Завръщането на Интрудър

18

Парашутът го дръпна рязко. Докато се въртеше под купола, успя да мерне самолета. Продължаваше да се издига като ранена чайка. На върха на изкачването си застина за момент, отпусна рязко дясното крило и се стрелна към морето. От повърхността изригна огромен гейзер. Когато пръските се разсеяха, от самолета бе останало само малко пяна.

Пиратите! Къде ли бяха?

Джейк откачи кислородната си маска, хвърли я и изви зрат. Видя другия парашут под себе си — Флап бе в безопасност. Но не виждаше нито пиратите, нито кораба жертва.

Можеше ли да бъде такъв глупак? Да прелети над неподвижен кораб, когато до него е вързан друг — без въобще да се сети, че може да са пирати! Тия води имаха черна слава... а той дори не се замисли. Кучи син!

Морето се приближаваше и това го върна към действителността. Вълнението беше достатъчно, за да прецени точно височината — нямаше много време. Той се присегна и дръпна ръчката отдясно на седалището. Салът му се откачи, наду се и увисна на въжето. Взе да търси по сбруята кранчетата за автоматично надуване на спасителната жилетка. Намери ги и дръпна. Жилетката пуфна окуражително.

Добре! Сега само трябва да се откача навреме от парашута. Учудващо, но тези мисли му идваха в естествения си ред. Тренировките си казваха думата. Всеки път, когато корабът напускаше пристанище, ескадрилата отделяше един ден за тренировка на действията при катапултиране. При едно от задължителните упражнения всеки летец трябваше да виси на парашутна сбруя с пълен аварийно-спасителен комплект, докато не успее, с вързани очи, да намери и покаже всички съставки на комплекта и да издекламира процедурата при катапултиране над суша и вода. Затова Джейк не се замисляше много — действията му бяха автоматични.

Салът докосна повърхността. Джейк хвана ключалките на сбруята и се приготви. Ето... Сега! Затвори очи и уста и се освободи от парашута, щом студената вода го покри. В следващия миг излезе на повърхността и пое дълбоко въздух.

Вятърът отнасяше парашута. Къде е въжето на сала?

Беше се оплело около краката му. Той започна да гребе с ръце към сала и най-сетне успя да хване въжето. Секунди по-късно салът бе до него. Сега оставаше да се качи.

При първия опит се плъзна и потъна по гръб под водата. С махане и ритане успя да се изправи и отново прекара сала отпред.

Този път се опита да го натисне под себе си и почти успя. Изплъзна му се в последния момент и той отново зарови глава под водата.

Вълните не помагаха. Точно когато успя да се намести за поредния опит, една вълна го заля и той се нагълта със солена вода.

Накрая, след още три-четири опита, успя да се качи и се отпусна уморен по гръб, като дишаше тежко.

Минаха още една-две минути, преди да се усети, че още е с шлема на глава. Свали го и се огледа за въже. Можеше да му потрябва, а всяко нещо, което не беше вързано за сала, рано или късно щеше да падне зад борда. Използва парче парашутно въже, което бе пъхнал в спасителната си жилетка преди няколко месеца.

Едва тогава се сети за Флап и започна да се оглежда.

Радиото! Извади аварийната си радиостанция, провери я дали работи и се обади:

— Флап, тук е Джейк. Мълчание.

Опъна се назад в клатещия се сал, загледа се в небето, мислейки за пиратите, и изпсува. Момчетата дълго щяха да клатят глави по офицерските клубове. В изключителна проява на крайна бездарност бе позволил двамата с Флап да бъдат свалени от банда шибани пирати. Йо-хо-хо и бутилка ром. След като войната бе свършила! Не всеки можеше да се похвали с такова постижение — да съсипе чисто нов А-6. Просто си трябва талант за това.

Подполковник Халдейн ще просере пирони, като научи добрата новина. Защо пак аз, Господи?

Погледна часовника си. Проклетото нещо беше пълно с вода и не работеше. Чудесно.

