Звездата Аиел

25

Преди вечеря Синд отиде да види Тарасу. Тя беше още в безсъзнание, но слаба руменина пропълзяваше по страните й. Бяха я превързали, преоблекли и поставили в леглото. Като я остави на грижите на лекарите, които се въртяха около нея, той тръгна за трапезарията. Идваше времето за бързи действия и имаше да обмисля много неща, затова се нахрани почти без да забелязва какво яде. Принц Марзак мрънкаше и изглеждаше уплашен, но това не беше повлияло на апетита му. След като унищожи голямо количество от екзотичните блюда пред себе си, той изтри мазната си брадичка и ръце с бяла кърпа с монограм в ъгъла, облегна се назад и се опита да привлече вниманието на оредялата група около масата. Синд беше стигнал до едрите плодове с грапава кора и разсеяно чоплеше сърцевината на един, когато разговорът го извади от мислите му.

— Всички ли са съгласни? Какво ще кажете, Канти? — принцът го гледаше очаквателно.

— Аз не съм съгласен.

Не можеше да сбърка много с отговора, защото каквото и да предлагаше Марзак, по физиономията му личеше, че е подло и егоистично.

— Н-не сте? — заекна Марзак. — Може би не чухте добре. Тарасу е полумъртва и няма да издържи още един двубой, съжаляваме я всички, но това е истината. Със следващия си ход Фейсал ще съсредоточи силите си върху нея, за да я довърши и едва ли ще му е трудно с два Дракона и Офицер, невлизали в бой. С нищо не можем да й помогнем, нашата Кралица за жалост вече е извън играта. Ако имате някаква идея, господин Канти, ще я изслушаме с удоволствие.

Синд нямаше никаква идея, Марзак формално погледнато беше съвсем прав, но той не гореше от желание да му съдейства, още повече че ставаше въпрос за живота на Тарасу.

— Утре Трирл може да се премести на такава позиция, че да я предпази от нови атаки, докато тя се възстанови — каза той първото, което му хрумна.

По крака си под масата усети допир от нещо гъвкаво, подобно на змия или в случая — на край на опашка. Погледна разположилия се отсреща Трирл. Набръчкана ивица кожа изскочи от ъгъла на лявото зелено око, плъзна се като завеса до средата, гасейки блясъка му, и се прибра обратно. Ако Трирл беше човек, Синд щеше да се закълне, че му е намигнал.

— Трирл едва се е оправил от предишната си битка, а отсреща е драконът Грагард — големият коз на Фейсал, със свежи сили. Рискуваме да изгубим още някого напразно — възрази Марзак.

— Тогава нека Трирл каже има ли сили и най-вече има ли желание да я спасява — Синд се пресегна и взе от фруктиерата друг плод.

— Няма смисъл да се дават излишни жертви, още повече че аз съм само един наемник — изхриптя Трирл.

Синд за малко не се задави след това изявление и се втренчи в него, невярващ на ушите си. Тогава усети отново по крака си слабия удар на опашката му.

— Добре — побърза да се съгласи той. — След като видим кого ще изправят утре срещу нея, аз ще нападна Фейсал, той ще бъде принуден да се прикрие и е вероятно да застана срещу Офицера му. Ще приема двубоя, досега не съм се бил, той също.

Погледна косо към джорха и видя, че той стои равнодушно. Интуицията му казваше, че този бой няма да се състои, както и следващите нататък. Дошло беше времето да си отиде и от многото начини трябваше да намери такъв, при който да вземе и Тарасу със себе си.

— Радвам се, че гледате реално на нещата. — каза тържествуващ Марзак — Имате ли предложения, Мор? А ти, Кокорл?

Кокорл завъртя очите си нагоре и вдигна лапи, който жест бе изтълкуван като съгласие, а братята се прозяваха отегчено на другия край на масата. Досега не бяха излизали иззад преградата на воините и тъй като скоро не се очакваше да го направят, бяха сговорчиви и единодушни.

— Тогава всичко е ясно. Подробностите може да обсъдим утре сутринта — Марзак разпери ръце и стана от масата.

— Върни се след един кръг в тази зала, след като прислугата я разчисти — изсъска Трирл в ухото на Синд, когато се разминаха на вратата.

