Звездата Аиел

20

— Положението е следното — обяви Марзак след закуска. — Днес започва третият ден и равносметката е сравнително добра за нас. Убити са двама техни и един наш воин, ние имаме и един леко ранен. Той трудно движи рамото си, но общо взето се чувства добре. Фейсал е на ход, разполага с Ахорн на добра позиция и мисля, че ще го използва, за да довърши ранения. Ще бъде предостатъчно за нашия човек, ако успее да го рани, преди да умре.

— Не мисля така — обади се Синд. — Ако аз бях Белият крал, нямаше да пилея силите на Ахорн, а щях да нападна направо Хайат. Погледнете на схемата, той е в бойния му обсег.

— Едва ли ще се изхаби при двубой с човек, който използва само едната си ръка. Ще нападне воина! — настоя Марзак.

Прекъсна ги съобщението от контролната кула. След удара на гонга прозвуча гласът на Централния наблюдател:

— Ход на Бялата армия — Офицер на квадрат Луна/5, секторът е зает от Офицер на Черната армия. Следва двубой — Ахорн срещу Хайат, оръжие — бластери. Заемете местата си след един кръг. Персоналните контролер-индикатори ще бъдат прегледани за изправност на изхода от сградата.

Синд изгледа Марзак, който сви рамене. Докато оправяше бойното си облекло, управителят се шегуваше и изглеждаше спокоен. Трирл му помагаше да нагласи предпазните кори на краката си, после провери щита и оръжието му.

— Ако не бяха пръчиците ти, щях да се уплаша — обърна се към него Хайат. — Жалко, че предсказанието не беше довършено, но щом ми предстои да премеря сили с Грагард, значи вече ще съм елиминирал този пуяк. Съдбата си знае работата.

— Сигурен съм в това — джорхът го потупа окуражително по гърба, но вървеше по-тромаво от друг път и накуцването му личеше.

Когато всички заеха определените им квадрати, силовите прегради се вдигнаха и ги изолираха един от друг. Ъглите на сектора, в който щеше да се проведе двубоят, бяха маркирани със светлинни стълбове, отблясъците от тях придаваха на двамата мъже вътре призрачен вид. Наблюдателите се скупчиха зад сигурното прикритие на преградата, а роптерите свиха обръча си и се спуснаха ниско. След сигнала за начало Хайат и Ахорн се раздвижиха и започнаха да обикалят на прилична дистанция помежду си. Те се разучаваха в очакване някой от тях да направи грешка и да разкрие слабите места в защитата си. Правилата забраняваха докосването на противника, така игнорираха разликата във физическите сили, като даваха предимство на бързината, издръжливостта и точната стрелба. Ахорн беше опитен и бърз, но Хайат не му отстъпваше, затова напрежението нарасна. Двамата бяха отбили по няколко предпазливи проучващи изстрела и постепенно увеличиха темпото.

— Хайат ще победи — Тарасу беше стиснала ръцете си така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Трирл не може да го излъже в такъв момент.

Синд виждаше тревогата й, но за съжаление не можеше да каже нищо хубаво.

— Трирл излъга, защото мисли, че Хайат ще умре.

— Какво говориш? — обърна се тя към него с негодувание.

— Не разбирам от предсказания, но изглежда това вещаеше нещо лошо и джорхът не му каза истината, за да го успокои или с друга цел. Надявам се да съм сгрешил.

Силен вик прекъсна разговора им и ги накара да погледнат към биещите се. Превит одве, отпуснал щита надолу и напълно открит, Хайат притискаше корема си, а върху дрехите му разцъфтя кърваво петно. Гривната светеше в плътно оранжево, което означаваше боеспособност III степен със средно тежка рана и наблюдателите спокойно гледаха отстрани, без да се намесват. Ахорн стреля отново и изби бластера от ръката на управителя. Хайат се олюля, когато се наведе да го вземе, но успя да се закрепи на крака.

— Тарасу! — повика я Синд.

Наложи се да извика няколко пъти, докато я накара да се обърне.

— По-добре не гледай повече, той е обречен. Ахорн го е улучил точно където трябва и ще си играе с него отсега нататък. Хайат не е тежко ранен според критериите на индикатора в гривната, който му е впръскал еднократната си доза обезболяващи и тонизиращи вещества. Затова се държи все още прав.

— Не вярвам — тя поклати глава. — Защо не го убие направо?

— Бластерът на Хайат вече няма никаква точност, макар и да не личи отстрани. Ахорн иска да го използва, за да демонстрира майсторството си. Не се подлага на риск и само ще симулира двубой. Хайат ще живее още доста време, като постепенно отпада. Дано поне го довърши, преди медикаментите да престанат да му въздействат, но се съмнявам да се лиши от това удоволствие, а и на зрителите ще допадне.

