Завръщането на Интрудър

20

— Досега не бях виждал подобен нож.

— Мое изобретение — каза Флап. — „Резач“.

Разбира се, Джейк не виждаше ножа — седяха в абсолютен мрак под едно дърво в джунглата. Все пак Флап използва запалката му, за да събере малко дървесен мъх. В момента разрязваше тениската на Джейк за превръзка. Огледа раната със запалката веднага щом стигнаха брега.

— Раната е сериозна, но повърхностна. Ти си просто едно бяло късметлийче. Мисля, че имаш спукано ребро — но няма страшно.

— Имам чувството, че един от проклетите ти ножове е забит там.

Джейк седеше и притискаше раната с мъха, докато Флап се занимаваше с разкрояването. Мъхът бе намалил кръвотечението. Чу се шум от приближаваща моторница. Изчакаха я да се отдалечи в мълчание. Когато звукът утихна, Джейк попита:

— Какво ще правим сега?

— Не можем да направим кой знае какво през нощта. Облачно е и дори след като луната изгрее, ще бъде тъмно като в рог. Растителността тук е много гъста. Ще трябва да изчакаме до сутринта.

— Мислиш ли, че ще почнат да ни търсят тази вечер?

— Не. По-вероятно е да почнат утре. Трябва да почнат. Необходимо ни е оръжие. Сега сме само с ножовете. Тук е по-удобно за засада, отколкото близо до селището, където и да се намира.

— „Резачът“ и „пробождачът“

— А-ха.

— Къде, по дяволите, си се научил да хвърляш така ножове?

— Сам. Това е умение, което е доста полезно от време на време.

Джейк опита да се движи. Болката беше ужасна. Той се изтегна, за да я намали. След малко каза:

— Селото е наблизо. Реката се стесняваше, когато скочихме.

— Ще тръгнем нагоре по реката утре сутринта. Трябва ни лодка, за да излезем в морето.

— Знаеш ли, Тарзане, има ли начин да намериш нещо за ядене? Стомахът ми е с впечатление, че съм с прерязано гърло.

— Утре. Обичаш ли змийско?

— Не.

— Има вкус на...

— Пилешко. Знам ги тези глупости. Достатъчно съм изял на курса за оцеляване.

— Не е вярно. Има вкус на месо от влечуго.

— И то не ми харесва.

— Изправи се и вдигни ръце, за да те превържа.

Джейк стана. Когато Флап свърши, той отново облече горнището и дръпна ципа докрай:

— Ами буболечките?

— Стават за предястие, но не си струва. Изразходваш достатъчно енергия, докато ги събираш.

— А какво ще направим, за да не ни изпият кръвчицата нощес?

— Ще се нацапаме с кал. — Джейк вече се беше омазал до кръста при излизането на тинестия бряг. Той събра малко по краката си и си намаза лицето и врата.

След малко Флап попита:

— Колко бяха долу, в машинното?

— Двама. А горе какво стана?

— Копелетата ме хванаха в кръстосан огън. Две гранати щяха да свършат идеална работа. Все пак успях да думна един.

— Извадихме голям късмет.

— Графтън, ти си най-късметлията кучи син, когото познавам. Ако куршумът бе минал само един инч по-вляво, сега щеше да лежиш мъртъв в машинното. Хваща ме страх, като се замисля — толкова сме млади, а вече прахосахме купища късмет. Ако продължаваме така, ще го свършим далеч преди да сме остарели.

Легнаха на земята и се опитаха да почиват. Беше ужасно. Наоколо гъмжеше от насекоми. Те пъплеха из гнилоча и непрекъснато се опитваха да се катерят по тях. Е, поне не бяха до кръста във водата, нито чакаха в металната клетка за палачите си.

— Смяташ ли да се жениш някога? — попита Джейк.

— Ти да не би да четеш мислите ми? Трябва да ти кажа, че както си лежа тук, гладен, жаден и безкрайно нещастен, само това ми е в главата.

— Много си умен!

— Не бе, сериозно — защо не вземеш да разкажеш всичко на Великия Ле Бо? На всеки се полага експертен и безпристрастен съвет, преди да приеме светия обет. Дори и да пренебрегне добрите намерения, както ти вероятно ще направиш.

