Завръщането на Интрудър

8

Без парните катапулти съвременните самолетоносачи нямаше да съществуват. Изобретени от британците през Втората световна война, катапултите спестяват на конструкторите необходимостта да създават флотски самолет, способен да излети от палубата със собствена мощност, след засилване само от триста фута. Така крилете станаха по-къси и по-стреловидни, а двигателите — реактивни, което позволи достигането на високи скорости. Конструкцията на новите самолети даде възможност да се носи огромен товар гориво и оръжие. Докато през Втората световна война катапултът е бил лукс за повечето самолетоносачи, днес той е задължително изискване.

Единствената част от катапулта, която се вижда на полетната палуба, е совалката, за която се закрепва самолетът. Тя стърчи от процеп в палубата, който продължава по дължината на катапулта. Самият катапулт е разположен под процепа и се състои от два цилиндъра с диаметър осемнайсет инча, поставени един до друг, подобно на двуцевна пушка. Във всеки цилиндър, или цев, има бутало. От горната страна на цилиндрите има отвор, през който двете бутала са съединени с твърда връзка. Към нея се захваща совалката на палубата.

Буталата се връщат назад в изходно положение от малка количка, наречена „гребло“. Когато катапултът е зареден, самолетът се свързва със совалката или посредством пета на носовия колесник, както е при А-6 и А-7, или с хомут от стоманено въже при Ф-4 и РА-5. След това хлабината във връзката се обира, като буталата хидравлично се изтласкват напред — това движение се нарича „натягане“.

След като катапултът е натегнат, двигателите на самолета са на излетен режим и спирачките на колесниците са освободени, операторът натиска копчето за „пълна готовност“ и системата е готова за задействане.

Изстрелването се осъществява чрез едновременно отваряне на стартовите клапани — по един на всеки цилиндър, — което позволява на свръхгорещата пара да изпълни цилиндрите зад буталата.

Ускорението, придадено на всеки самолет, се определя в зависимост от типа, теглото му, скоростта на вятъра над палубата и температурата на въздуха. Това става по два начина: или като се поддържа постоянно налягане на парата и се променя скоростта на отваряне на стартовите клапани, или клапаните се отварят еднакво бързо, а се променя налягането на парата в акумулаторите. На „Колумбия“ се променяше налягането на парата, а стартовите клапани се отваряха с еднаква скорост.

Макар че стартовите клапани се отварят бързо, това не става светкавично. Налягането на парата в цилиндрите нараства и трябва да се изчака, докато нарасне достатъчно, за да изтласка напред буталата по-бързо, отколкото собственото ускорение на самолета. Това става с помощта на задържащ болт, свързващ носовия колесник на изстрелвания самолет със стоманен лост, който влиза в жлеб на палубата. Болтът, използван при А-6, е направен така, че да се счупи точно по средата при натоварване 48 000 паунда и едва тогава да позволи на буталата в катапулта и самолета да започнат движение напред.

Свръхгорещата пара, изпълваща цилиндрите, изтласкваше буталата до края на 258-футовите катапулти на „Колумбия“ за около 2,5 секунди. Придобил необходимата начална скорост, самолетът се откъсваше от палубата на шейсет фута над океана. Веднага след това пилотът трябваше да му зададе необходимия тангаж, за да го задържи във въздуха — при А-6 около осем градуса.

Междувременно, след като достигнеха пределна скорост на края на цилиндрите, буталата трябваше да бъдат спрени. Това ставаше посредством водни спирачки — тръби, свързани с краищата на катапултните цилиндри и пълни с вода. Всяко бутало беше снабдено отпред със заострен щифт и когато буталата достигнеха водните спирачки, те се забиваха в свободните им краища и изтласкваха водата покрай щифтовете. Водата е несвиваема, но щифтовете правят отворите, през които изтича, все по-малки и по-малки. Следователно, колкото по-напред отиват щифтовете, толкова по-голямо става съпротивлението. Спирачките са толкова ефективни, че след като катапултът е работил на пълна мощност, буталата спират напълно само за девет фута.

