Звездата Аиел

38

Когато Синд се втурна в командната зала на „Хаврия“, Тарасу и Ишанг бяха облекли скафандри. Хораят си бе сложил шлема и проверяваше херметизацията между него и корпуса, а момичето държеше своя шлем в ръка.

— Това не се досетих да ви кажа, но не е лоша идея — Синд взе приготвения за него скафандър. — Всички ли ще излизаме?

— Ако се случи нещо с вас, аз съм съвсем безпомощна — сама не мога да боравя с уредите. — Тарасу сложи бластера си в гнездото му на колана. — Автоматите ще пазят кораба и без мен.

Синд не се залови да спори, а включи бордовия компютър на външно управление и заложи кода за командната линия на личния си предавател. Изтичаха до катера и полетяха право към стръмния планински склон в далечината.

— Надявам се, че Тарасу ти е обяснила какво трябва да правим? — обърна се той сухо към Ишанг.

— Да, трябва да приберем Азман и Кокорл — каза хораят. — Донякъде аз съм отговорен, че сте тук, и се налага да оправя нещата. Когато сменим чипа, „Хаврия“ ще бъде в изправност.

— Ще вземем и Кхаримату — обади се момичето. — Той е жител на Империята и не трябва да го оставяме при туземците. Видях го да върви най-отпред в тълпата, както винаги не е на себе си.

— За да им пресечем пътя, се налага да кацнем точно пред входа на пещерата — отбеляза Синд. — Там нямаме място за маневри, но вече е много късно, те почти са стигнали догоре.

Малката процесия под тях се показа от последния завой на пътеката, когато насочиха катера към тясната скална площадка. Шигацу-Наи вдигна глава при шума на приземяващата се машина и размаха заплашително острата каменна брадва, която държеше. Синд излезе пръв и хвана приближилия се Кхаримату за рамото, а Тарасу се спусна да му помогне. Въпреки че нещастникът изобщо не се съпротивляваше, ръцете на Синд почти веднага го изпуснаха. Пред очите му играеше постепенно сгъстяваща се лилава мъгла и той залитна. Нещо сякаш го дърпаше да се обърне към мрачния отвор зад гърба му и се наложи да събере всичките си сили, за да не се поддаде на властното и настойчиво желание. Озъбеното, ръмжащо лице на шамана приближаваше и тежката брадва се вдигна за удар. Нечия тъмна сянка скочи между него и Шигацу. Преди да изгуби съзнание, Синд зърна как Ишанг ловко се вмъкна под спускащото се с яростен замах острие и повали магьосника. Свести се от силно разтърсване, видя надвесения над него хорай, а в ушите му нахлу шумът на океанските вълни. Намираше се в катера, а Тарасу стоеше отвън, подпряна на корпуса му. Бяха на океанския бряг, до „Хаврия“, извисяващ се пред тях.

— Какво стана? — той свали шлема и стисна пулсиращата си от болки глава.

— Убих дивака с брадвата, който точно се канеше да те разсече. Едва ли можеше да го направи, но не му липсваше желание.

— Ти ли ни докара тук?

— Нямаше кой друг. Когато привърших с рогатия, ти и момичето вървяхте към пещерата. Наложи се да ви спра доста грубо, но намесата ми беше крайно необходима. Не знаех как да отворя защитното поле на кораба, затова кацнах до него.

— Как се оправи с тях? — Синд погледна масивното туловище на джорха, проснат на пода в задната част на катера.

— Не бих казал, че ведът е прекалено тежък, но люспестото създание ме затрудни. Бях взел флакон с упойващ газ от амбулаторията и изпръсках цялото съдържание, докато му подейства. После насочих Кокорл към катера, за да падне вътре, иначе нямаше да мога да го завлека.

— Сега ще отворя купола — Синд набра кода за връзка. — Тарасу, влез и седни, докато компютърът ни прибере в хангара на „Хаврия“.

— Можеш ли да контролираш скачването? Ако се чувстваш още замаян, остави на мен — безстрастно каза Ишанг.

— Добре си се справил досега, давай! — съгласи се Синд и му отстъпи своето място, защото ръцете му трепереха и размазани петна танцуваха в полезрението му.

— Чувствам се съвсем отпаднала — обади се Тарасу, която беше влязла и затваряше люка. — Ишанг, ти ни спаси живота!

— Не беше нищо особено, дължах ви го. Докато се занимавах с шамана, изпуснах Кхаримату и не посмях да го последвам в пещерата. Ще го спасявате ли?

— Повече от това, което му се е случило досега, едва ли ще го сполети, а си мисля и друго. Дали ще живее по-добре в някой имперски приют за ветерани? Семейство със сигурност няма, щом е бил в изследователските групи, а роднините и близките му са умрели или са го забравили отдавна.

— В Лагахранг наистина го гледат добре, но е редно да го попитаме иска ли да дойде с нас — намеси се Тарасу. — Дори да не ни разбере, трябва да опитаме да говорим с него.

— За тази цел ще го изчакаме да се върне от планината. Аз лично нямам никакво желание да ходя пак при племето — отговори Синд, докато под наблюдението на Ишанг катерът плавно застана на мястото си в трюма на „Хаврия“.

— Опасявам се, че ще се наложи — момичето посочи Ториаи, който изпълзя изпод разперените лапи на джорха, отмествайки с мъка тежкото му тяло.

