Завръщането на Интрудър

16

На сутринта групата вдигна котва и навлезе в Малакския проток. Отляво оставаше Суматра, а отдясно — Малайският полуостров. Корабите плаваха с двайсет възела към ИО, както моряците наричаха Индийския океан.

В най-тясната си част протокът наподобяваше водна магистрала, със земя по целия хоризонт. Фарватерът бе натоварен от танкери и търговски кораби, а наоколо бе пълно с рибарски лодки. Във всеки един момент се виждаха поне дузина големи кораби.

Както винаги, когато се преодоляваше подобна теснина, полетната палуба и надстройката бяха изпълнени от „туристи“. Джейк Графтън, разбира се, бе сред тях — на носа. Огромният кораб бе изцяло зад него и това го караше да се чувства като волна птица на шейсет фута от водата, в схватка с вятъра от двайсет възела.

Джейк гледаше непрекъснатия поток от кораби и се чудеше. Беше изпълнявал достатъчно разузнавателни полети над морета и океани и знаеше колко празна е на практика водната шир. Често им се бе случвало с Флап да летят по два часа, без да видят нито един съд, само празно небе и океан. А тук корабите браздяха кафявата вода като камиони по междущатска магистрала.

Преди стотина години тези води са били дом на платноходите. Седнал така на носа, с множеството от кораби и лодки пред себе си, Джейк се замисли за онези времена — романтиката често не го оставяше на мира. Клиперите, на път за Китай, напускали Англия и пристанищата по източното крайбрежие на Щатите и се отправяли към нос Добра надежда. Там за пръв път се приближавали достатъчно до сушата, за да могат моряците да зърнат Африка, но само при хубаво време. След това прекосявали Индийския океан и навлизали в този проток — първата среща с бряг от напускането на Англия или Америка. След месеци плаване и непосилен труд на кораба, опъване и свиване на платна; всяко излизане на офицер със сектанта денем или нощем — нова надежда; намирането на този проток след половин обиколка на земното кълбо е било нещо велико, нещо, с което всеки се е гордял и е помнил до края на дните си. До екзотичен Китай оставало още много път, но вероятно моряците са виждали джонките за пръв път тук — тези плоскодънни китайски съдове, които са прекарвали товарите по Ориента. Тук е била допирната точка на два свята.

Джейк заразглежда танкерите и другите съдове с нов интерес. Може би трябва да се поинтересува как се вади капитанско свидетелство, да помисли за търговския флот, след като се уволни. Да, не беше лошо като идея.

Влажният вятър го рошеше, миризмата на брега изпълваше ноздрите му и докато групата преминаваше този тесен вододел между двата велики океана, той се замисли колко необятна бе Земята, колко разнообразен бе човешкият мир, колко много истини съществуваха. Американският флот бе част от всичко това, разбира се, но само една нищожна част. Твърде дълго се бе ограничавал. Необходимо бе да протегне ръка, да докосне света.

Не след дълго на хоризонта се показа Индийският океан. Летенето там отиваше в по-горен клас, без удобството на запасните летища. Корабът щеше да плава на стотици мили от брега и когато на самолета останеше полагаемото за кацане гориво, никой нямаше да може да достигне „сухото“. Трябваше да се прибере на борда. Танкерът винаги щеше да е под ръка, за да добави от ценната течност за още някой друг заход, но присъствието му не променяше нещата — всеки пилот трябваше или да успее да кацне, или да се катапултира над океана.

В палубната авиация нещата никога не ставаха по-лесни. Предизвикателството се състоеше в придобиването и съхраняването на адекватни умения. В тази война без куршуми залогът все пак бе човешкият живот. В борбата със стихиите, шанса и съдбата пилотите можеха да разчитат само на собствения си опит и познания. Някои щяха да загубят. На Джейк му бе пределно ясно. Нали и той можеше да е от тях.

Мисълта за това го накара да поеме дълбоко и с наслада от влажния морски въздух, докато стоеше на носа.

Да, човек никога не може да бъде сигурен.

Е, той ще даде всичко от себе си. Не му оставаше друго. Господ държи заровете. Той ще ги хвърля.

