Завръщането на Интрудър

15

Сингапур се намира на края на Малайския полуостров, на градус и половина северно от екватора. Този град е морският кръстопът на света. Корабите от Европа спираха тук след Суец, Червено море, Индия, Пакистан, Африка и Близкия изток, преди да навлязат в Китайско море през Малакския пролив. Корабите от Америка, Япония, Китай, Тайван, Корея и съветския Далечен изток се отбиваха тук, преди да продължат на запад. Градът-държава е достатъчно близко и за корабите от Ориента, пътуващи за Южна Африка или Южна Америка през нос Добра надежда.

Независимо че е една от най-оживените точки на земята, Сингапур няма пристанище. Рейдът винаги е пълен с кораби на котва, с изключение на редките случаи, когато приближава тайфун. Има само няколко кея, които могат да приемат океански кораб, затова основната част от товарите се пренася от и до корабите с малки баржи. Огромният брой малки съдове, които сноват между кораби от всички краища на света, прави Сингапур уникален.

Като всеки подобен пристанищен град Сингапур е същинска палитра от раси. Човешката смес се състои основно от малайци, китайци, тайландци, индуси, араби и филипинци. Малко японци — за подправка, и, разбира се — бели. Най-много са британците, защото Сингапур е бил една от цитаделите на Империята, над която слънцето никога не залязвало; но има и бели от повечето европейски страни, Австралия, Нова Зеландия и, разбира се — Америка.

Всеки, който си е мислил, че неговата родина и нация са в зенита на цивилизацията, остава дълбоко изненадан. Пулсиращият, космополитен Сингапур е като водовъртеж, където различните аспекти на сътвореното от човека се смесват и завъртат бясно, за да се появи нещо ново.

За радост на пристигащите американски моряци, британците все още държаха база там — Чанги, и я споделяха със здравеняците от Австралия, които естествено се придружаваха от своите австралийки. Тези високи гъвкави създания с позлатени от слънцето мускулести бедра и изключително бели зъби, които се показваха във всяка усмивка, придаваха завършен вид на картината. Австралийките бяха гордостта на Сингапур. Човек се сблъскваше с тях навсякъде — в „Рафълз“, най-стария хотел в града с вентилатори по таваните, ратанови мебели и старчета в бели костюми и джин в ръцете. В салоните и ресторантите на новите стилни хотели, по базарите и търговските центрове. Те се разхождаха по булевардите и се пазаряха за сапфири и опали с дребнички китайки, облечени в широки панталони. Бяха навсякъде — млади, копнеещи за живот, център на внимание. Многоцветните им тропически рокли контрастираха с безличните панталони и белите ризи, които сингапурците толкова обичаха да носят. Бяха като пойни птички сред ята от лястовици.

— Ако Куонтъс34 не ги доставяше, сигурно ООН щеше да се погрижи за това като жест към останалата част от човечеството.

Флап Ле Бо, както винаги, се изказа компетентно, докато наблюдаваше мнозинството пред „Рафълз“ с Джейк Графтън и Риъл Маккой.

— Мисля, че вече съм влюбен — уведоми Маккой спътниците си, — искам една от тези до живот.

Бяха слезли от катера с отпускари преди час. Разходката предизвика страхотна жажда в тях и тримата се канеха да седнат в „Рафълз“, за да поработят по въпроса.

— След четирийсет и пет дни в открито море харесвам всички жени — каза Флап и широко се усмихна на възрастна британка, която излезе от хотела. Тя му отвърна с кокетно кимване и седна в чакащото такси.

— Е, джентълмени — каза Джейк Графтън, обръщайки се към древната сграда, — влизаме ли?

— Хайде.

Температурата вътре бе поне с десет градуса по-ниска. За това допринасяха вентилаторите, затъмненият интериор и несъмнено — витаещият британски дух. Горещината и влагата оставаха отвън, те просто не смееха да се бъркат.

Американските авиатори се настаниха на бара и си поръчаха — естествено — „сингапурски прашки“. На келнера — китаец, не му трепна окото. Той кимна и се отдалечи. Отдавна бе свикнал със странните привички на американците по отношение на алкохола.

— Имам чувството, че ако се огледам, ще видя я Хъмфри Богарт, я Сидни Грийнстрийт под някоя от палмите в саксии — изкоментира Риъл, облегна се назад и кръстоса крака.