Сексуалната символика на заострените щифтове и пълните с вода спирачки, винаги впечатляваше летците — те бяха млади, самотни и вечно възбудени — но трясъкът, който издаваше катапултът при удар в спирачките, беше невъобразим. Той разтърсваше всички помещения в радиус от сто фута и се усещаше на целия кораб.

Тази вечер, докато седеше в кабината на един А-6 танкер и чакаше екипът на катапулта да върне совалката, Джейк Графтън прехвърли на ум всички неприятности, които могат да се случат с катапулта.

Дежурният на катапулта, Джейк Бийн Скокливеца, се въртеше край дупката на палубата, където се намираха клапаните и уредите, позволяващи му да тегли пара от корабните котли към катапултните акумулатори. Матросът, който винаги седеше на ръба на дупката и поддържаше връзка с хората в машинните отделения на катапулта, вече беше на мястото си и гледаше назад към двата самолета на катапултите. Фосфоресциращите кантове на шлема и жилетката му се открояваха на мъждивата червена светлина, идваща от острова — почти на сто ярда зад него.

Ако нещо станеше с машините под палубата, Джейк Графтън знаеше, че най-вероятният резултат от това ще бъде недостатъчна скорост за изстрелвания самолет. Безупречното катапултиране придаваше на самолета скорост точно петнайсет възела над скоростта на срива. Пилотът никога не би забелязал, ако е с един-два възела по-малко. При пет възела по-малко самолетът ще бъде вече доста тромав. При десет по-малко несръчният пилот може по невнимание да срине самолета. Петнайсет или повече по-малко — самолетът е обречен на гибел.

Слава Богу, несполучливите, или „студени“, катапултирания бяха рядкост. Катапултът беше много надежден механизъм — по-надежден от самолета, за който беше предназначен. При самолетите в резултат на интензивното ускорение можеше да се откъсне пламъкът в двигател, можеше да откаже жироскоп, генератор, да протече хидравликата или горивната система... или пилотът да загуби ориентация при внезапния преход от покой на палубата, към полет по прибори нощем, със скорост петнайсет възела над срива. Отвъд носа на кораба цари непрогледен мрак, пространството е толкова необятно и неприветливо, че ти се иска просто да не гледаш. Да видиш нещо друго. Да мислиш за друго.

Най-отвратителното е, че няма накъде другаде да погледнеш, няма за какво друго да помислиш. Тази нощ Джейк беше на танкер, който само след няколко минути щеше да се откъсне от коритото и да потъне в това черно пространство. Трябваше да зареди два Фантома на 5000 фута, след това да се изкачи на 20 000 и около час и половина да кръжи над кораба, преди да се завърне. В това се състоеше цялата им проклета задача. Да кръжат над кораба. С най-икономична скорост. На автопилот. Предизвикателството беше да не заспят.

Не, предизвикателството беше това проклето нощно катапултиране. Най-лошото в целия полет беше в самото начало — все едно да яздиш диво прасе със завързани очи...

Екипът на катапулта тъкмо сваляше гумения уплътнител от жлеба. От отвора към небето се вдигна пара. Тя излизаше от някое дефектно съединение в катапулта. Джейк знаеше, че уплътнителят се поставя между отделните катапултирания, за да се поддържа температурата в осемнайсетинчовите цилиндри.

Диспечерът сигурно беше паркирал танкера на катапулта, за да може нещастният пилот да седи в кабината, да гледа как парата струи от катапулта на фона на черната пустош и да си мисли какво ли е да умреш млад.

Най-лошото беше, че напоследък нещо не му вървеше. Първо отвратителният баща на Кали, после скапанякът Донован, злополуката, при която едва не загина, невероятното разминаване с Фантомите... Може би Господ се опитваше да му каже нещо. А може би сутринта не бе имало никакви Фантоми. Ами ако просто му се беше сторило? Разбира се, самолетите се разминаха бързо, но това бяха най-малко два Фантома и четири А-6, с по двама души във всеки самолет. Общо дванайсет души — и той единствен беше забелязал. Наистина изглеждаше непонятно. Наистина ли?

