Завръщането на Интрудър

17

Подполковник Халдейн изгледа няколко пъти записа на инцидента, докато слушаше разказите на Джейк Графтън и Флап Ле Бо в стаята за инструктаж.

И двамата бяха в еуфория. Бяха плюли в окото на дявола и оцелели, за да разкажат. Описваха премеждието на своите слушатели с най-големи подробности, а те с удоволствие споделяха заразителното щастие.

Колко е велик животът! Колко е хубаво отново да можеш да ходиш и да говориш, след като си чукал на портите на отвъдното!

След половин час Халдейн се измъкна и тръгна да търси техниците. Изслуша внимателно техните обяснения, зададе няколко въпроса и слезе на хангарната палуба, за да огледа лично петата на борд 523.

Явно задържащият болт се бе счупил преждевременно, част от секундата преди клапаните да се отворят напълно или в началото на отварянето им. Танкерът, с двигатели на излетен режим, тръгва напред и това образува хлабина от един-два инча между Т-образната пета и совалката. В следващия миг парата подкарва буталата на катапулта и совалката се удря в петата и я пуква. След около трийсет фута петата се разпада напълно.

Свободни от двайсет и седемте тона на самолета, буталата се понасят напред като ракети, вързани заедно. Апаратурата записва скорост от 207 възела на пет фута от водните спирачки.

Целият кораб се разтриса, когато щифтовете на буталата се удрят във водните спирачки, изтласкват всичката вода и се заваряват в тях. От спирачките, буталата и щифтове остава купчина усукана и деформирана димяща стомана. Катапулт две ще е вън от строя до края на плаването.

Подполковник Халдейн реши, че само провидението е помогнало на Джейк Графтън да спре самолета, преди да падне във водата.

Той седеше зад бюрото в каютата си и мислеше за Джейк Графтън — какво ли е чувствал, докато се е опитвал да спре устремения към носа и черната пустош отвъд самолет. Да, беше чул доклада на Графтън, но дори възбуден и припрян, Графтън бе успял да скрие емоциите си под маската на скромността: „Независимо от всичките ми пропуски, успях да отърва кожата. Роден съм си с късмет. А вие, грешниците, трябва да разберете, че молитвите и чистоплътният живот решават всичко, когато удари дванайсетият час.“

Повечето пилоти щяха да се катапултират. Халдейн внимателно обмисли случилото се и реши, че и той щеше да е от тях. Щеше да сграбчи ръчката между краката си и да я опъне с все сила.

И все пак Графтън не бе постъпил така и спаси самолета. Халдейн много добре знаеше, че причината за това не е късметът, каквото и да приказваше Графтън пред колегите си.

Трябваше ли да се катапултира? В крайна сметка Флотът щеше просто да поръча още един А-6 на „Грумън“ за 8 милиона долара. Но не можеше да поръча нов, обучен и толкова опитен пилот. За това бяха необходими много повече милиони и години обучение; а за да бъде кален в бой, бе необходима война — нещо, което не можеше да става по поръчка, поне защото прекалено много либерали се цупеха на идеята разни войни да се използват за тази цел.

Да, Графтън трябваше да се гръмне като Ле Бо.

Да мислиш така в топлия уют на каютата, с чаша кафе в ръка, бе логично. Хубаво е, че хората могат да анализират постъпките си.

Но тук логиката грешеше. Големите пилоти винаги успяваха да оцелеят. Понякога инстинктивно, но винаги намираха изход — колкото и да противоречеше това на правилата — от безнадеждната ситуация.

Най-важното бе и най-очевидно — Графтън бе жив и невредим.