Една нощ, когато Джейк беше дежурен по ескадрила, в стаята за инструктаж влезе старши лейтенант Дъг Харисън. Връщаше се от полет и след като даде на Джейк полетното си време и батерията от аварийната си радиостанция, се пльосна в креслото на шкипера. Джейк нанесе времето му в графика. Едва след това се загледа по-внимателно в пилота, за който това бе първото плаване. Беше пребледнял, лицето му бе мокро от пот.

— Тежък полет, а?

Харисън наведе очи и почна да разтрива слепоочията си:

— Не... Имаш ли една цигара?

— Разбира се. — Джейк му подаде и се присегна с огънчето. Харисън пое три-четири пъти, извади цигарата от устата си и каза тихо:

— След кацането, докато рулирах, за малко да падна от ръба.

— Доста е тъмно навън.

— Никога досега не съм виждал подобно нещо. Без грам светлина, палубата омазана, отгоре на всичко и дъждът..., все едно да рулираш на храчка.

— Какво точно стана?

— Стартьорът ме изведе на носа по първи катапулт, после ме завъртя, за да се върна и застана на втори. Това обръщане на носа. Стърчиш над шибания черен океан. Сигурен бях, че ще падна от носа, Джейк. За малко да се накендзам. Няма майтап. Чист, концентриран страх, двеста градуса. Никога не се бях чувствал така в самолет.

— Хмм.

— Въртях го на пета, чувствах как носовото колело приплъзва, жълтата риза ми махаше с палките да продължавам, а бях на самия шибан ръб! Дори няма предпазен праг. Знаеш как ръбът е извит надолу, както на кърмата, а?

— И какво направи?

— Заковах лявото колело и дадох леко газ с десния двигател. Самолетът мръдна с около фут. Почувствах, че лявото колело се плъзга. За капак на всичко палубата се клатеше, нагоре-надолу, нагоре-надолу. При всяко спускане едва се сдържах да не повърна. Накрая жълтата риза кръстоса палките — сините ми сложиха столчетата на място. Когато слязох от кабината, не повярвах на очите си — носовото колело беше на не повече от шест инча от ръба! Беше толкова тъмно, че трябваше да си светна с фенерчето, за да се убедя. Сигурен съм, че носовото колело щеше да премине ръба. А в случай, че не успееше дясната основна стойка заминаваше — радиусът на завоя е достатъчно голям, гаранция.

Харисън дръпна жадно от цигарата и продължи:

— Навигаторът ми не можеше да слезе от кабината. Защото техникът на самолета не можеше да сложи стълбата — нямаше достатъчно място. Трябваше да изчака на мястото си да буксират самолета на стоянка.

— Защо продължи да рулираш, когато виждаше, че си толкова близо до ръба?

Харисън затвори очи за секунда, после поклати глава: — Не знам.

— Аз мога да ти отговоря — каза убедено Джейк. — Вас, кратуните, и на сън да ви бутнат, скачате с „Тъй вярно“. За Бога, Дъг, ако чувстваш, че нещо не е на ред, не го прави. Задникът ти си е твой.

Харисън кимна и смукна от цигарата. Лицето му бавно възвръщаше цвета си. След малко каза:

— Виждал ли си някога как рулират нощем момчетата на РА-5? Носовото колело е далеч зад кабината. Когато трябва да обърнат този Виджилънт до ръба на палубата, те висят над океана. Аз никога не бих могъл да направя това. Тръпки ме побиват само като ги гледам.

— Не се подчинявай сляпо на жълтите ризи — каза Джейк в подкрепа на мисълта си. — Падането, Дъг или потъването към дъното няма да успеят да те убият. Ще умреш, като се усетиш какъв глупак си бил.

Когато Дъг си отиде, Джейк се върна към бележките си от лекциите за полетите на палубната авиация. Той ги редактираше и допълваше, за да ги даде да се напечатат. Възнамеряваше да ги прати на старшия ръководител-кацане в учебната ескадрила на А-6 — ВА-128, на остров Уитби. Може би в тях имаше нещо, което можеха да използват при обучението.

Тази 128-а ескадрила бе наистина чудесно място за след това плаване, е, ако не напускаше Флота, момче. Вземаш си една къща на брега или на някоя скала с изглед към залива, летиш, малко лекции в клас, риткаш си и животът си тече. Ако не напускаше... Ако Малкият кур Доновън се навиеше да го прибере обратно. Да му прости и да забрави.

Но нали ще напуска! Никога повече дълги самотни месеци в морето, нощни катапултирания, безцелно реене из проклетия ИО, докато тихо гниеш. Никога повече.