Джейк Графтън пиеше напитката си в мълчание. Четирийсет и пет дни непрекъснато бе седял на катапулта, изпълнявал бе нощни срещи над облаците, инструментални заходи, дежурства; бе лежал на койката си и слушал въздишките на кораба дори при най-слабото клатене... за да се потопи сега в този нов свят. Не можеше да се определи като културен шок, най-малко, защото щеше да е тотално подценяване — гледките и уханията на Сингапур бяха прекалено голям товар за сетивата на един млад мъж от плаващ манастир. Той седеше и се опитваше да възприеме различната среда, да нагласи своята сравнителна система. И друг път бе спирал тук, по време на едно от плаванията до Виетнам. Той се опита да възстанови детайли от това посещение, но спомените бяха неясни и размити сцени. Бе седял тук, в тази стая, с Моргьн Макфърсън... на коя ли маса беше? Не си спомняше. Усмихнатото лице на Моргьн се бе запаметило, но стаята... Само двамата ли бяха?

Ох, Морг! Да можеше отново да си тук. Просто да споделиш още някой миг от живота си с мен. Няма да си губим времето като тогава. Ако можеше...

Толкова от тези момчета бяха мъртви. А той вече забравяше. За него беше предателство. Да, животът продължава, но все пак... Единственото, което всеки оставя след себе си, е споменът в хората. Докато споменът за него съществува, човек не може истински да умре. Но ако живите забравят бързо, той изчезва завинаги.

— ... трябва да си купим някакви сувенири — казваше Риъл Маккой. — Нашите в къщи биха се зарадвали...

Джейк допи коктейла си и стана. Хвърли няколко сингапурски долара на масата — пари, които бе взел от валутната каса на борда.

— Ще се видим по-късно.

— Къде отиваш?

Връщаше се на кораба, но не искаше да им го казва.

— О, не знам. Просто ще се разхождам. Ще се видим после.

Като излезе на улицата, той пъхна ръце в джобовете си и се отправи към пристана. Вървеше, без да вижда, тълпата се разделяше пред него и после веднага се събираше.

На следващия ден имаше осемчасово дежурство в стаята за инструктаж. Към два следобед влезе Риъл Маккой.

— Днес си късметлия, Графтън. Господ те е дарил с приятели като мен и Флап. Сериозно.

— Знам — сухо му отвърна Джейк.

— Срещнахме едни британци. Страхотни пичове. Още се чудя как сме успели да ги изритаме от старите Щати.

— Военно чудо.

— Тия са симпатяги.

— Сигурно.

— Поканиха ни на купон тази вечер в Чанги. Купон! Заклеха се, че ще има австралийки! Стюардеси от Куонтъс. Представяш ли си? — Той продължи, без да даде възможност на Джейк да се включи. — Кога се освобождаваш?

— Ами след два часа.

Риъл погледна часовника си.

— Ще те изчакам. Флап взима следващия катер, но аз ще те изчакам. Обясниха ми как да стигна. Хващаме едно такси и се понасяме към купона. Може би, просто може би ще получим чудесната възможност да понамалим бройката на белите жени. Ех, момче!

Маккой си тръгна с бодра крачка по пътеката между огромните кресла, покрай 16-милиметровия прожекционен апарат и излезе.

Джейк се облегна назад и отново отвори писмото от родителите си. За последен път пощата бе пристигнала преди две седмици с товарния полет от Куби Пойнт. Тази сутрин отново раздаваха писма — за него имаше само едно — от майка му. Тя го беше подписала „мама и татко“, но от баща му нямаше нито дума. От Кали Маккензи — нищо.

Сигурно така бе по-добре. Прекрасна връзка, но сега всичко бе свършило. Тя живееше в един свят, той — в друг, коренно различен. Вероятно там, в Чикаго, всичко бе наред. Ходеше на лекции, излизаше с някое дългокосо хипи, което се захласва по френски романи. Какво пък се сети за френските романи?

Но страшно му се искаше да получи писмо от нея. Дори в него да пише, че вече се среща с друг, пак беше за предпочитане пред това непонятно мълчание, мислеше си той, без напълно да си вярва.

Е, какво пък. Като повечето неща в неговия живот и тази връзка бе неуправляема. На добър път, Кали Маккензи, на добър път.

