Завръщането на Интрудър

12

Една сутрин, когато Джейк влезе в стаята за инструктаж, дежурният офицер, старши лейтенант Дъг Харисън му каза:

— Сър, шкиперът иска да ви види в каютата си.

— Сър! Така ли е в Морската пехота?

— Е, опитваме се.

Джейк въздъхна.

— Знаеш ли за какво става въпрос?

— Не, сър.

— За Бога, името ми е Джейк.

— Да, сър.

— Престараваш се. Остави косата си да порасне поне още инч. Един ден не си лъскай обувките. Вместо трийсет направи двайсет и девет лицеви опори. Иначе може да ти стане нещо.

Каютата на шкипера беше на трета палуба, един етаж под палубата със стаите за инструктаж. За да стигне дотам, трябваше да се спусне през един херметичен люк и да слезе по стълбата след него.

Джейк почука. Старият отвори вратата.

— Влез и седни някъде.

Пилотът се настани. Подполковник Халдейн взе лист хартия, размаха го и после го хвърли обратно на бюрото си.

— Рапортът ти за напускане. Трябва да го разпиша. Какъв коментар искаш да сложа под подписа си?

Джейк беше озадачен.

— Това, което обикновено пишете, сър.

— Юридически рапортът е молба за прехвърляне от редовна военна служба в запас. Така че аз трябва да си дам мнението дали ставаш за запасен офицер. Защо напускаш?

— Подполковник, в писмото си аз...

— Прочетох го. „Желая да направя кариера в цивилния живот.“ Страхотно. Защо искаш да напуснеш?

— Войната свърши, сър. Записах се в школата за запасни офицери, защото иначе щях да получа повиквателна. Получих редовно офицерско звание през 1971, защото ми предложиха и шкиперът тогава ме препоръча, но никога не съм имал желание да ставам професионален военен. Честно казано, не смятам, че ще съм кой знае колко добър. Летенето ми харесва, но за останалото нямам данни. Ако някога отново почне война, ще съм първият доброволец. Просто не искам да служа във Флота в мирно време.

— Искаш да летиш в гражданската авиация, така ли?

— Не знам, сър. Не съм подавал документи още. Макар че може да опитам.

— Ако питаш мен, това е голяма скука. Тръгваш от точка А и летиш до точка Б. Кацаш. Рулираш до ръкава. Спиш в някой хотел. На другия ден се връщаш в „А“. Мисля, че не след дълго човек с твоите умения и опит тихо ще полудее на подобна работа. Ще станеш велик каруцар.

— Сигурно сте прав, сър.

— И какво ще правиш в такъв случай?

— Не знам, шкипер.

— По дяволите, човече, защо ще напускаш, без да знаеш къде ще отидеш? Е, ако си решил да учиш или да поемеш бизнеса на баща си, или да направиш публичен дом в Мексикали — Бон воаяж, — достатъчно си дал от себе си. Но според мен не е така. Ще пусна това по етапен ред, но можеш да промениш решението си, докато не излезе заповедта. Помисли си пак.

— Да, сър.

— А, между другото, шкиперът на Змийските очи се изказа доста добре за начина, по който дозареди 207-и и го изведе на дългата. Бърз и точен прехват, професионална работа.

— Жалко, че се запали.

— Веднага щом намалява скоростта, керосинът влиза в отсеците на двигателите през процепите около люковете за обслужване и се възпламенява. От началото на пожара до прегарянето на хидромагистралите минават само две и половина секунди. Пилотът се катапултира, когато носът тръгва надолу. Потеглил лоста — и нищо.

Джейк Графтън кимна.

— Това е игра за мъже — каза Халдейн. Сви рамене и продължи:

— Няма романтика, няма слава, заплатата не е нещо специално, часовете са ужасни, а залогът е човешкият живот. Всеки път, когато се връзвате в самолета, ти и навигаторът играете хазарт с живота си.

Ден след ден самолетоносачът и ескортът му плаваха на запад. Самолетите на „Колумбия“ стояха на палубата в бойна готовност, докато екипажът от 5300 души се грижеше за съоръженията, бореше се с безкрайната бумащина и тренираше. Учебните тревоги бяха сутрин, следобед и вечер: пожар, ядрена, химическа и бактериологична опасност, сблъскване, наводняване на отсеци, нещастен случай в машинното или на полетната палуба, бойна тревога. Аварийните групи тренираха до изтощение, а пожарникарите отдавна вече бяха забравили броя на бойните учения.

Рутината се нарушаваше само в късните часове на нощта, когато корабите от ескорта се дозареждаха на ход. По-малките съдове трябваше да допълват резервоарите си всеки трети ден от бункерите на самолетоносача.

