Звездата Аиел

24

Кимори стоеше на прага и вече съжаляваше, че се поддаде на любопитството си. За всички стаи в странноприемницата имаше резервни ключове, номерирани и подредени в масивното бюро на мадам Риана. Използваха се, когато имаше пожар, наводнение или нещастен случай и трябваше да се влезе в нечия стая, ако наемателят отсъстваше. Никой, освен съдържателката, нямаше достъп до заключеното чекмедже. Днес тя беше много заета с доставката на новото спално бельо и материали за ремонт на таванския етаж и навярно в суматохата бе оставила вратичката отворена. Кимори не можа да се удържи, когато видя сред изрядно подредените ключове и този от вътрешната стая на Раван. Всички, освен нея, бяха на двора, където помагаха да се разтовари и провери получената пратка, затова с разтуптяно сърце тя се наведе, сграбчи студеното парче метал и го сложи в джоба на работната си престилка. Отдръпна се от бюрото точно навреме. Мадам Риана тъкмо влизаше, размахала няколко листа. Забеляза открехнатата вратичка и погледна с подозрение към момичето, но то издържа погледа й с невинна физиономия. Съдържателката изсумтя, превъртя ключа и го закачи на връзката, която висеше на колана й.

За Кимори вече нямаше връщане назад, едва ли щеше да има втори благоприятен случай да го върне незабелязано на мястото му. Реши, след като погледне какво толкова тайно държи в стаята си Раван, да хвърли ключа в боклука и да забрави, че изобщо го е вземала. Като се самоуспокои по този начин, тя отиде на двора и усърдно се включи в работата. Скоро чаршафите, калъфките и другите неща бяха наредени в склада под зоркото око и непрестанните забележки на Риана. След като и последното телче беше описано, прибрано и заключено, тя разреши на целия персонал почивка с един кръг по-дълга от обикновено. Кимори изчака, докато хората се разотидат и странноприемницата утихне, взе кофа, парцали, четки и шише с миещ препарат и се шмугна в апартамента.

Всекидневната беше празна, мебелите изглеждаха още по-очукани и жалки на яркото следобедно слънце. Както винаги, по нищо не личеше, че някой живее тук. Момичето изчисти надве-натри праха, изми пода и избърса мокрите си ръце в престилката. После се ослуша до заключената врата. Вътре беше тихо, но тя почука за всеки случай първо — леко, а после с всичка сила. Търговецът беше излязъл сутринта и нямаше как да е минал покрай нея на връщане, без да го забележи. Изчака малко и почука отново, за да бъде абсолютно сигурна, че той не е в стаята си. Знаеше, че това, което прави, не е редно, и се постара да не мисли за неприятностите, ако я хванат. Искаше само да надникне, нямаше да вземе нищо от вещите му.

Кимори събра смелостта си, пъхна големия черен ключ в отвора и го завъртя. Ключалката изскърца силно или така й се стори в тишината, но тя подскочи от уплаха и замря. Никой не дойде да види, какво става и момичето се обърна пак напред, възвърнало решителността си. Натисна дръжката и бавно открехна вратата, колкото да може да се промъкне. Пантите сигурно бяха смазани, за разлика от ключалката, и не издадоха никакъв звук. Стаята изглеждаше така, както беше, преди да се настани Раван. Голямото ниско легло беше оправено, червената кувертюра — изпъната без гънки, а възглавничките — бухнати и поставени симетрично. Дреболиите по тоалетната масичка бяха подредени в стройни редици. Нищо забележително нямаше нито на масата, нито в чекмеджетата на шкафчето, които прерови. Съвсем обикновената, чисто поддържана стая разочарова Кимори, защото не това очакваше. В този момент съжали, че се поддаде на импулсивното си хрумване. След целия риск, който пое, за да влезе тук, заслужаваше да намери нещо, което да го оправдае.

Непрегледан остана само гардеробът до отсрещната стена. На закачалките висяха семпли и непретенциозни костюми, по преградките имаше други дрехи — сгънати педантично и наслагани на спретнати купчини. Бижута и скъпоценни камъни не се виждаха никъде, дрехите до една бяха евтини и неугледни. Долу стояха няколко чифта обувки, а зад тях в дъното се виждаше обемиста пътна чанта с очертания на нещо ръбесто, издуващо я отвътре. С чувството, че ако изобщо има нещо интересно, тук е последният шанс да го намери, тя издърпа чантата навън и я отвори. Ръбестият предмет се оказа голям и прозрачен многостенен съд с неправилна форма, пълен с газ или течност, не можеше да различи добре. Извади го внимателно, при което установи, че никак не е лек, постави го на масата и затърси отвор по него. За нейно учудване не намери нищо подобно, ръбовете и стените бяха гладки, като че ли беше излят изцяло. Загледа се в съдържанието и установи, че течността, или каквото там беше затворено вътре, не си стоеше спокойно, както би трябвало, а сякаш вреше и кипеше. Пластовете се разместваха, усукваха и променяха цвета си, оформяха се странни завихряния, от време на време се мяркаха тъмни сенки и бързо се разтапяха пак.

