Завръщането на Интрудър

4

Крилете разперени и фиксирани, задкрилките и предкрилките спуснати, излетно тегло потвърдено — всичко това несъзнателно изплува в съзнанието на Джейк, докато следваше сигналите на стартьора към предния ляв катапулт — втори катапулт. Флап не му помагаше — след като съгласува инерциалната система и включи радара, той не каза и не направи нищо повече. Просто седеше и наблюдаваше Джейк.

— Контролна карта пред излитане — подкани го Джейк.

— Стори ми се, че каза, че можеш да караш това нещо, господин Ас.

Докато изминаваше последните няколко фута със самолета към совалката на катапулта, Джейк сам прочете точките от картата.

Стартьорът с жълтата риза му даде с едната си ръка сигнал „освободи спирачките“, а с другата направи широко движение под кръста. Това означаваше за оператора на катапулта да придвижи совалката напред, с помощта на хидравлично бутало, за да обере луфта в механизма за катапултирате. Джейк усети характерното подскачане, когато освободи спирачките и премести РУД-овете8 напред към упорите.

Двигателите подеха добре. Обороти, температури, разход на гориво — лентите на параметрите вървяха нагоре по скалите в синхрон с увеличаването на режима.

Интрудърът вибрираше като живо същество.

— Готов ли си? — попита Джейк навигатора и сви пръсти около ръкохватката за катапултиране, опирайки длан в РУД-овете.

— Напред и нагоре, господин Ас.

Стартьорът посочи към оператора на катапулта, който стоеше на палубата десет фута по-напред. Изстрелващият мърдаше пръсти и гледаше към Джейк в очакване.

Налягането на маслото и на двата двигателя беше наред. Хидравликите — също. Джейк разклати лоста за управление и в лявото огледало за обратно виждане провери как се движи стабилизаторът. След това козирува на дежурния на катапулта. Той отговори на поздрава и погледна напред към носа на кораба. Джейк отпусна глава на облегалката и постави дясната си ръка върху лоста.

Дежурният на катапулта се наведе рязко напред и докосна с дясна ръка палубата.

Един, два удара на сърцето — и катапултът се задейства. Ускорението беше страхотно.

Йе-е-е! След две и половина секунди всичко свърши. Предната част на кораба изчезна под носа на самолета и той се понесе над блестящия океан.

Джейк тримува, като остави носа да отиде на осем градуса, и се протегна към лоста на колесника. Премести го нагоре и огледа приборите: авиохоризонта — за тангажа, висотомера — осемдесет фута, и нагоре, вариометъра — положителна вертикална скорост, скоростомера — 150 възела приборна, расте, предупредителни лампи — няма. Той прие цялата тази информация, като отбелязваше данните някъде в подсъзнанието си, и съпостави всичко, докато самолетът набираше скорост и височина и се отдалечаваше от кораба.

Щом колесникът се прибра и заключи, Джейк се зае с предкрилките и задкрилките. Добре вървят. Скоростта продължаваше да нараства. Той прекрати изкачването на петстотин фута и премести тримера на пикиране. Двеста и петдесет възела, триста, триста и петдесет... скоростта растеше...

За свое удоволствие Джейк забеляза, че Флап Ле Бо седи изправен на катапултната седалка, стиснал ръце в скута само на няколко инча от ръчката за катапултиране между краката си.

На 400 възела Джейк отне от газта. Далекомерът показваше почти пет мили и пилотът рязко потегли лоста, отпускайки лявото крило и отново даде газ. Стремително се отдалечиха от океана. Джейк огледа небето в търсене на самолета, който бе изстрелян две минути преди тях.

Трябваше да изгори четири хиляди паунда гориво — не, сега вече само три — преди да го повикат за първото му кацане след около петнайсет минути.

Пилотът намали газта, достигайки пет хиляди фута и започна да кръжи на пет мили от кораба със скорост 250 възела.

