Завръщането на Интрудър

5

На запад небето все още беше озарено от слаба светлина и хоризонтът се виждаше ясно, когато Джейк подкара самолета към катапулта. Този първи полет щеше да бъде „розов“ и не особено тежък. За да бъде допуснат до нощни полети, трябваше да направи шест кацания, което означаваше, че след този полет в полумрак ще има още пет... в непрогледна тъмнина. Първият, „розовият“, беше само за развлечение.

Той внимателно огледа вечерното небе. Облачността беше почти непроницаема — с няколко пролуки на запад — и ниска, може би на седем или осем хиляди фута височина. Вятърът все още духаше от северозапад, но по-силно, отколкото сутринта. Това беше добре. Тази вечер корабът щеше да се движи по-бавно срещу вятъра и все пак скоростта на вятъра над палубата щеше да бъде оптимална — 30 възела. Тъй като всяка миля срещу вятъра отдалечаваше кораба от брега и летищата на сушата, колкото по-малко бяха тези мили, толкова по-добре.

„При тези полети за допускане всеки път нещо става — мислеше си Джейк, — рано или късно нещо ще се развали, така че има най-малко 50% вероятност поне веднъж тази нощ да отида на запасно. И ако имам късмет, ще прекарам нощта в бекярското в Аламеда, ще се обадя на Кали...“

Независимо колко време си прекарал на сушата, след половин час на борда на една от тия сиви гемии вече си уморен, гладен и надървен. Няма лек за желанието, но една нощ на сушата в истинско легло прави чудеса с останалите проблеми. Истинска храна, продължителен топъл душ и гласът на Кали по телефона...

Мечтите му бяха прекъснати от гласа на Флап Ле Бо по СПУ-то.

— Нали няма да измислиш някоя хитрина тая нощ? Вътрешното ми състояние не е толкова стабилно, когато трябва да летя в такъв мрак.

— Да не искаш да летиш с Мохамед Али? Какво ще кажеш да привършваш монолога? Когато ми се гледа комедия, си пускам телевизора.

— Искаш пълна тишина, за да упражняваш летателните си умения? Имаш я. Само гледай да летиш като ангел към рая.

— Ти сменяш радиочестотите, аз говоря, съгласен?

— Добре.

— Карта преди излитане — каза Джейк и Флап започна да чете отделните пунктове.

Джейк проверяваше всяко нещо и даваше съответния отговор.

Не след дълго те се движеха към катапулта. Пилотът механично се наведе напред и силно дръпна авиохоризонта — дисплея в центъра на приборното табло, който служеше като основен ориентир за положението им в пространството. Беше здраво закрепен, точно както трябваше да бъде.

— Освети запасния жироскоп, ако обичаш, — каза Джейк на Флап, който вече се беше приготвил. Ако и двата генератора откажеха, малкият жироскоп щеше да продължи още около трийсет секунди да дава вярна информация за положението в пространството — време, достатъчно за Джейк да задейства турбината, задвижвана от въздушния поток, която въртеше аварийния генератор.

Разбира се, рядко се случваше да откажат и двата генератора и когато това станеше при видим хоризонт, не представляваше проблем. Но в непрогледна нощ... а в открито море всички нощи бяха такива. Джейк Графтън добре знаеше, че аварията е дяволска работа — винаги се появява в най-неподходящия момент, когато човек най-малко я очаква и трудно може да се справи с нея. И никога не идва сама.

А-7, който стоеше на катапулта пред Джейк, имаше проблем със стойката на носовия колесник. Край носа се водеше малко съвещание, но като че ли нищо не можеха да направят.

Джейк отново погледна небето. Бързо потъмняваше.

Той механично си припомни какво трябва да направи, ако катапултирането се окаже неуспешно — в случай, че катапултът не придаде на самолета достатъчна скорост за излитане. След това се прехвърли на двигателите. Докосна с пръст бутона за аварийно изхвърляне на подвесните резервоари, прокара ръка по РУД-овете и се протегна към ръчката за турбината. Всяко движение трябваше да бъде бързо и сигурно — нямаше място за несръчност, за мислене какво точно трябва да се направи. Трябваше да действа инстинктивно и безпогрешно.

Отпред още се занимаваха с А-7. Хайде, момчета!

Чувстваше, че плановете му се осуетяват. Полагаше му се този „розов полет“. И ако момчетата не спазят графика, щеше от първия път да е като с вързани очи в бункер за въглища.

— Става доста тъмно — за негово огромно неудоволствие отбеляза Флап.

Пилотът хвърли поглед към събралите се под носа на Корсеъра хора и нетърпеливо се намести на седалката си.

— И все пак защо остана във Флота?

Ама че дрънкало е този Ле Бо!

— Щото ям лайната с лъжица — сепнато отговори Графтън.

— Да, виждам, че ти харесва. Колкото до мен, аз съм прекалено тъп, за да направя кариера навън. Или Морската пехота, или нищо. Обаче ти изглеждаш по-умен от мен, та затова те питам.

— Затвори си кречеталото, а?

Джейк удари с юмрук по командното табло и се обърна към дузината мъже, които се въртяха около Корсеъра.

— За Бога, изстреляйте го или го махнете от катапулта. До утре ли ще висим тук?

Появи се боцман Мулдовски. Той започна да крачи по палубата и гневно да жестикулира. Махнете го! Махнете го от катапулта.

Така и стана. Корсеърът освободи катапулта и Джейк намести Интрудъра на мястото му. Хидравличното бутало с удар обра луфта на совалката, пилотът освободи спирачките, даде излетен режим, хвана се за катапултната ръкохватка, провери органите за управление, предкрилките и задкрилките, след това параметрите на двигателите...

Време е.

Джейк включи светлините — нощния еквивалент на знака за дежурния на катапулта. Намествайки глава на облегалката, видя как Флап показа среден пръст на Мулдовски.

Дум!

Претоварването ги залепи към седалките и Джейк изкрещя по СПУ-то:

— Йе-е-е!

Вече бяха във въздуха. Все пак хванаха „розовия“ полет! Е, не съвсем, но достатъчно розов.

Двигателите работят, предупредителните светлини не светят, тангаж осем градуса — погледът му машинално обхвана всичко това, докато се протягаше към лоста за колесника, за да го дръпне нагоре.

С прибирането на колесника самолетът постепенно набра скорост и пилотът се обади по радиото:

— Боен Ас 511, след излитане.

— Прието, 511 — обади се диспечерът, седнал пред огромния радарен екран в командния пункт, дълбоко във вътрешността на кораба.