Това бяха моменти на върховно предизвикателство за навигаторското майсторство. Два, понякога три кораба с безкрайно различни характеристики и габарити трябваше да плават в непосредствена близост, съединени с кабели и тръбопроводи, нощем, сред огромните вълни на Северния Пасифик.

Най-забавно бе да се наблюдават есминците и фрегатите и Джейк Графтън често се заседяваше на пътеката около полетната палуба, за да им се възхищава. Малкият кораб обикновено подхождаше откъм кърмата, изпреварваше самолетоносача и след това, намалявайки скоростта си, се изравняваше с него. Огромният самолетоносач почти не се поклащаше, докато по-малкият му събрат се клатеше, издигаше и спускаше по вълните. От време на време носът му се заравяше толкова дълбоко, че пяната и пръските скриваха изцяло предното оръдие и къпеха всички на мостика.

Докато капитанът на есминеца се бореше да поддържа позиция на 75 фута от самолетоносача, отгоре изстрелваха въже, което трябваше да бъде уловено от група матроси, снаряжени със спасителни жилетки и каски. Въжето се застопоряваше и веднага по него се подаваше стоманен кабел. След това по кабела се прехвърляха тръбопроводите, обикновено три, за да се намали времето за изпомпване на стотиците тонове мазут, и зареждането започваше незабавно. През цялото време капитанът стоеше на края на мостика, за да може да вижда всичко и да дава команди на кормчията и сигналиста на машинното.

Една нощ към самолетоносача се приближи снабдителен кораб. Докато Джейк наблюдаваше, от десния му борд застана фрегата. От снабдителния кораб започнаха да прехвърлят гориво по тръбопроводите и различни припаси по въздушна линия едновременно и на двата бойни кораба. За да се ускори презареждането, се използваше и въртолет, който пренасяше палета от кърмата на снабдителния кораб до полетната палуба на самолетоносача.

В нощ като тази, насред великия Пасифик, човек можеше да стане свидетел на американската мощ. Всичко, което най-развитата промишленост на света произвеждаше, се прехвърляше от кораб на кораб в невъобразими количества: керосин, мазут, грес, бомби, патрони ракети, тоалетна хартия, игрални филми, резервни части, лабораторно обзавеждане, медикаменти, безалкохолни напитки в кутии, десертни блокчета, зеленчуци, мляко, брашно, кетчуп, захар, кафе — списъкът продължаваше безкрай. Цяла влакова композиция.

Организирането и осигуряването на транспорта на това количество блага до средата на безкрая беше по силите само на една нация. Тази способност беше ключът за американската мощ на моретата. Мощ, която можеше да се упражни във всяка точка от планетата, отстояща на хиляда мили от световния океан. За добро или зло, тези кораби правеха Вашингтон най-важния град на света, Конгреса на САЩ — най-важния форум на земята, а президента на САЩ — най-влиятелната жива личност. Тези кораби налагаха Pax Americana.

Това е нещо изключително, мислеше Джейк Графтън, пилот на бомбардировач и син на фермер. Той стоеше под опашката на един А-6, на пътеката около полетната палуба, облечен в коженото си летателно яке, с вдигната яка срещу вятъра и студа и се възхищаваше.

— Чух, че си щял да напускаш — каза една вечер Риъл Маккой в каютата.

— Да, на края на плаването. — Джейк лежеше на койката си отгоре и четеше инструкцията.

Маккой беше разгърнал страниците с борсовите листинги от „Уолстрийт Джърнъл“ на пода, койката си и масата. Седеше по турски с тетрадка с таблици в скута. Беше му станало обичай да допълва таблиците всеки път след получаването на пощата. Той се облегна на шкафчето си, опъна крака и въздъхна.

— И аз си мислех същото — каза той. — Това заточение в Морската пехота ме побърка. Да си десет дни след борсата — още повече. Но още ми е рано.

Джейк остави книгата.

— Какво те задържа? Мислех, че си луд по тези борсови операции.

— Да, страхотно хоби е. Аз просто съм комарджия, който не може да се откачи. Акциите на борсата са най-печелившият комар. Шансът на банката е нищожен — комисионата, когато търгуваш. Но в крайна сметка това са само пари. От друга страна, вземи летенето — това е върховният хазарт: залагаш живота си. А ръководенето на кацанията — всеки заход е ново раздаване, ново предизвикателство. Разполагаш само със собствения си акъл и опит, а залогът е екипажът. В цивилизацията няма нищо подобно, освен може би травмохирургията. Ако напусна, летенето и палките ще ми липсват прекалено много.

Джейк бе в известна доза впечатлен. Никога преди не бе чувал някой да говори за летенето като за хазарт, като за руска рулетка. Е, той знаеше за рисковете и правеше всичко, за да ги намали, но ето ти един, за който рискът бе смисълът на всичко.

