Звездата Аиел

3

Тарасу се мъчеше да се пребори с безбройните копчета и връзки на новата си вечерна рокля и почти плачеше от яд. Барс и Арман, настанени на същия етаж, сигурно отдавна бяха готови. Странноприемницата беше от най-евтините и тъй като прислужницата не си даваше много зор, доста отдавна беше изчезнала някъде. Но дори и да беше налице, едва ли щеше да има полза от нея, поради голямата й несръчност, превъзхождана само от неукротимото любопитство. Непрекъснато ровеше в багажа й в нейно отсъствие и дотолкова й липсваше мозък, че не успяваше никога да подреди нещата, както си бяха преди.

Тарасу се завъртя пред огледалото. Вече изглеждаше добре — старателно закопчана и завързана, където трябва. Облак от дантели и пухкави кожички обхващаше плътно шията й и металните пръстени, нанизани по нея, изобщо не се виждаха. От инжектираните парафинени подплънки чертите и овалът на лицето й изглеждаха чужди, а с изрусените и подредени в необичайна прическа коси и скритите зад кафявооцветени лещи очи тя беше просто неузнаваема. Лека пелеринка довършваше тоалета, като скриваше издутината на хълбока. Беше ушила специален джоб, скрит в диплите на полата, в който щеше да сложи документите, останалите си пари и скъпоценностите. Забелязваше се, че има нещо нередно, но с пелерината, развяваща се отгоре, реши проблема.

Парите им вече свършваха и този бал преди началото на Тържествата беше последната възможност да направят това, за което бяха дошли. Поканите за трима души, осигурени от Барс незнайно как, им струваха огромна сума. Върху тях бяха изписани с позлатени букви чужди имена с гръмки титли отпред. Тарасу беше кралица Ени Карасо от Гант — владетелка на голямата област Рен с едноименен град, макар че кракът й не бе стъпвал по тези места и доскоро не знаеше, че съществуват. Доста време й отне да ги намери на звездните карти, които Барс й показваше. Той пътуваше много по нареждане на баща й, беше идвал няколко пъти на Ромиа и се справяше добре като водач и съветник. Без него Тарасу и Арман щяха да бъдат съвсем безпомощни, въпреки че владееха галактически език сравнително добре. И двамата нямаха представа как да се държат и обличат, когато се движат между аристократи; къде цените са високи и къде същите неща могат да се купят за половината пари; или как да се сдобият с оръжие, заобикаляйки разпоредбите на крал Аргам за забрана върху притежаването и продажбата му. Нелегалният търговец гарантираше, че двата пистолета не могат да бъдат засечени от скенерите, но сега им предстоеше да проверят това твърдение на практика. Някой почука на вратата и я извади от мислите й.

— Ние сме — чу се приглушеният глас на Барс.

— Влизайте, готова съм! — обади се Тарасу и сложи на ушите си обиците, които извади от ковчежето за скъпоценности.

Дъното му се виждаше, а когато тръгнаха насам, капачето едва се затваряше от натъпканите вътре бижута. Всички те бяха преминали малко по малко в касите на търговците, а парите, получени срещу тях, се стопиха.

— Точно така си представям, че би изглеждала една владетелка от Гант! — изрази възхищението си по-импулсивният Арман, а Барс я огледа изпитателно и като че ли остана недоволен.

— Ваше величество, кралице Ени, мога ли да кажа нещо? — попита накрая той.

Тарасу закопча втората обица и разтърси глава, така че висулките на ушите й задрънчаха весело.

— Тези украшения са много красиви, но Ви препоръчвам да сложите другите, които купихме заедно с роклята — добави Барс.

Осъзнала, че говори на нея, тя се обърна учудена, а после се разсмя.

— Не мога още да свикна нито с това име, нито с титлата.

Смехът й не го разведри, лицето му остана напрегнато и смръщено.

— Вие сте кралица Ени Карасо и ще бъде добре да реагирате по-бързо, когато Ви наричат така, милейди!

— Ще се постарая, но сега сме само ние, няма чужди хора!

— Нямаме повече време, от този момент нататък, дори когато мислите, че наоколо няма никой, е за предпочитане да играете ролята си. Запомнихте ли това, което Ви дадох да прочетете за Гант и прославеното древно кралство Рен?

— Колкото до Рен, сър, мога да разказвам за него на собствените му жители. Знам имената на всички благородници от моя двор и бих описала външността и навиците им по-добре от моите. Горещо се надявам обаче, че на бала няма да присъства никой от тях.

— Чиновникът, от когото купих поканите, ме увери в това, Ваше величество — той подви коляно в елегантен поклон.

— Струва ми се, че споменахте нещо за обиците ми?

— Те са от Негово височество, Вашия чичо. Ако принцеса Сарави бъде там, ще познае семейните си бижута и може да ни издаде, без да иска.

— Напълно сте прав, ще ги сменя. Арман, би ли ми подал кутията?

Арман, който трябваше да бъде нещо като неин паж, телохранител и компаньон, изпълни нареждането с изпъчени гърди и най-вдървената си походка.

— Много съм нервен — каза той. — Бих искал вече да сме на кораба заедно с принцеса Сарави, на път за Хонстел.

— Аз също — обади се Тарасу. — Усещам сърцето си да бие така, сякаш е спряло някъде в гърлото ми.

— Успокойте се, всичко ще мине добре, намятаме парцалите и тръгваме! — каза Барс. — Поръчал съм луксозна кола, която ще ни чака на една от хубавите улици. Дотам ще отидем с бричката на странноприемницата, а когато тя си тръгне обратно, ще хвърлим плащовете си, после някой бедняк ще се зарадва да ги намери. Може да не ни обърнат внимание, когато пристигаме в двореца, но е добре да сме изпипали всичко.

Той подаде на Тарасу дълго, овехтяло наметало, същото като тези, които беше приготвил за себе си и Арман.

— Добре, че днес времето не е топло — каза тя, докато се увиваше грижливо. — И дано на мадам Риана не й хрумне да се загледа в обувките ни.

Странноприемницата едва ли беше приютявала досега хора, водещи светски живот, и ако тръгнеха оттук с балното си облекло, щяха да предизвикат любопитството на всеки срещнат. В коридора едва не се сблъскаха с прислужницата, която с прозявка излизаше от една незаета стая. Тя ги проследи лениво с очи и Тарасу беше сигурна, че след като излязат, ще се пъхне в стаите им да тършува. Останалите скъпоценности от кутията беше прибрала в джоба си и рошавата повлекана можеше да разполага спокойно с всичко, което намери. Надяваше се, че повече няма да се връщат тук. Или щяха да успеят и да се върнат у дома, или… за другото не искаше дори да мисли.