— Набирайте шест хиляди в този курс. Искам да направите зона на радиал12 едно три пет. Начало на захода за вас — седемнайсета минута.

— 511, направо в набор на шест, после зона на радиал едно три пет до седемнайсета.

Джейк премести левия си палец от бутона на предавателя върху СПУ-то и отвори уста да смъмри Флап заради жеста му към боцмана, но навигаторът го изпревари:

— Гооосподи, за малко да катапултирам при излитането! Какъв, по дяволите, беше този рев, дето го нададе?

— Аз...

— Проклет глупак! Бях на косъм от катапултирането! Можех да се удавя! Ако корабът беше минал отгоре ми, нямаше да си толкова щастлив. Да крещиш по СПУ-то като дива котка, на която са опарили задника — това е най-тъпото нещо, което някога...

Джейк Графтън изчака предкрилките и задкрилките да се приберат, след това се протегна и рязко дръпна куплунга от маската на Флап.

Тишина. Божествена тишина.

Проклет да си, скапаняко Доновън! Върви по дяволите!

Нощта се спусна бързо. Светът свършваше до стъклото на фанара. Светлините на върховете на крилата слабо осветяваха тъмнината, но Джейк трябваше да обърне глава, за да обхване с поглед стреловидните крила, а точно сега нямаше голяма възможност да се оглежда. Летеше по прибори: следеше стрелката на ТАКАН-а13 да сочи накъдето трябва, стрелката на вертикалната скорост да не мърда, компасът — също, крилете да са хоризонтални. Всичко това изискваше повишена концентрация. След пет минути пилотът реши, че му стига, и се протегна към автопилота. Той отказа да се включи.

Може би прекъсвачът на захранването беше паднал. Джейк опипа таблото между него и навигатора. Не. Всички прекъсвачи бяха включени.

Той натисна бутона за стабилизация на височината още три пъти и тихо, под носа си, изпсува.

„Добре, значи трябва да управлявам на ръка този паметник на техническото осигуряване в Морската пехота.“

Джейк прелетя зададената позиция — 16 мили на радиал едно-три-пет — и изпълни стандартно влизане в зоната за изчакване. Долитайки обратно към 16-ата миля, той намали газта, докато разходомерите паднаха на две хиляди паунда в час. Знаеше, че този разход на гориво скоро ще даде 220 възела по прибора — най-икономичната скорост на самолета.

Точно на 16-ата миля пилотът включи хронометъра и започна ляв завой. „Ще въртим без куката — първият заход е с простартиране — само за тренировка.“

Когато отново се приближи до зададената позиция, символите на авиохоризонта оживяха и започнаха да му дават напътстващи команди от компютъра на самолета. Флап! Джейк хвърли поглед към него. Навигаторът беше навел глава към тубуса14 на радара, и въртеше копчетата. Наистина отчетените мили съвпадаха с данните от далекомера на ТАКАН-а.

— Чуваш ли ме? — попита пилотът.

— Да.

— Благодаря ти за помощта.

— Не си прави труда.

— Автопилотът отказа.

— Забелязах.

Тук, в интимната нощна обстановка на кабината, те приличаха на отдавна женена двойка.

„Има и по-лоши места от този свят на стрелки, циферблати и светещи лампички — помисли си Джейк. — По-лоши места...“

Точно в седемнайсетата минута той за трети път прелетя точката, отвори въздушните спирачки и отпусна носа. Начало на захода. А-7, който бе изчаквал на пет хиляди фута, летеше на минута пред тях.

Джейк предаде:

— 511 напусна зоната в едно-седем, гориво 7,6.

— Прието, Боен Ас 511. Продължавай.

На пет хиляди фута височина Джейк намали снижението. Флап се обади по радиото:

— 511, хоризонтално.

— Прието, 511. Превключи бутон едно-седем.

Флап смени радиочестотите. Джейк внимателно наблюдаваше стрелката на ТАКАН-а и в случай на необходимост правеше корекции, за да се задържи на радиала. Скоро достигна 1200 фута. На десет мили спусна колесника и задкрилките. Това допълнително намали скоростта на самолета. Джейк провери индикацията за колесника и задкрилките. След малко скоростта се стабилизира на 120 възела. Флап изчете контролната карта преди кацане и Джейк отговори на всеки пункт.

Седем хиляди и петстотин паунда гориво. Той отвори главния резервоар и изпусна хиляда паунда в атмосферата. Ако беше изчислил правилно, щеше да мине над рампата точно с шест хиляди — максималното гориво за кацане на самолетоносач.

Джейк нагласи реостата на индикатора на ъгъла на атака — малка редица от светлинки в предната част на кабината — отляво, точно пред него. Тези светлинки показваха въздушната скорост, която сега беше малко нараснала. Желаната от него скорост бе 118 възела, затова той намали леко, после отново даде газ. Индикаторът посочи зададената скорост. Джейк провери скоростомера. Точно 118. Добре.

Ето го и корабът — ето там! Той изникна от черната Вселена като малки бели и червени светлинки, все още неясни и безформени. О, сега вече Джейк виждаше очертанията на полосата за кацане и малките червени светлини на кърмата, които му помагаха за посоката. Топката отляво на полосата за кацане, която му даваше визуална глисада, още не се виждаше.

— 511, намираш се малко под глисада, малко в ляво. Поправка надясно, на глисада... на глисада...

Когато му съобщиха за глисадата, Джейк отвори въздушните спирачки и се концентрира изцяло върху приборите. Трябваше да достигне и задържи шестстотин фута снижение, да държи курса, приборната скорост, крилете — хоризонтални, за да може самолетът да лети по идеалната траектория.

— Виждам топката — му каза Флап след две мили. Диспечерът се обади:

— Отклонение вляво. Коригирай.

Пилотът коригира курса, след това погледна напред. Да, от малките светлинки виждаше, че се е отклонил наляво. Когато отново излезе на правата, той отстрани корекцията. Носът на самолета продължаваше да сочи леко надясно от полосата за кацане. Това беше необходимо, тъй като вятърът не духаше точно по полосата — тя бе завъртяна на десет градуса вляво спрямо кила на кораба. С изключение на един случаен поглед напред, Джейк през цялото време следеше уредите.

— 511, три четвърти миля, докладвайте топката.

Пилотът погледна през предното стъкло. Ето я топката — в центъра между зелените бази. Курсът изглеждаше добър. Джейк включи микрофона и каза:

— 511, топка на Интрудър, 6,0.

Отговори му Скидмор — дежурният ръководител-кацане:

— Прието, топка. Изглеждате добре.