В тропиците се стъмва бързо. Сумракът е почти мигновена смяна на деня с нощта. Джейк, Флап и Риъл току-що бяха слезли от таксито пред Чанги, когато стана смяната. Малките фенерчета над портала безстрашно запримигваха на фона на могъщата тъмнина.

Британците и австралийците не бяха забравили за поканата си от предния следобед. Те представиха американците, но единствен Флап закова вниманието на дамите. Не след дълго всичките пет се събраха около него.

— Австралийците не са свикнали да виждат черни с панталони — прошепна Флап на Джейк. — Тия стюардеси не след дълго ще преодолеят изненадата си и ще можем да дръпнем две настрана.

Джейк не беше много сигурен в това. Домакините започваха да поглеждат тълпата около Флап с леко неодобрение, нищо сериозно, но Джейк мислеше, че усеща нещо.

— Хей, друже, какво ще кажеш за по една бира? — Австралиецът, който се обади, вече подаваше две студени бутилки „Фостьрс“.

— Благодаря. Доста тежка ви е службата тук.

— При всички положения. По-добре от пустинята в къщи, по-добре е от гадната ви войничка във Виетнам. Е, с изключение на Сайгон, разбира се. Тук си е малък рай.

— Какво да правим, друга война наоколо нямаше — отговори Риъл и надигна бутилката. Джейк направи същото.

Две бири по-късно, Джейк седеше на една маса в ъгъла с двама австралийци и слушаше техните виетнамски патила, когато една от стюардесите се приближи.

— Може ли да седна при вас, момчета?

— Разбира се, разбира се. Ще освежиш положението. Колко време си тук този път, Нел?

— Утре съм за Бризбейн и Сидни. След два дни отново се връщам през Токио. — Нел смигна на Джейк. — Не мога да седя много време без работа.

Графтън кимна и се усмихна. Нели имаше приятна усмивка. Беше малко над среден ръст, със светла коса и динамитен тен. На всяка китка имаше по няколко златни гривни, които звънтяха при всяко движение на ръката ѝ.

— Казвам се Джейк — каза ѝ той.

— Нел Дъглас — отговори тя и си подаде ръката.

Джейк я пое. Хладна и твърда. После се огледа и видя, че австралийците са се изпарили и той и Нел са сами.

— И какво работиш за янките?

— Пилот съм.

— О, Господи. Пак пилот. Зарекла съм се да нямам нищо общо с пилоти поне за три месеца. — Тя се усмихна. Той харесваше тази усмивка и начина, по който грейваха очите ѝ.

— Я ми разкажи за това. Няма по-добър лек за страдащо сърце от добрия слушател.

— Не ми приличаш на много състрадателен.

— Не се заблуждавай от външния ми вид. Аз съм чувствителен, състрадателен, внимателен, топъл, остроумен, прекрасен. — Той сви рамене. — Е, поне част е истина. Топъл съм.

Тя се усмихна отново и цялото ѝ лице грейна. Гривните звъннаха.

— От колко време летиш в Куонтъс?

— От пет години. Баща ми има земя в Куинслънд. Един ден си казах: Нел, момичето ми, ако останеш тук още малко, някой от джакърутата ще те повлече към олтара и нищо повече няма да видиш, не че бях видяла много до този момент, повярвай ми. Подадох си документите в Куонтъс. И ето ме — обикалям земното кълбо с малкия си служебен куфар и тоалетната чантичка, сервирам уиски на японски бизнесмени, удрям шамари на пилоти, помагам на самотни войници и се чудя дали някога ще се върна в Куинслънд.

— Какво е „джакъру“?

— Вие, янките, им викате каубои.

Може да излезе нещо, помисли си Джейк, докато наблюдаваше забавното, открито и мургаво женско лице. Почувства как топлината се разлива по тялото му.

— Значи баща ти има ранчо.

— Да, отглежда овце и крави.

— И аз израснах на ферма. Баща ми държеше няколко говеда, но основно отглеждаше царевица.

— Мислил ли си да се връщаш някога? — попита Нел.

— Не знам. Никога не казвай никога. Може да се върна.

Тя му разказа за Куинслънд. Как да живееш толкова далеч означава, че външният свят е като приказка, като трептяща легенда сред жегата, прахта и гръмотевичните бури. Докато тя говореше, той се загледа в тъмнината отвъд фенерите — там, където скосената трева и кадифеният мрак се сливаха в едно. Нощта както винаги дебнеше, но тук поне бе светло.

