Завръщането на Интрудър

7

Бомбардирането от пикиране не се е променило много от 30-те години. Макар че максималната скорост на самолетите се е увеличила три пъти, а бомбеният товар — петнайсет пъти, техниката си е все същата.

Джейк Графтън си мислеше за това, докато групата от четири А-6 си проправяше път нагоре през пелената от разпокъсани кълбести облаци. Четирите бомбардировача, летящи в пеленг, излязоха от облаците на около 8000 фута и продължиха да се изкачват нагоре, в кристалното небе.

Може би дълбоко в него някаква романтична жилка го свързваше с историята, факт, който той невинаги успяваше успешно да прикрие. В една такава сутрин през юни 1942 година пилотите от „Ентърпрайз“ и „Йорктаун“ пробиват облаците и тръгват да търсят над Тихия океан японските самолетоносачи, чиито самолети бомбардират атола Мидуей. Откриват ги — четири самолетоносача, порещи просторната повърхност на огромния океан, — и пикират. Бомбите улучват „Кага“, „Акаджи“ и „Сориу“ и ги подпалват. Това променя хода на Втората световна война.

Тази сутрин, трийсет и една години по-късно, групата беше на път да бомбардира Хаваи, по-точно един малък остров от Хавайския архипелаг, наречен Кахулаве.

Кислородът от маската беше приятно прохладен, но миришеше на гума. Джейк погледна към кабинния висотомер — показваше десет хиляди фута, откопча маската отляво и я остави да виси. Почти цялото му внимание беше погълнато от това да не нарушава строя. Днес заемаше трета позиция, което означаваше отдясно на шкипера — подполковник Халдейн. Номер четири летеше отдясно на Джейк, а номер две — отляво на Халдейн.

Джейк хвърли поглед към навигатора си, Флап Ле Бо, който беше притиснал глава към тубуса на радара. Въртеше с две ръце копчетата и превключвателите, без да откъсва поглед от екрана. Отлично. Познаваше мястото и предназначението на всяко копче, бутон и превключвател. Нямаше нужда да ги гледа. Когато стигнеха до по-трудната част, нямаше да има време за гледане, за търсене на това или онова, за мислене.

Навигаторът на подполковника, Алън Бартоу, беше също толкова зает. От своята удобна позиция — на двайсет фута от върха на крилото на съседния бомбардировач — Джейк виждаше всяко движение на Бартоу в кабината: как отдръпва глава с няколко инча назад и поглежда към данните от дисплея на таблото, а след това отмества поглед надясно към екрана на радара, как от време на време поглежда надолу към коленния си планшет и прави справка с бележките.

През последните няколко дни Джейк бе успял добре да опознае Бартоу. Майор Бартоу служеше в Морската пехота от дванайсет години и имаше слабост към френски романи. Четеше ги на френски. В момента се опитваше да прочете всичко от Жорж Сименон. Навсякъде из каютата му имаше подредени купчини книги и винаги носеше по една със себе си в летателния костюм, за да може да чете, когато трябваше да убие някоя и друга свободна минута.

— Веднага щом навърша двайсет години служба, ще се пенсионирам — бе казал той на Джейк. — Още същия ден. След това ще защитя докторат по френска литература и до края на живота си ще преподавам.

— Звучи тъпо — каза Джейк ухилен, колкото да го подразни. За негово учудване Бартоу прие забележката насериозно.

— Може би. Академичният живот не прилича на армейския, на този в ескадрилата. Но всички рано или късно ще трябва да приключим с летенето. Сега ми харесва, но когато този живот свърши, ще се занимавам с нещо друго, което не по-малко ще ми харесва. Нещо различно. Затова сега си имам летенето, момчетата и предчувствието за онова другото. Аз съм доста богат човек.

И се усмихна в отговор.

„Бартоу наистина е богат“, унило си мислеше Джейк, докато наблюдаваше навигатора, наведен над своя радар. По-богат от Графтън, във всеки случай. Всичко, което Джейк притежаваше, бе летенето и другарите. Вече беше загубил дори Кали — нали оплеска нещата.

Що се отнася до Ле Бо, той като че ли и не искаше друго. А може би искаше?

— Имаш ли си някое момиче, което да те чака? — попита Джейк навигатора си, без да откъсва очи от водещия самолет.

— Как можеш да управляваш това чудо и да мислиш за жени?

— Винаги намирам време да мисля за жени. Имаш ли някоя, дето да си е само твоя?

— Десетки.

— А някоя по-специална?

— Не. По-хубавичките, с които искам да имам нещо по-сериозно, не ме искат. Аз съм само един лъскав боен инструмент от калена стомана. Между другото, как сме с горивото?