— Това е гадно! Мислиш, че няма никакъв шанс ли?

— Не.

— Бих предпочела да си тръгна, ако можех — каза тя.

— Знам, и аз бих искал, но сме принудени да стоим тук — кимна Синд, а Тарасу седна в далечния ъгъл, обърната с гръб.

Управителят видимо отслабваше и беше ясно, че вече започва да усеща болките. След него оставаше диря от кървави капки, движеше щита си бавно и на Ахорн ставаше все по-трудно да се преструва, че не може да го улучи. Ако досега Хайат не беше разбрал какво става, вече беше наясно. Той застана неподвижно за миг и се подвоуми, но присвилият го нов пристъп му даде решителност. Отпусна съвсем щита и допря бластера до слепоочието си. Последната част от движението направи, все едно че ръката му беше пълна с олово. Следящият го от контролния пулт разбра целта му и задейства гривната, за да го възпре, но закъсня. Колкото и голяма да беше разсейката на лъча от повредения бластер, на толкова близко разстояние това нямаше значение и с крива усмивка Хайат се повали настрани. Синд не можеше да види добре, но разбра по нахлулите наблюдатели, предшествани от изгасналите ъглови стълбове, че той не е жив. Ахорн изпревари всички и се наведе над него. Когато се изправи, беше разочарован и ядосан.

— Свърши ли вече? — попита Тарасу.

— Да.

Тежки стъпки отзад показаха, че Трирл се приближава.

— Елате с мен — проговори джорхът. — Имам да ви кажа нещо, което непременно трябва да чуете.

Момичето го последва с несигурни крачки. Синд би я подкрепил, но чувстваше, че намесата му няма да бъде посрещната с благодарност, а щеше да разруши остатъците от самообладанието й.

— Не знам дали ще разбереш — каза Трирл на Тарасу, след като се покатери в нишата си, — но се опитай просто да ми повярваш. Дървото на съдбата на всеки човек или джорх има много разклонения, които се преплитат със съдбите на другите. На нашия вид е дадено да съзираме част от тях понякога, докато повечето от вас, хората, ги следват сляпо. Това няма голямо значение, защото предначертаното не може да се избегне, дори да го знаеш. Може да се отложи за някакъв период, но в крайна сметка събитията се нареждат сами по подобен начин и анулират вмешателствата. Това, което стана днес, беше предопределено — измърмори той по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— И така да е, не виждам нищо утешително — отговори Тарасу.

— Не съм обяснил главното — Дървото не е само едно. В друга реалност Хайат доживява дълбока старост, заобиколен от потомците си. Аргам не е крал на Ромиа и ти не си идвала тук въобще. Има безброй варианти, някои съвсем странни, и аз не съм наясно с повечето.

Момичето го погледна и сбърчи челото си.

— Искаш да кажеш, че точно този живот е само един от многото възможни варианти на действителността?

— Да. За съжаление тук и сега изгубих добър приятел, ти също, но в други линии на съдбата не е така. Помага ли ти да се успокоиш, след като научи това?

— Донякъде, но продължавам да мисля, че тази реалност, в която живея аз досега, без да виждам останалите като теб, не ми харесва и не е от най-добрите.

— Няма добри и лоши, от гледна точка на цялото всички са равностойни.

— И не може да се промени нищо? — попита Тарасу замислена.

— Аз само наблюдавам. Не притежавам мъдростта да разбирам всичко видяно, но знам някои неща със сигурност, а други предполагам. Ако се въздейства на един вариант, това неминуемо се отразява на останалите. Измененията обикновено се самокоригират и постепенно затихват, докато се получат състояния, идентични на изходните. Уязвими са само някои главни пресечни точки на реалностите, зад които не може да се проникне. Не е ясно какво би станало, но аз не съм се опитвал да променям нещо. Ние не тъчем нишката на живота си, затова като че ли е по-добре само да я следваме — уморено каза джорхът.

— Мога ли да поговоря с теб насаме? — намеси се Синд доста грубо и изчака момичето да си тръгне.

— Правиш грешка, ако смяташ, че трябва да я държиш настрана от мислите и делата си — каза Трирл. — Ще се намеся в хода на събитията, като ти кажа, че независимо какви планове имаш, бъдещето ти е свързано с това на Тарасу. Добре би било отсега да го имаш предвид.

— От известно време се опитвам да открия силата, която се разпорежда с мен и ме подхвърля насам-натам — твърдо каза Синд, пренебрегнал последните му думи. — Ти ми изглеждаш подходящ да си този, който дърпа конците. Трябва да знаеш, че няма да се поддам на измислиците ти за дървета, съдби и реалности, с които залъгваш нея. Решил съм да разбера твоята цел и да ти попреча, колкото мога.