— Ако съм на твое място — каза Джейк на Риъл, — това за кацанията не бих го пуснал в стаята за инструктаж.

— О, никога. Доста от момчетата са пренапрегнати.

— Да.

— Те си мислят, че РК-то винаги ще ги спаси. А ние искаме точно това, за да изпълняват всичко, което им се казва, когато им се казва. Ако някой го бъзне мухата, че ние може да сгрешим, ще почнат да обмислят командите. Това обаче не можем да си позволим, нали?

— Хмммм.

— Но и РК-то е човек. Съзнанието, че можеш да сгрешиш, те кара да даваш всичко от себе си, през цялото време, всеки път.

— Ами като се оцапаш, както стана с РК-то на авиоотряда при моя случай? Някой умира. Как ще понесеш това?

— Не знам. Това е неприятното в цялата история. Правиш го за предизвикателството, като знаеш, че така или иначе секирата те чака и ще трябва да живееш с мисълта. Затова да летиш е по-лесно. Ако сгафиш в кабината, просто си отиваш. Доста са предимствата, когато залагаш собствения си задник, а не нечий друг.

— Май вече няма кой знае колко неща, където да не засягаш и другите — промърмори Джейк.

— Сигурно — отговори Риъл Маккой и се върна на таблиците си.

„Колумбия“ и ескортът ѝ навлязоха в Японско море една сутрин в края на юли през протока Цугару, между Хокайдо и Хонсю. Докато преминаваха през протока, дежурната двойка изтребители, с екипажите на борда, беше непосредствено зад катапултите, но навсякъде, където имаше място между самолетите по ръба на полетната палуба, се бяха скупчили моряци. Някои бяха свободни от вахта, други бяха получили разрешение от командирите си да се качат горе, за да хвърлят по един поглед, трети бяха от дежурните разчети.

Земя се виждаше на север и на юг — екзотична и загадъчна за момчетата, които идваха от фаловете, селата и фермите на Америка. Това беше Япония — гейши, кимона, ориз и сурова риба, непонятни храмове и музика, тихи, омайващи гласове, произнасящи абсолютно неразбираеми звуци. А те са тук и могат да я видят!

Няколко големи ферибота минаха съвсем наблизо и японците бяха поздравени подобаващо. Рибарските кораби и малките крайбрежни съдове, които подскачаха по вълните, получаваха не по-малко ентусиазирани ръкомахания от преминаващите с петнайсет възела сиви военни кораби.

За голяма част от екипажа това плаване беше първото напускане на крайбрежните води на Америка. Някои дори си мислеха, че усещат във въздуха особено чуждоземско ухание, което никога преди не бяха помирисвали в сместа от азот и кислород в добрата стара Америка. Дори и страдащите по дома и любимите си се съгласяваха, че това си е дяволски добро приключение. Ех, да можеха да ги видят в къщи...

И докато един след друг сивите кораби преминаха през протока, младите хора по палубата поглъщаха гледки, които нямаше да забравят до живот.

Тези, които стояха на кърмата, видяха и още нещо: на две хиляди ярда отзад тясната рубка на ядрена подводница вдигаше скромна вълна. От колко време бе на повърхността никой не можеше да каже, но тези, които имаха бинокли, можеха да различат малкия американски флаг на перископа.

Веднага след излизането от протока бе дадена команда за начало на полети и туристите напуснаха полетната палуба. С изключение на екипажите, участвали в прехвата на руските бомбардировачи, по-голямата част от авиоотряда не бе летяла от девет дни. Това прекъсване означаваше, че всеки трябва да направи по едно дневно кацане, преди отново да бъде допуснат до нощни полети. От планирането решиха да използват това за изпълнение на разузнавателни задачи над Японско море. За пореден път полетите щяха да демонстрират американското присъствие в тези води, които гъмжаха от търговски и военни кораби, в случай, че на някой му бе омръзнало да слуша само приказките на политиците.

Джейк не бе планиран да лети днес. Но все пак беше в графика — две дежурства на Кулата и едно вечерта в Центъра за управление на полетите. По време на дежурствата той представяше своята ескадрила, готов, ако се наложи, да окаже съдействие във всичко свързано с А-6. На работното си място той разполагаше с инструкция на А-6, която трябваше да провери, след което, заедно с наблюдателите от другите ескадрили, трябваше да гледа, да слуша и да води бележки в дневника си.

Тези дежурства, от една страна, осигуряваха на старшия ръководител-полети — Шефа, моментален достъп до информация от хора с богат опит, а от друга — помагаха на наблюдателите да се учат от колегите си. Оттук се виждаше идеално защо се допускат грешки и как се коригират. Долу, в Центъра, пък гледаха как командирът на авиоотряда се консултира с командирите на ескадрили и взема решения. Центърът бе на постоянна връзка с мостика на кораба. Тук всеки детайл от нощните полети се обмисляше и проверяваше до най-малката подробност. Новакът, който се потеше в кабината си някъде в нощното небе, никога не оставаше сам. Стига радиото му да работеше безотказно.

