Звездата Аиел

15

Потънал в разбърканите завивки на леглото, принц Иргут бълнуваше и се мяташе в треска от няколко дни. Накрая дали защото организмът му беше млад и издръжлив, или под въздействие на лековете на Хаягри, но той видимо прекрачи границата към живота. Блед и изнемощял, принцът отвори очи за пръв път от раняването си и огледа стаята, като се усмихна измъчено на кралицата-майка. Радостната вест обиколи двореца и събра придворните и прислугата пред вратата на спалнята му. Не че обичаха особено престолонаследника, но траурното настроение от последните дни потискаше всички и оздравяването му означаваше връщане към предишния безгрижен живот. Принцът обяви, че е гладен, добър признак, който изпрати Нейно величество в кухнята. Тя стъпваше там рядко, но сега остана да надзирава и помага лично при приготвянето на чаша силен бульон.

Силите му се връщаха и скоро той започна да се храни с апетит, даже пожела да излезе на разходка извън стаята. Постепенно възстанови цвета на лицето си и правеше дълги обиколки из алеите в парка, без да се нуждае от подкрепата на камериера си. Досега бяха щадили психиката му и не споменаваха пред него неприятното събитие, което едва не му отне живота. Крал Аргам, който напоследък го придружаваше при сутрешните разходки, реши да засегне тази тема. При споменаването на Тарасу, Сарави и случилото се в галерията, принцът се намръщи.

— Смятам, че сте постъпил правилно, кралю, татко мой, като не сте ги убил. Ще бъде назидателно, ако ги изпратим да се бият на Арената от различни страни.

— Но тази от тях, чиято армия победи, ще трябва да пуснем на свобода. Мисля, че не е разумно да променяме специално правилата, за да не се случи това — възпротиви се крал Аргам.

— Ще се постарая да не ги освободим и без да променяме правилата, Светлейши кралю. Разрешете ми да се заема с това — помоли синът му с крива усмивка.

— Прави, каквото искаш — отговори кралят.

През скучните часове на възстановяването си, принуден да лежи и бездейства, Иргут беше премислил всичко. Когато се прибра от парка, извика при себе си Главния организатор на Турнира.

— Слушай, Ширъс — започна той, като прекъсна нетърпеливо поздравленията му. — Предлагам ти за Кралици на Играта да вземеш двете момичета от Кулата. Ако не се съгласят доброволно, ги чака смърт. Не можем да ги накараме насила и твоята задача е да ги убедиш да участват на всяка цена. Не би ме задоволило да умрат просто така, ясно ли е?

— Разбира се, Ваше височество — поклони се Ширъс с угрижен вид.

— Пусни в ход всички средства, за които се досетиш. Приготвил съм наистина кралско развлечение за тълпата. Когато се разбере кои са те, Турнирът ще надмине по успех тези, които си уреждал досега. Не се осуетява често заговор срещу престолонаследника, затова цялото кралство, както и гостите, ще гледат със затаен дъх.

— Абсолютно сте прав, принце, но ако предпочетат да умрат?

— Разчитам на теб да ги разубедиш — тросна се Иргут и приключи разискванията.

Главният организатор изгуби желание да спори и се замисли върху неблагодарната си мисия. Едното от момичетата беше доста уплашено, с него не вярваше да има проблеми. Плачеше непрекъснато и искаше да говори с принца, за да му обясни, че е станала грешка. Когато научеше, че я чака смъртно наказание, щеше да се хване за всяка предоставена възможност. Другата седеше спокойно и невъзмутимо в килията си и изглеждаше равнодушна към околния свят. Ширъс обмисли тактиката си и започна с нея, за да установи, че е направил съвършено погрешна преценка. Когато разбра, че принцът се е възстановил и няма опасност за здравето му, тя трепна, но бързо прикри изписалото се на лицето й разочарование. Изслуша го с предишната маска на безразличие и прие предложението без колебание. Сарави се оказа неподатлива на никакви разумни доводи. Тя заяви, че ще умре, щом се налага, но иска преди това да види престолонаследника. След като се убеди, че не е в състояние да направи нищо с нея, той се престраши да отиде при принца и да докладва неуспеха си. Иргут беше в един от редките си мигове на добро настроение и го прие почти човешки.