Синд тръгна с бързи крачки към стаята на Тарасу. Тя дишаше равномерно, цветът на лицето й се беше върнал и изглеждаше заспала, а не припаднала. Беше оставена под наблюдението само на един лекар, който седеше пред холовизора с чаша сок в ръка. Той осведоми Синд, че на всеки четири кръга правят обща визитация и пълни прегледи, освен това са й предписани силни болкоуспокояващи, противовъзпалителни и укрепващи организма лекарства. Състоянието й било такова, че всеки момент щяла да се свести и ще направят всичко възможно да се чувства добре на другия ден. Синд го изслуша със зле прикрито презрение. Тя нямаше да бъде добре поне още една седмица, грижата им беше само да я изпратят на Арената, където смъртта й беше сигурна. Лекарят продължи да си гледа програмата, а той седна до леглото и се загледа в момичето. Така премина близо един кръг, Синд стоеше неподвижен и на пръв поглед задрямал, но мислите в главата му прелитаха бясно. Когато определеното до срещата време изтече, той се изправи и се върна в трапезарията. Следите от вечерята бяха премахнати, вътре беше само Трирл, който се разхождаше по излъскания под, стиснал лапите си зад гърба, а опашката му се влачеше отзад и нервно биеше по мозаечните плочки.

— Човече, нарекъл себе си Фил Канти, чието истинско име и цели все още не си ми казал — започна той и застана пред него, като го фиксираше с немигащите си очи.

Синд се опита да каже нещо, но Трирл вдигна лапа с жест, приканващ го да замълчи.

— Ние, джорхите, сме древен народ, признаваме правото на всеки да бъде това, което иска, и да прави това, което му се прави, ако не ни пречи. Ти би желал да си далеч оттук и аз ще ти помогна.

— Преди да започнем да говорим, ще ти напомня, че този дворец е осеян с електронни очи и уши. Всяка наша стъпка се наблюдава — предупреди го Синд.

— Електронните приспособления са хубаво нещо, но бледнеят пред Първичното изкуство, а като древна раса, както споменах, джорхите го владеят донякъде. За жалост много неща сме забравили безвъзвратно през вековете, но и така умеем достатъчно, за да не ни притесняват всички тези машинарии.

— Да не си блокирал следящите устройства в тази зала? — ахна Синд. — Тогава всеки миг ще дойдат да ги ремонтират.

— Уредите работят нормално, предполагам, но дежурните тук, които следят показанията им и ги ретранслират в Контролната кула, се намират доста близо до нас.

— И какво от това, не те разбирам — каза Синд.

— Хората просто продължават да препредават предишните данни, когато още не бяхме влезли в тази зала, и изобщо не забелязват новите. Сега в кулата получават информация, която няма да ги разтревожи поне докато разберат, че не се променя, или забележат несъответствието между различните следящи системи. Това ни осигурява известно време да обсъдим нашите проблеми. Тарасу не трябва да остава тук и условието ми е да вземеш и нея, когато избягаш, а това ще стане съвсем скоро, например тази нощ. Имаш ли нещо против? — точиците около зениците му трептяха и почти хипнотизираха Синд.

— Точно обмислях как да направя същото — каза той. — По пътя ще я лекувам, колкото мога, докато намеря безопасна планета, където да я оставя на по-подходящи грижи. Проблемът е, че няма да мога да излетя с моя кораб, освен това Тарасу е в безсъзнание. Дори да се свести, ще извърви не повече от десетина крачки с моя помощ. А и да не беше всичко това, Арената е обградена със силови мрежи, да преминеш през тях само по себе си е подвиг. Ти ме извика тук, значи си намислил нещо.

— Силовото поле е във вид на огромен похлупак, отгоре има отвори за циркулация на въздуха — Трирл продължи да се разхожда, докато говореше. — Малки са за роптер наистина, но оттам спокойно може да излети джорх.

— Откъде знаеш това, правил ли си го?

— В договора ни е упоменато, че ще напускаме полето само след като предупредим наблюдателите и то в крайни, точно изброени случаи. За нарушението на тази точка са предвидени финансови санкции, както може би се досещаш. Аз съм излизал веднъж. Дадоха ми пластинки за очите, през които се вижда силовото поле, за да не го изключват заради мен. Така преминах през отворите.

— Имаш ли такива пластинки? — подскочи Синд.

— След като се прибрах, трябваше да ги върна. Най-смешното е, че никой не подозира колко излишни са те за нас. Джорхите имат способност да виждат големите енергийни натрупвания. Мрежата изглежда по-размазана и неясна, отколкото през пластинките, но достатъчно забележима, за да не я закача.

