прибоя, контурите на планинска верига, тук клисура, там нос.

Хаваите.

Джейк Графтън стоеше на носа сред тълпа свободни от вахта моряци и гледаше как остров Оаху се приближава все повече и повече. Тази сутрин той изглеждаше изумруденозелен под бялата си пухкава шапка. Отдясно съвсем отчетливо се виждаха хотелите и административните сгради на Хонолулу. Още по-надясно се извисяваше нос Даймънд, също покрит с шапка от пухкав облак.

Моряците сочеха различните ориентири и възбудено разговаряха. Бяха развеселени и щастливи. Да видиш за пръв път Хаваите е едно от най-важните събития в живота, нещо като първа целувка.

Джейк вече два пъти бе идвал тук. При първите две пътувания корабът спираше в Пърл Харбър на път за Виетнам. Докато гледаше как самолетоносачът приближава входа на пристанището, той отново се замисли за онова време и за хората, с които беше тогава и които сега бяха мъртви. За дребните риби и акулите.

Джейк слезе долу. В каютата Риъл Маккой съсредоточено четеше „Уолстрийт Джърнъл“.

— Натрупа ли вече за пенсия?

— Аз печеля честно, Графтън. Работя усърдно и поемам големи рискове. Това е капитализмът.

— Да. И как се отнася с теб капитализмът?

— Мисля, че от деня на излизането на този брой — отпреди четири дни — трябва да съм спечелил още някоя хилядарка. Веднага щом се измъкна от базата, ще си потърся днешен.

— А-ха.

— Арабите са затворили кранчето на петрола в Близкия изток. Това ще вдигне цената на петролните ми акции на вътрешния пазар и ще унищожи приходите ми от акциите на авиокомпаниите. Едни цени се качват, други спадат. Знаеш ли кое е най-шантавото нещо в инвестициите? Там наистина няма лоши новини. Дали една новина е добра или лоша, зависи от това къде си вложил парите си.

Джейк изгледа съквартиранта си с безразличие. Такива жалки разбирания за живота го вбесяваха. Долните твари си играят с живота на дребните риби. Макар и неизбежно, това не правеше нито едните, нито другите по-симпатични за него.

— Ще слизаш ли на брега? — попита Маккой.

— Веднага щом свалят трапа. Ще изхвърча на секундата, — отговори Джейк Графтън. — Време е да сляза за малко от тая раздрънкана гемия.

— Нали знаеш, че в този Флот не се гледа с особено добро око на нетърпеливите да слязат — напомни му Маккой с тон, който се стори на Джейк малко лицемерен.

— Хич не ми пука дали Халдейн ще използва атестацията ми вместо тоалетна хартия, — остро отвърна Графтън.

Наистина не му пукаше. Ни най-малко.

— Ало?

— Ало, госпожа Маккензи? Обажда се Джейк Графтън. Кали в къщи ли си е?

— Не, Джейк, няма я. Откъде се обаждаш?

— От Хаваите.

— Сега е на училище. Трябва да се прибере към шест вечерта. Имаш ли телефон, на който да те потърси?

— Не. Аз ще ѝ се обадя. Моля, предайте ѝ, че съм я търсил.

— Ще ѝ предам, Джейк.

Пилотът затвори телефона и прибра останалата купчина монети в джоба на панталона си. Когато излезе от телефонната кабина, следващият моряк от опашката зае мястото му.

Той тръгна бавно, без да се оглежда, без да обръща внимание на случайните поздрави отляво и отдясно. Палмовите дървета и цъфналият червен жасмин не го интересуваха. Пилотът не усещаше милувката на тропическия бриз по лицето си. Но когато от Хикам се издигна един реактивен самолет, Джейк се спря и погледна нагоре. Той гледа, докато самолетът се изгуби от поглед и звукът заглъхна, след това продължи по пътя си.

