Завръщането на Интрудър

19

— Видяха ни — извика Флап, за да се чува на вятъра. — Завиха към нас.

— По-добре да хвърлим станциите и оръжието — каза му Джейк. Извади „Колта“ от кобура и го пусна във водата. В един вътрешен джоб на жилетката, който сам бе пришил, имаше и револвер „Смит & Уесън“, калибър 38, зареден с пет сигнални ракети. Хвърли и него.

Радиостанцията — за момент я задържа в ръката си, докато наблюдаваше как вълната под носа на катера намалява. Спираха.

Копе...

С ножа преряза въжето, с което беше вързана, потопи я във водата и я пусна. Ножът — и него. Ако копелетата решат да го кълцат, ще трябва да ползват собствени инструменти.

Малкият съд спря от наветрената страна на саловете, на петнайсетина фута. Корпусът му направи заслон от вятъра. Беше отлична маневра, но на Джейк и Флап не им беше до комплименти. От борда към тях гледаха осем мургави лица. Приличаха на малайци. В ръцете си държаха автомати.

Корпусът беше син, с големи петна ръжда. На места боята се беше обелила и отдолу се виждаше сиво. Някога сигурно е бил патрулен катер. На носа имаше оръдейна стойка. Празна. Оръдието явно бе прибрано някъде долу.

Хората на палубата спуснаха мрежа и замахаха с автоматите към нея. Джейк и Флап бавно доплуваха. Флап се покатери пръв. Джейк го последва. Вълните здраво люлееха кораба. Мрежата беше мокра и се плъзгаше в ръцете му. Хлъзна се и за малко да падне обратно във водата. Когато успя да се отдалечи от сала си, тия отгоре започнаха да стрелят с къси откоси. Той погледна надолу. По саловете пукваха дупки, наоколо летяха пръски.

Когато стигна перилата, саловете вече потъваха.

Нечии ръце го сграбчиха и почнаха да го теглят. В момента, когато се прехвърляше през борда, получи удар с приклад по шлема и се просна на палубата. Флап вече лежеше по гръб и гледаше нагоре.

Повечето от екипажа бяха боси. Двама приличаха на тийнейджъри. Дрехите на всички бяха мръсни и парцаливи. Оръжието обаче беше в идеално състояние — АК-47, без грам ръжда. Няколко имаха и пистолети, пъхнати в коланите или панталоните.

Един от тях посочи стълбата с дулото на автомата. Качвайте се! Джейк погледна към Флап. Лицето му беше безизразно. Де да можеше да изглежда поне наполовина спокоен като него.

Стълбата водеше към мостика. Човекът, който държеше щурвала и ръчките на двигателите, беше здравеняк над среден ръст, с грозен белег на брадата. Катерът вече набираше скорост в завой. Капитанът, ако това беше той, ги изгледа и се съсредоточи върху заемането на желания от него курс. Когато върна руля в неутрално положение и провери компаса, той каза:

— Джентълмени, добре дошли на борда.

Джейк се огледа. Двама от екипажа стояха зад тях, с насочени към гърбовете им автомати. Обърна се отново към капитана.

— Свалете това... — той посочи към спасителните жилетки. — И шлемовете, изглеждате много глупаво с тях.

Джейк и Флап разкопчаха сбруите си и ги пуснаха в локвата, която се образуваше около тях. Свалиха противопретоварващите костюми и шлемовете. Джейк свали раменния си кобур и го остави върху купчината.

— Къде е пистолетът? Джейк сви рамене.

Капитанът направи крачка и го плесна през лицето бързо и леко. Застана пред него с ръце на кръста, изгледа го отдолу на горе и каза:

— Мисля, че трябва да отговориш на въпроса ми. Къде е пистолетът?

— На дъното.

Капитанът се върна на мястото си и провери курса.

— А аварийните радиостанции, къде са те?

— Пак там.

— Откъде излетяхте?

— От американския самолетоносач „Колумбия“.

— Къде се намира?

— На запад от тук — мисълта да лъже се завъртя в главата му, но само за секунда, — на двеста-триста мили.

— Кога ще почнат да ви търсят?

— След малко.

— Кога?

— Не знам точно. Скоро. Когато слънцето изгрее.

— Хората ми трябва да се научат да стрелят по-точно. Само това ми липсваше сега.