— Какво си се зазяпал в предното стъкло? — обади се Флап Ле Бо.

— Там има една гола жена. Ако се вгледаш внимателно, ще ѝ видиш циците.

— Изглеждаш така, сякаш си правиш завещанието. Не подхожда на един командир. Трябва да ми вдъхваш доверие, да успокояваш страховете ми. Лостът е при теб, нали не си забравил?

— Ами ако онези Ф-4 наистина не са били там тази сутрин? Ако само съм си ги измислил?

— Ама ти още ли мислиш за това? Видял си ги. Имало ги е.

— Защо тогава никой друг не мисли за това?

— Какво искаш да направя, да напълня гащите ли? Да си прережа вените? Съдбата стреля по нас, но не улучи.

— Би могъл поне от любезност да изглеждаш нервен, малко да се притесниш.

— Ти ме изнервяш.

— Така ще е днес! — с досада отговори Джейк Графтън.

— Добре, притеснявам се. Плувнал съм в пот. Всеки скапан пилот, на когото съм попадал, се е опитвал да ме убие. Очаквам и ти да опиташ.

— Между другото, какво ти е на кожата?

— Екзема от джунглата. Доста тежка форма. Казаха ми, че вече заемам цял пасаж плюс снимка в учебниците по медицина. Когато се записах в авиацията заради романтиката на летенето, не съм предполагал колко пъти още ще попадам в джунглата.

Жълтата риза, който стоеше до самолета, размаха палките си, за да привлече вниманието на Джейк, след това даде сигнал за запуск. Време беше.

— Можеше да бъде и по-зле — каза Флап, когато Джейк запусна левия двигател. — Можех да попадна в историята на медицината с някоя ужасна венерическа болест. Нямаше ли да бъде по-страшно? Години наред всяко момче, което излиза в чужбина, щеше задължително да гледа филм за моя болен, надупчен пенис.

След шест минути Джейк потвърди теглото от дъската и подкара самолета напред към совалката. Усети захващането на колесника, освободи спирачките и по сигнал на жълтата риза увеличи газта.

Двигателите започнаха да набират обороти. Още един лек тласък — хидравликата изтласка буталата и катапултът натегна задържащото устройство. Сега само срезният болт спираше самолета.

Излетен режим, проверка на кормилата, поглед към приборите, катапултната ръкохватка...

— Готов ли си? — попита Флап.

— Ама съвсем готов!

Той усещаше вибрацията от работата на двигателите, които всмукваха въздух и изхвърляха отработените газове в дефлекторния щит и по-скоро чувстваше, отколкото чуваше оглушителния им рев. Огледа сигналното табло — всички предупредителни лампи бяха изгасени. Бутонът за фаровете се намираше на края на катапултната ръкохватка, точно зад левия му палец. Джейк го натисна.

Дежурният на катапулта хвърли последен поглед към мостика, после погледна към бездната отвъд катапулта, замахна надолу с жълтата си палка като фехтовач, готов да нападне, докосна палубата и се изправи.

Катапултът се задейства, претоварването го блъсна назад... и двете сигнални светлини за пожар светнаха.

Големи червени лампи, по една от всяка страна на прицела, в горната част на приборното табло. Двата надписа „Л пожар“ и „Д пожар“ блестяха право в очите му като прожектори, а ускорението все по-силно го притискаше към седалката.

„О, Боже!“ — помисли си Джейк, опитвайки да асимилира ситуацията, докато адреналинът блъскаше в сърцето му.

Погледът му се спря на приборите за двигателите — бели вертикални ленти, срещу лявото му коляно. Изглеждаха...

