Звездата Аиел

37

— Ще дойда с вас в Лагахранг — каза Азман. — Тържеството довечера е специално, Шигацу-Наи се готви усилено още от сутринта.

Клекнал до огнището си, шаманът бъркаше вдигащата мехури течност, която вреше в голямо глинено гърне, и припяваше монотонно под носа си.

— В тази помия сложи всичко, което имаше под ръка — обади се Тарасу. — Сигурно е чиста отрова.

— Защо мислиш така? В тези гърнета съхраняват напитките за празненствата си. Довечера всички ще пият от това, а вероятно ще предложат и на нас.

— Аз не бих се докоснала до тази течност. Шигацу нито веднъж не я опита на вкус, докато я вареше. Наблюдавах го.

— Ти и без това няма да идваш — погледна я Синд, но ако беше очаквал бурна съпротива, остана излъган.

— Ясно ми е, че съм най-ненужният човек тук и ще стоя в кораба непрестанно, говорех по принцип.

— Не съм имал предвид това — каза Синд. — Аз също съм излишен, спокойно могат да отидат само Кокорл и Азман, но понеже туземците ме видяха вчера, решихме, че не е зле да бъда и аз. Двамата заедно ще сондират шамана, той е стигал до входа на пещерата и не е безнадеждно умопомрачен като Кхаримату.

— Отварата на Шигацу сигурно е силен наркотик в най-добрия случай. Какво ще правите, ако туземците настоят да го опитате и отказът ги обиди? — попита момичето.

— Няма да отказваме — отговори Азман. — Hали искаме да разберем всичко. Преди да тръгнем, ще се подложим на пълна антидотна профилактика в лабораторията и ще вземем портативния анализатор, за да изследваме това, което ни предложат.

— Тази профилактика, предполагам, е ефикасна само срещу някои вещества, които са ви известни — обади се Кокорл. — И не е изпробвана върху джорхи.

— Едва ли някой ще тръгне да предлага наркотични напитки на кидекото ми — успокои го Синд.

— Тогава с радост ще изтърпя тормоза, който ме очаква тази вечер — доволен каза Кокорл.

— Трябва да имате непрекъсната връзка с мен — обади се Тарасу, — а аз се нуждая от тонизиращи лекарства, за да издържа без сън, докато се върнете.

Синд й донесе няколко хапчета и тръгнаха за селището. Посрещнаха ги радушно, но жителите на Лагахранг бяха прекомерно възбудени и в поведението им се чувстваше напрежение. Ичияси ги покани да седнат на верандата при него и сановниците му и когато всички се разположиха на рогозките, той вдигна тлъстите си ръце в знак, че празникът започва. Няколко души заудряха неистово по музикалните си инструменти от обработена животинска кожа, опъната върху гърнета. На утъпканото пространство в центъра на площада изскочиха воините и започнаха да показват силата и уменията си, следвайки бесния ритъм на музикантите. Въодушевената тълпа ги подкрепяше с одобрителни възгласи, а жените започнаха да разнасят големи делви между седящите. Нощта отдавна беше настъпила, когато воините свършиха демонстрациите си с показно сражение. Шортак беше отличен като по-добрият водач на бойна група и виковете на изпадналите в транс участници и зрители станаха неистови.

Кхаримату го нямаше, но Шигацу-Наи беше централна фигура на празника. Сега той танцуваше в средата на кръга с прясно намазани окървавени рога на главата, тракащи нанизи на китките и глезените и ярко изрисувани злокобни фигури по лицето, открояващи го дори сред нашарените бойци. Като се въртеше все по-бързо и надаваше ужасяващи крясъци, той падна на земята и започна да се търкаля, а тялото му се тресеше, обхванато от спазми. Всички млъкнаха, воините замръзнаха по местата си с лъснали от пот тела. Шигацу притихна и се изправи полека, оглеждайки хората около себе си. Започна да обикаля между тях, прокрадваше се дебнешком с протегнати напред възлести пръсти като ноктите на граблива птица. Спираше ту до един, ту до друг воин и се вглеждаше в лицето му, а този, пред когото беше застанал, започваше да трепери.

— Какво прави? — тихо попита Синд.

Той и Азман бяха изпили по няколко купи от питието, чийто анализ показа голямо съдържание на алкохол и примес на слаб растителен опиат. Благодарение на неутрализиращата смес, инжектирана в кръвта им, оставаха единствените трезви зрители, освен групичка съвсем малки деца. Те наблюдаваха зрелището иззад една колиба, заедно с Кокорл, легнал пред купчина сочна трева, която му бяха дали за вечеря. Някои от тях се бяха покатерили на гърба му, за да виждат по-добре.

— Сега ще посочи жертвата, избрана от злите духове — отговори Азман.