— Може би ще се оженя. Ако тя каже „да“.

— А-ха. Значи още не си попитал предполагаемата жертва. Или си я попитал, а тя е отказала в рядка проява на благоразумие. Кое от двете?

— Още не съм питал.

— Ъ-хъ.

— Срещнах я миналата година в Хонконг.

— И аз едно време срещнах една в Хонконг — отвърна Флап. — Името ѝ... проклятие! Беше ми на езика. Няма значение, работеше в бардака на Сузи Уонг, на две преки от Чайна флийт клъб. Нали го знаеш? Беше на около шестнайсет, с дълга черна коса, която ѝ стигаше почти до кръста и едни малки изключителни цици, които...

— Американка е.

— Хмм.

— Знаех, че ще ти бъде интересно — нали летим заедно. Не ти се спи, а тъй и тъй няма какво да се прави. — Разказа му как е срещнал Кали, как изглежда, как мирише, каква е на вкус, как се чувства, когато е до нея. Разказа му за родителите ѝ, за Чикаго, за напускането на Флота и за нейните думи. Мина повече от половин час, преди да разбере, че Флап е заспал.

Цялата му лява страна пулсираше. Той се зарови в гнилите листа, търсейки най-безболезнената поза. Острата болка му напомни за катера — как се бяха разминали на косъм с екзекуцията.

Господи! Флап заби единия нож в първия нещастник и закла втория с „резача“ за колко — три секунди? Джейк никога не бе виждал човек да се движи толкова бързо, нито някой да бъде така касапски очистен. Беше виждал застреляни. Това бе коренно различно. Беше видял ужаса на лицето на жертвата, бликащата кръв, смъртта, причинена от страхотния замах, разпорил врата му от ухо до ухо.

Животът е толкова крехко и уязвимо нещо.

Добре, че успя да се размърда, преди другите двама да излязат от вцепенението.

А машинното — дивия страх, който изпита, когато, застанал с лице срещу куршумите, почувства удара? Сцената непрекъснато се въртеше в съзнанието му като на филм — реална, влудяваща — отново и отново.

Накрая успя да я преодолее.

Другите умряха. Те с Флап ще живеят поне още няколко часа.

Беше лудост. Пиратите, той, Флап — всички бяха като рибите в морето — изяждаха други риби, за да оцелеят, преди те самите да бъдат изядени. Убивай, убивай, убивай.

Слънцето беше изгряло, но тропическата растителност беше толкова гъста, че трябваше да се държи за рамото на Флап, за да не го загуби. Флап се придвижваше бавно, сигурно и почти безшумно. Без него Джейк само за пет минути щеше да е безвъзвратно загубен.

Час след изгрева Флап хвана змия. Двамата заедно я одраха и изядоха сурова. Пиеха вода, събрана в листата, ако в нея нямаше много насекоми. По едно време намериха малко поточе и се напиха до насита. С изключение на шума, който те правеха, в джунглата беше тихо. Ако някой ги преследваше, трябваше да е много добър.

Започнаха да чуват гласове и шум от двигатели половин час преди да стигнат селото. За късмет то се оказа от тяхната страна на реката. До колкото можеше да се определи по слабата светлина, която се процеждаше в джунглата, наближаваше обяд. Колиби със сламени покриви, деца, няколко ръждиви джипа. Доловиха миризма на готвено. Стомахът на Джейк изръмжа. Някъде излая куче.

Без да се приближават много, те се отправиха към реката, за да проверят за лодки.

Имаше няколко. Три лодки с извънбордови двигатели и една застаряваща моторна яхта бяха вързани на малък кей, на около двайсет и пет ярда от тях. Отвъд лодките, на известно разстояние имаше далеч по-голям кей, който стигаше до средата на реката. На Т-образния му край беше отвлеченият кораб. От бряг до бряг над кораба бяха опънати множество въжета, от които висяха кичести клони — маскировка. Името и пристанището на кораба се виждаха — „Че Гевара“, Хавана.

Флап прихна в смях.

— Какво е толкова смешно? — прошепна Джейк.

