Звездата Аиел

59

— Снощи викаше толкова силно, че се чуваше чак при мен. Лоши сънища, а? — гол до кръста, Синд беше коленичил до ручея и се плискаше с ледената вода.

Кожата му беше станала огненочервена от студа.

— Не беше просто сън, а нещо, което преживях в детството си. Отдавна не беше се появявало да ме мъчи нощем — с рязко движение Азман запрати във водата камъчето, което подхвърляше в дланта си, и то цопна на дъното. — Почти го бях забравил, докато траеше посвещаването ми тук, на Сабха. Повече от десет години.

Мрачен и разсеян, той седеше върху голяма назъбена скала, надвиснала над вира. Беше се измил набързо и сега гледаше намръщен пред себе си в пространството. Слънцето бе изгряло преди малко и в селището под хълма започваха да се мяркат хора. Предстоеше им още един ден изтощителен труд на полето, точно като вчерашния и предишните дни. Ведът въздъхна тежко — непрестанната заетост поне държеше неприятните мисли далече от него.

— Физическите усилия ми се отразяват добре — Синд нахлузи ризата си така, както си беше мокър, със стичащи се от него капки. — Ободряващо е да ставаш рано, да работиш за прехраната си, без да се тревожиш за нищо друго, и накрая, капнал от умора, да си легнеш, след като слънцето залезе.

— Живот сред природата, прост и естествен. Какво повече му трябва на човек? — Азман изрови с крака си ново камъче и започна да чертае върху плоската повърхност на скалата сложна безсмислена фигура.

— Защо тогава те мъчат кошмари? — Синд вдигна горната си дреха от мястото, където я беше захвърлил, и се изкачи при веда.

— Някога изгубих човек, на когото държах, провалих се и разбрах колко дълъг път имам да извървя, докато възвърна самоуважението си. Посветих се на Вечната светлина и повече не се обърнах назад към миналото, но сега то се изпречи пред мен неканено.

— Още е рано за закуска, може да постоим тук, докато си оправиш настроението — Синд се разположи до него. — Свикнал съм да те виждам или медитиращ, или преливащ от жизненост, тези скръбни размисли не са в стила ти. Миналото вече не съществува, забрави го и се наслаждавай на момента. Това казваше ти на мен, нали?

— Много неща съм говорил, но едва ли всички са били чиста проба истина.

От пътеката зад билото се дочуха гласове, но склонът закриваше вървящите по нея. Преди те да се покажат зад завоя, ги изпревари звънлив смях.

— Ще си имаме компания — обади се Синд. — Чудя се кой ли е решил, вместо да използва ведрата с чиста вода, да се изкатери дотук, за да замръзне в този ручей? Положително ще видим чернокожата Ория от Неан, която ако имаше как, щеше да се пренесе при теб, докато стоим в това селище.

— Обмислям дали да не я поканя да го направи наистина. Може в нейно присъствие да си върна съня.

— Тя няма да те остави да спиш много — Синд се засмя. — Точно се канех да те питам, интимните връзки с Ория допустими ли са за един служител на култ?

— Не съм давал обет за целомъдрие и въздържаност — отговори Азман, — нито пък може да се иска такъв, представите ти са архаични. Физическото удоволствие, щом е в нормални граници и не те изтощава, не пречи на силата и стремежа към знания.

— Храна за тялото и храна за ума — Синд седна и се загледа надолу.

— Точно така, глупаво е самоцелно и без нужда да стоиш гладен.

Когато ги видяха на скалата, идващите жени се стреснаха или поне някои от тях се престориха на изненадани. Бяха пет или шест от различни звездни системи, но Ория се открояваше с абаносовия цвят на кожата и с котешките си движения.

— Аз пък се питам защо ти пренебрегваш необвързаните жени в лагера. Няма да останеш отхвърлен, ако потърсиш взаимност.

— Просто не ми е дошло наум досега — мислите и желанията ми не са тук.

— Предполагам къде са насочени — каза Азман сериозно. — Обикновена незангажираща сексуална близост не ти е достатъчна, така ли?

— Аз бях кенселастър в двора на Кантайрофекса, пълен с леснодостъпни хубави жени, и сега ми трябва нещо повече от животинско задоволяване на инстинктите. Всъщност, през целия си живот съм търсил това, което е наистина рядко и ценно — любов.

— Обич, красиви чувства — ведът въздъхна. — Илюзии! Всичко се свежда до това, че искаш да бъдеш единствен и незаменим, да създадеш свой миниатюрен свят извън реалността. И в тази вселена, на която си център, да бъде затворена една определена личност — Тарасу. Това не е ли доста нескромно и егоистично желание?

— Не бързай да се засягаш! — добави той, защото Синд беше настръхнал от възмущение. — Ами ако тя не се интересува изобщо от твоя измислен рай за двама и не желае да се затвори в него?

— Може би ще я попитам следващия път, когато я видя — Синд стана. — Имаш ли представа защо трябваше тя да бъде на друго място?

— Причината сигурно ще разберем по-късно.

— Дразня се от мисълта, че Ишанг е с нея.

— Напълно те разбирам.

— Нищо не разбираш, не е само елементарна ревност, чувствам нещо лошо. Нямам основание за тези усещания, но това не ги променя.

Жените бяха приближили съвсем и Синд се изправи.

— Отивам да закусвам.

— Ако промениш намеренията си, те съветвам да ухажваш Анаис. Не е забележителна, но те харесва много и освен това е добродушна и приятна.

Синд махна неопределено с ръка и скочи от скалата, като едва не събори Ория. Момичето се усмихна ослепително и се изкатери при Азман.

— Приятелят ти пак се опита да се измъкне, но този път Анаис няма да го изпусне — тя седна до него и го целуна.

И наистина дребното закръглено момиче, чиято коса беше сплетена на двадесетина дълги плитки със златни нишки и мъниста в тях, спря Синд и говореше с него, въпреки видимата му неохота.

— Той е специален случай — ведът обгърна раменете й и топлите му кафяви очи я погледнаха ласкаво. — Искам да ти направя едно предложение. Защо не си вземеш нещата и не се пренесеш при мен още днес?

— Наистина ли? — тя засия.

— Не носи никакви съдове, при мен има предостатъчно. Просто си събери дрехите и ела.

— Какво те накара да вземеш това внезапно решение?

— Установих, че ми е неприятно да оставам сам нощем.

— Така ли? Изглеждаш човек, свикнал да прекарва голяма част от времето си в уединение. Бих казала дори, че това е естественото ти състояние.

— В момента имам нужда от някого, за да ме спаси от мен самия — Азман я притисна плътно до себе си. — Няма да те лъжа, че съм изпитал внезапен прилив на привързаност към теб или копнеж по домашен уют.

— Знам, това няма значение — тя се усмихна тъжно. — Всъщност е чиста случайност, че изобщо се срещнахме. Всичко тук е временно, нищо че сякаш съм живяла на това място от незапомнени времена. Скоро ще ни призоват и може би никога повече няма да се видим.

— Случайностите са нещо почти изключено — ведът погледна слънцето, което вече се беше издигнало доста високо над отсрещния хълм. — Нещата стават, когато и както трябва да станат.

— Когато заговориш така, ме побиват тръпки. Хайде да слизаме в селището — тя се изправи и го дръпна за ръкава. — Искам да подредя новия си дом.

— Дано ми донесеш спокойствието, което търся — каза ведът.