Ако се бе катапултирал... кой знае какво можеше да се случи? Седалката можеше да не сработи; можеше да падне във водата и да се удави; можеше да си счупи врата при падането на палубата или върху някой самолет. Ле Бо беше извадил страхотен късмет и не се посвени да подчертае това в стаята за инструктаж: „По-добре късметлия, отколкото отличник.“

Графтън беше добър. Спаси себе си и самолета. Но това не беше всичко. В стаята за инструктаж той не се затвори в себе си, ясно и точно описа защо и как бе направил всичко. После внимателно изслуша потока от дружески съвети и коментари от рода на „какво трябваше да направиш“. Не се сърдеше, че Флап се бе гръмнал. Не обвиняваше никой и не съжаляваше за нищо.

На Халдейн това му хареса. Той с удоволствие бе слушал и наблюдавал мъжа с непоклатимото самочувствие. Графтън вярваше в себе си, а това беше заразително. Доста би трябвало да се замисли, за да намери нещо, което да не е по силите му.

Подполковникът се затършува из чекмеджето на бюрото си. Не след дълго намери това, което търсеше. Беше лично писмо от командира на ВА-128, капитан втори ранг Дик Доновън. Халдейн извади писмото от плика и го прочете внимателно — за четвърти или пети път.

„Пращам ти най-кадърния младши офицер в ескадрилата, лейтенант Джейк Графтън. Той е един от тримата най-добри пилоти, които съм срещнал досега във Флота. Изглежда, има верен инстинкт и в кабината действа на много по-високо ниво от това, на което ние можем да го учим.

Като офицер не е по-различен от другите с неговите чин и възраст. Наглеждай го. Когато се разбеснее, нищо на тази земя не е способно да го спре. Това е и хубаво, и лошо, за което предполагам, ще се съгласиш. Надявам се, че с времето ще се поуталожи. Колкото повече го гледам, толкова по-убеден съм, че един ден ще бъде способен да поеме голяма отговорност.

След края на плаването си го искам обратно.“

Подполковник Халдейн сгъна писмото и го прибра обратно в плика. После извади лист хартия и химикалка. Не беше отговорил още и реши, че сега е подходящ момент.

Доновън нямаше хич да е доволен, когато разбере, че Графтън е пуснал рапорт. Но тук и двамата с Доновън бяха безпомощни. Единствено Графтън можеше да реши. Жалко, наистина. Доновън беше прав — Графтън беше рядко перспективна личност.

Когато адреналинът отшумя и тълпата в стаята за инструктаж поутихна, Джейк и Флап се отправиха към предната столова, между носовите катапулти, където можеше да се влиза с работно облекло. Флап вече бе минал през лазарета — трябваше да му превържат няколко драскотини от плексигласови парчета.

— Йод и лейкопласт — ухили се той на Джейк. — Веднъж, когато се бръснех, се порязах по-лошо. После нямало късмет.

Поръчаха си по един „плъзгач“ — чийзбъргър, който бе толкова мазен, че можеше да го глътнеш цял. Взеха по чаша мляко и шепа чипс и седнаха един срещу друг на дълга маса с лекета по покривката.

— Реших, че няма да успееш да го спреш — каза Флап между хапките.

— Правилно постъпи — отговори му Джейк. — Ако не бях успял да го завъртя и аз щях да се гръмна.

— Е, нали сме живи и здрави. Значи сме се справили.

Джейк само кимна и отпи от млякото. Стомахът му бе все още възбуден от адреналина, но млякото и „плъзгачът“ му подействаха добре. Той се облегна назад и се оригна. Сега можеха да поговорят за оцеляването.

Той се прибра в каютата си и се огледа наоколо. След премеждието нещата, на които никога не обръщаше внимание, бяха придобили ново значение. Седна на стола — беше му непривично удобен, загледа се в сенките, които настолната лампа хвърляше по ъглите на помещението, заслуша се в стоновете и въздишките на кораба. Погледът му се спря на снимките на Кали и родителите му, които стояха на бюрото пред него.

Нагласи комбинацията на сейфа и го отвори. Пръстенът беше на мястото си — годежният пръстен, който бе купил на „Шило“ през декември. Той го извади и го вдигна към светлината. После отново го прибра. Без много да се замисля защо, извади от джоба на якето си и револвера, постави го в сейфа и го заключи.