През деня вълнението и вятърът се засилиха. На залез-слънце облаците бяха вече доста ниско и продължаваха да слизат надолу. Видимостта под тях падаше. Наближаваше топъл фронт.

Джейк изгледа кацанията от първата вълна на монитора в стаята за инструктаж, докато оправяше документацията си. Палубата се клатеше и се получиха три минавания на втори кръг. По време на втората вълна беше дежурен в Центъра. Навън валеше. Двама минаха на втори по команда, а други четирима — сами, като единият — два пъти. Един от танкерите дефектира и когато резервният се плъзна по мокрия прорез на катапулта и подмина совалката, настъпи същински хаос. Докато отбуксират танкера обратно към совалката, РК-то трябваше да изпрати три самолета на втори кръг.

След като и последният кацна, трийсет и осем минути по-късно, Джейк се прибра в каютата си да пише някакъв отчет.

Джейк все още пишеше, когато след половин час влезе Риъл Маккой, хвърли шлема, който носеше на палубата и бележника си на бюрото и се пльосна на койката си.

— Ай, ай, ай! Каква нощ! Тия момчета гонят плъхове с лоста из кабината, а времето се влошава.

— На платформата ли беше? — Джейк имаше предвид работното място на РК-то, до ръба на полетната палуба.

— Да, дежурен съм. Казвам ти, това е една от супернощите за Флота. Като пожар в Китай. Видимост три мили с долна граница на хиляда и плътна облачност до двайсет и един хиляди фута. 10-футови вълни — защо не ми дойде акъла навреме, за да отида във ВВС-то? Момчетата в синьо щяха да са затворили и отишли в бара още преди три часа.

— Другата война — промърмори Джейк.

— Да, другата война съм във BBC-то — съгласи се Маккой. — Ами не искаш ли да стоиш до мен, на платформата, за второто действие?

Джейк погледна недописания отчет с отвращение, стана от стола и се протегна.

— Защо не? Толкова съм слушал молбите и мънканията на вас, регулировчици, че сигурно ще успея да се справя сам.

Маккой изнегодува:

— Днес е идеалният ти ден.

Джейк потанцува непохватно няколко секунди и застина в стойка:

— Добро минаване.

Маккой изохка и затвори очи. Според самия него той беше рекордьор на късите дремки и Джейк реши да засече времето. Шейсет и пет секунди след като затвори очи, РК-то започна лекичко да похърква.

Излязоха на пътеката край полетната палуба, която беше на четири фута под нивото ѝ, по една къса стълба.

Шумът от двайсет авиодвигателя на малък газ беше пронизителен дори през шумофоните им. Дъждовните капки, завихрени от надстройките на кораба, летяха от всички посоки едновременно дори през решетката под краката им. Вятърът духаше с все сила, в демонично присъствие от пълния мрак; беше толкова тъмно, че Джейк за миг помисли, че е загубил зрението си. Като капак на всичко въздухът бе наситен с вонята на изгорял керосин.

Малко по малко очите му се приспособиха към мъждукащите червени лампи на палубата и той започна да различава детайлите — извивките на пътеката, перилата, заоблените форми на контейнерите със спасителни салове, които висяха от външната страна на пътеката и насред бездната отвъд нея — няколко неподвижни светлини. Ескортът. Над главата му бяха опашките на самолетите. Двамата с Маккой ходеха свити почти на две, за да избягнат невидимите струи изгорели газове, които може би се носеха над тях. Може би, защото единственият начин да разберат, бе да бъдат издухани от небрежност.

Някъде над кораба в стихията от вятър и вода имаше самолети. С хора в тях. Мъже, пристегнати с колани към катапултните седалки, взиращи се в приборите, мятани от турбуленцията, следящи безмилостния ход на горивомерите към нулата.

Джейк и Маккой се изкатериха по стълбата към платформата в мига, когато първият самолет се стрелна по катапулта в тъмата. И двамата проследиха навигационните светлини, докато самолетът набираше височина по курса. Ето, започнаха да се скриват... Още миг — и изчезнаха, погълнати в нощта.

— Шест-седемстотин фута, видимост две мили. Това е — изрева Маккой в ухото на Джейк.

Старшината, който асистираше на РК-то, беше вече горе и вадеше предаватели и слушалки, проверяваше монитора и връзката с Кулата и Центъра.

Платформата не беше голяма, може би шест на шест фута — дървена решетка, която стърчеше от ръба на полетната палуба. На предния ѝ край, опънато на стоманена рамка, имаше платно, което като стена предпазваше сигналистите от вятъра и реактивните струи. Платформата приличаше на сцена, обърната назад, към глисадата.