Задникът му беше накиснат в шест инча вода. От време на време още вода се изсипваше в геврека, но тъй като вече беше пълен, просто се оттичаше обратно в морето. Нямаше смисъл да се опитва да изгребва водата.

За щастие тя не беше много студена. Беше по-скоро хладка. Нали бяха в тропиците. А някъде по света истинските хора плащаха истински пари да се къпят в такава вода.

Пробва отново с радиото. Този път получи отговор.

— Здрасти, Джейк. Качи ли се в сала?

— Да. А ти?

— Не. Все едно да се опитваш да наебеш гресирана свиня.

— Ранен ли си?

— Не. А ти?

— Не.

— Е, беше ми приятно. Сега трябва да опитам да се кача в идиотския сал.

— Изтегли проклетото нещо под себе си. Не се опитвай да се качиш в него. Плъзни го надолу.

— Ще ти се обадя след малко.

Цигара. Умираше за една цигара. Върза радиото за жилетката и го пусна в скута си. Цигарите и запалката бяха в джоба на левия ръкав. Извади ги. Цигарите бяха мокри. Запалката обаче проработи, след като изсуши с духане камъчето. Беше от газовите. Извади една цигара, захапа я и се опита да я запали. Цигарата не искаше да гори.

Сложи я обратно в пакета и го прибра. Ако успееше някога да се добере до брега, можеше да изсуши цигарите.

Почакай! Имаше неразпечатан пакет в жилетката. Увит в целофан, неразпечатаният пакет трябваше да е сух. В този момент му се пушеше повече от всичко на света. Отвори десния гръден джоб на жилетката и внимателно бръкна вътре, за да не изпусне нещо.

Намери пакета. Трийсет секунди по-късно вече изпускаше дима.

Е-ех!

Докато пушеше и се поклащаше на сала, реши, че е жаден. Имаше две бебешки шишета с вода в жилетката. Извади едната, отвори я и реши да отпие само малко. Изпразни я на две дълги глътки.

За малко не я хвърли, но се замисли и я пъхна обратно в джоба.

Нещо на върха на една вълна привлече вниманието му, но се скри. Той зачака. Беше Флап, видя го, преди вълните да го скрият отново.

Взе радиото. По дяволите, беше го изключил. Постави копчето на приемане и веднага чу Флап:

— Джейк, тук е Флап.

— Хей, видях те.

— Аз те видях два пъти. Как мислиш, колко има между нас?

— Стотина ярда?

— Поне. Трябва малко да помислим, Джейк. Ще караме тук нощта. Корабът ще може да изпрати въртолета едва когато се доближи на сутринта.

Джейк погледна с тъга към острова, същия, който се бяха опитали да достигнат с Флап, преди да се катапултират. От време на време се мяркаше някаква зеленина, но беше далеч. А и вятърът ги отнасяше встрани от острова.

— Дай да опитаме да гребем един към друг. Ако успеем да се съберем и вържем саловете, шансовете ни се увеличават.

Да, шансовете. Думите се отрониха от устните му несъзнателно, но след като ги изрече, той се замисли за тяхната важност. Да прекараш цяла нощ на подобно малко салче беше, най-малкото, рисковано. Морето може да се разбунтува, салът може да се спука, пиратите можеха да ги намерят, акулите...

Акулите!

Заля го вълна от първичен ужас.

— О’кей — каза Флап. — Ти гребеш към мен и аз към теб. Не мисля, че ще успеем да се доближим, преди да се стъмни, но може да опитаме. Сега ще изключа радиото, за да пестя батериите.

Джейк внимателно се огледа за рани, дали не кърви отнякъде. Адреналинът действаше като местна упойка, прекалено възбуден беше, за да усети някоя малка рана. Ако отнякъде течеше кръв... акулите усещаха миризмата ѝ от мили.

Опипа лицето и врата си. Вратът го заболя на едно място. Той погледна пръстите си — на ръкавицата имаше тъмно петно. Кръв!

Господи!