Топката се виждаше заедно със зелените хоризонтални бази. Когато бялата топка излезеше над базите, самолетът се намираше над глисада. Ако отидеше под тях, самолетът летеше ниско. Ако беше прекалено ниско, топката ставаше червена, кървавочервена — ясно предупреждение за неизбежна гибел, ако самолетът веднага не се качи на глисада. Задният край на кораба — рампата — беше в зоната на червената светлина и срещата с нея би била фатална за всеки.

Но колкото и важно бе да се поддържа точно глисадата, още по-важен бе правилният курс. Полосата за кацане беше 115 фута широка, а разпереността на крилете на А-6 — 52. Краищата ѝ бяха очертани от ограничителни линии, с наредени зад тях самолети. Носовете им и от двете страни стигаха почти до ограничителните линии. За да приземиш самолета, трябваше буквално да се промъкнеш в пролуката между спрените самолети.

Джейк трябваше внимателно да следи приборната скорост. Индикаторът на ъгъла на атаката много му помагаше. Беше нагласен така, че пилотът да го вижда, докато следи сигналите за направлението и глисадата. Всяко отклонение изискваше незабавна реакция от него, защото се отразяваше на вертикалната скорост и по този начин му пречеше да държи топката между базите. Недостатъчната скорост при прелитане над рампата беше коствала живота на мнозина авиатори от Флота.

Топката, направлението, ъгълът на атака — докато приближаваше кораба, очите на Джейк бяха в непрекъснато движение. В непосредствена близост пилотът се концентрира изцяло върху направлението и топката. Когато мина над рампата, той закова топката в средата — до опирането.

Колесникът се удари в палубата и носът се тръсна надолу. Джейк Графтън обра въздушните спирачки и незабавно премести ръчките напред до упорите. Ръководителят-кацане крещеше по радиото: „На втори, на втори, на втори!“, в случай, че пилотът забравеше да даде газ или да потегли лоста преди ръба на палубата.

Джейк не забрави. Двигателите работеха с пълна мощност, когато Интрудърът се откъсна от палубата и отново потъна в мрака на нощта. Джейк задържа лоста назад, докато тангажът достигна десет градуса и се увери, че вертикалната скорост е положителна. Самолетът изкачваше. Колесник. Скоростта премина 185 възела — предкрилки и задкрилки.

А сега следваха шестте кацания.

Диспечерът му нареди да заеме 1200 фута височина и го обърна по дългата страна — обратно на курса на кораба. Скоростта се стабилизира на 220 възела. Джейк се протегна към лоста за куката и го дръпна. Куката се спусна.

Диспечерът го бе насочил така, че да излезе на финала на осем мили. Това беше добре. Веднага щом изправи от завоя, Джейк спусна колесника и задкрилките. Отново се концентрира изцяло върху скоростта и височината, беше заковал радиала от ТАКАН-а и тримува самолета, докато бе необходимо той само да му помага с леко побутване на лоста, за да парира въздушните вихри и течения. Това беше прецизното пилотиране, всяка небрежност можеше мигновено да доведе до фатален край.

— 511, наближаваш глисадата... 511, на глисада... три четвърти миля, докладвай топката.

— 511, топка на Интрудър, 5,6.

Дълбоко във вътрешността на кораба, в командния пункт, един моряк със слушалки на главата записа с мек жълт молив на плексигласовата дъска пред себе си „5,6“ и времето. До цифрите стоеше надпис, който гласеше: „Графтън, 511“. Морякът пишеше отзад напред, за да могат началник-смяната, командирът на авиоотряда и другите наблюдатели, седнали мълчаливо от другата страна на дъската, да разчитат буквите и цифрите. Те наблюдаваха мониторите и от време на време поглеждаха към дъската.

Мониторите показваха картина от камерата, инсталирана на оста на полосата и насочена назад и нагоре по глисадата. В този момент на екрана се видяха светлините на А-6 на Джейк, точно върху кръста, с който се показваше идеалното положение по курс и глисада. С приближаването на самолета светлините станаха по-отчетливи.

Горе, на върха на острова се намираше Кулата — царството на старши ръководител-полетите. Сега в малката му империя беше много тихо, защото целият въздушен трафик се контролираше по радиото от командния пункт, но двамата матроси, застанали зад стола на Шефа, бяха заети. Единият държеше бинокъл, фокусиран на глисадата. Той видя приближаващия се Интрудър, идентифицира го и монотонно издекламира:

— Приготви три шест нула, А-6.

Независимо от количеството гориво в самолета, арестерът винаги се нагласяваше за максимално тегло на кацане, в случая с А-6 — за 36 000 паунда. Другият матрос — отляво, записа данните в дневника си и повтори по микрофона, който висеше на гърдите му:

— Приготви три шест нула, А-6.

Шефът — винаги старши офицер — седеше във високо кресло, заобиколен от големи бронирани прозорци. Той слушаше радиото и командите на застаналите зад него моряци и подсъзнателно отбелязваше съответствието им с това, което виждаха очите му и което чуваше от диспечера на подхода: че към топката лети А-6 с максимално тегло на кацане 36 000 паунда.

Отдолу, под полосата, в четирите машинни отделения на арестера стояха матроси, които бяха на връзка с Кулата. Всеки от тях завъртя по едно колело, с което механично настрои машината си за 36 000 паунда, и след това се провикна:

— Първа машина на три шест нула, А-6.

— Втора машина на три шест нула, А-6. И така нататък.

Когато четвъртият и последен машинен оператор докладва, че машината му е нагласена, матросът в Кулата извика:

— Всички машини готови, три шест нула, А-6.

Шефът прие рапорта.

На пътеката покрай полетната палуба зад острова, от дясно на полосата за кацане стоеше морякът, който привеждаше в изходно положение машините на арестера, след като се задействаха. Той също бе на връзка с Кулата и след като му докладваха за четвъртата машина, извика на дежурния офицер на арестера, който стоеше горе на палубата точно на дясната ограничителна линия:

— Всички машини готови, три шест нула, А-6.

Офицерът на арестера погледна към глисадата. Да, това беше А-6. Погледна напред към палубата. Полосата беше свободна. Нито един самолет не се подаваше извън ограничителните линии, нямаше хора. Той натисна спусъка на ръкохватката в дясната си ръка.

На двайсетина фута от платформата на РК-то, отляво на полосата, червената светлина угасна и се появи зелена. Дежурният РК тази нощ — Хю Скидмор — видя това и извика на останалите ръководители-кацане:

— Чиста полоса!

Те повториха:

— Чиста полоса!

