Дълга нощ в Париж

57

Хъ Сянгу чу бипването на телефона си, докато беше под душа. Дали не беше Ърлан Шън? Дали бе открил блондинката? Едва ли беше Трети екип, тъй като преводачите още не бяха дошли в сградата срещу посолството. Който и да бе подателят на есемеса, щеше да почака.

Тя изчака топлата вода да отмие хлора от тялото ѝ. После отвъртя докрай крана на студената вода, спря горещата, затвори очи и се опита да не мисли за нищо — нито за статута си в организацията, нито за проваленото отвличане, а още по-малко за възможната реакция на Мин. Телефонът отново бипна.

Бодигардът ѝ бързо извърна глава встрани, когато тя пристъпи гола към масичката. Той седеше на едно кресло с лице към вратата, с изваден пистолет, и тя се обърна с гръб към него, за да изключи телефона от зареждащото устройство. Въведе кода за прочитане на съобщения, като преди това с един бърз поглед в огледалото се убеди, че бодигардът крадешком я оглежда. Тя затвори очи, за да се концентрира, преди да погледне отново към дисплея.

Съобщението беше от Четвърти екип. Нужни ѝ бяха няколко мига, за да си спомни какво бе възложила на тези хора и къде се намираха в момента. Почти бе забравила, че по обед бе изпратила трима души на летището да наблюдават гишето на „Ел Ал“ със смътната надежда, че Йермински ще се опита да се върне в Израел.

Видеото траеше само шест секунди. Номер 24 беше заснет в профил, вероятно с камера, скрита в чанта за документи. Виждаше се как показва служебна карта и влиза в охраняваната зона на „Ел Ал“. Беше висок и мускулест, с котешки движения, но би могъл да прилича на милион други тайни агенти по света, ако не беше лицето му. В чертите му имаше странна хармония: тънките устни, изразителният нос и белегът на брадичката се губеха пред мрачния, но и някак ироничен поглед на сините му очи, наподобяващ някои котки.

След като бе допуснат от охраната да влезе, номер 24 извърна глава и огледа зоната, спря погледа си за част от секундата върху агента, държащ скритата камера, който прекъсна заснемането и се отдалечи, както птица напуска дървото, когато види приближаваща се котка.

Второто съобщение ни най-малко не ѝ подейства успокояващо:

Когато Хъ Сянгу тръгваше на училище, нейният дядо ѝ беше направил подарък: традиционен китайски калейдоскоп с черни човешки фигурки на жълто-червен фон. Тя се бе изплашила до смърт от странния предмет и цели два часа се бе опитвала да разгадае как цветните форми се пречупват в толкова много симетрични, несвързани помежду си части. Накрая в пристъп на ярост го бе стъпкала на безброй ситни парченца.

Сега в съзнанието си тя се върна към онзи счупен калейдоскоп. Опита се да схване значението на току-що полученото съобщение, да му придаде някакъв логически смисъл, но от това загадката само се пречупваше в нови и нови многоцветни форми, свързани помежду си в непредвидима симетрия.

Тя усети как краката ѝ, от които още капеше вода, се подгънаха. Стовари се в скута на бодигарда, който не протестира. Тя прочете съобщението втори път, после трети, изгледа още веднъж видеоклипа, като го спря на последния кадър и се взря в смеещите се очи на номер 24.

Дали това беше същият онзи Абади, споменат в записа, който преводачите се опитваха в същия този момент да дешифрират?

До момента тя все още вярваше, че инициативата за цялата операция е била нейна. Тя беше тази, която бе планирала отвличането, тя бе одобрила всички оперативни елементи, тя определяше правилата на играта. Но дали през цялото време не я бяха използвали за пионка, дали просто не я бяха подлъгали да си мисли, че е в основата на всичко? Дали Йермински нямаше да се окаже просто примамка, а не жертва? Дали израелците не се бяха събрали в някой друг хотел като в паралелна вселена и сега не я наблюдаваха, така както тя наблюдаваше тях, дали не ѝ погаждаха номера и не се смееха злорадо, докато тя си копаеше сама гроба? Кой беше котката и кой мишката?

Хъ Сянгу усети как бодигардът става твърд под тежестта ѝ и изви гръб. В една древна китайска книга нейна съименница възбуждала съпруга си, като му давала свръхдози от билкови афродизиаци, докато накрая той си изгубил ума. Хъ Сянгу беше толкова разярена, че лесно би могла да убие някого, но реши, че е по-добре да изпусне натрупаната енергия чрез дейност, която само временно наподобяваше смърт.

Тя остави телефона си на пода и започна да се трие напред-назад в напрегнатия млад мъж, обливайки го със смес от вода, пяна от хотелските шампоани, нектар измежду краката си, спомени от прекъсната медитация. Той изстена, пистолетът се изплъзна от ръцете му и падна на килима. Бедрата ѝ се повдигаха и спускаха в ритъма на тежкото му дишане. Дисплеят на телефона просветна за последно, преди да угасне, и тя срещна за миг закачливия поглед на полковник Абади, който сякаш я предизвикваше, но после се сля с мрака на стаята.