Трябваше да направи нещо за нея. Но какво?

Не беше лесно, когато рибката не кълве. А, честно казано, май тя го беше закачила, но още си мислеше дали си струва.

И тогава? Да ѝ пише, че я обича безгранично? Да ѝ обещае, че ще я направи щастлива? Да се промъкне в сърцето ѝ с най-интимни излияния?

Не. Просто трябваше да сподели с нея какво мисли за бъдещето... Но нали не мечтаеше за нищо?

Почувства се празен. Всеки бе тръгнал нанякъде в мислите си — вярно, с различна скорост, но все пак вървеше.

Господи... това го вбесяваше. Сигурно нещо в него не беше наред, някакъв недостатък в характера. Нещо, което тя бе видяла.

Защо не го разбираше?

Той продължи да мисли за нея още известно време, докато слушаше звуците на кораба, после извади хартия и писалка. Написа датата и започна:

„Скъпи мамо и татко...“

Свърши писмото, но не му се спеше. Взе си горещ душ, извади изгладена и колосана униформа, облече се и заключи вратата зад себе си. Нямаше много хора наоколо. Полетите за деня бяха свършили. Редовият състав беше по койките, а безстрашните авиатори гледаха филми. Той надникна последователно в няколко стаи за инструктаж, искаше да намери някой познат. Нямаше никой, с когото да поговори. Спря се за малко при машините на арестера. Едната беше разглобена — двама матроси и сержант ремонтираха нещо. Отби се при видео техниците и изгледа записа на прекратеното си излитане още няколко пъти. Мина през отделението на катапултите — там също преглеждаха нещо. В Центъра гробарската смяна бе разхвърлила единия от пултовете.

В електронното работата кипеше с пълна пара. Нощната смяна ремонтираше самолетни компютри и радари. Тук кондиционирането работеше на максимум, лампите никога не угасваха. Тези хора никога не виждаха слънцето, небето, морето — там, където това оборудване непрекъснато се подлагаше на изпитания.

Накрая Джейк се оказа пред офиса на Шефа. Вътре завари само старшина първа степен Мулдовски. Той видя Джейк и избоботи:

— Здрасти, друже. Влизай и пускай котва.

Джейк си сипа чаша кафе и подпря лакти на масата срещу боцмана, който бе разхвърлял купчина хартия пред себе си.

— Добре се справи днес на катапулта.

— Благодаря.

— Все чаках да се гръмнеш. Накрая реших, че вече си пътник.

— За секунда и аз си помислих така.

Продължиха още малко да разтягат локуми, но когато разговорът замря, Джейк попита:

— Защо си още във Флота, боцман?

Боцманът се отпусна назад и извади кесията с тютюн. Когато натъпка и разпали лулата си, той каза:

— Светът на цивилния е прекалено малък.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами помисли. Работят и живеят, пазаруват в едни и същи магазини цял живот... Затворен свят от приятели, колеги и семейство. Това е малко за мен.

— Струва си човек да се замисли. — Джейк довърши кафето и хвърли пластмасовата чаша в кошчето.

— И не се опитвай да подкараш някое от прасетата във водата. Когато трябва да напускаш, напускай, мистър Графтън.

— Съгласен, боцман.

— Какво ли чувстваш, когато умираш? — попита Флап Ле Бо. Двамата с Джейк летяха на пет хиляди фута, с 350 възела, точно под долния край на кумулусите. Под тях празното море се ширеше от хоризонт до хоризонт. Този следобед бяха на разузнавателна задача, по клинообразен маршрут на изток от групата. Все още се отдалечаваха от кораба. Не бяха открили нито един кораб, било визуално или с радара. Океанът беше празен.

Стотици кораби пресичаха Индийския океан, но той беше толкова необятен.

— Мислил ли си някога за това? — подкани го Флап.