Всичко това отне около петнайсет секунди. Корабът беше готов да посрещне кацащия А-6. Сега Джейк Графтън трябваше само да насочи самолета си към тясната ивица пространство, където го чакаше въже №3...

Опитваше се. Движеше лоста и ръчките като виртуоз. Навлезе в завихрянето зад острова. Самолетът се разтърси и пилотът даде газ, а след това бързо намали, веднага щом премина в спокойния въздух над рампата. Продължи, целейки се в малкото, дебело осемнайсет инча прозорче, над което чакаше третото въже. Осемнайсеттонният самолет се приближаваше със скорост 118 възела, с висяща зад основния колесник кука...

Хю Скидмор навлезе на пет фута в полосата за кацане. Той държеше до ухото си слушалки, свързани посредством дълъг кабел с корабното радио. Пред платформата му имаше монитор, към който Скидмор поглеждаше от време на време, за да се увери, че самолетът се насочва правилно за кацане. Той чуваше гласа на диспечера от подхода, можеше да чува и да говори с Джейк Графтън. Но нямаше какво да му съобщава. А-6 се движеше като по конец. Ето че се появи. Мина над рампата.

Когато колесникът се удари в палубата, жълтата топка се намираше точно в центъра. Тя изчезна от базите, Джейк даде докрай газ — и куката се закачи — като че ли всичко стана едновременно. Претоварването хвърли пилота и навигатора напред. Интрудърът А-6 се закова на място само след двеста и шейсет фута.

Той се тресеше, опънал до край въжето на арестера. Джейк даде двигателите на малък газ и реакцията на въжето тласна самолета назад.

Стартьорът вече беше на двайсет фута навътре в полосата и сигнализираше с палките си на пилота да вдигне куката. Когато видя, че куката на самолета се вдига, той описа широк кръг с едната палка. Това беше сигнал за оператора на арестера, който стоеше на пътеката до полетната палуба, да приведе машината в изходно положение.

Матросът се подчини: хвана лоста за машина номер три и го натисна. Тъй като лостът беше свързан с хидравличния клапан на машината посредством жица, дълга триста фута, натискането му изискваше известно усилие. Когато лостът с дължина цял ярд бе на достатъчно разстояние от преградата, матросът скочи върху него с цялата си тежест, за да го смъкне надолу под ъгъл 90 градуса.

А-6, който току-що беше кацнал, вече напускаше полосата с прибрани криле. Преди опашката на самолета да пресече ограничителната линия, операторът на третата машина каза: „Заредено“, матросът слезе от лоста и го остави да се върне на място. В този момент сигналистът от Кулата се обади:

— Приготви две седем нула А-7.

На платформата на РК-то Хю Скидмор се наведе към помощника си — тази нощ това беше Риъл Маккой.

— Дай му о’кей на трето въже. На финала излезе малко в ляво. Маккой записа набързо в джобния си дневник следното: „511 ОК3 (ФМЛ)“.

След това двамата насочиха вниманието си изцяло към приближаващия А-7 и зачакаха сигнал, че палубата е чиста.

Второто катапултиране мина добре. Беше тъмно като в рог. Джейк тримува самолета на 1200 фута височина и по команда от диспечера пое по дългата. Задържа скоростта на 250 възела, докато диспечерът не му каза да спуска механизацията15. Пилотът започна и в същото време получи команда да изпълнява третия завой. Наложи се да променя конфигурацията в завой: едновременно да намалява скоростта и отново да тримува, като се опитваше да се задържи на необходимата височина. Загуби сто фута и Флап незабавно отбеляза това.

Джейк нищо не каза, просто продължи да се занимава със самолета. „Това е то висшата лига. Трябва да умееш всичко и да го правиш добре. Флап има право да се обажда.“

Скъсеният заход го завари неподготвен, когато излезе на глисада. Тайната на добрия заход е добрият старт по глисада, а Джейк не успя да го направи. Нямаше достатъчно мощност и това предизвика слизане отдолу. Когато отново вкара топката в центъра, скоростта му избяга. Той не беше я оправил съвсем и навлезе с недостатъчно газ във вихрите зад острова. Пилотът увеличи мощността. Оказа се недостатъчно. Топката остана малко ниско, когато колесникът докосна палубата.

— Задоволителен на второ въже — каза Джейк на Флап, когато освобождаваха полосата.

Старшина трети клас Джони Арбогаст обичаше работата си. Той отговаряше за трета машина на арестера. Тя беше най-натоварената и следователно изискваше най-много грижи. И все пак Джони Арбогаст обичаше тази машина.

През пролетта, в един ленив дъждовен ден в пристанището командирът му бе изчислил колко енергия погасява една машина при кацане на Ф-4 „Фантом“. Доколкото Джони си спомняше, излезе девет милиона фунтофута16. Девет милиона са много, каквото и да си говорим. Но, човече, тези самолети караха машината да пее!

Както и да я погледнеш, машината на арестера беше гениално изобретение. Джони Арбогаст беше момчето, което управляваше третата машина на „Колумбия“, и това си беше факт. Така поне му се струваше на него, син на заварчик от Котула, Тексас, който трябваше да се бори за всичко в своя живот.

Машината се състоеше от огромно хидравлично бутало, което се намираше във вътрешността на стоманен цилиндър с диаметър близо трийсет инча, поставен напречно на корабния кил. Дългият почти петдесет фута цилиндър с бутало стоеше в огромна стоманена рамка. Около буталото бяха намотани два кабела, дълги хиляда и двеста фута с дебелина едно цяло и пет осми от инча, усукани от стоманени нишки. Тези два кабела минаваха през макари, поставени в двата края на бутало, и го натискаха в цилиндъра, предавайки енергията на самолета, уловен на полетната палуба над главата на Джони. Количеството течност — чист етилен гликол или антифриз, — изтласквано от буталото извън цилиндъра през регулируема бленда, контролираше спирането на самолета. Джони нагласяше блендата за всяко кацане по заповед от Кулата.

За да бъде поддържано постоянно напрежение на въжето, когато самолетът на полетната палуба го опъва, двата му края бяха захванати за два демпфера, които сработваха едновременно. Тези бутала с дължина петдесет фута, поставени в цилиндри с диаметър около дванайсет инча, обираха хлабината в задния свободен край на машината, като по този начин държаха въжето постоянно опънато в системата.