Сигурно беше порязване от плексигласа или протриване от парашутните въжета. Изправи се на колене в сала. Беше крайно нестабилна поза и трябваше много да внимава да не се обърне. Максимално свит, той започна да гребе с двете ръце. После се сети, че не знае къде точно е Флап и спря, за да се огледа. Там, достатъчно беше да го зърне за миг. Завъртя сала на около шейсет градуса и продължи да гребе.

Не беше лесно. Беше мокър до кости и независимо от топлия и влажен въздух зъзнеше. Няколко загребвания, поглед към Флап, още няколко загребвания. Цикълът се повтаряше непрекъснато.

Не след дълго забеляза, че слънцето се е скрило и светлината бързо угасва. Извади мигащата лампа, закрепи я на велкро лентата отзад на шлема и си го сложи. Три минути по-късно видя, че Флап направи същото. Бяха може би на петдесет ярда един от друг.

Джейк спря да си почине.

Каква бъркотия! Ако бе имал поне капчица мозък, сега нямаше да се полюшват тук, на средата на нищото. Продължи да се проклина още малко и се хвана отново на работа.

Беше вече тъмно, когато успяха да съберат саловете. Вързаха ги с парчета парашутно въже, които всеки носеше в жилетката си. После се настаниха така, че краката на всеки да са до главата на другия.

Лежаха неподвижно и почиваха дълго време. Накрая Флап каза:

— В такава каша ни забърка, Графтън, че просто ти се чудя как успя.

— Съжалявам.

Флап не отговори веднага.

— Да не би наистина да си мислиш, че си виновен за всичко? Не го приемай насериозно. Вината не е в теб. Онзи кучи син, дето ни прасна с двайсетмилиметровото, е виновен. После как да няма заблудени снаряди? Ако можех, щях да му клъцна ташаците и да го накарам да си ги хапне.

— Мислиш ли, че Черен орел е чул нещо?

— Не знам.

— Проклятие, дано. Просто не ми се мисли, че тоя скапан минетчия може да цапне някого изневиделица и утре.

— Изключи тая мигаща лампа, че ме заболяха очите.

Джейк го послуша. После извади втората си бутилка и отпи дълбока глътка. Подаде я на Флап:

— Дръж. — Флап трябваше да я напипа. Беше абсолютно тъмно. Тук-там се виждаха звезди, но имаше доста време, докато изгрее луната.

— По дяволите, та това е вода.

— А ти, по дяволите, какво очакваше?

Флап пресуши бутилката и я върна обратно. Джейк внимателно нави капачката и я прибра.

— Искаш ли от моята?

Джейк посегна в тъмнината. Беше бебешка бутилка като неговата. Отпи внимателно. Бренди! Алкохолът обгори вътрешностите му. Върна я.

— Благодаря.

— Какво има за вечеря?

— Някъде по жилетката си имам десертно блокче — отговори Джейк. — Сложих го, като бяхме във Филипините, така че е само от три месеца.

— Предпочитам да изчакам. Моето е от Сингапур. Да го хапнем за закуска, а?

— Добре. Боли ли те някъде?

— Само драскотини, нищо сериозно.

— На мен ми тече кръв от врата. Може би ще дойдат акули.

Флап нямаше какво повече да каже и Джейк се замисли за акулите. Беше му страшно противно. Чудовища, които те дебнеха и изяждаха изневиделица — като в някой евтин и долнопробен филм на ужасите, предизвикващ крясъци в децата през съботния следобед.

Но опасността беше реална.

По тези морета живееха истински акули и рано или късно щяха да дойдат — в това беше абсолютно сигурен.

Той лежеше в тъмнината на сала от промазано платно, с накиснат във водата задник и трепереше. Вълните го подхвърляха нагоре-надолу, нагоре-надолу, а въображението му рисуваше само една картина — огромният хищник с редове от остри зъби надушва кървавата следа в дълбините и започва да се приближава към нещастното салче, което може да разкъса като тоалетна хартия, за да впие зъби в плътта му и да го изяде.

Изведнаж усети в ръката си автоматичния „Колт“. Не беше свалил предпазителя, слава Богу, но пистолетът беше в ръката му и не си спомняше кога го е извадил от кобура под мишницата си.

