Царството

44.

Последното изкачване беше почти толкова ужасно, колкото Нанси очакваше. Може би вече се беше аклиматизирала или двадесет и четирите часа сън я бяха ободрили. Каквато и да беше причината, тя стигна лежащия на близо четири хиляди метра надморска височина проход, без да се налага да почива отново. В началото не разбра, че това е върхът на прохода. Просто видя, че групата е спряла, но за малко се сви на две, опитвайки се да си поеме дъх. Когато отново вдигна очи, забеляза няколко големи купчини камъни и стотици молитвени знамена, които се полюляваха в мъглата. Въздухът беше пропит с ледена влага и не се виждаше на повече от двадесет метра. Вероятно гледката беше зашеметяваща, но тя никога нямаше да разбере. Когато стигнаха до първата каменна грамада, шерпите запяха и завързаха няколко цветни парцалчета за дебелите дръжки на знамената. После заговориха развълнувано на Джек. Нанси поиска да разбере за какво става дума.

— Казват да се насладим на студа, докато можем — изсмя се Джек, защото също беше в приповдигнато настроение. — Скоро ще се спуснем четири-пет хиляди метра надолу и ще стане страшно горещо.

Беше й трудно да повярва, но не след дълго потеглиха отново и след около час мъглата изчезна и тя можеше ясно да вижда пътеката пред тях и околността. Намираха се в горния край на тучна тропическа долина. Пътеката пред тях приличаше на гравирана лъкатушеща черна линия по стръмните сипеи. Очакваше ги спускането, приятно разнообразие след безмилостното изкачване през последните дни.

Крачеха бавно надолу и постепенно сипеите започнаха да се покриват с растителност. Първо — високи до глезените папрати джуджета, после — стигащи до кръста храсталаци. Когато се спуснаха на около три хиляди метра, се завърнаха и дърветата. Както шерпите бяха предсказали, започнаха да си свалят дрехите. Първо палтата от овча вълна, после чубите. Слънцето се издигаше точно над главите им и на небето нямаше нито едно облаче, което да им предложи сянка — само безупречно лазурно небе, а около тях — все по-пищна растителност.

Пътят им се виеше през джунглата и сега стерилната тишина на високите планини се смени с какофония от шумове: насекоми и животни се промъкваха през шубраците, животът кипеше в цялото му цветово и видово разнообразие. Спряха да обядват в едно изоставено село, заобиколено от всички страни с житни ниви, отчасти погълнати от джунглата. Извадиха вода от изоставения кладенец, дезинфекцираха я с няколко капки йод и приготвиха чай и цампа.

С помощта на Джек, който й превеждаше, Нанси попита шерпите дали имат някакъв опит с тертони. Най-възрастният от тях, човек на име Глумбук Мерго, разказа надълго и широко, но искрено, как веднъж тертон извадил терма от гигантска скала. Случило се, когато бил дете преди много години в неговото родно село, което сега се намира надолу в Китай. С енергично ръкомахане шерпът разказа, че видял възрастния тертон да се съблича гол по препаска и след това да медитира три дни. На третия ден станал и пред всички селяни ударил скалата с чук. Чул се трясък, сякаш ударила гръмотевица, и всички изпопадали на земята от страх. Когато надникнали от скривалищата си, видели ужасяващ животински дух, тердак, пазач на термата в духовните сфери, който се биел с тертона. Чули се още взривове и всички избягали в гората, за да се скрият. Когато всичко утихнало, Глумбук и другите младежи се върнали и намерили тертона легнал по гръб, а термата, в този случай дебела якова кожа, била просната на гърдите му.

Джек превеждаше разказа с усмивка и намигна на Нанси, когато стигна до тердака. Тя не каза нищо, но се удиви на увереността на Глумбук, на непоклатимата му убеденост, че е видял точно това. С моите собствени очи, повтори той няколко пъти, сочейки с ръка към тях, за да подчертае думите си. След това един от шерпите отиде да набере орхидеи за Нанси и цялата група беше обхваната от весело настроение. За кратко забравиха опасностите, на които се излагаха, и странната мисия, с която се бяха заели.

Шерпите точно прибираха парафиновия котлон, когато осъзнаха, че ги наблюдават. Без да забележат, до лагера им се беше доближил възрастен човек в червено-оранжева роба и златисточервена корона на главата. Беше спрял на три метра от тях с долепени за поздрав и молитва длани. Шерпите и Нанси го загледаха удивени, че един възрастен мъж е успял да се промъкне до тях незабелязан. За миг дори Джек изгуби дар слово, но след секунда успя да се съвземе, стана, долепи длани и се поклони ниско на стареца, признавайки неговото старшинство.

