Звездата Аиел

65

Тарасу стоеше до обелиска в светилището на Каскот, но сега беше нощ и над нея блестяха звездите. Две тъмни фигури се появиха на вратата и колебливо се запромъкваха покрай стените.

— Това са „вампири“, но няма да посмеят да те доближат — прозвуча в главата й.

Тя подскочи и се огледа. Беше съвсем сама, ако не броеше прокрадващите се в мрака същества. Впрочем, те бяха спрели и по всичко личеше, че се готвят да се измъкнат обратно навън. Имаше неприятното усещане, че зад гърба й има нещо, неуловимо за зрението, което ловко се изплъзва при опитите й да го обхване с поглед, като оставя след себе си само трептящи призрачни контури и чувството за всепроникващо присъствие. Погледът й попадна на обелиска и тя се втренчи в него с подозрение.

— Кой говори с мен, ти ли? — попита колебливо.

Странните знаци и рисунки тайнствено блещукаха в черния мрамор.

— Аз, Пазителят на Аийел — обади се гласът.

Тарасу погледна камъка в дланта си. Беше се затоплил, но изглеждаше както обикновено.

— Как дойдох тук и защо? — попита тя.

— Искаш ли да спреш съществата, вселили се в телата на хората?

— Ще бъде добре, но дали ще мога?

— Разбира се, имаш силата да го направиш. Те те избягват, защото съприкосновението с теб ги отпраща в техния свят.

— Трябва да ги търся един по един из цялата планета, така ли? — продължи Тарасу налудничавия си разговор с топлото парче скала, което държеше.

— Не е нужно, използвай силите си и събери всички в себе си. После ги изхвърли там, откъдето са дошли.

Тарасу се опита да последва съвета му и установи, че наистина усеща разпръснатите на Каскот чужди същества. Те се съпротивляваха панически, когато ги издърпваше към себе си, но не можеха да й се противопоставят. Струваше й се, че се превръща в огромно хранилище, откъдето затворените съзнания на Кайя се опитваха да се отскубнат. Вече виждаше смътно къде се намира мястото, откъдето бяха влезли тук. Когато никой от тях не остана на свобода, тя изтласка всички в лилавия правоъгълник, бележещ границата със света им. Яростно борещите се Кайя изчезнаха в него, а лилавият отвор постепенно се сви и изчезна. Мощта, която чувстваше, че притежава, й доставяше неизмеримо удоволствие.

— Просто не вярвам, че направих всичко това — каза тя. — Тях вече ги няма, нали?

— Това беше само началото, но ти видя какво представлява Силата, която ти дадох. Каскот е само едно от местата, където те са нахлули.

— А сега?

— Сега имаш избор. Ти свърши достатъчно и ако пожелаеш, може да си отидеш, не от Каскот, а от Сабха. Ще се върнеш на Хонстел и ще изживееш нормалния си живот там, така както искаш. Ще забравиш всичко случило се и ще останеш обикновено човешко същество.

— Не искам да загубя Силата, да забравя всичко и да изоставя останалите.

— Те ще се справят и без теб. Виж сама какво ще стане.

Тарасу видя и замълча. Е, тази причина отпадна, тя не беше истинската.

— Не мога да се върна към предишното си съществуване, след всичко което преживях — призна си Тарасу. — Силата, която имах, е нещо несравнимо, не искам да бъда обикновен човек.

Съзнанието й се замъгли, тя усети огромна пустота и загуба, а после видя лицето на Синд.

— Какъв човек и сила бълнуваш, Тарасу? Ти си при нас в пещерата. — той и Ишанг я държаха от двете страни.

— И вие ли имахте разни странни сънища? — попита тя, след като огледа тунела, в който се намираха.

— Точно разисквахме дали не са истина, докато чакахме теб и Азман — каза Ишанг.

— Изобщо не забелязах отсъствието му. Къде е той?

— Никой не може да каже — отговори Синд. — Предполагам само, че не му е особено лесно.

Азман наистина се беше пренесъл отново в своя кошмар.

— Погледни ме! Не се крий, а излез и поискай онова, за което си дошъл. Може да не получиш друг шанс — дълбаеше гласът в мозъка му. — Да не би и сега да те е страх?