Час по-късно някой включи радиото и момичетата поискаха да танцуват. За изненада на Джейк, Флап, чийто девиз беше „Докарай се рано“, танцуваше доста добре — бързо или бавно, фактически толкова добре, че винаги се съобразяваше с възможностите на партньорката си. Трябваше човек да го види с три-четири от мацките, за да разбере, че той почти мигновено налучкваше тяхното ниво и ги караше да правят само това, което могат. Нел отбеляза това и на него също му направи впечатление. Тя изтанцува едно бързо парче с Флап — оказа се, че също е много добра — и британците, и австралийците се загледаха. Накрая всички ръкопляскаха.

Нел се върна при Джейк и го изведе на дансинга за следващия танц.

— Не танцувам много добре — каза ѝ той.

— Това не е важно — отговори тя и се долепи до него, следвайки ритъма на нежната мелодия.

В този момент Джейк Графтън разбра, че я желае неудържимо. Пищното женско тяло до гърдите му, милувката на косите ѝ върху бузата му, лекото ухание на парфюм, който не познаваше, допира на нейните ръцете до неговите — всичко това го влудяваше, а той не се чувстваше готов.

— Отпусни се — прошепна тя. Не можеше.

Споменът за онази сутрин преди четири месеца с Кали заля мисълта му. Спомни си как слънцето ги огря, спомни си допира на чистите чаршафи, нежните ѝ милувки, зрялата твърдост на гърдите ѝ, топлата влажна плът...

— Опънал си се като дъска.

— Наистина не танцувам добре.

Тя се отдалечи на фут от него и го погледна с търсещ поглед.

— И за лъжец не ставаш.

— Работя по въпроса.

Тя го хвана за ръката и го изведе навън в тъмнината.

— Защо всички свестни са с усложнения?

— На нашата възраст трудно се намират девствени — отговори Джейк.

— От много години съм спряла да търся девствени. Искам просто мъж, който да не мисли само как да го вкара.

Тя го заведе до една стена и с подскок се качи отгоре.

— Хайде, любими, кажи всичко на кака Нел.

Джейк Графтън се усмихна. Широко.

— Как така свястно момиче като теб още не е омъжено?

— Истината ли искаш?

— Ако желаеш да ми я кажеш.

— Истината е, че не харесвах тези, които ми предлагаха, а от тези, които харесвах, никой не ми предложи. Става въпрос за женитба. Обикновено сред желанията им бракът бе на последно място.

— Това звучи доста правдоподобно.

— Това е, патенце.

Музиката се носеше над поляната едва-едва доловима. Тя беше пред него, на стената. Инстинктивно той се приближи и тя сложи ръка на рамото му. Главите им се докоснаха.

Не след дълго вече се целуваха. Тя имаше хубави, пълни устни, почти като на Кали. Разбира се, Кали беше...

Сърцето му щеше да изскочи, когато се разделиха за глътка въздух. След няколко дълбоки вдишвания той каза:

— Има още една жена.

— Невероятно.

— Не съм женен, нито сгоден. Не поисках ръката ѝ, въпреки че желаех да го направя.

— А-ха.

— Мисля, че вече се е отказала. Не ми е писала от два месеца.

— Значи харесваш скучни жени, така ли? — промълви тя и отново докосна устните му.

Изведнъж тя се оказа в прегръдките му. Телата им се сляха в едно. Този път, когато устните им се разделиха, тя едва успя да си поеме дъх.

— Ох-ох. Проклети янки. Всичките сте като сексуални маниаци, държани на верига.

Тя се освободи от него.

— С това моят самарянски принос за днес приключва. Успях да прелея малко надежда на още един отблъснат, копнеещ за любов пилот. Сега мисля, че е време тази шейла35 да се отправя към своето малко самотно легло. Утре летя, ако не си забравил.

— Нали се връщаш в Сингапур след два дни?

— Да.

— В кой хотел си? Може би ще ми позволиш да те поканя на вечеря?

— „Интерконтинентал“.

— Ще те придружа.

— Не, остани тук, моряко. Стига ми за тази вечер. Погледна ли те още веднъж на светло, сигурно ще те повлека към малкото ми самотно легло, за да се отдадем на спорта през нощта. Не мога да си позволя това, при положение, че сърцето ти принадлежи на онази скучна девойка, нали?

