Завръщането на Интрудър

11

Небето имаше матов цвят; слънцето бе забулено от влажна пелена. Във всички посоки на две-три мили разстояние от кораба сивото море и небе се сливаха в едно. Вече три дни „Колумбия“ плаваше на северозапад от Пърл Харбър, проправяйки си път през петнайсетфутовите вълни. Сякаш се движеше на дъното на преобърната чаша. Духаше силен западен вятър.

От своята удобна позиция в кабината на танкера KA-6D, зад дефлекторния щит на трети катапулт Джейк Графтън виждаше една фрегата, която плаваше на около миля от левия борд. Право пред него, на края на видимата вселена, той можеше да различи едва забележимата надстройка и килватера на друга фрегата. Джейк и Флап бяха дежурни на танкера в петминутна готовност, което означаваше, че в продължение на два часа трябваше да седят в кабината, пристегнати с колани, готови да запуснат двигателите и да подкарат танкера към катапулта веднага след паркирания там Ф-4 „Фантом“ — също в петминутна готовност. Имаше още един изтребител на петминутно дежурство, спрян в близост до совалката на четвърти катапулт, и един Е-2 „Хокай“, обърнат с опашка към острова. До страничните катапулти, също с екипаж на борда, стоеше готов „ангелът“ — който трябваше да излети, преди да започне катапултирането. Към всеки самолет бе подключен работещ агрегат за запуск, готов моментално да подаде въздух за завъртане на двигателите. Всичките пет дежурни машини бяха обслужени и готови за полет.

Екипажите седяха в кабините, пристегнати с колани. Пилотът на Фантома на четвърти катапулт четеше някакъв булеварден роман. Джейк виждаше книгата, но не можеше да прочете заглавието.

Зад катапултите в средната част на палубата стояха още два изтребителя и танкер на петнайсетминутно дежурство. Техните екипажи седяха в съответните стаи за инструктаж в пълно летателно снаряжение, готови да се втурнат към полетната палуба, веднага щом се подаде сигнал.

Дежурството в повишена степен на готовност изискваше от екипажите да бъдат на разположение по всяко време, когато самолетите не са във въздуха. С изключение на водите в близост до бреговата ивица на Съединените щати, рядко се случваше корабът да се намира под трийсетминутна бойна готовност. Петнайсетминутното дежурство беше обичайният статус за открито море, както за Южнокитайско море, където доскоро се водеше война, и на други места, където съществуваше евентуална заплаха, важаха петте минути. В момента такава заплаха съществуваше. Разузнаването очакваше, че руснаците ще се опитат да прелетят над оперативната група, на път за Япония с бомбардировачи от Владивосток, летищата на остров Сахалин или полуостров Камчатка.

Джейк мислеше, че ако изобщо се опитат при тази лоша видимост, руснаците ще видят доста зор. Той седеше и наблюдаваше как фрегатата отляво се бори с вълните, отскача нагоре и след това забива нос толкова дълбоко, че белите пръски стигат назад, чак до капитанския мостик.

„Колумбия“ определено се движеше много по-добре, но Джейк усещаше надлъжното клатушкане и виждаше как предният край на полетната палуба ту се вдига, ту пада, докато корабът пореше неуморните вълни.

Флап Ле Бо седеше на мястото си отдясно на Джейк и четеше книга на Малкълм Х. Всеки път щом стигнеше до края на страницата, той вдигаше поглед от книгата и се озърташе наоколо няколко пъти, докато я прелистваше.

При едно от завъртанията на перископа Джейк попита:

— Хубава ли е книгата?

— Момчето със сигурност си го бива — отговори Флап и продължи да чете.

— За какво става дума?

— Не си ли чувал за Малкълм Х?

— Не.

— Противник е на мелезите. Вярва, че расите трябва да живеят на отделни територии, да не се смесват, такива неща.

— Ти вярваш ли в това? — неуверено попита Джейк.

Флап беше вторият или третият чернокож в морската авиация, когото пилотът познаваше, и никога не бе обсъждал с някой от тях проблема за расите.