Въпреки пропастта от преживени години и натрупан опит, лежащи между детето Тарик и ведът Азман, ужасът си бе останал непроменен и като че ли нарастнал. Още по-трудно му се струваше да го преодолее, но сега чувстваше, че е длъжен да го направи по не съвсем ясни причини, определящи по-нататъшното му битие. Той измъкна съзнанието си, въпреки протестите му, от потайните дълбини на мозъка и го изправи срещу унищожителната заплаха.

— Няма да отстъпя пред страха си! — Азман свали и последните защитни прегради срещу невъобразимия ужас.

Нищо особено не последва, всички негови сетива възприемаха Изпепеляващия като танцуваща зеленикава ивица дим.

— Така вече може да общуваме, както трябва. Кой си ти и какво искаш от мен? — попита димното образувание.

— Аз съм Азман, вед шеста степен и дойдох, за да… — докато оформяше тази мисъл, той усети, че нещо не е наред, друго се очакваше от него.

— Неправилен отговор — ивицата се разшири, изду и заблестя по-ярко. — Нетрайната, временна форма Азман няма право да иска нищо от мен. Трябваше да изчака отреденото й време, за да се яви тук. Махни се или опитай за последен път.

— Аз… — положението се влошаваше неудържимо.

Не можеше да измисли нищо, а Изпепеляващият губеше приглушените си очертания и възвръщаше предишния си блясък. Страхът наново протягаше лепкавите си пипала, за да го сграбчи.

— Пак ли ще избягаш?

— Този път не, каквото и да стане с мен!

Азман се чувстваше ослепял, оглушен, съзнанието му всеки миг щеше да се пръсне на части и изгори, но знаеше, че не трябва да отстъпва. Около него изведнъж притъмня, лежеше на нещо твърдо. Отгоре се бяха надвесили Тарасу, Синд и Ишанг. Бяха в някакво слабо осветено място, което облекчаваше изстрадалото му зрение.

— Като че ли стигнахме вече до седми кръг — каза Синд. — Факт е, че сме вътре в планината. Добре ли си?

— Много повече, отколкото можеше да бъда.

Азман опипа тялото си, за да се увери, че е невредим.

— А сега накъде? — Ишанг надничаше в разклоненията и ги разглеждаше. — Изглеждат ми еднакви, това е някакъв идиотски лабиринт.

— Не знам какво сте изпитали вие, преди да се озовете тук, но аз се чувствам смлян — изпъшка Азман.

— Дали не трябва да погледнеш книгата? — обърна се към него Синд.

— Толкова съм изтощен, че съвсем забравих за нея — Азман дръпна висящата на гърба му платнена торба и зарови вътре разтревожен. — Тук е, за щастие.

— Имаш ли сили да четеш?

— Ще намеря. — Азман се изправи полека, опря стабилно гърба си о стената на тунела и запрелиства страниците. — Ето го новият текст, но е абсолютно неразбираем с изключение на първия пасаж.

„Аийел ще се съедини отново в пълния си блясък.“

— Трябва да съберем частите от Звездата — Синд протегна напред ръката си с обицата.

Ишанг също свали от шията си медальона. Когато Азман и Тарасу прибавиха и своите каменни късове, всички парчета сякаш станаха едно цяло. Четиримата се разтрепераха от обгърналите ги енергийни вихри. Дрехите им пращяха и пукаха, тунелът се разширяваше в безкрайността, така че стените му вече едва се съзираха в далечината. Подът вибрираше слабо, а светлината започна да намалява.

— По-бързо чети нататък! — от косата на Ишанг изскачаха искри.

„Близо е мигът Ураупш да се превърне в Шаяна и разума да съхрани духът му безтелесен. На Окшаел е отредено огньовете отново да запали, да възвърне първичната си раздвоена същност и Ахматаип да бъде. Шакраан със цялата си мощ и сила да им проправи пътя с отредената му част от триединно Време, което за него и за всички носи името…“

— Какво име, Азман, повтори го! — това беше Синд.

Последното, което възприе Тарасу, беше ведът, клюмнал върху „Саттвадхара“ и приведеният над него Синд, който го разтърсваше. В следващия момент тя вече гледаше от огромна височина човешката тълпа, събрала се там, където би трябвало да се намират краката й. Хората изглеждаха дребни като насекоми, щураха се насам-натам и пееха монотонна екзалтирана песен. Мелодията беше проста, състоеше се от няколко тона, но звучеше злокобно под акомпанимента на пронизително пищящи флейти и глух отмерен тътен на барабан. Върху богато украсени тронове, висящи във въздуха върху пухкав бял облак, седяха две неподвижни фигури.