— Корабът е кубински. Свалиха ни и за малко да ни очистят заради едно шибано комунистическо корито. И това ако не е за смях!

— Кръв ми капе на сърцето за Фидел.

— Не е ли срамота?

Крановете на кораба бяха в движение. Виждаха се поне дузина мъже. В този момент на кея бе стоварен голям дървен сандък, който шест-осем души веднага атакуваха с брадви. Явно нямаха подемник.

В него имаше по-малки дървени сандъци. Двама по двама мъжете ги вдигаха и отнасяха към селото.

— Това е оръжие — каза Флап. — Копелетата са отвлекли кораб, натоварен с оръжие.

— Как мислиш, какво имаше в малките сандъци?

— Май бяха картечници. Виж, това са муниции.

— Прав си.

— Сигурен съм. Виждал съм такива преди. На камбоджанската граница. Тия нещастници са набарали пратка комунистическо оръжие — каза бавно Флап. — Може да е била и за Хайфон44. Този товар е с цената на злато.

— Яхтата ни е спасението, освен ако не е клопка.

Флап се съгласи:

— Но не можем да предприемем нищо до довечера. Дай да видим какво можем да научим оттук. Не виждам осветление, явно няма да работят през нощта. Но яхтата вече е прекалено много. Онзи капитан не е от типа хора, които биха оставили лодката на толкова лесно за вдигане място.

След няколко минути Джейк каза:

— Нещо не го виждам на дока.

— Сигурно е наоколо. Бас ловя.

— Виждаш ли колибата? От там яхтата и докът се виждат идеално. Наблюдавай я. Аз ще се разходя да видя какво правят с всичкото това оръжие.

— Остави ми единия нож.

— Кой?

— „Пробождача“.

Флап го измъкна от канията на гърба си и му го подаде с дръжката напред. После направи две крачки и изчезна.

Ножът бе специално пригоден за хвърляне. С гладка ръкохватка и десетинчово острие, което накрая беше като игла. Джейк го пъхна в ботата си, оставяйки дръжката да стърчи, удобна за бързо вадене. Нямаше идея как се хвърля, но бе достатъчно да намушка с него нападателя. Пулсирането на раната му напомняше, че не им трябва жив.

Обърна се на една страна, както лежеше под храстите, и внимателно разкопча ципа. Превръзката се бе втвърдила от съсирената кръв. Раната не кървеше. Той затвори ципа и легна по корем. Пропълзя напред, за да вижда добре колибата и кея и провери дали е добре маскиран. Остана доволен.

Минаха около два часа преди Флап да се върне. Трудно бе да се прецени. Времето минава доста бавно, когато лежиш на земята в джунглата и всякакви гадини те лазят и хапят. А ако си недоспал, стомахът ти е на топка от глад, жаден си до смърт и имаш разстройство, всяка минута е агония. Не посмя да напусне поста си и се изходи на място.

— Исусе Христе! — прошепна Флап като се върна, стряскайки го до смърт. — Какво е умряло тук?

— Това са лайна, копеле такова. Никога ли не си помирисвал преди?

— Какво си се развикал, можеше поне да си свалиш летателния костюм.

— Има някой в колибата. Два-три пъти подаде глава и се огледа.

Видях и дим, сигурно седи до вратата и пуши.

— Двама са. Погледнах през задния прозорец.

Джейк не бе откъсвал поглед нито за миг от колибата. За пръв път осъзна колко добър е Флап в джунглата.

— Дръж, това е за теб. — Подаде му един калашник. — Зареден е. Пълен пълнител. На предпазител.

— Намери го захвърлен някъде, нали?

— Спокойно. Доста време ще им трябва, за да намерят собственика. Може и никога да не го открият. Дай си ми ножа. Чувствам се гол без него.

Джейк го извади от ботата си и му го подаде.

— Щеше да ти свърши страшна работа там. Трябваше да го забиеш в пръстта до ръката си, за да можеш да го хванеш веднага.

— Другия път. Дотогава старата Бетси тук ми е достатъчна. Благодаря за подаръка. Какво е положението?