Разклати го леко.

Беше влюбен в тези 39 унции гладка синя стомана и полирано дърво, които при нужда му осигуряваха смъртоносна мощ. Подарък от Тайгър Коул. В пълнителя имаше осем патрона калибър 45 с бавни куршуми. Можеше да убие всичко — от мишка до слон. Уцелената с него акула е обречена.

Проблемът беше, че шибаните акули са под водата, където куршумите не стигаха далеч. Неговите пък съвсем — нали бяха оловни, от бавните. Тук служебният „357“ щеше да свърши по-добра работа, но такъв е животът. Ако можеше акулата да си подаде главата и да спре за момент...

Ножът! Не беше особено остър в интерес на истината, не беше и нещо специално, но можеше да ръгне акулата с него. По-вероятно в случая обаче бе да остане без ръка.

Прехвърли пистолета в лявата си ръка и извади ножа от жилетката.

Като в ужасен кошмар. Но не можеше да се събуди. Седеше в тъмнината, слушаше плискането на водата, трепереше и чакаше първото побутване от акулите. Сетивата му бяха напрегнати до краен предел.

Не помнеше колко време бе седял така, вкочанен от страх, но накрая луната изгря и лъч светлина пресече облаците. Флап го видя.

— Исусе, за какво си извадил ножа и пистолета?

Беше загубил гласа си. Трябваше да се изкашля, за да произнесе думата:

— Акулите.

— Ако боцнеш сала с този нож, ще се наложи да плуваш.

Джейк трепереше.

— Хвърли от препарата за акули. Нали имаш в жилетката?

— Нали знаеш, че не действа. Не струва и пукната пара.

— От това не боли. Хвърли го.

А сега какво да прави с ножа и пистолета?

— Би ли хванал пистолета за малко?

— Сложи го в кобура. Прибери и ножа. Повярвай ми, ще имаш достатъчно време да ги извадиш, ако се наложи.

Почувства се по-добре, след като го хвърли във водата. Невероятно. Препаратът — смес от някакви гадни химикали и изпражнения от акули — не действаше: някой се беше потрудил да провери и беше установил, че няма някакъв видим ефект върху акулите. Парите на данъкоплатците отиваха на вятъра. Въпреки че знаеше това, когато хвърли пакета във водата, все пак свърши нещо и малко се успокои.

Лунната светлина също помагаше. Поне можеше да види нещо за гърмене или мушкане.

— Извинявай, че те докарах така.

— Ако тази разходка на лунна светлина стане причина да се размина с мис „Австралия“, ще ти кача гъза на раменете от шутове. Седя си тук и си мисля как шоколадовите аборигенки ще ме вземат за шибания Сидни Поатие и повярвай, този негър е наистина, ама наистина готов.

— Аборигените могат да ти покажат как го правят с бумеранга, ако много досаждаш на жените им.

Флап пренебрежително махна с ръка. Джейк забеляза, че и той трепереше.

— Май ще трябва да ми плащаш комисионна — каза Джейк на навигатора. — Години наред ще си заработваш пиене с тази история. Сребърна луна, тропическа лагуна...

— И ти. Не бих платил и десет хонконгски цента, за да плавам с теб на лунна светлина. В теб има толкова романтика, колкото...

Продължиха да си разменят реплики още известно време, после започнаха сериозно да обсъждат ситуацията. Американският флот щеше да ги търси, докато не ги намери или докато началството не реши, че са мъртви. В момента групата сигурно плаваше под пълна пара на изток. Винтовете разпенваха черната вода в шлейфове, които се проточваха до хоризонта под бледото късче луна. На изгрев самолетоносачът щеше да прекъсне устрема си на изток само колкото да обърне срещу вятъра, за да пусне самолетите си.

Флап извади радиото и се обади няколко пъти за в случай, че имаше някой там, горе. Никой не се обади, но това не ги отчая.

На сутринта. Самолетите щяха да се появят тогава. И ако нещастният пират се мотаеше още наоколо, когато слънцето започнеше да се издига, щеше да се отправи към сандъчето на Дейви Джоунс по-бързо отколкото „Аризона“41 бе легнала на дъното на Пърл Харбър.