— Веднаж припаднах — отговори Джейк. — Загубих съзнание. Бях на четиринайсет. Вземаха ми кръв. Сестрата ме бодеше отново и отново с иглата, не можеше да уцели вената. Просто си седях. После се събудих на пода, след кошмара, който забравих още на петнайсетата секунда. Подозирам, че смъртта е нещо такова. Без кошмара. Все едно, че някой изключва лампата.

— Може би — каза Флап.

— Нещо като да заспиш — продължи Джейк.

— Хмм.

— Какво те наведе на тази мисъл?

— О, знаеш...

Разговорът угасна. Флап провери радара, естествено нищо не видя, после се намести на седалката. Графтън се прозя и разтърка лицето си.

Радиото се събуди. Репликата обаче бе неразбираема: самолетът беше далеч от кораба — на повече от двеста мили — и ниско.

— Тук Боен ас 508, — каза Флап в маската си. — Повторете.

— 508, тук Черен орел. Препредаваме. От кораба искат да проверите някакъв сигнал за бедствие. Пригответе се за координатите.

Флап погледна към Джейк, сви рамене, извади химикалка от джоба на левия си ръкав и я огледа. Драсна няколко пъти в ъгъла на коленния планшет, за да е сигурен, че пише, и каза:

— Боен ас е готов да записва.

След като повтори координатите на диспечера от Хокайя, за да се убеди, че ги е записал правилно, Флап ги вкара в компютъра и поиска пеленг и отдалечение.

— О-хо — възкликна той, — до там са повече от четиристотин мили.

— Обади се на диспечера.

Флап натегна маската си на място:

— Черен орел, 508. Този кораб е на четиристотин двайсет и девет мили от нашата точка, което е... — той натисна друг бутон — ...на двеста четирийсет и две мили от кораба. Няма да ни стигне горивото да се приберем.

Графтън натискаше бутоните на горивомера, изчислявайки горивото в крилата. Тръгнаха с 18 000 паунда, в момента имаха 11 200.

— Разбрано, Боен ас. Те знаят. На връзка сме с тях на друга честота. Така или иначе заповедта е да проверите. SOS-сигналът е бил дълъг само петнайсет секунди. Част от него е позицията. От горе смятат, че можете да хвърлите един поглед, на връщане ще се срещнете с танкер на тази честота.

Джейк вече бе завил петнайсет градуса надясно, следвайки курса към бедстващия кораб, който компютърът бе изчислил. Увеличи режима и започна да набира височина.

— Сметни една среща, за всеки случай — каза Джейк на Флап. Искаше да знае къде да намери танкера, дори радиото да откаже.

Единственият начин за определяне на позицията над океана бе по електронен път. Използваха сигналите от кораба, които самолетната апаратура приемаше и превръщаше в пеленг и дистанция. За жалост радарът на А-6 не можеше да открива други самолети. А танкерът въобще нямаше радар. Разбира се, Флап можеше да открие кораба на радара, ако бяха на по-малко от 150 мили от него и радарът работеше. Щяха да използват относителните координати, за да открият танкера.

Много „ако“.

Условностите не действаха добре на стомаха.

Поставяха всичко на карта, а този кораб можеше въобще да не съществува. Петнайсетсекундна радиограма. Приличаше на програмирано излъчване, с голяма вероятност за грешка. Корабът можеше да е на стотици мили от мястото, към което летяха, никога нямаше да го открият.

Радиограмата за бедствие можеше да е и най-обикновена грешка — радистът натиска по невнимание друго копче. Може би въобще нямаше бедствие.

Несъмнено височайшите мозъци бяха обмислили всичко. Седнали удобно и на спокойствие, бяха наредили Джейк и Флап да проверят какво става. И да поемат съответния риск.

Най-важно бе да срещнат танкера. Джейк погледна към горивомера без особен оптимизъм. Ще се качи нависоко, на 40 000 фута, ще изпълни снижението на малък газ, едно бързо минаване — докато Флап щрака с фотоапарата — после отново на 40 000 фута и курс към кораба. Танкерът щеше да ги чака на радиал нула девет пет, на 150 мили, и същата височина. Ако по някаква причина не успееха да осъществят трансфера на гориво, нямаше да успеят да се доберат до кораба. Трябваше да катапултират.