— Лошите складираха оръжието в джунглата, за да не се вижда от въздуха. Повечето беше все още опаковано в сандъци. — Бая купчинка са натрупали, но далеч не е всичкото. Не може да се каже колко още има на кораба.

— Доста мислих — каза Джейк. — Според мен първата работа, щом се стъмни, е да премахнем двамата в колибата и да огледаме яхтата.

— Не можем да пуснем двигателя тук.

— Знам. Ще я отвържем и ще оставим течението да я отнесе надолу по реката. С ножовете ти ще отрежем прътове, с които ще я отблъскваме от брега. Когато се отдалечим на миля-две, палим и се изнасяме.

— Ами ако двигателят не запали?

— Ще останем на дрейф.

— Ще тръгнат след нас.

— Няма. Ще вдигнем във въздуха мунициите и ще потопим лодките.

Флап подсвирна тихо:

— Никога не си бил максималист, нали?

— Какъв е твоя план тогава?

— Рязвам двамата в колибата и вдигаме яхтата. Флотът да му мисли за оръжието. По всяко време могат да пратят бомбардировачи.

Джейк изсумтя недоволно:

— Твоята вяра в началството е наистина очарователна. Тук сме в чужда държава, предполагам Индонезия. Няма значение. Да кажем, че ни спасят и изслушат внимателно небивалиците ни — единственото, което Флотът ще направи, е да изпрати учтива нота до Държавния департамент. Оттам топката се прехвърля в Националния съвет по сигурността, където няма да си мръднат пръста. Това, че оръжието ще бъде продадено на някои смахнати революционери в Азия, Близкия изток или Африка, които ще го използват да направят възможно повече поразии и да изтрепят всеки, който не се съгласява с тях, ни най-малко няма да наруши съня на бюрократите. Когато некадърниците, които те пратиха във Виетнам, си начешат задниците, просто ще пратят нота на американския посланик в Индонезия, да я предаде на актуалните в момента. Те от своя страна могат да направят нещо или нищо. Предполагам, че някой от тях има дял в цялата операция. Пачката е огромна. Сигурно твоят каратист има достатъчно акъл да задели малко от парите за тази цел.

— Доста от оръжието е все още на кораба — посочи Флап.

— Трябва да взривим и него.

— Господи, дай ми сила! Бих искал да знам къде е малката армия, която ще осъществи зарята?

— Ти и аз.

Ле Бо се търкулна по гръб и скри лице в шепите си. След малко каза:

— Ти си надарен, Графтън, не мога да не призная. Лежиш си така, с дупка от куршум на ребрата, накиснат в собствените си лайна, и ми казваш, че „ти и аз“ ще взривяваме склад с оръжие и кораб! Глупости! Ще те усетят по миризмата от петдесет фута. Искаш да се направя на герой и вероятно да бъда убит.

— Ще бъдем заедно. Но все пак това е по желание. Ти си по-старши и не сме в самолета. Ти командваш.

— Благодаря ти от дъното на долната си душица. Аз... Ставам командир за втори път. Нали едно време командвах цял взвод. Сега сме аз и едно насрано хвъркато. Кариерата ми в армията се стрелна като ракета.

— Стига си плямпал. Сериозно.

— Мислиш ли, че ставаш за това?

— Да.

— Сам си си виновен. Планът е следният.

Докато слушаше, Джейк реши, че Флап цял следобед е мислил как по-добре да цакне пиратите. Стана му приятно. Флап бе оставил инициативата у него. Флап Ле Бо беше мъж на място.

— Няма да почваме веднага щом се стъмни — каза Флап. — Те очакват точно това. Най-добре е след полунощ.

— Луната ще изгрее след полунощ — отбеляза Джейк, — но облаците ще я скриват.

— Напротив. Добре ще е лунната светлина да пробива през облаците. Ще са по-спокойни и може да задремят.

Върнаха се обратно в джунглата, до малко поточе. Джейк се съблече и седна в него. Диарията отшумяваше вече, но доста го бе обезводнила. Пи дълго от потока. После изпра летателния костюм и бельото си и се облече.