— Има и нещо добро — каза Флап и погледна към Джейк. — Но аз мисля, че расите трябва да се интегрират. Америка принадлежи на американците — били те чернокожи, бели, кафяви, жълти, зелени или лилави. А ти какво ще кажеш? Ти си от земеделска Вирджиния — раят на белите расисти, на еднопартийните фанатизирани политици, на дебелите шерифи, — какво мислиш ти?

— Старият Х е трябвало да те използва да му пишеш речите.

Джейк Графтън не беше толкова глупав, та да се обяви за противник на расизма, особено пред чернокож, който можеше без много усилия да го приравни с фанатиците.

— Кой знае, ако страстта ми към Морската пехота угасне, може да се заема с политика — призна Флап и отново се върна към четивото си.

Докато Джейк растеше, във фермата на баща му имаше двама чернокожи работници. И двамата бяха едри мъже с длани колкото чинии и ръце, по-дебели от неговите бедра. Едва можеха да се подписват, но работеха за четирима бели. На младини бяха размахвали тежките чукове в ремонтни бригади по железниците. Баща му Сам ги наричаше „негрите от Джорджия“. Как се бяха озовали във фермата на Графтън, Джейк така и не разбра, но от време на време Исая и Франк споменаваха, че никога не си и помислят да минават южната граница на Вирджиния. След това поклащаха глави и се смееха на някаква своя шега, създавайки в съзнанието на момчето представата за кръвожадни шерифи от южните щати, жадуващи да отмъстят за някакви чудовищни, жестоки престъпления.

Баща му се отнасяше към двамата чернокожи също както към белите сезонни работници; работеше рамо до рамо с тях, споделяше с тях храната, тютюна и шегите. Малкият Джейк много ги харесваше.

Но като повечето момчета от своето поколение, израснали в югозападната земеделска част на Вирджиния, той приемаше расовата сегрегация като нещо естествено, толкова обичайно и логично, колкото уважението на мъжа към жената и почитта към по-възрастните. Така беше до 1963 година — годината, в която Джейк навърши осемнайсет. Една вечер, докато гледаха по новините как в Бирмингам разпръскват негрите с водни струи, баща му изпсува.

— Сигурно е дяволски добре, че не съм чернокож — заяви Сам Графтън. — Ако бях такъв, щях да си намеря една пушка, да отида в Бирмингам и да започна да стрелям по тия копелета. И щях да започна с онзи кучи син, ей там!

Той посочи с пръст към екрана, Джейк се вгледа и видя тлъстото лице на Бул Конър.

— Сам! — възкликна отвратена жена му.

— Марта, какво, по дяволите, трябва да направят, за да накарат белите да се държат добре с тях? Цветнокожите са страдали много повече от който и да било християнин. Кучите синове, които ги тормозят, не са християни. Те са нацисти. Цяло чудо е, че цветнокожите още не стрелят по проклетите свине.

— Необходимо ли е да ругаеш така?

— Крайно време е някои бели хора да се ядосат на тия фанатици, — беснееше Сам Графтън. — Иска ми се Джек Кенеди да стане от креслото си и да ритне нечий задник. Президентът на Съединените щати да казва, че нищо не може да направи, когато тези муцуни нападат деца! За Бога, ако Бул Конър беше чернокож, а децата бяха бели, друга песен щеше да запее. Той просто е още един мекушав политик, който се страхува, че може да изгуби гласовете на расистите. Пфу!

Тази вечер направо отвори очите на Джейк. Той започна да обръща внимание на протестите за граждански права, да се вслушва в споровете. Баща му винаги се бе отличавал по нещо от съседите си, беше направен от друго тесто. И обикновено се оказваше прав. Джейк реши, че баща му и този път е прав.

При спомена за онази вечер пилотът въздъхна и огледа полетната палуба. Хората лежаха на палубата край снаряжението си и дремеха.

Джейк тъкмо се прозяваше, когато чу пропукването на радиоуредбата на полетната палуба.