— Вярно, не е лесен тоя живот.

Капитанът продължи, все едно, че не беше чул.

— Въпросът е: трябвате ли ни живи? Хвърлили сте станциите, така че не можете да говорите със самолетите. Можехте да ги предупредите, че ще ви убием, ако се опитат да ни атакуват. За жалост нашето радио работи само на корабните честоти.

— Английският ти е доста добър.

Капитанът оглеждаше морето и от време на време — небето. Американците дори не удостояваше с поглед.

— Не смятам обаче, че ще атакуват. Ще ни огледат и ще направят снимки. Това ще бъде всичко. — Очите му за миг се спряха на техните лица. — Ти какво мислиш?

За жалост Джейк знаеше, че е прав. Опита да не се издава, но явно не успя да скрие чувствата си. Капитанът видя това. Той каза нещо на пазачите и махна с ръка. Те ги сръгаха в гърбовете и ги обърнаха. Когато слизаха от мостика, Джейк видя как един от екипажа отваряше джобовете на жилетките и изсипваше съдържанието на палубата.

Натикаха ги в малка кабина под палубата. На вратата имаше голяма халка.

— Може ли малко вода? — попита Джейк тримата, които го набутаха вътре веднага след Флап. Те не му обърнаха внимание.

Вратата се тръшна и те чуха щракването на катинара. Помещението беше малко по-голямо от трикрилен гардероб и явно се използваше за склад. Нямаше лампа, нямаше контакти, но имаше малък мръсен илюминатор, който пропускаше слаба светлина. Флап се долепи до вратата и се заслуша. След малко сви рамене:

— Мисля, че си отидоха.

— Може би има микрофон.

— Това да не ти е някой шибан джеймсбондовски филм!

Джейк седна до стената и започна да си събува обувките. Свали чорапите си и ги изстиска, след което пак ги сложи. — Сигурно ще ни застрелят след малко.

— Сигурно — съгласи се Флап. И той седна. — Задникът му със задник не знае дали ще му потрябваме. Добре си е направил сметката.

Бас държа, че ще успее да стигне някое пристанище, преди да го доближат американски кораби. И на него му е ясно това. Но ще ни остави живи за всеки случай.

— Какво според теб са направили с кораба?

— Залагам, че са го потопили. Сигурно разтоварваха нещо ценно, когато се появихме.

— А екипажа? — Флап сви рамене.

— Тогава защо стреляха по нас?

— Предполагам, че някой се е панирал. Стават такива работи, особено в организации с лоша дисциплина и подготовка.

— Този капитан ми направи впечатление на човек, наясно с дисциплината.

— Не мисля така. Той е водачът, защото е плавал в търговския флот, познава корабите, изкарва добри пари за всички и още не са го хващали. Но ако почне да разстрелва собствените си хора, никой няма да тръгне с него. Поне аз така мисля.

— Значи според теб това е един вид местната прехрана?

— Ти не мислиш ли същото?

— Не знам.

— Ами виж. Тук сме на южния бряг на Суматра, едно от най-пустеещите места на Земята. Тия острови са далеч от всякакви морски пътища, повечето от които минават през Сундския или Малакския проток. Здравеняците от местното село излизат в открито море и се насочват към оживените трасета, качват се на някой кораб — през нощта, когато всички, освен един-двама на мостика спят, — докарват го тук и го ограбват. Избиват всички на кораба и го потапят. Ценните стоки от товара, които не могат да бъдат проследени, вероятно се появяват по базарите в Сингапур, Рангун, дори Момбаса. Корабът никога не пристига по предназначение и никой не знае какво е станало с него. Правят това веднъж в годината или веднъж на две години. Добър бизнес, ако не се натрапват и не привличат вниманието на застрахователите.

— Но някой успява да пусне сигнал за бедствие за петнайсет секунди и ние идваме да видим какво става.

— Да видим и да снимаме. Сигурно са решили, че няма останал жив на борда и от радиограмата са им писнали ушичките. Трябвало е да разбият радиото, но не са го направили. Грешка след грешка. Вместо да изчакат нощта, те решават да прехвърлят плячката през деня. Ние се появяваме. И двамата с теб знаем, че всеки специалист рано или късно ще разпознае кораба от снимките. И капитанът знае това. Затова стреля, когато му дадохме златната възможност. Бас държа, че лично той е бил зад оръдието.

