Звездата Аиел

46

— Сигурна ли си, че храната тук ще ми понесе? — тревожеше се Кокорл. — С мъка в сърцата ще се разделя със запасите си, въпреки че почти съм ги привършил.

— Не се безпокой, синтезатор видях едва при първото ми и единствено пътуване извън Хонстел — търпеливо отговори момичето. — В много отношения сме изостанали, което е напълно в твоя полза, що се отнася до яденето.

— Радвам се да го чуя в качеството си на месояден хиртел. И какво смяташ да правиш? — попита той с интерес. — Имам няколко идеи.

— Ще се опитам да помогна на баща ми срещу отвратителния му полубрат. По време на моето отсъствие Сизал положително е узурпирал неофициално престола и се разпорежда от името на татко. Леля ми Интилада едва ли знае за делата на съпруга и дъщеря си.

— Изправиш ли се срещу Сизал още с пристигането си, ще допуснеш голяма грешка. Може думите на Сарави да са били предизвикани само от злобата и яда й към теб. Ако пък всичко е истина, той веднага ще се разправи с теб. Аз ще те защитя, но няма да помогнеш на баща си, който ще бъде заложник при него за твоето покорство.

— Какво предлагаш? — неохотно попита Тарасу.

— Да се държиш нормално, докато съберем доказателства, което няма да отнеме много време. Също така да не съобщаваш за смъртта на братовчедка си, колкото и да ти е трудно да мълчиш. Ако баща ти е зле, ще го заведем на сигурно място, където да е недосегаем за интригите на Сизал, и ти ще бъдеш с развързани ръце. Азман ще ни остави совалката и след като се приземим долу, ще я прикрием добре да ни е под ръка за всеки случай.

— Не възнамерявам да бягам като престъпница! Каквато и да е била вината ми, достатъчно съм я изкупила, сега търся само справедливост. Или ще я получа, или ще умра, не ми трябва катера на Азман.

— На мен обаче ще ми трябва, когато реша да си замина. Мисля, че и ти ще ме придружиш до Каскот, обещахме на веда да се съберем при него. Със совалката няма да ни е много удобно, но спокойно може да стигнем до близкия транспортен възел.

— Ако всичко тук се оправи, ще заминем с нормален кораб, а не с тази черупка. Забравяш Космическото градче на Хонстел за чужденците, които извършват товарните превози. Колкото и да е малко, на него винаги може да се намери кораб, а няколко от тях всъщност принадлежат на баща ми.

— Доколкото разбрах, градчето се намира в обръч от високи планини, доста далече от населените места. Дори за да отидем дотам, не е зле да имаме превозно средство под ръка.

Тарасу беше притеснена и разсеяна, затова не забеляза липсата на логика в думите му — с мощните си крила той можеше да я отнесе спокойно до космодрума, без да се свира в тесния катер.

— Щом настояваш, ще го задържим — тя сви рамене и прекрати спора за негово облекчение. — Радвам се, че ме придружаваш в този труден момент, може да прочетеш мислите на Сизал.

— Ще го направя за теб — поколеба се джорхът.

— Ти имаш ли семейство, искам да кажа твое семейно гнездо — с женска джорх и потомство?

— А, не! — подскочи Кокорл. — За щастие съм много млад и с репутация на вятърничава личност. Това ми позволява да поддържам няколко приятни връзки без сериозни ангажименти.

— При вас е прието и нормално да имате такива връзки и то не една? — учуди се Тарасу.

— Развлеченията отморяват и са препоръчителни, липсата им дори е сигурен белег, че един джорх е болен. Любовните игри са приятно занимание, но създаването на семейно гнездо е съвсем друго нещо. То изисква търпение, постоянство и силна воля, които все още ми липсват. Изграждането му е трудно и понякога опасно, както показва съдбата на собствения ми многообичан и многоуважаван родственик Трирл, глава на клана Фърдирл, когото познаваш лично.

— Трирл ли? Какво се е случило с него?

— Спомняш ли си, когато той говореше за своята любима от младини — Смагарт?

— Е, и?

— Ами тъй като брачното обвързване е сериозна стъпка в живота на джорхите, то се подготвя дълго. Преценява се внимателно от всички страни, докато и двата клана се убедят, че направеният избор е добър за младите. След като главите на родовете се споразумеят, ако чувствата не са се изпарили през дългия пробен период, двамата се свързват според традицията. Не дадат ли родовете съгласието си, остават две възможности — да се разделят или да се свържат тайно против волята на всички. Уважаемият чичо Трирл получил категоричен отказ от рода на Смагарт по редица причини, за които дългите езици на милите ми лели не са ме осведомили много точно. Станало е отдавна, на мен самия ми е било нужно да почакам доста, докато се излюпя.

