Завръщането на Интрудър

13

След четири дни плаване в Японско море „Колумбия“ и ескортът ѝ пристанаха в Сасибо, където останаха една седмица. В началото на август групата плаваше край бреговете на Южна Корея, след което се отправи на юг и продължи изпълнението на полети в Южнокитайско море. Най-сетне, след дълго маневриране, когато нервите, особено на по-младите, бяха опънати до краен предел, самолетоносачът опря снага на специалния кей в базата Куби Пойнт във Филипините.

Субик Бей, Олонгапо Сити, Ухаещата река, басейнът на бекярското общежитие, бар „Куката“, офицерският клуб в Куби с редиците телефонни автомати — всичко това бе до болка познато на Джейк и предизвика в него прекалено много спомени.

Той взе шепа монети от по четвърт долар и седна в една от кабините с чаша джин-тоник в ръка, но не се обади. Кали не беше в Хонконг, а в Чикаго. Пощата пристигаше редовно, но без писма от нея, фактически не бе получил нищо, откакто ѝ се обади от Хаваите.

Не се бе получило, както го мислеше. Седеше в телефонната кабина, пушеше цигара, отпиваше от напитката си и се чудеше, къде бе сгрешил.

Е, връщане назад нямаше. Това бе една от по-неприятните реалности в живота. Песента върви само напред, не можеш да я пуснеш обратно.

Морган Макфърсън, Кори Форд и Боксмън ги нямаше. Отидоха си завинаги. Тайгър Коул беше на рехабилитация във Флотския авиомедицински институт в Пенсакола, занимаваше се в същия гимнастически салон, в големия хангар до кея, където ходеха курсантите. Сами Ландийн пишеше заповеди в отдел „Личен състав“ на Флота във Вашингтон, шкиперът Кампарели беше в щаба на някакъв адмирал в Оушана. Двете Огита бяха напуснали Флота — Големият довършваше образованието си, а Малкият се бе записал да учи за зъболекар.

А той беше тук, седеше с отворена врата в телефонната кабина в шибания Куби Пойнт и слушаше как младите се напиват и се навиват да ходят от другата страна на реката, спорейки дали курвите на По Сити си струват риска.

Ей ги там, на бара, дори песента им беше същата: „Седя си в стаята за инструктаж, в блян за Куби и курвата от По. О, Лупи, милата ми Лупи, дето се ебеш горещо и го лапаш цял...“ Всичките му приятели се оправяха някак си, само той бе заседнал в тази лайняна дупка на края на света. Войната свърши и той нямаше къде да отиде. Жената на мечтите му не го искаше, а летенето вече не беше кеф. Само опасно. За Маккой това беше достатъчно, но не и за Джейк Графтън.

Той довърши първото си питие и започна второто — тук винаги си поръчваше по две и запали нова цигара.

Просто му беше писнало. От летенето, от летците, от миризмата на кораба, от миризмата на моряците, от миризмата на собствения му летателен костюм. Писнало му бе от едва шуртящите душове на борда, писнало му бе да плава на сивото корито, да седи в подобни барове, да бъде на двайсет и осем без никаква идея за бъдещето си.

— Хей, к’во праиш тука? — Флап Ле Бо.

— Какво ти се струва, че правя, заднико? Чакам да ми се обадят.

— Кой ще ти се обажда?

— Госпожица „Ноември“. Пентагонът. Холивуд. Уолтър Откачалката. Шефът на федерацията по бейзбол. Все някой.

— Хммм.

— Напивам си се.

— Не ми изглеждаш на много пиян.

— Сега започвам.

— Искаш ли да ти правя компания или ще се напиваш соло?

— И ти ли ще чакаш на телефона?

— Не. Единственият, който може да помисли да ми се обади, е Господ, но и за него не съм сигурен. Но той поне знае къде и кога да ме намери, ако му потрябвам.

— За Бога, това звучи добре. Ако е истина. Но нали сам казваш, че не си сигурен?

— Не, не съм.

— Това е животът.

— Ела на бара, аз черпя.

— Малко пари от Морската пехота са винаги добре дошли. — съгласи се Джейк. Той се надигна от кабината и последва Флап през салона и няколкото стъпала до бара.

Флап си поръча бира, а Джейк се сдоби с още два джин-тоника.

— Само това се пие по тропиците — каза той на Флап, който весело подхвърли седемдесет и петте цента, добавяйки един десетак за бармана. Американците не бяха стипци.

— Госпожица „Ноември“, а?

— Да — отвърна Джейк Графтън. — Написах ѝ хвалебствено писмо за циците. Дал съм ѝ номера на тази телефонна кабина. Казах ѝ кога ще съм в Куби. Всеки момент ще се обади.

— Хайде да идем да поиграем голф. Има достатъчно време, докато се стъмни.

— Голфът си е натоварване. Да махаш по топката в тази жега и влажност...

— Давай — каза Флап. — Вземи си и питиетата. Ти ще караш голф-карта.