Джейк хвърли поглед към горивомера. Натисна последователно бутоните, за да види поотделно горивото във всеки резервоар и накрая каза:

— Всичко е наред.

— А-ха. Остават ни само петдесет мили. — Ле Бо отново се втренчи в радара.

— И да не ме засрамиш. Опитай се да направиш някое и друго сносно попадение.

Бомбите, разположени под крилата на самолета, бяха малки сини учебни бомби от по двайсет и осем фунта. Всяка от тях беше снабдена с пиротехнически заряд на върха, който при детонация трябваше да произведе кълбо дим, за да отбележи мястото на попадението. Всеки А-6 носеше дузина от тях на пилоните си.

По план пилотът на всеки самолет трябваше да пусне първите шест бомби визуално — в стил Втората световна война, — като използва оптическия прицел; а вторите шест — с помощта на бордния компютър. Джейк настрои внимателно прицела за четирийсетградусово пикиране с освобождаване на бомбите на шест хиляди фута. При освобождаване на такава височина наклонената дистанция беше около девет хиляди фута. Да пуснеш бомба на девет хиляди фута разстояние от целта и да я улучиш, не е лесна работа, като се вземе предвид отнасянето от вятъра за времето на падане. Но затова и бомбардирането от пикиране си беше изкуство.

В крайна сметка всичко опираше до това — поразяването на целта. Петте хиляди мъже, намиращи се месеци в открито море, богатството, пропиляно за кораби, самолети и гориво, кръвта, пролята по време на обучението — всичко бе с едно-единствено предназначение — момента, в който бомбата поразява целта. Ако, разбира се, пилотът успее да я уцели.

Подполковник Халдейн очакваше от пилотите си само най-доброто. Предната вечер той залепи на стената на стаята за инструктаж списък с имената на всички. Списъкът беше също толкова голям и заемаше също толкова видно място на стената, както другия — с оценките на кацанията. За да бъдеш пилот на самолетоносач бе необходимо след всеки полет да се прибереш безопасно на борда, но от пилота има полза в битката единствено тогава, когато в критичния момент порази целта. Такъв беше смисълът на думите на Халдейн.

— След учебните полети на Хаваите водачи на звена в ескадрилата ще станат тези, които са с най-добри попадения. Гарантирам ви, че резултатите на всеки от вас ще бъдат отразени в досието за състоянието на подготовката. Очаквам всички до един да заработите заплатите си на учебния полигон.

Лейтенант Дъг Харисън не издържа и пръв се обади:

— Хей, шкипер, можеш да ми станеш взводен.

— Ако успееш да ме надминеш в бомбомятането, ще го направя, — стрелна му в отговор Халдейн.

Днес Харисън беше номер четири и летеше отдясно на Джейк. Човек имаше за какво да се възхищава на Харисън — ако не за друго, то поне за самочувствието му. Халдейн беше воювал години наред във Виетнам и беше бомбардирал под обстрел, докато Харисън само преди година бе излязъл от авиационното училище. Той не беше глупак и добре познаваше класата на опитните професионалисти, но въпреки това харесваше предизвикателството.

Макар че не обичаше да говори за това, Джейк Графтън не отстъпваше на никого, когато дойдеше време да прояви летателните си умения. Той бе преживял своя дял смъртоносен зенитен огън, и бе хвърлил достатъчно истински бомби. Името му щеше да бъде на първо място в този списък и точка.

Майор Бартоу разтърси енергично юмрук пред Джейк и той мигновено увеличи дистанцията до водещия самолет. Номер две, капитан Хари Дигман, мина отдолу на водещия, оставяйки само няколко фута до соплото на Халдейн, и изплува на мястото, заемано досега от Джейк. Бойният строй бе готов.

Подполковник Халдейн се обади по радиото. Отдолу им разрешиха атака — звеното Ф-4 преди тях напускаше полигона — и той поведе строя в плавен широк ляв завой на 15 000 фута към целта. Когато стигнаха над изходния пункт, Халдейн рязко сви вляво. След десет секунди зави вторият самолет, а след още десет — Джейк.

Строиха се в дълга редица, вече на достатъчно разстояние един от друг и всеки се концентрира върху целта и собствения си самолет.

Първото важно нещо за успеха на пикирането е да се определи точно началото на атаката — точката в пространството, откъдето самолетът трябва да тръгне, за да излезе в курса за атака с предварително избрания ъгъл на пикиране — днес четирийсет градуса. Учебните мишени с издълбани от булдозер линии на сближаване, помагаха на пилотите да развият усет за най-правилната отправна точка.