Флап шумно въздъхна по СПУ9-то и каза:

— Катапултирането беше приемливо, Графтън. Приемливо. Личи си, че си го правил веднъж-дваж и не си забравил как става. Това ме радва. Стопля ми сърцето.

От другата страна на кораба се виждаше майорът, който се намираше на същата височина и също кръжеше на пет мили. Джейк увеличи наклона, за да прелети над кораба и да го застигне.

— За малко да отида във Флота — сподели Флап, — но се опомних навреме и отидох в Морската пехота. Това е истинската армия, най-добрата в света. Колкото до Флота... е, най-доброто, което може да се каже за вас, момчета, е, че се стараете, поне през повечето време.

Той продължаваше да говори, докато Джейк се приближи и се престрои в пеленг до майора. Даде малко ляв крак, за да вижда другия самолет през десния страничен панел на фанара. Разположението на екипажа на А-6 един до друг определено изискваше финес, когато престрояването бе отляво, защото пилотът на приближаващия се самолет лесно може да загуби водача от поглед. Тази сутрин Джейк просто се бе залепил за водача си. Дори и да бе забелязал, Флап с нищо не го показваше. Той не спираше:

— ... най-близо до решението за отиване във Флота бях след срещата си със съпругата на един морски офицер. Запознахме се в едно наборно бюро на Морската пехота, което в петък вечер служи за офицерски клуб. Тя си отърка циците по целия ми гръб и аз ѝ казах, че ципът ми ще се спраска. Тя беше доста темпераментна и похотлива, та си помислих: „Защо не?“. Отидохме у тях...

Когато се приближи на петдесет фута от самолета на майора, Джейк отпусна носа и мина отзад и отдолу. Изплува отдясно — от външната страна на завоя — и зае позиция за сгъстен строй. Навигаторът вдигна палци в знак на одобрение.

А неговият продължаваше:

— ... Тъкмо ѝ го вкарах целия...

След като навигаторът на майора сигнализира за смяна на честотата и Джейк трябваше сам да включи новата, защото Флап не му помагаше с нищо, те направиха още два кръга и започнаха да снижават.

— Тя имаше зърна като ягоди, нали разбираш какво имам предвид? Хубави, издути, сладки и червени, сякаш са направени само за смучене. Те ми харесват най-много. Не мога да разбера защо Бог не ги е дал на повече жени. Само около една на десет жени има такива. Това е загадка.

Докато снижаваха, те пронизваха потоците слънчева светлина, изпъстрени тук-таме със сенки. От време на време някой златен лъч се пречупваше в самолетите и караше океана под тях да блести. Джейк успяваше да забележи това в редките мигове, когато можеше да откъсне поглед от водача и да погледне надолу.

Самолетът му се държеше добре — ловко, старателно и послушно. Той се забавляваше да го придвижва няколко инча напред към водача, после няколко инча назад, като запазваше пълен контрол над него. Когато се насити на това, Джейк се приближи по пеленга дотам, че върховете на крилата на двата самолета се припокриха. Той спря, когато усети вихрите от крилото на водача и върхът на неговото крило се намираше само на два фута разстояние от фанара на майора. Задържа за момент в това положение, колкото да си докаже, че още може да го прави, и след това се изтегли назад в първоначалната позиция.

„Летенето е най-хубавото нещо, което животът може да ти предложи — мислеше си Джейк Графтън. — А полетите от самолетоносач е най-приятната част от летенето. Тези дневни катапултирания и кацания ще бъдат страхотни.“ Но той потисна прилива на еуфория, който го изпълни.

— ... казвам ти, тогава бях най-близо до решението да отида във Флота.

Само да можеше Флап да млъкне! Но той не млъкваше. А нямаше смисъл да прави сцени. Двата бойни самолета се появиха над килватера на осемстотин фута височина, залепени един за друг. Два други — А-7 „Корсеър“ — вече летяха по кръга10 със спуснати колесници и куки, затова майорът изчака с разпуска. После навигаторът разпери пръсти, майорът отпусна лявото си крило и потегли. Джейк броеше наум, докато наблюдаваше отдалечаващия се водач. След като преброи до седем, той рязко натисна лоста встрани и потегли, протегна лявата си ръка към лоста на колесника и го премести надолу. Последваха задкрилките.