Джейк се обърна и погледна назад, към слънцето. Когато стигнат до бедстващия кораб, щяха да разполагат с трийсет минути до залеза. Но докато стигнеха танкера, щеше да се стъмни. Е, нямаше да е нощ, сигурно част от небето щеше да е все още осветена. Може би нощта беше по-благоприятният вариант — светлините на танкера ще се виждат отдалеч. Но боговете на съдбата вече бяха раздали картите. Връщаха се на края на здрача.

— Няма да снижаваме, ако не видиш нещо на радара — каза Джейк на Флап.

— А-ха.

Добро решение. Беше безсмислено да прахосват гориво, ако долу нямаше какво да се види. А ако имаше нещо, то щеше да се покаже на радара.

Ами ако корабът беше потънал и екипажът е в спасителните лодки? Лодките нямаше да се видят на радара, особено отдалеч.

— От какво разстояние можеш да видиш спасителна лодка с това нещо? — попита той Флап, който се бе навел над тубуса на радара.

— Не знам. Никога не съм виждал.

— Поне приблизително.

— Прав беше преди малко. Няма да снижаваме, освен ако не видим нещо.

Той хоризонтира на четирийсет хиляди и върна ръчките назад. Две хиляди и двеста паунда на час на двигател му даваха скорост Мах 72. Само че изкачването беше глътнало 4000. Оставаха 7800. Мили Боже, пак отиваме на косъма. Той дръпна ръчките още малко, докато разходомерите не се спряха на хиляда и осемстотин. Приборната се установи на 220 възела, това правеше 460 истинска скорост.

Флап извади карта и я разгъна. Накрая съобщи:

— Тази точка е в протока между островите и южния бряг на Суматра.

— Поне не е на някой планински връх.

— Вярно.

— Чудя се дали мозъците са проверили позицията, преди да ни изпратят да гоним Михаля.

— Не знам. Тия от Флота... Никога не можеш да бъдеш сигурен.

След доста усилия Флап успя да сгъне картата по подходящ начин. Защипа я между страничния панел и плексигласа, за да може лесно да сравнява и наведе глава към тубуса. След малко промърмори:

— Виждам някакви острови.

Земя. Джейк не беше виждал земя, откакто корабът излезе от Малакския проток. „Колумбия“ трябваше да плава още три седмици в ИО и след това да се отправи към Австралия.

Слуховете се носеха вече седмици наред. Вчера бяха потвърдени. Австралия, Земята отдолу, Последния бряг, Новата Калифорния, където всички говореха английски — е, нещо подобно — и всички бяха приятели и пиеха силна студена бира и обичаха янките, о-хо! Екипажът бе като обърнат кошер. Та нали затова се бяха записали във Флота.

Няколкото стари кучета, които твърдяха, че са плавали дотам преди, бяха непрекъснато обсадени от тълпи жадни слушатели, които попиваха и най-невероятните истории. — Жените — само това беше в устите на младите моряци, — кажи нещо за жените. Толкова ли са фантастични? Сериозно ли можеш да си чукнеш среща? Високи, пищни, с дълги крака, харесват американците, дори ги предпочитат пред местната порода. А моралът им — не можеше да се каже, че е особено разпуснат, но беше много, много съвременен. Един от непрестанно циркулиращите слухове гласеше, че при предното посещение на кораба в Сидни, от преди няколко години, капитанът трябвало да нареди на кея да се монтира телефон с дежурен, който записвал имената на австралийките, желаещи среща с американски моряци. Който и да е матрос! Тези същества даваха съвсем друго измерение на термина „международни връзки“.