Злополучният годеник се изправи и ги загледа с изцъклени очи. Боята по лицето му се беше размазала, пернатото украшение стоеше килнато върху главата му. Изглеждаше уплашен от необичайната обстановка и проснатия до него джорх, въртеше се и ломотеше несвързано.

— Успокой се, не ти мислим злото — каза Синд, а лингвоблокът преведе думите му.

Ториаи го позна, кимна и се постара да заеме подобаваща за воин стойка.

— Този не съм го прибирал — Ишанг погледна дивака с учудване. — Влязъл е сам.

— И добре е направил — момичето махна на туземеца, канейки го да се приближи към тях. — Намесваме се в обичаите им, но Шигацу-Наи го посочи нарочно като избрана от духовете жертва, за да вземе Хирани след смъртта му.

Младежът не разбираше разговора им, защото Синд не беше включил преводача, но щом долови имената на шамана и годеницата си, вдигна глава с интерес.

— Как попадна тук? — попита го Синд.

— Видях пред мен ладията, с която Безплътните откарват в земните недра душите на обречените, и се качих на нея. Пристигнахме ли вече в Мрачната бездна, о Кайя? — Ториаи се просна по очи в краката им. — Моята душа ви принадлежи, моите…

— Ние сме хора също като теб — прекъсна го Тарасу. — Няма нужда да пълзиш пред нас.

Младежът не остана убеден, обаче прие думите й за заповед и се изправи. Кокорл вече се беше свестил, стана тромаво и издаде неясен хрипкав звук. В святкащите му очи се четеше объркване. Опита се да каже нещо, но от гърлото му се изтръгна същото метално стържене. Ториаи се обърна назад ужасен, погледна ръмжащото чудовище и се хвърли пак на пода.

— Едва го успокоихме малко, а сега трябва да започваме наново — изпъшка момичето.

— Сссъжалявам — Кокорл раздвижваше предните си лапи и залитна, когато се захвана със задните. — Разбира се, най-важното е пълният с паразити туземец да се чувства уютно. Няма значение, че аз съм зле, даже и да умирам, хич не се чувствайте задължени да ми обръщате внимание!

— Не се оплаквай, нищо ти няма. И ние не сме по-добре.

— Съмнявам се. — Джорхът сбърчи ноздрите си. — Мирише ми на сънотворен газ, а и в устата си усещам странен вкус.

— Употребих цяла опаковка, докато те приспя — обясни застаналият зад него Ишанг.

— Този там, струва ми се, беше нещо като задържан в медицинския сектор — посочи го джорхът с кривия си ноктест пръст. — Кой му е разрешил да се разхожда свободно и да ме приспива?

Кокорл погледна обвиняващо Синд и се обърна към катера, откъдето Азман се опитваше да изпълзи. Нещо започна да изплува в паметта му.

— Защо сме тук? — той почеса съсредоточено челото си. — Последното, което си спомням, е селището на туземците. Празникът точно започваше, вие седяхте на рогозките при вожда, а аз кротко лежах пред купчина трева, която дечурлигата бяха решили, че ще ми допадне за вечеря. Каква смехория! Та значи бях гладен, започвах да скучая, монотонното барабанене по изпънатите кожи ме дразнеше вече и… край! Сега се намираме в кораба, както виждам, но нямам представа как сме дошли дотук.

— Аз също — изпъшка ведът и се приближи. — Какво стана? Много съм замаян и имам чувството, че сме се провалили.

— Не съвсем — каза Синд. — Ще ви разкажа, но няма смисъл да седим в хангара. Отиваме първо в амбулаторията да потърсим нещо тонизиращо, а после ще говорим в командната кабина или трапезарията.

— Много интересно предложение — оживи се джорхът. — Ако зависи от мен, тръгваме направо за трапезарията. Мисълта за това ме стимулира достатъчно.

— Не! — твърдо отсече Синд. — Може да се получи забавен отрицателен ефект, все пак си поел огромна доза опиати.

— Хм, да — Кокорл изгледа зверски Ишанг, който не трепна. — Надявам се, че е имал основателна причина да го направи, защото иначе и лечебният стационарен модул няма да му помогне!

— Не се вълнувай! — потупа го Тарасу по гърба. — Той спаси всички нас. Без него сега щяхме да сме при злите духове Кайя и нямаше да видиш пържоли скоро.

— А и да видеше, едва ли щеше да знаеш къде си и какво ядеш — допълни Синд. — Какво да правим с Ториаи? Изглежда няма да се изправи по собствено желание, парализирал се е от страх горкият.

Туземецът подкрепи думите му с жален вой, когато чу името си.

— Ако трябва, ще го носим — джорхът посегна към него, но младежът се отдръпна в ъгъла, като закри очите си с ръка и зави още по-ужасно.

— Изобщо не го докосвай, плашиш го до смърт — обади се момичето и се обърна към свития на топка човек. — Включи транслатора, Синд! Ти си храбър воин, Ториаи, затова ще победиш страха си, последвай ни!

Това подейства и въпреки че категорично отказа да стане, Ториаи тръгна след тях по коридора, лазейки на четири крака, с поглед забит в пода. Упорито не поглеждаше напред и встрани, за да не зърне ужасите в подземното царство на Кайя, където беше твърдо убеден, че се намира.

— Безсмислено е да му обясняваме — Синд погледна младежа със съжаление. — Ще му инжектираме успокоителни, нека поспи до утре. И без него си имаме достатъчно грижи.