Под платформата, отзад и от външната страна, бе опъната спасителна мрежа в случай, че някой паднеше, без да иска, от платформата. Или скочеше. Защото ако някой пилот изпуснеше посоката непосредствено преди спирането, скачането в мрежата бе единственият начин да се отърве кожата.

Джейк погледна надолу в бездната. Нищо не се виждаше.

— Спокойно друже — каза Маккой. — Мрежата е на място. Честна индианска.

Платформата беше на траверса на четвърто въже, почти на четиристотин фута от центъра на тежестта на кораба и се движеше. Нагоре, надолу, нагоре-надолу.

Маккой започна да проверява сигналните си светлини, разположени на няколкостотин фута напред, към носа. Джейк видя как първо светна топката, после светлините за минаване на втори кръг, светлините за малък газ. После нагласи яркостта на топката. Всичко работеше нормално и не след дълго Маккой приключи.

Фреснелните лещи бяха за Джейк едно от чудесата на техниката, позволили развитието на морската авиация в реактивната ера. В зората на самолетоносачите, на стария „Ленгли“, пилотите правели заходите без никаква помощ. Един ден, когато вятърът бил много силен, някой от старшите офицери грабнал два сигнални флага и изтичал на кърмата да помогне на млад пилот, който се борел на глисадата. Това се оказало толкова добра идея, че не след дълго почнали да назначават дежурен, който помагал с флагчета или палки на всички. Той сигнализирал при отклонение по курс или глисада и давал сигнал за най-важното — кога пилотът да даде малък газ преди спирането.

Когато се появили реактивните самолети — с по-високите скорости и ъгловите полетни палуби, дошло време системата да бъде сменена. Както обикновено, първи се сетили британците. Те монтирали огледало от едната страна на полетната палуба и насочили към него силен лъч светлина. Лъчът се отразявал по глисадата. Поставили по един ред светлини в горния и долния край на огледалото за граници на отклоненията. Така пилотът на глисадата можел да разбере от разположението на лъча спрямо базите, дали е под или над глисада. РК-то вече само трябвало да помага на пилота по радиото и да му дава команда за минаване на втори кръг, ако заходът стане опасен.

Фреснелните лещи бяха следващата стъпка. Светлината вече идваше от пет кутии, стоящи една върху друга. Базите се намираха от двете страни на средната кутия — третата. Принципът на действие на лещите позволяваше по глисадата да бъде насочен много широк по хоризонтала и тесен по вертикала лъч. Точно над кърмата лъчът от средната кутия(центрирана топка) беше само осемнайсет инча висок.

Голямото предизвикателство се състоеше в това: пилотът трябваше да прекара своя самолет през този осемнайсетинчов „прозорец“, независимо от турбуленцията. Нощем, когато огромните вълни клатеха кораба, уцелването на този прозорец беше безкрайно трудно, без съмнение най-трудното нещо в съвременната авиация. Че някой друг, освен опитните летци изпитатели, изпълняваше това ежедневно, се дължеше на обучението, което Флотът осигуряваше на своите пилоти, и беше причина за безмилостното сито, през което минаваха всички.

Или можеш, или не можеш — средно положение нямаше. И независимо от това, никой не бе способен да го прави всеки път по един и същи начин. Беше прекалено сложно и уменията лесно се губеха. Затова нощ след нощ, при хубаво или лошо време се тренираше, както правеха и сега в това гадно време в Японско море, на осемдесет мили западно от Хонсю.

Джейк стоеше на платформата и искрено се радваше, че тази нощ не е на полети. Тук бе чудесно, а горе щеше да се поти като прасе, борейки се със самолета, с директорите и с мисълта за оставащото гориво. За да се прибере на борда невредим, всеки трябваше да изпълни успешно захода по прибори, да излезе подготвен на топката и да „вдене иглата“. Когато гониш топката, за теб съществува само самолетът — лостът в дясната ръка, ръчките в лявата и педалите под краката ти. Живееш за този момент; за него си се готвил цял живот и трябва да мобилизираш всичко в себе си, за да оцелееш.

О, да. Наистина беше доволен.

На платформата се качиха и други РК-та и Джейк отиде в задната част, за да не пречи. Всеки от тези специалисти бе дошъл тук да наблюдава, да види още дузина кацания, да се усъвършенства, да научи още нещо. Това бе нормално. При всяко завръщане на самолетите платформата беше претъпкана.

Последният самолет беше все още на катапулта, с двигатели на излетен режим, когато на глисадата се показаха светлините на първия кацащ. Секунда по-късно катапултът сработи и на палубата се възцари необичайна тишина.