— Грешиш — Трирл го наблюдаваше изпитателно. — Предполагам какво имаш предвид и те уверявам, че нямам нищо общо, но думите ми едва ли имат тежест, щом не ми вярваш. Наближава една особена пресечна точка от тези, за които говорих, и ти си повлечен във вихъра на събитията, свързани с нея. Какво ще стане след това не се знае, но направеното от теб вероятно ще се отрази навсякъде по разклоненията и ще промени безброй съдби, най-вече на заобикалящите те. Изправил си се срещу нещо, което разумът трудно може да обхване — твоят, както и моят, но аз поне го съзирам смътно. Ще имаш нужда от помощ и аз съм на твоя страна, ако приемеш скромните ми сили. Помисли спокойно върху това.

— Ще се убедя, когато разбера за какво говориш. Ако знаеш нещо и искаш да ми помогнеш, кажи го!

— Виждам далечното бъдеще мъгляво и знам, че едва ли ще има резултат от усилията да науча подробностите. Ще разбереш сам, когато настъпи времето за това, не изпреварвай събитията. Хората имат интуиция, макар и закърняла от неупотреба, допитай се до нея.

— Против всякаква логика започвам да ти вярвам — колебливо каза Синд. — От твоя страна не усещам заплаха, но тя е тук, наблизо. Питам се, мога ли да се доверя на неопределения си вътрешен усет и да пренебрегна разума?

— Не само можеш, но и ще ти се наложи да го правиш. Приеми усета си така, както приемаш зрението и слуха. Не чувстваш ли нещо по-особено, откакто си тук? Не ти ли е необходима минимална енергия в сравнение с преди?

— Знаеш прекалено много за мен и всички нас. Ще ти отговоря, че си прав. Значи и за това не си ти причина?

— Не — тежко каза Трирл. — Нямам нищо общо. Сега съм донякъде разстроен, въпреки че се постарах да не го покажа. Нуждая се от спокойствие и се надявам, че ме разбираш.

— Извинявай, отивам си вече — Синд тръгна замислен към изхода.

Отказа се от вечеря и си легна направо. Не искаше да вижда нито изпадналия в ужас от загубата на Офицера си Марзак, нито когото и да било друг.

Тарасу беше станала много рано и когато се събраха на масата, тя вече привършваше закуската си.

— Искам да се бия с Ахорн — обърна се тя към киселия Марзак.

Торбичките под очите му и тъмните кръгове около тях говореха, че и той не беше спал много тази нощ.

— В никакъв случай няма да позволя да се уреждат лични сметки в ущърб на стратегията — тросна се той и разтърка челото си. — Ахорн е невредим и те превъзхожда. Не бива да губим хора напразно.

— Не искам позволение, защото не решаваш ти!

— Сигурно не си забравила, че аз притежавам право на два гласа в този съвет и имам последната дума при равен брой гласове. Ще спазим процедурата, щом настояваш, но май няма смисъл.

За голямо разочарование на Тарасу, джорхите и Синд не я подкрепиха. Сърдита и намръщена, тя изобщо не взе участие в обсъждането на следващия ход. Гласуваха преместването на Трирл в позиция за нападение. Нейното мнение не се отрази на резултата и Марзак съобщи решението на Централния наблюдател. Предиобедът премина в тактически ходове от двете страни, а накрая джорхът нападна Ахорн. Схватката продължи до края на деня, въпреки че виещият се над противника си Трирл изглеждаше страховит пред човека долу. Ахорн се предпазваше умело от огнените струи с пет пъти по-големия от обикновено щит, сякаш се беше родил с него. Тарасу призна пред себе си, че самата тя едва ли щеше да се справи. Дори Трирл, като че ли се умори да размахва мощните си крила и все по-често слизаше да си почине. На земята беше тромав, но тъй като точките, в които можеше да бъде засегнат, бяха лоша мишена, при сигнала за край нямаше победител. Джорхът не изглеждаше особено притеснен от това, когато Синд и Тарасу, разкаяла се за глупавото си държание, го посетиха.

— Вече ми се струва, че ще ти е трудно да победиш — не скри Синд мислите си. — Притесних се за теб, а и не само аз.

— Пропусна да споменеш, че той ме улучи в предната лапа — Трирл я протегна напред, за да покаже олющените люспи до сгъвката и засъхналата кафявозелена струйка.

— Не съм забелязал, иначе съвсем щях да се разтревожа. Боли ли те много?

— Рецепторите за болка при нас са така устроени, че скоростта, с която се придвижват импулсите към мозъка, е различна в зависимост от тежестта на поражението. При тази сила на кръвоизлива, той е овладян. Ще ме заболи най-вероятно, когато съм на път за в къщи и то слабо. Тогава ще му мисля — доволно каза Трирл. — Момче, включи холовизора да видим как вървят облозите!