Алън Бартоу се приближи до бюрото.

— След като се освободиш, слез в моята каюта да направим едно каре. Отдавна не сме получавали постъпления от някой калмар.

— Все още имам достатъчно кратунски петаци от предния път, ще ги взема с мен.

— Последният истински играч...

Нищо нямаше да му липсва, каза си той, за стотен път. Абсолютно нищо.

Една от най-трудните задачи във военната авиация беше нощното престрояване. В тъмна нощ, под облаците, самолетът, до който трябва да застанеш, е само примигващо петно от светлини. Без хоризонт или каквато и да е друга визуална опорна точка, единственият начин да се изпълни този фокус е перфектно разпределение на вниманието в кабината и кратки погледи към целта. Трябва непрекъснато да се бориш със стремежа да задържаш очите по-дълго върху целта, за да определяш ъгъла на сближение и дистанцията. Защото иначе си загазил.

Този път Джейк бе сигурен, че е успял да предвиди всичко. Трябваше да пресрещне танкера, който приключваше дежурството си, на 5000 фута, по петмилната окръжност около кораба. Вече виждаше маяците му.

— На десет часа — каза Флап.

— Разбрано, наблюдавам го.

— Сигурно е с двеста и петдесет.

Джейк погледна скоростомера. Приборната му беше триста. Ще трябва да я намали по време на сближението. Сега беше рано.

Танкерът би трябвало да изпълнява лява орбита. Джейк сви, докато носът му излезе пред целта, а тя му дойде на дясната задна четвърт от фанара — точно над тубуса на радара. После плъзна леко самолета с ляв крак и десен лост, за да подобри обзора си.

Когато целта е отдясно, А-6 е труден за престрояване — кабината е доста широка, навигаторът седи отдясно. В резултат десният долен ръб на фанара бе прекалено високо и при сближаването бе достатъчна и незначителна грешка, за да се загуби целта. Джейк знаеше всичко това. До този момент бе изпълнил няколкостотин престроявания, дори не се замисляше за проблема и необходимата техника за решаването му.

И все пак нещо не беше наред. Джейк огледа приборите си. Нормални показания. Защо тогава танкерът му бягаше вдясно? Той инстинктивно намали наклона и отново прегледа авиохоризонта, височината, скоростта... Нормално. Да го духа — пак му бягаше вдясно.

— Тексако, какъв ти е курсът?

— Нула две нула.

Проклятие! Стана му ясно. Неговият завой бе по-свит, а той си мислеше обратното. Изправи крилата и продължи в права посока, за да пресече траекторията на танкера, някакво непривично чувство го глождеше отвътре. Как можа да се заблуди...

Къде остана танкерът... Господи! Много бързо се приближава — прекалено бързо! Малък газ, въздушни спирачки и ...

— Гледай си височината — каза Флап.

Джейк погледна. Наклонът му беше деветдесет градуса, в снижение, пресичаха 4500 фута.

Той отстрани наклона и вдигна носа. Танкерът профуча наляво.

— Тази нощ не съм на ред — каза на навигатора.

— Свий здраво, влез му от вътрешната страна и тогава се сближавай.

Джейк изпълни. Почувства се неловко, като новобранец на първия си нощен полет в строй. Чак когато се доближи на двеста фута и вече спокойно различаваше светлините на другия самолет, се убеди, че очите не го лъжат за посоката. Едва тогава се поуспокои.

Не беше достатъчно концентриран. Сближаването с единична мигаща светлина, в черната вселена, без друг ориентир... нормално бе тежка задача, а без необходимия фокус — ставаше непосилна.

Флап спусна дрога, а Джейк се гмурна под танкера и му излезе отдясно.

— Ти водиш — каза пилотът на танкера Ченс Малзън. Джейк щракна два пъти с копчето на предавателя и Ченс се плъзна назад. Той потъна леко и се скри от погледа на Джейк, който се съсредоточи върху поддържането на траекторията — завой с наклон от двайсет градуса, по петмилната орбита с постоянна височина.

След секунди зелената лампа угасна и броячът се завъртя:

— Пет две три е сладък — доложи Флап на кораба.

Зелената лампа светна отново. Малзън се бе откачил. Върна се отляво на Джейк.