— Дежурната двойка излита. Дежурната двойка излита. Излегналите се на полетната палуба мъже скочиха и се раздвижиха. Джейк Графтън направи знак на стартьора и получи разрешение в отговор. Пилотът включи горивния кран на левия двигател и натисна бутона за запуск. Двигателят се задвижи бавно, с ръмжене. Когато оборотите нараснаха достатъчно, той премести РУД-а пред ограничителя и докато наблюдаваше покачването на температурата и оборотите, си сложи шлема.

Докато запусна втория двигател и затвори фанара, лопатите на хеликоптера се завъртяха. Корабът правеше завой — Джейк виждаше наклона на полетната палуба — на около четиридесет градуса наляво срещу вятъра. Палубата отново се изправи. Рулят на „Колумбия“ застана в неутрално положение. След трийсет секунди „ангелът“ се отлепи от палубата и полетя право напред. Когато се отдалечи на безопасно разстояние от носа на кораба, хеликоптерът направи завой надясно.

Совалките на двата катапулта бяха изтеглени от водните спирачки и заредени; през това време техниците направиха последен оглед на двата изтребителя и вдигнаха палци за готовност. Облечените в червени ризи оръжейници свалиха предпазителите на ракетите и ги показаха на пилотите. Жълтата риза насочи пилота в самолета пред Джейк към совалката — оставаха му последните два фута до трети катапулт. Разчетът на катапулта, облечени в зелени ризи, пропълзяха под самолета с хомута. Двама от тях закрепиха единия край на задържащия лост към корема на Фантома със срезния болт, а другият — в жлеба на палубата. Друг показа таблото с теглото и скоростите на пилота, който вдигна палци в отговор; после го показа и на дежурния на катапулта, който му отвърна със същото. Беше като балет: край изтребителя и под него се суетяха хора, облечени в различни по цвят ризи и всеки от тях се стараеше да свърши безупречно работата си.

Когато задържащото устройство бе изтегнато докрай, дефлекторните щитове се вдигнаха.

Джейк видя как Фантомът наведе опашката си — подпората на предния колесник се разтегна на осемнайсет инча, за да увеличи ъгъла на атака. Дежурният на катапулта направи въртеливо движение с пръсти над главата си — сигнал за излетен режим, и Фантомът му отговори с грохот. Струята черен дим, който дефлекторният щит изтласка нагоре, разтресе самолета на Джейк. Пилотът на изтребителя провери управлението — стабилизаторът и вертикалното кормило послушно се раздвижиха. От палубата му вдигнаха палци, че всичко е наред.

Дежурният на катапулта сигнализира за форсаж, като изпъна ръка и разтвори дланта си. Струята дим, която се удряше в дефлекторните щитове и се издигаше нагоре, се избистри, като остави след себе си прозрачен трептящ нагорещен газ. Невероятно: дори тук, в кабината на танкера, шумът се усили. Джейк усети острата миризма на отработен керосин.

„Сигурно кислородната ми маска не е затегната достатъчно добре. Ще я оправя, след като излетим.“

Последният от разчета на катапулта бързо се измъкна изпод изтребителя. Увисна с цялата си тежест на хомута, за да се убеди, че е добре закрепен. После вдигна палци на дежурния на катапулта.

Дежурният козирува на пилота на Фантома, огледа палубата и рязко се наведе напред. Едно, две... и тряс! Изтребителят полетя напред, бълвайки огнени езици от двете си сопла. Не беше се отдалечил и на сто фута, когато дефлекторният щит започна да се спуска и един стартьор даде сигнал на Джейк Графтън да се приближи.

След като видя как Фантомът напуска палубата, дежурният насочи вниманието си към изтребителя на четвърти катапулт, чиито двигатели вече работеха с пълна мощност. Той даде сигнал за форсаж. Петнайсет секунди по-късно самолетът се откъсна от катапулта и последва първия изтребител, който вече беше изключил форсажа и изпускаше шлейф от черен дим, ясно открояващ се на фона на сивата мътна пелена.