След тези думи тя се отдалечи, прекоси поляната и се скри в тълпата.

Джейк Графтън се облегна на стената и запали цигара. Ръцете му леко потреперваха.

Не знаеше какво да си мисли, затова се отказа от всякакви мисловни процеси. Вдишваше дълбоко уханието на скосената трева и чакаше пулсът му да се успокои.

Мина повече от половин час, преди Джейк да се върне в залата. Трима почерпени австралийци се бяха подпрели на пианото и наблюдаваха как Флап танцува с трите стюардеси, които бяха останали. Ле Бо ги бе строил в редица и ги учеше на стъпките на нов танц под звуците на японската машина. Всички останали се бяха разотишли, включително Риъл Маккой. За повечето от тях следващият ден бе обикновен работен ден.

Джейк реши, че още една бира, за довиждане, няма да навреди, извади бутилка от ледената вода на ваната и се отправи към тайфата до пианото.

— Здрасти, друже.

— Как сте?

— Страхотно.

— Чудесно стана, че ни поканихте на вашата запивка. Дойде ни екстра след четирийсет и пет дни в открито море.

— Просто не знам как се оправяте.

— С молитви — отговори Джейк и всички се засмяха.

Най-големият от тях бе мастит мъжага, с три-четири инча по-висок от Джейк и поне с четирийсет паунда по-тежък. Туловището му, до голяма степен, се състоеше от ръчища, рамена и гръден кош. До този момент не бе казал нищо, но сега кимна към Флап:

— Не може ли скапаният ти негър да избере нещо, за да поемем останалите две?

Джейк Графтън внимателно остави бирата си на пианото. Май му ставаше навик — последният път за наказание го бяха пратили в Морската пехота.

Къде ли ще ме пратят този път?

— Какво каза?

— Казах: не може ли скапаният ти негър...

Джейк замахна с дясната си ръка за кроше, но свирна озито36 с левачката по носа. Това за момент го изкара от равновесие и когато дясното кроше се стовари на брадата му, подплатено с цялата тежест на Джейк, със звук като от касапски сатър, озито се просна като талпа по гръб и не мръдна повече.

— Добър удар, друже, но не трябваше — започна да казва този, който седеше отляво, когато юмрукът на Джейк се стовари отстрани на главата му. Той понесе стоически удара и отвърна с дясно кроше. Джейк не успя да избегне атаката.

Пред очите му светнаха звезди. Той тръгна напред, раздавайки яростно удари наляво и надясно. Някои намираха целта, други — не. Това беше урок, който бе усвоил още на училищния двор — напред, с дъжд от удари. Повечето от момчетата не обичаха да се бият и отстъпвайки, рано или късно се оттегляха.

Атаката вървеше добре, докато третото ози, което му остана в гръб, не го сграбчи и завъртя. Преди Джейк да се усети, той получи удар по брадата, който го повали на земята.

Замаян, той се опита да стане. Когато успя да се вдигне на крака, вече бе твърде късно. Трите озита лежаха приспани на пода, а Флап Ле Бо спокойно го оглеждаше.

— И защо?

Джейк се залюля, но успя да се подпре на пианото.

— Обиждаха Елвис. Флап въздъхна:

— Май вече не сме особено желани тук. — Той хвана Джейк за ръката и го поведе към вратата.

— Дами — обърна се той към стюардесите, които ги наблюдаваха със зяпнали уста, — за нас бе изключително удоволствие. Не можете да си представите колко сладка бе за нас вашата компания.

Той им се усмихна невъзмутимо и изкара Джейк навън в нощта.

Из базата всичко бе спокойно. На портала нямаше таксита. Те махнаха на часовия и се отдалечиха пешком. Дясната ръка на Джейк и главата му пулсираха. По-важна обаче бе ръката. Той почна да я разтрива, докато вървяха.

— Все пак ще ми кажеш ли какво стана там? — попита Флап.

— Голямото дърво те нарече „негър“.

— И ти го удари заради това?

— Да. Този задник си го заслужи.

Флап Ле Бо вдигна глава и се засмя:

— По дяволите, Джейк, ти наистина си нещо.

— Беше му кофти, че ти монополизира дамите.

Флап реши, че това е уникално. Той се разтресе от смях.