Ускорението намаля, самолетът се бе откъснал от катапулта, носът се вдигаше. Джейк погледна приборната скорост — не падаше. Указателят за ъгъла на атаката потвърждаваше същото. Той сграбчи лоста и вдигна ръчката за колесника. Крилата хоризонтирани, проверка на тангажа...

Лявата му ръка автоматично посегна към копчето за аварийно освобождаване на товара над ръчката за колесника. Ако го натиснеше и за секунда задържеше пръста си, петте подвесни резервоара — всеки с по две хиляди паунда гориво — заминаваха. Самолетът отведнъж олекваше с пет тона и можеше да продължи и с един двигател. Изкушението беше страхотно, но Джейк не натисна копчето. Ръката му се върна на РУД-овете.

Кой от двигателите се беше запалил?

И двете лампи светеха!

Кой, по дяволите?

Оборотите още бяха наред, приборната скорост също... кабриране24 осем градуса. Джейк присвиваше очи от блясъка на червените лампи. Беше отпуснал несъзнателно лявото крило и сега го оправи. Пресякоха двеста фута, 160 възела...

И двете лампи „Пожар“! В инструкцията пишеше, че трябва да намали режима на засегнатия двигател на малък газ, но и двете лампи светеха!

Пожар!

Гореше ли самолетът? В такъв случай беше време да катапултира. Да изоставя проклетия самолет. Да се спасява с плуване. Той погледна в огледалата. Черно. Нищо не се виждаше.

Изведнъж осъзна, че Флап говори по радиото:

— ... двете лампи за пожар... обявявам аварийна... Шефе, виждаш ли нещо да гори?

Отговорът ясно отекна в ушите му:

— Вече сте далеч от носа, изглеждате наред. Казваш, че и двете пожарни лампи светят?

Джейк се намеси:

— И двете. Разрешение за хвърляне на горивото.

— Разрешено. Ще трябва да изчакате осем минути, докато освободим палубата. Ще ви съобщим.

— Прието.

Сърцето му заби по-бавно. Не личеше самолетът да гори. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!

Скоростта се увеличи на 185 възела, Джейк обра предкрилките и задкрилките, след това натисна копчетата за отваряне на изпускателните клапани на главния и крилните резервоари. Бяха натоварени с 26 000 паунда гориво, а максималният товар, с който можеха да кацнат на кораба беше 6000. Трябваше да изхвърли в атмосферата десет тона.

Докато се протягаше към копчето, за да раздели хидросистемите, Джейк погледна манометрите за хидравликата. За пръв път. Преди това ги беше забравил. Сега, докато присвиваше очи от блясъка на сигналните светлини, той видя, че стрелката на дясната помпа трепти.

А-ха. Може би пожарът стопяваше хидравличните магистрали. Самата хидравлична течност не можеше да се запали, но тръбичките можеха да се стопят.

— Имаме проблеми с хидравликата — каза Джейк на Флап.

— Защо тези сигнални светлини светят толкова дяволски ярко? — попита навигаторът. — Едва виждам приборите.

— Не знам.

Джейк беше твърде зает, за да кълне безгрижния, неизвестен бюрократ, определил ватовете на крушките в сигналните светлини. Просто беше невъзможно да не ги забележиш. „На път си да умреш!“ — сигнализираха те.

— Може би трябва да спреш изпразването на главния резервоар. — Флап беше прав. Джейк затвори главния резервоар. Там бяха останали 8500 паунда.

Самолетът се намираше на 2500 фута височина и се движеше по дългата страна — обратна на посоката на излитане — с 250 възела по прибора. Когато пилотът отне газта, сигналните лампи продължиха да светят.

Имаше ли пожар? Съвременният реактивен самолет използваше всеки кубически инч от пространството в тялото за гориво, двигатели, помпи, превключватели, хидравлични магистрали, електронно оборудване, проводници и т.н., както и за гредите и лонжероните, които крепяха всичко това. При пожар все нещо важно щеше да изгори. А ако огънят стигне до резервоарите с гориво... шеметна експлозия.