Джейк придвижи самолета напред и започна да изпълнява своя ритуал. Вятърът завъртя струята пара, която се процеждаше през жлеба на катапулта и тя обгърна хората на палубата. Дрехите им се развяха.

Дай газ, провери управлението, хвани катапултния лост, виж приборите на двигателите и предупредителните светлини, козирувай.

Едно, две... той усети съвсем леко раздрусване от счупването на задържащия болт, след това ускорението, подобно на ръката на Всевишния, го залепи за седалката.

Диспечерът нареди на Джейк да се качи на 20 000 фута.

— Тексако, заеми горна позиция.

Флап потвърди. Джейк се обади по СПУ-то:

— Сигурно няма да изстрелват онези на петнайсетминутното дежурство.

— Защо ми го казваш?

— Щяха със сигурност да поискат да заредим втората двойка веднага след излитането.

— Може и да не ги изстрелят.

— От нас се иска не да разсъждаваме, а само да действаме или да умрем.

— Благородно. Само че хайде днес да действаме, а не да умираме.

— Тъй вярно, сър!

— Не се прави на интересен.

Джейк му отвърна с грухтене.

— Нали каза, че не искаш да оскърбяваш Морската пехота? — Флап изглеждаше поразен.

— Излъгах.

Когато пресякоха 3000 фута, морето се изгуби от погледите им. Джейк следеше приборите. Самолетът летеше както обикновено в тази безформена, безизразна пустота и единствените данни за движението му в пространството бяха показанията на висотомера, стрелката на ТАКАН-а и въртящите се цифри на далекомера.

Джейк очакваше да достигнат височина, на която лепкавата мъгла да се разсее, но не стана. Когато хоризонтира на 20 000 фута, той видя над себе си светло петно — там трябваше да е слънцето, — но пелената си оставаше все така непрогледна. Невъзможно беше да се определи видимостта, тъй като нямаше друг обект, който да използват.

Флап докладва заемането на позиция. Диспечерът прие информацията без особен ентусиазъм.

Джейк нагласи ръчките на най-икономичен режим и когато скоростта се стабилизира, включи автопилота. Провери кабинния висотомер и разхлаби кислородната си маска. Флап поседя мълчаливо секунда-две, погледна тук-там, след което бръкна в един от джобовете на летателния си костюм, извади книгата си и я отвори на отбелязаната страница.

Джейк се зае да натиска бутоните и да проверява дали трансферът на гориво върви нормално. Танкерът имаше пет подвесни резервоара от по 2000 паунда. Трансферът на гориво от тези резервоари се извършваше автоматично. Но ако системата откажеше, Джейк искаше да установи това колкото може по-скоро, защото в такъв случай или щеше да даде по-малко гориво на другите самолети, или да остане с по-малко за себе си. Приборите показваха, че трансферът върви нормално, така че разполагаха с 26 000 паунда гориво, които трябваше да изгорят или да прехвърлят на друг самолет.

Намираха се на почти осемстотин мили северозападно от остров Мидуей. Бяха сами в празното небе. Освен да следи приборите и от време на време да коригира наклона, Джейк нямаше какво друго да прави. Той се взираше в бялата пелена отвън и търсеше други самолети, които така и не се показваха.

Изтребителите получаваха команди за пресрещане на приближаващите руснаци, а Е-2 беше на път към своята зона. Това бяха единствените други самолети във въздуха. Нямаше какво да видят в небето пред себе си. Но ако някой самолет се появеше в тази мътилка, той щеше да се окаже близко, прекалено близко, на разстояние, водещо до почти неминуема катастрофа. Щеше да се повтори инцидентът с Фантомите от миналата седмица. По дяволите, Джейк със сигурност не искаше отново да преживее това!

Въпреки че бе решил да си отваря очите на четири, налегна го скука. Мислите му блуждаеха.

Вчера беше подписал рапорта за напускане на Флота и го бе връчил на подполковник Халдейн. Шкиперът го прие, без да каже и дума. Пък и какво ли имаше за казване?