— Не би ли ми казал какво ти е толкова смешно?

— На теб се смея, нещастнико. Те всички са расисти. И жените дори. Нито една не се закачи. Която и да е от тях не би си легнала с мен, дори да бях най-богатият негър в Америка с осемнайсетинчов кур. Когато се върнат в Австралия, ще разказват за голямото си приключение — как са танцували с негър. „О, Матилда, сигурно няма да повярваш, но аз дори му дадох да ме докосне.“

Джейк не знаеше какво да отговори и си замълча. След малко Флап го попита:

— Да не си си счупил ръката?

— Не знам. Сигурно не. Само съм я навехнал. Да беше видял само как повалих онзи — големия, с перфектен удар. Събрах всичко в този юмрук — точно в целта.

— Не се и помръдна повече. Бас държа, че това му е първият нокаут.

— Благодаря, че ме спаси, Кемо Сабе.

— На вашите услуги, Тонто37. Винаги. Добре че не си счупи ръката при този удар.

— Трябваше да го млатна с всичка сила. Беше с четирийсет паунда по-тежък. Ако само го бях потупал дружески по рамото, сигурно щеше да ме очисти.

— Ти си жесток човек, Графтън.

— Градинарството никога не ми е вървяло.

На сутринта сериозността на проблема се стовари върху него с пълна сила. Нел Дъглас беше чудесно момиче — страстно, разумно, интелигентно, разсъдливо... Кали Маккензи също бе прекрасен човек — страстна, разумна, интелигентна, образована, с добри маниери... Беше влюбен в едната, но лесно можеше да се влюби и в другата. Тази, която обичаше, не му бе писала от два месеца и бе дала да се разбере, че той не отговаря на разбиранията ѝ.

Жената, която можеше да заобича, не беше толкова претенциозна. Няма съмнение, че когато се опознаят по-добре и тя ще предяви своите искания — всички жени си приличаха в това. Но точно сега тя не му търсеше кусури. В случай, че си загубеше главата, последният изход беше въздържанието.

Но въздържанието не привличаше особено Джейк Графтън. Нали беше в двайсетте, с изрядно здраве — тогава, когато уханието и докосването на жена караха кръвта ти да пулсира в слепоочията, а колената — да омекват.

Той седеше на стола в каютата си и се наслаждаваше на спомена за предната вечер. Как устните им се докоснаха, как горещият ѝ влажен език се провря между зъбите му и се впи в неговия, как при всяко вдишване гърдите ѝ прилепваха към него. О, Боже!

Харесваше му и маниерът ѝ на говорене. Равният и провлачен австралийски диалект беше дяволски сексапилен. Тръпки го побиваха при спомена за думите ѝ: „... сигурно ще те повлека към моето малко самотно легло, за да се отдадем на спорта през нощта.“ Е, лейди, бих искал...

Не знам какво бих искал! Проклятие.

Джейк все още се гърчеше в прегръдките на неразрешимата дилема, когато вратата се отвори и влезе Риъл. Той се сгромоляса на койката си и изохка:

— Ох, Господи, събуди ме другата седмица. С мен е свършено. Изстиска ме като гъба. Единственото нещо, което не успя да направи с мен, бе да ме разтовари. Има горещи жени, има още по-горещи. Тази бе термоядрена.

— Тежка нощ, а?

— Мяташе ми се на всеки кръгъл час! Не съм мигнал. На всеки час! Толкова съм зле, че едва се довлякох.

— Късмет си извадил, че си успял да се отскубнеш от дяволската ѝ прегръдка.

— Никога досега не съм и помислял, че по Земята се разхождат жени като тази. Просто австралийците са най-великата нация на планетата и точка. Тия жени, дето ги отглеждат там, са най-голямата тайна на нашето време.

Джейк кимна замислено и сви десния си юмрук. Беше леко подут и го болеше.

— Напускам Флота и се преселвам на юг. Само ще се обадя да ми препращат броевете на „Уолстрийт Джърнъл“ там. Дано погледът ми никога вече не срещне студеното, синьо сияние на Полярницата. За теб, господин Долар, е само Южният кръст. Отивам в Австралия да проверя дали мога да умра от чукане, преди да съм навършил четирийсет.

