Завръщането на Интрудър

6

Корабите се носеха в неспокойния празен океан. Джейк правеше три-четири разходки дневно по палубата, но където и да погледнеше, не виждаше други кораби, освен ескорта. Много от моряците изобщо не се качваха на палубата; те прекарваха всяка минута от деня на работните си места, в каютите или столовата и виждаха слънцето само когато корабът влезеше в пристанище. Джейк Графтън мислеше, че ще откачи, ако не можеше веднъж на няколко часа да види морето и небето и да изложи лице на брулещия вятър.

Можеше да се разходи по палубата, да погостува на боцман Мулдовски, ако случайно го срещнеше, да побъбри с работните групи на катапултите и да огледа самолетите. Нещо винаги го влечеше към тях. Крайната цел на тези негови екскурзии обикновено беше предният край на полетната палуба. Там Джейк заставаше между катапултите и гледаше към океана. Обикновено духаше силен вятър. Развяваше косите му, плющеше в дрехите му и издухваше миризмите на долните палуби от ноздрите му.

Първата сутрин той видя от десния борд стадо китове. Моряците, скупчени на групи, зяпаха и ги сочеха. От време на време китовете изхвърляха струи вода, а веднъж един от тях изскочи от водата и после с плясък се гмурна, като остави след себе си великолепен облак от пръски. През повечето време се виждаха само черните им гърбове, които проблясваха сред вълните.

На втората сутрин в открито море, когато Джейк слизаше долу, за да се върне сред оживените коридори, тесните офиси и канцеларска работа, която никога не свършва, той се натъкна на инженера на ескадрилата.

— Що се отнася до самолета, на който летя снощи, още не сме открили никакви сериозни повреди по тялото. Може би този път ни е провървяло.

Ако нямаше повреда, нямаше да има и официално разследване за определяне на виновните.

— Радиоелектроника обаче е била подложена на много по-голямо натоварване от разчетното. Радарът, компютърът и авиохоризонтът не стават за нищо.

Джейк се задълбочи върху задачата, която получи от подполковник Халдейн. Как да атакува съветски кораб? Тъй като руснаците разполагат с най-различни кораби, той бързо се ориентира към най-добрите: крайцерите УРО17 — „Кинда“ и „Кресна“, които представляваха основното въоръжение на техните отряди със специално назначение. След предварително проучване на информацията в Секретна секция Джейк посети ескадрилата ЕА-6В „Праулър“ в тяхната малка стая на ниво 0-3, недалеч от машинното отделение на арестер №4.

Тази ескадрила разполагаше само с четири самолета, които за сметка на това бяха като кадилаци. Праулърът представляваше удължена версия на А-6 и имаше екипаж от четирима души: един пилот и трима РЕБ-специалисти18. Основна задача на този вид самолети беше да смущава неприятелските радари. Електронните съоръжения, използвани за тази цел, се носеха в специални контейнери на пилоните. Освен приборите на пилота таблата в кабината бяха заети от дисплеи и органи за управление, предназначени за засичане на неприятелски радиопредавания и превръщането им в безполезна за врага информация. Тъй като самолетът представляваше високоусъвършенствана версия на А-6, всички го наричаха Обратния шести.

Екипажите на „Праулър“ посрещнаха Джейк с отворени обятия. По време на брегова служба тяхната дислокация беше също на остров Уидбей и двама-трима от офицерите познаваха Джейк. Когато той накрая успя да обясни за какво е дошъл, те с удоволствие се съгласиха да му помогнат. Възможностите на съветските бойни кораби бяха основното, с което те се занимаваха.

Джейк знаеше, че съветските кораби са тежковъоръжени, но едва сега разбра колко сериозно е това въоръжение. Той се зае с възможностите на техните радари и летателните характеристики на ракетните системи. Накрая Графтън заключи:

— Единичен самолет няма никакви шансове срещу такъв кораб.

Този коментар накара двамата до него да кимнат с мрачни лица.