„О, Лупи, милата ми Лупи, дето се ебеш горещо и го лапаш цял...“

Пред клуба имаше редица от таксита. Джейк и Флап отидоха при най-предното. Джейк отпи по една здрава глътка и от двете си питиета, за да не ги разсипе, и се намести на задната седалка.

Понесоха се сред облак синкав дим, с ревящ двигател. Филипинецът се бе залепил за волана на малката кола и ръгаше съединителя и скоростите като Марио Андрети.

Голф-игрището се намираше в долина. Джунглата бе отстъпила на трасе с безупречно качество. Някъде отвъд, в гъстата тропическа растителност имаше десетфутова ограда с бодлива тел на върха. Зад тази ограда живееха едни от най-бедните хора на света — управлявани от военни, начело с корумпиран тиранин. Местните, които поддържаха игрището и, разбира се, никой не допускаше да играят там, получаваха за труда си огромната сума от един американски долар на ден.

Тази ситуация беше дяволска несправедливост, особено ако си вече на четири питиета. Най-добре беше да не се мисли за това, за огромната разлика в социалния статут на хората, които обикаляха трасето с косачките и изглаждаха бункерите с гребла, и понаквасения глупак, който се возеше на лъскавия японски голф-карт. Великият каньон31, делящ мечтите на едните и другите, бе необозрим.

Жегата и влагата правеха въздуха лепкав, но под платнището на голф-карта беше поносимо. Джейк се задоволи с карането, докато Флап се бореше със стикове и топки.

— По-горещо е от ада — каза той на Флап.

— Да. Шибана тропическа гора.

— Джунгла.

— Тропическа гора. За джунглата не им пука, но за спасяването на тропическата гора доларите валят като дъжд.

— Защо?

— Не знам. Последната дупка я направих със седем удара.

— Това е доста. Май не си много добър.

— Когато играя голф, играя по много. За мен е важно да праскам топката.

— Тогава сам си пиши резултата. Аз само ще карам.

— Шофьорът на голф-карта пише резултата. Така се прави във всички големи клубове. Пебъл Бийч, Инвърнис, навсякъде. Запиши шест на първата и седем на тази.

— Не лъжеш, нали?

— Кой? Аз? Разбира се, че лъжа. Не забравяй, че съм негър.

Джейк записа резултата и подкара карта.

— Не трябва да наричаш себе си негър. Не е добре.

— К’во знаеш ти, нали аз съм черният?

— Да, ама аз трябва да те слушам. А на мен думата не ми харесва.

— Бас ловя, че все някога си я използвал.

— Като дете, да. Но не ми харесва.

— Пий си и карай. Прекалено горещо е да мислиш.

— Не използвай тази дума. Сериозно.

— Щом така искаш.

— Пиенето ми свърши.

— Е, можеш да се напиеш и довечера. Сега стой полупиян и се наслаждавай на удоволствието да наблюдаваш играта на най-добрия на света негър-афроамериканец, докато размишляваш върху множеството свои грехове.

— Беше добър ден за напиване.

— Ще има още много такива.

Проблемът, призна си Джейк някъде около четвъртата дупка, е че той не мечтаеше за нищо. Всеки трябва да има мечти и цели, за които да се бори. Той нямаше никакви. Това, заедно с джина, съвсем го умърлуши.

Той не искаше да става шкипер на ескадрила, адмирал или фермер. Нито вицепрезидент, отговарящ за това или онова в някоя голяма и важна корпорация, който се кефи на новия си буик, на тлъстата си служебна сметка, на къщата в баровски квартал, на русата си жена с голяма усмивка, големи цици и чанта, пълна с купони за намаление от супермаркетите. Не искаше да притежава инвестиционен пакет и да прекарва сутрините си в четене на „Уолстрийт Джърнъл“, за да види колко е забогатял. И накрая, просто ей така, не му пукаше въобще за френски романи.

Не искаше нищо. И не искаше да става нещо.

Какво, по дяволите, правеха хората, които нямаха мечти?

Наистина някога бе искал да стане добър пилот на бомбардировач. Като влиза в стаята за инструктаж, най-великите въздушни асове да го приемат като равен. Но след като го постигна, разбра, че не струва и топла плюнка.

Независимо от това, доста се бе старал. Беше нещо все пак. Бе искал нещо и с доста труд го бе постигнал. И все още беше жив. За разлика от много други. Жив. Това беше нещо, нали.

Той продължаваше да размишлява, когато две дупки по-късно Флап седна отдясно след началния удар и каза:

— Има някой в джунглата до следващата дупка.

— Как разбра?

— Две птици излетяха от там, докато се готвех за удара.

— Птиците обикновено летят — отбеляза Джейк. — Това е джунгла. Там има милиони.

— Но не по този начин.

Джейк се огледа. Освен тях двамата наоколо нямаше никой. Нямаше дори филипинци от персонала.

— И к’во?

— При следващия удар ще изпратя топката в джунглата от онази страна и ще отида да я търся. Ти стой тук и се прави на дръж ми шапката.

— Чувал съм, че местните понякога пролазват под оградата, за да обират хората на трасето.

— И аз.

— Хайде да си смитаме чукалата. Не ми се прави на герой.