Джейк отново погледна в огледалата за обратно виждане, търсейки пламък. Нищо не се виждаше.

— Дай аварийната карта — каза той на Флап, като изключи системата за херметизация на кабината.

За нещастие колекторите за отбор на въздух от двигателите се бяха повреждали половин дузина пъти в миналото. Причинените от това пожари бяха стрували и летци, и самолети на Флота. Джейк нямаше намерение да прибави името си към този списък. Ако повредата беше след клапана за отбора, при затварянето му тя щеше да бъде изолирана.

— Картата е у мен. Готов ли си?

— Да.

Флап прочете по СПУ-то обяснителните бележки и действията, които трябваше да изпълнят. Една от тях гласеше: „Ако сигналните лампи за пожар продължават да светят, угаси повредения двигател.“

Имаха само два двигателя, а и двете лампи светеха. Хубав съвет, няма що!

Манометърът на дясната хидросистема показваше нула. Стрелката на левия трептеше и падаше надолу. А хидравличният теч беше вторичен признак за наличие на пожар! Но имаше ли пожар все пак?

— Самолетите на Морската пехота са лайна, — изръмжа Джейк на Флап.

Последният веднага отвърна: — Да, Флотът ни пробутва ненужния боклук.

Навигаторът докладва по радиото отказа в хидравликата. След малко заговори с диспечера от подхода. Диспечерът им нареди да изпълнят зона за изчакване на десет мили от кораба. Джейк намали скоростта на 220 възела и провери количеството на горивото, останало в крилата. Оставаха още няколко хиляди паунда. В белезникавото петно зад навигационната светлина на лявото крило пилотът едва различаваше потока от гориво, което въздушната струя отнасяше.

Е, всичко беше под контрол. С изключение на ослепителната светлина на сигналните лампи, нещата вървяха съвсем нормално. Щеше да спусне колесника от аварийната пневматична система, а задкрилките — от електросистемата, и оставаше да снижи по глисадата. Можеше да се справи.

Автопилотът все още работеше. Джейк го включи и разхлаби кислородната си маска. Той внимателно подуши въздуха, след това избърса потта от лицето си. Пулсът му почти се беше нормализирал и адреналинът започна да спада. Нямаше пожар — беше напълно убеден в това.

Стрелката за горивото в крилата показваше нула. Добре. Ще остави клапана отворен още секунда-две, за да издуха резервоара и после ще го затвори. Джейк се наведе и натисна бутона на горивомера, за да отчете горивото в основния резервоар. Изведнъж зяпна — не можеше да повярва на очите си. Само 3500 паунда!

Всемогъщи...!

Да, копчето за клапана на главния резервоар беше изключено. Но клапанът бе останал отворен! Горивото от резервоара беше изтекло до горния край на всмукателната тръба. Така последните 3600 паунда винаги оставаха. А Джейк вече беше изгорил сто от тези 3600.

Той си сложи маската и се обади на диспечера:

— А, подход, Боен Ас 521 има още един проблем. Клапанът на главния резервоар не се е затворил. Останахме с 3,5. Кога можеш да ни дадеш кацане?

— Изчакайте, Боен Ас.

Флап се наведе през централния пулт, втренчи се за няколко секунди в неприятния прибор, после се изправи. Нищо не каза.

— Колко имаме до Хикам Фийлд? — попита Джейк. Флап погледна бележките в дневника на крака си.

— Около сто и петдесет мили.

— Вече сме на бинго! — възкликна Джейк видимо ужасен. — Трябва веднага да ни изпратят танкер!

Флап Ле Бо включи микрофона:

— Подход, Боен 521, състоянието ни е 3,5. Имаме осемстотин паунда до бинго. Изглежда, че клапанът на основния е останал отворен. Искаме танкер колкото може по-бързо.

— Не става, Боен Ас. Ще ви приемем на борда след осемдесет минути.

Джейк бе овладян от лошо предчувствие. Грозеше ги сериозна опасност.

