Дълга нощ в Париж

55

Уасим слезе от метрото на спирка „Пер Лашез“ и изчака пътниците да се разотидат, за да се убеди, че никой не го следи.

Беше с черен анцуг „Адидас“ с емблемата на „Олимпик — Марсилия“; не че си падаше по футбола, но така се надяваше да заслужи снизхождението на мароканците в квартала, закъдето се беше запътил. Освен това анцугът беше удобна дреха — имаше много джобове, а те му трябваха. Беше натъпкал хашиша — два килограма в малки пакети — в джобовете на долнището. Двата мобилни телефона бяха в страничните джобове на горнището — активният в десния, а този за клиенти — в левия. В горния джоб се намираше мозъкът на комуникационната му система — кутийка за лекарства с прегради, каквито ползват възрастните хора, и в нея — четиринайсет различни СИМ карти. Смяната на картата на всеки кръгъл час означаваше, че Уасим ползваше четиринайсет различни номера, всеки с контактите и планираните срещи за съответния отрязък от време. Вторият му телефон беше постоянно изключен. Включваше го по веднъж на два часа, за да провери за пропуснати повиквания от клиенти.

Макар всичко това да му гарантираше, че полицията би се затруднила да го открие, той не можеше да знае със сигурност, че тази вечер мароканците няма да му теглят един як бой. Ето защо във вътрешния джоб на долнището, закопчан с двоен цип, се намираше ножът, който носеше от Афганистан. Острието се прибираше в резбована дървена дръжка, украсена с цветя. Той не можеше да прочете надписа на езика дари, гравиран върху дръжката, но знаеше наизуст значението му: „Нека с божията воля ударът ми да бъде смъртоносен“.

В задния джоб на долнището беше списъкът с адресите, които трябваше да посети тази вечер. Първият беше театрален продуцент, който купуваше големи количества за някакъв актьор, който не можел да излезе на сцената без взета доза. Следваха още четири адреса на Левия бряг, после студентите в 13-и район, онези симпатяги в Маре и накрая — портиерът в големия хотел до „Шанз-Елизе“.

Последният му клиент за вечерта беше онова странно момиче от фонтана пред центъра „Помпиду“ — същото, което преди обед бе приело да изпълни една мисия за китайците на летището. След като бе обещал да ѝ плати с осемдесет грама канабис, сега тя искаше двойно. И тъй като афганистанците, които познаваше, търгуваха само с хашиш, той бе принуден да напусне познатите му централни части на Париж и да навлезе в Мароканския квартал.

Перонът бавно се опразни. Малкото останали хора се качиха по стълбите и скоро изчезнаха от погледа му. Само някакъв възрастен китаец с натоварена със стока количка остана да чака следващия влак. Уасим смени СИМ картата на активния си телефон и изпрати на контакта си съобщение, че до двайсет минути ще бъде на мястото на срещата.

На перона заприиждаха нови пътници и две минути по-късно влакът пристигна. Той се качи, после, когато чу сигнала за затварянето на вратите, скочи обратно на перона. Хвърли бърз поглед наоколо, за да се убеди, че никой друг не бе слязъл след него, и отново се метна във влака, с което задейства аварийната блокировка. Хората във вагона извърнаха възмутено погледи.

На последната спирка, „Галиени“, той изчака всички да слязат. Имаше твърде много бели младежи за такъв квартал; вероятно бяха дошли да си купят трева. Той предпочете да тръгне бавно след тях. Нямаше никакво полицейско присъствие. Старият амбулантен търговец също креташе в колоната, но Уасим не му обръщаше внимание.

След като повървяха около пет минути, отнякъде започнаха да се появяват групички по четири-пет тийнейджъри, които си избираха някой купувач от колоната и той тръгваше след тях, за да осъществят сделката. Както обикновено, всеки купувач трябваше да обиколи по няколко пъти карето. Никой не се приближи до Уасим и след по-малко от десет минути той остана сам. Старият търговец беше изчезнал.

Уасим стигна до края на улицата; следваше гола поляна, заобиколена от ниски блокове, населени с имигранти. Виждаха се останки от изгорели автомобили; навсякъде бяха разпилени части от детски катерушки. По-малките момчета се бяха покачили върху купчини отпадъци, а по-големите юноши бяха застанали върху покривите на жилищните блокове. Всички бяха видимо непълнолетни, някои все още деца.

Изведнъж пред него се появи група от десетина тийнейджъри и прегради пътя му. Една част бяха чернокожи, останалите — араби. Уасим не беше нито едното, нито другото. Той беше пълнолетен и подсъдим по френските закони и се почувства стар за подобни игрички. Но вече беше късно да отстъпи.

Изневиделица се появиха четири питбула без каишки. Зад групата тийнейджъри излязоха двама високи мъже с кефиета, покриващи лицата им. Уасим се облегна на ръждясалата ограда и си придаде безгрижен вид.

— Ти ли си афганистанецът? — попита единият от мъжете.

Уасим кимна и му каза името на контакта си. Двамата го поведоха из квартала и след двайсет пропилени минути стигнаха до обществения паркинг. Взеха асансьора и слязоха до ниво минус три, в подземието. Нито една лампа не светеше — било защото крушките бяха изпочупени, било защото някой бе намерил начин да изключи шалтера. Тримата застанаха до стоманената врата.

В далечината просветнаха фарове на автомобил и двамата му направиха знак да се приближи. Докато крачеше към колата, Уасим стисна дръжката на ножа в дясната си ръка. Сделката се осъществи бързо и гладко. Дигиталната везна беше поставена на асфалта пред фаровете на колата. Той постави хашиша върху везната, нечия кафява ръка го вдигна и на негово място сложи торба с марихуана. Миризмата го зарадва. Цифрите на екранчето отчетоха 1,5 килограма. Нямаше смисъл да се пазари, сделката така или иначе отчиташе пазарната стойност. След като вдигна торбата от везната, фаровете угаснаха.

Уасим се опита да намери пътя към изхода. Зад него се запалиха няколко двигателя, колите потеглиха с угасени светлини и след трийсетина секунди той остана сам. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и накрая той различи зелената лампичка до вратата на асансьора.

Когато разбра грешката си, беше късно. Някой беше застанал на пътя му с каска на главата и очила за нощно виждане като в някаква скъпа видеоигра. Мъжът насочи към него дълга цев; проблесна червен лъч и освети за миг количката на китайския търговец. Уасим веднага разбра, че ще умре.