Изведнъж изпита ясното, но нелепо чувство, че нещо я гледа оттам. В миговете на покой можеше да обхване с поглед цялата вътрешност, виждаше даже ръката си през отсрещната стена и освен течността нямаше нищо друго. Ако това беше някакъв особен вид аквариум, домашният любимец на Раван сигурно бе микроскопично, невидимо с просто око водно същество. Или същества, поправи се тя, защото като че ли я гледаха много очи, всяка капка от течността се взираше в нея с любопитство и омраза. Не можеше да каже защо, но беше убедена, че между нея и излъчваното във всички посоки чувство на изпепеляваща злоба стои само тънката, стъклена на вид преграда. По гърба й пропълзяха ледени тръпки и зъбите й затракаха. Не беше чудно, че липсват отвори, защото странните животни, които търговецът смяташе за нужно да крие и заключва, бяха изключително опасни. Някак си беше сигурна в това. Защо ги носеше със себе си и как ги хранеше, нямаше представа. Може би те бяха редки и скъпи екземпляри, но положително ги пренасяше незаконно.

В този миг чу гласа на търговеца отвън, говореше с някого под прозорците. Скочи и без да иска събори съда. Той падна с трясък от масата, преобърна се няколко пъти и силно се удари в шкафчето. Изтръпнала от страх, Кимори го повдигна и огледа внимателно. Не беше счупен или пукнат, стъклоподобните стени останаха здрави, въпреки крехкия си вид. С облекчение напъха съда обратно в чантата и я сложи на мястото й. Нагласи я горе-долу в предишното положение, затвори гардероба и побягна. Ключът заяде и както и да опитваше, не можа да го превърти. Раван сигурно вече беше стигнал до фоайето. Тя изнесе тичешком кофата, парцала и другите неща и ги хвърли в бившата стая на Арман, която беше най-близо. Върна се обратно и направи ново отчаяно усилие да заключи. Не й се удаде, а стъпките му вече се чуваха в коридора. Огледа се наоколо за скривалище и забеляза големия бюфет във всекидневната. Издърпа ключа от бравата и бързо пропълзя в долната част на шкафа, като притвори вратичката, дърпайки я отвътре.

Пространството беше тясно и трябваше да седи прегърнала краката си, със забита в коленете брадичка, но беше за предпочитане, отколкото Раван да я завари тук с отключена врата на стаята си. Така той щеше неминуемо да разбере, че е видяла онова нещо в „аквариума“. Сега можеше да си помисли, че е забравил да заключи на излизане. Той не беше сам и когато тръгнеше да изпрати гостите си, тя щеше да се измъкне. Стъпките се приближиха съвсем, Кимори притихна и се опита да не мърда изобщо. Имаше още един човек освен търговеца и тя позна по гласа водача на двамата, които я бяха уплашили при предишното си идване. Прашинки и косъмчета се полепваха по ноздрите й и започнаха да я гъделичкат. Не можеше да мръдне, за да ги изчисти, и с мъка се удържаше да не кихне. Сви се още повече, като почти престана да диша.

Раван седна до масата, а Ишанг се разположи срещу него без покана.

— Можем ли да съобщим на Старейшината Ли, че сме изпълнили всичко, което искахте от нас? — попита той и очите му се стрелнаха към бюфета, откъдето долови лек шум, подобен на въздишка.

— Старейшината Ли? — Раван го погледна особено. — Ами да, справихте се добре общо взето.

Ишанг вече беше сигурен, че има някой скрит в шкафа, но подозираше, че това става със знанието на домакина. Улови го, че и той погледна натам и реши да не повдига въпроса.

— Какво направихте с кристалограмите на Синд Натх?

— Унищожихме ги — Ишанг излъга без да мигне, но му се стори, че човекът отсреща разбра това, защото се усмихна подигравателно.

— Няма значение — каза той съвсем тихо като на себе си.

Ишанг продължи да си седи спокойно, с привидно отсъстващ вид. Раван се изправи и започна да се разхожда из стаята, после рязко спря и се обърна към него.

— Не ви задържам повече, изчакайте само да видите някого с твърде вреден за здравето интерес към събития, които не го засягат. Освен това, обещах да ви покажа нещо.

С тези думи той отвори внезапно вратичката на бюфета и откри свитата на топка Кимори. Тя запримигва, стресната и уплашена.

— Сигурно си се схванала от стоенето в тази неудобна поза, мило дете. Хайде, излез навън! — той протегна ръка да й помогне.