От време на време се чуваха писъци и някой се приближаваше, за да положи грижливо носен предмет, вероятно своя дар, върху пламтяща клада. Димът от жертвеника се издигаше нагоре и стигаше до ноздрите на Тарасу. Замайваше я и дразнеше обонянието й, но същевременно беше неописуемо приятен. Дарителите не секваха и гъстият мазен дим от горящо месо продължаваше да се извива над жертвената клада. Тарасу се взря и различи, че това, което изгаряше следващият човек в огъня беше собственото му ухо, този зад него носеше два пръста от лявата си ръка. Хората изглеждаха упоени и донякъде безчувствени, само очите им святкаха — блестящи и червени. Върху дрехите на всички имаше кръв — животинска или тяхна собствена — и беше извън съмнение, че жертвоприношенията на чакащите да се доберат до кладата бяха също толкова ужасни.

Изведнъж тълпата се разпръсна и отвори проход, през който водеха човек с разкъсани дрехи. Тюрбанът му от омотано около главата парче вехт плат, беше раздърпан и смъкнат до веждите. Той пристъпваше бавно, с блуждаеща усмивка и щастливо налудничаво изражение. До кладата водещите го спряха и към тях тържествено се приближи мъж с дълго тъмно наметало и осанка на жрец. Лицето му беше нашарено с магически символи, а около врата и кръста имаше наниз от подрънкващи кости. Зад него вървяха още двама души, облечени по подобен начин. Той вдигна ръце нагоре и множеството отговори с нестихващ възглас на хиляди гърла, после някой от жреците запя химн, звучащ по същия монотонен и зловещ начин. В тишината, възцарила се, когато хвалебствената песен свърши, главният жрец извади нож с дълго острие и се приближи до изправения пред него човек. Струи яркочервена кръв бликнаха като фонтан и оплискаха всичко наоколо. Жрецът протегна ръката си с изваденото сърце на жертвата и го хвърли в огъня. Пламъците се сключиха около него и в същия миг една от фигурите отсреща трепна върху трона си и отвори очи.

В следващия момент изгледът на Тарасу смени перспективата си и тя се втренчи в хорая, който седеше до нея, тържествено застинал и сериозен. Дрехите му бяха надиплени, лъскави, богато украсени със скъпоценни камъни. Върху главата си носеше блестяща диадема, прилична на полумесец. Тя се огледа и установи, че и нейното облекло е натруфено, скъпо и непривично. Троновете им се носеха във въздуха, без да ги поддържа нищо, а отсреща се извисяваше огромна статуя на жена с десет ръце, в които държеше различни зловещи предмети. Кичурите на косата й стърчаха като ореол около разкривеното от бесен гняв лице, а озъбената уста с изплезен език сякаш крещеше проклятия и беше олицетворение на лудостта и смъртта.

— Преди малко гледах оттам, Ишанг — обърна се тя към него. — бях затворена вътре в статуята, а сега… сега не разбирам нищо. Гледам… оттам… аз…? И-ш-а-н-г?

— Не Ишанг, а Шакраан, царице моя. Спомни си!

— Разбира се. Аз съм Ни-Тара. Къде сме, Шакраан? — тя разглеждаше босите стъпала на краката си, обути в лъскави сандали, после премина на ръцете.

Разпери пръстите си и ги сви няколко пъти, вдигна ги нагоре и тежките гривни тихо иззвъняха.

— Да, обитавам тяло в някое от низшите измерения и вече си спомних коя съм. Не знам защо не те познах веднага, Шакраан. Не съм те виждала в такъв материален вид, но това не би трябвало да ми попречи. Може би ме е объркало последното свързване с носителя. Мен ли почитат всички тези… хора?

— Те са се събрали в твоя чест, сияйна. Димът от горяща кръв и плът довърши осъзнаването ти. Знаеш какво трябва да правим, нали?

— Вече знам, разбирам и си спомням всичко — Ни-Тара се протегна и облегна назад. — Шакраан, хубаво е за разнообразие да притежаваш тяло в низшите светове, не мислиш ли?