— А резервният танкер? — попита той.

— Опитваме се да го изстреляме — последва отговорът. — Трябва да излети след няколко минути.

Като осъден, който пита колко висок е ешафода, Джейк не можа да се сдържи:

— Проблем ли има? — струваше му се, че моли за последна цигара. Отговорът беше кратък:

— Да.

— Копаят ни дупката — каза Флап на Джейк.

Пилотът мрачно огледа приборите. Какво друго може да откаже? „Бинго“ беше остатъкът гориво, при който той трябваше да се насочи към запасното летище на сушата. „Бинго“ беше авариен остатък. А до това състояние му оставаха осемстотин паунда. Трябваше да отиде на запасно преди горивото да е достигнало тази граница, в противен случай двигателите щяха да угаснат по пътя.

Без допълнително гориво, което можеше да му бъде осигурено само от танкер, Джейк трябваше да кацне или да катапултира. Все още имаше време. Сега самолетът изразходваше четири хиляди паунда гориво в час. Ако спуснеше колесника, нямаше да може отново да го прибере. И разходът на гориво щеше моментално да се покачи на шест хиляди паунда, а при изкачване — на още повече. Засега му оставаха три хиляди и четиристотин паунда.

Защо беше превключил горивомера от главния резервоар на крилните? За да следи изпомпването на горивото. Разбира се, приборът отчиташе и сумарното гориво, но обикновено показанията не бяха особено точни. През годините Джейк си бе изработил навика да не обръща внимание на сумата. Каква глупост! Сега горчиво се разкайваше за това.

Не можеше повече да издържа блясъка на сигналните светлини. Той взе джобното Г-образно фенерче, което висеше на колана на спасителната му жилетка, и започна да удря досадните лампи, докато не ги счупи. В кабината стана по-тъмно, много по-тъмно. Това го успокои.

Тази нощ поне времето беше хубаво. Височината на облачния слой беше голяма — може би десет хиляди фута, а видимостта отдолу бе приблизително десет мили. Джейк виждаше светлините на самолетоносача от осем мили — малки червени и бели светлинки в тъмната вселена. Тук-таме се виждаха и малки светли точици — ескортът. Поне можеше да прелети успоредно на някой ескадрен миноносец или фрегата, ако се наложеше да катапултират, така двамата с Флап Ле Бо нямаше да разчитат само на спасителния хеликоптер.

И това беше нещо. Спасителната сламка!

Изтощен, Джейк се замисли за Кали. Сега в Чикаго беше 4,30 сутринта; тя сигурно спеше в леглото си.

Горивомерът показваше 3100 паунда. В миналото се бе случвало двигателите на А-6 да угаснат при остатък седемстотин паунда по горивомера. Може би не разполагаше с повече от 2400.

Той извади молив от джоба на ръкава на летателния си костюм и започна да прави изчисления върху коленния си планшет, който както винаги носеше на десния си крак. Според изчисленията самолетът изразходваше шейсет и седем паунда гориво в минута — близо десет галона25. Всеки шест секунди в двигателите постъпваше един галон гориво. Две хиляди и четиристотин делено на шейсет и седем — по дяволите, можеха да се носят така във въздуха още трийсет и пет минути. Какъв е проблемът? Защо е това притеснение? Е, щом спуснеше колесника, потребността от гориво щеше да нарасне. Можеше да се наложи да мине на втори кръг. Можеше да не успеят да подготвят палубата. Времето можеше да се развали. Можеше да възникне още някаква повреда в самолета — например колесникът или куката да не се спуснат. Или пък... Джейк беше бесен. Самолетът го беше предал!

Вниманието му привлече секундната стрелка на часовника. Тя въртеше неуморно.

— Разказвал ли съм ти как веднъж откраднах полицейска кола? — попита Флап.

— Не, и сега не ми се слуша.

