Завръщането на Интрудър

3

Когато стъпи на пътеката около полетната палуба, Джейк Графтън беше облечен в униформа цвят каки и летателно яке. Слънцето беше изгряло, но на запад високите сгради на Сан Франциско и целият Голдън Гейт Бридж, освен върховете на кулите, все още тънеха в мъгла, чиято влага се долавяше в лекия бриз. Джейк потрепери и нахлупи пилотката по-плътно върху главата си.

Долу на кея беше пълно с хора. Пилотът се облегна на парапета и се загледа в тълпата, вслушвайки се в гълчавата.

Там стояха моряци, морски пехотинци, офицери и старшини, наобиколени от семействата си. Навсякъде се виждаха деца: едни се притискаха към майките си, други се гонеха сред тълпата, а най-малките преминаваха от едни ръце в други.

На втори асансьор свиреше оркестър. Асансьорът беше спуснат и стърчеше над кея като козирка на портал. Пред погледа на Джейк диригентът привлече вниманието на оркестрантите и оркестърът засвири марш от Суза3.

На кея, близо до кърмата, се събираше друг оркестър. Беше оркестърът на базата. Той свиреше при отплаването на всеки кораб. „Колумбия“ си имаше свой оркестър, но старпомът явно беше сметнал, че повече музика няма да бъде излишна. От ръба на полетната палуба над главата на Джейк се показваха опашките на самолетите и хвърляха причудливи сенки на оживения кей. Джейк виждаше как от време на време хората вдигаха глави нагоре, за да огледат огромното туловище на кораба и дузините самолети, и след това отново обръщаха погледи към лицата на любимите си.

Предната вечер той бе стоял на опашка пред телефонните кабини в началото на кея. Дъждът беше утихнал, само от време на време падаха редки капки. Когато дойде неговият ред за телефона, Джейк се обади на родителите си във Вирджиния, а след това на Кали. В Чикаго минаваше полунощ. Тя вдигна слушалката.

— Кали, обажда се Джейк.

— Къде си?

— На кея в Аламеда. Получи ли ми писмата?

— Получих три.

Беше написал и пуснал писмата в Оушиана, където го бяха изпратили да възстанови подготовката си за полети от самолетоносач заедно с група обучаеми от ВА-42. Разбира се, Джейк се справи успешно, но за тренировъчните кацания и допускането до полети на самолетоносача не остана време. Това щеше да свърши след отплаването на „Колумбия“. Необходими му бяха десет дневни и шест нощни полета, тъй като от последното му кацане на самолетоносач бяха изминали повече от шест месеца.

— Изпратил съм ти още едно — каза той на Кали, макар че може би нямаше нужда. — Ще го получиш след ден-два.

— Как ти се струва корабът?

— Кораб като кораб. Какво да ти кажа?

— Кога ще отплаваш?

— В седем и половина сутринта.

— Значи като се събудя, вече ще си в открито море.

— А-ха.

Няколко минути си разменяха безцелни реплики. Намеси се операторът, Джейк пусна още монети и заговори по същество:

— Кали, обичам те.

— Знам, че ме обичаш. О, Джейк толкова съжалявам, че гостуването ти се провали!

— Аз също. Предполагам, че просто от време на време се случват и такива неща. Бих искал...

Но думите му секнаха. Телефонната кабина на кея, пред която чакаха дузини моряци, като че ли не беше най-подходящото място за това, което искаше да каже.

— Пази се — каза тя.

— Познаваш ме, Кали. Винаги се пазя.

— Не се излагай на ненужен риск.

— Няма.

— Искам да се върнеш при мен.

Сега, когато стоеше и се взираше в тълпата, Джейк мислеше за това. Кали искаше да се върне при нея.

Той пое дълбоко дъх и въздъхна. Ах, Боже, страшно нещо е животът! Тъкмо когато всичко изглежда безнадеждно, през облаците се процежда някой слънчев лъч. Надежда. Имаше надежда. Тя не би казала това, ако не го мислеше. Не бе типично за нея. И не би го казала на човек, който заминава на осеммесечно плаване.