Накрая отново легнаха на влажните, гниещи листа. Гадините досаждаха, но те бяха достатъчно уморени и не след дълго приглушените звуци от селото и реката ги унесоха. И двамата бяха изтощени от емоциите през последните два дни и нощи и спаха, без да сънуват. Когато се събудиха, светлината бързо намаляваше и шумът от разтоварването на кораба беше спрял. Пиха вода от потока, Джейк се облекчи и отново пропълзяха до мястото, откъдето се виждаха колибата и лодките.

Чакането бе проблем.

Когато си прекрачил прага и хубавата храна, удобното легло, чистите дрехи и добрите приятели вече са без значение за теб, животът става просто борба за оцеляване. Второстепенното просто се стопява.

Лежаха в шумата и докато единият наблюдаваше, легнал по корем, другият дремеше. За щастие на малкия кей имаше електрическа крушка, закрепена на някакъв прът.

Часовете се точеха. В мислите им беше само предстоящият бой и евентуалната смърт. Това правеше чакането още по-болезнено. Но трябваше да чакат.

Няколко часа след като се стъмни, дойде смяна на часовите. Всички бяха с автомати.

Никой не се доближи до лодките. Дори и когато заваля. Отначало само ръмеше, после дъждът се усили. И пак никой не излезе да покрие лодките или да провери въжетата, с които бяха завързани.

Всякакво движение по тъмния търговски кораб замря. От мястото им се виждаше как от време на време припламват огънчета от цигари. Но малките дизелови двигатели на крановете мълчаха. Корабът просто беше черно петно в още по-черна нощ.

Накрая селото утихна.

Продължаваше да вали.

Джейк заспа.

Когато Флап го събуди, дъждът беше почти спрял.

— Виж — шепотът му беше толкова тих, че първоначално Джейк не го разбра. Трябваше да се премести, за да види това, което му сочеше Флап. След няколко секунди успя да различи двамата, които стояха на кея и пушеха. Бяха далеч от светлината, но се виждаха добре.

— Излязоха от колибата. Аз тръгвам.

— О’кей. — Джейк се засуети с калашника. Искаше още веднъж да се убеди, че затворът е чист. После вкара цевта в една пролука в храстите и разтвори краката.

Минаха няколко минути. Чуваше гласовете им. Те пушеха и си приказваха. Джейк настръхна. Ако сега откриеха Флап, не им оставаше друго, освен да се опитат да откраднат яхтата.

Накрая часовите се отправиха нагоре към колибата. Единият изостана. Обърна се по посока на Джейк. Едва когато отново тръгна към колибата, Джейк видя, че си закопчава панталоните. Другият вече бе влязъл вътре. Джейк спря да диша и примигна бързо няколко пъти, напрягайки се да види нещо в пълния мрак. Вторият застана пред вратата и за момент спря. Ако извика или стреля...

В този миг се показа нов силует и двамата се скриха от погледа му.

След по-малко от минута Флап излезе от колибата и тръгна към него. Ходеше спокойно, с по един автомат в ръка. Когато се приближи достатъчно, той прошепна тихо:

— Ела да огледаме лодката.

Джейк изпълзя изпод храстите и се изправи. Флап вече беше на кея. Джейк го последва, опитвайки се да изглежда безгрижен като двамата часови.

Флап се качи на яхтата:

— Акумулаторът е зареден.

— Горивото?

— Има някаква туба. Чакай да видя. — Мина около минута. — Бензин е. Към два галона. Ще го излея в резервоара.

Не можеха да пробват двигателя. Това беше слабото място на плана. Ако двигателят не запали, трябваше да вземат една от трите лодки. Джейк провери за гребла. Всички имаха. Имаха и извънбордови мотори, но наличието на греблата показваше, че собствениците не разчитат много-много на техниката. Или просто бяха внимателни.

Трябваше да поемат риска.

Джейк се обърна с гръб към яхтата и погледна към селото. През гъстата растителност се промъкваше слабата светлина от две-три крушки.

Флап застана до него:

— Решавай, друже. Можем да отвържем това корито и да се изнесем от тук живи и здрави. Няма да се усетят до сутринта.

— Ти си старши — отговори Джейк. — Ти решаваш. Но цял живот няма да си го простиш.

— Давам ти възможност да избираш.