Джейк се наведе настрани и погледна зад платнището. Риъл бе скочил на палубата и с лявата ръка притискаше слушалките си. Дясната, с ръкохватката за светлините, държеше вдигната над главата си, за да видят колегите му, че палубата не е „чиста“. Разчетът на средния катапулт работеше с бясна скорост — слагаха защитния капак на совалката и прибираха останалото оборудване. Докато се намираха в зоната за кацане, не можеше да се подаде сигнал за чиста палуба.

— Действайте, хора, — изгърмя гласът на Шефа от палубните говорители. Изглежда вярваше, че подчинените му се справят най-добре, когато ги подканя. Във всеки случай не се поколеба да продължи: — Имаме Фантом на глисадата. Омитайте се.

Последният трактор пресече ограничителната линия до острова, но трима от разчета продължаваха да се борят с капака.

Джейк вдигна шумофона от едното си ухо и чу как Риъл потвърди доклада на пилота за топката.

Шефът отново се обади по говорителите:

— На топката е. Искам палубата да се очисти сега!

Разчетът вече тичаше към пътеката около палубата. Джейк погледна назад. Фантомът беше на около половин миля, на около двеста фута височина и бързо се приближаваше. На колесника му отпред, подобно на стоп-светлини имаше три малки лампи — червена, жълта и зелена, които се командваха от указателя за ъгъла на атака. Червената означаваше недостатъчна скорост, жълтата — зададена скорост и зелената — прекалено голяма скорост. Когато Джейк се вгледа, светеше жълтата, но в следващия миг светна червената.

— Скоростта ти пада — предупреди Риъл пилота. — Малко газ. — Самолетът прелиташе през вихрите зад острова. Двигателите завиха на по-високи обороти, но след миг грохотът отново намаля.

Червената светлина угасна и на нейно място светна зелената.

— Чиста палуба — извика помощникът на РК-то.

— Чиста палуба — потвърди Маккой и свали дясната си ръка. Секунди по-късно Фантомът пресече рампата с ревящи двигатели и търсеща кука. Куката се удари в палубата сред водопад искри, след нея и колесникът. Закачи въже номер две. Двигателите излязоха на излетен режим, но уловен в следващия миг самолетът се закова на място. Фаровете за кацане угаснаха. Дежурният вече тичаше към самолета, подавайки сигнал с палките си за вдигане на куката. Не след дълго Фантомът напусна полосата със сгънати криле.

В същото време Маккой даваше оценката си на наблюдателя, който я записа в своя дневник.

— Малко загуби скорост по средата, о’кей на второ.

Маккой погледна към Джейк.

— Добър заход. Играеща палуба, намалена видимост — справи се чудесно. Бас ловя, че не мога да кацна така в лайняна нощ като тази.

След това отново се качи на палубата, слушайки радиото. Следващият току-що бе излязъл от мътилката. Пак Фантом. Бореше се повече, но и той успя да кацне. Третият Фантом мина сам на втори кръг, а четвъртият — по команда на Маккой. Явно кацанията щяха да се проточат.

Един от наблюдателите даде слушалките си на Джейк. Той ги сложи точно навреме, за да чуе доклада за топката от РА-5С „Виджилънт“.

За Джейк Виджилънт беше най-красивият самолет на Флота. Конструкторите му бяха отредили роля на свръхзвуков ядрен бомбардировач във времето, когато атомните бомби все още бяха доста големи. Бомбата се носеше в тялото и се изхвърляше през специален люк между соплата. Не след дълго във Флота откриха, че този метод на бомбопускане не е сполучлив — бомбата оставаше в спътната струя на самолета прекалено дълго, понякога цели секунди, преди да започне свободното си падане. Никой не можеше да изчисли къде точно ще бъде попадението, а имаше и голяма вероятност бомбата да се удари в самолета, преди да се отдалечи. Затова Виджилънтите станаха разузнавачи — на мястото на бомбата бяха монтирани допълнителни резервоари за гориво, а под корема на самолета — фотоапаратура.

Самолетът беше изключително бърз — без проблеми достигаше скорости над Мах 2. За това помагаха голямата стреловидност30, удълженото тяло, острият, като игла нос и двата огромни двигателя с форсаж. За сметка на това, кацането с Виджилънт на самолетоносач беше кошмарно. Джейк смяташе, че пилотите на Виджилънт са супермени, най-добрите. И все пак най-много кураж бе необходим на тези, които се возеха отзад. Те яздеха този див кон, без да могат по никакъв начин да влияят на съдбата си. Още по-лошо: кабината на навигатора беше отделена от тази на пилота и имаше само два миниатюрни люка. Те не виждаха нито напред, нито назад, а зрителното поле от двете страни бе крайно ограничено. Навигаторите на А-6, които седяха до своите пилоти и имаха идеален обзор, се отнасяха с голямо уважение към колегите си от Виджилънт. „Все едно да летиш в собствения си ковчег“ — казваха те и потръпваха в суеверие.

