Звездата Аиел

45

— Нека повторим пак — каза Синд може би за стотен път. — За Ромиа ще кажем това, което се разбрахме, защото иначе ще последва проверка. Аргам ще не ще трябва да спомене за Братството, аз съм длъжен да го потвърдя и да разкажа за Кин, тогава Имперският флот веднага ще замине натам. Ако ние мълчим и Аргам ще си мълчи, тъй като се опита да ме убие. Поне това мога да направя за планетата ви на първо време.

— Достатъчно е — кимна Ишанг — Значи сигналът е бил фалшив, всичко е наред, агентът Зарал Вар е полудял и се е самоубил. Тръгнал съм обратно и поради повреда на кораба съм се озовал на неизвестна планета извън пределите на Империята. Там се е наложило да се отбранявам срещу враждебно настроени туземци и съм срещнал теб — отдавна катастрофирал по подобен начин. Успели сме да закърпим моя кораб достатъчно, за да ни докара в околностите на Ракс, преди да се разпадне. Там аварийната ни капсула е прибрана от „Хаврия“, а после съм наел нов кораб.

— От тези премеждия аз или по-точно ти, си се отървал с тежка физическа и психическа травма, от която още не си се възстановил. Това ще обясни несъответствията и странностите в държанието ти, продължителните престои в къщи, както и загубата на способността да се трансформираш.

— А всички тези хора, които си познавал и си имал с тях определени взаимотношения? — скептично попита Ишанг.

— Близките ми познати не са чак толкова много, приятели нямам и никой не може да иска от теб в това състояние да се държиш адекватно. Ако усетиш че затъваш, просто прекрати разговора, извини се и се престори, че получаваш пристъп.

— Какво ще правиш ти, докато аз водя светски живот вместо теб?

— Ще се правя на загубен провинциалист и ще се постарая да спипам кенселарха натясно. Няма да бъде лесно, защото той много добре ще знае, че лъжа и ще ни дебне непрестанно — лицето му потъмня. — Скоро Великият Кантайрофекс заминава на инспекция. Смяташе да направи обиколка на периферните области около сектора Змия и чака само завръщането ми. След като пристигнем, трябва да се появим в двореца и да изнесем най-трудното представление. После ще се оттеглиш в жилището си, тоест в моето, и под предлог че си болен, няма да го напускаш често.

Избръснат и с подстригана подобно на Синд коса, хораят предизвикваше у Синд, щом го погледнеше, чувството, че стои пред огледало. Не можеше да се каже, че изпитва задоволство и възторг, но вече свикна, а след като самият той все едно виждаше себе си, значи другите щяха да бъдат лесно убедени в това. Дори държанието на Ишанг се беше изменило. Той наблюдаваше Синд и копираше позите, маниерите и отсенките на тембъра му много сполучливо, с което понякога го дразнеше. Смяташе, че се познава достатъчно, но сега имаше уникалната възможност да разбере какво представлява в очите на околните и доста неща го караха да се замисли.

— Защо свиваш така устните си, когато говориш, сякаш си лапнал нещо кисело? — попита го Синд веднъж, с което предизвика недоумението му.

— Ти правиш това непрекъснато — повдигна вежди хораят. — Мислех, че го имитирам добре.

— И гледам събеседника си, все едно че е купчина нечистотии?

— Точно казано, но сигурно би гледал купчината по-топло — усмихна се иронично Ишанг, което напоследък му се удаваше.

— Ти ще се научиш да се държиш като мен, а аз научавам нещо за себе си — каза Синд и реши, че не харесва особено образа, изграждан от хорая пред очите му.

Трябваше обаче да признае таланта му да се превъплъщава. Кацнаха на Тайнър 8, намиращ се диаметрално противоположно на Шарп 103 в сферата, образувана от трансферните площадки около Франар. Ишанг веднага се легитимира като Синд Кар Натх — кeнселастър на Великия Кантайрофекс, Негово Императорско Величество Харамон I. Внезапната му поява на скромната станцийка беше като гръм от ясно небе и предизвика притеснение и ужас в обслужващия персонал. Ишанг прие с аристократично презрение и страхопочитанието, с което го обграждаха, и облекчението, когато се разбра, че желае само да му бъде осигурен незабавен превоз към столицата. Движеше се и говореше с превъзходството на човек, знаещ своето място, а снизходителната му полуусмивка беше изпипана до върха на съвършенството. Синд вървеше след него и се усмихваше вътрешно на почитта, изразявана от разтрепераните служители към един субект извън законите, когото нормално биха третирали като престъпник.

Луксозната совалка, предвидена за подобни извънредни случаи, не беше напускала хангара си досега. Осигуриха елитен пилот, който да я управлява при първото й пътешествие до частния космодрум на Императора, и уредиха връщането в местния клон на агенцията на наетия кораб, с който Синд и Ишанг бяха дошли. Синд си позволи да затвори очи, хлътвайки в мекото удобно кресло на обширния салон. Съзнаваше, че след като кацнеха в Атанаморп, щеше да му се наложи да се чувства и държи като във вражеска територия и се радваше на сегашното спокойствие.