— Ставаш смешен. — Не можеха да стоят изложени на показ като двама нюйоркски банкери, които чакат за такси. — Тръгвай Ле Бо. Аз съм след теб.

Флап внимателно потопи единия калашник във водата, обърна се и започна да се отдалечава. Джейк го последва.

Заобиколиха селото през джунглата. Складът с оръжието беше от противоположната на морето страна, на около сто ярда от големия пристан. Охраняваха го минимум двама часови.

Флап избра място за наблюдение и зачака. Джейк замря до него. Часовите бяха нащрек. След като и вторият мина, Флап каза:

— Прекалено внимателни са. Надушили са нещо.

— Може би са разбрали, че някой е изчезнал следобед.

— Може би.

— Ами ако има още някой между сандъците?

— Има. Можеш да бъдеш сигурен.

— Дай да погледнем и от другата страна, преди да влезем.

Флап отново тръгна пръв. Джейк реши, че по-важно е да не го загуби и остави грижата за избягване на противника на него.

Флап спря на малък хълм по средата между кораба и склада. Селото беше право пред тях. За да стигнат до кея с лодките, трябваше или да се върнат по пътя, по който бяха дошли, или да пресекат селото.

— Това е мястото — каза Флап. — Знам, че е шибано, но трябва да сме отстрани на кораба. От пристана се вижда само кърмата. Можеш ли сам да се оправиш?

— Да. Само да не угасят онази лампа на улицата.

— Няма. Хайде да тръгваме.

Те се върнаха при склада и се скриха на петдесет фута от сандъците във високите до кръста храсти. Флап изчака единият от часовите да премине зад ъгъла и се шмугна в една от пролуките. Беше оставил автомата си при Джейк.

Мина минута, после още една.

Вторият часови се показа и отмина.

Флап трябваше да се справи с човека, който беше вътре, преди да премахне часовите. Рискът беше огромен, но нямаше как да отворят безшумно сандъците. Затова обезвреждането на охраната беше задължително.

Изтекоха още няколко минути. Джейк несъзнателно се хвана за спрелия часовник. Трябваше да го хвърли.

О’кей, Флап. Къде, по дяволите, си, приятелче?

Давай! Давай, Флап!

О, Боже, не позволявай да му се случи нещо.

Май е малко късно за това, Джейк. Можеше вече да сте далеч надолу по реката, ако не бе настоявал за това.

Е, нещо бе станало. Флап сигурно е загазил.

Джейк се разкъсваше от съмнение. Ако се опиташе да влезе, можеше да провали всичко. Да, ама ако Флап е ранен, може да умре, без да му помогне.

О, Господи.

Единият от часовите се приближаваше отново. Оглеждаше се, но оръжието му беше хванато небрежно под лакът. Когато се изравни с пролуката, където бе изчезнал Флап, той спря. Джейк се прицели. Пиратът направи крачка назад и погледна вътре. Ако вдигне автомата, е мъртъв.

Две ръце се протегнаха и го дръпнаха напред.

За какво, по дяволите, се тревожиш, Джейк. Флап е върхът. Абсолютният връх. Шибан супер-морски пехотинец.

Продължи да чака. Беше убийствено. Особено когато не знаеш какво става.

Джейк вдигна глава и внимателно се огледа. Никакво движение.

Вторият часови се появи. Беше по-внимателен отпреди. Държеше автомата си с две ръце, готов за стрелба. Изглеждаше озадачен.

А-ха. Не е видял другия и сега се чуди къде е. Спря, огледа се и тръгна да се връща. Когато стигна ъгъла, една ръка замахна и той застина.

Дори от толкова далеч Джейк видя ръкохватката на ножа, която стърчеше от под брадата му. Автоматът му падна на земята, той залитна и се хвана за гърлото. Ле Бо му запуши устата с ръка, за да е сигурен, че няма да гъкне, но падна с него. Джейк скочи.

Флап се държеше за кръста. Целият му летателен костюм беше в кръв. Морският пехотинец извади ножа от гърлото на жертвата и го обърса в крачола си, оставяйки още една тъмна диря. После го прибра обратно в ръкава.

— Какво стана?