Когато за пръв път се появи на борда на „Колумбия“, Джони остана впечатлен от историята, която му разказа командирът, за това как по време на арестиране единият демпфер скъсал крепителният си болт. Освободилият се демпфер, голям колкото телеграфен стълб, пробил алуминиевата преграда на машинното отделение, излязъл в коридора на ниво 0-3 и разсякъл на две един моряк, който отивал на обяд. Стоманеният кабел на демпфера минал като коса през преградите на дузина офицерски каюти, сякаш били от хартия. Демпферът се завъртял на 180 градуса и се върнал в машинното отделение, като се забил в машината като огромно копие. Из отделението се разхвърчали макари. Върху оператора се посипали късове разтопен метал. Всичко станало за около секунда и половина. За щастие самолетът на полетната палуба бил спрял, преди освободилият се кабел да се измъкне изцяло от машината, но машинното отделение било опустошено, а операторът бил откаран в лазарета в критично състояние.

В резултат на тази кратка история Джони Арбогаст разви навика да оглежда демпферите след всяко задействане. Тази нощ, след като нагласи машината за А-6, той забеляза нещо, което никога досега не беше виждал. Когато демпферите се прибраха обратно в цилиндрите след последното кацане, стоманеният кабел на единия се беше извил и излязъл с около шест инча от съединителната муфа, която свързваше края на кабела с буталото, подобно на градински маркуч.

Джони Арбогаст гледаше и не знаеше дали да вярва на очите си. Да, извивка.

Ако тази машина се претовари, кабелът може да се скъса точно тук, на извивката!

Джони взе в ръце микрофона, който висеше на гърдите му. Натисна бутона и изломоти:

— Номер три извън строя. Номер три не е готова.

— Какво? — обади се операторът от края на палубата, който вече беше съобщил на дежурния офицер на арестера, че всички машини са готови. Бе предал съобщението преди около половин, може би дори една минута.

— Номер три не е готова! — изрева Джони Арбогаст в микрофона си. — Полосата не е свободна!

И след това Джони постъпи така, както би постъпил всеки разумен човек: бързо свали наушниците и микрофона и хукна да се спасява.

Горе на пътеката около палубата операторът извика на дежурния:

— Номер три не е готова.

Офицерът все още беше на дясната ограничителна линия на полосата и не чу какво му каза операторът. Той погледна към приближаващия се А-6 и се наведе към моряка, който също гледаше през рамо към самолета. Самолетът беше почти над рампата.

— Полосата не е свободна! — крещеше морякът, опитвайки се да надвика нарастващия шум от двигателите на А-6.

Реакцията на офицера на арестера беше автоматична. Той свали пръста си от спусъка на ръкохватката и извика:

— Какво не е наред, по дяволите?

Над платформата на РК-то отвъд полосата за кацане зелената светлина, сигнализираща „чиста полоса“ угасна и се появи червена: „палубата не е свободна“.

Хю Скидмор съсредоточено наблюдаваше Интрудъра А-6, който почти бе достигнал рампата, когато с периферното си зрение забеляза червената светлина. Трябваше мигновено да вземе решение. Нямаше как да разбере защо палубата не е готова — знаеше само, че това е така. Можеше някой самолет да е излязъл на полосата или човек да е навлязъл в опасната зона... Можеха да се случат стотици неща и всички те бяха опасни.

Затова Хю Скидмор натисна червеното копче на ръкохватката си и включи червените мигащи светлини над топката. В същото време изрева по микрофона:

— На втори, на втори!

Блесналите светлини и радиосъобщението едновременно долетяха до съзнанието на Джейк Графтън. Реакцията му беше автоматична. Той даде докрай газ, обра въздушните спирачки и дръпна назад лоста за управление.

За разлика от буталните, реактивните двигатели не могат моментално да увеличават мощността: оборотите се увеличават с увеличаване на количеството гориво в горивните камери, което не може да става мигновено поради опасност от преобогатяване на горивната смес и откъсване на пламъка. А мощността зависи от оборотите. Тази нощ дърпането на лоста назад и постепенното увеличаване на мощността направи пропадането на А-6 по-полегато, след това го спря... на четири фута от палубата.

Ревящият самолет мина над третото въже с вдигнат нагоре нос, прибрани въздушни спирачки, с двигатели, излизащи на пълна мощност, но с висяща кука.

От позицията си близо до кърмата офицерът на арестера с ужас видя как куката докосна третото въже и след това закачи четвъртото. За миг самолетът продължи напред, а после сякаш замря във въздуха.

Борбата беше неравностойна: самолет с тегло осемнайсет тона се опитваше да издърпа кораб с тегло 95 000 тона. Корабът спечели. Самолетът падна като камък.

Когато прие командата за минаване на втори кръг, Джейк Графтън инстинктивно разбра, че вече е твърде късно. Корабът стоеше точно пред него, изпълвайки предното стъкло на фанара. Той запази оптимален ъгъл на атаката — по индикатора, дърпайки лоста назад и се опита да сгъне РУД-овете около упорите.

Джейк намери някак си копчето на СПУ-то, натисна го с левия си палец и изкрещя на Флап:

— Вдигни куката!

Но самолетът вече губеше скорост. Индикаторът на ъгъла на атаката показваше недостатъчна скорост и той хвърли поглед към циферблата на дублиращия прибор на таблото — тъкмо навреме, за да види как стрелката се движи в посока, обратна на часовниковата стрелка, към края на скалата.

В този миг се сгромолясаха от четири фута на палубата.

Ударът силно блъсна главата му напред, залепи го за седалката и го зашемети.

Джейк вдигна глава и опита да фокусира погледа си. Обзе го вледеняващ ужас. Спряхме ли? Или ще паднем от палубата? Замаян и уплашен до смърт, той не беше в състояние да види приборите в кабината и инстинктивно потегли лоста за осем градуса тангаж, като остави двигателите да работят на пълна мощност.

Старши ръководител-полетите избухна по радиото.

— Исусе Христе, защо го прати на втори толкова късно?

На платформата на РК-то Хю Скидмор едва успя да намери копчето на микрофона си, докато наблюдаваше безплодните усилия на А-6, който опъваше четвъртото въже с двигатели на пълна мощност. По някакво чудо самолетът бе останал цял-целеничък. Тук, на сто ярда зад двете реактивни сопла, шумът бе страхотен без защитен шлем: от оглушителния рев чак вътрешностите му се тресяха.

Без да дочака отговор от Скидмор, Шефът кресна по радиото на Джейк Графтън:

— Уловихме те, момче. Отнеми тия двигатели!