— Трирл споменаваше, че е със знатен произход — каза момичето.

— Знатен, но беден, за съжаление. Колкото до произхода, за клана Ашшсифф, чиято издънка била Смагарт, се говори в най-старите предания. Корените му са древни като расата ни и дори се свързват с легендата за Огнения покорител на Въздушния безкрай.

— Много впечатляващо звучи — съгласи се Тарасу.

— И си представи как пред този род изскача някакъв почти неизвестен и без големи перспективи младеж, който дръзва да поиска една от най-добрите партии в обществото. Забранили му дори да се приближава до техните гори, но Смагарт мислела другояче и двамата избягали, за да разчупят Яйцата на живота в затънтен край на областта. Изключително дръзка и необмислена постъпка, както показал резултатът.

— Не разбрах какво са счупили — прекъсна го момичето.

— Много е досадно да обясняваш основни неща, но няма как — Кокорл въздъхна. — Когато се излюпи джорхът, до него има малка кристална топчица, в която е затворена неговата сила и мощ. Тя трябва да се пази на специално място през целия му живот, защото е тясно свързана с него. Ако бъде унищожена по някакъв начин, той е обречен.

— Напомня ми нещо — тя се замисли. — Трябва да се скрие вдън гори, вдън планини, през девет земи в десета!

— Числата девет и десет, споменати едно след друго в този им смисъл, носят нещастие — строго изсъска джорхът. — Имай го предвид, моля те! Тези идеи за гори, планини и еди колко си земи се радват на почит при дивите дракони, някои от тях дори се изхитряват да използват дъната на морета и океани за целта. При това се налага да си наквасят извънредно много люспите с вода. Брр, каква отврат!

— Наистина, сигурно е дълбоко и страшно — съчувствено се обади Тарасу.

— Предимно и най-вече е мокро! Ние като цивилизовани същества си имаме Стъклени планини с безброй тънки, остри и непристъпни върхове подобни на игли, на чиито крайща се поставят Яйцата на живота. Прекрасна гледка е отвисоко, когато се рееш над тях при изгрев слънце.

— Не е ли опасно да се оставят яйцата така безстопанствени? Всеки може да ги вземе и да прави с тях, каквото му хрумне.

— Да ги вземе ли? — изсумтя презрително Кокорл. — Те са защитени с древни и могъщи заклинания, които допускат само знаещия своите думи до неговия Извор на Силата. За да се осигури поколение и продължи рода, обвързващите се разчупват своите Извори и те се съединяват в нов, общ, така че и съдбите им се свързват неразривно. Могат да разрушат Съюза, ако и двамата пожелаят това — от този момент нататък Силата е обща.

— А ако умре единият?

— Точно оттам идва опасността — заклинанието е подвластно, само ако са заедно. Останалият жив вече е празна черупка, призрак-пазител на Извора. Та уважаемият ми чичо Трирл избягал със Смагарт в далечен край, извършили обряда и живели там в уединение, докато наследникът им се излюпил. Тогава той решил, че ако се върне и говори с клана Ашшсифф, нещата ще се оправят и гнездото им ще получи семейната благословия — безумна идея, но все пак той не е притежавал днешната си мъдрост. Замисълът бил неосъществим, както е разбирала дори не особено умната ми леля Засс’итс, а между нас казано, тя направо си беше рядко тъпа. Смагарт веднага е била изличена от родовата памет и предания на Ашшсифф, което не им попречило по-късно да поискат за нея обезщетение. Той тръгнал, без да й каже, заслепен от надеждата си за помирение, като не помислил, че Силата на Съюза им ще я накара да го последва. Когато разстоянието между тях преминало критичната точка, вече разбирал какво ще стане, защото нещо по-силно от разума го карало да обърне кораба назад. Полетял веднага обратно, но вече било късно. Усетил как съзнанието му като че ли се разкъсва на две и едната част загива. Върнал се и разбрал, че Смагарт се хвърлила в първия попаднал й кораб заедно с малкия джорх и това бил последният й полет. Не открили и следа от нея. Тогава на клана Фърдирл бил наложен убийствен родов данък, който го докарал до пълна бедност.

— А Трирл как понесъл всичко това? — Тарасу беше извънредно заинтригувана.