— Онзи вътре имаше нож. Хубаво ме ръгна.

— Оседлаваме и се изнасяме.

— Не става. Купиха ни билети и не може да не се възползваме. Бързо, дай да го скрием тоя. Хващай.

Всеки хвана по една ръка.

— Много ли е сериозно? — попита Джейк.

— Не знам. Много боли.

— Ще издържиш ли?

— Ще видим. — Оставиха трупа в тъмната пролука и Флап промърмори: — Знаех си, че някой ден ще си го получа от някой с нож.

Той тръгна напред. Беше толкова тъмно, че трябваше да опипват от време на време.

— Това, което ни трябва, е тук. Детонатори, всичко. Открих го следобед. — Заеха се да разбиват сандъка с ножа на Флап. Изваждането на всеки пирон им се струваше като изстрел.

— Откъде знаеш какво има във всеки?

— Виждал съм такива в Камбоджа. Всичко тук е съветско. Има знаци за другарчетата, които не могат да четат руски. Такива като мен.

Страницата поддаде. Флап затършува вътре. Извади шепа детонатори и кабел. След още малко намери и таймер.

— Сега остава да намерим пластиката.

Джейк се ужаси: — Не знаеш ли къде е?

— Не можах да го намеря днес.

— Може би е още на кораба.

— Може би. Вади запалката и търси.

Намериха отворен сандък. Гранати. Всеки сложи по пет в джобовете си и продължиха.

Времето напредваше. Запалката се нагря и угасна. Бутанът беше на свършване. Всеки момент можеше да дойде някой на проверка. Джейк се бе отчаял вече, когато намериха експлозива. Бяха пет сандъка един върху друг.

— Вдигни ме — каза Флап.

Той легна върху най-горния и започна да разковава капака. Скърцането беше като вой на сирена. Накрая се обади:

— Подай ми жицата и останалото.

— За колко време да наглася таймера?

— Трийсет минути. Искам точно след половин час тази съкровищница да полети във въздуха.

Таймерът беше механичен. Джейк започна да го навива. Циферблатът показваше дванайсет часа максимално закъснение. Той го нагласи на трийсет минути и го подаде на Флап. Минаха още две минути, преди Флап да поиска помощ, за да слезе. Цялата му страна беше влажна от топла кръв.

— Противотанковите ракети са насам — промълви той. Направи четири крачки и падна. Джейк му помогна да стане. — Дай да се опитаме да те превържем.

— С какво?

— Ще свалим ризата на някой от убитите.

— Няма време. Хайде!

Всеки взе по две ракети. Флап вече бе видимо изтощен. Но на мъждукащата светлина от запалката обясни старателно как се зарежда, прицелва и стреля с ракетите. Запалката угасна окончателно, преди да свършат. Джейк я хвърли, сложи автомата си на рамо и вдигна две ракети. Трябваше да помага на Флап да се изправи. Флап вдигна своите две, но заряза автомата и тръгна напред.

На втората стъпка замръзна. Пред него стоеше някой с насочен автомат.

Капитанът!

Бърз като светкавица, той пристъпи напред и удари Флап по главата с приклада. Флап се строполи. Последва ритник за Графтън, който го намери точно в счупеното ребро. Пред очите му светна и той за малко не загуби съзнание.

Когато се посвести, видя, че лежи почти върху Флап. Капитанът приказваше:

— Виждам, че сте се ровили в оръжието. Какво още успяхте да направите?

Джейк напипа лявата ръка на Флап. Ръкавът беше достатъчно широк. Успя да извади ножа. Още един ритник.

— Какво правехте тук? Отговаряй!

Когато кракът се насочи за нов ритник, Джейк го хвана и дръпна с все сила. Капитанът загуби равновесие и падна. Джейк се хвърли върху него, но капитанът беше по-бърз и се изплъзна. Започна да се изправя и Джейк отчаяно замахна с ножа. Беше яростен обратен удар. Капитанът залитна. През цялото време, докато раздаваше ритниците, бе държал автомата в лявата си ръка. Сега го пусна и с две ръце се хвана за корема. От устата му се откъсна неистов вопъл.

Червата му се изсипаха.