— Днес пак ще го снимат.

— Но жертвата няма да бъде до него. В момента сме просто един малък кораб, тръгнал за някъде сред необятния океан.

Джейк само изсумтя. След малко каза:

— Не е точно така.

— Защо?

— Този кораб беше много стар. Приличаше ми на „либърти“. Осем-десет хиляди тона, не повече. Защо не са спрели някой голям контейнеровоз? Нали скъпата електроника се пренася вече само в запечатани контейнери.

— Интересно. — Флап седна и свали обувките и чорапите си. След малко каза: — Копелетата поне можеха да ни дадат вода. Наистина съм жаден.

Вече си беше сложил обувките, когато продължи:

— Видя ли ръцете на капитана. Има мазоли по ръбовете на дланите си. Гаднярът сигурно е каратист. И то добър. Само да беше мигнал, когато те удари, щеше да те пречука.

— Това ти ли ми го казваш?

— Добре се справи. Дръж се кротко и смирено, не им давай основание да си мислят, че може да предприемем нещо.

— Бъди сигурен, с каратисти не се занимавам.

Флап изсумтя.

— С тях е най-лесно. Прекалена самоувереност.

Джейк не удостои с отговор този коментар. Извади цигарите си от джоба на ръкава и внимателно ги измъкна една по една от пакета, стараейки се да не къса мократа хартия. Сложи ги да се сушат. После се обърна на една страна и опита да се опъне. Нямаше достатъчно място. Поне задникът му беше на сухо.

Куршум в главата или гърдите не беше най-добрата перспектива. Прекара толкова месеци в кроене на планове за бъдещето, а сега май се оказва, че няма да има бъдеще. Колко непонятен е животът. Сега искаше само вода, храна и цигара. Ако ги получеше, щеше да пожелае гореща вана и сухи дрехи. После койка. Желанията щяха да се множат и рано или късно, забил поглед в преградата отсреща, щеше да стигне до незначителните работи като какъв ли филм ще прожектират тази вечер в стаята за инструктаж. А сблъсъкът със смъртта щеше да остане заключен някъде по таванските дупки на паметта му.

Беше се срещал със смъртта преди. Във въздуха и на земята. Знаеше какво става. Ако оцелееш, трябва да продължиш да живееш — беше закон, нещо като гравитацията. Ако умреш — ами това е. Тези, които остават — продължават.

Реално погледнато, нямаше никакво значение дали двете парчета тъкан, наречени Джейк Графтън и Флап Ле Бо, ще умрат тук или някъде другаде; сега, след седмица, след трийсет или петдесет години. Земята пак ще се върти, животът ще продължава за всички останали, историята няма ни на йота да се промени.

За него беше важно. Не му се умираше. Нито сега, нито друг път. Сигурно и Флап се чувстваше така.

Да им го начукам на пиратите! Задници нещастни! Да убиваш и крадеш без грам мисъл за другите. Тяхното си е тяхно.

Докато мислеше за пиратите, го обхвана тих бяс, който омете всякакви признаци на летаргия в него. Той се изправи и погледна към Флап, който също се бе свил на пода. Не спеше.

— Трябва да измислим как да ги наебем.

— Някакви идеи? — попита сухо Флап.

— Ако ни застрелят, трябва да очистим поне двама от тях. Не мисля, че ще го направят в тази дупка. Кръвта и пробойните от куршуми са неща, за които няма лесно обяснение. Сигурно ще ни качат горе, ще ни вържат по една верига и ще ни бутнат зад борда. Или първо ще ни разстрелят.

— И...

— Ако ни изправят на борда или нещо такова, аз ще им отвлека вниманието. Така ти ще имаш възможност да направиш нещо. Струва си да откараме на оня свят с нас един-двама.

— Защо?

— Не ми се прави на интересен.

— Какво значение има дали са с двама повече или по-малко?

— Ще ги оставиш ли да те гръмнат без бой?

— Не. Аз съм доста труден за убиване. Но ако решат да ни очистят, рано или късно гризваме дървото.

— Това искам да кажа. Като се изправим пред дявола, по-добре е да сме повече.

Флап се изхили. Не прозвуча много убедително.