— Ти водиш — каза Джейк, — дрогът на Малзън се спусна. Дрогът приличаше на перце за бадминтон с диаметър три фута.

Висеше на края на петдесетфутов маркуч, малко под спътната струя на самолета. За да получи гориво, Джейк трябваше да вкара своята сонда, закрепена неподвижно на носа на самолета точно пред фанара, в дрога и да го избута на около пет фута. Датчиците заключваха електромуфите и горивото започваше да се изпомпва към зареждания самолет.

Трикът бе да се вкара сондата в дрога — кошницата. Ако кошницата беше нова, без изкривени стабилизатори, тя почти не мръдваше и стиковането не беше толкова трудно. Ако имаше малки деформации обаче, тя танцуваше в струята като подвижна цел. Турбуленцията допълнително усложняваше нещата, подхвърляйки двата самолета.

Тази нощ Джейк не бе притеснен — трябваше само да „изстиска“ излишното гориво от другия танкер. Горивото му беше предостатъчно. Въздухът — относително спокоен. Единствената спънка беше състоянието на този дрог, собственост на морската пехота. Кошницата въртеше малки неправилни осморки.

Джейк закова самолета на десет фута зад нея и проследи колебанията за момент. Флап я държеше в лъча на фенера си.

— Малко кратунесто копеленце.

— Да — Флап бе целият в съчувствие.

При подобни обстоятелства се бе случвало дрогът да спука бронираното стъкло на фанара или да раздроби плексигласа. Дори да повреди двигател. Джейк ловко го издебна, добави газ и насочи сондата си.

За щастие преценката му се оказа точна и сондата и дрогът се стиковаха. Той продължи да го избутва напред, докато зелената лампа под корема на танкера не светна. В този момент беше на петнайсет фута под и на десет зад опашката на танкера. За да не прекъсва потока на горивото, не трябваше да мърда от тази позиция.

— Получаваш хиляда и двеста паунда — обади се Малзън. Две щраквания в отговор.

— Добре — изкоментира Флап стиковането, без за миг да отклонява лъча на фенера си.

След като приключи с прехвърлянето, Джейк се оттегли назад и се престрои отляво на Малзън, докато той прибираше дрога си. Малзън се обади на диспечера по зареждането, намали режима на двигателите и се отправи за кацане.

Сега вече Джейк и Флап бяха Тексако. Не след дълго два Ф-4 се приближиха за по тон, след което отново изчезнаха в безкрайната тъма.

Джейк се качи на високата орбита, на 20 000 фута, установи скоростта на 220 възела и включи автопилота. Кръг след кръг. Флап извади някакъв роман и си нагласи страничната лампа. Джейк разхлаби маската си от едната страна и я остави да виси.

— Виждаш ли лицата на тези, които убиваш? — попита Джейк. Въртяха се вече повече от половин час.

— Какво имаш предвид?

Джейк се замисли, преди да продължи:

— Миналия декември ме свалиха. Над Лаос. Трябваше да застрелям трима, преди да ни вдигнат. Опитваха се да ни очистят — мен и навигатора ми — и единият ме уцели. От там ми е този белег на слепоочието.

— А-ха.

— Трябваше да го направя, иначе те щяха да ни убият. И все пак от време на време ги сънувам. Събуждам се и се чувствам много зле.

Флап мълчеше.

— Пусках бомби цели две плавания. Сигурно съм избил доста хора. Е, повечето време бомбардирахме предполагаеми транспортни паркове, неща от този род — сигурно съм изтребил доста мравки и влечуги и съм направил тонове клечки за зъби — така им викахме на тези полети: правене на клечки за зъби. Но от време на време се случваше по някоя свястна задача. Стабилни цели, не само дървета и кални пътеки в джунглата.

— Да.

— Накрая здраво обработвахме Севера, всичките лайна, дето на Джонсън и Макнамара не им стискаше или не се бяха сетили да бомбардират шест години преди това.

— Съгласен — шибана работа.

— На един полет за поддръжка очистих четирийсет и седем. Така ми казаха. Четирийсет и седем. Това ме тормозеше малко, но никога не съм ги сънувал. Четирийсет и седем с една серия... Все едно, че си го прочел във вестника или в историческа книга... сега ми изглежда нереално. Но тия тримата и сега ми се явяват.

— И аз понякога сънувам лица.

Под тях се стелеше плътна облачна пелена. Месецът беше размазан и не се виждаха много звезди. Светлината се процеждаше през тънкия като тензух слой цируси.