Хоризонтален полет, претоварване тройка... колесникът се спуска, задкрилките и предкрилките също... гориво седем хиляди паунда.

След като установи полета по дългата, Джейк отвори клапана на основния резервоар и изхвърли седемстотин паунда в атмосферата. Искаше да мине над рампата на кораба точно с шест хиляди.

Прецизност. Това е основната идея на летенето от самолетоносач. В това се състои предизвикателството. И тръпката.

— ... просто не разбирам защо хората искат да летят насред океана на тези проклети птицеферми. Осем месеца ще се забавляваме така. Във Флота е пълно с щастливи мастурбатори...

„Първият заход — без куката: простартиране. Така ръководител-кацането ще разбере как го правя и че не съм самоубиец.“

Излизаш на правата... точно 118 възела, ъгъл на атака — на три часа... ето я и топката11. Прекосяваш килватера, изправяш наклона, палубата се приближава, внимавай с курса! Прекосяваш вихрите от острова, малко газ — после веднага отнемаш...

Колесникът се удари в палубата и носът рязко падна. Джейк Графтън блъсна ръчките напред до упорите и прибра въздушните спирачки от бутона на РУД-овете. Интрудърът се стрелна по палубата и литна във въздуха. Джейк потегли лоста и започна изкачване.

— Забавното е, че Флотът успява да намери толкова много мастурбатори като теб, които да се возят на тия плаващи птичарници. Нали не мислиш, че по света има много такива откачалки? Ако гледаш на света непредубедено — няма. Искам да кажа, че повечето хора предпочитат да правят секс с други хора, нали? Не се съмнявам, че доста от вас са педерасти. Сигурно е така.

Джейк зави по дългата, спусна куката и провери застопоряването на коланите си. Обикновено по време на полет не ги натягаше много, за да може при желание да се наведе напред или да се намества в катапултната седалка.

Той вдигна малко седалката и нагласи реостата, който осветяваше индикатора на ъгъла на атака.

Между самолетите на Джейк и майора имаше достатъчен интервал, майорът се закачи от първия път, докато Джейк намаляваше мощността между третия и четвъртия завой. Графтън излезе на финала, запазвайки скоростта, пресече килватера, после и вихрите от острова... Идваше идеално, топката не мръдваше...

Интрудърът профуча над рампата и шумно се стовари на палубата. Ръчките веднага отидоха на излетен режим, но куката се залови за едно от въжетата на арестера и закова самолета на място.

Джейк натисна бутона за вдигане на куката и увеличи режима, за да излезе от арестера. Стартьорът му даваше сигнал да се придвижи напред, а в това време Флап продължаваше:

— Цялата тази идея да се изблъскат пет хиляди момчета на едно място без жени е противоестествена. Всички ходят надървени: така се къпят, така си и лягат. Този кораб е плаваща фабрика за сперма! И то през 1973 година! Боже мой, нима ние, хората, не сме отбелязали никакъв прогрес в разбиранията за сексуалните си нужди през всичките тези години на...

Джейк се нареди на опашка за втори катапулт, проверявайки положението на колесника, задкрилките, горивото, а после, като следваше сигналите на мъжа с жълтата риза, приближи самолета до совалката. Джейк вършеше познати неща — неща, заради които беше готов да понесе дори бръщолевенията на Флап.

Даде газ... козирува — и хоп! — всичко отначало. Този път Джейк остави колесника и задкрилките спуснати. Продължи напред, докато не се размина с майора, който вече беше на дългата.

Джейк започна първия. Самолетът навлезе в сноп светлина и топлина заля ръцете и краката му. Той широко се усмихна под кислородната маска.