— Едно се чудя, Графтън, защо си във Флота, а не в Морската пехота?

— Флотът е на друго ниво.

Продължиха да обсъждат още час как да убият поне един или желателно — двама от пиратите.

Джейк знаеше, че за две секунди Флап може да убие двама души с голи ръце. Единственият им шанс беше Джейк да създаде достатъчно разбъркване, за да даде тези две секунди на Флап. Той не го каза точно така, а и Флап си затрая. Беше очевидно. Нямаха шансове за оцеляване, особено срещу автомати. Но ако пазачите им дадяха и най-незначителната възможност...

Когато приключиха, и двамата бяха толкова уморени, че заспаха веднага, свити един до друг.

Час по-късно ги събуди ревът на реактивни двигатели. Заглъхна за малко и пак се увеличи. Отново заглъхна, останаха само звуците на кораба. Самолетът не се върна повече.

Пиратите дойдоха за тях, след като слънцето залезе. Щом чуха дрънкането на катинара, те се изправиха и застанаха от двете страни на вратата. Тя се отвори — на изхода стояха двама с готово за стрелба оръжие.

Единият им посочи с дулото на автомата да излизат.

Пръв излезе Джейк, Флап го последва. Бяха решили, че е безсмислено да предприемат нещо в тесния проход. Тръгнаха напред с наведени глави, като се стараеха да изпълняват точно командите.

Когато се качиха на палубата, видяха, че брегът е наблизо. Различаваше се в здрача. Имаше скали, но непосредствено зад тях започваше тъмната джунгла. Не повече от петстотин ярда. Повърхността беше гладка, без вълни. Катерът се намираше в устието на някаква река и плаваше нагоре, срещу течението.

Пиратите ги подкараха към кърмата. Тук палубата беше едва шест фута широка. Флап изглеждаше уплашен и бе вдигнал ръцете си високо над главата. Други двама чакаха до перилата, обърнати към тях. Държаха автоматите пред гърдите си.

— Четирима — промълви Джейк, — Господи...

Точно когато стигнаха на кърмата, някъде високо над тях прелетя самолет. Погледнаха нагоре.

— Посочи го — изсъска Флап и Джейк ентусиазирано махна към самолета. Флап хвърли бърз поглед зад себе си.

Това, което се случи в следващия миг, стана толкова светкавично, че Джейк почти не успя да реагира. Флап се обърна и замахна. Острието на ножа се заби в слънчевия възел на този, който беше зад него. Бандитът направи крачка и погледна ужасен към дръжката на ножа, която стърчеше от гърдите му.

Другият зад него гледаше нагоре, търсейки самолета. Той наведе очи и само успя да мерне Флап, който вече бе преодолял делящите ги десет фута. Вдигна приклада, но вече беше късно.

Със страхотен замах Флап преряза гърлото му от ухо до ухо. Кръв плисна от няколко артерии и трупът се свлече на земята. Продължавайки движението на ръката си, Флап се дозавъртя и наръга първия в левия бъбрек. Той все още беше на крака и се опитваше да насочи автомата си.

В същото време Джейк се хвърли към двамата пред него. Те също бяха погледнали нагоре и това му позволи да ги достигне. Успя да ги събори на земята с класическа хватка на нападател от американския футбол.

Докопа единия автомат и замахвайки като с палка, го стовари върху адамовата ябълка на близкия пират. Другият обаче бе успял да вдигне автомата си и стреля. Дулото бе на инчове от ухото на Джейк. Оглушен и уплашен до смърт, той захвърли своя автомат и отблъсвайки цевта на калашника пред себе си, стовари кроше в лицето на противника. Юмрукът му се плъзна по челото на пирата, който продължи да стиска автомата. Джейк замахна отново. Този път ударът му попадна в средата на лицето и мъжът падна на палубата. Джейк изкопчи оръжието от ръцете му и с все сила го удари с приклада по гърлото.

Той се изправи и замахна, готов за нов удар, но видя, че Флап вече прибираше ножовете си. Малкият, който беше за хвърляне, влезе в канията на гърба му, под летателния костюм. А големият, с триъгълното острие, се скри в левия му ръкав.

Ле Бо вдигна един калашник, погледна към затвора и изстреля по един куршум в четиримата, които лежаха на палубата. После се усмихна на Джейк:

— Живи сме, за Бога!