Накрая разговорът затихна, умората си казваше думата. И двамата задрямаха, клатени от вълнението.

Джейк се събуди, за да повърне. Балансирането на сала беше сериозна работа, за да навежда глава настрани и той изпразни стомаха си на гърдите. После плисна малко морска вода, за да отмие мръсотията.

Морска болест. Да го начукам на дявола!

Напъните продължиха и като вече нямаше какво повече да повръща.

Флап посрещна философски проблема. На него нищо му нямаше: — И в най-добрите семейства се случва, дори някои кратуни страдат. От това не се умира. Ти си здраво момче.

— Затвори си устата.

— Само почакай да разкажа за това на другите. Морякът Графтън си изповръща червата като дете на ферибота за Стейтън42.

— Би ли...

— Ще става по-лошо. Ще видиш. Ще си мислиш, че ще умреш. Не можеш да си представиш какво те чака.

Конвулсиите бяха намалели, когато Джейк почувства първото подпиране, просто необичайно поклащане на сала. За малко да не му обърне внимание.

Моментално забрави за морската болест. Вадеше пистолета, когато Флап каза:

— Ъъъ, мисля, че ме побутна акула.

Джейк вече се оглеждаше. Очите му бяха свикнали с лунната светлина. Видя как една перка се показа на повърхността за две секунди и после изчезна.

— Акула — каза той. — Видях една!

— Д’еба мама му! Видя ли какво направи? Само ги извика с това плачене за акули.

Още едно подпиране, този път по-агресивно. На Джейк му се стори, че усеща търкането на грубата кожа в материята на сала. Проклятие, та дори не е необходимо да хапят — ако продължат да се търкат, сигурно направо ще протрият дупката.

Страхът отново го погълна. По вените му потече вледеняващ ужас. Той автоматично прибра лакти и крака в сала, което накара задникът му да потъне по-дълбоко. А между него и острите зъби имаше само тънко гумирано платно.

Опита се да види нещо под водата, там, където се носеха хищниците. Светлината не беше достатъчно. Все едно да гледаш в мастилница.

— Виждаш ли нещо?

— Ако изкрещя — каза Флап, — да знаеш, че са ме хрускали.

— Задник. Шибано, тъпо, перверзно, кратунесто копеле.

— Просто са любопитни.

Ново подпиране. На Джейк му се стори, че видя нещо по-тъмно да минава наблизо.

— Надявай се — промърмори той, — и те са гладни.

Перката се показа на около петдесет фута, малко вдясно от посоката, в която гледаше Джейк. Той свали предпазителя, насочи пистолета, но не виждаше добре мушката. Така или иначе стреля. Блясъкът от изстрела го заслепи.

Гърмежът прозвуча необичайно глухо. Нямаше нищо, което да отрази или концентрира звука. Откатът на оръжието му вдъхна малко сигурност.

Той мигна няколко пъти и погледна към Флап. Държеше в ръката си някакъв особен нож. Не беше като неговия.

— Какъв е този нож?

— За хвърляне, да нанижеш някого.

— Ами ако искаш да отрежеш нещо?

— Имам още един.

— Да не си точилар?

— Я по-добре гледай за акулите. И внимавай да не уцелиш мен или саловете. Ако те докопат, салът ти може да ми свърши работа.

— Може би харесват месо от черен. Може ли да ти взема касетофона?

— Съкафезникът ми избира пръв.

Седяха и се взираха във водата. От време на време получаваха по някое побутване от акулите, но иначе агресивността им не се увеличаваше.

Може би щяха да отърват кожите. И все пак...

Перката се показа на десет фута от Джейк, точно вдясно. Той завъртя пистолета и натисна спусъка едновременно. Водата кипна.

Успя да види бясното мятане на опашката, преди пръските да ги засипят. Саловете се разклатиха застрашително.

След секунди всичко свърши. Акулата изчезна.

— Дали беше само тази? — попита Флап и гласът му за пръв път прозвуча напрегнато.

