Звездата Аиел

69

— Е, Нрикал, ще се разбираме ли с теб?

Корабът на джорхите пътуваше към техните земи. Детето беше внимателно увито и нагласено в едно от креслата. Сега то погледна надвесеното над него странно същество и се усмихна на нещо зад гърба му.

— Щом не плачеш, значи всичко е наред — Кокорл натъпка устата му с каша.

— Братовчеде, сигурен ли си, че човешките деца одобряват месото и плодовете, особено щом нямат зъби?

— Родителите му ги ядяха, а пък и аз съм ги сдъвкал добре, преди да му ги дам. Доволен ли си от храната, Нрикал? — Кокорл се наведе над него и го повдигна. — Ще бъдеш много грозен, ако си останеш все така беззъб, но поне нямаш растителност по главата и тялото. Опасявам се обаче, че ще ти поникне някога.

Детето изгука и протегна ръка към муцуната му.

— Избягвай да ме дърпаш за езика, когато разговарям с теб! — смъмри го Кокорл. — Не е прилично. Май ще ми създадеш много неприятности, човешки потомък.

Нрикал примигна в знак на съгласие и му бръкна в очите. Вече се намираха в граничните сектори на Империята и на екраните се появяваха последните планети от нея.

— Ние и хората сме единствените обитаващи тази реалност — каза Йеллагр. — Дали Ери, Орангх и другите идват и при нас?

— Правило триста четиридесет и седмо гласи, че не трябва дори да ми споменаваш неприятни неща на гладно.

— Да донеса ли вечерята?

— Това е най-смисленото ти изказване, откакто наближихме дома си. Като се върнеш, ще ти обясня триста четиридесет и осмо правило, което ми хрумна току-що.

Корабът продължи пътя си към Састошс, която вече се превръщаше в забележима точица между останалите звезди пред тях.