Джейк стоеше заслушан в двата оркестъра, които свиреха едновременно различни мелодии, взираше се в тълпата, в жените и моряците, които страстно се целуваха. И тогава забеляза кадилака. Един розов кадилак-кабриолет със свален покрив бавно си проправяше път през тълпата на кея. Хората се отместваха и след това отново се събираха, подобно на води, порени от кораб.

На кея не се допускаха коли. Но това не важеше за кадилака. Караше го мъж в бяла униформа. Всичките му пътници бяха жени, млади жени, които нямаха много дрехи по себе си. На показ бяха изложени множество загорели бедра и оголени рамене, както и няколко наистина внушителни деколтета.

Напук на всички правила колата спря до офицерския трап. Шофьорът слезе, мързеливо се протегна и се загледа в гигантския сив кораб, който се издигаше над кея. Жените изскочиха от колата и наобиколиха мъжа.

Това беше боцман Мулдовски! Нямаше кой друг да бъде. Обикновеният моряк не би си и помислил да мине с кола през охраната в началото на кея. Това беше привилегия на висшите офицери. Но старшината — разбира се! Мулдовски.

Той беше боцман на полетната палуба на „Шило“ — предишния кораб на Джейк. Изглежда, щеше да плава на „Колумбия“. Сега Джейк си припомни, че Мулдовски никога не караше брегова служба. Вече над двайсет и пет години се местеше от кораб на кораб.

Само вижте тези жени с предизвикателни панталонки и съвсем къси полички!

Моряците, застанали на пътеката отляво и отдясно на Джейк, започнаха да крещят и да подсвиркват. Мулдовски не реагира, но жените енергично им помахаха. Това предизвика бурни викове на одобрение сред зяпачите.

След като извади чантите си от багажника на колата, боцманът прегърна всяка от петте жени. Оркестрите гърмяха мощно, а моряците гледаха с благоговение.

— Боцманът май си има публичен дом, — каза един от тях на приятелите си, достатъчно силно, за да чуе Джейк.

— Със сигурност знае как да живее — одобрително отвърна друг.

— Това е стил, момче. Живее със стил.

Джейк Графтън се усмихна. Зрелищното пристигане на Мулдовски го беше превърнало в супергерой в очите на моряците. Джейк подозираше, че боцманът е целял да постигне тъкмо този ефект. Сега горилите на палубата щяха да работят за него като роби — до дупка.

Уви, съвсем скоро се чу свирката на кораба, гръмнаха високоговорители и моряците се втурнаха да размотават въжетата, които държаха огромния кораб към кея. Мъжете за последен път страстно прегърнаха жените си и след това се втурнаха към траповете. Удариха седем камбани, траповете бяха вдигнати с кранове и стоварени на кея.

След като и последното въже бе освободено, корабът се задвижи — отначало много бавно, почти незабележимо. Постепенно пролуката между кея и мъжете, скупчили се на перилата, се увеличи.

Моряците започнаха да хвърлят шапките си на кея и децата се спуснаха като мишки да ги събират. Звуците на „Вдигнете котвите“ изпълниха въздуха.

Когато кеят остана на неколкостотин фута зад кораба, Джейк усети, че стоманата под краката му завибрира. Витлата работеха. Ефектът беше забележим. Кеят се отдалечаваше — отначало бавно, а накрая все по-бързо.

Пилотът се качи на полетната палуба и започна да си проправя път през ограничителните вериги към носа, за да се присъедини към компанията, която се наслаждаваше на усилващия се вятър. Пред тях беше Бей Бридж, след него — Голдън Гейт. Мъглата над Голдън Гейт се разсейваше.

Корабът бе напуснал пристанището на Бей Бридж и пуфтеше с осем-десет възела край Алкатраз, когато високоговорителят гръмна: „Въздушна тревога, въздушна тревога. Екипаж — по местата за въздушна тревога.“

Плаването започна.

Джейк се екипираше за полет, когато в съблекалнята влезе чернокож морски пехотинец в летателен костюм. Върху раменете на костюма бяха закачени пагони на капитан, което в Морската пехота беше еквивалентно на чина лейтенант на Джейк във Флота. Той хвърли поглед към Джейк, кимна на двамата морски пехотинци, които също се обличаха за тренировъчни полети, а след това отново небрежно погледна Джейк.

— Викат ми Флап. Мисля, че ще летим заедно.