Шигацу тръгна към седналите встрани жени, които наскачаха и се разбягаха. Воините стоически останаха по местата си, но се чуваше как тракат зъбите на най-близкия от тях. Луната се показа иззад планинския връх и при вида й от туземците се изтръгна жаловито многогласно стенание. Шаманът трепна и стесни кръговете на обиколките си около Варан и застаналия близо до него воин, в който под боята и перата разпознаха Ториаи — годеникът на Хирани. Шигацу сякаш се поколеба, после ръката му се стрелна и се впи в рамото на Ториаи. Мощен рев на изненада и облекчение разтърси жителите на Лагахранг. Магьосникът го пусна и се отправи към верандата на вожда, където застана с лице към тълпата. Младежът падна на колене и закри лицето си с ръце. Всички се отдръпнаха от него и го оставиха сам, а ревът премина във вой.

— Те избраха най-достойния между нас! — извика Шигацу.

— Ай-ай, на-ай-достоойния — виеше тълпата.

— Той ще ги умилостиви и ще ни спаси до следващия Празник на тъмнината!

— Ай-ай на тъмнина-ата — отговаряше задгробният хор.

Косата на Синд настръхна и той се огледа. Азман вече го нямаше до него, а Кокорл стоеше недалеч с раззината муцуна и лунната светлина посребряваше зъбите му. Беше престанал да поддържа фантомния си образ и уплашените деца бягаха от него с писъци, но гласовете им се губеха във всеобщата врява.

— О, Кайя, духове на мрака, приемете нашия дар и позволете на нас, останалите, да се радваме на слънцето! — крещеше шаманът.

— Ай-ай на слъ-ънцето — воплите станаха сърцераздирателни.

От другата му страна се чу шум и Синд видя припадналата Хирани. Тя лежеше на прага на колибата, а разплисканият съд, който беше държала, се търкаляше до нея.

— Ние идваме и водим това, което искате!

— Ай-ай кое-ето и-искате — проплакаха туземците и започнаха да се раздвижват.

От колибата си излезе Кхаримату и тръгна по виещата се пътечка към склона на планината. Шигацу-Наи вървеше след него, като продължаваше да издава крясъци, повтаряни от останалите. За изненада на Синд, първи го последваха Азман и Кокорл, на чиято необичайност никой от възрастните не обърна внимание. С плач и стенания всички поеха към планината. Синд извика няколко пъти, но ведът и джорхът продължаваха да вървят.

— Не отговарят и на мен — обади се треперещият глас на Тарасу от микрофона на ухото му. — Ти добре ли си?

— Да, не знам какво им стана. Не е от питието, защото Кокорл не го е опитвал, а аз пих и нищо ми няма. Каквото и да е, изглежда има ефект само върху притежаващите телепатични способности. Тръгвам след тях, не мога да ги оставя.

— Недей! — извика момичето. — Измисли как да ги спрем, преди да са стигнали пещерата.

— Мога да взема катера, но нямам сили да вкарам и двамата вътре. Мисля, че няма да искат да дойдат и ще трябва да ги приберем насила — Синд затича към мястото, където бяха оставили катера.

— По-добре първо ела в кораба за мен, но и с моя помощ едва ли ще успееш. Какво да правим? — паниката й се засилваше.

Страхът постепенно завладяваше и него, като му пречеше да разсъждава.

— Ще събудим убиеца, няма друг начин — каза той.

— Кого?

— Воинът-хорай от медицинския сектор — Синд се задъхваше от бързия бяг, но вече беше съвсем близо. — Иди там, а аз ще ти казвам какво да правиш. Докато дойда, той трябва да е на крака.

Следвайки инструкциите му, момичето отвори похлупака на стационарния корпус и се зае да извади Ишанг от стазисното му състояние. Синд се хвърли в катера и форсира двигателите му, отсичайки върховете на близките дървета при стремителното си излитане.

— Синд, има новини за теб — обади се Тарасу, в гласа й звучаха странни нотки. — Той ще ти ги каже сам.

— В селектора… има… подменен чип… Истинският… е… у мен… — чу се пресекливо хриптене, накъсано от дълги паузи.

— В момента това няма значение, първо трябва да спасим Кокорл и Азман. След секунди съм при вас. Тарасу, дай на хорая лекарствата, които бяхме приготвили за Кокорл!

Синд хапеше устни от нетърпение и въздъхна, когато забеляза силуета на „Хаврия“ в далечината. Процесията на туземците се виждаше като ивица малки черни точици, преполовили голия планински склон. Той осъществи връзка с летящата сонда и картината, която получи, го смрази. Тълпата беше спряла до първия гребен от зъбери и само няколко фигури продължаваха нагоре. Кокорл се различаваше ясно сред хората, Кхаримату вървеше най-отпред с отмерена крачка на робот, зад него стърчеше рогатата шапка на Щигацу-Наи, а срещу тях пещерата зееше като тъмна, ненаситна паст.