— Интересуват те такива неща, след като вчера изгуби един от приятелите си, ранен си, а утре те чака решително сражение? — възмути се Тарасу.

— Нали ти обясних алтернативните реалности. Когато се опитвам да погледна в тях и с мисълта си пребивавам там, аз виждам Хайат жив и здрав. Дори понякога се срещам и беседвам с неговите аналози, там където присъствуват и моите, естествено. Ти не можеш да направиш това и разбирам донякъде тъгата ти, но не съм в състояние да я споделя напълно. Колкото до сражението, то не ме вълнува, трябва да внимавам само да не получа няколко такива рани, след което ще се наложи да напусна Играта. И естествено, Ахорн да не ме улучи в някой жизненоважен център. Кокорл, има ли нещо ново при залаганията?

— Вече са две към едно в полза на Ахорн, чичо!

— Да знаете, че малко кръв върши чудеса. Вие не сте я забелязали, но зрителите са видели. Ще направя добър удар.

— Ти си заложил пари за себе си? — ахна момичето.

— Че за кой друг? Всичко, което успях да събера — каза Трирл. — Нямате представа колко средства са нужни, за да се поддържа прилично домакинство на Шуист — планетата, на която живея. Трябва да подменя платинените дървета за отдих, старите съвсем са се износили. Винаги, когато поканя повече гости и накацат по тях, треперя да не рухнат. Ковачът, който ми прави официалните дрехи от фини метални брънки, краде от материала, който му давам, и освен това взема двойно по-скъпо от готовото облекло.

— Люспите не са ли ти достатъчни, изглеждат ми здрави и красиви? — огледа го Синд.

— Не мога да ходя полугол, както тук, или да нахлузвам каквато вехтория ми попадне. Общественото положение задължава да се обличаш подобаващо, никой не те пита дали си обеднял, или не.

— Не забелязвам да се нуждаеш кой знае колко от обличане — отбеляза Синд и се взря в тънката като паяжина мрежа, почти невидима сред люспите, която ги покриваше тук-там.

— Това е, защото разсъждаваш като човек, погледни по-широко на въпроса — каза Трирл. — Освен това разноцветно обагрените огнени струи се задържаха на мода и само минералните оцветители за тях ще погълнат маса пари. А трябва да подпомагам и безчет обеднели роднини. В Турнира участвам, както виждаш, далеч не от любов към кървавите битки. Трябва също така да опазвам в тайна пътуванията си до населените с хора области, защото нарушавам няколко закона. Пуснал съм слух, че отскачам до планета родово владение с богати рудни залежи и поддържам лъжата с доста подкупи.

— Влизам ти в положението — каза Синд, който за броени минути събра повече информация за джорхите от наличната в библиотеките. — Надявам се, не мислиш само за пари?

— На Шуист съм известен като мечтател — скромно отговори джорхът. — Взех Кокорл, за да свали издръжката на семейството си от плещите ми и да се занимава с грубите финансови въпроси, но се оказа че и той е непрактичен идеалист като мен. Какво е положението ни, племеннико?

— След като победиш утре, ще имаме около 453 986 ромийски фарга при това ниво на залозите.

— Сам виждаш, какви пари са това? Никакви — заключи Трирл.

— Просто не смея вече да си представя алчен джорх без идеали — саркастично подметна Синд.

— Не ти и трябва, повярвай ми!

— Доколкото разбирам, ти си толкова сигурен в победата си, че се занимаваш с изчисления на парите, които ще получиш? — не се успокояваше Тарасу.

— Сигурен съм толкова, колкото и че ще изгрее това мижаво, студено кълбо, което тук наричат слънце. Да знаете какви слънца съм виждал при пътуванията ми! На Шуист е само едно наистина, но затова пък блясъкът му е несравним, а топлината…

— Извинявай, но ме интересува повече друго — прекъсна го Тарасу. — Нарочно ли се остави да те рани Ахорн?

— Разбира се. Тази малка дупчица е абсолютно нищожна, а ми донесе голяма полза. Кръвта се съсири веднага и ме е яд само, че се орониха няколко люспи, но ще пораснат отново. Човекът Ахорн е бърз, обаче прекалено самоуверен, затова прави грешки. Неопитните хора са предпазливи и ме притесняват повече — те ме изморяват, изнервят и ставам уязвим. Имай го предвид, ако се наложи да излезеш срещу Грагард или другия дракон, а аз ще се постарая това да не ти се случи. Господин Канти и Хайат ще ме подкрепят, защото също са твои приятели.

— Благодаря за загрижеността — каза момичето трогнато.

— Чичо, вече е три към едно! — извика Кокорл.

— Прекрасен повод да ви почерпя, стига сме говорили за неприятни неща — приключи сияещ Трирл и заситни към масичката с напитките.