Началото на пикиране даваше облик на всяка атака. Днес Джейк подхождаше целта под ъгъл от около четирийсет и пет градуса. Мишената се приближаваше все повече и повече. Той се приготви, като тримува самолета на един градус надолу — това съответстваше на 500 възела скорост.

Сега!

Джейк дърпа лоста настрани и след секунда А-6 вече е с наклон 135 градуса. Сега лостът рязко отива назад и претоварването ги залепя за седалките, докато пилотът насочва носа на самолета точно под целта и наглася РУД-овете. Тъй като днес е с учебни бомби с малък заряд, Джейк дава газ до около осемдесет процента.

Намалява претоварването, лостът — вдясно, самолетът излиза от наклон.

Флап щраква главния превключвател за въоръжението и докладва по радиото:

— Боен Ас Три, системата армирана.

Ако пилотът е започнал правилно, сега самолетът трябва да пикира с четирийсет градуса, а целта да е по средата на прицела. При Джейк нещата бяха точно така, само целта беше на милиметър вдясно. Той веднага коригира, като отклони лоста наляво и след това рязко изправи крилата. Тук нямаше място за плавни движения — длъжен е бързо да постави самолета на избраната траектория, за да има достатъчно свободни секунди за компенсиране на отнасянето.

Един поглед към скоростомера — около 400 и расте, — след това висотомера. Флап чете височината:

— Четиринайсет... тринайсет... четирийсет и един градуса... дванайсет...

Вятърът отклонява мушката наляво. Джейк дава десен крен и я връща обратно. Иска мушката да застане вдясно от линията на сближаване, като леко да се връща към нея. Така бомбата ще продължи по коригирана траектория.

Пикирането му е по-стръмно от необходимото. Трябва да освободи малко по-рано за компенсация. — ... Десет... девет... осем...

Поглед към акселерометъра20. Твърдо на едно. Отпуска мъртвата хватка на лоста и сега може да усети ефекта от тримуването. Лостът е почти в неутрална позиция, което означава, че истинската скорост приближава 500 възела — 465 по прибора. Хвърля бърз поглед към скоростомера — 445, продължава да расте... — Седем...

И тъй като целта се намира на няколкостотин фута надморска височина, а той предварително е отчел това, освобождава бомбата двеста фута преди да достигне шест хиляди, като мушката се намира в позиция „пет часа“ спрямо целта.

А сега тегли!

Крилете — хоризонтални, ръчките — напред до упорите, теглиш, докато претоварването стане четири единици и задържаш. Джейк протяга към главния превключвател дясната си ръка — при това претоварване тя тежи цял тон — и го изключва.

Флап отново се обажда по радиото:

— Боен Ас Три на предпазител.

Когато носът на самолета се вдига над хоризонта, Джейк Графтън намалява претоварването и оглежда небето пред себе си за другия самолет. Ето го там! И малко по-нататък — шкиперът. Добре. Той запазва тангажа без промяна, обръщайки скоростта от пикирането във височина.

Наблюдателите на полигона съобщават резултатите. Първото попадение на шкипера е на седемдесет и пет фута на седем часа. Воденият му е със сто и десет фута на дванайсет часа. Попадението на Джейк е на петдесет фута на пет часа.

— Прекалено много компенсирах вятъра — измърморва той на Флап, който оставя думите му без коментар.

Вече отново са на 15 000 фута — Джейк връща ръчките назад и увеличава радиуса на завоя. Мярва блясъка от крилете на самолета отпред, който отново започва пикиране.

— Боен Ас Четири, имаш попадение на седемдесет и пет фута на девет часа.

— Харисън държи на думата си пред подполковника — казва Джейк на Флап и се ухилва.

Оглежда кълбетата дим от учебните бомби. Хвърля поглед към облаците, обръща се назад да види къде е Харисън, проверява горивото, поглежда към таблото за предупредителни светлини, след това към целта, за да определи началото на пикиране.

Армиране на системата, наклон и теглене!

— Как да не ти харесва тая гадост? — казва Флап между докладите за височината при второто пикиране.

— Право в целта — обявява наблюдателят, докато Джейк набира височина след освобождаването.

Пилотът се протяга и плесва Флап по бедрото.

— Успяхме, Флап, момчето ми!

Рязко дърпа лоста настрани и врътва тоно21. Спира го точно след 360 градуса.

— Добре, добре, като тебе втори няма — казва Флап. — Само продължавай да ги пускаш там.

След шестото пикиране дойде ред на Флап. Беше приготвил радара и компютъра. Този път Джейк с изправянето на крена трябваше да постави кръстчето на електронния прицел точно върху целта. След това активира системата от бутона на лоста за управление и започна да следва стрелките в авиохоризонта пред себе си.