Навигаторът беше подстриган по африканската версия на типичната за морската пехота прическа — тоест косата стърчеше около половин инч над главата му и беше щателно обръсната отстрани и на тила. Ръстът му беше малко над средния, имаше силно развит гръден кош и мускули, които можеха да се получат само след хиляди часове вдигане на тежести. Изглеждаше на възраст между двайсет и пет и трийсет.

— Джейк Графтън. Ти ли си Ле Бо?

— Да.

— Защо те нямаше на инструктажа?

— Хей, момче, това са полети за допускане! От нас се иска само да кръжим около птицефермата със спуснат колесник и онова, дето виси — куката. Това е цялата работа. Можеш да се справиш, нали?

Джейк реши да смени темата.

— Откъде си?

— От остров Париж. Чаткаш ли? Ле Бо — френско име — остров Париж.

— Х-м.

— Не се заблуждавай от хубавата ми шоколадова физиономия, човече. Това е френски шоколад.

— Френски лайна — обади се един от познатите на Ле Бо морски пехотинци.

— Защо не ги опиташ, пръдльо? — сряза го Флап. — Кожата ми е черна с креолски оттенък.

— Нещо като кафе със сметана — отбеляза Джейк Графтън, докато закопчаваше сбруята на парашута си.

— Да, човече. Точно така. В Луизиана имало един плантатор Ле Бо, който страшно си падал по чернокожи хубавици. След Гражданската война, когато бившите му роби взели неговото фамилно име, той сметнал това за лична обида. А пък те го направили, защото повечето от тях били негови синове и дъщери. На Ле Бо обаче не му харесала идеята да остане в историята като патриарх. Не искал да признае щедрия си генетичен принос в подобряването на робската раса. И обесил едно-две от чернокожите си деца — това направил. В резултат всички чернокожи в енорията приели неговото име. В тоя окръг на Луизиана има повече чернокожи Ле Бо, отколкото жени можеш да оправиш. Така че тоя плантатор донжуан от южните щати е един от многото ми прадеди, с който истински се гордея.

— Страхотно — каза Джейк Графтън, докато проверяваше дали връзките на новия му противопретоварващ костюм са завързани правилно.

— Чухме, че идваш при нас. Във Флота смятат, че кретени като нас не могат да се справят с цялата тая сложна техника. Та чухме, че ни изпращат един тип, ас от флота, който да напълни тъпите ни празни кратуни4, да ни инструктира, да ни посочи пътя към просветлението.

Графтън реши, че този коментар не заслужава отговор.

— За мен ще бъде истинско удоволствие — приветливо каза Флап Ле Бо и извади своята сбруя от шкафчето си — да летя с майстор-кукаджия5. Приеми ме просто като ученик, застанал при извора на мъдростта; чирак, който се стреми да проникне в тънкостите и тайните на занаята, опитай се да оцениш...

— Винаги ли си такъв глупак или се стараеш специално заради мен? — попита Джейк.

Льо Бо невъзмутимо продължи да бърбори:

— Жалко, че повечето хора във Флота са толкова опасно докачливи! От грубата ти забележка човек може да си направи извода, че за жалост ти споделяш тази черта на колегите си. Това е тъжно, много тъжно, но между нас сигурно ще възникнат някои напрегнати ситуации. И двамата не обичаме тези неща, нали? Напрежение. Стрес. Недоразумения. Стомашни киселини. Лоши чувства. Ритници в задника.

Той жално въздъхна.

— Е, ще се опитам да се справя с това в процеса на работата. Плантаторът в мен се обажда. Знаеш ли, наистина имам голям късмет, че в жилите ми тече бяла кръв. Дава ми възможност да виждам нещата в по-добра перспектива.

Морският пехотинец направи лек поклон от кръста и отправи следващата си реплика към пода:

— Благодаря, благодаря ти, Жюл Ле Бо, който сега се печеш в ада.

И отново се обърна към шкафчето и летателния си костюм:

— Повечето ми събратя нямат такъв късмет — не могат да отличат дърво от купчина тор и...

— О, Флап, за Бога... — обади се някой от следващата редица. — Затвори си човката, а?

— У-ха! — нададе вой Флап. Чувствам се страхотно! Ще се измъкна оттук, ще летя с ас от Флота и ще гледам как се справя най-добрият от най-добрите!