Така поне се говореше. Тези, Които Бяха Ходили Там Преди Земята да се Поохлади, се кълняха тържествено, че това е самата истина. Младите момчета, които бяха на първото си плаване, за пръв път откъснати за повече време от дома и съседското момиче, се молеха това да е вярно.

Морските пехотинци от ескадрилата А-6 бяха като жребци. Те знаеха, че ако може да избира, всяка жена би предпочела тях пред всичко останало. Австралия ще бъде рай за отпуските. Някой беше казал предната вечер в столовата, че на „Колумбия“ ѝ предстои среща със съдбата.

Всичко това преминаваше през главата на Джейк, докато летяха на изток. И той искаше да слезе от кораба, да се отърве за малко от цикъла ядене-спане-летене, да си почине от несменяемите лица и изтърканите лафове. В голямата, екзотична и заселена от държеливи хора Австралия щеше да бъде хубаво. Той подсвирна няколко тона от „Матилда“ и погледна гузно Флап. Не беше чул.

Мислите му се върнаха в настоящето. Много рискована беше тая работа с танкера на връщане... Защо съдбата му раздаваше само скапани карти?

Слънцето безмилостно печеше от тъмносиньото небе. На тази височина хоризонтът беше идеална линия... Струваше му се, че вижда без край. Морето, далеч под тях, се виждаше през просветите в слоя ниски кумулуси, които „плуваха“ над водата като бели пухкави топки. На североизток вече доста добре се виждаха планините на Суматра. Над каменистия гръбнак на острова висяха облаци, но тук-там се мерваше някоя долина, оцветена в богатото зелено на джунглата. Късното следобедно слънце караше облаците да хвърлят дълги сенки. Не след дълго щеше да подпали върховете им.

— Има нещо миризливо в цялата тази история — каза Флап.

— Какво по-точно?

— Корабите не потъват за петнайсет секунди. Освен ако експлодират. Колко вероятно е да стане това?

— Сигурно е грешка. Радистът натиска друго копче или нещо такова. Бас ловя, че си мисли, че никой не е прихванал радиограмата.

— Чудя се дали са се опитали да се свържат с него?

— Вероятно.

— И все пак нещо не е наред.

— По-добре се моли да намерим танкера на връщане. Ако ще се притесняваш за нещо, притеснявай се за това. Прекаленото седене в солена вода разваля тена.

— Да не искаш да кажеш, че ще стана по-светъл?

— Може и това да стане. Може да ти излекува и екземата от джунглата.

— Много си разглезен, Графтън. Това е дефект на характера ти. Трябва да работиш върху него.

Минутите летяха. Планините изглеждаха по-близки, но сигурно се заблуждаваше. Дълбочината на перспективата зависеше от височината и скоростта. Беше забелязал този феномен преди години, но не преставаше да му се чуди. На няколко хиляди фута виждаш и най-малките подробности, всяко хълмче, долчинка, поточе. На средна височина, при добра видимост се виждаше половината щат. Оттук, при тази скорост, прелиташ планински вериги и огромните пустини за броени минути... От орбита Земята е като топка, запълваща по-голямата част от небето. Обикаляш я за деветдесет минути. Континентите преставаха да бъдат нещо необятно, виждаха се просто като контури. Идеята за географско място просто не бе приложима там.

На тази височина двамата с Флап бяха по средата на пътя до рая. Записа си мисълта на коленния планшет.

Проверяваше отново горивото, когато Флап каза:

— Остават ни още сто и двайсет мили. Виждам ориентирите. — Имаше предвид зоната, където трябваше да е бедстващият кораб, ако въобще имаше нещо там.

Непривичен ден за бедствие в морето. Повечето кораби търпяха авария в лошо време или при ниска температура. В ден като този...

— Виждам някаква цел на радара.

— Корабът?

— На около четири-пет мили от позицията, която ни даде Черен орел.

— Голям ли е?

— Е, не е гребна лодка. Достатъчно далече сме още. Повече от това не мога да ти кажа. На радара засвета си е засвет.