Натискането на бутона предаде на компютъра информация за местоположението на целта и заповяда на радара да я следва. Докато Флап контролираше данните, които компютърът получаваше от инерциалната система, Джейк получаваше команди от компютъра — съобразени с вятъра, разбира се, — които го упътваха точно към мястото в пространството, където бомбата трябваше да бъде освободена, за да порази целта.

Джейк се концентрира върху директорите22 и започна да ги следва с максимална точност. Когато компютърът подаде команда за прекратяване на пикирането, той създаде необходимото претоварване и закова крилата в хоризонтално положение. Компютърът освободи бомбата и Джейк продължи да вдигна носа.

— Седемдесет и пет фута на шест часа. Той завъртя и се насочи за нов опит.

— Знаеш ли — каза той на Флап, — сякаш са изобретили машина за целене на бейзболната топка.

— Просто следвай директорите, бебче. Това изделие тук е по-умно от теб.

— Да, но аз съм артист!

— Днес не стрелят по нас от земята, Джейк.

Това беше вечната борба — пилотът искаше да пуска бомбите винаги визуално, а навигаторът искаше непрекъснато да използва системата. И двамата знаеха, че системата е по-добра; но и двамата знаеха, че Джейк никога няма да признае това. Днешното учение предоставяше идеални условия на пилота: неподвижна цел на известна височина, отбелязана линия на сближаване, видими ориентири, издълбани в земята, без противовъздушна артилерия, луксът на повторните опити, което позволяваше правилно да се определи вятърът. Докато системата на А-6Е беше сигурна работа и улучваше от първия път. Трудно е обаче да обичаш една машина.

Четирите А-6 се срещнаха встрани от целта и Харисън — номер четири — се плъзна под другите три, за да провери дали няма останали бомби. След това Джейк провери Харисън. На пилоните и на Харисън, и на номер две продължаваше да виси по една малка синя бомба.

Шкиперът ги поведе нагоре, в набор на 20 000 фута и Флап настрои ТАКАН-а на корабната честота. Далекомерът все още не захващаше — бяха твърде далеч, — но Флап бързо засече кораба с радара. Беше на сто трийсет и две мили разстояние.

След като провери височината в кабината — стрелката не мърдаше от 10 000 фута, — Джейк свали кислородната си маска и я закачи на лявото огледало. После избърса потта от лицето си.

Самолетите бяха в параден строй. От кабината до върха на крилото на съседния самолет имаше само около петнайсет фута. Да се лети толкова близо до друг самолет не беше лесна работа, но на Джейк му доставяше удоволствие. Неспокойният въздух винаги оказваше различно въздействие върху самолетите, затова воденият трябваше непрекъснато да коригира. Докато водещият просто си летеше.

Ако си воден, трябва да държиш върха на крилото на водача си точно под и малко зад своя фанар. Това положение трябва да се поддържа с непрекъснати леки движения на лоста и ръчките и от време на време — на вертикалното кормило. Ако го правиш както трябва, ще си там, независимо от еволюциите на водещия самолет — без значение дали лети право с хоризонтални крила, дали завива, набира височина, пикира, прави тоно, лупинг23 или каквото и да е друго.

Джейк уточни позицията си и се концентрира. В слънчева сутрин и ясно, почти спокойно небе това беше просто тренировка. В някоя отвратителна бурна нощ, когато самолетите се мятат в турбуленцията над разбеснелия се океан, подобно нещо изискваше изключителни умения и смелост. В аварийна ситуация, с минимално гориво, способността на пилота да се закачи за нечие крило придобива жизненоважно значение.

Бартоу му подаваше сигнал. Движението наподобяваше избутване.

— Отваряме строя — каза Джейк на Флап, който хвърли поглед към Бартоу и после направи същия знак на Харисън, който летеше до дясното крило на техния самолет.

След като интервалът стана шейсет-седемдесет фута, Джейк стабилизира и провери Харисън. После хвърли поглед към фланговия до лявото крило на шкипера. Като че всичко беше наред. Добре.

Флап беше записал всички попадения и сега изчисляваше кръговите отклонения. Използваше шестте най-добри попадения на всеки екипаж. Така поне половината от бомбите биха улучили кръга.

В кабината на шкипера Бартоу следеше радара си. Джейк хвърли поглед към далекомера между краката си, отчитащ дистанцията по радара: 126. След това очите му се плъзнаха по пулта за управление. Приборите отчитаха скорост 295, височина 20 040 фута, предупредителните светлини не светеха, налягането в хидравликата беше нормално. Оставаше му към 7 600 паунда гориво.