— Очаквах нещо такова, Ширъс. Щом толкова упорито желае да говори с мен, доведи я. Вземи предпазни мерки, макар да мисля, че не е нужно. Може би избързах тогава с изводите си, но тя беше с тях в павилиона и не ми оставиха време да размишлявам. Ще изслушам какво има да ми каже.

— Няма ли да е по-безопасно да говорите с нея по видеофона, господарю?

— Върви и направи точно каквото ти казах!

Доведоха Сарави със силови ограничители на ръцете и краката в кабинета на престолонаследника и я оставиха насаме с него. Разговорът продължи дълго и когато накрая тя излезе, сълзите й бяха пресъхнали, изглеждаше значително по-бодра и най-важното — беше се съгласила да бъде Бялата кралица на Игрите. Иргут също беше доволен и нареди да й се осигури незабавна връзка с него, когато тя поиска. Тържествата вече можеха да започнат и крал Аргам обяви началото им. Както предсказа Иргут, интересът към Турнира беше незапомнен.

Сарави отиде направо в Белия дворец на територията на Арената и щеше да излезе оттам едва след евентуалната си победа. Тарасу заведоха в разположения на отсрещната страна дворец и я представиха на принц Марзак, който щеше да бъде нейният Черен крал. Далечен роднина на кралското семейство, той беше първокласен интригант, изпаднал в немилост, и още не можеше да се съвземе от удара, изпратил го от върха на обществото в тинята. В Играта беше най-важната, но и най-застрашената фигура и това го караше да беснее от яд. Хапливият език и лицемерието, които беше култивирал досега, не можеха да му помогнат.

Освен нея и Марзак имаше още трима души. Двамата братя — Гил и Сат Мор — щяха да бъдат Крепости в Играта. Периодичните акции на администрацията за прочистване на неблагонадеждните аристократи ги бяха направили затворници. Изкарани от приятните си имения, където непредпазливо бяха злословили против краля и короната, те говореха предимно помежду си. Темата, която непрестанно разискваха с несекващ интерес, беше обсъждането на познатите им. Опитваха се да открият кой е злоупотребил с тяхното доверие и какво съответно щяха да направят с него, щом излязат на свобода. Доносника го чакаше одиране на кожата, трошене на кости, ампутиране на крайници и много други все неприятни манипулации. Ако братята бяха толкова методични в делата, колкото в думите си, виновникът би бил луд да остане на една планета с тях след освобождаването им.

Третият човек — Офицерът — внасяше разнобразие със своята ексцентричност. Жилав и гъвкав като тръстика, Хайат имаше хитро лице, пресечено от широк белег с неравни ръбове, който по странен начин дори му отиваше. Като регионален управител на служба при краля, той си позволявал доста волности, както в управлението на района, така и в разпореждането с приходите от него. Крал Аргам беше научил за финансовите му машинации и те не му се бяха понравили, ако се съди по резултата. Въпреки това Хайат не униваше, беше весел и остроумен и създаваше настроение в мрачната им компания. Още три стола до тежката дървена маса стояха незаети — един обикновен и два големи с особена форма. Според думите на Ширъс, на тях щяха да седят другият Офицер и двата Дракона, летящи същества от нечовешка раса, които още не бяха пристигнали. Осемте обикновени воини — прости и груби хора — беше видяла само веднъж, откакто дойде. Те живееха и се хранеха отделно, получаваха заповедите си само от Черния крал — принц Марзак — и се явяваха негова лична гвардия.