Халдейн нямаше намерение да го убеждава да остане: слабо познаваше Джейк. Щом иска да напусне, значи така иска. Ще получи стандартно благодарствено писмо, ръкостискане и едно сърдечно: „На добър час.“

Това искаше, нали?

Защо да не се върне във Вирджиния и да помага на баща си във фермата? През пролетта и лятото ще лови риба, през есента ще ходи на лов... Накрая като баща си ще стане член на Лайънс Клъб. Ще ходи в Лайънс всеки четвъртък вечер, на църква две-три недели в месеца, през септември и октомври — на гимназиалните футболни мачове в петък вечер...

Ето една възможност да заживее спокойно, да се сдобие със собствен дом, да го обзаведе, да пусне корени. Джейк размишляваше над бъдещето и правеше опити да си представи как ще изглежда то.

Скучно. Щеше да бъде адски скучно.

Е, оплакваше се, че във Флота е прекалено рисковано, а отговорността за живота на хората и за техниката — твърде тежко бреме.

Единият живот предлагаше твърде много предизвикателства, другият — твърде малко. Нямаше ли някъде нещо по средата?

— Тексако, обадете се.

— Слушаме ви.

— Заемете долна позиция. Мърдайте.

„Мърдайте“ означаваше „побързай“. От „размърдай си задника“.

— Тръгваме.

Джейк Графтън изключи автопилота и наклони Интрудъра на 90 градуса. Носът тръгна надолу. Отвори въздушните спирачки, даде малък газ, намали наклона докъм 70, прибави единица-две претоварване... Стрелката на вариометъра се закова на 6000 фута в минута. Това беше максимумът на скалата. Стръмната спирала беше най-добрия маньовър, защото танкерът имаше ограничение по претоварване тройка: това се правеше с цел крилете да издържат по-дълго време. Сега самолетът имаше точно претоварване три единици, стрелката на висотомера се въртеше с шеметна скорост.

Долната позиция беше на 5000 фута, но можеше да бъде и по-ниско, ако под тази гадна чорба имаше по-добра видимост. Може би Джейк трябваше да попита.

— Атака, Тексако. Каква е видимостта и долната граница?

— Малко по-зле, отколкото при излитането ви. Може би миля, без долна граница29.

— Кой е клиентът?

— Змийско око 207. Има авария. Натиснете шестнайсети бутон и го пресрещнете.

Джейк пресече десет хиляди фута, без да намалява снижението. Борейки се с претоварването, Флап смени радиочестотата и се обади.

— Змийско око 207, тук Тексако. Съобщи местоположението, височината и курса си.

— Тексако, аз съм на радиал три едно нула, на девет мили, с курс към кораба, на 4000 фута. Добре е да побързате.

Джейк включи радиопредавателя.

— Продължавайте така, ще ви настигнем. — Пилотът на изтребителя щракна два пъти в отговор.

Джейк погледна стрелката на ТАКАН-а на навигационния дисплей — приборът, който представляваше усъвършенстван жирокомпас и му помагаше да разреши сложната пространствена задача.

Той изправи наклона и натисна носа още повече. Скоростта му премина 400 възела.

— Змийско око, Тексако, какъв ви е проблемът?

— Имаме теч на гориво и остатъкът няма да ни стигне, докато подготвят палубата.

— Дайте пак местоположението си.

— Три едно нула на пет мили, височина 4000, скорост триста, курс едно три нула.

— Виждате ли океана?

— Не.

— Хайде да слезем на 3000 фута.

Джейк пресичаше 6000 фута на радиал три три нула на девет мили. Скоростта беше 420 възела. Джейк вдигна носа, за да намали снижението. Натисна бутона за прибиране на въздушните спирачки и увеличи газта.

— Бързо ще ги настигнем — промърмори той на Флап. Навигаторът не му отговори.

Проблемът се състоеше в това, че Джейк не знаеше каква ще бъде видимостта. Ако беше около миля, колкото очакваше, и подминеше Ф-4 на разстояние, по-голямо от това, изобщо нямаше да го забележи. За разлика от Фантома танкерът нямаше радар, който да използват за прехвата.