— Курс и скорост?

— На дрейф е.

Реши да започне снижението на осемдесет мили. Първоначално щеше да остави двигателите на осемдесет процента, за да подсигури генераторите.

— Намира се на около петнайсет мили от брега на Суматра, който тук е с разположение североизток-югозапад. На запад и югоизток има острови. Големи.

— Някакви други кораби наоколо?

— Не. Нищо.

— Близо до бряг като този...

— Сигурно ще видим рибарски лодки, като се приближим.

— Да.

— Ще се обадя на Черен орел.

Пристигнаха над кораба на седем хиляди фута, с двигатели на малък газ. Надзъртайки между облаците, Джейк го виждаше добре. Беше малък търговски съд, с надстройка по средата и кранове отпред и отзад. Наподобяваше старо „либърти“39. Не се виждаше пушек, значи нямаше пожар. Коминът по средата не димеше, нямаше и следа от винтове. До десния му борд имаше друг кораб, по-точно голям катер.

Джейк започна десен завой, за да даде възможност на Флап да снима с фотоапарата и се провря между облаците. Двигателите все още бяха на малък газ.

Излязоха под облаците на 5500.

— Изщракай целия филм, от всички възможни ъгли — каза Джейк на Флап. — Ще направя един кръг и ще прелетя ниско, от страната на катера, за да снимаш и него. После изчезваме оттук.

— О’кей — той нагласи фокуса и щракна.

— Изглежда, са спасили екипажа.

— Искам да намалиш наклона, когато дойдем зад кърмата, за да хвана името.

Джейк пресичаше три хиляди фута в плавен завой около кораба, който седеше на равен кил. Какво ли се бе случило?

— Можеш ли да прочетеш името?

— Все още си прекалено високо. На снимките обаче ще се вижда.

Горивото? Шест и двеста, до „Колумбия“ имаха над шестстотин мили. Той неволно потръпна, докато наблюдаваше дрейфуващия кораб и малкия съд до него. Катерът беше дълъг около осемдесет-девет-десет фута, с малка надстройка по средата и един-единствен комин. Боята му беше на петна, на палубата се виждаха няколко човека.

— Има хора на мостика на кораба.

— Свърши ли вече?

— Да.

— Хайде, захождаме.

Джейк премести ръчките на крейсерски режим и натисна носа. Слезе бързо на двеста фута над водата и хоризонтира, насочвайки носа, така че да прелети над двата неподвижни съда от носа към кърмата. Дръпна малко ръчките. Ако скоростта беше прекалено висока, снимките щяха да излязат размазани.

— Никой не ни маха или нещо подобно.

Джейк видя блясъците на носа на катера и моментално разбра какво става. Ръгна ръчките до край напред, наклони самолета на четирийсет градуса и опъна здраво лоста. Усети удари, част от трасетата прелетяха покрай фанара, последваха нови попадения.

— Зенитка! — успя да промълви Флап.

— Копелето стреля с двайсетмилиметрово!

Корабът остана зад тях. Джейк набираше височина и мяташе самолета насам-натам. Стрелките на основната и резервната хидросистеми потрепнаха. На таблото светна лампа „аварийна хидравлика“.

— Проклет да си, мили боже!

Джейк изправи крилата и внимателно тримува за набор на височина.

Самолетът започна да се наклонява надясно. Реагираше вяло на лоста за управление. Джейк леко натисна левия педал, за да го спре.

Летяха почти на юг. Опита се да го насочи на запад, но беше невъзможно. През цялото време самолетът заплашително отпускаше дясното крило. Джейк едва успяваше да поддържа посоката. Носът бе един-два градуса над хоризонта, значи все още увеличаваха височината. Пресичаха 2000 фута с 350 възела.

— Обади се на Черен орел — каза Джейк на Флап. — Тия сигурно са пирати.

Той дръпна експериментално ръчките назад, инстинктът му го караше да намали скоростта на 250 възела, за да облекчи аварийната помпа, която движеше кормилата. Увеличи още малко тангажа с тримера. Носът леко се вдигна. Добре.