— Откраднах една патрулна кола с буркан на покрива, сирена, полицейско радио; имаше и пушка под жабката отпред, пълен комплект. На един от Джьрси му трябваше за фермата. Искаше да свали капака на багажника и да монтира дъно на пикап — за да вози тор. Бивш мафиот. Не знам дали момчетата от мафията изобщо излизат в оставка, но този като че ли се беше оттеглил. Беше вън от играта, имаше малка ферма в Северен Джърси. Едно приятелче ми каза, че ако открадна полицейска кола, ще спечеля пет стотака. За щастие познавах друго братле, което редовно чукаше дъщерята на едно ченге, затова се замислих. Тогава петстотин долара ми се струваха много пари. Както и да е...

Джейк слушаше как пилотите от другите самолети влизат във връзка с диспечера. Всичко изглеждаше нормално, нали времето беше хубаво и никой не стреляше...

— За всички бордове, за всички бордове. Най-икономична скорост. Всеки да прибави по десет минути към началото на захода.

Ами сега?

Да попита ли? Джейк изчака минута — двигателите погълнаха нови шейсет и седем паунда гориво.

— Диспечер, Боен 521. Тези десет минути отнасят ли се за мен?

— Потвърждавам.

— А какъв е проблемът?

Мълчание. Последва отговор:

— Повреда в носовия колесник на един Фантом на трети катапулт. Палубата не е свободна.

Трети катапулт се намираше в средната част на кораба, на полосата за кацане.

— Боен Ас Пет Две Едно, гориво 2800. Има ли новини за „Тексако“?

„Тексако“ беше танкерът.

— Работим по въпроса, Боен Ас.

Флап не довърши разказа си. Джейк гледаше гадния горивомер. Дали просто да не каже „Бинго“ и да се спасява?

Корабът държеше курс на северозапад срещу преобладаващия вятър. Хикам оставаше на североизток. Минутите минаваха, те не се приближаваха към Хикам, но и не се отдалечаваха. Това обаче оставаше без значение, ако нямаше достатъчно гориво.

Минутите течаха. Пет, шест, седем...

Стрелката на горивомера мина две хиляди и четиристотин паунда и продължи да пада. Един-единствен заход — и толкоз. Ако по някаква причина минеха на втори кръг, двамата с Флап трябваше да се спасяват с плуване.

Екипажът се засуети.

Най-отвратителното беше, че залагаха изцяло на аварийната система за спускане на колесника. Тъй като хидравликата вече не беше в състояние да направи това, за спускането щяха да използват сгъстен азот. Ако някой от трите колесника откажеше, не можеха да кацнат на кораба. Трябваше да катапултират.

Да поверяваш задника си на която и да е система в самолет с множество други повреди не е препоръчително за желаещите да живеят дълго и щастливо.

Джейк Графтън следеше приборите и мислеше за черния океан под тях. Поне водата беше топла. В топлите води имаше акули. Той мразеше акулите, боеше се от тях до лудост. Акулите бяха негова фобия. Като цопнеше във водата, трябваше да потисне паниката, да продължи да действа.

На никого досега не беше казвал за акулите. Прилошаваше му само при мисълта, че може да се окаже насаме с тях. И то през нощта, когато нищо не се вижда. Със сигурност щеше да е ранен и да кърви. Никой досега не се беше катапултирал, без да се нарани. А трябва и да се задържиш на повърхността...

— Боен Ас 521, кацане разрешено.

— 521 — горчиво отговори Джейк и стисна устни. Трябваше да прати оня по дяволите и да обяви „Бинго“.

Първо задкрилките — на десет градуса — трябваше да се спуснат от електросистемата. С тях бяха свързани предкрилките на атакуващия ръб на крилото — те също се задействаха. Предкрилките и задкрилките променяха формата на крилата и им позволяваха да увеличат подемната сила26. Увеличаваха също и челното съпротивление и забавяха самолета.

Беше ред на куката. Джейк дръпна лоста и изчака лампата за прибрано положение да угасне.

Интрудърът намаляваше скоростта... 170... 160... 150...