Падна на земята. Джейк допълзя до него и го намушка. Отново и отново. Когато спря да шава, Джейк за по-сигурно му преряза и гърлото. После се изтъркаля настрани и започна да стене. Не можеше да си поеме дъх.

Трупът трепна. Независимо от страхотната болка, Джейк заби ножа в сърцето и го остави така. Успя да стане някак си.

Ле Бо беше в полусъзнание. Джейк го хвана за яката и се опита да го вдигне. Не успя. Не можеше да го държи само с една ръка.

Пристана. Трябваше да стигне с Флап до пристана. Нямаше друг начин. Щеше да го влачи.

Болката беше непоносима. Но дишайки на пресекулки, той потегли. Спираше от време на време, за да провери посоката, защото теглеше Флап гърбом. Светлините на селото бяха в непосредствена близост. Нямаше как да не го видят. Щяха да го застрелят. Вече не му пукаше.

За голямо свое учудване, успя да стигне до пристана. Флап няколко пъти се размърда, но така и не дойде в съзнание. С последни сили Джейк го прехвърли на яхтата. Спря за малко — въздухът не му достигаше. Едва успяваше да вдишва.

Трябваше да отвърже яхтата. Сети се и за трите лодки. Слезе отново на пристана и се засуети с техните въжета.

Ножът! Проклятие, беше го оставил забит в гърдите на капитана. Успя да развърже всички въжета, с изключение на едно. Въжетата на яхтата се оказаха най-лесни. Той се метна на борда миг преди течението да я понесе. Другите лодки вече се отдалечаваха. Гранатите! Бръкна в джоба на гърдите си и извади една. Сега!

Той освободи ударника, скръцна със зъби и замахна. Гранатата падна на дъските на пристана, подскочи и се търкулна в лодката. Джейк се наведе и гранатата избухна.

Къде е контактният ключ? Видя няколко копчета до щурвала. Накрая някаква лампа светна. Точно до нея имаше бутон. Оставаше му да включи стартера. Моля те, Господи!

Двигателят изпъшка. Той натисна отново бутона и го задържа. Двигателят се завъртя един път, втори, трети.

Смукачът! Той отчаяно заопипва таблото. Намери го и го изтегли. Двигателят се завъртя още няколко пъти, но накрая подхвана. Джейк леко придвижи газта напред.

Завъртя руля и насочи яхтата към средата на реката. В този момент усети първите куршуми по корпуса.

Стреляха един или двама. Той се сви до руля и натика газта докрай напред. Яхтата ускоряваше добре. Той я метна на една страна и погледна зад гърба си. Бреговете бяха по-черни от водата. Дръж средата.

Още куршуми уцелиха яхтата. Плексигласът пред него се разлетя. Нещо го удари по рамото и го хвърли към приборното табло, но той успя да се задържи на крака.

Стрелбата спря. Беше стигнал завоя на реката. Седна на седалката зад щурвала.

Колко ли има до морето? Ще го преследват ли?

Изведнаж се чу страхотен грохот. В продължение на няколко секунди силата му непрекъснато се увеличаваше.

Зави му се свят. Той пое дълбоко въздух. Успя да запази съзнание. Трябваше да държи яхтата на средата. Очертанията на брега почнаха да се губят. Лодката вече се люлееше. Океанът. Бяха излезли в открито море.

На щурвала висеше дебел ластик. С последни сили Джейк го опъна и закачи за седалката.

Обърна Флап по гръб. На челото му имаше страхотна буца. Едната зеница беше широко отворена. Мозъчно сътресение.

— Хей, Флап. Аз съм Джейк.

Морският пехотинец мръдна. Устните му промълвиха нещо. Джейк се наведе, за да чуе по-добре.

— Хоровиц има брат. Кажи му... Кажи му...

Не можа да каже какво искаше да му се предаде. Джейк беше толкова уморен. Легна до Флап.

Бензинът свърши след час. Откри ги пилотът на един А-7 от „Колумбия“. Яхтата се люлееше безпомощно на вълните сред отблясъците на слънчевите лъчи. Спасителят от хеликоптера, който пристигна половин час по-късно, ги намери легнали един до друг в кокпита на яхтата.