Джейк грабна автомата, който лежеше в краката му, свали пълнителя и го прибра в един от джобовете на гърдите си.

— Не ми каза, че имаш ножове.

— От тринайсетгодишен не съм се разделял с тях.

— Дай да видим дали може да стигнем до мостика.

— Ако стане прекалено горещо, скачаме.

— О’кей.

Флап вдигна автомата си и тръгна по десния борд, Джейк — по левия. Мостикът се надвесваше над палубата. Някой се мерна в един от прозорците и Джейк стреля. Стъклото се разлетя, но главата се скри. Пропуск.

Пред него имаше отворен люк със стълба, вероятно за машинното. Джейк го затвори и завъртя лоста. Огледа се за нещо, с което да го законтри, но не видя нищо подходящо.

Стигна до нов люк — този явно беше за преминаване през надстройката до десния борд. Спря, не знаеше какво да прави. Потта се стичаше в очите му. Беше ужасно жаден. Какво ли не би дал за глътка вода!

Главата на Флап се показа от другата страна. Той видя Джейк и се приближи.

— Защо стреля?

— Видях един на мостика.

— Има поне още петима на това корито. Вероятно повече.

— Защо не идват?

— Сигурно вече сме близко до базата им. Когато спрат на кея, някой ще се погрижи за нас.

— Трябва да се махаме от тук.

— Ще ни разстрелят във водата.

Джейк избърса потта от очите си и се замисли:

— Сигурно има някой долу. Стълбата е от левия борд. Ти отиваш напред и ги държиш на разстояние. Аз ще сляза в машинното и ще се опитам да прецакам двигателите. После скачаме.

— От коя страна?

— Лявата, след пет минути.

— Часовникът ми не работи.

— Около пет. Или щом спрат двигателите.

— О’кей.

Джейк провери дали е чисто и се върна до люка за машинното. Отвори го и го подпря. Стълбата се оказа стръмни стъпала.

Ох, защо ли трябваше да се прави на герой?

Да вървят по дяволите! Сутринта, когато пиратският катер се показа на хоризонта, двамата с Флап бяха с прочетени молитви.

С готов за стрелба автомат, той започна да слиза. Очакваше неизбежния куршум всеки миг.

Приличаше му на бавно самоубийство.

Пространството около края на стъпалата бе оградено с кондензационна преграда. Джейк се спря за малко, избърса потта от ръцете си и внимателно вдигна автомата. Погледна иззад преградата с едно око. Пред него, по посока на кърмата, имаше тясна пътека между двата дизела на катера. Видя нечий крак. По-точно задната страна на крака. Дръпна се обратно и по същия начин погледна в другата посока. Нямаше никой.

Хубаво. Назад — поне един. Напред — чисто. Ще излезе на пътеката и ще стреля. После веднага ще се обърне.

Добър план.

Ще го уцелят. Няма начин.

Пое дълбоко въздух и издиша бавно. Сърцето му навърташе по миля на минута.

Сега!

Той скочи и натисна спусъка.

Човекът натягаше с гаечен ключ някакъв кран. Куршумите го подхвърлиха. Джейк се завъртя. На вратата се появи друг и пусна един откос, в следващия миг куршумите поразиха и него.

Нещо удари Джейк отстрани и го завъртя. Той политна, но се опря на десния двигател и погледна към кърмата. Човекът лежеше неподвижно. Другият, до вратата, бе получил поне три парчета в гърдите.

Джейк извади втория пълнител и го смени. Лявата му страна беше като изтръпнала. Шок. Той тръгна с неравна походка назад. Видя, че в пълнителя, който бе пуснал на земята, има още около десетина патрона и го прибра.

Чу гърмежи на палубата. Флап. Моля те, Господи, не позволявай да го очистят.

Видя горивните кранове. Онзи с ключа завинтваше един от тях. Резервоарът сигурно бе зад преградата. Но кои от всичките тръби подаваха горивото? Той избра две, които вървяха над двигателите и отиваха към дюзите. Прехвърли автомата в лявата си ръка и започна да завива крана за десния двигател. След като го затегна, се прехвърли на левия. Ако бе уцелил крановете, двигателите щяха да спрат след около минута.