Когато пристигнаха, в тази част на планетата беше късна нощ и това им позволи да отидат направо в градското жилище на Синд. Ишанг се разположи в неговите стаи, а самият той зае едно от помещенията, предвидени за гости. Първото нещо, което направи хораят, беше да набере секретния код на директната линия и да съобщи за пристигането си на Харамон. Кантайрофексът в момента спеше, но рано сутринта щеше да получи записа. После Ишанг веднага се насочи към главния управляващ блок на електронните системи в жилището. Скритата в него детекторна система сигнализираше за поставено някъде наблюдаващо устройство. Синд можеше да го намери лесно или да заглуши излъчванията му, но имаше друг план — този, който го бе поставил в негово отсъствие, трябваше да бъде сигурен, че не е открит и получава достоверна информация. Слухът за завръщането му се беше разнесъл и враговете положително ги наблюдаваха в момента.

Хораят подозрително оглеждаше празната стая, чиято разлика от обикновен коридор се състоеше в по-големия брой скали и бутони на уредите, вградени в стените. Резултатът от това беше, че всекидневната изглеждаше празна и непривлекателна като командната зала на „Хаврия“. Впрочем, с някои незначителни изменения, интериорът във всички кораби проявявяше удивителна консервативност, както в тези от по-старите поколения, така и в последните модели. В съгласие с резултатите от непрекъснато провежданите психологически тестове, пилотските кресла се произвеждаха материални. Екраните на пода и стените, които създаваха илюзия за липса на прегради, се употребяваха рядко — предимно в бойни или аварийни условия. Предпазливите опити да се промени това положение бяха завършили с провал — дълбоко вкоренените атавистични инстинкти на повечето хора не бяха в състояние да смелят всички технически усъвършенствания, предложени от учените.

Усещането, че се рееш в космоса, заобиколен отвсякъде с необятно пространство пред висящ в нищото пулт, предизвикваше след известно време симптоми на агорафобия и изкарваше екипажа от строя. Синд беше свидетел как експерименталните групи след завръщането си отказваха да излизат от стаите в клиниката, като единодушно настояваха те да бъдат колкото може по-малки и изпълнени с предмети. За един от пилотите се наложи да бъде донесен шкаф с малък отвор във вратата, откъдето му подаваха храна. Той прекарваше повечето време свит в ъгъла, сякаш и това пространство беше прекалено голямо за него.

В градските жилища на Франар обаче техниката беше навлязла безпрепятствено, най-вече при аристократите, така че те изглеждаха еднотипни, голи и скучни. Преди последната модна вълна на завръщане към примитивизма да засегне вътрешното обзавеждане, малко домове можеха да се похвалят с наличие на някакви предмети извън обичайните уреди и частни колекции, последните обикновено държани скрити. Синд правеше изключение и усети особено силно това, когато получи възможност да се наслади на гледката как Ишанг, облечен в халат с неговите любими кройка и цвят, се изтяга доволно в спалнята му с програмиран изглед към двореца.

Тук се забелязваше разликата от другите бездушни помещения и присъствието на хорая, разположил се собственически на силовото легло, го раздразни, защото го накара да осъзнае, че това е единственото лично негово място във вселената, неприкосновено досега. Предметите на изкуството не бяха неговата стихия и напълно го задоволяваха холопроекциите на прочути шедьоври. Те украсяваха всекидневната и стаите, когато имаше посещения, останал сам, обикновено ги изключваше. Трите стени на спалнята му обаче бяха покрити с вещите, които носеше от пътуванията си. Те го уверяваха при всеки поглед, че миналото му не е сън или илюзия, създадена от услужлив уред.

„Сякаш това ми дава самоличност, тук е целият ми живот като личен агент на Кантайрофекса извън официалната и скучновата длъжност кенселастър“ — помисли си той, загледан в безформен обгорял невроразрушител.

С него се бяха опитали да го убият при една от първите му задачи в отдавна отминало време, но спомените веднага нахлуха при вида на разтопената в единия край тръба. Несъзнателно се бе приближил до стената и пръстите му мачкаха прозрачно шалче-воал от ефирни нишки, по всяка вероятност дело на копринените паяци от Хавърт.

— Тези неща съм донесъл от световете, където съм бил — обади се Ишанг с въпросителен поглед и продължи уверено, спомнил си инструкциите за безбройните дреболии, изграждащи фиктивната му личност. — Това шалче е свързано с една отдавнашна мисия, като че ли са изминали векове оттогава. Принадлежеше на Дариа Ърл, която оглави брожението на технократите от административния център Хавърт. Бяха се отклонили доста от научната линия на Техническия съвет и Върховният академик Боргън закри изследователския център в този сектор, с което ги изкара в открито противодействие на властта.

Ишанг помълча, загледан във фината материя, чието описание и история беше чел в дългите списъци с указания на Синд, но виждаше за пръв път.

— Красиво е — измърмори той. — Тя също беше красива, мисля, но също така много умна и опасна. Успях да проникна в ядрото им и след нейната смърт беше лесно да се разединят и заловят. Жалко, че не беше насочила силите и ума си в правилната посока.