На около един кораб разстояние от пристана на самолетоносача, непосредствено до водата имаше малка полянка с маса за пикник. След като почисти масата от гълъбовите курешки, Джейк седна и килна пилотката на тила си. Оттатък пристанището се откриваше гледка към мемориала „Аризона“, за който пилотът знаеше, че е построен върху останките от потопения линкор. „Аризона“ лежеше в тинята под тези спокойни води с разрушен, надупчен, опожарен и разбит от японските бомби и торпеда корпус. От време на време корабите, превозващи туристи до мемориала и обратно, оставяха диря и смущаваха повърхността на водата. След като преминеха, дирята бързо изчезваше. Само някоя лека вълна нарушаваше спокойствието на огледално гладката повърхност, защитена от морските вълнения посредством дългия тесен канал. В тези невъзмутими води се отразяваха небето с подвижните пухкави облаци и дългите сиви бойни кораби, закотвени в края на пристанището.

Джейк Графтън седеше, гледаше и пушеше. Времето минаваше бавно, мислите му блуждаеха. От време на време пилотът поглеждаше часовника си. След като минаха почти два часа, той се върна при телефонните кабини в началото на кея и отново набра номера.

— Хей, Кали, аз съм, Джейк.

— Здравей, моряк! Много се радвам да те чуя!

— На мен също ми е адски приятно да чуя вашия, госпожице. Значи пак си тръгнала на училище?

— А-ха. На курсове за научна степен. Ще стана толкова образована, че не знам какво ще правя.

— Харесвам умните жени.

— Ще видя дали не мога да ти намеря някоя. Значи си в Пърл Харбър?

— Да. На Хаваите. Преди малко пристигнахме. Ще останем ден-два, после може би ще тръгнем към Япония, Филипините или ИО.

Давайки си сметка, че тя може би не разбира съкращението, след малко Джейк добави:

— Индийския океан. Не знам. Адмиралите казват и аз отивам там, където отива корабът. Но стига сме говорили за мен. Кажи нещо, искам да чуя гласа ти.

— Получих писмото ти за злополуката. Стори ми се страшничко. И опасно.

— Наистина беше вълнуващо, но вчера загубихме един самолет при катапултиране. А-6. Падна веднага след катапулта. Пилотът загина.

— Съжалявам, Джейк.

— Наистина се уморих от всичко тук, Кали. Твърде дълго се занимавам с тези неща. Аз съм цивилен по душа и мисля, че е време да сложа край. Подадох рапорт за напускане.

— О! — възкликна Кали и след кратко мълчание добави: — Кога ще те освободят?

— След като плаването приключи.

— Сигурен ли си в решението си?

— Да.

Джейк си играеше с телефонната жица и се чудеше какво да каже. Отсреща Кали мълчеше, затова той продължи:

— Самолетът, който се разби при катапултирането, беше същият, с който претърпях инцидента — пет едно едно. Електрониката беше бая разбита и когато са подменяли кутиите, някой от техниците не е закрепил здраво авиохоризонта. Затова при катапултирането кутията паднала и заклинила лоста за управление. Навигаторът катапултира и ни разказа какво е станало, но пилотът не успя да се измъкне.

— Нали не се самообвиняваш?

— Не — побърза да отговори Джейк. — Е, в интерес на истината, аз също нося някаква отговорност. Ако бях действал по-точно, можех да избегна закачането във въздуха. Но станалото — станало. Така ми било писано. Лошото е, че трябваше да чета лекции за полетите от самолетоносач на морските пехотинци — с практически съвети. Изнесох четири лекции по два часа и забравих да спомена, че трябва да проверяват закрепването на авиохоризонта.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Не съвсем, но не са ли тези рискове част от морската авиация?

— Да, те са сърцевината, самата ѝ същност, те са в реда на нещата. Независимо от добрите намерения, винаги се правят грешки, все нещо се разваля. Война или не, в този занаят загиват хора. Омръзна ми да гледам как хората залагат живота си на карта и губят, това е всичко.

— Не си ли загрижен за собствената си безопасност?

— Не повече от обикновено. Човек трябва да се превъзмогва, иначе не може да остане в този ад.

— Струва ми се, че понякога е трудно да се живее в опасност...

— Мога да се справя. Поне така мисля. Никой не се опитва да ме убие. Но, виждаш ли, това е най-страшното. Войната свърши и въпреки това, докато хората продължават да летят от самолетоносач, все ще има нещастни случаи.