— Значи можеш да излизаш и да се връщаш, когато поискаш, но каква е ползата от това за мен и Тарасу? Ние не летим и не виждаме силовата мрежа. Може да изпратим съобщение по теб, но трудно ще намериш някой в града или на Ромиа, който да предаде сигнал за Франар. Кристалограмата ми я няма, а корабът е под наблюдение.

— Има и друг начин — Трирл спря да ходи насам-натам. — Според нашите обичаи е срамно и ужасно, но ще пренебрегна гордостта си. Едва ли ще проумееш какво се готвя да направя аз, но… ето, не ми се обръща езикът да го кажа. Предлагам… предлагам да се качите на гърба ми и да ви занеса до космодрума. Обаче ще се закълнеш никога да не говориш за това!

— За кое, какво толкова има? — погледна го Синд озадачен.

— Има и още как! Най-унизителното нещо за нас е да носиш някого на гърба си, а аз ще нося двама. Вярно, че вие сте от друга раса, и само това е причината да не съм умрял още от срам, но все пак не бих искал да се разбере, че неджорхи са яздили Трирл от славния род Фърдирл като обикновено товарно добиче. Какво би си помислил племенникът ми Кокорл, когото неговите родители са поверили на мен да му бъда пример и опора, ако ме види как превивам гръб под тежестта на двама човеци? Какво би казал той?

— Ако тежестта на хората е толкова голяма, уважаеми чичо, може да ги разделим — долетя някъде иззад гърбовете им.

— Какво? — Трирл се завъртя чевръсто по посока на гласа към струпаните в ъгъла до стената купчина паравани, изрисувани с птици, животни и красиви пейзажи. — Добре ли чух племенника си, който забравил всякакво приличие подслушва чичо си и се намесва в тайните му разговори? Къде си, невъзпитана издънка на достойните си родители, позорно петно за целия ни род и срам за мен? Излизай веднага!

— Тук съм, чичо.

Купът се размърда и оттам се показа главата на Кокорл, който стоеше с полузатворени очи и се прозяваше.

— Ела насам, безсрамнико! Защо си се скрил там да ни шпионираш?

— Не съм се крил, чичо. Разглеждах параваните, влязох да ги видя отвътре и съм задрямал. Събудих се преди малко от гласовете ви. Извинявам се на теб и на господин Канти.

Кокорл изпълзя и се изправи с покорно наведена глава пред стария джорх. Трирл издаде поредица съскащи и шипящи звуци, като ги подчертаваше в паузите с двуметрови огнени струи. Виновникът отговаряше немощно, закрил с лапи очите си. Преливащите му в цветовете на дъгата люспи започнаха видимо да избледняват, а върху тях избиваха капчици влага. Накрая сив, неугледен и мокър, великолепният до преди малко млад джорх изглежда успя да омилостиви разярения си родственик. Капчиците съскаха, цвърчаха и се изпаряваха, а от облаците дим и пара очите на Синд се насълзиха. Едва ли много хора бяха имали възможност да видят на живо автентична джорхска свада, но вече не можеше да се диша, затова посрещна края й с удоволствие. Като изсумтя за последен път, Трирл погледна жалкия нещастник пред себе си и навярно прецени, че разкаянието му е искрено и удовлетворително, защото го остави на мира. Две тънки спирали дим излязоха от ноздрите му и настана тишина, нарушавана само от тънък, приличен на подсмърчане звук, идващ откъм Кокорл.

— Няма ли да се включи някоя противопожарна инсталация от целия този пушек? — обади се Синд, за да разведри обстановката.

— Тъй като в Турнира участваме и ние, които сме — нека се изразя така — с доста по-гореща кръв от хората, в нашите помещения и в тези, до които имаме достъп, прагът на чувствителност на детекторите е повишен умишлено — осведоми го Трирл. — Съжалявам, че наруших дотолкова етичните норми и си позволих да говоря пред теб на джорхски, но младият безделник ме ядоса ужасно. И така, какво обсъждахме последно?

— Тежестта на двамата човеци, любими чичо — услужливо вметна димящият Кокорл.

— Нахалството ти е безгранично, момче! — изсъска Трирл и го погледна унищожително. — И какво предлагаш да направим, недорасъл умнико? Така и така си чул достатъчно.

— Аз да нося единия човек, а ти, уважаеми чичо, да вземеш другия — обнадежден каза Кокорл и започна да възвръща цвета си.

— А какво да правим с Тарасу, която сигурно ще бъде в безсъзнание?