— Как попаднах на тоя задник? — попита Джейк майора, който стоеше две шкафчета по-нататък.

— Никой друг пилот не го искаше — беше отговорът.

— Хей, внимавай какви ги дрънкаш — обади се Флап. — Пикаеш на цялата ми репутация.

— ... сър!

— Сър — покорно повтори Флап.

Слънцето леко надничаше иззад един тънък перест облак високо в небето. Вятърът от северозапад браздеше повърхността на океана и от време на време изтръгваше късчета бяла пяна от гребените на вълните. Чайки се вдигаха и кръжаха над огромния кораб.

На няколко мили се виждаха две фрегати и четири ескадрени миноносеца, разпръснати около самолетоносача. Те представляваха ескорта на кораба — благонадежден щит срещу подводници. Щяха да съпровождат самолетоносача навсякъде.

На изток още се виждаше сушата. Тя скоро щеше да се скрие зад хоризонта, защото през следващите няколко часа самолетоносачът щеше да се движи срещу северозападния вятър; след това Вселената щеше да се превърне в кораби, океан и небе. Сушата щеше да остане като спомен от миналото и видение от неясното бъдеще. Шест малки луни в орбита около една скитаща планета...

Погледът на Джейк се спря върху далечната тъмна ивица земя; после пилотът се обърна.

Тази сутрин корабът се носеше леко, с едва забележимо люлеене, което Джейк усети само защото още не беше свикнал с него. Това люлеене щеше да прерасне в надлъжно клатушкане, щом корабът поемеше срещу вятъра.

Предчувствайки всички промени с усета на познавач, но без да мисли сериозно за тях, Джейк Графтън вървеше бавно към кърмата и търсеше самолета си. Ето го там — до четвърти асансьор.

Не беше красавец този „Интрудър“ А-6Е, боядисан с маскировъчна матова боя, замазана тук-там с отвратителнозелен грунд. Към самолета вече беше подключен агрегат6. Джейк свали бордната стълба и отвори фанара, след това се качи горе и остави торбата с шлема си на седалката. Увери се, че осигурителните щифтове са поставени правилно в катапултната седалка, хвърли един поглед на лостовете за управление на колесника и сгъване на крилата и превключвателите за хвърляне на горивото. След това провери количеството му. Десет хиляди паунда. Отговаряше на заявката. Натисна ключовете за регулиране на седалката, чу скърцане и я усети да се движи, след това ги пусна. Джейк слезе по стълбата на палубата и започна предполетния преглед.

Във Виетнам бе летял на А-6А — първата версия на Интрудъра. Този самолет беше А-6Е — бомбардировач второ поколение, шедьовър на американската военна технология. Повечето нововъведения не можеха да се видят с просто око. Радарите за търсене и следене на А-6А бяха заменени от един радар, който изпълняваше и двете функции. Електромеханичният компютър на модела „А“ беше заменен от полупроводникова версия. Третият главен компонент от електрониката — инерциалната система — не беше още усъвършенстван, така че сега това бе слабото място в системата за навигация и бойно използване. Новият компютър и радар бяха не само по-точни от старата техника, но излизаше, че са извънредно благонадеждни. По този начин отпадаше основният оперативен недостатък на А-6А.

Моделът „Е“ беше внедрен във Флота преди няколко години, но Пентагонът бе забранил използването му във Виетнам. Ако бяха летели на този осъвременен модел, целите щяха да бъдат поразявани с по-голяма точност, щеше да има по-малко отклонения, да оцелеят повече хора и по този начин може би войната да свърши по-рано. Но някои от тези самолети неизбежно щяха да бъдат изгубени, а технологията — изложена на риск, т.е. да попадне в ръцете на руснаците.

Така че за да се запази тайната на технологията, бяха пожертвани хора. Колко? Кой би могъл да каже?

Докато Джейк Графтън обикаляше този А-6Е, оглеждаше и проверяваше това-онова, в главата му нахлуха живите болезнени спомени от Виетнам. Той отново изпита страх, видя кръвта, нощното небе, белязано от трасиращи снаряди, и огнените опашки на зенитните ракети. При допира до гладката студена обшивка на самолета пред очите му се изнизаха лицата на мъртвите хора.