След като изрече този обет, Риъл Маккой се обърна настрана и намести възглавницата. Джейк погледна часовника си. Първото леко похъркване дойде шейсет и седем секунди по-късно.

Възможно ли е и жените да са расистки? Е, Флап със сигурност знаеше. Щом казва, че и трите стюардеси са с предразсъдъци, сигурно е така. А Нел?

Ами ти, Джейк? Ти какъв си?

Ех, струва ли си да се губи цяла сутрин в пристанище за подобни глупави размишления? Той разгъна масичката и започна да пише писмо на родителите си.

Матросите излизаха в отпуск обикновено с десантен катер — правоъгълен съд с плоско дъно, който вместо нос имаше рампа. Тя се спускаше и десантчиците се изсипваха във водата. Джейк обичаше да се прибира с катера от отпуск. Тази вечер обаче той бе облечен в спортно сако с вратовръзка и не желаеше да си развали тоалета със солени пръски. Отправи се към офицерския транспорт до втори асансьор. Долу чакаха капитанския катер и адмиралската баржа. След десетина минути той вече се спускаше по стълбата към понтона, за да се качи на катера.

Джейк познаваше дежурния офицер — младши лейтенант от изтребителите — и го помоли да остане при рулевия, на миниатюрния мостик. Разрешиха му с кимване и усмивка. Останалите офицери се настаняваха в предната и задната каюта.

Самолетоносачът приличаше на надвесена скала, докато матросите прибираха въжетата. Катерът се отдалечи от борда и след широк завой се отправи към военния кей.

Морето бе спокойно, омазнената повърхност едва се поклащаше. Залязващото слънце багреше водата между корабите в червено, придавайки ѝ вид на разредена кръв.

Рейдът бе задръстен от кораби — океански, крайбрежни, танкери. Всичките седяха на котва, неподвижни. Тук-там сновяха баржи, но само няколко. Приличаха на статуи в езерото на някой парк.

По корабите се виждаха много хора. Някои седяха под платнени сенници на кърмата, други готвеха на скари, трети просто пушеха и си приказваха сред купищата товар и корабно снаряжение. Почти всички бяха мъже, но на един руски кораб Джейк видя три здравенячки с рокли до под колената.

— Красива вечер — отбеляза лейтенантът. Джейк се съгласи.

Да, още една прекрасна вечер, подобаващ завършек на ден, в който просто е чудесно да си жив. Същината много лесно се забравяше понякога — фактът, че най-важно бе да оцелееш, да живееш ден след ден с темп, който Господ ти е отредил, лесно убягваше.

Джейк лесно успяваше да заживее друг живот в мислите си. Отдавна не му се бе случвало, но сега, докато катерът криволичеше между закотвените кораби, той се видя на кърмата, с цигара в уста, как бърбори с някого и гледа потъващото зад хоризонта слънце. Сигурно бе много хубаво да плаваш и да прекарваш тихите вечери на рейда сред приятели. Бих могъл да живея така, реши той.

Може би в следващия ми живот.

„Интерконтинентал“ беше огромен, модерен хотел, построен на малък хълм. Рецепцията беше като пещера, висока шест-седем етажа. Величествени дървета в саксии разнообразяваха многото мраморни нива. На средата, на площадка, се издигаше барът, с удобни меки кресла. Всички детайли от плюш и полиестер бяха в бургундско червено.

Джейк се настани в кресло на бара и погледна нагоре. Можеше да ти се завие свят от редовете балкони, които се сближаваха, за да се слеят в едно на тавана. Тропически растения висяха в кошници от всеки балкон и преобладаващият цвят бе зелено. Тъмнозелено, защото горе светлината бе оскъдна.

— Малко непонятно, а?

Той премести поглед от зеления купол върху младата жена, която се приближаваше. Усмихна се:

— Да.

— Архитектът по вътрешното оформление сигурно е почнал да се вдетинява. — Тя се отпусна в креслото срещу него. До тях веднага зависна келнер.

— Нещо за пиене? — попита я джентълменски Джейк.

— Чаша бяло вино, моля.

— Шотландско с повече лед.

Келнерът прекрати зависването и се скри зад нещо в саксия с много зелени листа.

— Как мина полетът?

— Друсаше. Над Южнокитайско море имаше буря. Как ти е ръката?

— Значи си чула, а?

— Момичетата не спират да бърборят. Черното ти приятелче доста ги е впечатлило.