Изминаха дълги секунди, преди пилотът да се подчини. Накрая, след като го направи, Шефът се сети за Скидмор:

— РК, ако някога отново пратиш самолет на втори кръг толкова близо до този проклет кораб, аз лично ще дойда и ще хвърля глупавия ти задник зад борда. Разбра ли ме, безмозъчно копеле?

Скидмор овладя гласа си.

— Палубата не беше свободна, Шефе.

— По-късно ще се разправяме. Отпрати следващия на втори, за да успеем да откачим тоя разнебитен А-6 и да почистим лайната от кабината.

Самолетът, който се готвеше за кацане, беше още на половин миля от кораба, но Скидмор се подчини и включи червените светлини за минаване на втори кръг. След това чу, че двигателите на закачилия се на въжето А-6 заглъхват — пилотът беше затворил стоп-крановете.

Дежурният на арестера вече беше събрал хората си на палубата. Те разглобяваха машина номер три. От тук нататък кацанията щяха да се правят само с три машини.

Скидмор се обърна към Риъл Маккой.

— Мисля, че аз ще опера пешкира.

Маккой продължаваше да гледа напред към А-6. Момчетата с жълтите ризи закачаха предния колесник на самолета за влекач. Той се обърна към Скидмор, който го гледаше в лицето.

Трябваше да каже нещо.

— Изглежда, че Шефът е станал с гъза нагоре. Скидмор кимна към кърмата.

— Мислех, че ще успее. Не предполагах, че е толкова близо.

— Е...

— О, по дяволите!

Джейк Графтън разтриваше врата си в служба „Движение“ — помещението под острова, откъдето се управляваше движението на всеки самолет на кораба. До него стоеше Флап Ле Бо. Някой се обаждаше на дежурния — най-вероятно човек от Оперативния контрол. Диспечерът слуша известно време, след това се наведе към Джейк и каза:

— Необходими са ти още две кацания. Злополуката ти беше четвъртото.

— Да.

— Ако се чувстваш готов, ще ти дам друг самолет и ще можеш да направиш последните си две кацания. А можеш и да изчакаш, докато пристигнем на Хаваите, където отново ще проведем цялата нощна подготовка. От теб зависи. Как предпочиташ?

Джейк попи с ръкав потта от челото и очите си.

— А може ли утре вечер? — попита той.

— Капитанът няма да държи кораба тук, близо до брега, само заради един пилот. Трябва да се отправим към Хаваите.

Джейк кимна. Основателна причина. Той разкърши рамене и бавно завъртя глава.

Страхът си беше отишъл. Е, добре — паниката. Но беше свършила. Още изпитваше последиците от адреналиновия шок, но това бе нормално.

— Добре съм — каза пилотът на дежурния, който се обърна да предаде съобщението.

Флап дръпна Джейк за ръкава.

— Не си длъжен да го правиш тази нощ. Сега няма война. Няма никакво значение дали ще зачетеш тази нощ или след седмица на Хаваите.

Джейк го погледна. Лекомисленото конте и непукист, с когото бе летял досега, го нямаше. Човекът до него беше сериозен, наблюдателен, интелигентен и се владееше напълно. Сигурно това беше легендарният Флап Ле Бо.

— Мога да се справя. Ти добре ли си?

— Добре съм, ако и ти си добре.

— Аз съм добре.

— Днес ти досаждах, само за да видя дали можеш да издържиш на малко напрежение. Видях, че можеш. Не си длъжен да доказваш нищо на никого.

Джейк поклати отрицателно глава.

— Трябва да опитам сега, за да знам следващия път, че мога да го направя.

На лицето на Ле Бо се появи следа от усмивка. Той едва забележимо кимна и се обърна към дежурния.

— Кой самолет ще ни дадат, диспечер? Попитай кратуните от четвърто и им кажи да донесат тук техническия дневник.

— „Ако обичате, сър!“

— Разбира се, сър. И нима пропуснах да кажа „ако обичате“? Какво ми става? Сигурно още съм уплашен. Знаете ли, още два инча — и щяхме да се превърнем в пудинг с шоколад и ванилия. Ако бяхме паднали два инча по-надолу, трябваше да ни събирате с лъжици. Ще напиша благодарствено писмо до Исус. Благодаря на Бога, това беше истинско изпитание, амин! Чувствам се прероден, амин! Може би нашето неочаквано избавление и моят екстаз са предизвикали известна небрежност в обноските ми на военен. Извинявам се. Разбирате, нали, сър?

— Екстаз! Каква тъпотия! Върви да седнеш ей там в ъгъла, запази благодарностите за себе си и си затваряй устата, докато празноглавите ти приятели донесат дневника, за да го прочете твоят пилот. Той може да чете, нали?

— О, да, сър. Той е от Флота, не от Морската пехота. Получил е солидно средно образование. Майка му ми каза, че е имал доста добър успех в училище, преди да...

Джейк Графтън се сети, че е жаден и има нужда да пусне една вода. Той излезе навън, за да реши и двата проблема.

Докато пиеше вода от чешмата в коридора пред служба „Движение“, пилотът осъзна, че до него стои подполковник Халдейн. Тази нощ Халдейн беше в униформа, а не в летателния си костюм. Наградите от кампаниите, в които бе участвал, окачени под златния знак на пилот от Флота, образуваха внушително цветно петно отдясно на гърдите му.

— Какво стана? — попита той Джейк.

— Късно ме пратиха на втори, сър. Бях почти, или всъщност направо над рампата. Както и да е, единственото, което разбрах тогава, беше, че свети червено и че РК-то крещи. И направих каквото трябва. Просто бях прекалено близо.

Докато Графтън говореше, Халдейн го гледаше в очите. След като млъкна, подполковникът продължи да го наблюдава напрегнато още пет секунди и накрая попита:

— Направи ли всичко както трябва?

Джейк Графтън тежко преглътна. Този ден просто не му вървеше.

— Не, сър. Знаех, че сме минали точката за минаване на втори, затова се концентрирах върху топката и курса. Когато светнаха червените, трябва да съм се стъписал за част от секундата. След това реагирах автоматично — тангаж, прибрах въздушните спирачки, дадох газ докрай. Режимът и спирачките — добре, но не трябваше да увеличавам тангажа. Трябваше да го изпълня като простартиране, а не като нормално минаване на втори.

Халдейн наведе глава един милиметър надолу — леко кимване.

— Готов ли си за още две кацания?

— Мисля, че да, сър.

— Ако не искаш да летиш сега, ще те подкрепя. Без обяснения.

— Искам да летя сега, сър, ако ни дадат самолет.

— Колко кацания на самолетоносач имаш досега?

— До днешния ден триста двайсет и четири, сър.