След като направи четири кацания, Джейк получи заповед да сгъне крилата и да спре до острова с работещи двигатели, за да зареди самолета с гориво — „гореща“ зарядка. Той вдигна фанара и свали кислородната си маска. Лицето му беше мокро от пот. Пилотът избърса влагата и се загледа в самолетите, които захождаха.

Флап Ле Бо също седеше, гледаше и най-после мълчеше.

Божествена тишина. Чуваше се само ревът на реактивни двигатели на излетен режим, грохотът на катапултите и от време на време някоя остра реплика по радиото. Полетната палуба на самолетоносача бе най-шумното място на света, но все пак беше толкова приятно без дърдоренето на Флап.

След няколко минути Джейк вече имаше 6 500 паунда гориво. Той даде сигнал за прекратяване на виолетовите ризи — рязко движение на ръката пред гърлото си. Сложи си маската, затвори фанара, освободи стоянъчната спирачка, включи управлението на носовия колесник и леко даде газ, следвайки сигналите на стартьора. И отново се нареди на опашка пред катапулта...

Всичко свърши прекалено бързо. Джейк изпълни десетте задължителни дневни кацания и отново получи право да лети денем на самолетоносач. Той остави самолета на площадката до четвърти асансьор и слезе на палубата с шлема на глава. След като размени няколко думи с техника на самолета, Джейк слезе по стълбата на пътеката край полетната палуба, след това тръгна по първия коридор, който водеше на ниво 0-3 — първото под полетната палуба.

Флап Ле Бо вървеше след него.

— Тази сутрин се справи добре, господин Ас — отбеляза той.

— А ти не.

Джейк се спря и застана с лице срещу навигатора.

— Я повтори!

— Моята осемдесетгодишна баба би свършила по-добра работа от теб днес на дясната седалка.

— Целуни ми шоколадовия задник, господин Ас. Не съм ти искал мнението.

— Обаче ще го получиш. Ти летя с мен. Аз очаквам от навигатора да ми помага в управлението на самолета, да е наблюдател, да чете контролните карти.

— Исках просто да видя дали можеш...

— Мога! Докато си седеше с палец, заврян в гъза, и ме отегчаваше до сълзи с историята на нещастния си живот, можеше поне да провериш работата на компютъра и радара. Ти дори не го включи на режим! Никога повече не ми излизай с тоя номер!

Флап доближи лицето си на инч от Графтън.

— Няма да приема никакви обиди от Флота, моряк. По-добре да си изясним нещата тук и сега.

— Ле Бо, не знам кой от нас е старши, а и пет пари не давам за това. Но в кабината аз съм командир. Ти ще си вършиш работата добре и професионално — по този въпрос няма две мнения. Ако не го правиш, кариерата ти в Морската пехота много бързо ще отиде в лайната. И дори да далдисаш, няма да я спасиш.

Флап отвори уста да отговори, но Джейк Графтън му се озъби:

— Не ме предизвиквай.

С тези думи пилотът се обърна и се отдалечи, като остави Флап Ле Бо да гледа след него.

Когато Джейк се изгуби от поглед, Флап се усмихна. Кимна няколко пъти, прокара ръка през косата и оправи прическата си.

— Флап, човече, тоя става — каза си той. — Наистина става. Навигаторът тихичко се изсмя.

Джейк стоеше в дъното на стаята за инструктаж и попълваше техническия журнал на самолета, когато в стаята влязоха ръководителите-кацания на авиокрилото и на ескадрилата А-6. Джейк познаваше човека от А-6. И той беше пилот от Флота, изпратен насила, като Джейк, в Морската пехота за „обмяна на опит“. Викаха му Риъл Маккой и по ирония на съдбата беше новият му съквартирант. Миналата вечер Джейк не научи малкото му име, защото РК-то се прибра пиян, представи се като Риъл Маккой и падна по очи на леглото си.

— Графтън — започна по-старшият, като гледаше бележките си, — ти имаш о’кей.

Казваше се Хю Скидмор.