— И какво смяташ да правиш, след като напуснеш?

— Не знам, Кали.

Минаха няколко секунди. След това тя заговори:

— Животът не е лесен, Джейк.

— Не бих казал, че това е новост за мен. Доста се борих за оцеляване последните две години.

— Мислех, че обичаш предизвикателствата.

— Какво се опитваш да ми кажеш — че трябва да остана във Флота ли?

— Не — гласът ѝ стана по-твърд. — Нищо такова. Дори не намеквам. Остани, напусни — каквото и да направиш, това е твой избор. Само твой. Трябва сам да решиш какво ще правиш с живота си.

— По дяволите! Опитвам се.

— Знам — нежно отвърна Кали.

— Познаваш ме — каза Джейк.

— Започвам да те опознавам.

— Как са родителите ти?

— Добре — отговори тя.

Поговориха си още няколко минути, след което си казаха довиждане.

Огромното туловище на кораба се извисяваше над редицата телефонни кабини. Джейк погледна към кораба, към опашките на самолетите, които стърчаха от ръба на полетната палуба, след това сведе поглед надолу, пъхна ръце в джобовете и се отдалечи.

Проблемът се състоеше в това, че той не бе в състояние да отдели летенето от останалото — убийствата, бомбардировките, смъртта. Може би тези неща бяха неразделни. Клането при Май Лай, лейтенант Уилям Кели, напалмът, опожарените села, обгорелите деца; американските пилоти, приковани към дърветата и одрани живи, виетконгските войници28, измъчвани за информация пред очите на американците; войниците от Севера, хвърляни от хеликоптер... Всичко това бе свързано с летенето, сплетено в гордиев възел, който дори Соломон не би могъл да развърже.

Джейк мислеше, че е разсякъл възела — или поне, че капитан Кампарели и Флотът го разсякоха вместо него — миналата зима във Виетнам. Той бе проявил своеволие, като си беше избрал за цел сградата на Парламента в Ханой. Атакува я и едва не я разруши, след което трябваше да се срещне с някои много недоволни висши офицери край дълга зелена маса. Те знаеха, че са длъжни да се подчиняват на заповедите на правителството и не можеха да проумеят как той, някакъв си нещастен лейтенант, е могъл да пренебрегне това.

Всички сме вътре в играта. „Не бива да губим вярата си.“ Нали това си казвате един на друг, винаги когато стане напечено и започне да се лее кръв?

Правим каквото трябва и умираме, когато трябва, един за друг. Тогава нещата бяха по-лесни за обяснение, по-лесно беше да се вярва. А сега войната бе свършила. Макар че някои хора искаха да продължи, тя, слава Богу, беше свършила.

Сега бе дошло време на мирните плавания — от шест до осеммесечни пътувания наникъде — на мъчителните раздели с любимите хора, на разрушените от постоянни изпитания бракове, на децата, чиито бащи все отсъстваха; на страха от това, че своенравният господин Късмет може да те целуне за сбогом; на хората, които пред очите ти се превръщаха в храна за акулите; на съзнанието, на непрекъснатата мисъл — всеки ден и час — за това, че ти може да си следващият. Животът може да те напусне толкова бързо, че ако вдишаш на този свят, ще издишаш в ада.

Лейтенант Джейк Графтън, син на фермер, специализирал история, реши да подреди живота си. Да предприеме нещо сигурно, нещо разумно. Нещо, което да доведе до видими резултати. Което да му позволи да си намери добра жена, да създаде семейство, да бъде добър баща. Щеше да завещае живота си на летец на вманиачени идиоти като Флап Ле Бо.

И все пак летенето щеше да му липсва.

Този следобед, докато се разхождаше по булеварда, водещ към центъра на Хонолулу, Джейк Графтън се взираше в големите меки пухкави облаци, които се открояваха на тъмносиньото небе и изглеждаха неподвижни. Изведнъж му се прииска да лети — да скочи в някой самолет, да пристегне коланите и да забрави за проблемите на земята.