Джейк скоро си даде сметка, че и звено не би имало голям шанс, ако трябва да използва свободно падащи бомби — технология от Втората световна война. Е, бомбите бяха що-годе подходящи във Виетнам при атакуване на неподвижни цели на сушата, но модерните бойни кораби са съвсем друго нещо. Корабите могат да засекат с радар самолета минути преди да е стигнал до тях. Радарът позволява да се насочат и изстрелят зенитни ракети много преди атакуващият самолет да се окаже в непосредствена близост до кораба, а после, когато се приближи, да бъде обсипан с порой снаряди от корабната зенитна артилерия.

И ако нашият късметлия оцелее след всичко това, той ще трябва да се прицели в маневриращата, бързо движеща се цел. Дори ако се справи отлично с тази задача, докато падат — осем до десет секунди — бомбите са неуправляеми и ако капитанът обърне руля или увеличи завоя, или ако пилотът не е изчислил правилно вятъра, бомбите няма да улучат целта.

А от тук нататък ядосаният пилот трябва да обърне опашка и успешно да се спаси от огъня, като на връщане избегне същите неприятности, през които благополучно е минал на отиване.

„Това, от което пилотът крайно се нуждае, е ракета, която да изстреля по кораба, и то колкото може по-отдалеч“ — заключи Джейк. За съжаление противокорабните ракети на Американския флот бяха още в процес на разработка — последствие от окастрянето на бюджета заради Виетнам, — затова екипажите трябваше да се задоволят с това, което имат. А те имаха няколко управляеми ракети с малък радиус на действие от типа „Булпъп“, които за съжаление имаха бойна глава само от 250 паунда — достатъчна да повреди боен кораб, но не да го потопи.

Ако времето беше хубаво, атакуващите самолети можеха да използват бомби с лазерно насочване, за предпочитане от две хиляди паунда. Макар че са без собствен двигател, лазерната глава може да насочи бомбата в целта, ако пилотът я пусне на подходящо място и ако лазерният лъч, който системата следва, наистина се намира върху целта. Слабото място на системата е лазерният лъч, който видимата влажност на въздуха разсейва. За съжаление, небето над океана често е облачно.

С или без бомби с лазерно насочване, атакуващите самолети трябва да проникнат през радарните защитни системи на неприятеля. За това отговаряше ескадрила ЕА-6В. Самолетите за РЕБ можеха по електронен път да прикрият атаката, ако се намират на подходящо място в строя.

А ако защитните системи на неприятеля се претоварят със самолети? Може би една добре съгласувана атака с максималния брой самолети, които можем да изпратим, ще позволи на някой да се промъкне.

А нашата координирана атака трябва да дойде едновременно от малка и голяма височина. Да кажем, А-6 ще бомбардират от сто фута, а А-7 и F-4 — от трийсет хиляди фута.

Джейк си водеше бележки. Екипажите от ЕА-6В имаха много идеи, повечето от които му се сториха чудесни. Когато два часа след пристигането си Графтън се сбогува с тях, той стисна ръцете на всички наоколо.

Докато седеше в каютата си и преглеждаше направените бележки, Джейк се чудеше какво би представлявала войната с руснаците. Размяната на междуконтинентални балистични ракети би довела до една шумна, много кратка война и Джейк не вярваше, че ще има някакъв смисъл оцелелите кораби да се потапят един друг. Като нямат държави, в които да се завърнат, моряците и корабите и без това са обречени на смърт. А може ли през 1973 година да се води война без ядрени оръжия?

Наистина, ако човек се замисли за възможния край на цивилизацията, проблемът придобива фантастични измерения и заприличва на чудовищен кошмар. В състояние ли са разумни хора да натиснат копчето и по този начин да унищожат себе си, народите си, почти цялото човечество? Тук Джейк стигна до задънена улица. Политиците би трябвало да си дават сметка за това.

Едно пилотът знаеше със сигурност: в случай на война без ядрено оръжие американските адмирали ще се нахвърлят на съветските кораби като булдози на сурово месо.