— Разбира се, макар че всички Ери се преструват на унижени и изпълнени с презрение към това примитивно битие. Естествено, ти не се срамуваш да признаеш, че не си отвратена от него — Шакраан хвана ръката й и я целуна, после погали кожата с върховете на пръстите си.

— Някои свойства на материалните форми тук, доставят интересни изживявания — Ни-Тара се отдръпна от него и седна изправена на трона. — Трябва да отидем при Вратата на Орангх и да затворим пробива ли?

— В непълните си превъплъщения ги наричахме с името Кайя — Шакраан се усмихна, накъса на ситно листчетата на едно от цветята, с които двамата бяха обсипани, и изсипа парченцата в чашата й. — Пий, Ни-Тара, наслади се на момента.

— Цветя и кръв. Елементарната основа в мен се гърчи от погнуса, приятно е да усещаш остатъци от неподтиснати периферни емоции — тя отпи от гъстата течност. — Всъщност тя, това съм аз, но с неразтворено съзнателно начало. Обхващам цялата й памет, помня всеки неин ден, въпреки че още много не разбирам.

— Прекрасно знаеш, че никога няма да го разбереш напълно. Ери се опитват от цяла вечност — Шакраан се наведе и допря устните си до нейните. — Готова ли си, победителко, да тръгваме?

— Почакай! А когато се събера в неразтвореното начало и оставя низшия носител да съществува вместо мен, това не е ли страшно, Шакраан? Да си затворен, да нямаш възприятия за нищо… Та мен няма да ме има!

— Тук го наричат сън, а понякога и смърт. За теб и мен това са само мигове.

— Много тъжен свят. Ами ако приспят носителя Тарасу за дълго време, завинаги? Досега съм губила телата си, без да мисля, но този път е по-различно. Какво ще стане тогава, Шакраан?

— Мисля, че ти ще си отидеш, а носителят ще последва правилата в този свят. Ще трябва да изчакаш следващия цикъл, за да се появиш пак тук.

— Мислиш? — тя го погледна изпитателно.

— Да, не знам, но и ти не се опитвай да ме заблуждаваш. Аз съм с теб и ще те пазя.

— Ще бъде съкрушително за висшата повеля, ако изгубя носителя. Има ли опасност?

— Ще направя всичко, за да я предотвратя, ако се появи. Ураупш и Окшаел също няма да допуснат да ти се случи нищо лошо. Време е да отидем при Вратата — Шакраан стана и й помогна да се изправи.

— Пещерата на Кайя — тя разкриви в усмивка изцапаните си с кръв устни. — Какво пък, можеше да измислят нещо още по-неподходящо.

Обвити в ефирен и неосезаем насочващ сноп лъчи, двамата се пренесоха мигновено през времето и пространството, делящи ги от целта им. Облакът и двата трона се разсеяха като пустинен мираж. На хората, участници в церемонията, не бе дадено да ги видят, когато присъстваха, затова никой не забеляза и изчезването им. Ни-Тара се намираше вече в огромна подземна пещера на планетата, наречена в нейна чест Тарис-1. Шакраан отбеляза, че това може да се приеме за благоприятен символ в момента. Тук пластът, разделящ нивата на съществуванието, беше съвсем тънък поначало, а сега в него се бе оформила дупка. През нея влизаха нови и нови Орангх и се тълпяха на прага на непознатата реалност като незримо присъствие. Незримо за местните обитатели във всеки случай, но не за Шакраан и Ни-Тара, които ги различаваха чудесно.

— Изпитвах нехармоничност в мислите, когато си представях, че ще се наложи да унищожавам Орангх, но тези тук са всички от долните касти, без изключение. Повечето са Ка и съвсем малко Па. Какво си въобразяват, че могат да постигнат, като минат отсам?

— Нищо повече от малко разнообразие. Те не са в състояние да направляват сложните материални процеси в този свят. С ниския си интелект ще го загрозят и направят необитаем, ако бъдат оставени да продължат.

— Не мисля да ги оставя, това са твари, които се бъркат навсякъде неканени. Париите напълно си заслужават участта, голяма част от тях ще бъдат с неадекватна координация, след като ги принудя да се приберат. Дай ми силата си!