Да, хората сме земни твари. Телата ни са съставени от земни минерали, които осигуряват нашето съществуване. Клетките ни съдържат морска вода — наследство от прадедите ни, обитавали океаните. Но на повърхността, където се развива човекът, има и други животни, които той убива и използва за храна, както и подходящи за храна растения, дървета с ядки и плодове, гъмжащи от живот реки и езера. Нашият организъм функционира най-добре при температура, атмосферно налягане и кислород, подобни на тези, които са преобладавали на земната повърхност през повечето време от съществуването на бозайниците. Ние се нуждаем от защита от слънчевата радиация в атмосферата. Нашето обоняние и слух използват атмосферата като проводник. Земната гравитация служи като отправна точка на чувството ни за равновесие и противодействието, необходимо за правилното функциониране на нашите мускули и кръвообращение. Предизвикателствата на оцеляването на сушата са послужили като стимул за развитието на мозъка ни. Без земята ние нямаше да бъдем това, което сме. И въпреки това ни се иска да я напуснем, да се издигнем в атмосферата, да прекосим междупланетното пространство, да открием други светове. И един ден да напуснем Слънчевата система и да се отправим към друга звезда. Макар че все още сме ограничени от физическите и физиологическите си възможности тук, на повърхността на майката Земя.

Понякога противоречията на човешкото съществуване терзаеха Джейк. Миналата есен, докато обстрелваше целите в Северен Виетнам, опитвайки се да избяга от огъня на противовъздушната артилерия и зенитните ракети, американци отново стъпиха на Луната. По-малко от седемдесет години след като братята Райт се издигнаха във въздуха и осъществиха първото моторно летене, човекът бе стигнал до Луната и гледаше оттам как родната планета блести сред безкрайния мрак на нищото. А през това време войната, гладът, епидемиите и нечовешкото отношение на едни хора към други върлуваха с неотслабваща сила, както е било и в зората на човешката история.

Странно, непонятно. Заслужаваше си обаче да помисли за това в тази благоуханна тропическа вечер, изпълнена с нежни аромати. На няколко ярда от ритмично плискащия се прибой.

Джейк Графтън тръгна по брега. Гледаше хотелите и хората, прибоя и мислеше за всичко това.

След час, когато се връщаше в базата, наоколо бръмчаха коли, големите лениви облаци се къпеха в огнения блясък на залязващото слънце. Той реши, че важното е да се гледа на всичко в правилна перспектива. Но не беше лесно. Всъщност беше невъзможно. Човек трябва да бъде Бог, за да вижда човека и неговите проблеми, Земята и Вселената в истинската им светлина.

Офицерският клуб гъмжеше от хора, музика, смях и светлина. Джейк постоя няколко секунди на входа: искаше да овладее чувствата си. Пъхна пилотката под колана си и бавно се упъти към бара.

Преди още да е стигнал вратата, до ушите му долетя разговорът:

— Та колко беше грозна? — попитаха три-четири гласа в нестроен хор.

— Грозна като космите по ташаците на тигър — ясно отекна звучният баритон на Флап. Хората, които стояха във фоайето и чакаха да ги повикат за вечеря, се спогледаха стъписани.

— Колко грозна? — попитаха този път осем-десет гласа.

— Грозна като приказки на фиркан перверзник.

Жените започнаха да се кикотят и да шушукат. Някои мъже се намръщиха и се обърнаха да погледнат през вратата на бара. Джейк видя как един от тях, петдесетгодишен със сребристосива коса, намигна на събеседника си.

— Това не е грозна!

— Толкова грозна беше, че земята опита да се разтресе и не можа — само потръпна. Толкова грозна, че петима пияни моряци се направиха, че не я виждат. Градският съвет заповяда да я боядисат в червено и да ѝ сложат номер; две кучета се изпикаха на обувките ѝ и аз хукнах да се спасявам, толкова грозна беше. Толкова безнадеждно грозна, че ципът ми заяде и престана да се отваря. Това, приятели мои, си е чистата истина.

Джейк Графтън се усмихна, изправи рамене и влезе в бара.