— Чудя се дали това ще спре някога? Дали ще отшумят или нещо такова?

— Не знам.

— Някак си не е точно, загубихме петдесет и осем хиляди американци, избихме толкова виетнамци и за какво?

Флап не отговори.

— Това ме тормози. Лицата. Студената пот. Трябваше да го направя. Но, по дяволите...

Искаше да забрави миналото, абсолютно всичко. Настоящето беше о’кей — летенето, корабът, момчетата. Но бъдещето го очакваше там някъде, неясно, неопределено. Той посягаше към нещо, което стоеше на пътя в неизвестността. Не знаеше какво точно. Но беше готов за него.

Под облаците валеше. На пет хиляди фута видимостта беше две-три мили и новият танкер ги намери трудно, независимо че диспечерът го векторираше. Беше от нощите, когато нещата не вървяха. Щом застана до тях, Джейк се плъзна зад него, огледа дрога и се приготви. Уцели го с малко педал и започна да натиска.

Нищо. Зелената лампа над тръбопровода не светна.

— Върви ли? — попита Флап другия екипаж.

— Не.

— Оттеглете се, за да го върнем в изходно и да опитаме пак.

Джейк дръпна ръчките на милиметър и остави самолета си да се отдалечи. Кошницата се отдели от сондата и той мина вдясно. Флап се обади на другите да приберат дрога. Те навиха маркуча до край и после отново го спуснаха.

Този път Джейк не успя от първия път. Стабилизира самолета и опита отново. Уцели.

— Пак не тече.

— Зарядка, тук 522. Кисели сме.

— Разбрано, 522. Изхвърляйте товара. Курс две две нула. Снижение до едно точка две.

— 522, прието. Две две нула, снижавам едно точка две.

— Тексако, за вас курс две нула нула, снижение едно точка две.

Джейк зави наляво, другият танкер — надясно. От дренажите на крилата му вече течеше гориво. Деветте тона керосин отиваха на вятъра. Жалко, но нямаше какво да се направи.

Джейк изправи в зададения курс и чукна въздушните спирачки. Носът тръгна надолу. Щом установи снижението, той погледна надясно към другия А-6. Вече едва се виждаше от дъжда. Погледът му се върна в кабината и той се концентрира върху приборите.

Малкият свят от стрелки и скали, осветени в червено, винаги го впечатляваше. Да накараш стрелките да седят на местата си не изглеждаше трудно, докато не се опиташ. А в такава нощ без необходимата концентрация беше върховно мъчение. Всичко, което правеше, бе или недостатъчно, или прекалено много. Това го влудяваше.

Перверзните стрелки го побъркваха. Високо си, шепнеха му те, скоростта ти е прекалено голяма, изпускаш курса, сега слизаш под глисада... Беше истинска борба. Най-малкото забавяне или отклонение на вниманието и му бягаха.

Диспечерът го вреди за кацане — минаванията на втори кръг се бяха увеличили. Гласът в слушалките бе напрегнат. Времето се скапваше. Дъждът намаляваше видимостта, появи се вълна — един Ф-4 не можа да кацне и от втория заход. Най-близката земя бе на петстотин четирийсет и две мили на северозапад. Във въздуха нямаше танкер.

— Мирът е прекрасно нещо, нали? — промърмори Флап.

— Карта преди кацане — каза Джейк и те изпълниха необходимите действия. Бяха с хиляда и петстотин паунда над максималното тегло за кацане и хвърлиха излишното гориво. Беше лудост да правят това, при положение че можеха да го дадат на закъсалия екипаж на Фантома, но това не беше тяхна работа, както се казваше „не мисли, а изпълнявай или...“

Видя кораба от миля и половина — малко червено петно, което съживяваше мъртвата пустош.

Флап докладва топката на шест точка нула.

— Прието.

Джейк позна гласа на Риъл Маккой, но за всеки случай той му се обади:

— Палубата танцува, Джейк. Внимавай с курса.

Топката беше като закована в средата, само леко отпусна крилото, за да нагласи курса; ръчките движеше една по една, за да не направи прекалено голяма корекция. Дъждът беше като река около фанара, но въздухът от компресорите държеше предното стъкло чисто.