— На простартирането — о’кей, после девет пъти — о’кей, и веднъж задоволително. Всичките на трето въже — внимавай, че ще го протриеш това въже, момче.

Джейк занемя. О’кей беше за отличен. Той мислеше, че е направил пет или шест, но девет? За да прикрие учудването и задоволството си, пилотът нацупено каза:

— Задоволително! Писал си ми задоволително? На кое?

Скидмор отново прегледа бележника си, после шумно го затвори.

— На седмото. Когато летеше към четвъртия, капитанът дозави срещу вятъра, ти удължи ненужно и слезе ниско. Освен това излезе от ляво на правата.

Той сви рамене и се усмихна.

— Следващия път ще се стараеш повече, нали?

Скидмор отиде да направи разбор и с майора, но Маккой остана.

— За Бога, Риъл, тук сте големи скъперници.

— По-добре се стегни, съкафезник.

— Какво си направил, та да заслужиш плаване с Морската пехота? Да не си се изпикал в купа за пунш?

— Нещо такова — неясно отговори Риъл Маккой, после се отдалечи с небрежна походка.

След обяд Джейк отиде в каютата да разопакова багажа си. Когато вече беше прибрал и сгънал повечето си неща, влезе Маккой, остави наушниците на масата и се тръшна на леглото.

— Аз хвърлих един цивилен през една витрина — каза Джейк на ръководителя-кацане. — А ти какво си направил?

Маккой въздъхна, отвори очи и се втренчи в Графтън.

— Предполагам, че ще го разкажеш на целия кораб.

— Опитай.

— Е, добре, спечелих прекалено много пари. Разговорих се за това с момчетата. Накарах ония от Личен състав да ми напишат молба за напускане. Но преди да успея да я пусна по етапния ред, шкиперът ме привика. Каза ми, че богато копеле като мен трябва да си брои парите на големия сив кораб.

— Много пари? Никога не съм чувал за подобно нещо. Да не си обрал лавката?

— Не. Нищо подобно.

Маккой стана, въздъхна и потри лицето си с ръка.

— Не. Просто играех на борсата.

— На коя борса?

— Борсата.

Той видя изражението на лицето на Джейк и възкликна:

— Исусе Христе! На стоковата борса? Никога досега не съм познавал някой, който да притежава акции.

— О, за Бога...

Маккой се изтегна и въздъхна.

— Добре, както и да е, колко пари си спечелил?

— Ще разкажеш на всеки задник на този кораб, Графтън. Това е изписано на глуповатото ти лице.

— Не, няма. Честна дума. Колко?

Маккой мрачно изгледа новия си съквартирант. Накрая каза:

— Ами през последните пет години успях да спестя около шестнайсет хиляди, които превърнах в сто двайсет и две хиляди триста трийсет и девет долара. Във всеки случай толкова бяха при приключването на операциите вчера в Ню Йорк. Разбира се, няма как да разбера какво е станало на борсата днес.

— Естествено — съгласи се Джейк, доста впечатлен. Той подсвирна при мисълта за 122 хиляди долара, след това каза:

— Слушай, имам спестени няколко хиляди. Може би ще ми помогнеш да ги инвестирам.

— Заради това съм тук, на този кораб, с тия кратуни! Всички момчета в стаята за инструктаж ми искаха съвет за инвестиции. Всички четяха „Уолстрийт Джърнъл“ и говореха за лихвени проценти, коефициенти и за това колко коли ще продаде „Крайслер“. Шкиперът прахоса сума пари.

Маккой тъжно поклати глава.

— Е, станалото — станало. Сега вече нищо не може да се направи.

И той отново погледна към Джейк.

— Разкажи ми за онзи тип, когото си хвърлил през витрината.

След като изчерпаха темата, Джейк пожела да научи повече за офицерите в ескадрилата.

— Типични морски пехотинци — заключи Риъл Маккой с изражение на примирение, след като бе прекарал в тази компания цели три седмици. — Струва ми се, че са три месеца. Това ще е най-дългото плаване в живота ми.