Решения за тактиката и отделните ходове щяха да се вземат от осемте главни фигури, включително Марзак, който притежаваше право на два гласа при разискванията. В голямата зала-трапезария Ширъс им разясни правилата, в основата на които стоеше древна развлекателна игра. Те бяха Черната армия и щяха да се сражават с Бялата, разполагаща със същия брой и състав участници. При победа, тоест ликвидиране на противниковия Крал, оцелелите от армията бяха свободни. Победените се връщаха в затвора, за да им изпълнят присъдите или ако бяха показали изключителни качества в битките, дочакваха там следващите Тържества.

На Хайат това беше трети турнир и той се надяваше да е улучил най-после печелившата армия. Всички други участваха за пръв път с изключение на Драконите — те бяха наемници, а не осъдени за извършени престъпления, и се биеха срещу заплащане. Тарасу с нетърпение очакваше да пристигнат, защото никога не беше виждала дракон. Всъщност, извън Ромиа малко хора ги бяха срещали, а в противоположните крайща на Империята едва ли знаеха за съществуването им. Няколко от тях идваха на Ромиа редовно, съблазнени от огромните суми, срещу които пълнеха корабите си със стоки от планетите по обратния си път. Така натоварени, те отминаваха редките погранични светове и навлизаха в неизследваните простори зад последните постове на човешката цивилизация.

Първият дракон се появил при царуването на полузабравен ромийски владетел и оттогава по неписано споразумение те идваха направо тук, без да дразнят хората и да им досаждат, затова бяха оставени на спокойствие от императорите преди Харамон. Фактът, че те познаваха добре човешката раса от периодичните си посещения, а хората не знаеха почти нищо за тях, беше неприятен, но тъй като през всички тези векове не се случи нищо лошо, човечеството не се безпокоеше много. Всичко това Тарасу научи от Хайат и беше заинтригувана от разказа му, а заедно с нея и останалите. Братята даже прекратиха вълнуващия си спор кое е за предпочитане — сваряване в мазнина или в обикновена вода.

Бившият управител се оказа приятен събеседник с голям опит и се отнасяше към нея със симпатия, а тя установи, че той е единственият човек тук, на когото може да се разчита до известна степен и да се разговаря нормално с него.

— Хубаво е, че толкова време драконите идват и си отиват мирно и тихо, Хайат, но ти например знаеш ли колко дълго живеят те?

— Добър въпрос, аз също съм мислил за това — отговори той. — За тях вековете са като години и досегашното им поведение не значи нищо. Преди да започна да бъркам в хазната, аз също прекарах кротко няколко години, зает в проучвания как най-добре става това.

— Извинявай, но сигурно не си проучвал достатъчно дълго и качествено — усмихна се Тарасу.

— Изглежда е така, щом съм тук — засмя се той, — но примерът не е лош, що се отнася до крилатите ни гости. Имах възможност да ги поопозная и съм на мнение, че при всички видове разумни същества може да се говори за различни типове характер. Някои от тях са добри, други лоши, не са им чужди чувства като гордост, суетност, жестокост, благородство или завист. По някакъв начин усещат коварните, зли или глупави хора и ги отбягват, но с мен общуваха охотно, което ме ласкае. Един от тях спокойно мога да нарека приятел, казва се Трирл.

— Надявам се, че ще пожелае да разговаря с мен.

— Сигурен съм в това — сериозно каза управителят. — Не е тактично да те разпитвам за причините, накарали те да нападнеш Иргут, а и това няма голямо значение. Не мисля, че си извършила престъпление и ако позволиш, ще ти дам няколко съвета как да оцелееш занапред и ще ти покажа някои бойни техники, благодарение на които съм още жив. Сега в залата за тренировки няма никой и можем да започнем веднага.

— Ще ти бъда признателна — зарадва се момичето. — Не бих могла да си пожелая по-добър учител и съветник.

— Нещо ми подсказва, че този път ще спечелим и няма да се връщам пак в затвора — каза той.