Хораят сякаш със свръхестествено прозрение извади на показ истината, а тя беше, че Синд никак не се гордееше с тази операция. Не беше за чудене, че симпатиите на Ишанг бяха на страната на изправилите се срещу могъщата и непоклатима имперска власт, но собствените му чувства бяха объркващи. Може би героичните, по начало обречени усилия предизвикват неволно уважение у всеки, кой знае?

— Мога да разказвам за всяко нещо, но едва ли ще бъде интересно, а някои случаи са обект на имперска тайна — хораят се загледа през прозореца в масивните, слабо осветени кули на двореца, докато разсеяно движеше лявата си ръка върху бутоните на таблото за панорамна настройка.

Гледката рязко се смени с малък оазис сред заоблени червеникави дюни, простиращи се до хоризонта, а градските шумове отстъпиха пред еднообразната тъжна песен на вятъра в пясъчното безмълвие. Хораят примигна стреснат, но едва ли друг освен Синд би забелязал това.

— По-зле съм, отколкото си мислех — театрално изпъшка Ишанг. — Направо забравих, че главната част от сградите на Атанаморп се намира под земята заради пустинните бури, а изгледите през „прозорците“ са проекции.

— Пожелавам Ви да се възстановите бързо, уважаеми кенастър Натх — каза учтиво Синд, употребявайки вежливото разговорно обръщение. — Не бих се осмелил да предположа какво ще Ви препоръча лекарят, но си позволявам да дам един скромен съвет, при цялото ми уважение към медицината.

— Мисля, че си заслужил да се обръщаш към мен, без да спазваш установения церемониал. Ти спаси моя живот и ми беше другар в най-отвратителното премеждие, което си спомням.

— Аз съм прост човек и изискванията на добрия тон в Императорския двор са ми неизвестни, но… — подвоуми се Синд. — Струва ми се, че това благоволение едва ли ще се посрещне добре на публично място. От някои недоброжелателно настроени хора то може да се възприеме като неуважение към длъжността, която заемате в служба на Великия Кантайрофекс… а и към самия него. Достатъчно е да използвам правото, което ми давате, когато сме в по-тесен кръг.

— Наистина! — сепна се Ишанг. — Объркан съм доста, щом ти, чуждият човек, забелязваш елементарните грешки, които правя. Питам се вече дали мога да се справя с поста си в това състояние.

— Разбира се! — увери го Синд енергично. — Временните Ви неразположения ще отшумят, сигурен съм.

— И какъв е съветът, който се канеше да ми дадеш? Възможно е да го последвам, нищо че не идва от корифей като доктор Дорн.

— Чувал съм, че се препоръчва едно средство след травматизиращо събитие, за което човек не иска да си спомня, но то не излиза от мислите му и го тормози. Трябва да атакува спомена пряко, вместо да му обръща гръб и така го побеждава. Искам да кажа, че не бива да заравяте неприятните преживявания на Тарис-1 в душата си, а да се преборите с тях. Няма ли да е по-добре в този смисъл вместо любимата си пустинна местност или величествения дворец да изберете панорама, наподобяваща гледка от Тарис — дървета, треви и други чужди неща.

— Ще го направя още сега. Обилна растителност, казваш, доста е неприятно, но може да ми бъде от полза — съгласи се бодро Ишанг, на когото монотонните набраздени склонове на дюните с облаци фини песъчинки, вдигнати над тях от вятъра, бяха станали противни от пръв поглед.

Мрачното кървавочервено слънце, увиснало отгоре, не даваше да се разбере изгрява ли или залязва, но и в двата случая не събуждаше симпатиите му. Той се пребори с настройката, докато намери пейзаж като този, който се разкриваше от Свещения хълм на общността Наар.

— Струва ми се, че това ще свърши работа — каза той.

— Само не прекалявайте със съзерцаването му — посъветва го Синд усмихнат. — Ако усетите, че не Ви понася, пуснете пак прекрасния изглед отпреди малко, за да си починете. Не е ли той от възпятата в толкова стихове и песни Безкрайна, Неизбродна, Величествена и т.н. централна пустиня Мохиха?

— Да — изпъшка хораят. — Мохиха стопля сърцето ми, когато я гледам, но няма да се предам пред тези гадни диви растения, ще се справя някак си.

— Тогава Ви оставям да почивате. Само бих желал да знам, утре ще Ви придружавам ли при посещението в двореца?

— Ще те представя тук-там, за да не скучаеш, докато свърши аудиенцията ми. Може би сам Кантайрофексът ще пожелае да види човека, на когото съм гласувал доверие.

— Ще се пръсна от гордост, ако Негово Императорско Величество благоволи да спре вниманието си върху мен. — всъщност Синд се надяваше, това да не се случи.

Не беше сигурен, че ще съумее да се преструва пред проницателния поглед на Харамон, без да се издаде. Успехът също нямаше да го зарадва — мисълта, че ще лъже Императора, го измъчваше. Започна да се разколебава, но реши, че за да разобличи враговете около него, си струва да изгуби временно самоуважението си. Констатира с тъга, че предаността изисква да пожертва личните си чувства и етични норми.