— Неее. Ще проверя.

— Чувал съм, че са въоръжени.

— Ще внимавам. Просто спри до топката ми и ме остави да я пратя в джунглата.

— Недей да убиваш никого.

— Сигурно е някой от персонала, който оправя оградата.

— Сериозно ти говоря, зелена месомелачко. Не убивай никого.

— Разбира се, Джейк. Разбира се.

И така Флап замахна и изстреля топката в храстите. Изпсува и се тръшна на седалката. Джейк тръгна, приближи мястото, където изчезна топката и спря карта. До грийна32 имаше около шейсет ярда.

— Мисля, че това е мястото.

— Да.

Флап Ле Бо слезе от карта и се отправи към джунглата с дългия стик в ръка.

Джейк погледна часовника си. Пет и трийсет и пет. Сенките се удължаваха и жегата като че поотслабваше. Поне това бе нещо. Проклет Ле Бо! Ще гони джебчии из тези зелени лайна — ако въобще имаше някой. Сигурно птичките са видели змия или нещо такова.

Продължи да чака. Смачка няколко гадини, които бяха решили, че става за ядене. Интересно, насекомите хич не бяха толкова много. Все пак това си беше джунгла — истинското нещо със змии, гущери, дъжд и насекоми, големи колкото птици, които пиеха кръв вместо вода.

Джейк бе прекарал достатъчно време в джунглата още на курса за оцеляване през 1971, на път за Виетнам. Някъде наблизо. Тогава изяде една змия и прави всичко като Тарзан, нали трябваше да става добър пилот.

За какво?

Господи, каква глупава цел. Войната беше глупава. И той беше глупак. Просто глупак.

Той продължаваше да седи в карта и да се чуди защо е искал да става пилот на бомбардировач, когато след пет минути Флап излезе от джунглата до грийна и му махна да се приближи. Носеше нещо. Приближавайки се, Джейк видя, че Флап държи в дясната си ръка автомат, а в лявата — стика си. Стикът бе огънат на около шейсет градуса, на шест инча от главата.

Той изравни карта с Флап и спря:

— Това „Томпсън“ ли е?

— Да. Бяха двама. Единият беше с мачете, а другият — с това — Флап хвърли изкривения стик в карта.

— Зареден ли е?

Флап дръпна затвора на оръжието, погледна и го върна обратно.

— Да.

— Пречука ли ги?

— Не. Спят като къпани.

Джейк слезе от карта.

— Покажи ми ги.

— Какво искаш да гледаш?

— Хайде, Ле Бо, тъпанарино такъв. Искам да видя, че малките жълти нещастници са още живи и че не си ги утрепал за кеф, по дяволите. — Джейк направи три крачки и влезе в храстите. Флап се помъкна след него.

Растителността беше изключително гъста първите пет-шест стъпки, но после се разреждаше малко — виждаше се на десетина фута. — Е, къде са?

Флап мина отпред и го поведе. Единият беше по корем, а другият — проснат по гръб, недалеч от него. Джейк обърна първия и провери пулса му. На около ярд лежеше мачетето. Поне сърцето му биеше.

Джейк вдигна мачетето и отиде при другия. Личеше, че диша. Докато Джейк оглеждаше сандалите, тънката памучна риза и мръсните сиви панталони, късата коса, тъмния тен и кривите зъби, очите се отвориха. Широко. Ужасени. Опита се да стане.

— Всичко наред ли е?

Очите погледнаха зад него. Джейк се обърна. Флап стоеше, опрял безгрижно томпсъна на лявата си ръка и хвърляше по един поглед наоколо от време на време. Показалецът на дясната му обаче беше на спусъка.

Жълтият се изправи бавно. Залитна, но успя да се подпре на едно дърво, за да не падне.

— Вдигай приятелчето и обратно през оградата.

Филипинецът се опитва цяла минута да свести приятеля си, докато той се размърда. Когато го изправи в седнало положение, той погледна двамата американци. Джейк посочи с глава към оградата, обърна се и тръгна към трасето. Флап го последва.

Джейк хвърли мачетето отзад, до торбата със стикове, които Флап беше взел под наем. Флап остави томпсъна също там и седна до Джейк.

— Ти наистина си нещо специално, Графтън.

— Какво искаш да правиш — да играеш голф или да философстваш?

— Хората казват, че да се играе голф е философия.

— Горещо е, жаден съм, а компанията ти ми дойде много.

— Да. И друг път са ми го казвали. Знаеш ли, я да видим как изглежда останалата част от трасето. Карай. — Той щракна с пръсти и Джейк натисна педала. Картът изстена и тръгна. — Просто мини по дупките. Като Стенли и доктор Ливингстън, когато са обикаляли Африка. Няма нищо по-хубаво за успокояване на нервите и размисъл от вечерна разходка с кола. Щом се приберем в клуба, ще те черпя едно пиене. А по-късно може да си потърсим две грозни жени.

— Колко грозни?

— Толкова грозни, че ще ти се запалят космите в носа.

— Това не е толкова грозно.

— Може би — съгласи се Флап. — Може би.