Не можеше да чака така. Огледа внимателно преградата и видя червен кран близо до долния ѝ край. До него имаше къса тръба. Кранът беше законтрен с ръждив катинар. Дренажът на резервоара. Той стреля по катинара. Куршумът го разби и проби преградата. От дупката потече нафта.

Джейк се опита да завърти крана. Беше клеясал.

Трябваше да изчезва от тук по най-бързия начин. Той остави автомата до себе си и хвана крана с две ръце. Успя да го завърти. От тръбата потече нафта. В началото беше само тънка струйка, но той продължи да върти.

В този момент тонът на двигателите се промени. Няколко цилиндъра започнаха да прекъсват. Десният двигател угасна. Когато и левият спря, той вече беше отворил дренажния кран напълно. Нафтата плискаше по летателния му костюм.

Крушките в помещението замъждукаха. Черпеха ток от акумулаторите.

Той сграбчи калашника и се отправи напред, към стъпалата. Изстрелите горе сега се чуваха съвсем ясно.

Лявата му страна беше цялата в кръв. Да умре от загуба на кръв? Проклятие!

Е, трябваше да довърши започнатото. Отиде при този, когото беше застрелял втори и откъсна парче от ризата му. Беше памук. Върна се при резервоара и навлажни парцала с нафта. Бръкна в джоба си и извади запалката.

Малкото пластмасово лайно не искаше да запали. Той духна няколко пъти върху камъчето. Хайде, по дяволите!

Най-сетне. Приближи парцала към пламъка. Изчака да се разгори добре и го хвърли в процепа между пътеката и единия двигател. Нафтата вече се плискаше в трюма. Огънят лумна.

Джейк подаде глава иззад стъпалата и успя да се дръпне обратно точно навреме — куршумите удариха по преградата пред него.

Пожарът се разрастваше. Димът почти бе скрил крушките.

Не може това да е единствения вход за машинното. В никакъв случай. Но къде беше другата стълба? Сигурно на кърмата. Без да вдишва от дима, той се втурна назад. Беше почнал да се задушава, когато откри стълбата. Излизаше на десния борд. Дали и тук не го чакаше някой?

— Хайде, Джейк — беше Флап.

Дишаше трудно, краката му горяха. Беше изпуснал автомата някъде. Тръгна нагоре по стъпалата на четири крака, но се хлъзна, удари главата си и пропадна две стъпала надолу.

Ръцете го сграбчиха и почнаха да теглят. Той се избута с крака.

— Уцелиха ме.

— Хайде, скачаме. Иначе могат пак да те уцелят. Има още четирима отпред.

— Къде?

— От кърмата. Катерът е напряко на реката.

Отправиха се натам. Джейк едва вървеше. Поемаше дълбоко въздух, опитвайки да събере повече кислород. Пред очите му заплуваха петна:

— Ще ни разстрелят във водата.

— Ако ни видят. Това е единствения ни шанс. Давай.

Флап хвърли калашника си във водата и скочи след него. Джейк го последва.

Тъмнината беше почти пълна. Джейк можеше да използва само дясната си ръка. Лявата му страна гореше. Няколко пъти устата му се пълни с вода. Глътна я; беше толкова вкусна, за Бога.

Почна да потъва. Носът и устата му отново се напълниха с вода. Задави се.

— Опитай само да се задържиш над водата. Хванал съм те. — Флап го стискаше за яката на летателния костюм.

Теглеше го назад. Това му позволяваше да вижда силуета на катера, който изпускаше гъсти кълба дим. Виждаше и пламъци, които излизаха от левия люк — носът беше срещу него. Всичко това се запечата в мозъка му инстинктивно — беше прекалено зает с дишането и задържането на главата си над водата. Бяха успели да се отдалечат на около петдесет ярда, когато видя проблясванията на изстрелите.

— Стрелят — опита се да каже Джейк, но нагълта още вода.

— Спокойно — прошепна Флап. — Престани да помагаш. Остави всичко на мен.

Бяха достигнали някакъв ръкав, сети се Джейк, защото катерът започна да се отдалечава. Течението го отнасяше.

Тъмнината и течението ги спасиха. Когато пиратите започнаха да стрелят с оръдието, снарядите падаха надолу по течението. Откосите разкъсваха нощта още цяла минута, но нито един не попадна наблизо.