Салонът беше разделен на по-малки помещения с големината на истинските бойни полета. Размерите възпроизвеждаха обстановката, обясни Хайат, само оръжията бяха симулантни. От двете страни на вратата бяха подредени електронни подобия на арбалети, огнестрелни оръжия, бластери и невропарализатори, както и метални ленти като тези, които и двамата носеха, но без секторите с издут стъкловиден похлупак над тях. Вместо това имаха три издатини на същото място. Офицерът взе една от тях, сложи я на лявата си ръка над гривната-индикатор, натисна средната издатина и лентата се затвори.

— Това е силов щит — обърна се той към нея. — Малък е и предпазва само отделни части на тялото, затова се изисква бързина и точност при боравене с него. Ако прикриеш сърцето и главата си, дясното рамо и корема остават открити. Спуснеш ли го пред корема си, тогава главата и раменете са незащитени. За краката има предпазни кори и не трябва да се безпокоиш. Трябва да свикнеш да усещаш границите на защитената област, без да ги гледаш. Щитът се включва, изключва, закрепва около ръката ти и се сваля, като натискаш тези бутони.

Той илюстрира думите си, натискайки леко на посочените места. При включването на щита слабо завихряне на въздуха пред него очерта полето, при което част от ръката и тялото му се виждаха все едно през струи трептящ, нагорещен газ. Накрая той го изключи и откачи от ръката си.

— Вземи си един щит от рафта и ми донеси две кошчета с топки.

Тарасу се опита да борави с щита, както той й беше показал, а Хайат закопча колана си и закачи на него едно кошче. Черните кълбовидни предмети вътре бяха грапави, нееластични и тежки.

— Единият офицер на Белите, Ахорн, е много опасен. В миналия Турнир унищожи трима от нашите, четвъртият беше Кралят и тогава за щастие Играта свърши. Може би щях да го победя в двубой, но се радвам, че не се наложи да се бия с него. Надали ще имам такъв късмет и сега, ти също трябва да си подготвена.

— Започваме ли? — обади се момичето.

— Веднага — той взе няколко топки, замахна и хвърли едната към нея.

Тарасу вдигна щита нагоре, но не беше достатъчно бърза. Топката я удари болезнено по челото и падна на пода. Объркана, тя не можа да реагира на втората, която я улучи в корема, накара я да се свие с наведен щит и получи трети удар в шията. И петте му хвърляния бяха сполучливи. Докато той загребваше от кошчето нова партида, тя си пое дъх, зашеметена от болка и яд.

— Тези топки са много бавни и служат само за да усетиш границите на щита. Срещу истинско оръжие отдавна щеше да си мъртва — каза спокойно Хайат, като гледаше изкривеното й лице. — Овладей гнева си и се концентрирай.

От следващата серия Тарасу отби половината удари. След няколко атаки Хайат започна да я изненадва все по-рядко.

Когато свършиха, тя беше много уморена, но владееше щита неизмеримо по-добре, отколкото в началото.

— Вече стана време за вечеря, затова ми помогни да наредим нещата обратно по лавиците, ако обичаш — каза Хайат. — Ще си починем, докато се храним, после се връщаме пак тук.

Желанието й в момента беше само да се добере до леглото си, но кимна утвърдително.

— Утре през деня всички ще бъдем в салона и може би ще се наложи да обучавам някои от останалите, но след вечеря ще се занимавам специално с теб. Остава ни малко време да се подготвим. Избрали са всички нас, защото имаме известни умения, но ти идваш от другаде и трябва да овладееш непознатите ти оръжия. С щита се справи бързо — похвали я той.

— Обучавана съм да използвам истински метален щит, който се усеща в ръката и се вижда — каза Тарасу. — С това нещо отначало имах чувството, че изобщо не ме предпазва, но по принцип движенията са същите и вече свикнах.

— Ако напредваш по този начин, днес може би ще опитаме и стрелба с оръжие. Сега се усмихни и иди да се приготвиш за една от последните спокойни вечери. Утре ще пристигнат Драконите и другият Офицер, надявам се да не трябва да уча и него.