— Колко от тях са нощни?

— Сто двайсет и седем, ако не се лъжа.

Халдейн кимна и каза:

— Първото нещо, на което си обръщам внимание след подобна критична ситуация е разпределението на вниманието. Като наблюдавам само един прибор, изоставам от събитията, от това, което става със самолета. Човек трябва наистина доста да се напъне, за да остане в течение на нещата.

— Да, сър — отговори Джейк и се усмихна.

Хареса му как Халдейн даде себе си за пример. Това е то класата.

— Ще го запомня, шкипер — добави пилотът.

— Добре — каза подполковникът и влезе в „Движение“, за да говори с диспечера.

— Благодарствено писмо до Исус, значи?

— Това беше най-доброто, което можах да измисля в момента. Не ми се сърди.

— Амин — въздъхна Джейк и направи опит да се отпусне. Те седяха на опашка пред първи катапулт зад дефлекторния щит и чакаха заминаването на един А-7. Джейк потегли авиохоризонта подсъзнателно и се намести удобно на седалката.

Още не можеше да се отърси от шока, но това състояние му беше познато и той се постара внимателно да огледа всичко. Крилете фиксирани, предкрилките и задкрилките — спуснати, стабилизаторът — нагласен, теглото — потвърдено, наместване в совалката, газ докрай, спирачките освободени, не забравяй катапултната ръкохватка, проверка на управлението, разходомери, обороти, температури... Светлините включени и... дум! Понесоха се по катапулта към мрака.

Краят на рампата. Тангаж, колесник, изкачване...

Всичко вървеше добре, докато не тръгнаха към топката. Джейк не можеше да стабилизира самолета. Беше прекалено нервен. Всяка корекция, която правеше, бе твърде голяма; всяка контракорекция — преувеличена. Самолетът играеше под и над глисада, ту се ускоряваше, ту забавяше. Прелетя рампата, разклащайки крилата, защото до последно се опитваше да нагласи курса. Всичко това плюс недостатъчно скорост стана причина да се закачи за второто въже.

На последния заход всичко се повтори. Тогава Джейк си даде сметка, че е напълно изтощен.

— Успокой се — каза му Флап, когато наближиха кораба.

— Опитвам се. Хайде, по дяволите, просто да приключваме с това, а?

Когато минаха над рампата, пилотът наведе носа и за по-сигурно леко намали газта, за да не го пратят на втори. Получи се, но на първото въже.

Едва успя да се измъкне от кабината. Беше толкова уморен, че му беше трудно да върви по палубата.

— Още един ден — още един долар — бодро каза Флап.

— Нещо такова — измънка Джейк, но толкова тихо, че Флап не го чу. Няма значение.

— Късно те пратих на втори, съжалявам — каза Хю Скидмор на Джейк в стаята за инструктаж. Рьководителите-кацане го чакаха, когато Графтън влезе там. Мониторът, поставен високо в ъгъла на стаята, беше включен и въртеше запис на злополуката — отново, отново и отново. Там беше и подполковник Халдейн. Стоеше мълчаливо, не проронваше и дума. Джейк и ръководителите-кацане гледаха записа два пъти.

— Имаш дълг към мен, Скидмор.

— Като се изключи този малък провал, първото ти кацане с простартиране беше о’кей, първото арестиране — о’кей, второто — задоволително, третото — о’кей. Петото кацане беше задоволително, а последното — незадоволително. За малко да те отпратя. Не искам повече такова нещо — търсене на палубата...

Скидмор погледна шкипера и словоохотливостта му секна. Задоволи се само с думите:

— Мисля, че при последното кацане беше малко уморен.

Джейк кимна. Накрая беше допуснал грешка и не се гордееше с това.

— При последното кацане наистина търсих палубата. Съжалявам!

Опита се да свие рамене, но нямаше достатъчно сили.

— А инцидента?

— Задоволително.

— Задоволително ли? Почакай малко...

Графтън знаеше, че е безполезно да спори с началството, но този заход му бе струвал прекалено много.

— Аз се движех добре, преди всичко да отиде по дяволите.

— Не чак толкова добре. По средата имаше малко по-висок режим и това те ускори ненужно. Направи корекция, но прекали. Когато наближи рампата, ти се движеше бавно и щеше да се закачиш за второто въже. Тогава те отпратих.

— И как реши, че е точно така?

Намеси се Риъл Маккой:

— Джейк, ако се движеше право към топката, преди да те отпратим, при минаването на втори щеше да пропуснеш всички въжета. Незабавното увеличаване на режима щеше просто да ти позволи нормален втори кръг. Хю е прав. Беше с половин топка по-ниско и отиваше още по-ниско, когато получи заповедта. Това кацане щеше да бъде „задоволително“ на второ въже. Виж отново записа. По-внимателно.

Джейк се предаде.

— Отстъпвам пред мнението на специалистите.

— Следващия път дръж топката в центъра, а?

Намеси се и Флап Ле Бо.

— По-добре да няма следващ път. Ако пък има, вие, задници такива, ще трябва да се спасявате с плуване, преди да съм слязъл от самолета — той сякаш не забелязваше присъствието на Ричард Халдейн.

Джейк хвърли поглед към подполковника, за да види как последният реагира на всичко това. Халдейн привидно не реагираше.

— Не, говоря сериозно — каза Скидмор. — Ако някога получиш заповед за втори толкова късно, Джейк, дай газ и прибери въздушните спирачки, но недей да увеличаваш тангажа.

— Но не се оставяй да цопнеш, докато чакаш колесникът да опре — добави Риъл.

Накрая заговори и Ричард Халдейн.

— Мога ли да ви кажа няколко думи, господа?

Скидмор и Маккой се приближиха към подполковника. Флап попита Джейк:

— Как да разберем, че ще получим команда за втори късно, щом сам РК-то не може да го предвиди?

— Човекът с лоста в ръка винаги носи отговорността — отвърна Джейк на навигатора. — Той е глупакът, който се е подписал за самолета.

След като Джейк и Флап оформиха журналите и на двата самолета, с които бяха летели тази нощ, Джейк попита навигатора дали не иска да пийнат по едно.

— Става. Имаш ли нещо за пиене?

— Малко. В каютата ми. Но по едно, после падам. Ще се видим след малко.

Десет минути по-късно Флап попита Джейк:

— Значи Скидмор не е трябвало да ни отпраща, дори ако кабелът на трето въже е могъл да се скъса, когато се закачим за него?