Индивидуалната работа с ръчките на финала беше изкуство, но човек трябваше да знае и точно кога да ги мести заедно. Тази нощ на Джейк му провървя. Палубата се приближаваше, топката стоеше в средата, курсът беше добър, указателят на ъгъла на атака беше точно на място... и закачиха третото въже.

— Късмет — каза Джейк на Флап, докато освобождаваха полосата.

Накараха го да спре до острова, където половин дузина виолетови ризи — „гроздета“, чакаха готови с маркуча за зарядка. Джейк отвори фанара и старши техникът на ескадрилата се качи по стълбата. Вятърът здраво духаше и студените дъждовни капки го шибаха по лицето.

— Ще ти направим гореща зарядка и веднага излиташ — извика сержантът, борейки се с воя на двигателите. — Само този танкер е читав.

Джейк вдигна палец в потвърждение, че е разбрал. Сержантът слезе и махна стълбата, а Джейк затвори фанара. Не беше лошо да се скрият от дъжда. Техникът даде сигнал, че всичко е наред и отиде от страната на навигатора, за да наблюдава зарядката. Джейк изключи надува на резервоарите38.

Зарядката отнемаше време. Максималното гориво, което можеха да вземат, бе двайсет хиляди паунда, а помпите на кораба качваха само около тон в минута.

Беше уморен, задникът му бе станал на мърша, но все пак беше приятно в топлата удобна кабина. Това място до ограничителната линия бе все едно на главната трибуна. Самолетите се появяваха от тъмата и дъжда и се сгромолясваха на палубата. Първите двама успяха да закачат въже, но после един Фантом простартира. Куката му посипа водопад от искри по цялата зона за кацане. Беше същият, с двата неуспешни опита от преди.

Да, хубаво бе да си седиш удобно в кабината, всичко да работи както трябва, дъждът да чука по фанара и струйките да размазват светлината.

Джейк откачи кислородната маска и я сложи в скута си. Свали шлема и започна да разтрива лицето и главата си. Попи потта с ръкавите и ръкавиците и отново си сложи шлема. Минутите летяха, горивомерите отчитаха постъпващото гориво.

Все още зареждаха, когато проблемният Фантом се появи отново от здрача и закачи второто въже. Пилотът включи форсажа и нажежените до бяло концентрични пламъци се опънаха зад соплата за секунда, след което угаснаха и оставиха всички наоколо заслепени.

Две минути по-късно един А-7 застана на втори катапулт и излетя. На един от пилоните на крилата носеше „другарче“ — така гальовно наричаха малкия комплект за зарядка във въздуха. Явно мозъчният тръст в Центъра бе решил, че има нужда от повече гориво във въздуха.

Най-сетне Джейк и Флап бяха готови. Херметизиране на резервоарите. Стълбите се махат. Затваряш таблото за зареждане. Армиране на седалките. Вече рулират към катапулт две — левият, на носа.

Разгъваш крилата, задкрилките — за излитане, предкрилките — спуснати, оглеждаш приборите, заставаш на совалката. Ето, друсване — механизмът е натегнат. Още едно — совалката е готова. Отпускаш спирачки, излетен режим.

Докато наблюдаваше излизането на двигателите, Джейк вдигна катапултната ръкохватка и нагласи дланта си зад ръчките. Самолетът започна да вибрира, двигателите засмукваха огромни количества въздух и изхвърляха газовете към дефлекторния щит отзад. Разходомери, температури, оборотите на десния двигател са малко над сто процента. Хидравликата е наред. Всичко е о’кей.

Джейк обиколи още веднаж кабината с поглед, убеди се, че Флап е насочил фенера си към запасния авиохоризонт... — Готов ли си?

— Давай.

Той натисна ключа за фаровете на края на катапултната ръкохватка с левия си палец.

Задържащият болт се счупи. Усети го. Последва катапултирането — рязко потегляне и след секунда — нищо. Проклятие, самолетът все още се ускоряваше, но далеч по-шибано от нормалното.

Скоростта му бе около трийсет възела, когато той пусна ръкохватката и върна ръчките на малък газ. Въздушните спирачки отвори, без да се замисля. Натисна краищата на двата педала до дупка и блокира двете основни стойки.