Джейк погледна право пред себе си, не видя нищо и след това отново прецени интервала до Бартоу.

Той все още гледаше Бартоу, когато един Ф-4 „Фантом“ прекоси зрителното му поле. Профуча между него и шкипера. В същото време друг Фантом мина отляво на шкипера — между него и фланговия.

Стана само за миг, но беше достатъчно дълго, за да се запечата в съзнанието на Джейк, преди самолетите да изчезнат. Неговият А-6 се разклати от струята на прелетелия Фантом.

— Какво беше това? — попита Флап, след като вдигна глава и се огледа.

Джейк сграбчи кислородната маска и я щракна на място.

— Няма да повярваш — каза той по СПУ-то, — но току-що един Фантом прелетя между нас и шкипера. А друг мина отляво на шкипера, между него и Копача.

— Какво?

— Да, току-що двойка Фантоми мина през нашия строй. Не се майтапя! Шкиперът мина между водача и водения, а той — между нас и шкипера. Разминахме се на инчове.

Джейк проследи с поглед интервала, който го делеше от Бартоу. Бартоу на свой ред гледаше към него. Дали беше забелязал Ф-4?

— Ако бяхме още в сгъстен строй — обърна се Джейк към Флап, — сега двамата с тебе щяхме да чукаме на бисерните порти.

Ако изтребителите също се движеха с 300 възела по прибора, това правеше сближение от 600 възела по прибора — около 800 възела истинска скорост. Почти хиляда мили в час!

Само секунда или две преди да се появят, Джейк бе погледнал право пред себе си и не беше забелязал нищо.

Но те бяха там, право насреща — като Дамата с косата.

А той не беше ги забелязал. Разбира се, две секунди преди да се появят, разстоянието е било близо половин миля, но все пак... Все трябваше да забележи нещо!

Джейк плувна в пот. Устните и гърлото му пресъхнаха. Опита се да преглътне.

Ако при такава скорост самолетът му се беше сблъскал с Фантома...

Нямаше да почувства нищо. Абсолютно нищо. Щеше просто внезапно да умре — да се превърне в мазно петно, понесено във вихъра на изригналото огнено кълбо.

— Е, добре, Ас — каза Флап, — ще ти бъде приятно да чуеш, че имаме петдесет фута кръгово отклонение.

Джейк се опита да му отговори, но не беше в състояние. Не можеше да забрави Фантомите. Дали пилотите на изтребителите изобщо ги бяха забелязали?

— Ама и ти доста се впрягаш, а? Няма ли по-важни неща в тоя живот?

— Някой забеляза ли Фантомите?

Мълчание. Всички го гледаха с безизразни лица. Правеха разбор на задачата в стаята за инструктаж. Седем безизразни лица.

— Искате да кажете, че аз единствен съм ги видял?

По-късно, сам в каютата си, той се замисли за чудесата, които стават понякога. Колко пъти бе стоял на ръба на пропастта! Как беше казано в онзи цитат... нещо като ако прекалено дълго се взираш в бездната, тя също започва да се взира в теб. Това беше истина. Тъкмо сега Джейк чувстваше, че бездната се взира в него.

Никой не се усъмни в думите му, когато той съобщи за изтребителите. Но никой друг не беше ги забелязал.

Когато впоследствие ти съобщят, че по една случайност си избягнал смъртта, това е все едно да ти кажат, че майка ти те е родила трудно. За теб това не значи нищо. Свиваш рамене и отминаваш.

Фантомите сигурно бяха от този кораб. Не беше много трудно да се провери. Джейк прегледа плана на полетите и откри ескадрилата, която трябваше да се яви над полигона непосредствено след изтеглянето на А-6. След това отиде в тяхната стая за инструктаж.

— Хей, момчета, някой може ли да ми каже нещо за опасно сближение днес? Някой да е одраскал боята на четири А-6? На път за полигона?

Вторачиха се в него, сякаш беше зъл призрак от приказка, дошъл да им напомни, че и те са смъртни. Никой нищо не беше забелязал. Явно всички бяха гледали настрани, замислени за нещо друго, защото ако бяха гледали накъдето трябва, едва ли биха пропуснали. Също като седемте му колеги от Интрудърите.

Когато се върна в каютата си, Джейк седна да смята. Ф-4 е дълъг около петдесет фута. При сумарна скорост от порядъка на 800 възела той може да профучи пред очите за трийсет и седем хилядни от секундата. За по-малко от едно мигване.

Смъртта идва бързо.

Но ти винаги си знаел това, Джейк Графтън.

Той стана от стола и огледа лицето си в огледалото над умивалника. Оттам го гледаше безизразното му отражение.