Сега се беше съсредоточил изцяло върху стрелката на ТАКАН-а. Секундите течаха и разстоянието до кораба бързо намаляваше.

— Тук, на един часа — съобщи Флап.

Джейк видя изтребителя. Беше на няколкостотин фута под тях, на около миля разстояние и изпускаше струя гориво. Графтън намали газта и отвори въздушните спирачки.

О-хо! Доста бързо се приближаваше. Той натисна носа, за да мине под Фантома.

— Внимавай!

Воденият! Соплата му изникнаха точно отпред, виждаха се през предното стъкло! Велики Боже!

Джейк блъсна лоста за управление напред и двамата с Флап увиснаха на коланите си от отрицателното претоварване. След две секунди вече бяха доста ниско под изтребителя и той потегли лоста обратно. Беше забравил за водения.

Със същата приборна скорост — 350 възела — той мина под закъсалия Фантом и намали докрай газта.

— На един часа сме ти, Змийско око. Ще зареждаме с двеста и седемдесет. Престроявай се.

На двеста и осемдесет възела Джейк даде газ и прибра въздушните спирачки. Бързо установи скоростта на 270. След като се увери, че държи курс право към кораба, той се обърна да види приближаването на Фантома. През това време Флап спускаше дрога.

Резервоарът от три хиляди паунда, който обикновено висеше под корема на Ф-4, липсваше. От корема на самолета течеше гориво.

— Зелена светлина, прикачвайте се — съобщи Флап по радиото. Джейк се върна към приборите си. Искаше да осигури стабилен дрог на изтребителя.

— Какъв ви е проблемът, Змийско око?

— Не можехме да прехвърляме гориво от коремния резервоар. Хвърлихме го и сега горивото тече от долу. Сигурно обратният клапан е повреден. Остават ни само хиляда и седемстотин паунда.

— Атака, Тексако, колко да получи 207?

— Колкото му трябва, Тексако. След шест-седем минути ще имаме готова палуба. Сега изтегляме всичко напред.

Това означаваше, че всички самолети, спрени на полосата за кацане, се буксираха напред към носа.

Зелената светлина на таблото за зареждане угасна и броячът за горивото се завъртя.

— Зареждаме ви — съобщи Флап на изтребителя.

Прелетяха над кораба. Джейк Графтън отпусна танкера в плавно снижение. Ако по-надолу излезеше от мътилката, той можеше да остави Фантома на третия завой, само на трийсет секунди разстояние от палубата.

Когато броячът, отчитащ подаденото гориво, стигна до две хиляди паунда, Джейк съобщи на пилота на изтребителя.

— Продължаваме. В основния резервоар сега има тон повече. Поне зареждаме по-бързо, отколкото изтича навън.

На две хиляди фута Джейк видя океана. Продължи да снижава. На хиляда и петстотин фута забеляза отляво самолетоносача, който правеше остър завой и се обръщаше срещу вятъра. От това разстояние Графтън можеше да види само два самолета, които продължаваха да се придвижват напред. Съвсем скоро щяха да спрат. На хиляда и двеста фута той хоризонтира, зави наляво и започна да кръжи на около миля от кораба.

Пет хиляди паунда... шест... седем... сега корабът се движеше срещу вятъра, а зад него бликаше правата линия на килватера, снежнобяла на фона на сивото море. Четирите огромни витла се въртяха яростно, тласкайки кораба все по-бързо по водата.

— Змийско око 207, тук ръководителят-кацане. Ще бъдем готови след около две минути. Искам да се откачите от танкера по дългата страна, да спуснете механизацията и да излезете на правата. Вълните още са към петнайсет фута и палубата се клати. Искам да усредните топката и да направите заход по конец.

— Две нула седем.

Джейк прелетя пред кораба. Броячът за горивото продължаваше да щрака. Дотук бяха прехвърлили 8500 паунда.

— Тексако, като ястреб.

— Прието.

„Като ястреб“ означаваше да лети успоредно на кораба, така че ако самолетът мине на втори кръг, да го пресрещне и дозареди.