Нямаше да бъде лесно. Джейк добре знаеше, че въздушно нападение на самотен кораб би било изключение, освен ако не става въпрос за някой изостанал или повреден. Както във всеки друг флот, руснаците ще разпределят корабите си на групи, за да се подпомагат взаимно. При всички случаи атаката ще бъде насочена срещу оперативно съединение.

Докато преглеждаше бележките си за далечина на откриване, възможностите на ракетни и артилерийски зенитни системи, пилотът си представяше как ще изглежда всичко това. Корабите ще напълнят небето с телеграфни стълбове, летящи с Мах 3 скорост19. А за да не се окаже, че това е недостатъчно, съветските кораби бяха покрити със зенитки, за разлика от американските. Но пък съветският флот не разполага със самолетоносачи и не може да атакува от въздуха. Зенитната артилерия на съветските кораби ще се отбранява ожесточено и буквално ще изгради желязна завеса, която самолетите ще трябва да пробият.

Алфа атака — с участието на всичко, което самолетоносачът може наведнъж да изстреля: от голяма, малка и средна височина под прикритието на Праулърите ЕА-6В, управлявана от командния център на борда на Е-2 „Хокай“, кръжащ на безопасно разстояние от сто мили. Ето отговора, който щеше да даде на Халдейн.

Разбира се, това никога нямаше да се случи. Америка и Русия не се готвеха за война. Планирането на атака по съветско оперативно съединение беше само поредното учение в мирно време. Но ако това станеше, малко от самолетите щяха да оцелеят. А що се отнася до екипажите, успели да пробият кордона от ракети и противовъздушна артилерия, само най-решителните щяха да успеят. Защото Джейк Графтън знаеше, че битките се печелят не от кораби и самолети, а от хора.

Такива ли бяха хората на този самолетоносач? Ако се съди по репутацията на Флап Ле Бо, той беше един от тях, но имаше ли и други? Накрая му писна от всичко това и той се замисли за дома. Тази пролет бе ходил да види родителите си в тяхната ферма в Югозападна Вирджиния. Беше май, дърветата цъфтяха, тревата на ливадите бе зелена и крехка, кравите кърмеха новородените си телета.

Родителите му много се зарадваха от срещата. Баща му определено се гордееше с него. А майка му се усмихваше през сълзи на възмъжалия син, завърнал се у дома.

Той помогна на баща си за говедата; отново почувства утринния хлад и усети мириса на топли волски тела, тор, прясно сено... И сега тук, в малката каюта на борда на огромния стоманен кораб, само споменът за това го караше да потръпва.

Стъпките оставяха следи по тревата, покрита с роса; слънцето се издигаше над ниските хълмове и надничаше в обора, Джейк чуваше гласа на баща си, който говореше на говедата — уверен, успокояващ... Спомените нахлуха в съзнанието му.

„Защо седиш тук, на борда на този кораб, насред дивия океан, загрижен за руските ракети и противовъздушна артилерия, потънал в мисли за края на света? Защо не си там, където си израсъл, където можеш да усетиш топлината на слънцето върху гърба си и да помагаш на баща си в изпълнението на вечните ритуали, уверен, че животът продължава... както Бог е отредил? Защо не си там, за да помагаш на майка си на старини? Кажи ми, Джейк Графтън. Ти никога не си мразил фермата като по-големият си брат — ти я обичаше. Обичаше всичко, свързано с нея. Обичаш родителите си. Ти им принадлежиш и те ти принадлежат. Защо си тук? Защо?“

Животът на кораба бързо тръгна в естествения си ритъм — ритъм, диктуван двеста години от традициите и законите на Флота. Всички си вършеха работата, сервираха им храна, пералнята на кораба работеше с пълна пара и всеки следобед точно в 13,30 радиоуредбата оживяваше и даваше сигнал за учебна тревога: „Учебна тревога, учебна тревога. Всички от екипажа да заемат местата си. Тревога.“

При тревога летците трябваше да се явят в стаите за инструктаж. Докато аварийните групи се бореха с мними пожари и пробойни и тренираха действия при ядрена, химическа и биологична атака, летците полагаха изпити по устави, инструкции, слушаха лекции — с една дума, взаимно се отегчаваха. Именно по време на тези тренировки Джейк изнасяше своите лекции за изпълнението на полети от самолетоносач. Той допълваше материала от инструкцията с всичко полезно, които можеше да си припомни от двете си предишни бойни плавания.