Шакраан застана до нея, а тя вдигна ръце и ги простря напред. Мълниите, изскачащи сякаш от върховете на пръстите й, накараха размазаните сенки да се съберат и скупчат до Вратата.

— Не заслужават да поддържам комуникация с тях, отегчават ме с вайкането и упреците си. — Ни-Тара неумолимо ги подкара като уплашено стадо към отвора в граничния пласт.

Единственият отпор, който те се осмелиха да окажат, беше доста неиздържана преградна мрежа, оформена с общите усилия на останалите отсам Орангх-Па. Преди тя да се опита да я преодолее, всички се бяха оттеглили отвъд и мрачно обърнаха рецепторите си към прохода.

— Оставих ги да се приберат почти безнаказано, но и те не се съпротивляваха особено, защо ли?

— Колкото и да са неуправляеми, не могат да не спазват заповедите на Орангх-Нут, висшата каста.

— При това стълкновение всичко е объркано от самото начало.

— Вече е на път да се оправи — Шакраан стоеше отпуснат до нея и съзерцаваше средата на пещерата, незапълнена от дебелите ледени колони на сталактоните. — Ето ги и бившите ни пазачи, изненадана ли си?

В разчистеното пространство беше застанал Хаягри, приличен в момента повече на търкалящ се цилиндър. Запазените остатъци от човешки черти бяха разтегнати по повърхността му до модернистичен абсурд. Появи се и Раван, все още точно копие на местните носители. Той предпазваше в ореола на защитното си поле голям прозрачен съд с течност.

— Това са съвсем други форми на разума. Какво са забъркали Орангх-Ка? — Ни-Тара изглеждаше раздразнена. — Не знаят ли основния закон за междувидовата несъвместимост и непредсказуемост при общи действия?

— Много ниско стоят в социалната йерархия, за да възприемат сложните философски концепции — отговори Шакраан. — И аз не ги очаквах, да си призная. Можем ли да се справим с тях?

— Раван е тлилпи и мъкне с него целия си народ, пълна нелепост в естетически и всякакъв друг смисъл. Ще трябва да се съсредоточим изцяло. Не съм воювала досега с транслатор, но мисля, че с точно пресметнат асинхронен двоен удар ще му объркаме предавателните канали и ще го отвеем оттук.

— Спрямо него бих желал да се отнесеш внимателно. Все пак той експонира за пръв път силите от събирателното ми начало и така ми спести пречките при естественото им разгръщане.

— Ставаш излишно чувствителен в тази реалност, но ще бъда нежна с тлилпито. Това до него да не би да е риг?

— Ще проверим. — Шакраан се обърна към двете създания с универсалния разумен код. — Тлилпи, наричам те така, защото не знам индивидуалните ти опознавателни символи. Защо си се захванал с Орангх, каква полза може да имаш от тях?

— Наричам се две-червено-едно-жълто-вълнистосин от трети порядък според оптичните комуникации. Имаме нужда от пространство за заселване и след като Орангх си заминат оттук, ще заемем подходящите места за обитаване в този свят.

— Той вече е населен, както сигурно си забелязал — намеси се Ни-Тара.

— Ние по принцип нямаме нищо общо с хората и не бихме пречили на тези, които оцелеят. Условията ни за живот са коренно различни и ареалите ни не се покриват, те дори не се доближават.

— А този риг с теб, как да се обръщам към него?

— Той е просто Риг и ще ти е извънредно трудно да общуваш с него. При нищожни поводи генерират толкова отрицателна пси-енергия, че комуникациите не са безопасни. За предпочитане е да се използва само като насочващ канал за транспортиране между нивата на съществуване.

— От какво се интересува ригът?

— Възстановява изразходваната си енергия, това което съществата тук наричат хранене, с деформираните, принудително създадени от него пси-вълни на чуждите съзнания. Ще ни оставите ли да продължим съществуването си тук?

— Опасявам се, че сте излишни, особено ригът, щом оперира директно върху разума.

— Не бих се осмелил да му обясня това. Когато е в човешко тяло, е контактен, но вече е започнал да го елиминира и имате късмет, че той е погълнат от собствения си алфа-ритъм и се е затворил навътре. Само предполагам как ще реагира, ако прекъснат заниманията му, не искам да науча със сигурност. Защо ме разпитвате толкова настоятелно и какво ви засягат действията ни?