Продължаваха да се движат напред по мократа и хлъзгава палуба. Носеха се към носа, към заобления край, към ръба на пропастта. Джейк върна лявата ръчка зад ограничителя, прекратявайки достъпа на гориво към двигателя. Освободи лявата спирачка и включи управлението на носовия колесник. После ритна десния педал докрай напред. Това трябваше да завърти носовото колело, ако се бе освободило от совалката. Не стана.

Все още се движеха напред, но по-бавно. Ръбът се приближаваше към тях, оставаха секунди...

Той освободи и двете спирачки и включвайки отново управлението на носовото колело, ритна левия педал. Нещо поддаде. Носът започна да завива наляво.

Отново спирачките до край. Господи, ще стигне ли палубата?

Нещо експлодира до него. Флап се катапултира. Въздухът се изпълни с парчета плексиглас.

Поднесе се. Продължи обаче да завива наляво... Усети как левият колесник се удари в решетката отстрани на палубата. После и носовият. Опашката се завъртя към носа. Самолетът още се движеше...

И спря.

Отдясно не виждаше нищо, тъмнина. Дясната стойка сигурно беше на ръба.

Той пое дълбоко въздух и шумно го издиша.

Лявата му ръка беше на резервната ръчка за катапултиране между краката. Не си спомняше да се е пресягал, но ръката му беше там. Той внимателно освободи ръчката.

Дясната страна на фанара липсваше. Флап бе минал през нея. На мястото на седалката му беше празно.

Дали е жив?

Джейк прибра въздушните спирачки и вдигна предкрилките и задкрилките. По индикатора за положението им се убеди, че се прибират нормално. Угаси фаровете. С крайчеца на окото си видя тълпата, която се бе втурнала към него, но продължи да се занимава в кабината. Когато свърши с механизацията, той отключи крилата и ги сгъна. Вятърът духаше през счупения фанар. Усещаше дъждовните капки на малкото непокрита част от врата си.

Дали самолетът се движеше? Сигурно не. Но ако отвореше фанара, нямаше да може да се катапултира. Седалката бе разчетена да мине през плексигласа, но ако вдигнеше фанара, стоманената дъга щеше да дойде точно над него и щеше да се очисти, ако опиташе да се катапултира. А ако самолетът се плъзнеше от палубата, трябваше или да се гръмне, или да се вози с него до дъното на океана.

В този момент шокът го порази с пълна сила. Той започна да трепери.

Една жълта риза се опитваше да привлече вниманието му. Непрекъснато му правеше знак за спиране на двигателите — движение на ръката, имитиращо прерязване на гърло.

Ама да отваря ли фанара?

Неспособен да вземе решението, той дръпна ръчката назад и се заслуша в умиращия вой на двигателя.

Някой вдигна фанара отвън. Един сержант се наведе над него:

— Можете да слизате вече, сър. Обезопасете седалката.

— Сложиха ли столчетата?

— Да.

Едва успя да се помръдне. Блокира основната и запасната ръчка за катапултиране и се засуети с катарамата на коланите. После се присегна надолу и освободи бедрените ремъци.

— Хайде. Свободен си.

Тръгна да става, но си спомни за маската и кабела на слушалките. Откачи всичко.

Все още трепереше здраво. Хвана се за кабината и прехвърли крак на стълбата. През цялото време се опитваше да не гледа към празното пространство отпред и отдясно. Беше на десет фута над палубата, точно до ръба. Повдигна му се.

Нечии ръце се протегнаха отдолу и го подкрепиха, докато слизаше по стълбата.

Щом стъпи на палубата, той погледна към дясната стойка. Беше на около фут от ръба. Носовото колело беше подпряно в страничния ръб, а петата за совалката — изкривена. Джейк попита жълтата риза: — Къде ми е навигаторът?

Матросът посочи назад към кърмата. Джейк погледна. Видя бяло петно — парашута, закачен на опашката на един А-7. Значи Флап е паднал на палубата. Не е цопнал в океана.

Облекчението му подейства като удар с чук. Колената му се подгънаха. Двама успяха да го задържат на крака.

Маската му висеше отстрани на шлема и той едва успя да махне с ръка, за да не я залее горещата течност, която се изля от него.

Тръгна назад, към острова и парашута, до тях имаше около сто и петдесет фута. Опитаха се да му помагат, но той разбута всички: — Добре, де. Мина ми, мина ми.

Един А-7 се появи от дъжда и кацна. Ето го Флап, идваше насам. И той го видя и разпери ръце. Двамата се прегърнаха с всички сили.