Струваше му се, че лекциите вървят добре. Морските пехотинци слушаха внимателно и задаваха умни въпроси. За свое най-голямо учудване Джейк откри, че всъщност му е приятно да стои пред тях и да говори за най-голямата си страст — летенето.

След като минеше бойната тревога, офицерите се разпръсваха по целия кораб, за да се заемат с канцеларската работа, която никога не свършваше. Втората вечер в открито море Графтън намери време да обсъди идеите си за атака с шкипера, подполковник Халдейн, който знаеше по въпроса точно толкова, колкото и Джейк. След като цял час разискваха проблема, подполковникът го заведе в командването на авиоотряда, за да го запознае с офицера, отговорен за планирането на бойните операции, един капитан-лейтенант. Тук отново започнаха да обсъждат въпроса. Като последица от това на Джейк бе възложена задачата да помага в Оперативния отдел при подготвянето на реалистични учения за авиоотряда.

Офицерите можеха да вечерят в една от двете столови на кораба — официалната каюткомпания на главната палуба, до четвърта стая за инструктаж (там униформите бяха задължителни) или неофициалната, в предната част на ниво 0-3 между катапултите на носа, където можеше да се влезе с летателен костюм или по работно облекло. На практика официалната каюткомпания се посещаваше от онези офицери от екипажа, които не бяха летци, и само в отделни случаи — от авиаторите, когато правеха поведение. Тук след вечеря се прожектираха филми, предназначени за благоприлични благонадеждни джентълмени.

Авиаторите се събираха за своите вечерни филми в стаите за инструктаж, където можеха да подсвиркват, да крещят, да отправят нецензурни препоръки към героите, звучно да стенат при вида на актрисата в главната роля и да замерят с пуканки екрана и съседите си. Ако някой от летците не харесваше филма, който се прожектираше в неговата стая за инструктаж, той винаги можеше да се разходи по стаите на другите ескадрили, където беше добре дошъл, ако успееше да си намери място.

А по-късно през нощта в някои от каютите на младшите офицери се играеха карти — най-често покер на 25 цента, защото никой не разполагаше с много пари. Макар че алкохолът беше официално забранен на кораба, там, където се играеха карти, винаги можеше да се намери пиене за някой жаден приятел. Не се ли появяваш на обществено място пиян или дъхащ на алкохол, на никой не му пукаше.

Разбира се, един младши офицер можеше да се откаже от филма и играта на карти и да се прибере в каютата си, за да послуша музика или да напише писмо. Тъй като младшите офицери бяха вечно влюбени, по-голямата част от тях пишеше почти всяка вечер. В това число и Джейк Графтън. Разбира се, самотните влюбени имаха съквартиранти, които често им създаваха проблеми.

— Никак не е честно, по дяволите — оплакваше се Риъл Маккой. — Можех да получа повече информация за борсите, дори ако си седях в мръсна колиба в някое скапано село насред Индия. Навсякъде, само не и тук.

Той погледна съквартиранта си с тъжно лице.

— По цялата планета има телефони. Навсякъде. Само тук няма.

Джейк Графтън се опита да го погледне със съчувствие. Стори му се, че се справи доста добре.

— Мори ме неизвестността — продължи ръководителят-кацане. — Купих акции на солидни компании с изгодни перспективи, никакъв риск. Но сега просто съм откъснат от света. Осъден на вечен мрак.

Той отчаяно махна с ръка.

— Да се пръснеш от яд!

— Може би трябва да поставиш спестяванията си под попечителство или нещо такова. Дай на някого пълномощно.

— На кого? Всеки, който може да играе достатъчно добре на борсата, работи за себе си, а не се мотае с нечий чужд портфейл под мишница, задоволявайки се с комисиона.