— Опитвам се да постигнем съгласие помежду си, без използване на груба сила — отговори Шакраан.

— При тлилпи завладяването на нови територии по традиция става с борба, не възразявам срещу силовите методи в нормални граници. Да извадя ли рига от алфа-проблемите му?

— По-добре недей засега — Ни-Тара протегна ръце, но мълниите енергия вместо към Тлилпи се насочиха към цилиндъра и изчезнаха без остатък.

— Обясних ли ви, че той може да бъде „насочващо петно“, дори когато си почива или е зает? — забележката на Раван беше със злорад отенък.

Във втория удар Шакраан вложи чрез Ни-Тара огромна концентрация на жизнената си сила, но цилиндърът отново я погълна и се преобърна на другата си страна, като изпусна тъничък сноп ултравиолетови лъчи.

— Чувства се полезен след дългия застой като човек и е в блестящо настроение, втори разред по генералната класификация за светимост — преведе Раван.

— Така няма да стане — Ни-Тара се замисли. — Тлилпи посреща и отклонява ударите, препраща ги към Риг, а той пък ги прехвърля кой знае къде из Вселената. Трябва да опитаме нещо друго.

— Тлилпи — повика тя съществото. — Точно си мислех, дали контейнерът със себеподобните ти е толкова добър транслатор като теб.

Ни-Тара фиксира прозрачния съд с лениво въртяща се течност.

— Никога не се замесват странични наблюдатели в междуособиците! — червеножълтовълнистосиният и т.н. сега беше просто посивял. — Те не участват в спора ни, има основни и валидни за всички правила.

— Аз не съм поемала задължения да спазвам каквото и да било — зигзагообразната светкавица удари съда и го преобърна.

Вътре се завихри кипящо вълнение. Вероятно тлилпите, намиращи се в контейнера, изразяваха възмущението си, гнева и ред други силни емоции без аналог.

— Ако ме принудиш да им въздействам още един път, ще си останеш единственият колонизатор — Ни-Тара отново протегна ръце — Дали ще ти хареса да загубиш близки, приятели или каквито там ти се падат тези в контейнера?

— Това е… просто не мога да намеря мисли, за да се изразя! — Раван, човешката форма на съществото, сякаш се сгърчи и вдлъбна навътре. — Принуден съм да ви се подчиня, обстоятелствата са във ваша полза, но поведението ви противоречи на всички норми. Мислех си, че Ерите…

— Запази мнението си за собствена употреба — намеси се Шакраан. — За нас е невъзможно да общуваме с Риг, а на теб ти се удава, както виждам, щом си го докарал тук.

— Той е саможив, но донякъде благороден, за разлика от вас. Искате да го накарам да си отиде ли?

— И ти заедно с него, като си прибереш багажа от роднини. Не се опитвай да хитруваш и е в твой интерес да бъдеш максимално убедителен.

Тлилпито се обърна към Риг и двамата вероятно проведоха едно живо и изчерпателно събеседване.

— Невероятно трудно ми беше да го накарам да се съгласи, но почти успях. Той не обича да бъде подтикван към бързи и необмислени действия.

— Ако можех да му разясня, какво се случи с предишното несговорчиво „насочващо петно“, щеше да обикне всичко, което може да го отстрани незабавно от пътя ни.

Раван продължи непонятните си контакти с Риг, след малко нарами съда с успокоилата се течност и се приближи до цилиндъра.

— Проходът е в друга посока — любезно го осведоми Шакраан.

— Риг сам си е и проход и посока — отговори Тлилпи, който беше започнал да се променя, придобивайки пихтиест и доста лигав вид.

Нещо в цилиндъра просветна и двамата изчезнаха, като оставиха след себе си купчина белтъчна субстанция, принадлежаща на бившите им носители.

— И те ще претендират за норми! — възкликна Ни-Тара пред разлагащата се материя в средата на пещерата. — При това варварско отношение към подчинените форми.

— Питам се какво ли толкова сме направили с предишното нещастно „петно“, защото такова събитие по непонятни причини не е отразено в паметта ми — Шакраан се развесели.