„Ще стане работата — каза си Джейк. — Това момче ще кацне.“

Броячът спря на около 9700 паунда. Изтребителят се беше откачил. Джейк се изнесе встрани и погледна през рамо. Повреденият изтребител се спускаше и намаляваше скорост, куката му беше свалена, показваше се и колесникът. А горивото продължаваше да изтича от туловището му на равномерна струя, като от пожарникарски маркуч. Воденият се виждаше далеч зад него, все още без механизация.

„Когато пилотът на изтребителя е откачил подвесния резервоар, — разсъждаваше Джейк, — съединението на горивопровода сигурно е било замръзнало и това е причинило разкъсване на горивната магистрала във вътрешността на самолета. Точно над съединението се намира обратният клапан, който очевидно е бил развален. Така свръхналягането в главния резервоар е започнало да изтласква горивото навън през повредената тръба.“

Джейк намали на 250 възела и прибра и отново спусна зареждащия маркуч, за да презареди механизма. „Сега бавно покрай кораба — помисли си той, — за да може ако мине на втори, да бъда право пред него. Така веднага ще се престрои.“

Той се спусна на хиляда фута и на миля от кораба сви рязко встрани, като пое отляво, успоредно на килватера.

Кацащият изтребител прекосяваше килватера и излизаше на финала, когато Джейк забеляза пламъка.

Струята гориво зад самолета се запали. Огненият език беше двойно по-дълъг от самолета и ясно се виждаше.

— Гориш! — изкрещя някой по радиото.

— Катапултирай, катапултирай!

Тряс! Тряс! Изскочиха две седалки. Преди да се е отворил първият парашут, носът на пламтящия изтребител се вряза в килватера. Гейзер и край.

— Два изправни парашута — обади се друг глас по радиото. След секунди и двата парашута паднаха във водата. Джейк се огледа и забеляза хеликоптера над килватера.

— Е, това се казва късмет! Цяло чудо е, че не се взриви — каза той на Флап.

Минаваха над носа на кораба, когато Шефа се намеси в радиочестотата. Човек винаги разпознава гласа му; сякаш Бог се обажда от висините.

— Тексако, кацане разрешено. Ще направите гореща презарядка.

Джейк провери количеството на горивото. Оставаха му девет хиляди паунда. Той отвори главния изпускателен клапан и спусна куката, колесника и задкрилките.

Топката, както беше съобщено, играеше — системата беше стабилизирана при люлеене и клатене — но не и при такова вълнение — когато корабът се издигаше и пропадаше.

Джейк успя да кацне без затруднения и беше изтеглен към острова за презареждане. Остави двигателите да работят.

След малко хеликоптерът кацна на палубата отстрани на острова.

Санитари с носилки се втурнаха към него. Носилките се оказаха излишни. Двамата от екипажа на Фантома вървяха по палубата без чужда помощ, мокри до кости, широко усмихнати, и показваха на всеки срещнат вдигнати палци.

Пет минути по-късно Джейк и Флап все още зареждаха, когато два съветски бомбардировача Ту-95 — огромни, сребристи, с по четири турбовитлови двигателя — се появиха на петстотин фута височина над килватера. Помежду им имаше около хиляда фута разстояние, а отстрани на всеки, подобно на риба лоцман, летеше по един Ф-4.

Всички на полетната палуба замръзнаха: наблюдаваха преминаващото шествие.

— Днес можехме да се справим и по-добре — каза Джейк на Флап. — Трябваше да настроим второто радио на Атаката. Тогава щяхме да знаем какъв е проблемът на 207-и, без да питаме. Трябваше да попитаме за водения. Фантомите винаги се движат в двойки, като змии са.

— Онези сопла, дето се появиха на предното стъкло... — започна Флап и въздъхна. — Сърцепик, човече.

Джейк знаеше какво е сърцепик — доза студена пикня в сърцето.

— Продължаваме — каза той на навигатора.

— Трябва — отговори Флап, прибра Малкълм Х в джоба на летателния си костюм и дръпна ципа.