— Колко са участвали във войната?

— Всички в ескадрилата, с изключение на двама или трима баровци, са били поне на едно плаване до Виетнам. Може би половината са участвали в две и повече. А шест или осем души са били взводни командири във Виетнам, преди да отидат в школата за летци. Твоят навигатор — Ле Бо — е бил в разузнаването на Морската пехота.

Графтън се стъписа. Ле Бо? Фукльото от Сан Диего?

— Не ме ли будалкаш?

— Кълна се. В разузнаването. Бил е зад фронтовата линия, ял змийско месо, организирал засади и убийства. Да. Това е Ле Бо — жива легенда в Морската пехота. Има повече награди от Оди Мърфи. Обаче никога не се фука.

Лицето на Джейк поруменя, когато си припомни несвързания монолог на Флап в кабината. И тази несръчност и некомпетентност, която излъчваше видът му сутринта!

Забелязал изражението му, Маккой продължи:

— Един Господ знае защо Морската пехота го е направила навигатор. Върнал се във Виетнам с ескадрила А-6. Два пъти са го улучвали. Първия път — на финала в Да-Нанг. Минал през главния вход с парашута на рамо. Вторият път обаче било друго. Пилотът му бил улучен в главата и Ле Бо катапултирал някъде близо до границата с Лаос или в Камбоджа — не знам. Във всеки случай, никой не чул нищо за него. Абсолютно нищо, макар че го търсили, и то усърдно. След седемнайсет дни, а може би и повече, един патрул се натъкнал на него посред джунглата, в най-затънтеното място. Той ходел гол-голеничък, целият в кал и листа и носел със себе си само нож. Ловял жълтури и ги изкормвал. Върнал се с цял товар трофейно оръжие, което успял да скрие.

По изражението на лицето Маккой виждаше, че Графтън хич не е щастлив.

— Това още не е всичко, Джейк — продължаваше Риъл. — Най-забавното е, че Ле Бо не искал да го спасяват. Казаха ми го двама души, затова предполагам, че има нещо вярно. Не искал да се връща, защото прекалено много се забавлявал. Пехотинците от патрула почти трябвало да го вържат.

— Боже, защо се падна на мен?

— Последният му пилот не беше на нужното ниво — обясни Маккой, — поне според Ле Бо. Имаше проблеми с кацането. Не беше опасен, но особено нощем доста играеше на глисадата. Може би щеше да се оправи, а може би — не. Но Ле Бо не му даде никакъв шанс. Отиде направо при шкипера, а шкиперът отиде при командира на авиоотряда и преди още да се опомни, момчето беше преместено.

— Ле Бо ли уреди това?

— Явно за тях е идеалният морски пехотинец. Съвсем наскоро го предложиха за повишение в чин майор. Всички го уважават и почитат. Чак ми се гади. Почакай да видиш как тия закоравели стари пушки говорят с него, като учениците с Исус. Ако доживее, един ден ще стане командващ, помни ми думата.

— Чужденци на чужда земя — промърмори Джейк, като имаше предвид себе си и Маккой.

— Нещо такова — съгласи се Риъл.

Той свали летателните си обувки и грижливо ги постави на пода.

— Това плаване ще бъде истинско приключение — кисело добави ръководителят-кацане.

— Аха.

— След около час ще има събиране на всички офицери в стаята за инструктаж. Аз ще подремна малко. Събуди ме, моля те.

— Добре.

Маккой се обърна и след малко задиша дълбоко.

Джейк изгаси лампата над главата си и остави да свети само настолната лампа — малка десетватова „светулка“. Той наклони стола си назад, към металното шкафче за обувки на Маккой и вдигна краката си на масата.

Джейк изсумтя при мисълта за Ле Бо, но мислите му скоро се насочиха към Кали. Лекото люлеене на кораба му действаше успокояващо. След няколко секунди главата му се килна напред и той потъна в сън.