— След седмица ще бъдем на Хаваите. Ще видиш, че всичко е наред, обзалагам се.

Риъл Маккой изпъшка и хвърли на Джейк Графтън поглед, с който му казваше, че е безнадежден случай. Ръководителят-кацане пое дълбоко дъх, след това бавно издиша. Изглеждаше толкова отчаян, че Джейк реши да го подтикне към разговор. Въпрос. Трябваше да му зададе въпрос. Той се замисли за момент и попита:

— Хей, каква е разликата между акции и дялов капитал? Във вестниците пише за акционери и собственици...

Джейк млъкна, защото Риъл Маккой го изгледа унищожително, запъти се към вратата и я тръшна зад гърба си.

„Скъпа Кали,

Вече трети ден откакто напуснахме Сан Франциско на път за Пърл Харбър. Движим се с около двайсет възела. Опитахме се да плаваме по-бързо, но ескортът ни не може да се справя със силното вълнение, затова и ние намалихме. Вълнението е резултат от тайфун на около хиляда и петстотин мили югозападно от нас. Възстанових подготовката си за кацане на самолетоносач — денем и нощем още на първия ден след отплаването ни, но оттогава не сме летели.

Моят навигатор е едно момче на име Флап Ле Бо. Той е от Бруклин и от десет години служи в Морската пехота. Още се опитвам да разбера що за човек е. Изглежда добър навигатор и отличен офицер. Първия път, когато летяхме заедно, не беше много сигурен в мен и доста ми досажда, за да види дали мога да издържа. Той обаче не знаеше, че съм свикнал разни специалисти да се майтапят с мен, така че неговото малко представление само леко ме подразни. Мисля, че той е доста свястно момче и в това отношение ми провървя. Струва ми се, че и на теб ще ти хареса.

Съквартирантът ми е един тип, на който му викат Риъл Маккой. Той е в паника — притеснява се какво става на стоковата борса, защото ние тук не сме в течение. Печели много пари от акции. Ако разбирах нещо от това, също бих опитал. Но не мога да правя лесни пари, дори да съм собственик на монетния двор.

Шкиперът ни е подполковник — отговаря на капитан втори ранг. Казва се Ричард Халдейн. Не знам откъде е, но няма акцент като мен. Всъщност и Флап няма.“

Джейк не знаеше, че говори с акцент, докато Кали не му каза. Тя беше лингвист, слухът ѝ бе трениран. Откакто му направи тази забележка, той започна да се вслушва по-внимателно в говора на другите хора. И сега Джейк произнесе няколко думи, за да види дали може да открие някакъв дефект в произношението си: „Казвам се Джейк Графтън. Работя за правителството, тук съм, за да ви спася.“

Никакъв дефект.

Тя нямаше да го баламосва за такова нещо, нали така?

„Подполковник Халдейн ми нареди да изнасям на летците лекции от Инструкцията за експлоатация на палубната авиация. Лесно е и дори е приятно. Преди не обичах да излизам пред много хора и да им говоря нещо, но сега не се притеснявам, ако познавам материята, за която ще говоря. Сигурно си падам малко актьор.

Освен това подполковникът ми нареди да направя проучване по въпроса как да атакуваме съветски кораби, в случай че се наложи. Проучването е сложно, особено когато си дадеш сметка, че ако някога възникне такава ситуация, животът на много американци ще зависи от това как си си написал домашното.

Както вече споменах, в първия ден след отплаването аз отново минах дневна и нощна подготовка. Дневните полети минаха добре, но нощните бяха друго нещо. На четвъртия полет се закачихме във въздуха, т.е. по време на минаване на втори кръг закачих въже и самолетът се сгромоляса от четири фута на палубата. Ударът почти го съсипа. Изглежда обаче, че се е отървал само с повреди в електрониката. Чудя се как издържа колесникът.