— За пръв път попадам на Риг — невъзмутимо отговори Ни-Тара. — и нямам представа дали изобщо можем да им въздействаме. Предположих, че тлилпите нямат индикатор за изкривена и недостоверна информация.

— А ако имаха?

— Е, този път познах.

— Това се нарича от хората огромна, нагла лъжа.

— Изключително полезно умение. Сега, като че ли разчистихме всичко — Ни-Тара се огледа. — Да затваряме ли прохода?

— Рано е, остана да проверим мистериозния кораб с командир, представящ се за Гарт.

— Да го намерим тогава. — Ни-Тара застана до него. — Междувременно ще потърсим дали няма още някой, за когото не знаем.

Излъчените от двамата мрежи, търсещи висш интелект, кръстосваха пространството, докато засякоха целта.

— Усещаш ли присъствие на Орангх в кораба? Аз не. — учуди се Ни-Тара.

— И там ще се срещнем с друг вид. Невероятна сбирщина се е изсипала, трябва да внимаваме с тях. Готова ли си да ги посетим?

— Напълно.

Корабът беше неподвижен, безмълвен и като че ли напуснат. Екипажът в машинното отделение, където попаднаха, беше по местата си. Стояха замрели и нямаха особено човешки вид, повече приличаха на некачествени имитации.

— Ще си отивате ли с добро, за да избегнем излишни конфликти? — обърна се към тях Шакраан.

Най-близкото същество се раздвижи и тръгна напред. Ни-Тара неутрализира излъчената от него енергия във вид на търкалящо се сплескано кълбо и го атакува. Подобието на човек припламна и изгоря без остатък.

— Би трябвало да имаме Тлилпи, за да обслужва общуването ни с тях — отбеляза тя. — Добре, че не притежават особена сила, поне така изглежда досега.

Втори член от екипажа се размърда и ги нападна, ако бавното тромаво приближаване и сплесканите, реещи се кълба бяха нападение. Ни-Тара привърши без затруднение с всички в помещението и продължиха нататък. Оставаха им само шестима в командната кабина, когато Шакраан я спря.

— Не ми харесва това. Те стоят като мишени и почти не се съпротивляват. Струва ми се, че нямат собствен разум.

— Трябва да размислим, преди да намерим Гарт. Какво може да представляват те?

— Изглежда тези, които унищожихме досега, са фантомни образувания, управлявани от колективен център. Те са получавали командите си от интелекта в главната единица.

— Това съвпада с откъслечните сведения в паметта ми за колонии, наречени Гарт. Те са използвали видовото си име!

— Не те, а той — колективният разум. Оръжията на този вид… нищо не знам за тях.

— Странно. Нито за вида енергия, който използват?

— Може да я използват само за защита, сигурно затова не е известно каква е. Трябва да влезем, за да довършим и тук, а после да затворим прохода.

Командирът Гарт невъзмутимо изчака унищожаването на останалите фантоми в кабината, докато остана само той. Ни-Тара се поколеба, преди да се заеме с него. Беше ясно, че в тази форма е главният разум.

— Орангх, Тлилпи и Риг, всички твои съюзници си отидоха Гарт. Няма смисъл да се биете… биеш сам с нас.

Съществото не отговори нищо или не можаха да доловят отговора му.

— Съжалявам, че не се разбираме помежду си, но възприемаме мълчанието ти като съпротива — Ни-Тара насочи към него ветрилообразен сноп.

Сплеснатото кълбо оформено от него сякаш се разду, когато попадна в лъчите. Шакраан изведнъж се досети какво ще последва.

— Той няма оръжие, а отразява и усилва насочената към него чужда енергия, Ни-Тара! Съхранил е всичко, което използвахме срещу фантомите и сега ще го изсипе върху нас. Назад към Вратата на Орангх!

Невероятно раздулото се кълбо изхвърли заряда си и Гарт се пръсна на парченца, заедно с кораба, а двамата се понесоха обратно. Ударната вълна се движеше след тях, захваната в полето им, и достигна Ни-Тара при влизането й в пещерата. Шакраан беше напълно безчувствен и дезориентиран, въпреки че прекъсна веднага връзката си с нея. Опомни се в един ъгъл, а до него се търкаляха ледени късове от начупените сталактони. Носещата форма на Ни-Тара лежеше неподвижно, а от нея самата не долиташе никакво излъчване.