Кимори изпълзя ни жива, ни умряла, отвори няколко пъти уста да каже нещо, но не можа да измисли какво. Ишанг виждаше само гърба на търговеца, обаче усети, че става нещо странно. Лицето на момичето застина, очите й се изцъклиха, вперени в неподвижно стоящия пред нея Раван. Гледаше го като хипнотизирана, изражението й ставаше все по-диво, все едно че виждаше нещо чудовищно и невъобразимо. Тя се разтрепера, а Ишанг се изпълни с ужас, който не беше негов. Знаеше това, защото без да се помръдне виждаше едновременно гърба на търговеца и се взираше в бездънните кладенци на… нямаше думи, с които да го нарече, не беше виждал нищо подобно. Част от него приемаше мислите и усещанията на Кимори, макар и по-слаби, но и така бяха достатъчно неприятни. Момичето изпищя и се втурна право срещу него, инстинктивно усещайки, че сега той е несравнимо по-безопасен от това… нещо. Като го изблъска, тя изскочи в коридора с крясъци. Продължи да вижда през нейните очи вратите на стаите, покрай които минаваше, усети болката от падането й на стълбите и накрая изскочи заедно с нея в празния двор. Раван се обърна към него и го повика с повелителен жест. Ишанг се приближи до прозореца, погледна надолу, където видя Кимори, а чрез нея видя и себе си, гледащ я отгоре. После очите й се завъртяха към…

„Недей!“ — сякаш извика цялото му съзнание, но беше късно.

В следващия миг в главата му нещо избухна. Потоци нажежена лава пълзяха вътре в черепа, запълваха го до краен предел, а мозъкът му се свиваше и изпаряваше при съприкосновението с нея.

— Помощ! — викаше Кимори, стиснала главата си, и се гърчеше пред уплашените погледи на хората, привлечени от писъците й. — Боли, главата ми гори!

Накрая тя затихна, а Ишанг с удивление осъзна, че е жив и невредим. Долу се беше събрала разтревожена тълпа, обградили бяха момичето и се опитваха да го свестят, но той знаеше, че това е излишно. Не можеше да се оцелее от огнения ад, който беше преживял заедно с нея.

— Ще ви изпратя — каза Раван и отвори широко вратата.

Ишанг се повлече безропотно след него към двора. Струпалите се хора вече бяха разбрали, че Кимори е мъртва.

— Горкото момиче — хлипаше съдържателката, — толкова млада! Кой можеше да предположи?

— Какво е станало? — Раван се приближи до нея.

— Една от прислужниците… — тя се обърна и го позна. — Ужасно нещастие, господин Раван! Кимори — момичето от вашия етаж, току-що умря, може би сте чули виковете й. Нещо й стана, държеше се за главата и крещеше, после падна. Вероятно е получила кръвоизлив в мозъка, а преди малко изглеждаше съвсем добре. На времето така почина и моят съпруг.

Тя се разхълца отново, като размазваше сълзите си с голяма кърпа със съмнителна чистота.

— Случва се — каза съчувствено Раван. — По-добре се успокойте, нищо повече не можете да направите. Пазете си здравето.

— А трябваше да работи още две години по договора! Как да предвидиш какво ще стане? — тъжно заклати глава мадам Риана.

— Няма начин — съгласи се Раван и отмина.

Ишанг го последва, като се стараеше да не го поглежда и се раздели с него неописуемо облекчен. Чен се изненада, когато го видя да влиза с вид на призрак, но не го показа. Свикваше вече със странното му поведение напоследък. Ишанг взе торбата с билките, сложи статуйката и чашата при тях, разрови гънките на джоба си, за да се увери, че обицата е там и чак тогава се обърна към него.

— Чен, не мога да дойда с вас. Изчакай брат Раад и тръгвайте без мен. Кажи на Старейшината Ли… предай му дума по дума това, което ще ти кажа сега. Не го разбирам, но чувствам, че е изключително важно и той може да знае какво означава.

Ишанг му разказа накратко събитията, развили се в „Райски кът“.

— Освен това — той се запъна, — когато бяхме в жилището на Зарал Вар, ми се стори, че виждам дух.

— Дух? — Чен го погледна учуден.

— Мъглива сянка, тъмен безплътен призрак или нещо подобно. Разбираш защо не споменах тези глупости пред теб, но сега съм сигурен, че призракът не е бил само измама на сетивата, а част от събитията. Hека Старейшината и Съветът разтълкуват всичко това, вие с брат Раад се постарайте поне един от вас да се върне жив, за да го предаде. Задава се нещо необичайно и се оказва, че аз съм свързан по някакъв начин с него. Няма го учителят Санг да ме посъветва, трябва да решавам сам как да постъпя. Надявам се, че съм избрал правилния път. Погледни, братко Чен, това е обицата, която взех от този Синд, а това е мое. Чакам думите ти да осветлят мрака, в който се намирам.

Кристалограмата беше инкрустирана върху малко парче камък с подобна форма и големина на това, което висеше на шията на Ишанг. Когато той ги приближи едно до друго, неравно насечените крайща на ръбовете им съвпаднаха плътно и се видя ясно, че първоначално това е било едно парче скала, разделено впоследствие на две приблизително еднакви части.

— Невежата, с когото си принуден да общуваш, едва ли може да ти даде съвет. Нека Нитара бди над теб, старши братко — каза Чен, след като огледа камъните. — Изглежда това е пътят на дълга ти.

— Не знам откъде да започна, но Раван особено държеше да контролира излитането на „Хаврия“ и мисля да отида там. Пази се, братко Чен, и предай това, което ти поръчах, не позволявайте нищо да ви спре. Бързайте с брат Раад и Великата да е с вас!

Ишанг излетя навън, като остави Чен втренчен в една точка.