— Да. Точно така. От толкова близко минаването на втори кръг не е безопасно. От тази точка до кацането ти си обречен — като свиня на заколение. Ръководителят-кацане е длъжен да те приеме, независимо от всичко. Това е практическото приложение на теорията за по-малкото зло.

— Като свиня на заколение ли?

— Да. Кокошката снася яйца, има мисия. А свинята дава живота си — тя става жертва.

— Между другото, откъде си?

— От Вирджиния. Земеделска Вирджиния — долу в югозападния край. А ти?

— От Бруклин.

— Цяла сутрин ми разправяш дивотии за Луизиана, а сега казваш, че си от Бруклин.

— Да. Роден съм в гетото от жена, която не знае кой е баща ми; израсъл съм на улицата. Това съм аз.

— И как попадна в Морската пехота?

Флап допи чистото си уиски, усмихна се и вдигна чашата си.

— Имаш ли още?

— Сипи си.

След като си сипа, той каза:

— Чувал ли си някога за човек на име Хоровиц? Учредил е стипендии за деца от гетата.

— Не, струва ми се.

— Е, за днешните милионери това е нещо като мода. Човек публично се ангажира с образованието в колеж на десет, петдесет или сто деца от гето — зависи колко пари има. Сол Хоровиц беше първият. Той обеща да плати колежа на сто деца от училища в Бруклин в случай, че завършат гимназията. Аз бях един от стоте. Звучи забавно, но аз наистина завърших гимназия. Тогава ме хванаха, че съм откраднал няколко коли и инспекторът по надзора на условните каза на съдията, че ако ме освободят, ще получа стипендия за колеж. Така съдията ме осъди на колеж. Без майтап!

Флап отпи, унесен в спомените си.

— В университета си пилеех времето. Пиех и имаше сериозна опасност да изхвърча заради невзети изпити или пък да ме изхвърлят. Тогава стана чудо номер две: завърших. Някой уреди да се срещна с Хоровиц. Не знам какво точно съм очаквал да видя. Може би някой съсухрен стар евреин насред имението си, от джобовете му стърчат банкноти — не знам. Е. Соломон Хоровиц нямаше нищо общо с това. Живееше в многоетажна сграда без асансьор до Флатбуш — истинска дупка. Огледа ме от главата до петите и ми каза, че нищо не струвам. „Нищо не си научил — каза той. — Едва си изкарал курсовете. Чух, че си продължил да крадеш коли. Да, аз имам свои източници. Те ми съобщават. Знам.“

Какво можех да му кажа?

Хоровиц попита: „Кой мислиш ти е дал възможност да направиш нещо със себе си? Някой нефтен шейх? Някой богат еврейски задник, наследил от татко си десет милиона? Ще ти покажа кой.“ Той нави ръкава си. От вътрешната страна на китката му беше татуиран номер. Бил е в Дахау. И знаеш ли още какво? Когато е давал обещанието да изпрати децата в колеж, Хоровиц не е имал никакви пари. Обещал е, а после е трябвало да работи като луд, за да спечели парите.

— Но защо? — попита Джейк.

— И аз го попитах същото. Да ти кажа честно, Джейк, бях двайсет и две годишен и досега не бях срещал човек, който да не се интересува от себе си. Затова го попитах.

Хоровиц се замисли за малко и накрая каза, че според него имам право да знам. Нацистите го кастрирали. Той не можел да има деца. След войната, когато излязъл от Дахау, тежал деветдесет и един паунда. Пристигнал в Америка. Искал животът му да има смисъл за някого, затова обещал да изпрати сто деца в колеж — чернокожи и пуерториканци, които иначе не биха имали тази възможност. Работел на три места седем дни в седмицата, спестявал, влагал всеки цент. И успял. Всъщност изпратил в колеж трийсет и две деца — тези, които успели да завършат гимназия от стоте и можели да четат и пишат достатъчно добре, за да постъпят в колеж. Трийсет и двама. Платил храната, квартирата, учебниците и обучението им. Всеки месец им изпращал малки суми. Двайсет и трима от нас завършиха.

Флап гаврътна остатъка от питието си и остави чашата в малката метална мивка, окачена на стената.

— Дълго и сериозно мислех над беседата ни. Реших, че искам животът ми да има смисъл, да се отблагодаря на Хоровиц... разбираш какво имам предвид. Единствените неща, които умеех да правя, бяха да пия, да спя с жени, да крада и да се бия. Не ме биваше много в краденето на коли — все ме хващаха. Затова реших — войската, и избрах най-доброто — Морската пехота.

Не ме взеха във висше военно училище заради досието ми. Независимо от това постъпих. Бях заразен от пламъка на Хоровиц. Като новобранец завърших първи в класа си, записах се в курс за минохвъргачки и там станах първи. Направиха ме инструктор. Бях много точен и в стрелбата, а в свободното си време водех часове по физкултура. Накрая решиха, че от мен може да излезе морски пехотинец, затова ме изпратиха във висшето военно училище.

— Как се справяше там? — попита Джейк, макар че вече се досещаше за отговора.

— Номер едно — отсече Ле Бо без емоция. — Наградиха ме с почетна сабя.

— Ще останеш ли в Морската пехота?

— Нищо нямам в Бруклин. Майка ми почина преди години от свръхдоза. Вече десет години съм в Морската пехота и ще остана, докато ме изхвърлят. Морската пехота е моят дом.

— Не ти ли омръзва понякога?

— Понякога — да. Но тогава си спомням за Хоровиц и веднага ми минава. Имам негова снимка. Искаш ли да я видиш?

Навигаторът извади портфейла си. Джейк погледна снимката. Флап се извисяваше над Хоровиц: Флап — младеж, облечен в бялата парадна униформа на офицер от Морската пехота, и един много възрастен човек с кичури бяла коса и свити рамене. Беше обърнал глава и гледаше нагоре към лъчезарното лице на хубавия чернокож мъж. Те се усмихваха един на друг.

— Хоровиц дойде на остров Париж за церемонията по завършването — обясни Флап. — Връчиха ми почетната сабя, а аз отидох до мястото, където беше седнал той, и я връчих на него.

— Жив ли е още?

— О, не. Почина шест месеца след тази снимка. Това е единственото, което ми остана от него.

След като Флап си тръгна, Джейк бавно развърза връзките на летателните си обувки и ги свали. Това отне последните му сили.

„Ако цялото плаване мине като днешния ден, няма да издържа. Руски фрегати, закачане в полет... Исусе Христе!“

Той погледна към леглото си — горното легло — и направи последно усилие. Дори не свали летателния си костюм. Шестдесет секунди след като главата му падна на възглавницата, Джейк вече спеше.