— Разорението на нашия клан не го трогнало, въпреки че вината за това била негова. Съветът на рода отсъдил Трирл да възстанови щетите, което той направил впоследствие. Така се прославил с уменията и сериозността си, че когато станал глава на клана, никой не припомнил младежкото му прегрешение. Наказан бил съвсем достатъчно. Отначало твърдял, че Смагарт е жива някъде и се опитвал да види с пръчиците къде, но след време усетил по настъпилата празнина у себе си, че вече е сам. Посветил изцяло силите си за благото на рода — нищо друго не му и оставало.

— Много печална история — въздъхна Тарасу.

— Ползата от това, що се отнася до мен, е, че при мисълта за обвързване и потомство се разтрепервам. Все някога инстинктите ще надделеят, но се надявам да не се случи в близките столетия.

— Горкият Трирл!

— За кого става въпрос? — попита влезлият Азман.

— Кокорл ми разказва тъжни приказки — отговори момичето. — Бях се разсеяла и както виждам, вече сме над Хонстел.

— След малко ще се разделим, но очаквам да ви видя скоро — ведът разпери ръце — Катерът е ваш, набелязал съм място за кацане в една гора, където лесно ще го скриете. Близо е до южния път за престолния град Даген и ако побързате, може да използвате гръмотевичната буря в района, за да се приземите незабелязано.

— Всичко, което притежавам, в момента е на гърба ми — усмихна се Тарасу. — Готова съм да потеглим.

Катерът се изгуби в бушуващите стихии над Даген, а ведът изчака да се увери в благополучното им кацане сред превиващата се от вятъра и яростните водни струи гора. После въздъхна и насочи „Хаврия“ към Каскот, където не беше стъпвал толкова отдавна. През това време Тарасу се измъкна нетърпеливо навън, подхлъзна се в калта и падна. Трясъкът на гръмотевиците заглуши проклятията й, те достигнаха само до острия слух на Кокорл, който успя да се закрепи, заоравайки с ноктите на задните си лапи в земята. Вдигна муцуна нагоре, но потоците вода, леещи се от оловносивото небе, бързо го накараха пак да я наведе. Тарасу се изправи с мокра, провиснала коса и кални отгоре-додолу дрехи.

— Хайде да влезем вътре! — изрева Кокорл.

Напомнянето му беше излишно, тя вече се катереше обратно.

— Имаш ли някакви други дрехи — огледа я критично джорхът, когато затвориха люка и заслушаха потракването на дъжда по металната повърхност над главите им.

— Не, защо? — тя уви сноп мокри кичури около ръката си и изстиска от тях мътнокафява струя, която се стече в локвичка на пода.

— Не съвпадаш с представите ми за принцеса, която се завръща в бащиния дворец — каза той. — Hяма да ни пуснат да припарим вътре, ако се появиш в този си вид.

— Надявам се, че все още си спомнят за мен и стражите ще ме познаят — сърдито измърмори момичето.

— Твърде е възможно, ако си изчистиш калта от лицето.

Тарасу изрови от джоба на гащеризона си чиста салфетка и последва съвета му.

— Знам, че през този сезон дъждовете са поройни, но никога не съм се излагала на тях насред гората — обади се тя, когато се пооправи. — Трябва да изчакаме потопът навън да спре.

— При тези надвиснали тъмни облаци едва ли ще стане скоро — скептично огледа небето Кокорл.

— В Даген промените във времето са бързи. След малко слънцето ще грейне, сякаш нищо не е било, и тогава ще видим накъде да вървим. Предполагам, че сме близо до Пропастта на даровете. Тук сме в падина и възвишенията наоколо ми изглеждат познати, но не мога да определя в каква посока е Ямата. Според изчисленията на Азман, трябва да сме до пътя, който води към нея.

— Там, където се намира Подземният дворец на Йали ли? — попита Кокорл с жив интерес. — Много ми се иска да се завъртя наблизо. Как мислиш, дали ще може?

— Като хиртел — в никакъв случай! — отсече момичето. — Домашни животни не се водят там, би било светотатство.

— Тогава ще го направя във вид на човек, но по-нататък — бодро заяви джорхът.

— След като така и така се налага да стоим тук, защо не се опиташ да разбереш какво става в двореца?

— Точно това мислех да ти кажа — обади се Кокорл след кратък размисъл. — За съжаление ще ти бъда от полза единствено с груба физическа сила и с разума си, на друго не разчитай!

— Не можеш да приемеш мисловни вълни от Сизал ли?

— Не само от него, а от никого — джорхът я погледна тъжно. — Ако продължава така, ще се прибера у дома дълбоко депресиран.

Той замръзна на място, като че ли се вслушваше в далечна непозната мелодия.