Шкипер на ескадрилата беше подполковник Ричард Халдейн. Той беше нисък напет мъж с изпъкнали гърди и късо подстригана черна коса, която бе започнала да побелява. В тази затворена общност на кадрови военнослужещи неговото поведение и обноски внушаваха респект. След събирането, на което в претъпканата с непознати лица задушна стая се обсъждаха досадни административни въпроси, подполковникът отведе Джейк настрана и го помоли да седне на стола до него.

Халдейн държеше в скута си досието на Джейк.

— Снощи нямахме възможност да поговорим, господин Графтън, но добре дошъл на борда. Радваме се, че имаме човек с вашия опит.

— Благодаря, сър.

— Ще ви зачислим в Оперативния отдел. Мисля, че там вашият опит ще ни бъде от най-голяма полза.

— Слушам, сър.

— Искам, докато плаваме към Хаваите, да съставите цикъл от лекции от Инструкцията за полети.

Инструкцията беше библия за всеки пилот на самолетоносач. В нея бе регламентирано всичко, до най-незначителния детайл, от експлоатацията на палубната авиация.

— Ние провеждахме такива лекции няколко пъти, докато подготвим това плаване — продължаваше подполковник Халдейн, — но аз бих искал отново да разгледате с нас тази книга в детайли. Искам да споделите с нас всичко, което знаете за полетите на А-6 от самолетоносач. Мислите ли, че ще можете да се справите?

— Да, сър.

Ричард Халдейн едва забележимо кимна. Дори когато седеше, той излъчваше властност. Джейк леко се изправи на стола си.

— От досието ви разбирам, че имате богат боен опит — бомбардиране на наземни цели, но такъв опит притежават повечето офицери в тази стая. — Единични задачи денем и нощем, известно количество атаки в състава на група и авиоотряд, както и много полети на танкер.

— За съжаление нашият боен опит няма да ни помогне много, ако започнем война с руснаците, които са най-вероятният ни противник.

Тази забележка изненада Джейк. Той се опита да запази лицето си безизразно. Халдейн продължи:

— В една война с руснаците ние вероятно ще участваме в морски операции — нашите кораби срещу техните. Мистър Графтън, как бихте атакували съветска ракетна фрегата?

Джейк отвори уста, след това я затвори. Почеса се по главата, накрая каза:

— Не знам, сър.

Истината беше, че той нито веднъж досега не беше се замислял за това. Докато Джейк се подготвяше за летец, докато се обучаваше на А-6, както и през трите години, които прекара в ескадрила на ВМС, войната във Виетнам беше в разгара си. Всички цели бяха на сушата.

— Имате ли някакви идеи?

Джейк прехапа устни. Той беше офицер от Флота и сега му задаваха въпрос относно морски въздушни операции, за които той наистина трябваше нещо да знае. Но не знаеше. И реши да си признае.

— Сър, мисля, че отговорът на този въпрос изисква внимателен анализ на възможностите на зенитната артилерия и ракети на руската фрегата, а да си призная честно, никога не съм правил това, нито съм виждал резултатите от подобно изследване. Предполагам, че момчетата от Спецотдела държат тази информация под ключ.

— Какво е въоръжението на съветската фрегата?

Джейк се смути.

— Не знам, подполковник.

Халдейн кимна веднъж — бавно, и погледна настрани.

— Бих желал да проучите този въпрос, господин Графтън. Когато решите, че сте намерили отговора, обадете ми се.

— Слушам, сър.

— Това е всичко. Успешна нощ.

— Благодаря, сър.

Джейк стана и се отдалечи покрусен. Да, по дяволите, всичко, което бе атакувал по време на бойната си кариера, беше в калта на Виетнам. Разбира се, трябваше да знае нещо за корабите, обаче...

Какво ли си мислеше Халдейн: офицер от Флота — и да не знае нищичко за атака на надводни цели!

Поздравления, Джейк. Чудесно започна плаването с Морската пехота.