— Черен орел, Черен орел, тук Боен ас.

Положението беше трагично. Аварийната хидропомпа бе предназначена да осигурява налягане за управлението на самолета, докато се напусне районът на целта, точно колкото да даде възможност на екипажа да катапултира на безопасно място.

— Черен орел, Черен орел, тук Боен ас 508. Авария!

Аварийната помпа беше натоварена до дупка. Стрелките на всички индикатори на хидравликата сочеха надолу. Това означаваше нула налягане във всички части на системата.

— Черен орел, Черен орел, Боен ас 508 предава сляпо. Не ви чуваме. В SOS-точката ни обстрелваха пирати. Всеки момент може да се наложи да катапултираме. Напускаме района в южна посока.

Просто прекрасно! Да те свалят банда шибани пирати! В международни води през 1973-та! При прелитане с невъоръжен самолет. И ако това не беше лайняният му шибан късмет!

— Сложи код 770040 на транспондера — каза Джейк.

Ръката на Флап се протегна към транспондера на средния пулт и включи бутона за аварийния код. За всеки случай избра ръчно на селектора 7700. Мейдей.

— Пред нас на двайсет мили има остров — каза Флап. — Дръж така. Ще скочим там.

Имаше обаче малък проблем. Самолетът бе почти неуправляем. Не спираше да провисва ту едното, ту другото крило. Необходимо бе Джейк да използва целия ход на педалите, за да го задържа в права посока. Лостът за управление беше почти безполезен.

Джейк протегна ръка и натисна бутона за извеждане от свредел. Това увеличаваше хода на вертикалното кормило, стига отказът на хидросистемата да не бе засегнал и тази магистрала. Нищо не стана. Не помагаше.

Когато лявото крило отказа да се изправи с пълен десен педал, Джейк увеличи газта на левия двигател. Това помогна, но последва отпускане на дясното крило. Пълен ляв крак, намаляваш режима на левия и даваш газ на десния двигател... Уцели момента и задържа крилата хоризонтални...

— Седемнайсет мили.

— Няма да успеем.

— Постарай се малко, не ми се плува.

— Копеленцата му...

Достигнаха три хиляди фута височина. Просто трябваше да запази височината, каквото и да става с крилата...

Прелитаха около четири и половина мили в минута. Колко минути оставаха? Тази сметка му дойде много и той се отказа. Виждаше острова пред себе си. Зелен, покрит с растителност, вече почти запълваше предното стъкло.

— Петнайсет мили.

Ляв наклон. Пълен десен крак, газ на левия двигател. Наклоняването спря, но носът пропадна. Даде лоста докрай назад, никаква реакция. Премести тримера докрай на кабриране, едновременно дърпайки РУД-а на десния двигател на малък газ.

Носът започна да се връща нагоре. Успя. Започна леко да връща тримера. Крилото се вдигаше, мили Боже, вдигаше се...

Самолетът спря да снижава на хиляда и петстотин фута. Но веднага започна да се наклонява надясно. Джейк даде противоположни команди.

Реакцията беше агонизиращо бавна. Носът започна да пропада към хоризонта. Пълен тример на кабриране! Погледна към индикатора в долния край на лоста за управление. Все още беше до край на пикиране! Давай!

Този път спряха на хиляда фута.

— Другия път няма да успея да го задържа — каза Джейк.

— Скачаме, когато стигне най-високата точка и крилата са хоризонтални.

— Ти си първи, веднага след теб съм аз.

Носът пропадаше, но все още изкачваха, дясното крило започна да се накланя надолу... 2300 фута...

— Сега — изкрещя Джейк.

Експлозия — и Флап изчезна. Джейк инстинктивно центрира педалите и дръпна резервната ръчка. Моментално почувства страхотен удар в задника. Кабината изчезна. Ускорението продължи само секунди и той започна да пропада.