— Ще видим.

От страха не бе останала и следа. Все още във вените му течеше достатъчно адреналин за цял маратон и сърцето му думкаше като барабан, но за пръв път се почувства готов за всичко.

Това всичко обаче не се случи.

Ако имаше още акули, то те се държаха на почтено разстояние от сала. След малко Флап отново се обади по радиото си. Този път му отговориха. Беше екипажът на един от Хокаите на „Колумбия“, някъде високо над тях, на топло и удобно.

Флап им разказа за пиратите, как са ги уцелили, как са се опитвали да се задържат във въздуха само с аварийната хидравлика и как накрая са катапултирали.

— Всичко е наред. Няма ранени, в саловете сме, вързани заедно. — Тук вече и Джейк успя да си включи станцията и чу спокоен глас да казва:

— На изгрев-слънце ще вдигнем самолети да ви намерят. Момчета, обаждайте се всеки петнайсет минути след като слънцето изгрее.

— Разбрано. И да има горещо кафе.

Джейк се обади:

— Предайте на командването да въоръжат самолетите. Ако някой стреля по тях, трябва да могат да се отбраняват.

— Ще предам. Изчакайте да се обадя по другото радио.

Чакаха със станциите в ръка. След известно време отново ги потърсиха:

— 508 Алфа43, сигурен ли си, че са стреляли по вас? Не може ли отказът в хидросистемата да е съвпаднал, по случайност, с прелитането?

Джейк се вбеси.

— Не ми е за пръв път — изрева той в радиото. — По мен са стреляли достатъчно. От време на време ме улучваха. Кажи на тези тъпи копелета на кораба, че ни свалиха.

— Разбрано. Дръжте се, момчета. Ще се чуем отново петнайсет минути след изгрева.

Ядът го топли само пет минути. После просто му стана студено и почувства умората. Седяха с Флап в саловете и трепереха. По някое време жаждата започна да ги мъчи и Флап извади своите бутилки с вода. Подаде едната на Джейк. Той я пресуши моментално. Беше го страх да не я разлее.

Накрая, независимо от условията, сънят надделя и те се унесоха. Мислите на Джейк се понесоха с шеметна скорост. Говореха му лица от миналото — Кали, родителите, Тайгър Коул, Моргьн Макфърсън, — но той не можеше да разбере нищо. Точно когато сънуваше, че ще успее да разбере смисъла на думите им, лицата изчезваха и той се стряскаше в просъница — мокър, треперещ и нещастен.

Времето беше спряло. Минутите бяха часове. Изкушението да потърси Черен орел бе нетърпимо. Два пъти вади радиото. Но всеки път го прибираше обратно, без да го включва. Трябваше да пести батериите за сутринта. Глупаво бе да ги прахосва.

Вълнението се увеличи и това окончателно ги разсъни. Вятърът се усилваше. На върха на всяка вълна саловете се накланяха застрашително, принуждавайки двамата да се държат здраво, за да не се обърнат. Всеки провери въжето, с което бе вързан за своя сал.

Тази борба с вълните продължаваше безкрай. По едно време Флап се обади:

— Не трябваше да наричаш началството „тъпи копелета“.

— Знам.

— Някой ще ти скъса задника за тая работа, като се върнем.

— Поне има за какво да си мисля.

Малко по малко небето започна да просветлява. Изгревът.

Вятърът се усилваше и вече почна да вдига пръски от върховете на вълните. Джейк изтегли шлема си, беше паднал от сала през нощта, изсипа водата и си го сложи. Спусна визьора, за да не влизат солените пръски в очите му. Имаше полза от това. Стана му по-топло на главата. Трябваше да си го сложи за през нощта!

— Шлемът — извика той на Флап, който държеше своя под краката си.

Облаците бяха започнали да порозовяват, когато видяха кораба. Беше с нос срещу тях. Малък, с един комин, напираше като куче след кокал.

Джейк го посочи.

— Д’еба тоя шибан късмет! — каза Флап Ле Бо. Беше пиратският катер.