— Сега няма нищо да стане — каза пилотът на Флап, и премести лоста за колесника на спускане, след това завъртя ръкохватката на края му на 90 градуса — и я изтегли. Червените лампи за прибрано положение угаснаха.

Той чакаше. Усещаше как челното съпротивление нараства, виждаше, че въздушната скорост намалява, и даде газ. Лентите на разходомерите скочиха нагоре.

„Хайде, моля те. Дай ми три зелени. Моля те!“

Пръв се заключи носовият колесник. След две секунди се заключиха и основните. В главния резервоар оставаха 1700 паунда гориво.

— Заключи се — съобщи Джейк на Флап, Господ и всички, които го чуваха.

Диспечерът му даде нов курс.

— По дяволите! — разочаровано възкликна Флап — Само това ли беше? Дори минимален остатък не светна! — Сигналната лампа за минимален остатък светваше при 1360 паунда.

— Още не сме кацнали — отбеляза Джейк.

— О, Тома Неверни! Почти стигнахме.

Джейк се концентрира върху скоростта и излизането на глисада. Двигателите бяха на по-малък режим от нормалното, тъй като след повредата в хидравликата въздушните спирачки не работеха. Това щеше да му спести няколко галона керосин, но пораждаше друг проблем. Ако дойдеше високо, отнемането на газта не беше достатъчно ефективно — самолетът можеше да прелети точката за кацане.

Той видя топката от две мили. След една миля докладва:

— 521, топка на Интрудър, 1,4.

— Прието.

Топката започна да се издига и Джейк рязко отне от газта, следейки ъгъла на атаката.

Ръководителят-кацане му говореше:

— Дай пак газ... много е, намали малко... Не, още малко... Дръж така...

Всеки момент щяха да попаднат във вихъра зад острова. Миг преди това Джейк незначително увеличи газта. Това му помогна да прелети смутената зона без голяма промяна на режима на двигателите. Веднага след това отново върна ръчките назад.

Докато прелиташе над рампата, скоростта му леко намаля и топката започна да потъва

— Газ! — извика ръководителят-кацане.

Тряс! Колесниците се удариха в палубата. Ръчките — докрай напред... и Джейк усети огромния гостоприемен тласък от закачането на куката.

— Второто, струва ми се — каза Флап.

На Джейк не му пукаше. От гърдите му се изтръгна силна въздишка на облекчение.

Появиха се жълтите ризи. Пилотът обра предкрилките и задкрилките, докато те застопоряваха самолета, и угаси двигателите. Бяха се завърнали.

Докато вървяха по полетната палуба с шлемове в ръце, топлият вятър рошеше мокрите им коси. Чувстваха твърдата стоманена палуба под краката си. Флап повтори:

— Само това ли беше?

„Да — призна си Джейк Графтън, — не беше толкова страшно.“ Поне тази нощ. Но на човек невинаги му върви: един ден, когато бръкне в торбата с късмет, тя ще се окаже празна. Може срезният болт да се счупи не когато трябва, може някой да се вреже в него при рулиране, може танкерът да се скапе, времето да се развали... Няколко от тези неща в дяволска комбинация могат да тикнат всеки от ръба. Джейк Графтън — ветеран с над 340 катапултирания и кацания на самолетоносач — знаеше, че това може да се случи и с него. Знаеше го като петте си пръста.

„Мисля — написа Джейк на Кали тази нощ, — че съдбата на човек не зависи от него. Ние живеем с илюзията, че можем да контролираме съдбата си, че решенията, които вземаме, имат някакво значение, но това не е така. Случайността властва над живота ни. Случайността, съдбата, късметът — наречи го, както искаш, — плете паяжините си и дърпа конците, а ние се борим, махаме с ръце, отбраняваме се. Някои се молят.

Не вярвам, че молитвите помагат. Но аз все пак се моля, просто за всеки случай. Моля ГО да бъде с мен, когато си отивам.“