Царството

5.

Вестовоят постави чантите на полковник Дзиен върху старо дървено писалище в манастирската библиотека. Полковникът дори не забеляза. Той крачеше бавно надолу из каменната зала с книжни стелажи по стените, придружаван от един капитан от БОС. Докато вървяха, токовете на ботушите му потракваха отривисто по плочите на пода. Той насочи фенерчето към гърбовете на древните книги, подвързани с кожа от як. Купчини книги бяха подредени и на пода, вече прегледани и отделени от него. Без да откъсва погледа си от стелажите, Дзиен каза на капитана:

— Ако някога е била тук, вече я няма.

В същия миг се обърна внезапно към него и попита:

— Сигурен ли си, че си проверил навсякъде другаде?

— Тъй вярно. Всеки сантиметър. Проверихме всяка подова плоча и тухла. Да, напълно съм сигурен.

Капитанът измъкна един дебел том от лавицата и го отвори напосоки. След като прелисти няколко страници, вторачен в текста, той го затвори и върна на мястото.

Полковникът надникна през рамото му.

— Не си губи времето. Не е тук. Този тлъст армейски тъпак е подплашил монасите да избягат. Ако действително са я притежавали, са я взели със себе си. Или сме попаднали в погрешния манастир.

— Но нали това е единствената гомпа3 в Пемако.

— По-точно единствената гомпа, за която ние знаем. Но се носят истории, които описват друга. — Полковник Дзиен изгледа странно своя колега. — Капитане, знаеш ли за къде говоря?

— Да, другарю полковник, естествено. Но съм сигурен, че това е мит. Целият район беше проучван от самолет много пъти.

— Капитане, твоето доверие в нашата авиация е трогателно. Но аз не бих бил толкова сигурен. Летенето в тази част на света е изключително опасно и най-добрите топографи понякога се изкушават да чертаят своите карти сред удобствата на казармите си. Кой ще вземе да ги проверява? Между другото, древните разкази за другата гомпа са прекалено много и твърде упорити, за да бъдат пренебрегнати.

Полковник Дзиен угаси фенерчето и въздъхна от безсилие.

— Капитане, извини ме за момент. Искам да пазиш на вратата. Трябва да се консултирам с Оракула и не мога да позволя на този глупав войник да ме прекъсва. Досега Оракулът ни съветваше успешно. Да се надяваме, че ще ни помогне за последен път.

— Слушам.

Полковникът вдигна малката раница, която беше внесена от вестовоя, и я сложи на писалището.

— Жалко, че убиха игумена — отбеляза той, докато разкопчаваше капака. — Той беше бодхисатва, просветлен човек. Беше постигнал положението на Буда, но е останал в греховния свят, за да помага на другите. Бих могъл да си говоря с него в продължение на часове за света. Кой знае, може би дори щяхме да го убедим да ни помогне… Можеше да ни покаже пътя.

Полковникът вдигна очи към капитана и завърши с делови тон:

— Това е всичко. Оракулът ще ни даде съвет.

Капитанът тракна с токове, козирува, излезе и затвори вратата зад гърба си.

Останал сам, полковник Дзиен огледа лавиците с книги, издигащи се до тавана, и позволи на една бръчка да загрози за малко лицето му. След това бръкна в раницата и извади малка, подвързана с кожа тръба и много овехтяла книга. След като се настани на писалището, отвори тръбата и изсипа от нея четиридесет и девет тънки дървени пръчици в дланта на дясната си ръка. Затвори очи и устните му беззвучно се раздвижиха, сякаш казваше молитва.

След това стисна пръчиците в сноп, изправи ги в края на писалището и отваряйки ръка, ги остави да паднат свободно на плота.

После въздъхна дълбоко и започна процеса на щателно сортиране и разгадаване на смисъла на уникалното им разположение. Докато вдигаше пръчиците една по една, той започна да нанася малки точки и чертички на лист хартия. Същността на мига беше уловена и сега Оракулът щеше да проговори.