Всички казват, че злополуката не е по моя вина, но това е вярно само донякъде. Ръководителят-кацане прекалено късно ми командва за втори кръг, но аз не биваше да увеличавам толкова тангажа с подаването на газта. Въпрос на техника. Направих го както пише в книгите и закачих въжето, но ако не бях следвал установената процедура точно в този случай, щеше да излезе по-добре.

Така е в авиацията. Ако изпълняваш всичко по инструкция, в 99 процента от времето ще се справяш, но понякога, макар и много рядко, се налага да се отклониш от установената, доказана процедура. Мигът, в който трябва да направиш това, зависи изцяло от теб — въпрос е на опит, на инстинкт — и е границата между тези, които ще доживеят, за да си умрат в леглата, и тези, които няма.

Разбира се, никой не може да каже кой е обречен и кой ще оживее. Можеш само да се надяваш, че когато предизвикателството е пред теб, ще вземеш правилното решение благодарение на инстинкта си, на тренировките, на опита си. Единственото, което знам, е, че когато ножът опре до кокала, нямам време да мисля как да се оправям. Има една тежка, но неоспорима истина: всеки, който лети, може да загине в самолета.

Мисля, че донякъде съм се примирил с тази истина. И все пак злополуката доста ме стресна. Още докато беше във въздуха, самолетът изгуби скорост и ние се блъснахме в коланите, които ни държат за седалките. В такъв момент всяко усещане идва с невероятна яснота, всяка мисъл отеква като камбана в главата ти. Чувстваш се толкова жив и времето върви толкова бавно, че после можеш да си припомниш всяка подробност. Когато усетих, че самолетът губи скорост, разбрах какво се е случило.

Закачихме се във въздуха!

Чувствах как скоростта намалява, виждах как стрелката на ъгъла на атака отива към срива, а двигателят продължава да увеличава оборотите... и разбрах, че лошо ни се пише. За миг увиснахме над палубата. След това паднахме.

Ударът от падането от близо четири фута височина ме вцепени. Знаех какво точно е станало, но не знаех дали сме се закачили стабилно. Не виждах достатъчно добре. Не знаех дали висим само на куката, дали ще останем на палубата. Не знаех също дали самолетът е цял: ако се беше пробил резервоарът с горивото, само след секунди щяхме да се взривим.

Беше страшно.

Преди няколко пъти ме е обземал подобен страх, така че този път не беше кой знае какво, но все пак, след като войната свърши и вече бях почнал да мисля за нещо друго, тази случка неочаквано ме върна към жестоката реалност.

През последните няколко дни мислих много за теб. Изкарахме страхотно в Чикаго. Макар че гостуването ми не завърши така, както го бях планирал, всичко останало беше супер. Терън е страхотно момче и родителите ти сигурно ще ми допаднат, ако ги опозная малко по-добре.“

Джейк престана да пише и препречете последния абзац. Това за родителите не беше съвсем вярно, но какво друго можеше да каже? „Баща ти е скапаняк от класа, но и така ми харесва.“

Дипломатичност. В това писмо имаше известна дипломатичност.

„Ако помислиш, животът е чудно нещо. Някои хора вярват, че всичко е предопределено, но аз — не. И все пак всички живеем с мисълта, че някъде по света има човек, когото ни е съдено да обикнем. Чудим се какъв ли е той, как изглежда, как се движи, говори, мисли, как се смее. Разбира се, няма начин да разберем това, преди да го срещнем. Съзнанието, че най-после сме го срещнали, ни осенява като чудно прозрение, сякаш сме надникнали в тайните на живота.

Сигурно човек може да се влюби от пръв поглед, но аз се съмнявам в това. Мисля, че любовта ни озарява като топлина в хубав есенен ден. Любимият човек присъства в мислите ни през повечето време — всъщност непрекъснато. Затворим ли очи, погледнем ли в далечината, седнем ли да си починем, да си поемем дъх, виждаме го пред себе си. Припомняме си как изглеждат очите му, когато се смее, как отмята глава назад, допира на пръстите му...

Любимият човек става част от нас — най-скъпоценната част.

Поне така се чувствам аз, когато мисля за теб.

Искрено твой Джейк.“