Тази нощ пилотът на Виджи-то имаше сериозен проблем.

— Губя пространствена ориентировка — каза той на Маккой.

— Вярвай на топката — отвърна му РК-то. — Крилете ти са хоризонтални, палубата се движи, намали корекциите. Леко си над глисада, отнася те в ляво... Внимавай с курса! — Виджилънтът беше голям самолет с шейсет фута разпереност, а между ограничителните линии на полосата за кацане имаше 115.

— Вдигни лявото крило, дай малко газ... по оста си. Виджи-то пресече рампата и дясното му крило увисна.

— Хоризонтирай крилата — изрева Маккой по радиото.

Виджилънтът се наклони наляво, носът му се издигна. Джейк метна поглед на монитора — РА-5С беше прекалено вдясно — краят на крилото му бе почти над ограничителната линия.

Той чу грохота и погледна към самолета точно навреме, за да види огнените езици на форсажа — всеки от по петнайсет фута. Светлината разкъса нощта, придавайки призрачен вид на самолетите и хората, които чакаха отвъд дясната ограничителна линия.

Големият самолет прелетя с кука, висяща на не повече от пет фута от палубата и се издигна отново в небето. Едва тогава пламъците на форсажа изчезнаха. Грохотът от двигателите продължи още няколко мига и отмина.

Среща с огнедишащ змей, помисли си Джейк, леко шашнат от сцената, на която току-що стана свидетел.

— Новобранец, това му е първото плаване — каза Маккой на колегите си и продиктува забележките си на наблюдателя.

Клатенето на кораба бе по-осезателно, особено тук, на платформата. Когато палубата достигаше горната точка на отклонение, той усещаше как краката му олекват.

Маккой също забеляза това и увеличи ъгъла на глисадата във фреснелните лещи от три и половина на четири градуса. Свръзката уведоми диспечерите в Центъра.

След секунди на глисадата се показа нов самолет, този път А-7 „Корсеър“.

— Три едно нула, топка на Корсеър, 3,2.

— Прието. Четири градуса глисада. Палубата се клати.

Този беше старо куче. Маккой се обади само веднаж — малко повече газ и това беше всичко. Закачи третото.

Следваше Фантомът, който вече мина веднаж на втори кръг. Този път заходът му беше по-установен. Но четириградусовата глисада го подведе, през цялото време поддържаше висока скорост, над рампата прелетя много плоско и отново мина на втори кръг.

А-7, който дойде след него, се нуждаеше от доста подсказване и корекции, но успя да закачи въже. Последва го Фантомът, който Маккой бе командвал на втори. След него бе нов А-7 — Маккой го изпрати на втори, защото палубата му избяга надолу точно когато коригираше високото идване и малко по-голямата скорост. Ако го бе оставил да отнеме газта, пилотът щеше да се окаже в доста нездравословна ситуация — надигаща се палуба и здраво пропадане.

След него успя да кацне един А-6 и отново дойде ред на Фантома, който идваше за трети опит. Танкерът и ясното небе бяха на 21 хиляди фута отгоре — не особено близко и напрежението растеше. Маккой приличаше на натегната пружина, замръзнал в очакване. Взираше се за светлините на Ф-4 под облаците.

Ето го!

— Едно нула две. Топка на Фантом. 4,2. Зарядка.

„Зарядка“ означаваше, че ако не успее да кацне, ще иска дозареждане.

— Прието, топка. Четириградусова глисада, ще ти се струва стръмно, но следвай топката.

Черна нощ, клатеща се палуба, дъжд..., те бяха съставките на страха — смразяващ, леден като смъртта, поглъщащ страх. Пилот от Флота, който отричаше да го е изпитвал, просто лъжеше. Сега, на този заход, пилотът усещаше слузестите му пипала на гърба си. Пресичайки рампата, той намали газта и вдигна носа. Тежкият реактивен самолет мигновено увеличи вертикалната си скорост.

— Не — изкрещя Маккой.

Куката пльосна на палубата, колесникът се сви и въже номер две засвири на макарите.

— Е, тоя е същински късметлия — каза Маккой на наблюдателя и сигналиста, когато ревът от двигателите на Фантома затихна. — Търсеше палубата и вероятно щеше да се очисти, ако в този момент тя не потъваше надолу. Още едно чудо. Кой каза, че Господ не е от нашите?

Последваха още А-7. Първият се приземи без проблеми, но вторият докладва, че губи ориентировка.

— Разбрано. Крилата са ти хоризонтирани, скоростта ти е по-голяма. Отиваш над глисада. Стръмна глисада, прехващай с повече газ. Увеличи газта. — Приближаваше се и червената лампа на колесника му се видя. Скоростта му падаше. — Газ. Газ! Газ!