Последва размяна на думи. Гласът на възрастния човек беше висок и стържещ, той говореше с къси и отсечени изречения. На Нанси се стори, че само Джек задава въпроси. Той говореше продължително, сякаш предлагаше нещо на човека. Изведнъж техният гост се обърна и посочи надолу в долината към Меток, започна дълъг монолог, а Джек кимаше със сериозно изражение, докато слушаше. Когато старецът свърши, Джек му предложи чай, но той отказа с бързо движение. Поклони се, тръгна си и потъна безшумно в джунглата. Шерпите загледаха тревожно Джек, а Глумбук Мерго каза нещо на тибетски. Нанси също искаше да научи какво каза възрастният мъж.

— Какво става?

Американецът, който се беше намръщил, каза няколко думи на Глумбук Мерго, след което се обърна към нея.

— Лоши новини. Този човек, Червеният цар, е могъщ йогин. Току-що си е дошъл от Меток.

— И?

— Китайските войници тормозят всички, докато се спускат в долината. Бият хората и ги заплашват с мъчения и убийство.

— Как е успял да мине край тях?

— Той е йогин и може да става невидим.

Тя дори не примигна, когато Джек каза това, толкова беше привикнала към странния свят на Тибет. Не че вярваше напълно, но усещаше, че недоверието е неуместно, като се вземе под внимание объркващото въздействие на терена и всички странни неща, на които вече бе станала свидетел. Освен това Червеният цар се беше появил сякаш от нищото.

— Но защо? Какво търсят?

— Един човек. Бял мъж, за когото твърдят, че е шпионин.

— Предполагам, Антон?

Джек не си направи труда да отговори.

— И какво ще правим сега? — попита Нанси.

Джек гледаше мрачно.

— Имаме проблем. Червеният цар каза, че е по-добре да минем през джунглата, но не мисля, че на шерпите ще им хареса.

— Попита ли ги?

Джек си пое дълбоко дъх и се обърна към Глумбук Мерго и двамата му другари. Те бяха наблюдавали мълчаливо разговора между двамата западняци. Американецът говори на тибетски в продължение на около минута. След като замълча, тримата тибетци започнаха да клатят глави. Вперили поглед в земята, те замърмориха под нос една дума, която според тях обясняваше всичко.

— Мигу, мигу!

— Какво е мигу? — попита Нанси с голямо безпокойство.

— Мигу е тибетското наименование на Йети. Не искат да влизат в тукашната джунгла. Казват, че тук живеели мигу.

— Какво? — удиви се журналистката. — Нима наистина се страхуват от Йети?

— Разбира се, че се страхуват. Затова селото е изоставено. Мигу са се преместили в този район и селяните ги е страх.

— Защо не им предложиш пари?

— Направих го — отговори Джек, — но ти сама видя как отговориха.

Тя погледна тримата носачи. Мъжете я гледаха с решителни лица. Нямаше начин да успее да ги убеди да влязат в гората.

— И сега какво ще правим?

— Или ще се върнем, или ще влезем сами в джунглата — отговори Джек. — Не можем да рискуваме да продължим по пътеката, не и когато знаем защо са тук войниците. Разчитах да ги подкупя, ако случайно попаднем на тях. Правил съм го преди в гарнизона им. Те са просто сбирщина пияници, но сега са изпратени тук със задачата да намерят Херцог, затова номерът с подкупа няма да стане. Направо ще ни арестуват и един бог знае кога и дали ще успеем да се измъкнем.

Той замълча за малко и после добави:

— Може би Антон наистина е шпионин. Възможно е китайците да знаят нещо, което ние не знаем. Може би цялата тази история с баща му и нацистката терма е просто прикритие или чиста случайност.

Той замълча отново и потъна в мисли, но после добави:

— Но не мога да си представя кому е притрябвало да шпионира в Пемако. Тук няма какво да намериш, а той и без това познава района като джоба си.

Сега замълчаха и двамата. Нанси оглеждаше съсипаните ниви. В това няма смисъл, каза си тя за пореден път. Херцог беше целта на китайците и никой не можеше да каже какво знаят. Тя погледна назад към сипеите, издигащите се над тях върхове и обвития с мъгла проход Су Ла. Не искаше да влиза в джунглата. Тя я плашеше, гадеше й се от нея. Сигурно навсякъде беше пълно с насекоми, змии, пиявици и диви животни. Пътеката беше сравнително лесна. Тя се виеше от населено място към населено място, така че винаги щяха да се намират само на няколко часа път от убежище. Джунглата беше нейната представа за кошмар наяве, но от друга страна, нямаше никакво намерение да се връща.