— Ще я завържете здраво за гърба ми. Така ще летим бързо и ще имаме време да се върнем, преди да забележат липсата ни. Би било добре също така да изключим страничната силова стена или поне да отворим някой от изходите. Ще изглежда, че хората са избягали сами, без наша помощ, и ще загубят време да ги търсят в парка около Арената.

— Имаш нещо в главата си, племеннико, все пак наставник ти е един от най-умните джорхи, неминуемо си възприел част от моите уроци. Кой, според теб, ще изключи полето?

— Оставете това на мен — намеси се Синд. — Само ми кажете къде има изход. Прислугата, лекарите и изобщо хората, които влизат често при нас без роптери, навярно използват силов тунел.

— Ще ти покажа къде е той, но трябва да преодолееш уредите и охраната.

— Ще опитам. Безпокои ме и друго — контролерите.

— Нашите гривни са прости индикатори, които отчитат нанесените ни поражения и ни отстраняват при определен техен брой и тежест. Ако не бяха тези чисто технически загуби, малко хора щяха да имат шанс в боя срещу нас — каза Трирл. — Ние можем и да свалим гривните, когато не сме на Арената, но с вашите контролери положението е друго. Ще ви намерят навсякъде около Ромиа по сигналите, които те излъчват, и ще ви пуснат няколко шокови удара.

— Можеш ли да направиш с тях същото, както със следящите устройства тук?

— Да. Сигналите от гривните минават по същия път към Контролната зала, както тези от останалите уреди. Ще имаме проблеми едва когато се отдалечим.

— Хипнозата, или каквото правиш с тях, не е ефикасна от далечно разстояние ли? — попита Синд.

— Възможностите ми не са безгранични. Изразходвам доста сили за да обезопася разговора ни в момента, а ме чака много работа, преди да тръгнем.

— Трябва да махнем тези неща, иначе бягството се обезсмисля — каза младият джорх. — Защо не опитаме да ги отворим?

— Няма начин — каза Синд. — Отварят се или от Контролната кула с определения код, или със специални инструменти, каквито едва ли ще намерим в града. При опит да ги размагнетизираш или разрежеш се включва веднага защитната програма. Ширъс обясни това още в началото и нямам причина да не му вярвам.

— Контролерът може да се развали сам, както всеки уред, или да го повредиш, без да искаш — Кокорл се загледа в блестящата лента около китката на Синд. — Какво ще стане тогава?

— Ако операторът се е заплеснал и не спре навреме програмата, човекът с гривната ще преживее доста неприятни моменти.

Трирл се разхождаше замислен, накрая се обърна към Кокорл.

— Ще се наложи да ми помогнеш, племеннико. Може би тук, в залата на дежурните има възможност да се направи нещо с гривните. Няма нужда да ходи никой там — той погледна Синд. — Дори да се промъкнеш до тях, ще разполагаш с недостатъчно време да намериш нужните команди и кодове. Ще го направят самите оператори.

— И как ще стане това? — попита Кокорл с подозрение.

— Ние с теб ще обединим усилията си, за да им въздействаме оттук — каза старият джорх. — Психическият удар върху тях няма да им се отрази добре, вие, хората не притежавате никаква защита. Отбележи си, че това също е строго забранено от нашите закони. Налага се да станеш престъпник и ти, момче, но поемам всичко върху моята съвест.

Кокорл се съгласи, видимо притеснен и разстроен, въпреки уверенията на Трирл, като тихо си мърмореше нещо. Любопитството на Синд засенчи надигналия се в душата му инстинктивен страх от паранормалните способности на джорхите, които само предполагаше досега.

— И как влияете на психиката, ако не е нетактичен въпросът ми? — попита той.

— Третото ни око — Трирл се почука леко по челото, където след внимателно вглеждане се виждаше петно с овална форма.

Контурите му наистина наподобяваха зрителен орган, който светеше слабо отвътре.

— Трябва да пренесем Тарасу в нашите зали и да излезем оттам всички заедно. Това ще направим, когато се върнеш. Нуждаеш ли се от някаква помощ? — попита джорхът.

— На всеки четири кръга лекарите се събират, за да я прегледат, а един от тях стои непрекъснато вътре. Трябва да се съобразяваме с този интервал и да се справим с човека при нея. Няма да е зле Кокорл да дойде с мен и да ме почака в стаята ми, а после ще отидем за Тарасу.

— Добре, да започваме!