Сякаш никога не бе слизал от кораба. Стори му се, че всеки миг Тайгър Коул ще мине с безгрижна походка по палубата, носейки торбата с шлема си и картите, готов да полети право в пастта на ада.

Джейк усети как нещо в стомаха му се надига, сякаш щеше да повърне. Той спря и се облегна на една от основните подпори на колесника.

Не! Бяха минали шест месеца. Коляното му беше заздравяло, беше ходил да види родителите си, бе летял за кратко като инструктор на остров Уидбей, бе ходил при Кали в Чикаго... беше хвърлил онзи задник през витрината в Сий-Так... защо се потеше, защо му се гадеше?

Това е само допускане до полети, за Бога! Днес е хубав ден, подходящ за пикник, за разходка в парка!

Джейк се изпъна, погледна към океана и пое дълбоко дъх. Трябваше да направи предложение на Кали, да я помоли да се омъжи за него. И да се откаже от Флота.

Не трябваше да е тук, отново на кораба! Вече беше дал своя дял — беше пуснал своите бомби, убил своите жълтури.

За Бога! Още едно плаване — и то с тази сбирщина чекиджии!

Той свали ръка от подпората и се загледа в самолета с изкривено от сърдита гримаса лице. Навсякъде се виждаха петна от грунд, мръсотия, течове... А това бе чисто нов самолет — на по-малко от година!

Ако бяха изпратили такъв самолет в ескадрилата на Кампарели, той щеше веднага да дотърчи възмутен. Възмутен ли — направо вбесен, с пяна на устата, по дяволите!

Мисълта за Кампарели — последния шкипер на Джейк във Виетнам — да се тръшка и беснее, някак развесели пилота.

— Прилича на купчина лайна, нали?

Боцман Мулдовски стоеше наблизо със скръстени ръце и гледаше самолета.

— Да, боцман, но нали няма да го купувам. Само ще летя на него тази сутрин.

— Със сигурност не съм очаквал да ви видя тук, при тия кратуни, мистър Графтън.

— Понякога животът е доста странно нещо.

Боцманът мъдро кимна.

— Чух за онзи боклук, дето минал през витрината в Сий-Так.

Джейк кимна и прокара пръсти през косата си.

— Е, за малко да я изгубя. Не съм от най-разумните, които си срещал.

— Достатъчно си разумен. Благодаря ти.

С тези думи боцманът продължи напред по палубата под учудения поглед на пилота.

— Хей, човече! Годна ли е за полет тази долна, зелена, смъртоносна машина? — Флап заобиколи носа на самолета и свали своята стълба.

— Ще разберем дали става, нали?

— Знам, че въпросът, който ти задавам, е неудобен, но динамиката на момента и несигурността на моето съществуване в настоящето, ме навеждат на размисъл относно моята карма и твоята компетентност. Не искам да те засегна, но по рождение съм привързан към задника си и не бих желал да се разделя с него. Искам да разбера, господин Ас, дали можеш да се справиш с полетите днес?

Пилотът потупа с ръка фюзелажа.

— Тази реликва от монголските военновъздушни сили след петнайсет минути може да литне от кораба заедно с твоя мъжествен организъм на борда. Това е единственото нещо, което знам със сигурност. Дали задникът ти ще оцелее? Дали сладкото невинно създание ще устои на ласките на перверзното чудовище? Останете на нашите вълни и ще разберете веднага след думите за нашите спонсори.

Джейк обърна гръб на Флап Ле Бо.

— Не се съмнявам, че това нещо ще излети от проклетия кораб, но ти ще можеш ли да го приземиш обратно цяло и невредимо?

Джейк Графтън кресна през рамо:

— Ще летим заедно или ще умрем заедно, Ле Бо.

Боцманът не трябваше да говори така. А денят беше чудесен, слънцето блестеше във вълните, във високото ясно небе, корабът леко се люлееше...

В неговите ръце самолетът щеше да стане послушен, да се подчинява на всяка негова команда. Щеше ласкаво да откликва на движението на ръчките7 и лоста за управление, съвестно и изкусно да се стрелне по полосата към въжетата на арестера...

Бризът се заигра с косите на пилота и той се почувства по-добре.