— Флап е доста бърз, когато поиска. Хубаво е да ти е под ръка.

— Особено когато трябва да простре някого. Сигурно и сега е някъде наблизо, за всеки случай.

Джейк се усмихна, леко притеснен:

— Не е. Слязохме заедно на кея, но той отиде да се надлъгва с търговците на опали. А на ръката ми ѝ няма нищо. — Той раздвижи пръсти пред нея, все едно че ѝ пукаше

Напитките им пристигнаха и те отпиха в мълчание; всеки се опитваше да разгадае настроението на другия. Не след дълго тя попита:

— Той е нещо като трениран убиец, нали?

Това му прозвуча като трясък от счупено стъкло. Е, явно хубавият сън свършваше тук.

— Предполагам, че това може да се каже за всеки, който владее бойни техники — отговори бавно Джейк, — особено от такава гледна точка. Моята специалност са експлозивите. Все пак летя на бомбардировач, а не на лайнер.

Той извади пластмасовата бъркалка и започна да я гризе. Защо, по дяволите, слагат проклетите неща, когато си поръчваш само уиски с лед? Той извади бъркалката от устата си и я счупи с два пръста, докато се опитваше да прочете нещо от лицето ѝ.

Защо все на теб ти се случва, Джейк?

— Аз предизвиках боя — продължи безмилостно той, защото искаше по-бързо да приключи всичко. — Един от войниците нарече капитан Ле Бо „негър“. За нещастие той ми е навигатор и много добър приятел. Освен това е чудесен човек. Че кожата му е черна е не по-важно от това, че моите очи са сиви. „Негър“ е обидна дума тук и в Америка. Този знаеше много добре това.

— В Австралия само аборигените са черни.

— Предполагам, че за да разбереш, трябва да си американка — каза учтиво Джейк.

— Сигурно.

Келнерът се появи с кредитната му карта и фиша. Джейк добави бакшиш, подписа се и прибра картата и своето копие.

Лицето ѝ беше прекалено спокойно. Безизразно. Време за финала.

— Искаш ли да вечеряме?

Тя се огледа, явно търсеше думи.

Накрая остави чашата на масата и се наведе напред. Погледна го право в очите:

— Всичко бе прекрасно онази нощ, не се съмнявам, че си точен, но по-добре да приключим до тук.

Той кимна и допи уискито.

— Родени сме на противоположните краища на света. — Тя стана и протегна ръка: — Благодаря за питието.

— Моля.

Джейк стана и се ръкува. Тя прекоси зелената джунгла и се отправи към асансьорите.

— Опъна ли я? — попита Риъл Маккой в каютата им късно вечерта.

— Тя каза, че сме родени на противоположните краища на света.

— Идиот! Предполага се, че трябва да я чукаш, а не да философстваш с нея.

— Е, може би така стана по-добре — отговори Джейк, мислейки си за Кали. Страшно му се искаше да получи писмо от нея. Каквото и да е — просто да е с марка и адрес.

Вечерта, преди корабът да вдигне котва, подполковник Халдейн извика Джейк в каютата си.

Флап вече беше там и седеше на втория стол. Джейк седна на леглото и Флап му подаде лист хартия. Беше писмо от командира на базата в Чанги. Сбиване в салона. Джейк го прегледа набързо и го върна на Флап, който го подаде на Халдейн.

— Получено е при капитана на кораба. Иска от мен да направя разследване, да взема мерки и да напиша отговор, който той ще разпише. Какво имате да ми казвате?

Джейк описа инцидента на шкипера, без да спестява нищо.

— Някакъв коментар, капитан Ле Бо?

— Не, сър. Мисля, че господин Графтън беше достатъчно точен.

Халдейн изкриви лице:

— О’кей. Това е всичко. В нула седем и трийсет имаме опреснителна лекция върху инструкцията в стаята за инструктаж. Ще се видим там.

Двамата младши офицери излязоха. Джейк затвори вратата след себе си.

Двайсет прегради по-късно той попита Флап:

— Това ли беше? Няма ли да ни тикне в ареста или да ни пусне под кила?

— Не. Халдейн ще се извини надълго и нашироко на озито, ще му пише, че ни е направил по една нова дупка и толкоз. Какво повече?

Джейк сви рамене:

— Ръката още ме боли.

— Другия път ги ритай в ташаците.