— Различно е от това, което усещах от вас или от туземците на Тарис-1 — констатира той накрая. — Мога да различа естествена или съзнателна психична защита, когато се натъкна на нея, но това е по-скоро мисловен шум. Смущения, от които започва да ме боли главата. В планините има източник на мощно естествено излъчване, действащо като заглушител.

— Залежи с особени свойства ли?

— Може би. Извънредно силно е, затова май ще оттегля и изявлението си за умствена подкрепа. Трудно ми е даже да мисля, с огромни усилия ще успея да поддържам образа си пред хората и това е всичко. Остава да те защитавам само с нокти и зъби.

— Оценявам шегите ти, но и това ми е достатъчно.

— Де да беше шега! — промърмори Кокорл и се ослуша наистина. — Мисля, че дъждът намалява.

Трополенето над главите им постепенно затихваше и слънцето започна да пробива през облаците. От влажната растителност се процеждаха големи капки, над заблатената почва се извиха гъсти изпарения.

— Ако мразя нещо повече от влагата, то това е многото влага — джорхът предпазливо надникна навън.

Катерът беше добре укрит, тъй като в храсталаците около поляната се виждаха само просеки, прокарани от дребни горски животни. Хора едва ли се мяркаха често насам, обаче той се увери, преди да тръгнат, че люкът е надеждно затворен. Идеята да се провират между капещите дървета не го блазнеше, но Тарасу настоя да не лети, докато не разберат точното си местонахождение, и пъргаво се шмугна в шубраците по стръмния склон. Когато се изкачиха достатъчно нагоре, тя установи, че се намират на хълма, зад който се виеше пътят, водещ в едната си посока към Даген, а в другата разделен на две разклонения. Едното стигаше до Шантел, голям и укрепен град в равнините на изток от столицата, а другото се спускаше в причудливо нагънати серпентини към Пропастта.

Движението по пътя беше оживено. Освен тях за Даген отиваха доста хора, изчакали края на бурята в различни заслони и странноприемници край пътя, и те се вляха в забързания поток към гостоприемно отворената в далечината градска порта. Кокорл положително беше успял да изгради достатъчно правдоподобно внушение, защото не предизвика объркване сред вървящите до тях. Минаха незабелязано покрай стражите, заедно с останалите пътници и Тарасу уверено го поведе по криволичещите крайни улички, докато пред тях си изправи вътрешният крепостен зид, ограждащ двореца — град в града. На моста, прехвърлен над широкия ров със застояла вода, ги спряха тежковъоръжените пазачи, по-точно спряха момичето и огледаха хиртела Кокорл с любопитство. Тарасу не обърна внимание на заплашителните им действия и властно вдигна ръка.

— Направете път на Кралската дъщеря, която се завръща от дълго пътуване! — каза тя и прекрачи навътре.

Войниците се поколебаха и се заозъртаха безпомощно към офицера си, който бързаше към тях.

— Шаргаил Гар, началник на караула — представи се той с неособено любезен тон и я измери от глава до пети, спирайки поглед на изкаляните й обувки и мръсния гащеризон. — Какво става тук и коя сте вие? По заповед на Негово височество принц-регента Сизал ад Играм ен Д’Арг тук може да се влиза само със специално разрешение от него, докато трае траурът за Негово величество крал Алатрис IV, мир и покой на духа му!

Печалната вест, стоварила се така ненадейно върху нея от устата на червендалестия грубиян, я накара да онемее. Тя остана втренчена пред себе си, без да вижда нищо с широко разтворените си очи. Беше дошла твърде късно.

Офицерът се възползва от нейното объркване и я избута обратно към моста. Кокорл благоразумно се оттегли сам. Единият от окопитилите се стражи притича напред и прошепна нещо в ухото на началник караула, който спря енергичните си действия с изписано учудване на лицето. След кратка полугласна команда, която не можаха да чуят, войникът изчезна тичешком към двореца.

— Свали оръжието и се дръпни от мен! — тихо, но заплашително каза момичето, съвзело се вече. — Аз съм принцеса Тарасу Д’Арг ол Алатрис и настоявам да се отнасяте към мен с нужното уважение!

Изражението на офицера премина през цяла гама противоречиви чувства, докато се спря на недоверчива любезност.

— Съжалявам, Принцесо, изпълнявам височайша заповед и нямам честта да Ви познавам.

Тонът и държанието му омекнаха, но все още беше застанал така, че преграждаше пътя й, докато запъхтеният пратеник се върна.

— Негово височество принц-регентът желае да Ви види! — изграчи той, дишайки тежко.

Шаргаилът се отдръпна и ги остави да преминат във вътрешния двор.