На третия път Риъл Маккой включи червените лампи, но вече беше късно. Двигателите на Корсеъра започнаха да набират обороти, но колесникът опря и нещо проблесна. С ревящи двигатели самолетът пробяга по палубата, през въжетата и вдигна нос. Маккой извика по радиото:

— На втори, на втори, на втори.

Веднага след това той подаде ръкохватката на лещите и слушалките си на сигналиста и се втурна към кърмата. Джейк Графтън го последва.

Почти нищо не се виждаше, а и палубата здраво се клатеше тук, на петстотин и петдесет фута от центъра на тежестта на кораба. Корабът беше като гигантски трион. Човек трябваше да държи краката си свити, за да може по-лесно да парира колебанията.

Маккой извади от джоба си фенер и започна да оглежда. Наведе се и вдигна парче метал. После освети рампата — извития край на полетната палуба на кърмата. Рампата се извиваше надолу под ъгъл от 30 градуса и свършваше след осем фута. Това беше краят на кораба. Лъчът на фенера се спря на три фута от осевата линия, върху дълбока резка.

— Ударил е куката — каза Маккой на Джейк, обърна се и се затича към платформата.

Щом се качи, Маккой каза на сигналиста:

— Разбил е куката в рампата. Кажи на Центъра.

Без кука самолетът можеше да бъде приет на борда само с барикадата — огромна найлонова мрежа, която подобно на мрежа за бадминтон се опъваше напряко на полосата за кацане. Или трябваше да бъде изпратен на запасно летище в Япония. Центърът реши да изпрати повредения самолет в Япония.

Маккой подаде парчето метал на Джейк и се върна към основната си задача. Чакаха го Виджилънтът, един А-6, един ЕА-6Б, Хокаят и накрая — танкерът КА-6.

Джейк взе фенерчето от Маккой и огледа парчето, което беше голямо колкото юмрука му, с няколко остри ръба. Да, със сигурност беше от края на куката. Тежеше около паунд.

Погледна нагоре, за да види как се справя Виджи-то. Този път пилотът се отклони вдясно от оста, но веднага коригира. За момент изправи криле и Маккой го остави да продължи. Но когато вече бе в непосредствена близост, лявото му крило увисна отново. Виджилънтът се завъртя към платформата. Маккой изкрещя „На втори“ и се хвърли на дясно.

Джейк не откъсваше поглед от самолета, но Маккой го избута пред себе си. Джейк почти успя да стигне ръба, когато РА-5 прелетя над него с включен форсаж и куката му мина толкова близо, че можеше да я докосне. Джейк инстинктивно наведе глава.

Това се казва близко. Прекалено близко. Джейк установи, че само двамата с Маккой бяха останали на платформата. Той погледна надолу вдясно и две ръце се показаха от тъмнината и хванаха ръба до краката му. Останалите бяха скочили в мрежата.

Качваха се обратно един по един. Сигналистът се наведе, вдигна слушалките и ги сложи обратно на главата си. Маккой се наведе към него:

— Кажи на Центъра, че им препоръчвам да пратят Виджи-то на брега за дозарядка и за да се освести малко. Дано се успокои.

Центърът изпълни препоръката му.

След като и последният самолет се прибра на борда. Джейк и Маккой се отправиха надолу.

— Доста забавно — каза Джейк на РК-то

— Копеле тъпо, трябваше да скочиш в мрежата.

— Е, не смятам.

— Това Виджи за малко не ни очисти. Не се майтапя.

— Дяволска серия.

— Съгласен. Разбра ли за А-7, който си цапардоса куката в рампата?

— Не.

— Сигналистът ми каза. Нещастникът трябвало да катапултира — на път за брега хидравликата му отказала напълно. В момента е във водата.

— Шегуваш се.

— При отката на куката след удара сигурно е била разкъсана някоя хидромагистрала. Сега се бори за живота си накъде там. Още една чудесна нощ за Флота.

Пилотът на РА-5С „Виджилънт“, който толкова се бори на глисадата, кацна в Япония и зареди. Върна се на кораба за последната серия и след добър заход улови третото въже. За разлика от него, пилотът на А-7 с отказа в хидравликата бе спасен едва в десет часа на другия ден. Прекара нощта в спасителния си сал, подмятан от бурното море. Четири пъти бе падал от сала си, успявайки обаче да се качи обратно всеки път след порядъчна доза морска вода и повръщане. Накрая напъните изкарали кръв. Продължаваше да повръща и да се напъва и на въртолета, наложи се да го упоят и да го сложат на системи, толкова се бе обезводнил. Страдаше и от хипотермия. Но беше жив и със здрави кокали. Колегите го чакаха в дълга редица, за да му кажат добре дошъл сред живите.